Деветдесет дни в Червено море

Първите дни на рифа

Бързо разтовариха стоката за Джибути. Сега отново сме в Червено море с курс към най-важния пристанищен град на Демократична република Судан. Приближаваме външния рейд на Порт Судан в обедните часове на единадесети септември. Цялата област и разположението на рифовете са ни познати донякъде от описанията на моряците. Движим се покрай намиращия се южно от пристанището риф Тауъртит чак до северния риф Уингейт. Докато маневрираме, стоя до капитана на мостика и се опитвам дипломатически да го накарам да хвърлим котва колкото може по-близо до рифа. Разглеждаме заедно морската карта. „Ще застанем тук, над рифовата банка“ — сочи на картата капитанът. Бързо изчислявам с навигационен пергел разстоянието до рифа. Петстотин, най-много седемстотин метра. Изтичвам навън с далекоглед в ръка, но пяната от прибоя край рифовите банки се вижда вече и с просто око. Струва ми се, че ако протегна ръка, ще я докосна. Нима мечтите ни най-сетне се сбъдват?

След дългия преход ни обзема безпокойство. А сега какво? Кога ще можем да се спуснем под вода?

— Потърпете още ден, два, три! Вероятно пилотът ще ни отведе направо в пристанището. Тогава веднага ще поискам разрешително за излизане с лодките. Утре е петък, значи неделя за арабите — няма как, ще трябва да почакате. А за гмуркане ще имате достатъчно време! — се опитва да ни утеши капитанът. Въпреки това сме малко обезкуражени. Стоим на палубата, обзети от разнородни чувства. И какво е учудването ни, когато един от моряците ни съобщава, че някакви познати искали да говорят с нас.

Познати тук, в Порт Судан? Това може да са само двамата колеги от Природонаучния музей в Берлин, които преди нас потеглиха за Червено море. Точно така. Те са. Това се казва среща! Къде ни било писано да се видим!

Днес те излизат за последен път в морето и утре тръгват обратно. Техните разкази ни настройват оптимистично. Както на рифовете край пристанището, така и тук на външния рейд условията за работа били идеални.

След тази среща барометърът на настроението ни отново се покачва. С повишен дух сядаме на обяд. Капитанът ме извиква при себе си:

— Имате късмет. Ще мине още известно време, преди да ни пуснат в пристанището. Ако искате, тръгвайте още сега! — И това го казва с такова спокойствие, сякаш се отнася за допълнителен пудинг. Има си хас да не искаме!

От години чакахме тази възможност, месеци наред се подготвяхме усилено за нея, а сега, когато най-сетне я имаме, тя ни се струва неочаквана. Но нямаме време за колебания, товарим всичко необходимо в моторната лодка, спускаме я на вода и можем вече да потеглим!

Но — какво нещастие! Колкото и да се напрягам, извънбордовият двигател не запалва. Същото затруднение имаме и с надувната лодка. Моряците от „Айхсфелд“ ни се притичват на помощ и след два часа моторната лодка е в изправност. Шестнадесет и тридесет, след два часа ще се стъмни. Имаме време само за оглед на вътрешния риф. След петнайсетина минути забелязваме в кристално чистата вода първите коралови образувания на дъното. Необикновената прозрачност на водата ни пречи да преценим правилно големината на рибите. Колко метра са това сега — два, пет или десет?

Внимателно се насочваме към тясното плато на рифа, издигащо се на половин метър над водата, и хвърляме котва върху един от големите коралови блокове. Великият миг настъпва!

Изчезваме един след друг във водата. Най-напред Йохен, нашият експерт по леководолазно дело, после Герхард, Карл-Хайнц и Хорст. След няколко секунди се показва главата на Йохен:

— Само на някакви си петдесет квадрата тук имаме работа за четири седмици!

Камък ни пада от сърцата. Карл-Хайнц възкликва:

— Направо приказка!

Герхард изпуска, пръхтейки, само едно: „Фантастично!“ и отново се гмурва, а Хорст, очарован, клати глава:

— Как може да има такова нещо? Просто невероятно!

