Деветдесет дни в Червено море

Сбогуване с рифа

Имаме късмет — на връщане ще товарим в Порт Судан, а там, докато влезем в пристанището, ще мине цяла седмица. За да не губим време, отново хвърляме котва в рифа Уингейт. След още една работна седмица задачата на експедицията ще бъде изпълнена, дори преизпълнена. Напълнили сме всички възможни съдове и все още не знаем дали складираният на палубата материал ще се побере в контейнера. Сроковете вече не ни притесняват, както през последните седмици, и можем спокойно да се посветим на колекционирането на отделни видове, да правим допълнителни наблюдения и изследвания.

През последния ден посещаваме легендарните останки на „Умбрия“. Ханс Хас пръв откри след Втората световна война този потънал кораб и оттогава едва ли е имало морска експедиция, която да е била в Червено море и да не е спирала тук, разбира се, не за да търси приключения, а защото от проучването на кораловите обраствания върху него могат да се извадят характерни заключения. Не се поддаваме на предупреждението, напечатано с червен курсив в навигационната карта: „Опасна зона — експлозивни вещества в останките на «Умбрия»!“ След миля и половина спираме до лодбалките на десния борд — единствените показващи се над водата корабни части. Под нас се вижда безпорядък от стоманени елементи, върху палубата отделни надстройки, нагъсто обрасли с корали, безброй риби кръстосват тази гора от железни призраци. В трюмовете лежат 18 000 тона боеприпаси и експлозиви и още неоткрити половин милиона талера от времето на Мария-Терезия.

През 1940 година, в деня, когато Италия обявила война на Англия, капитанът на италианския параход, който се намирал в контролираните от англичаните води, заповядал да отворят кингстопите. Досега не са предприети никакви опити за изваждане или взривяване, защото съществува опасност експлозията да причини щети в източната част на близкото пристанище.

Най-напред трябва да се ориентираме сред корабните останки, защото палубата се е наклонила настрани и надстройките върху нея трудно се разпознават. Кораловите обраствания също пречат. Палубата, корпусът, мачтите, мостикът, поклащащите се във водата стоманени въжета — всичко е обрасло с каменни и кожести корали, със сюнгери и актинии. Стоманеното чудовище е покрито най-вече с много и различни по форма каменни акропорови корали, които на места образуват обширни конзоли и чадъри. По тях може да се проследи бързото нарастване на някои видове.

Въпреки многообразния живот около него, „корабокрушенецът“ не ме привлича. Видът на този великан извиква у мен спомена за Втората световна война. За разлика от мене Йохен е възхитен от „Умбрия“ и непрестанно се суети сред стоманената гора в търсене на фотомотиви. През един отворен люк прониква дори в трюма, за да заснеме покритите с тиня гранати и бомби. Корабът е истинско Елдорадо и за Карл-Хайнц. Особено му допада една голяма риба-император, която стремително го напада от желязното си скривалище. Поведението на този трийсетсантиметров мъжки екземпляр с пищна окраска просто предизвиква колегите да си направят експеримент. От която и страна да доближиш „императора“, нарушиш ли определена дистанция, той веднага напада. Няма как, трябва да защищава „империята“ си. В същност този начин на поведение е характерен за повечето обитатели на рифа. От наблюдателния си пост установявам, че границите на „империята“ сякаш са измерени с точност до сантиметър и чак когато натрапникът ги престъпи, започват атаките. За съжаление Карл-Хайнц си позволява грубо вмешателство и си понася наказанието — рибата-император се нахвърля стремително и го ухапва сериозно по прасеца. Като хванат на местопрестъплението нарушител, Карл-Хайнц се отдалечава със смръщено от болка лице, оставяйки след себе си кървава диря. Другите колеги вече седят в лодката.

— Нека да си тръгваме! — ме посреща Герхард. — Тази „Умбрия“ ми е неприятна.

— А ти как смяташ? — обръщам се към Хорст.

— И мене нищо не ме задържа тук. Корабните останки са като чуждо тяло в Кораловото море.

И така, връщаме обратно разочарованите ентусиасти и пак се отправяме към външния риф. За нас това е 40-ият ден в морето на коралите и всеки един от тях ни донесе изненади. И днешният ден не прави изключение. Разнообразието от риби е невероятно голямо. Наоколо плуват стоманеносини или златно-жълти сафриди, проточват се ята полурили и риби-юнкери, хиляди яркосини сардинели, елегантни лутияни и още много други. Досега не сме срещали толкова много планктонояди.17

