Деветдесет дни в Червено море

Трудностите около подготовката

Следващите седмици се изнизват в приготовления. Толкова неща трябва да се издирят, организират, отново и отново да се премислят. Дано нищо не забравим. Проверяваме списъците по няколко пъти. За да идем от кораба до кораловите рифове, трябват лодки с извънбордов двигател. За да работим във и под водата, е нужна водолазна екипировка. За улова на животните са необходими много уреди, а за пренасянето им от рифа до кораба — различни съдове. После суровият материал трябва да се препарира и законсервира. За научното класифициране са потребни микроскопи и малка бордова библиотека. Ако искаме да заведем фотодокументация, трябва да се подсигурим с камера за подводни снимки, с фотоапарати и много филми, както, разбира се, и с безброй сандъци, бидони и стъкленици за експонатите. Не на последно място се налага да помислим и за личния си гардероб — ще бъдем няколко месеца на път и очакваме температури от –10 градуса до +50 градуса Целзий. Самите ние се изненадваме от дългите списъци. Ако продължаваме в същия дух, ще запълним всяко кътче на кораба. Това, естествено, не може да стане — тук сме само гости. Не ни остава нищо друго, освен да вземем червения молив и да съкратим „поменика“ до границите на разумното. Но и то не е малко. На митницата се учудват. Тридесет и шест страници, като при това голяма част от багажа фигурира само в обобщен вид. Например: „сандък N14 — специална литература“ или „сандък N27 — инструменти за препариране“. Добре, че не искат подробности. Герхард, комуто е поверена тази част от подготовката, става раздразнителен. Чак до последната минута все ни хрумва по нещо, без което не можем. Приготовленията ни изнервят. С прекалено много работи трябва да се занимаваме едновременно: задължителен водолазен курс, изследване за поносимост на тропическия климат, служебни задачи в музея, изпитание на екипировката, имунизация. Бил съм много пъти в тропиците и за мой късмет имам вече някои от ваксинациите. Остават ми две против холера, една против едра шарка и една повторна ваксинация против тетанус. На моите колеги обаче не им върви. След имунизацията против едра шарка Едвард се оказва нетрудоспособен за цяла седмица.

В началото на юни, както е уговорката, сме вече готови. Но разчетът на времето в корабоплаването не е проста работа. Често мислиш едно, а излиза съвсем друго. Прекалено много фактори извън обсега на параходството влияят върху разписанието на товарните кораби. Едното пристанище препълнено, в следващото точно в този момент стачкуват, в някое друго дъжд или ураган забавят тръгването — докато се усетиш и графикът изцяло се объркал.

Така се случва и с „Едгар Андре“. Непосредствено след пристигането си влиза в кораборемонтния завод, макар че това беше предвидено чак за есента. Дали да не опитаме с „Флеминг“, другия кораб, поел шефство над нас? Той се намира в Порт Судан, откъдето се очаква да тръгне през следващите дни.

Оттам получаваме следния отговор: „Идването на експедиционна група възможно + радваме се, че можем да помогнем + имаме конкретни предложения + поздрав капитана.“

Камък ни пада от сърцата. На моряците може да се разчита. Но какъв страх ме обзема, когато след завръщането си в Рощок капитанът на „Флеминг“ ме посреща с новината: „Корабът ни е отклонен в друго направление. Ще плаваме само до Източна Африка. Разбира се, вие пак може да дойдете с нас, само че условията там не са така благоприятни, както в Червено море. За влизане в пристанище се чака не повече от два дена, пък и кораловите рифове са далече. Без съмнение за нас този маршрут е по-приятен: кратки престои, интересни градове, пищна растителност. Може да се посети и някой резерват за животни, да се видят слонове.“

Нас обаче не ни привличат слонове и приключения, така че ще се наложи да си потърсим друга плаваща база. Ръководството на флота предлага да пътуваме с „Айхсфелд“: „Той ще товари за Акаба и Ходейда, а там корабите стоят толкова дълго на рейд, че ще имате достатъчно време да си свършите работата.“

Маршрут, който гарантира възможно най-дълги престои — това неудобство за корабоплаването — е предимство за нас. Но как ще приемат на „Айхсфелд“ новите си спътници? В края на краищата успехът на експедицията зависи и от подкрепата на корабния екипаж.

Още първият разговор с капитана разсейва съмненията ми. Не че той ме посреща с: „Ах, колко хубаво, че идвате с нас!“ От него лъха по-скоро известна скептичност и резервираност. В същото време усещам, че пред мене стои един истински моряк, издигнал се до високия чин със собствени сили. Не мога да му се сърдя за сдържаността. Шест души допълнително на борда, при това с особена задача, означава допълнителна работа, проблеми, евентуално и неприятности. А отговорността за всичко носи пак той, капитанът. Бързам да го уверя, че без особени претенции ще се нагодим към живота на кораба. Все пак малко несигурност остава. „Дано се разбираме!“, мисля си на раздяла.