Девиците

1.

Няколко дни по-рано Мариана си беше вкъщи в Лондон.

Стоеше на колене на пода, заобиколена от кашони. Правеше поредния плах опит да подреди вещите на Себастиан.

Не вървеше добре. Година след смъртта му голяма част от нещата му си оставаха пръснати из къщата на купчини по пода или в полупразни кашони. Изглежда не беше в състояние да се справи със задачата.

Все още го обичаше — в това беше проблемът. Знаеше отлично, че никога повече няма да го види, но независимо че си беше отишъл завинаги, тя още го обичаше и не знаеше какво да прави с тази любов. Толкова много обич, толкова объркваща обич: изтичаше, разливаше се, излизаше от нея като пълнеж, изпадащ от стара парцалена кукла, която се разпада по шевовете.

Само да можеше да затвори в кашон и любовта си, както се опитваше да направи сега с неговите неща. Каква жалка гледка — целият живот на един човек сведен до сбор от нежелани вещи, които ще заминат за благотворителна разпродажба.

Бръкна в най-близкия кашон. Извади чифт обувки.

Огледа ги — старите зелени маратонки, с които той тичаше по плажа. Все още бяха леко влажни, със зрънца пясък, забити в подметките.

Отърви се от тях, каза си тя. Изхвърли ги в кошчето. Направи го.

Още докато си го казваше, знаеше, че е невъзможно. Маратонките не бяха той; не бяха Себастиан — не бяха мъжът, когото обичаше и щеше винаги да обича — бяха просто чифт стари обувки. Но дори и така, да се раздели с тях щеше да е акт на самонараняване, все едно посяга с нож към ръката си и реже парченце плът.

И вместо да ги хвърли, Мариана притисна маратонките до гърдите си. Прегърна ги здраво, сякаш бяха дете. И заплака.

Как беше стигнала дотук?

В рамките само на една година — която едно време би изтекла почти неусетно, а сега се простираше зад нея като пустинен пейзаж, изравнен със земята от ураган — животът, който тя познаваше, беше унищожен, оставяйки я тук: на трийсет и шест години, сама и пияна в неделя вечер, притиснала обувките на мъртъв мъж, все едно са свещена реликва — каквато в известен смисъл бяха.

Нещо красиво, нещо свято бе умряло. Останаха единствено книгите, които той бе чел, дрехите, които бе носил, предметите, които бе докосвал. Все още можеше да го подуши в тях, да го усети с връхчето на езика си.

Затова не можеше да изхвърли неговите вещи — като ги пазеше, в известен смисъл пазеше и Себастиан жив, макар и мъничко — изхвърлеше ли ги, щеше да го загуби завинаги.

Наскоро в изблик на болезнено любопитство и в опит да разбере с какво точно се бори, Мариана беше препрочела всичко, написано от Фройд за скръбта и загубата. Той твърдеше, че след смъртта на любим човек загубата трябва да бъде приета психологически и човекът да бъде оставен да си отиде, в противен случай рискувате да се отдадете на патологичен траур, който той наричаше меланхолия, а ние наричаме депресия.

Мариана разбираше идеята. Знаеше, че трябва да освободи Себастиан, но не можеше — защото все още го обичаше. Обичаше го, независимо че си беше отишъл завинаги, бе минал зад воала — „зад воала, зад воала“ — откъде беше това? Тенисън, вероятно.

Зад воала.

Точно така се чувстваше. Откакто Себастиан умря, Мариана вече не виждаше света в цвят. Животът бе приглушен, сив и далечен, скрит зад воал — зад мъгла от печал.

Бе искала да се скрие от света, от шума и болките му, да се скрие тук в своята работа, в малката си жълта къща.

И така щеше да стане, ако в онази октомврийска нощ Зоуи не ѝ беше звъннала от Кеймбридж.

Телефонното обаждане на Зоуи след сесията на понеделнишката група на Мариана — така започна всичко.

Така започна кошмарът.

2.

Понеделнишката вечерна група се събираше в гостната на Мариана.

Беше голяма стая. Определиха я за провеждане на терапията скоро след като двамата със Себастиан се преместиха да живеят в жълтата къща.

Много обичаха тази къща. Намираше се в подножието на Примроуз Хил в северозападен Лондон и беше боядисана в същия яркожълт цвят като игликите, които растяха на хълма през лятото. Орловият нокът се катереше по външните стени, покриваше ги с бели, сладко ухаещи цветчета и през летните месеци ароматът им проникваше в къщата през отворените прозорци, издигаше се по стълбите и изпълваше коридори и стаи със сладост.

В онази понеделнишка вечер беше необичайно топло за сезона. Въпреки че бе началото на октомври, циганското лято упорстваше като вироглав гост, отказващ да разбере намеците на умиращите листа по дърветата, че може би е време да си тръгне. Късното следобедно слънце заливаше гостната, изпълваше я със златиста светлина с червеникав оттенък. Преди сеанса Мариана спусна щорите, но остави малките горни прозорчета отворени няколко сантиметра, за да влиза въздух.

После подреди столовете в кръг.

Девет стола. По един за всеки член на групата и един за нея. На теория столовете би трябвало да са еднакви — но в живота не става така. Независимо от добрите намерения, в течение на годините беше насъбрала всякакви видове столове с прави облегалки, всички от различни материали, с различни форми и размери. Непринуденото ѝ отношение към столовете беше показателно и за начина, по който водеше групите си. Мариана подхождаше към работата си неформално, дори нетрадиционно.

Терапията, особено груповата терапия, бе странен избор на професия за нея. Още от дете винаги бе изпитвала противоречиви чувства към групите — беше дори подозрителна към тях.

Израсна в Гърция, в предградията на Атина. Живееха в голяма, стара къща на върха на хълм, покрит с черно-зелен плащ от маслинени дървета. Като момиченце седеше на ръждясалата люлка в градината и мислеше за древния град под себе си, разпрострял се до колоните на Партенона на върха на друг хълм в далечината. Изглеждаше ѝ толкова огромен, безкраен, чувстваше се малка, незначителна и го наблюдаваше със суеверно предчувствие.