И на мен ми спира дъхът, още щом се спускам под водата. Най-хубавите книги с илюстрации, най-добрите цветни филми за живота в кораловото море не предават действителността и наполовина. Сякаш съм потънал в огромен, пренаселен с риби аквариум. Около мене плуват стотици, може би дори няколко хиляди риби. И то какви! Не очаквах, че ще бъдат толкова много и толкова различни. А багрите? Червено, жълто, зелено, черно, бяло, синьо, виолетово — рибите просто ме заслепяват с красотата си. Палитрата на художника изглежда тъжна в сравнение с играта на цветове, която природата предлага тук. Морски бижута — често така наричат кораловите риби. И наистина — те плуват във водата като истински скъпоценни камъни. Просто не можеш да се нагледаш! Тъй силни, тъй непознати, тъй разнообразни са първите впечатления!

В началото едва се ориентирам във видовете. Някои са ми познати от аквариума. Спомням си какво щастие беше, когато в Щралзунд можехме да покажем една единствена жълта риба-пеперуда. А сега под мене преминават цели ята. И чудното е, че не бягат и не се отказват от заниманията си. Сякаш не ме забелязват или ме вземат по-скоро за подобен на тях. Спазват определена дистанция. За да придобия обща представа, слагам шнорхел и маска и с леки удари на плавниците се плъзгам по водната повърхност. Наблюдавам пъстрата шетня под мене. От бялото, песъчливо дъно, подобно на огромни, разхвърляни каменни отломъци, се издигат кораловите блокове, гъсто обрасли с многослоести цветни корали. Гмурвам се, плувам между рифовете — след всеки коралов блок се открива нова, още по-прелестна гледка. Възкликвам от възхищение и нагълтвам, разбира се, вода. Изсмивам се над несръчността си и поглъщам още от изгарящо солената течност. Тъй като не съм предпазлив, се убождам до кръв на варовикови корали. За да разгледам по-отблизо раните си, се подпирам не другаде, а на един червен корал. Силна болка пронизва ръката ми, кожата се зачервява, подува се, започват да се вдигат малки мехурчета. Така научавам от собствен опит, че всяко невнимателно движение в рифа се заплаща с трудно излечими рани.

За днес не сме си поставили конкретни задачи. Искаме само да се насладим на красотата и многообразието от организми в това единствено по рода си жизнено пространство.

След преливащото въодушевление на първите минути идва трезвото и делово наблюдение, осмислянето на предстоящите задачи. Докато се опомним и двата часа се изнизали. На края сядам на голям мадрепоров корал, отварям една мида-убиец и нахранвам рибите с месото й. Само за миг около мен се образува истинско гъмжило. Риби-хирурзи „преследват“ носените от течението хапки, тъмнокафявата мурена излиза от скривалището си, зеленушки измъкват от ръката ми последните останки от месото. И това ако не е преживяване!

Тези първи часове на рифа се врязват дълбоко в съзнанието ми. Дори само това да бях преживял, заслужаваше си труда през последните месеци.

Но с какво да започнем? В какви рамки да се ограничим? Ще ни бъде трудно да не се увлечем в подробности. Ще употребим и много усилия, за да уловим, подредим и съхраним рибите. Предстоят ни седмици на трудна и не съвсем безопасна работа.

Още първият допир с подводния свят ни убеждава, че на всяка цена трябва да запознаем посетителите на нашия музей с живота в морето на коралите. Разбираме също, че без конкретни и непосредствени впечатления не бихме се справили с тази амбициозна цел. Решението ни е било правилно. Няма да бъде лесно, но вярваме, че усилията ни по-късно ще бъдат възнаградени стократно.

Връщаме се на кораба по тъмно и с щастливи лица се изкачваме по щорм-трапа. Екипажът се радва на въодушевлението ни и помага да дооправим техниката. Моряците поправят през цялата нощ извънбордовия двигател на надувната лодка, за да можем рано сутринта, когато потеглим към рифа, всичко да бъде в изправност. Тази вечер дълго спорим. Стигаме до заключението, че ако планираме добре спусканията под вода, ще се справим с целта на експедицията. При това голяма част от работата би могла да се свърши само с плавници, шнорхел и маска. И разбира се, най-напред трябва да изпитаме харпуните, да разберем как ще изваждаме коралите и да установим естествения строеж на рифа, като изберем район, най-типичен и подходящ за нашата експозиция.