Девиците

Пролог

Едуард Фоска беше убиец.

Факт. Нещо, което Мариана съзнаваше не само на интелектуално ниво, като идея. Тялото ѝ го усещаше. Усещаше го в костите си, в кръвта си и дълбоко във всяка своя клетка.

Едуард Фоска беше виновен.

И въпреки това не можеше да го докаже и беше напълно възможно никога да не успее. Този мъж, това чудовище, убило поне двама души, по всяка вероятност щеше да се отърве.

Беше толкова самодоволен, толкова уверен в себе си. Смята, че му се е разминало, помисли си тя. Въобразяваше си, че е победил.

Но не беше. Не още.

Мариана бе решена да го надхитри. Трябваше.

Ще стои цяла нощ и ще си припомни всичко, което беше станало. Ще седи тук, в тази малка тъмна стая в Кеймбридж, ще мисли и ще разплете историята. Втренчи се в червената нишка на електрическия нагревател на стената — горяща, светеща в тъмнината — с желание да изпадне в някакво подобие на транс.

Ще се върне в ума си назад до самото начало и ще си спомни всичко. Всяка отделна подробност.

И ще го хване.