Когато ходеше с икономката да пазаруват на претъпкания, шумен пазар в центъра на Атина, винаги се чувстваше изнервена. Изпитваше облекчение и лека изненада, като се върнеше вкъщи невредима. Големите групи продължиха да я плашат и когато порасна. В училище винаги стоеше настрана, имаше усещането, че няма общ език със съучениците си. Беше трудно да се отърси от това чувство. Години по-късно по време на терапия осъзна, че училищният двор е просто макрокосмос на семейството: което означаваше, че неспокойствието ѝ е свързано не толкова с тук и сега — не толкова с училищния двор, атинския пазар или друга група, в която би могла да се окаже — а по-скоро със семейството и самотната къща, в която израсна.

Къщата им беше винаги студена, дори в слънчевата Гърция. Цареше някаква празнота — липса на топлина, физическа и емоционална. Това до голяма степен се дължеше на баща ѝ, който, макар и забележителен човек в много отношения — добър външен вид, властен, с ум като бръснач — беше също и много комплексиран. Мариана подозираше, че е бил безвъзвратно травмиран в детството си. Тя така и никога не видя родителите му, а той рядко ги споменаваше. Баща му бил моряк, а колкото по-малко се говореше за майка му, толкова по-добре. Работела на пристанището, промърморваше той с толкова засрамено изражение, та Мариана си мислеше, че сигурно е била проститутка.

Баща ѝ беше израснал в бордеите на Атина в близост до пристанището Пирея — захванал се на работа по корабите още като момче, бързо се включил в търговията и започнал да внася кафе и пшеница, и — както Мариана си представяше — някои не толкова почтени стоки. На двайсет и пет купил първия си кораб, който положил началото на транспортния му бизнес. С комбинация от жестокост, кръв и пот създал своята малка империя.

Мариана си мислеше, че той прилича малко на крал или на диктатор. По-късно откри, че е изключително богат, не че човек би се досетил от суровия, спартански начин, по който живееха. Вероятно майка ѝ — нейната нежна, деликатна майка англичанка — би могла да смекчи характера му, стига да беше живяла достатъчно дълго. Но тя беше починала трагично млада, скоро след раждането на Мариана.

Отрасна, ясно усещайки тази загуба. Като терапевт, знаеше, че първото осъзнаване на собственото аз от страна на бебето идва с погледа на родителите му. Раждаме се под наблюдение — израженията на родителите ни, това, което виждаме отразено в огледалото на техните очи, определя как виждаме себе си. Мариана загуби погледа на майка си, а също и този на баща си, защото за него сякаш беше трудно да я погледне право в очите. Когато се обръщаше към нея, обикновено се взираше някъде над рамото ѝ. Тя можеше непрекъснато да се мести и премества, да се промъква в обсега на полезрението му, надявайки се да бъде видяна, но някак си винаги оставаше незабелязана.

В редките случаи, когато успяваше да улови погледа му, там виждаше огромно презрение, изгарящо разочарование. Очите му ѝ казваха истината: не е достатъчно добра. Без значение колко се стараеше, Мариана винаги усещаше, че се е провалила, че пак е съумяла да направи или каже грешното нещо — тя сякаш го дразнеше със самото си съществуване. Вечно изразяваше несъгласие с нея, без значение за какво ставаше дума, все едно бяха Петручио и Катрина2 — ако тя кажеше, че е студено, той казваше, че е горещо, ако тя кажеше, че е слънчево, той настояваше, че вали. Но въпреки критиките и противоречията Мариана го обичаше. Той бе всичко, което имаше, и тя копнееше да заслужи обичта му.

В детството ѝ имаше твърде малко обич. Вярно, че имаше по-възрастна сестра, но не станаха близки. Елиза беше със седем години по-голяма и не проявяваше интерес към малката си срамежлива сестричка. Затова Мариана прекарваше дългите летни месеци самичка, играейки си в градината под строгия поглед на икономката. Нищо чудно, че израсна малко саможива и се чувстваше неудобно в присъствието на други хора.

Иронията, че в крайна сметка стана групов терапевт, не ѝ убягна. Но колкото и парадоксално да беше, това противоречие ѝ послужи добре. При груповата терапия именно групата, а не индивидът е фокус на лечението: да си добър групов терапевт до известна степен означава да си невидим.

Мариана беше много добра в това.

В сесиите, които провеждаше, се стараеше да не се меси в развоя на дискусията, доколкото това бе възможно. Намесваше се единствено когато комуникацията се наруши, когато би било полезно да направи някаква интерпретация или когато нещо се обърка.

В онзи конкретен понеделник конфликтът възникна почти веднага, като наложи една от редките ѝ намеси. Проблемът, както обикновено, беше Хенри.

3.

Хенри се появи по-късно от останалите. Зачервен, задъхан и сякаш леко нестабилен на краката си. Мариана се зачуди дали не е дрогиран. Не би се изненадала. Подозираше, че Хенри злоупотребява с лекарствата си — но тъй като беше негова терапевтка, а не лекар, не можеше да направи кой знае какво по въпроса.

Хенри Бут беше само на трийсет и пет, но изглеждаше по-стар. Рижата му коса беше изпъстрена със сиви кичури, а лицето — покрито с дълбоки бръчки, също като гънките на смачканата риза, която носеше. Вечно намръщен, той създаваше впечатление, че е постоянно напрегнат, като навита пружина. Приличаше ѝ на боксьор или боец, подготвящ се да нанесе — или да получи — следващия удар.

Измърмори някакво извинение за закъснението си, после седна, стиснал картонена чаша с кафе.

И проблемът се оказа чашата с кафе.

Лиз незабавно отвори уста. Беше малко над седемдесетте, пенсионирана учителка, педантичен привърженик на идеята, че нещата трябва да се правят „както му е редът“, както тя се изразяваше. Мариана я смяташе за доста досадна, дори дразнеща. И вече се беше досетила какво се готви да каже.

— Това не е разрешено — каза Лиз, посочвайки с пръст, треперещ от възмущение, чашата с кафе на Хенри. — Не е позволено да внасяме нищо отвън. Всички го знаем.

Хенри изсумтя.

— Защо не?

— Защото такива са правилата, Хенри.

— Майната ти, Лиз.

— Моля? Мариана, чу ли го какво ми каза?

Лиз мигновено избухна в сълзи и от там нататък нещата се изродиха — завършвайки с поредната ожесточена кавга между Хенри и останалите членове на групата, всички яростно обединени срещу него.

