Деветдесет дни в Червено море

Вълненията на биолога

Влизам в каютата и ме побиват тръпки. Леко, за да не събудя Йохен, се промъквам в тъмното към банята. Но какво ми е? Да не би да съм пиян? От тоалетната чиния хвърчат искри на всички страни. Не може да бъде! Запалвам лампата, разтривам уморените си очи и подлагам главата си под студената струя на водата. Наистина, повечето открития се правят неочаквано, но че точно в тоалетната за пръв път трябва да наблюдавам светенето на морето, ми се струва просто невероятно. Изгасвам лампата и пак пускам водата. Блуждаещи светлини кръжат пред очите ми, проблясват, отново изчезват. Не може да бъркам — това фосфоресциране е предизвикано от безброй светещи организми. Трябва да погледна на носа. Капитанът е на мостика: „Какво, само заради това искате да идете на носа? Ще можете да го наблюдавате още няколко месеца. Знаете, че нощем никому не е разрешено да ходи в предната част на кораба.“ Разочарованието ми е толкова явно, че на края капитанът се смилява и ме пуска, за по-сигурно дори ме придружава.

На носа ме очаква най-прелестната игра на светлини, която някога съм виждал. Сред тъмата гривите на вълните ярко засияват, после пък водните облаци започват да излъчват разсеяна светлина, в която подобно на духове витаят силно пробляскващи точки. Това явление се предизвиква от светещи бактерии, от едноклетъчни, а сигурно и от някои многоклетъчни организми. Движението на кораба ги довежда до състояние на възбуда, което причинява светенето. С помощта на планктонна проба и микроскоп по-късно сами се убеждаваме в това.

Връщам се и събуждам Йохен и другите. Дълго още се взираме в тъмнината и във въпросните тоалетни чинии, като пускаме — за кой ли път — водата в тях.

Малко след изгрев слънце ме събуждат. Един от моряците намерил някаква риба на палубата. Трябва да се е объркала в тъмнината и да е прелетяла през борда. Значи тук пред Гибралтар вече има летящи риби. Когато преди много години ги видях за пръв път в Атлантика, си помислих, че са птици. Заглеждам се и сега — дали това, което се носи по вълните, е риба или птица. Убеждавам се, че е летяща риба чак когато след няколко секунди я виждам бързо да се гмурва във водата. Скоро и други риби се стрелват от водата към кораба, за да се озоват, „летейки“, на сигурно място. В прозрачната вода движенията им съвсем ясно се различават. С прибрани гръдни и коремни перки те се приближават косо към водната повърхност и я пробиват устремно. Крилоподобните гръдни перки се разперват и потопената все още във водата опашка удря силно насам-натам. Посредством така набраната скорост рибите сякаш катапултират във въздуха. Следователно това не е активно летене, а пасивно плъзгане. Напълно възможно е обаче чрез опашката и гръдните си перки те да регулират посоката на летене и подема на „крилете“ си. Често наблюдавам как, стремително излитайки от водата, летящите риби променят курса на полета си и се понасят срещу вятъра. Трудно е да се прецени дължината на полета им в открито море. Най-добрите положително стигат стотина метра. Засичам времето на летене — 5, 6, 8, 10 — даже 16 секунди. След дълъг полет някои правят междинно кацане, след което веднага увеличават скоростта със силни удари на опашката и отново се издигат над водата. Сребристосивата приятелка, която намерихме рано тази сутрин, явно е била увлечена от въздушното течение край корабната стена и изхвърлена на палубата. Това съвсем не е изключено.