Чувам зад себе си шум от удар върху бутилка на акваланг. С това Герхард сигнализира и насочва вниманието ми към стадо тропически скумрии, които бавно приближават. Ненадейно всички те отварят широко уста и разгръщат хрилните си капачета така, че образуват подобно на кутия улавящо устройство, чрез което филтрират планктона от водата. Грандиозна гледка — безброй риби, които едновременно всмукват планктон и като по команда отварят и затварят уста. Изобилието от планктон в тази част на рифа кара рибите да проявяват изключителна активност. Водата трепти, блести, искри и гъмжилото от рибешки тела се забелязва отдалече. Още не мога да разбера как някога като студенти ни учеха, че ярките краски на кораловите риби били превъзходно защитно средство сред пъстротата на рифа. Та нали именно багрите и шарките играят ролята на отличителни знаци, които привличат вниманието — също като плакати, на които е написано: „Ето ме!“ Днес знаем, че характерните рисунъчни десени изпълняват социална функция като сигнали за видово и родово разпознаване, служат за предупреждение или заблуждение. И ето, сега за сетен път се убеждаваме колко неправилно е разпространяваното в продължение на десетилетия учение за защитния цвят на рифовите риби.

Последната вечер на рейда пред Порт Судан въдичарите стартират към финала. Не устоява даже и Карл-Хайнц, който досега никога не е посягал към въдицата. Той обаче не се задоволява със светипетрова риба или баракуда. В никакъв случай! Ако ще хвърля въдица, то само за акули. И така, целият в очакване, той хвърля в дълбокото въдица с дебела дедеронова месина и 15-сантиметрова стоманена кука, на която за стръв е забучена главата на голям лутиян. Но часовете се изнизват безрезултатно, акулите, кой знае защо, упорито избягват голямата кука на Карл-Хайнц.

На сутринта обаче на вратата силно се похлопва:

— Веднага ставай — голяма акула!

Изтичвам на палубата, както съм по пижама. Действително, близо до корпуса с дълбоко заседнала в устата му кука виси един триметров екземпляр. Изтощена, акулата вече не се и съпротивява. Старпомът, възбуден до крайност, ръководи акцията по изтеглянето. Опитва се да пъхне една въжена примка под гръдните перки и изпада в ярост, защото това не му се удава лесно. Изтеглят акулата на палубата тъкмо когато слънцето изгрява на хоризонта. Това се казва улов! Карл-Хайнц почти се е побъркал от радост. За пръв път в живота си да пипне въдица и да случи такъв огромен екземпляр — 2,77-метрова тигрова акула, един от най-страшните морски хищници. В хладилника няма място за трофея и това обърква плановете ни за деня. Трябва начаса да го препарираме, а това изисква добро разпределение на труда: едни от нас измерват, изчистват и препарират акулата, а други обработват складираните на палубата корали.

Рехавата тъкан, която покрива варовиковия скелет на извадените корали, веднага умира, започва да гние и да мирише отвратително. Непочистени от тази тъкан, коралите вонят години наред. Затова ги нареждаме плътно в пластмасови бидони на палубата, заливаме ги с морска вода и ги оставяме да се разлагат в тропическия пек. Всеки път, когато ги отваряме, полагаме усилие да преодолеем отвращението си, защото зловонието бързо прониква до всички кътчета на кораба. Освен това коралите, още слизести и мръсни, представляват неприятна гледка. Но под силната водна струя на противопожарния маркуч те се изчистват идеално, остатъците падат и отдолу се появява разкошната белота на варовиковия скелет. За съжаление можем да подготвим направо за диорамата само част от коралите. Другата, по-голяма част, се налага да пренесем така, както си е, в Щралзунд и там да я обработим с химикали. Малко преди обяд разчистваме палубата, привършваме и с препарирането на акулата. Себеподобните й вероятно вече се боричкат около изхвърлените й зад борда останки.

Още един работен етап завърши. Пилотът може вече да идва. Хвърляме котва на южния кей. Ще натоварим няколко хиляди тона кюспе: обезмаслени и пресовани на пити остатъци от фъстъци и други маслодайни семена — един търсен и богат на белтъчини фураж. На другия ден преди обяд започва товаренето. Големи сапани се издигат нагоре с крановете, за да изчезнат после в дълбочините на хамбарите и така без прекъсване, докато стоманеният търбух на „Айхсфелд“ се напълни. С това се занимават около стотина суданци. Пренасят чувалите до кея, натоварват ги на крановете, посочват на крановиците къде да ги спуснат, подреждат ги в трюма — изобщо вършат най-черния труд. Много от тях слизат само понякога от родните си планински села в града, за да заработят нещичко. Обикновено не знаят даже и официалния арабски език. Затова пък са запазили традициите на племето си както в поведението, така и във външността си. И днес още в Судан има повече от 400 етнически групи — очевидно и товарачите на „Айхсфелд“ принадлежат към различни племена.

Най-силно впечатление правят така наречените фуци — тъмнокожи, стройни, весели и готови винаги да запеят мъже, които се познават по високо вдигнатата традиционна прическа и необичайните ритмични песни по време на работа. От люковете на хамбара непрекъснато се долавя благозвучният глас на запевача и монотонният рефрен на пригласящите. По този начин той дава знак за започване на работа, а с думите и силата на тона определя работния ритъм. Песента ободрява и насърчава. В обикновени, съвсем кратки строфи мелодично се разказват шеги, истории от всекидневието, житейски мъдрости, правят се намеци към началствата и екипажа на „Айхсфелд“. И така песента помага в непосилния труд часове наред.