Мариана наблюдаваше зорко, без да сваля притеснени очи от Хенри, за да види как той приема нещата. Независимо от перченето си той беше изключително уязвима личност. Като дете бе преживял ужасяващо физическо и сексуално насилие от собствения си баща, после социалните го взели под своя опека и започнали да го прехвърлят от един приемен дом в друг. И въпреки всички тези травми Хенри показал забележителна интелигентност и за известно време изглеждало, че интелектът му може би ще успее да го спаси: на осемнайсет получил място в университет, за да учи физика. Но всичко продължило само няколко седмици, после миналото го застигнало, преживял масивен срив, от който така и не се възстановил напълно. Последвала тъжна поредица от самонаранявания, пристрастяване към наркотици и повтарящи се сривове, влизал и излизал от болници, докато психиатърът му не го насочил към Мариана.

Мариана имаше слабост към Хенри, най-вероятно защото беше извадил толкова скапан късмет. Но независимо от това тя имаше и своите колебания дали да го приеме в групата. И те не бяха само заради това че той е значително по-зле от останалите членове: сериозно болни пациенти могат да бъдат включвани и лекувани много ефективно в група, но също така биха могли и да подрият общността до степен на разпадане. Веднага щом една група се установи, тя предизвиква завист и атаки, и то не само от външни източници, от хора, които са изключени от нея, но също и от тъмни и опасни сили вътре в самата група. И от момента, в който се присъедини към тях преди няколко месеца, Хенри стана постоянен източник на конфликти. Просто го носеше у себе си. У него имаше латентна агресия, врящ гняв, който често бе труден за овладяване.

Но Мариана не се отказваше лесно — стига да успяваше да удържа контрола над групата, тя беше решена да работи с него. Вярваше в групата, в осемте личности, насядали в кръг — вярваше в кръга и в неговата сила да лекува. В по-мечтателните си моменти тя беше дори още по-мистична по отношение на силите на кръга: кръгът на слънцето, на луната, на земята, на планетите, кръжащи в небесата, кръгът на едно колело, куполът на черква — или сватбената халка. Платон казва, че душата е кръг — което имаше смисъл за Мариана. Нали животът също беше кръг — от раждането до смъртта.

И когато груповата терапия работеше добре, вътре в този кръг сякаш ставаше някакво чудо — раждането на отделна същност: групов дух, групово съзнание, често го наричаха „големия разум“, нещо по-голямо от сумата на частите му, по-интелигентно от терапевта или от индивидуалните членове. Беше нещо умно, изцеляващо и сдържащо. Мариана бе виждала силата му не един път. В гостната ѝ през всичките тези години много призраци бяха призовавани и укротявани в този кръг.

Днес беше ред на Лиз. Просто не можеше да остави темата за чашата. Тя предизвика у нея огромна ярост и негодувание — как можеше Хенри да смята, че правилата не се отнасят за него, че може да ги нарушава с такова презрение! После Лиз внезапно осъзна колко много Хенри ѝ напомня за по-големия ѝ брат, който бил толкова привилегирован във всяко отношение и такъв грубиян в същото време. Целият потискан гняв към брат ѝ започна да изплува на повърхността, което беше хубаво, мислеше си Мариан — той трябваше да избие. Стига Хенри да издържи да го ползват като психологическа боксьорска круша.

Което, разбира се, той не успя.

Скочи внезапно, надавайки измъчен вик. Захвърли чашата си на пода. Тя се отвори в центъра на кръга — по дъските се разля нарастваща локва черно кафе.

Другите членове на групата мигновено се развикаха и реагираха доста истерично в яда си. Лиз пак избухна в сълзи, а Хенри понечи да си тръгне. Но Мариана го убеди да остане и да обсъдят станалото.

— Беше само една шибана чаша кафе, какво толкова? — каза Хенри с тона на негодуващо дете.

— Не беше заради чашата — настоя Мариана. — Беше заради границите, границите в тази група, правилата, на които се подчиняваме тук. Говорили сме за това и преди. Не можем да вземаме участие в терапията, ако се чувстваме несигурни. Границите ни карат да се чувстваме в безопасност. Терапията установява границите.

Хенри я изгледа озадачен. Мариана знаеше, че не я разбира. Границите по дефиниция са първото нещо, което се прекрачва при малтретиране на дете. Всички граници на Хенри бяха разпокъсани на дребни късчета, когато е бил още малко дете. Поради това той просто не схващаше идеята. Не съзнаваше и кога кара другите да се чувстват неудобно, както обикновено правеше, като нахлуваше в тяхното лично или психологическо пространство — заставаше прекалено близо, когато говореше с някого, и показваше такова ниво на зависимост, каквото Мариана не бе срещала у друг пациент досега. Нищо не му беше достатъчно. Би се нанесъл да живее при нея, ако тя му разреши. От нея зависеше да определя границата между тях: да определя параметрите на техните отношения по един здравословен начин. Това беше работата ѝ като терапевт.

Но Хенри постоянно я притискаше, провокираше, опитваше се да влезе под кожата ѝ… по начини, с които тя намираше за все по-трудно да се справя.

4.

Хенри остана, след като другите си тръгнаха — уж за да ѝ помогне да разчисти бъркотията. Но Мариана знаеше, че зад това се крие още нещо, с него винаги беше така. Той се въртеше мълчаливо, наблюдавайки я. Тя го подтикна:

— Хайде, Хенри. Време е да тръгваш… Има ли нещо друго?

Хенри кимна, но не отговори. После бръкна в джоба си.

— Заповядай — каза. — Донесох ти нещичко.

Извади пръстен. Яркочервено пластмасово кръгче. Приличаше на подарък от кутия със зърнена закуска.

— За теб. Подарък.

Мариана поклати глава.

— Знаеш, че не мога да го приема.

— Защо не?

— Трябва да престанеш да ми правиш подаръци, Хенри. Ясно? А сега наистина трябва да си вървиш.

Но той не помръдна. Мариана се замисли за миг. Не беше в плановете ѝ да се конфронтира с него, не и сега, но в момента това ѝ се стори единственото правилно.

— Виж, Хенри — каза тя. — Има нещо, за което трябва да поговорим.

— За какво?

— В четвъртък вечерта, след като свърших с вечерната група, погледнах през прозореца. И те видях. Отсреща на улицата, под уличната лампа. Наблюдаваше къщата.

— Не съм бил аз.

