Демонът и сеньорита Прим

— Хайде да тръгваме! Всеки по пътя си, аз с моето златно кюлче, а ти…

— Не с твоето, а с моето златно кюлче — прекъсна я чужденецът.

— Ти трябва само да си събереш нещата и да заминеш. Ако остана без това злато, ще трябва да се върна във Вискос. Ще бъда уволнена или заклеймена от цялото село. Ще помислят, че съм излъгала. Ти не можеш да направиш това с мен, наистина не можеш. Кажи, че съм заслужила тази отплата заради работата, която свърших!

Чужденецът стана и взе няколко горящи клона от огъня.

— Вълкът ще бяга от огъня, нали? Аз отивам във Вискос. Ти направи каквото сметнеш за добре, открадни и избягай, ако искаш, мен това не ме интересува. Имам по-важни неща за вършене.

— Чакай! Не ме оставяй сама тук!

— Тогава ела с мен!

Шантал погледна огъня пред себе си, скалата във формата на У, чужденеца, който се отдалечаваше, отнасяйки със себе си част от огъня. Би могла да направи същото: да извади няколко горящи клона, да изрови златото и да се спусне право в долината; нямаше смисъл да се връща вкъщи, за да вземе спестените си пари, които така грижливо бе пазила. Когато пристигне в града, който се намира в края на долината, ще помоли да оценят кюлчето в някоя банка, ще го продаде, ще си купи дрехи и куфари, ще бъде свободна.

— Чакай! — извика тя на чужденеца, но той продължаваше да върви към Вискос и скоро щеше да се скрие от погледа й.

„Мисли бързо!“ — каза си тя.

Нямаше какво толкова да мисли. Извади няколко клона от огъня, отиде до скалата и отново изрови златото. Взе го в ръка, избърса го с роклята си и за трети път започна да му се любува.

Обзе я паника. Сграбчи сноп съчки от огъня и се затича по пътя, по който бе поел чужденецът, чиято омраза лъхаше през всичките му пори. Бе срещнала два вълка в един и същи ден, единият се боеше от огън, а другият не се боеше от нищо, защото вече бе изгубил всичко, което е било важно за него, и сега се бе втурнал слепешката, за да разруши онова, което е пред него.

Тичаше с всички сили, но не го настигна. По това време той сигурно беше в гората с изгаснала факла и предизвикваше белязания вълк; желанието му да умре беше толкова силно, колкото и желанието му да убива.

Влезе в селото, като се престори, че не е чула Берта, която я викаше, и срещна множеството, излизащо от църквата. Учуди се, че почти цялото село е било на църква. Чужденецът искаше престъпление, а вместо това създаде работа на свещеника; седмицата щеше да е пълна с изповеди и разкаяния, сякаш можеха да заблудят Бог.

Погледнаха я, но никой не я заговори. Тя издържа всички погледи, защото знаеше, че няма никаква вина и не е нужно да се изповядва. Бе само едно оръдие в някаква лоша игра, която осъзнаваше постепенно — и изобщо не й харесваше това, което виждаше.

Затвори се в стаята си и погледна през прозореца. Множеството вече се бе разпръснало, но пак имаше нещо странно; селото бе необичайно пусто в слънчева събота като тази. Обикновено хората се събираха на групички и разговаряха на площада, където по-рано е била бесилката, а сега бе кръстът. Постоя загледана в безлюдната улица, като усещаше върху лицето си слънцето, което не топлеше, защото зимата бе в началото си. Ако хората бяха излезли на площада, щяха да обсъждат именно това — времето. Температурата. Опасността от дъжд или суша. Но днес те бяха останали по домовете си и Шантал не разбираше защо.

Чувстваше, че колкото повече гледа улицата, толкова повече заприличва на тези хора — точно тя, която се смяташе за различна, дръзка, изпълнена с планове, които никога не биха хрумнали на никого от селяните.

Какъв срам! И в същото време какво облекчение; живееше във Вискос не защото съдбата беше несправедлива към нея, а защото го заслужаваше — винаги се бе смятала за различна, но сега откриваше, че е същата като останалите. Вече три пъти бе изравяла кюлчето, а не смееше да го вземе. Извършваше престъплението в душата си, но не успяваше да го материализира в реалния свят.

Макар и всъщност да знаеше, че в никакъв случай не трябва да го извършва, защото това не беше изкушение, а капан.

„Защо да е капан?“ — помисли си тя. Нещо й подсказваше, че в кюлчето е видяла разрешението на проблема, който чужденецът бе създал. Но колкото и да се опитваше, не можеше да открие кое е това разрешение.

Новодошлият демон се огледа и видя, че светлината на сеньорита Прим, която преди това застрашително бе заблестяла, сега постепенно изчезваше; жалко, че събратът му не бе тук, за да види победата му.

Но той не знаеше, че и ангелите си имат стратегия: в този миг светлината на сеньорита Прим само се бе скрила, за да не предизвика реакция у врага си. Единственото, от което нейният ангел се нуждаеше, бе тя да поспи, за да може да разговаря с душата й, без да се намесват страхът и вината, с които човешките същества обичат да обременяват дните си.

Шантал заспа. И чу това, което трябваше да чуе, разбра онова, което бе необходимо да разбере.