Деветдесет дни в Червено море

Черният континент

Слънцето току-що изгрява на хоризонта, когато хвърляме котва пред Порт Саид. Африка! Веднага изникват и първите пришълци от този континент — големи богомолки. Може би за тези насекоми с чудновата форма и дълги пипала нашият кораб е бил спасителен остров. В 7.00 часа термометърът показва 28 градуса, влажността на въздуха е висока, горещият дъх на Африка ви опарва.

Когато пристигнахме, чакаха само шест кораба. Сега, малко преди 8.00 часа, те са вече деветнадесет. Непосредствено до нас са спрели „Яна Прия“ от Бомбай, „Раковски“ от Варна, „Баяк“ от Лимасол и един съветски риболовен кораб от типа „Тропик“, който положително е строен в Щралзунд. Сега не ни остава нищо друго, освен да чакаме, да чакаме и пак да чакаме.

В този момент се появява първата лодка с представители на местните власти и започва да обикаля корабите. Изглежда потръгва. Горките ние, нищо неподозиращи! Тези египтяни само искат да разберат кои сме, откъде идваме и къде отиваме. А на въпроса: „Have you cigarettes?“5 не бива да отговаряме само с голо; „Yes!“ Това би било неучтивост, която обикновено се заплаща с последното място в кервана. Разни страни, разни обичаи.

След обяд бавно се преместваме към вътрешния рейд на Порт Саид и се срещаме за пръв път с Африка. Минаваме край укрепения вход на пристанището и пъстроцветните рибарски лодки, край полуразрушения паметник на Лесепс и сградата на Управлението на канала, подобна на джамия. Плътно ни следва тълпа от търговци с лодките си, които безразсъдно се опитват да се качат в движение на палубата. Всичко около нас е ново, възбуждащо — видът на хората, гъмжилото от лодки в пристанището, арабската музика от високоговорителя, богатият на жестове език на арабите, джамиите, животът по улиците, начинът на седене на мъжете, финиковите палми с големи ресничести листа…

Също като арабската музика, която няма нищо общо с нашата, и животът тук е по-особен. Работих няколко месеца в една арабска страна и знам от собствен опит, че това е един съвсем друг свят. Климатът, жизненият ритъм, представата за време, манталитетът и битът на хората са коренно различни от тези, които познаваме. Дали са по-добри или по-лоши, нямаме право да съдим. Просто трябва, като изхождаме от географията и историята, да ги приемем и разберем. Тук всякаква надменност е неуместна. Презирам еснафите, които съдят за една страна по това, какъв е вкусът на бирата или как се приготвя кафето, каква е храната или как изглеждат пердетата. Колко малко разбиране за историята, какво незачитане на културата и бита на един народ изразява подобно отношение!

Дано социалният напредък не промени културните и етнически особености на арабските народи! Светът на бъдещето трябва да бъде пъстър и многообразен!

В светлокафявата вода на пристанището се долавят само контурите на рибите, които се стрелкат близо до повърхността. Това са кефали. От две лодки арабски рибари заграждат ятото с дълга мрежа. Подхвърлят камъни, за да държат изплашените риби вкупом и така да ги вкарат в мрежата. Уловът не е особено успешен. Кефалите се изхитряват и в последния момент подскачат над мрежата, така че примамените риби са по-малко от рибарите. И нашите въдичарски опити отиват на вятъра. Само Едвард се сдобива с ценен екземпляр — „войник“ с червени ивици, представител на вида риби, които след построяването на канала са преминали от Червено в Средиземно море.

Изведнъж водата закипява. Рибите скачат нависоко и се разбягват в паника. Да не би да ги дебнат акули? Не, четири големи афали, побратими на делфините, търсят плячка. Пред очите ни се разиграва истински спектакъл. Тъй като кефалите се задържат в най-горния слой на водата, делфините ги докопват с муцуна, като лягат настрана или по гръб. Проследявам голям делфин, който гони, плувайки по гръб, един кефал. В страха си кефалът се опитва да избяга, правейки високи скокове, но делфинът, все по гръб, неотстъпно е по „петите“ му. На края го хваща, по всяка вероятност неудобно, защото премята сребристото тяло във въздуха и този път здраво го склещва. Всичко се извършва с такава светкавична бързина, че ми е трудно да уловя подробностите. Делфините често изхвърлят с върха на муцуната си плячката от водата, за да я сграбчат след това във въздуха. Така ставаме свидетели на рекорди, които, доколкото ни е известно, не могат да се видят в нито един делфинариум.

Първият ден на горещия континент е наситен с впечатления. Без малко да забравим рождения ден на готвача. Точно в 0.00 часа, както е прието на кораба, и ние поднасяме поздравленията си. Подаряваме му колекция от въдичарски куки и корди, които той специално си бе пожелал: „Като ми дотегне пътуването след два, три месеца, да има с какво да се разсейвам. Че то иначе може и да откача!“ Не кой да е, а готвачът! Пази боже, непременно трябва да предотвратим това!