— Не, ти беше. Видях лицето ти. И те виждам там не за първи път.

Хенри стана яркочервен и избегна очите ѝ. Поклати глава.

— Не, аз не…

— Слушай. Нормално е да си любопитен какви са другите групи, които водя. Но това е нещо, за което говорим тук, в групата. Не е редно да предприемаш действия. Не е редно да ме шпионираш. Този вид поведение ме кара да се чувствам притисната и застрашена, и…

— Не шпионирам! Просто си стоях там. И какво толкова?

— Значи признаваш, че си бил там?

Хенри направи крачка към нея.

— Защо не може да сме само двамата? Защо не можеш да ме виждаш без тях?

— Знаеш защо. Защото те виждам като част от група — не мога да те виждам и отделно. Ако имаш нужда от индивидуална терапия, мога да препоръчам колега…

— Не, искам теб…

Хенри направи още една, внезапна крачка към нея. Мариана не отстъпи. Вдигна ръка.

— Не. Спри. Ясно? Това е прекалено близо. Хенри…

— Чакай. Виж…

Преди тя да успее да му попречи, Хенри вече бе вдигнал дебелия си черен пуловер и там, върху бялата му, лишена от косми плът се виждаше ужасна картина.

Беше използвал бръснач и в кожата бяха издълбани дълбоки кръстове. Кървавочервени кръстове с различна големина, изрязани върху гърдите и корема му. Някои от тях бяха още мокри, още кървящи, с капеща от тях кръв, други бяха хванали коричка, през която сълзяха червени капчици — като съсирили се кървави сълзи.

Мариана усети как стомахът ѝ се обръща. Повдигна ѝ се от отвращение и искаше да отмести поглед, но не си го позволи. Това беше вик за помощ — разбира се, че беше — беше опит да привлече внимание, но и нещо повече: беше също и емоционална атака, психологическо насилие върху емоциите ѝ. Хенри най-накрая беше успял да я хване със свален гард, да я разстрои и тя го мразеше за това.

— Какво си направил, Хенри?

— Аз, аз… просто не се удържах. Трябваше да го направя. А ти… ти трябваше да го видиш.

— И сега, след като го видях, как мислиш, че се чувствам? Можеш ли да си представиш колко разстроена съм? Искам да ти помогна, но…

— Но какво? — изсмя се той. — Какво те спира?

— Правилното време, когато мога да ти окажа подкрепа, е по време на груповия сеанс. Ти имаше възможността тази вечер, но не се възползва от нея. Можехме всички да ти помогнем. Всички ние сме тук, за да ти помогнем…

— Не ми е потрябвала тяхната помощ… искам теб. Мариана, имам нужда от теб…

Тя знаеше, че трябва да го накара да си тръгне. Не беше нейна работа да почисти раните му. Той имаше нужда от медицинска помощ. Трябваше да е твърда заради него, а и заради себе си. Обаче не можеше да се накара да го изхвърли и това не се случваше за първи път. Съчувствието ѝ побеждаваше здравия разум.

— Почакай, почакай за секунда.

Отиде до шкафа, отвори чекмедже и порови малко из него. Извади аптечка за бърза помощ. Тъкмо се готвеше да я отвори, когато телефонът ѝ иззвъня.

Погледна номера. Беше Зоуи. Отговори.

— Зоуи?

— Можеш ли да говориш? Важно е.

— Дай ми секунда. Ще ти звънна веднага.

Мариана затвори телефона и се обърна към Хенри. Подаде му аптечката.

— Хенри, вземи. Почисти се. Иди при личния си лекар, ако има нужда. Разбрано? Ще ти се обадя утре.

— И това е всичко? Мамка му, и ти се наричаш терапевт?

— Достатъчно. Престани. Трябва да си тръгваш.

Пренебрегвайки протестите му, Мариана го поведе по коридора и го избута през входната врата. Затвори я зад него. Почувства порив да я заключи, но успя да го сдържи.

След това отиде в кухнята. Отвори хладилника и извади бутилка совиньон блан.

Чувстваше се доста разтърсена. Трябваше да се вземе в ръце, преди да звънне на Зоуи. Не искаше да товари това момиче с повече, отколкото вече носеше. Балансът във връзката им се наруши след смъртта на Себастиан и Мариана беше твърдо решена да го възстанови отново. Пое си дълбоко дъх, за да се успокои. После си наля голяма чаша вино и ѝ звънна.

Зоуи отговори още при първия сигнал.

— Мариана?

Веднага разбра, че нещо не е наред. В гласа на Зоуи имаше напрежение, нетърпение, което Мариана свързваше с моменти на криза. Звучи уплашена, помисли си тя. Почувства как сърцето ѝ заби по-бързо.

— Скъпа, наред… наред ли е всичко? Какво има?

Последва секундна пауза, преди Зоуи да отговори. Момичето почти прошепна:

— Пусни телевизора. Новините.

5.

Мариана грабна дистанционното.

Включи стария, очукан портативен телевизор, който стоеше върху микровълновата — едно от свещените притежания на Себастиан, купен още когато беше студент, и използван за гледане на крикет и ръгби, докато се преструваше, че помага на Мариана да приготви храната им през уикендите. Телевизорът беше доста капризен и притрепна за миг, преди да оживее.

Тя включи на новинарския канал на Би Би Си. Журналист на средна възраст предаваше репортаж. Стоеше навън, стъмваше се и беше трудно да се види къде е точно — някакво поле, вероятно, или поляна. Говореше директно към камерата.

— … и беше намерен в Кеймбридж, в природния резерват „Рай“. Тук съм с човека, който го е открил… Бихте ли ми казали какво стана?

Въпросът беше адресиран към лице зад кадър и камерата се завъртя към нисък, нервен червендалест мъж на около шейсет години. Той примигна в светлината на прожектора, изглеждаше зашеметен. Заговори колебливо:

— Беше преди няколко часа… Винаги извеждам кучето в четири, така че трябва да е било приблизително тогава, четири и четвърт, четири и двайсет. Тръгнахме към реката по пътеката… Вървяхме през „Рай“… и…

Замлъкна за момент и не довърши изречението. Опита отново:

— Беше кучето, то изчезна във високата трева до мочурището. Не идваше, когато го повиках. Помислих, че е намерил птица или лисица, или нещо такова, затова отидох да погледна. Вървях през дърветата… до началото на мочурището, до водата и там… там беше…

В очите на мъжа се появи странно изражение. Изражение, което Мариана познаваше много добре. Видял е нещо ужасяващо, помисли си тя. Не искам да слушам. Не искам да знам какво е било.

