Деветдесет дни в Червено море

Връщаме се у дома!

На палубата е спокойно. Четири хамбара вече са затворени, крановете не работят. Само от последния трюм се чува песента на хамалите, които довършват подреждането на товара.

„Айхсфелд“ се подготвя за далечно плаване. Всички от мостика до машинното отделение са обхванати от трудов ентусиазъм. При това си подсвиркват, припяват и се закачат, както отдавна не е било. Връщаме се у дома, връщаме се у дома! Отсега нататък тази мисъл определя жизнения ритъм на борда. Вече отдавна е изчислено, че ако в Хамбург и Ньоресъндби не стачкуват, ще бъдем при близките си преди Коледа. Някои дори предсказват съвсем точно деня на пристигането. Само капитанът вдига със съмнение рамене:

— Да изчакаме. В Рощок ще бъдем чак когато пристанем на кея!

Нека така да е. Важното е все пак, че голямата неизвестност отмина. За последен път прозвучава зовът на старпома: „По места за маневра!“ Отвързват въжетата от сушата, два влекача завръщат кораба, потегляме.

Отпътуването от Порт Судан означава завръщане в родината, но и раздяла с пулсиращия живот в кораловото море. Потънал в мисли и обладан от разнородни чувства, аз стоя на задната палуба и наблюдавам как се губят в далечината контурите на рифа Уингейт. На перилата до мене са се облакътили още трима колеги. Останалите двама седят около празнично подредената маса в една от каютите и от момента, в който носът на кораба се насочи на север, непрекъснато вдигат чашите. Може би само онзи, който е изпитал мъките на далечното плаване, е в състояние да разбере подобно поведение.

Навлизаме отново в Суецкия канал точно на деветдесетия ден от пребиваването ни в Червено море. След още един ден нашият керван ще пресече канала в северна посока. Водата е спокойна, видимостта добра — нещо, което рядко се случва. В продължение на много километри покрай фарватера се издигат сондажни кули. Те са собственост на капиталистически петролни компании, които ускоряват добива на течно злато в тази област. Привечер сондите и нефтодобивните кораби се открояват на хоризонта някак си непривично и призрачно. Езиците на изведените високо пламъци от газ се извиват в небето като сигнал за опасност. Кораловите рифове наистина са сериозно застрашени. И това сигурно ще се забележи в най-близко бъдеще.

На всяка крачка пред тези брегове се разкриват нови нефтени находища, не след дълго и супертанкери ще могат да минават през Суецкия канал на път за Червено море, а мощни монополни компании подготвят още отсега експлоатацията на рудните прослойки на морското дъно. Оттук-оттам се чуват и предложения за използването на рифовете при производството на цимент. Всяко едно от тези начинания може да наруши биологическото равновесие и да се отрази опустошително върху условията на живот в кораловите рифове. Само строги международни закони биха могли да предотвратят най-страшното. Сега все още няма защо да изпадаме в паника, но безскрупулността на многонационалните монополи спрямо човека и природата трябва да служи за предупреждение. Безогледната експлоатация на природните ресурси би застрашила поминъка на рибарите в този район, макар рибното богатство все още да е голямо. По пътя си срещаме стотици лодки, тръгнали на нощен риболов. Светлината на безброй лампи се пречупва във водата, проблясва, мъждука, трепка и рисува на повърхността невероятни картини.

Това са последните ми впечатления от Червено море. Те са оптимистични въпреки невеселите мисли относно бъдещето на рифовете.

Ако не се случи нищо неприятно, след осем дни ще бъдем в хамбургското пристанище. Организираме заключителен празник. Профсъюзът е намислил нещо специално: сибирска вечер. И никой не очакваше, че това ще стане сибирска вечер в истинския смисъл на думата. Температурите рязко спаднаха до 16 градуса, вятърът със сила 7 — 8 бала започна да прехвърля кораба като черупка в навъсеното море. В заслона на мостика се събираме малка група смелчаци, всичките добре загърнати. Само от екипажа седем души са на легло, внезапният температурен спад предизвика стомашно-чревни заболявания, а и постоянното мъртво вълнение взе своите жертви. Днес салетът е пуст, защото в момента мнозина се прехранват само със сухари. За наше собствено изумление нито един от членовете на експедицията не е загубил вкуса си към добрата кухня. На празника сме в превъзходно настроение. Пресният, дъхав селски хляб, лютата сланина и сгряващата водка ни карат бързо да забравим студа.

