Деветдесет дни в Червено море

Между Европа и Африка

Напускаме Европа — „континента“ — както казват моряците. „Айхсфелд“ е нагазил дълбоко във водата. Всички хамбари са пълни, на палубата не можеш да се разминеш между здраво завързаните трактори и строителни машини. Товарът е доста разнороден: хартия, автомобилни гуми, машинно масло, стъклария, тел за мрежи, стъкло за прозорци, хартиени отпадъци, леки автомобили и транспортни коли, изкуствени влакна, тоалетни чинии, платове и килими, стоманени профили, кисели краставички. Едва след като подреждат всичко това, моряците си отдъхват.

И за нас е време да привършим подготовката. По цял ден сме на палубата, майсторим ловни прибори, подготвяме големия контейнер за складиране на екипировката и улова. От мостика следят критично работата ни. Самите нас ни обзема известна несигурност, когато изваждаме надуваемата лодка и разни други, неочаквани и за нас неща от вълшебното сандъче. Не бива да се посрамим пред моряците. Вероятно не правим всичко както трябва и един моряк положително би вързал други възли, но в крайна сметка се справяме сами и това ни се признава. Поне нещо такова долавяме от думите на боцмана: „Вие учените не сте чак толкова непрактични!“ Нуждаем се от това поощрение, за да защитим мястото си сред екипажа. Пред моряците важат само делата. Не се зачитат силните само на думи. А и в един малък колектив, който Дели едно и също неголямо пространство, бързо се разбира що за човек си.

По време на работа съзнателно се излагаме още отсега на жежкото слънце. Наближаваме Суецкия канал. Непрекъснато срещаме делфини и морски костенурки. Истинско преживяване за нас е прекосяването на морските протоци Бонифацио и Месина.

Тесните морски пътища крият особено очарование. Любуваме се като от купето на влак на градове и пейзажи. След дългите дни в открито море едно такова развлечение е добре дошло. Мнозина стоят с далекоглед и фотоапарат до перилата. Само на мостика е напрегнато. След теснината при Бонифацио (между Корсика и Сардиния) идва Месинският проток. Отдалече виждаме черносив конус лава да се въздига на хиляди метри височина. От кратера бълват плътни облаци дим. Насочваме се към остров Стромболи, един от малкото все още действуващи вулкани. През бинокъла виждам ясно селища, покатерили се по планината. Светлобоядисаните къщи приличат на пчелни пити, прилепени в тъмния камънак. Островът има около хиляда жители. Как може да усещаш под себе си клокочещата лава, да гледаш денем пушека, а нощем — червеното огнено сияние и въпреки това да живееш тук? За мене това е истинска загадка.

Личи вулканичният произход и на съседните Липарски острови, които стърчат от водата като огромни гранатени късове. Стигаме върха на италианския „ботуш“. Зад тясната и песъчлива крайбрежна ивица се извисяват стръмни планини. Между голите сипеи се откроява ярката зеленина на терасовидно разположените насаждения. При този климат на южния склон сигурно вирее превъзходно грозде. Дълбоки долини прорязват планинския масив. Модерни улици се вият покрай отвесните скатове на брега, а над ерозираните долини са се опнали дълги мостове. Накъдето и да погледнеш — наляво към континента или надясно към Сицилия — от едновремешните самобитни градчета и селца няма и следа. Сега туризмът оформя пейзажа. А зад бетонните хотели започва рядката тревиста и храстовидна растителност на Сицилия — там още властвува беднотията.

На мръкване минаваме между нос Пелоро и Tope Кавала, най-тясното място на протока, само една миля. На юг се вижда Месина, разрушен напълно от земетресението през 1908 година и впоследствие амфитеатрално изграден в подножието на околните планини. Сякаш вещаещ беди, зад тях, на 3000 м височина се устремява в небесата вулканът Етна.

Задържаме се в Средиземно море повече от два дена. В тези ширини рядко се срещат птици, делфини или летящи риби. Затова пък толкова повече са ивиците петролен клей — печален знак за интензивно корабоплаване и транспорт на петрол.

Капитанът бърза да пристигнем колкото е възможно по-рано в Порт Саид, за да пресечем Суецкия канал с кервана още на следващия ден.