Мъжът продължи безмилостно, сега вече по-бързо, сякаш искаше да прогони образа:

— Беше момиче, едва ли на повече от двайсетина. С дълга червена коса. Поне мисля, че беше червена. Имаше кръв навсякъде, ужасно много кръв… — Мъжът замлъкна и журналистът го подкани.

— Мъртва?

— Точно така. — Кимна той. — Беше намушкана. Много пъти. А… лицето ѝ… Господи, беше ужасно, очите ѝ, очите ѝ бяха отворени… втренчени… втренчени…

Млъкна и очите му се напълниха със сълзи. В шок е, помисли си Мариана. Не трябва да го интервюират, някой трябва да спре това.

И наистина, в този момент, вероятно усещайки, че е отишъл твърде далече, журналистът прекъсна интервюто и камерата се завъртя към неговото лице.

— Сензационна новина тук, в Кеймбридж, полицията разследва откриването на тяло. Смята се, че жертва на жестоко нападение с нож е станала млада двайсетгодишна жена…

Мариана изключи телевизора. Остана взряна в него за секунда, поразена, неспособна да помръдне. После си спомни за телефона в ръката си. Вдигна го до ухото си.

— Зоуи? Още ли си тук?

— Мисля… мисля, че е Тара.

— Моля?

Тара беше близка приятелка на Зоуи. Бяха състудентки в една и съща година в колежа „Сейнт Кристофър“ в Кеймбридж. Мариана се поколеба, не ѝ се искаше да изглежда нетърпелива.

— Защо го казваш?

— Прилича ми на Тара… и никой не я е виждал… не и от вчера… не спирам да питам всички и съм… толкова уплашена, че не знам какво да…

— Успокой се. Кога за последно видя Тара?

— Снощи. — Зоуи замлъкна. — И Мариана, тя… тя беше толкова странна, аз…

— Какво искаш да кажеш със „странна“?

— Каза разни неща… безумни неща.

— Какво имаш предвид под „безумни“?

Настъпи мълчание, после Зоуи отговори шепнешком:

— Не мога да навлизам в подробности сега. Би ли дошла?

— Разбира се, че ще дойда. Но, Зоуи, чуй ме. Говори ли с някого от колежа? Трябва да им кажеш, да кажеш на декана.

— Не знам какво да кажа.

— Кажи им това, което току-що каза на мен. Че се тревожиш за нея. Те ще се обадят в полицията и на родителите на Тара…

— Родителите ѝ? Ами… ами ако греша?

— Сигурна съм, че грешиш — отговори Мариана много по-уверено, отколкото се чувстваше. — Убедена съм, че Тара е добре, но трябва да сме сигурни. Разбираш ме, нали? Искаш ли аз да им звънна вместо теб?

— Не, не, всичко е наред… аз ще го направя.

— Добре. Тогава отивай да спиш, разбрано? Идвам още утре сутринта.

— Благодаря ти, Мариана. Обичам те.

— И аз те обичам.

Така приключи разговорът. Бялото вино, което си беше наляла, си стоеше недокоснато на плота. Вдигна чашата и я изпи на един дъх.

Ръката ѝ трепереше, когато взе бутилката и си наля още една чаша.

6.

Мариана се качи горе и се зае да приготви малка чанта с багаж, в случай че ѝ се наложи да остане ден-два в Кеймбридж.

Опита се да не позволи на мислите си да изпреварват събитията, но беше трудно, чувстваше се невероятно разтревожена. Някъде навън имаше човек — по всяка вероятност мъж, като се вземе предвид крайната жестокост на нападението — който беше опасно болен и беше убил млада жена по ужасяващ начин… млада жена, която вероятно бе живяла само на няколко крачки от мястото, където нейната любима Зоуи спеше.

Възможността, че вместо нея жертвата би могла да се окаже Зоуи, бе мисъл, която Мариана се опитваше да пренебрегне, но не успяваше да потисне напълно. Прилошаваше ѝ от страх, който досега бе изпитвала само веднъж в живота си — в деня, когато Себастиан умря. Усети немощ, безсилие, ужасяваща неспособност да защити тези, които обича.

Погледна дясната си ръка. Не можеше да спре треперенето ѝ. Сви я в юмрук и стисна здраво. Нямаше да го направи — нямаше да се разпадне. Не и сега. Ще остане спокойна. Ще се съсредоточи.

Зоуи имаше нужда от нея и единствено това беше от значение.

Да можеше само Себастиан да бе тук, той щеше да знае какво да направи. Не би го обмислял, не би протакал, не би приготвял багаж. Щеше да грабне ключовете си и да се втурне към вратата в секундата, щом приключи разговора със Зоуи. Това щеше да направи Себастиан. Защо не го правеше тя?

Защото си страхливка, помисли си тя.

Това беше истината. Само да имаше малко от силата на Себастиан. Малко от куража му. Хайде, любов моя, можеше да го чуе как казва, дай ръка и да се изправим заедно срещу негодниците.

Мариана легна и се отпусна в леглото, мислейки, докато се унасяше в сън. За първи път от повече от година последните ѝ мисли, докато потъваше в просъница, не бяха за покойния ѝ съпруг.

Вместо за него сега тя мислеше за друг мъж: неясна фигура с нож, предизвикала ужас у онова бедно момиче. Умът ѝ се съсредоточи върху него, докато клепачите ѝ потрепнаха и се затвориха. Замисли се за този мъж. Замисли се какво ли прави точно в този момент, къде е…

И за какво ли мисли.

7.

7 октомври

Веднъж щом убиеш друго човешко същество, няма връщане назад.

Сега го разбирам. Разбирам, че съм станал съвсем различен човек.

Предполагам, че прилича малко на прераждане. Но не в обичайния смисъл, по-скоро е метаморфоза. Това, което се ражда от пепелта, не е феникс, а едно по-грозно създание: деформирано, неспособно на полет, хищник, използващ ноктите си да разсича и разкъсва.

Сега, пишейки това, вече се контролирам. В този момент от времето съм спокоен и с ума си.

Но в мен има повече от една личност.