Силен бриз донася влажен и топъл въздух от юг. Стрелката на влагомера сочи над 90 процента, надстройките на горната палуба изглеждат като след дъжд, самите ние сме мокри до кости. Корабът приближава Африка, навлизаме в Гибралтар. Спуска се омара и видимостта не е повече от половин миля. Отдясно на борда изниква от изпаренията Африка, а с нея и високият 325 м нос Еспартел при Танжер, насечените, стръмно издигащи се скални масиви на мароканското крайбрежие. В тясната — само 14,2 км — част на Гибралтарския проток, някъде между Пунта Сирис и Тарифа, ни обзема луда радост: сред пенещите се вълни откриваме делфини — отпред, отзад, отляво и отдясно на борда. Накъдето и да погледнем, виждаме красивите им скокове. Колко ли са? Бихме искали да ги преброим, Но В хаоса от движения това е просто невъзможно. Можем само приблизително да преценим, че са най-малко двеста. Естествено, опитваме се и да фотографираме премятащите се високо над водата животни. Лесно е да се каже и трудно да се направи. Обсегът на снабдения с телеобектив фотоапарат е много малък. Докато насочиш камерата и делфинът се гмурнал. Най-#добре е да го следваш с визьора и да чакаш скока му. Трябва само да натиснеш спусъка в подходящия момент. За съжаление, делфините скачат по-бързо, отколкото ние можем да реагираме. Затова по-късно на снимките виждаме запечатани само опашките им.

Внезапно изникват китове. В сравнение с делфините тия приятели, дълги от 3 до 6 метра, се носят тромаво по водата. По тъпата глава, малката гърбица отзад и сърповидната гръбна перка ги познаваме веднага — това са гринди, по-възрастните побратими на делфините. Най-малко двеста, може би и двойно повече, се изнизват покрай нас — на изток към Средиземно море или на запад към Атлантика. Гледката е поразителна. Струва ни се, че от мощните движения на тези огромни животни морето закипява.

„На 3 румба вдясно от носа голям кит!“ — отеква от високо говорителя. Действително далеч от нас плува един колос. Кашалот? За съжаление това не може да се установи от голямо разстояние. Седем сиви делфина — най-често срещаният вид в Средиземно море — продължават да следват кораба.

И така, в Гибралтарския проток трафикът е натоварен — под водата даже повече, отколкото на повърхността й.

Гибралтар — съвсем забравих легендарния град и крепостта, а те са вече извън полезрението ни. На радарния екран би трябвало още да се виждат. Изтичвам на мостика, питам вахтения дали мога да използвам за малко радара, настройвам го и виждам полуострова, града и пристанището. Срещу тях африканският бряг внезапно извива на юг. А между Европа и Африка непрестанно се движи светла точка, около която кръжи опипващ лъч. Това е нашият „Айхсфелд“ по пътя към Средиземно море. Известно време плаваме на изток, после обръщаме на североизток и поемаме курс към Марсилия.

След Лисабон капитанът ми открива, че се налага да вземем стока и от Марсилия. Нареждането току-що пристигнало по радиото. „Поддържаме тази линия и трябва да обслужваме пристанищата по нея, а трюмовете ни са още празни.“ Това ми бе направило впечатление още в Антверпен. Случвало се понякога, ми обясни старпомът. Съвсем неикономично, си помислих тогава аз, но много скоро щях да променя мнението си. „Айхсфелд“ плава по линията БАЛТАФРИКА, която нашето параходство обслужва заедно с полското. Същевременно членуваме в съответната организация по корабоплаване, един вид международен картел на линейното плаване. Тези организации са доста оспорвани монополистични инструменти за регулиране и поддържане на оптимални условия в корабоплаването. Но там, където е възможно сътрудничество с взаимна изгода, се стига до асоцииране и на социалистически линейни параходства.

От всички тези неща разбирам само, че международната морска търговия е оспорвано бойно поле, на което трябва да бъдат защищавани интересите и на нашата страна. Не съм си представял, че е толкова сложно.

И така, нашият кораб обслужва линия, а линейно плаване означава, че товарните кораби редовно и по разписание пренасят стока между определени пристанища. При това има главни пристанища, където задължително се спира, и второстепенни пристанища, където това се прави само ако предлаганата стока е в достатъчно количество. Понякога се случва линейните кораби да са натоварени повече, друг път — по-малко, но в крайна сметка линията БАЛТАФРИКА носи голяма печалба. От безстопанственост, както си мислех в началото, няма и следа.

В европейските пристанища по нашата линия този път бе складиран относително малко товар. Ето че предложението от Марсилия — 2000 тона брашно и някои и други машини за Ходейда — дойде съвсем навреме. А ние, очевидно, ще трябва да потърпим още малко. Според последните информации в Ходейда се чака по 45 дена — ще имаме достатъчно време за подводни спускания.