— Чудесно нещо е морската буря! На мене люлеенето ми доставя истинско удоволствие! — заявява Едвард. Струва ми се, че е рано за подобно изказване и решавам да му отнема илюзиите.

— Почакай само, това тук е малка разходка. Чак като ни поразтърси Биская, ще разбереш какво означава истинска буря!

Ако не бях направил тази забележка, по-късно щях да си спестя доста упреци. Защото събитията се развиха лошо, много по-лошо, отколкото бях предвидил.

При това Атлантикът съвсем не ни посреща недружелюбно. Термометърът отново показва 21 градуса, на лъчистосиньото небе се усмихва слънцето, океанът е спокоен. Едва когато зад нос Финистере влизаме в Биская, времето се променя неочаквано. Седемметрови вълни и силен вятър в гърба буквално търкалят „Айхсфелд“ по водата, кренът е 20 градуса. Край на уюта в салета. Взети са предохранителни мерки съдовете и приборите да не се търкулят по масата. Въпреки това, особено докато ядем супата, се налага да балансираме. Трябва постоянно да сме нащрек и да се съобразяваме с всяко непредвидено движение на кораба.

На вечеря ни чака още една изненада. Внезапно „Айхсфелд“ се накланя силно встрани и започва да се люлее като махало. Докато усети, шеф-механикът с приборите в ръце и хапка на вилицата се хързулва от стола и излита на едно пет метра разстояние. Преди да е разбрал какво става, той се вижда отново „седнал“ на мястото си, само че този път с лакти в яденето. Очевидно номерът му допада, защото го повтаря. Спонтанните ни ръкопляскания като признание за доброто цирково изпълнение той посреща, не е трудно да се досетим защо, с кисела физиономия.

Късно вечерта се надига буря. Клатенето се усилва, но аз заспивам дълбоко. Събужда ме сякаш барабанен удар. Страхотен грохот и тропот, нещо като че ли се разпада на хиляди късчета — ококорвам изплашен очи и виждам Йохен да поглежда угрижен през филистрина.

— Това се казва вълна! — изохква той. — Мислех, че ще ни обърне!

— А ударът преди малко откъде дойде?

— Една гигантска вълна се разби с цяла сила в надстройките на палубата. Така изтрещя, сякаш корабът щеше да се разцепи.

Изведнъж стана спокойно, в същност прекалено спокойно. От главния двигател не се чува никакъв шум. Само от време на време корабът потръпва. По дяволите, само това ни липсваше! Буря и главният двигател повреден! Бързо скачам от леглото, обличам се и изтичвам на мостика, за да разбера какво е станало. В щурманската кабина се натъквам на физиономии, които са истинско олицетворение на спокойствието.

— Какво се е случило? — питам аз, очаквайки най-лошото.

— Нищо особено! — успокоява ме капитанът. — Просто кренът беше много голям, завихме срещу вятъра и ще се движим с намалена скорост, докато премине лошото време. Ще се погрижим всички да се върнат живи и здрави у дома. А сега моля да не ни безпокоите повече!

Корабът се носи съвсем бавно срещу връхлитащите го вълни, а те забележимо нарастват. Капитанът дава на най-голямата около 15 м. Ураганът достига сила 10–11 бала, свири и вие страховито по палубата и бие като камшик по беснеещия океан. А той ври и кипи. Вятърът разпръсква пяната от гребените на вълните и завихря вода високо над повърхността. Море и хоризонт се сливат в едно, пропитият със ситен „дъжд“ въздух пречи на видимостта и заслонява небето. „Айхсфелд“ неотклонно се бори с бушуващия океан, но гигантските вълни продължават да връхлитат и ние имаме чувството, че всеки момент ще се преобърнем.

Да почувствуваш необуздаемите сили на природата и драматизма на събитието непосредствено от палубата на мостика е противоречиво преживяване. То възбужда и потиска едновременно, кара кръвта в жилите да замре и ускорява пулса. Красиво и страшно!