Само въпрос на време е другият да се надигне жаден за кръв, обезумял и търсещ отмъщение. И няма да спре, докато не го намери.

Аз съм двама души в едно съзнание. Част от мен пази тайните ми — единствено той знае истината — но той е затворник, заключен, упоен, без право на глас. Намира изход само когато тъмничарят му за миг се разсее. Когато се напия или заспя, той се опитва да говори. Но това не е лесно. Връзката се осъществява спорадично, на пристъпи — шифрован план за бягство от лагер за военнопленници. В момента, когато се доближи прекалено близо до целта, някой пазач започва да заглушава съобщенията. Издига се стена. Умът ми се опразва. Споменът, към който се стремя, се изпарява като дим.

Но няма да се отказвам. Длъжен съм. Ще намеря някак си път през дима и тъмнината и ще се добера до него — до моята разумна част. До онази част, която не иска да причинява болка на хората. Той може да ми каже много неща. Много неща, които искам да знам. Как и защо се оказах в това състояние, толкова далече от това, което искам да съм, толкова изпълнен с омраза и гняв, толкова изроден отвътре…

Или се залъгвам? Дали не съм бил винаги такъв и просто не искам да си го призная?

Не, няма да повярвам в това.

В края на краищата всеки има право да е герой в собствената си история. Така че трябва да ми бъде позволено да бъда герой на моята. Въпреки че не съм.

Злодеят съм.

8.

На следващата сутрин, когато излезе от къщата, на Мариана ѝ се стори, че вижда Хенри.

Стоеше от другата страна на улицата и надничаше иззад едно дърво.

Но когато отново погледна, там не се виждаше никой. Реши, че вероятно си е въобразила, а и да не беше, точно сега имаше по-важни неща, за които да се тревожи. Изхвърли Хенри от ума си и взе метрото до „Кингс Крос“.

На гарата се качи на бързия влак за Кеймбридж. Беше слънчев ден, а небето — идеално синьо, изпъстрено само с няколко малки бели облачета. Седна до прозореца и се загледа навън, докато влакът летеше покрай зелени живи плетове и ниви златна пшеница, поклащаща се от вятъра като развълнувано жълто море.

Радваше се, че слънцето грее в лицето ѝ — трепереше, но не от липса на топлина, а от безпокойство. Не можеше да спре да се тревожи за станалото. Не се беше чувала със Зоуи от предишната вечер. Беше ѝ пуснала съобщение тази сутрин, но все още нямаше отговор.

Вероятно е само фалшива тревога, вероятно Зоуи беше сбъркала?

Мариана искрено се надяваше да е така — и не само защото се познаваше лично с Тара: бяха я поканили да им гостува един уикенд в Лондон няколко месеца преди Себастиан да умре. А защото съвсем егоистично се притесняваше заради Зоуи.

Зоуи бе минала през труден пубертет по различни причини, които бе успяла да преодолее и дори нещо повече — „триумфално да победи“ по думите на Себастиан — като накрая ѝ бе предложено да учи английска литература в Кеймбридж. Тара беше първият човек, с когото Зоуи се сприятели, и Мариана си помисли, че да я загуби при толкова невъобразимо ужасни обстоятелства, би могло да я извади от релси.

По някаква причина Мариана не можеше да спре да мисли за телефонния им разговор. Нещо в него я безпокоеше.

Но не можеше да се сети какво точно.

Дали не беше тонът на Зоуи? Имаше чувството, че премълчава нещо. Дали пък не беше лекото колебание, дори нежелание да отговори, когато я попита какви са били тези „безумни“ неща, които Тара е казала?

Не мога да говоря за това сега.

Защо?

Какво точно ѝ беше казала Тара?

Вероятно няма нищо, помисли си Мариана. Престани, престани да го правиш. Имаше почти час път с влака, не можеше да седи и да се подлудява. Щеше да бъде развалина, когато пристигне. Трябваше да се разсее някак си.

Отвори чантата си и извади списание — „Британски журнал по психиатрия“. Прелисти го, но не можа да се съсредоточи в никоя от статиите.

Умът ѝ неизбежно се връщаше към Себастиан. Мисълта, че отива в Кеймбридж без него, я изпълваше с ужас. Не се беше връщала там от смъртта му.

Често бяха ходили заедно, за да видят Зоуи, и Мариана пазеше скъпи спомени от тези посещения: помнеше деня, в който Зоуи се беше нанесла в колежа „Сейнт Кристофър“ и как ѝ бяха помогнали да разопакова нещата си и да се настани. Беше един от най-щастливите им моменти заедно, чувстваха се като горди родители на своята малка приемна дъщеря, която обичаха толкова много.

Зоуи изглеждаше толкова малка и уязвима, когато се готвеха да я оставят в онзи ден, и докато се сбогуваха с нея, Мариана забеляза как Себастиан гледа момичето с толкова нежност, с толкова обич, примесена с тревога, сякаш гледаше свое собствено дете, каквато тя в известен смисъл беше. След като излязоха от стаята на Зоуи, просто не можаха да понесат мисълта да си тръгнат от Кеймбридж, затова тръгнаха да се разхождат покрай реката хванати ръка за ръка, както правеха, когато бяха млади. И двамата бяха учили там и университетът, както и самият град бяха неразривно свързани в тяхната романтична връзка.

Там се бяха запознали, когато Мариана беше на деветнайсет.

Онази среща беше чиста случайност. Нямаше никаква причина да стане — учеха в различни колежи на университета, бяха в различни специалности: Себастиан следваше икономика, а Мариана английска литература. Плашеше я мисълта колко лесно биха могли никога да не се срещнат. И тогава какво? Какъв щеше да е нейният живот? По-добър — или по-лош?

Напоследък постоянно ровеше из паметта си — търсеше миналото, опитваше се да го види ясно, да го разбере и да вкара в неговия контекст пътуването, което бяха извършили заедно със Себастиан. Опитваше се да си припомни малките неща, които правеха, да пресъздаде в ума си забравени разговори, да си представи какво може да е казал или направил той във всеки един момент. Но не беше сигурна колко от това, което си припомня, е вярно, защото колкото повече неща си спомняше, толкова повече Себастиан сякаш се превръщаше в мит. Сега изцяло беше само дух — само история.