При това темпо на работа скоро ще затворим хамбарите. Според бордовия вестник, който получаваме всеки ден по радиото, ние вече сме на път за родината. Но времето обърква сметките ни. Привечер излиза буря, гърми и святка, небето, предвещавайки беда, се покрива с тъмни облаци. Излезлите кораби бързо се прибират, танцувайки по високите вълни, които се задават отдалече и замират чак в пристанището. Откакто сме в Червено море, не е падала капчица дъжд. Сега само за един час се изсипва дъжд, колкото за няколко месеца заедно. А през нощта над Порт Судан се изливат тонове вода, които биха стигнали за цяла година. Сутринта на палубата ни посреща жесток студ, „Най-много 20, не — 18, какво ти — не повече от 15 градуса!“ — оплакват се всички и изваждат топлите дрехи. При това термометърът показва 24 градуса! Но за нас спадането на температурата е толкова рязко, че зъбите ни тракат от студ и готвачът се принуждава да ни раздаде по една топла супа за загряване. Да, всичко е относително.

Лошото време спъва товаренето. Люковете не могат да се отворят, струпаните на кея чували са просмукани от влага. А кюспето не бива да се пренася влажно, още по-малко — мокро, защото по пътя би могло да се самозапали и да предизвика дори експлозия. Следователно чувалите трябва отново да се натоварят, да се занесат за изсушаване в рафинерията и пак да се върнат обратно. Тъкмо приключва целият този уморителен процес и небето отново се продънва. Въртележката започва отначало. В продължение на цели две седмици слънцето и дъждът си оспорват правото над нас. Никой от суданците не си спомня да е преживял някога подобно нещо. Промените във времето удължават значително престоя и ни се удава възможност да прескочим още няколко пъти до рифа. Доста рисковано е да седиш в малка пластмасова лодка при това вълнение. Още по-неприятно ще бъде, ако ни застигне буря.

Пресичаме лагуната по посока към външния риф, за да се спуснем там за последен път под вода. Седим в лодката, кашляме, подсмърчаме, защото здравата сме се простудили. Обличаме, разбира се, неопреновите костюми. Силните валежи през последните дни са оставили следи и върху рифа. Водата в лагуната се е превърнала в жълтеникава мътилка, в която плуват какви ли не нечистотии. В горните водни слоеве на външната рифова платформа има примеси от сладка вода и тук-там се виждат мазни ръкави. Развълнуваното море е навъсено.

Рифът ни поднася поредната си изненада. Рибите се суетят като обезумели и непрекъснато се блъскат в нас. Дължи се вероятно на намалената видимост. Едва не се набождам на рогата на златочел карас — „бивола“ на рифа. Могат да се случат непредвидени неща. Чувствувам, че ми става неприятно при тази мисъл.

Йохен и Карл-Хайнц не престават да се гмуркат край рифовия ръб. Непременно искат от дълбочина 30 — 35 метра да извадят голям храст от черния благороден корал. Минава цяла вечност, докато се появят отново. Вече започвам да се притеснявам, когато най-сетне Йохен се показва.

— Я погледни! — сочи ми той една голяма вдлъбнатина върху предпазната кутия на подводната камера. — Ето какво могат да сторят три и половина атмосфери! Бяхме на около 35 метра дълбочина, когато изведнъж чух трясък. Помислих си, камерата отиде. Но какъв късмет — нищо й няма.

— А къде е Карл-Хайнц? — не мога да потисна безпокойството си.

— Представи си, той откри огромна мурена. Колкото женско бедро!

„Ама че сравнение!“, си мисля аз, гмурвайки се. Още отдалече Карл-Хайнц ни дава знак да не приближаваме. Харпунирал една риба и сега се опитва да примами мурената с нея. Бавно, сантиметър по сантиметър, мурената измъква огромната си глава от пещерата, разглежда стръвта от всички страни, плъзва се обратно навътре, после пак излиза, посяга съвсем предпазливо и край — стръвта вече я няма. Оставам безмълвен. Тази мурена наистина има поне три метра, а що се отнася до диаметъра, Йохен има право. Дали не можем отново да я примамим навън? Опитите ни остават безрезултатни. Мурената се скрива толкова навътре, че я изоставя дори рибата-санитар, която се върти около муцуната й. Загубил обекта си, „санитарят“ се прехвърля на Йохен, вземайки го за риба, която трябва да бъде почистена. Вече излизаме, а животинчето продължава старателно да подръпва кожичките от раните му. Засега това са последните ни преживявания на рифа.

Задава се черен като сажди облак и ярки светкавици пронизват небето, силният вятър блъска лодките ни по посока към пристанището. Работата ни на рифа приключи.