Когато огромните вълни накланят кораба, ми се струва, че съм скиор, който ей сега ще полети по шанцата надолу. Час след час „Айхсфелд“ танцува по вълните, заорава нос надолу, изправя се с усилие и отново поема нагоре, спира за момент на следващия гребен, сякаш се чуди накъде да тръгне, и пак се спуска надолу. При всяко преодоляване на гребените, кърмата, а заедно с нея и перото, и винтът се издигат високо над водата, от въртящия се във въздуха винт целият кораб се тресе и друса.

Разтревожен наблюдавам как водните маси погребват под себе си нашите контейнери, закрепени в средата на палубата. Дано стоманените въжета издържат! Не бива да допускам дори само мисълта, че следващата вълна би могла да унищожи с един замах труда ни и че усилията на една цяла експедиция биха отишли напразно.

А колко бързо може да стане това, виждам със собствените си очи. Две вълни връхлитат бързо една след друга. След първата „Айхсфелд“ едва се изправя, а втората, с височината на къща, потопява две трети от кораба и удря с такава сила по мостика, че целият корпус се разтърсва. От пластмасовата лодка вече нищо не става, откачени са бидоните с бензин и боя, а те бяха завързани с дебели стоманени проволки за палубата.

И така цели три дена. Всеки път, когато отслабне бурята, поемаме правилния курс, но много скоро отново се налага да обръщаме. Третият ден. От десет часа се движим на север, люлени от силните вълни, идващи откъм десния борд. Един час по-късно огромна отвесна вълна се стоварва върху ни, накланя кораба до 36 градуса, залюлява го като махало и го връща на другата страна до положение 42 градуса. Намаляваме скоростта, обръщаме. В такива ситуации решенията трябва да се вземат за секунди.

През тази нощ сякаш адът се е отворил под нас. Ураганът вилнее с пълна сила. Вятърът отдавна е достигнал 12 бала, от време на време огромните вълни разсейват лъча на радарния екран. Навсякъде из кораба трещи, пращи, кънти, бучи. На слабата лунна светлина от филистрина на нашата каюта се разкрива призрачна картина. При обикновени условия виждаме морската повърхност като от височината на триетажен дом, а сега водните маси се свличат върху ни някъде отгоре.

„Дявол да го вземе, нима това ще бъде краят?“, мисля аз и бързо си наливам за успокоение голям коняк. Другите лежат бледи и мълчаливи в койките. Не могат повече да понасят гледката навън, дръпнали са пердетата. И в другите каюти е тихо. Който не е на вахта, седи или лежи облечен и копнее час по-скоро да свърши този ад. Спасителните жилетки, разбира се, са ни под ръка. Никой от екипажа не е преживявал такава критична ситуация. Затова не се срамуваме от страха, който ни обзема. Сутринта на четвъртия ден бурята отзвучава, опасността е преодоляна. Долу в машинното, горе на мостика — всички видимо си поемат дъх и преуморените очи на капитана отново гледат закачливо. Това, което този човек, пък и целият екипаж извършиха през последните часове, е достойно за възхищение.

От все сърце ви благодаря на вас, моряци от „Айхсфелд“! Вашите способности, вашата готовност за действие, вашата дисциплина надвиха опасността!

Бързо, учудващо бързо забравихме страшните моменти на пътуването. И защо да си ги спомняме? Всички сме здрави и бодри, от колекцията ни нищо не е пострадало и „Айхсфелд“ най-сетне се връща в родината. Нима можем да бъдем недоволни?

Четири месеца и половина бяхме на път, преживяхме в океана и буря, и безветрие, изпитахме жега и студ, почувствувахме красотата и мъките на далечното плаване, научихме се да ценим труда на моряка.

Незабравими ще останат за нас прелестите и опасностите на рифа, първото опиянение край рифовия ръб, срещите с баракудите, акулите и огромните мурени.

Зад нас остана една успешна експедиция, по време на която постигнахме повече, отколкото очаквахме. И то много скоро ще стане достояние на хилядите посетители на нашия музей. Времето и усилията ни не отидоха напразно.

И докато „Айхсфелд“ пори с пълна сила вълните на изток, ние вече кроим планове за следващата експедиция.

Къде ще ни отведе тя?

Отново при кораловите рифове на Червено море.