Беше на осемнайсет, когато се преместиха да живеят в Англия. Страна, която тя бе идеализирала още от детството си. Вероятно беше неизбежно, като се има предвид колко много от родната си страна бе оставила нейната майка англичанка в онази къща в Атина: шкафове и рафтове с книги във всяка стая, малка библиотека, претъпкана с английски книги — романи, пиеси, поезия — всички мистериозно пренесени там, преди Мариана да се роди.

Представяше си с нежност пристигането на майка си в Атина — обкръжена от сандъци и куфари, пълни с книги вместо с дрехи. И при нейното отсъствие самотното момиче се обръщаше към книгите на майка си за утеха и приятелска компания. По време на дългите летни следобеди Мариана започна да харесва допира на книга в ръцете си, миризмата на хартия, усещането при обръщане на страница. Сядаше на ръждясалата люлка в сянката на дървото, забиваше зъби в свежа зелена ябълка или презряла праскова и се губеше в историята.

Чрез тези истории Мариана се влюби в една въображаема представа за Англия и английския дух, една Англия, която по всяка вероятност никога не е съществувала извън страниците на тези книги: Англия на топлия летен дъжд, мократа зеленина и ябълковите цветчета, на лъкатушещи реки, върби и селски пъбове с бумтящ огън в камината. Англия на „Знаменитата петорка“3, на Питър Пан и Уенди, на крал Артур и Камелот, на „Брулени хълмове“ и Джейн Остин, Шекспир и Тенисън.

И именно тук Себастиан за първи път влезе в историята на Мариана, когато тя беше още малко момиченце. Като всички добри герои той направи присъствието си известно много преди наистина да се появи. Мариана още не знаеше как изглежда този романтичен герой в главата ѝ, но беше сигурна, че е истински.

Беше някъде там, навън, и един ден тя щеше да го намери.

И тогава, години по-късно, когато за първи път пристигна в Кеймбридж като студентка, всичко беше толкова красиво и толкова приличаше на мечтите ѝ, че тя се почувства така, сякаш пристъпва в приказка — в омагьосан град от стихотворение на Тенисън. И изпита сигурност, че ще го намери там, в неговия вълшебен дворец. Щеше да намери любовта.

Разбира се, тъжната действителност беше, че Кеймбридж не бе приказка, беше си просто място като всяко друго. А проблемът на Мариана с полетите на фантазията — както откри години по-късно по време на терапията — беше, че тя си остана все същата. Като дете в училище се стремеше да се впише някак си, скиташе се по коридорите през междучасията самотна и неспокойна като привидение и най-често се оказваше в библиотеката, където се чувстваше удобно и намираше убежище. И сега, като студентка в колежа „Сейнт Кристофър“ се повтаряше същият модел: прекарваше повечето от времето си в библиотеката, сприятели се само с няколко други студенти, същите стеснителни книжни червеи като нея. Никое от момчетата не прояви интерес към нея през тази първа година и никой не я покани на среща.

Може би не беше достатъчно привлекателна? Не приличаше на майка си толкова, колкото на баща си с неговата тъмна коса и поразителни черни очи. Години след това Себастиан често казваше на Мариана колко е красива, но проблемът бе, че тя самата никога в действителност не се почувства такава. И подозираше, че ако наистина е красива, то е изключително и само заради Себастиан: докато се къпеше в топлината на неговото слънце, тя разцъфтя като цвете. Но всичко това дойде много по-късно — първоначално, като тийнейджър, Мариана имаше ниско самочувствие за външността си, на което никак не помагаше и това, че имаше лошо зрение и трябваше да носи грозни, дебели очила още от десетгодишна възраст. На петнайсет ги смени с контактни лещи и се чудеше дали това ще я накара да изглежда и да се чувства по-различно. Заставаше пред огледалото и се взираше в отражението си, опитвайки се безуспешно да се види ясно, винаги недоволна от това, което вижда. Но дори и на тази възраст имаше смътна представа, че привлекателността има нещо общо с вътрешния свят: с вътрешна самоувереност, която на нея ѝ липсваше.

Независимо от това, подобно на измислените герои, които обожаваше, Мариана вярваше в любовта. И въпреки нещастните първи два семестъра в университета тя отказваше да загуби надежда.

Подобно на Пепеляшка, очакваше с нетърпение бала.

Балът на колежа „Сейнт Кристофър“ се провеждаше на задната морава — широка ивица трева, водеща към брега на реката. Бяха вдигнати шатри, а под тях — храна, напитки, музика и танци. Мариана имаше уговорка да се срещне с няколко познати, но не ги намери в тълпата. Беше събрала целия си кураж да дойде сама на бала и сега съжаляваше, че го е направила. Стоеше до водата, чувствайки се ужасно не на място сред тези красиви момичета в дълги бални рокли и млади мъже във вечерни костюми, от които преливаше безкрайна изтънченост и самоувереност. Нейните собствени чувства, усети тя, нейната тъга и стеснителност, бяха напълно несъвместими с щастието, което я заобикаляше. Да стои тук отстрани и да гледа живота отдалече, явно беше нейното място, беше грешка да си го представя по друг начин. Реши да се откаже и да се върне в стаята си.

И в този момент чу силен плясък.

Огледа се. Последваха други плясъци, смях и викове. Наблизо, малко по-надолу по реката, някакви момчета се забавляваха с гребни лодки и плоскодънки и едно от тях загуби равновесие и падна във водата.

Мариана наблюдаваше как младежът запляска с ръце около себе си и после излезе на повърхността. Доплува до брега и се изтегли навън като някакво странно митично създание, полубог, роден във водата. Беше само на деветнайсет тогава, но изглеждаше като мъж, а не като момче. Висок, мускулест, вир-вода мокър, ризата и панталоните залепнали по него, русата коса покриваше лицето му, заслепявайки го. Той вдигна ръка, раздели косите си, отвори очи — и видя Мариана.

Беше странен момент, сякаш извън времето — първият момент, в който се видяха. Времето сякаш забави ход, спря и започна да се разтяга. Мариана не помръдваше, вперила очи в неговите, неспособна да се откъсне. Странно усещане беше, все едно разпознаваше човек — човек, когото бе познавала отблизо, но не можеше да каже къде или кога са загубили връзка.

Младежът не обърна внимание на закачките на приятелите си. И с любопитна, постепенно разширяваща се усмивка се насочи към нея.

— Здрасти — каза той. — Аз съм Себастиан.

И това беше.

„Писано било“ е гръцкият израз. Което, казано просто, означава, че от този момент нататък съдбата им бе решена. Когато хвърлеше поглед назад, Мариана често се опитваше да възстанови подробностите от тази съдбовна първа нощ — за какво са си говорили, колко дълго са танцували, кога беше първата им целувка. Но колкото и да се опитваше, подробностите се изплъзваха между пръстите ѝ като песъчинки. Спомняше си само, че се целуваха, когато слънцето изгря, и че от този момент нататък станаха неразделни.

Прекараха първото лято заедно в Кеймбридж — три месеца сгушени в обятията си, без да се интересуват от света отвън. Времето беше спряло на това вечно място, беше винаги слънчево и те прекарваха дните си в правене на любов или в дълги пикници с вино по бреговете или плаваха по реката под каменните мостове, покрай върбите и кравите, които пасяха по полята. Себастиан гребеше, застанал отзад на плоскодънката, и забиваше пръта в дъното на реката, за да ги оттласва напред, докато Мариана, леко замаяна от алкохола, отпускаше пръсти във водата и гледаше плъзгащите се покрай тях лебеди. Макар по онова време да не го знаеше, тя вече беше толкова силно влюбена, че нямаше път назад.

На някакво ниво двамата станаха едно — свързаха се като живак.

Това не означаваше, че нямаха своите различия. За разлика от привилегированото детство на Мариана, Себастиан беше отгледан в безпаричие. Родителите му бяха разведени и той не беше близък с нито един от двамата. Смяташе, че не са му дали добър старт в живота и че той трябва да си го осигури сам, започвайки от нулата. Казваше, че в много отношения се гордее с бащата на Мариана и неговия стремеж към успеха. За него парите имаха значение, защото, за разлика от Мариана, беше израсъл без тях, поради което ги уважаваше и беше решен да си осигури добър живот в града, „за да можем да изградим нещо сигурно за нас и за бъдещето — и за нашите деца“.

Така говореше той, когато беше едва на двайсет: беше толкова смешно сериозен. И толкова наивен да смята, че ще прекарат остатъка от живота си заедно. В онези дни двамата живееха в бъдещето и непрекъснато го планираха — никога не говореха за миналото и за нещастните години, предшествали срещата им. В много отношения животът и на Мариана, и на Себастиан започна, когато двамата се намериха — в онзи момент, когато се видяха за първи път на реката, Мариана вярваше, че любовта им ще продължи завинаги. Че никога няма да свърши…

Когато погледнеше назад, се питаше дали не е имало нещо кощунствено в тази тяхна увереност. Някакъв вид надменност?

Напълно възможно.

Защото ето я сега сама в този влак на път, който двамата бяха изминавали безброй пъти в различни етапи от живота си и в различни настроения — главно щастливи, понякога не — като си говореха, четяха или подрямваха, Мариана с глава на рамото му. Това бяха непринудените ежедневни моменти, за които би дала всичко, само и само да можеше да си ги върне.

Можеше почти да си го представи тук — в купето, седнал до нея — и когато погледнеше през прозореца, очакваше да види лицето на Себастиан отразено там до нея, насложено върху отминаващия пейзаж.

Но вместо неговото Мариана видя друго лице.

Лице на мъж, втренчил се в нея.

Примигна стреснато. Извърна се от прозореца, за да го погледне. Седеше срещу нея и ядеше ябълка. Усмихна ѝ се.

9.

Мъжът продължи да я гледа, въпреки че да го нарече мъж, беше прекалено щедро, реши тя.

Изглежда едва беше навършил двайсет: имаше момчешко лице, къдрава кестенява коса и облак лунички върху безбрадо лице, което го караше да изглежда още по-млад.

Висок и слаб като щека, облечен в тъмно кадифено сако, смачкана бяла риза и колежански шал в синьо, червено и бяло. Кафявите му очи, отчасти скрити зад старовремски телени очила, излъчваха интелигентност и любопитство и наблюдаваха Мариана с нескрит интерес.

— Как е? — каза той.

Мариана го погледна малко объркана.

— Познаваме ли се?

Той се ухили.

— Още не. Но се надявам.

Тя не отговори. Извърна се. Последва мълчание. После той опита отново.

— Искате ли?

Подаде голяма кафява хартиена кесия, издута от плодове — грозде, банани и ябълки.

— Заповядайте — каза момчето, понасяйки я към Мариана. — Вземете си банан.

Тя се усмихна учтиво. Помисли си, че има приятен глас. Поклати глава.

— Не, благодаря.

— Абсолютно сигурна ли сте?

— Да.

Мариана се обърна и се загледа навън с надеждата, че това ще сложи край на разговора. Виждаше отражението му в прозореца и забеляза как повдига рамене разочарован. Очевидно не владееше добре дългите си крайници, защото накрая успя да събори и разлее чашата си. Малко от чая му се разля на масичката, но по-голямата част се лисна в скута му.

— По дяволите.

Той скочи, вадейки книжна кърпичка от джоба си. Попи локвичката чай от масата и започна да бърше петното на панталоните си. Погледна я извинително.

— Съжалявам. Не ви опръсках, нали?

— Не.

— Хубаво.

Младежът седна отново. Тя усещаше погледа му върху себе си. След малко той каза:

— Студентка… ли сте?

Мариана поклати глава.

— Не.

— Хм. Работите в Кеймбридж?

Тя пак поклати глава.

— Не.

— Тогава сте… турист?

— Не.

— Хм. — Намръщи се, очевидно озадачен.

Последва мълчание. Мариана се предаде и каза:

— Отивам на гости… На племенницата ми.

— О, вие сте леля.

Изглеждаше облекчен, че е поставил Мариана в определена категория. Усмихна се.

— Аз работя по докторската си дисертация — добави той, когато стана ясно, че Мариана няма да попита. — Математик съм, е, всъщност теоретична физика.

Млъкна и свали очилата си, за да ги избърше с кърпичка. Изглеждаше почти гол без тях. И тя за първи път забеляза, че е красив или би бил, когато лицето му възмъжее още малко.

Младежът отново сложи очилата си и я погледна.

— Казвам се Фредерик, между другото. Или Фред. А вие?

Мариана не искаше да му казва името си. Вероятно защото имаше чувството — колкото ласкателно, толкова и изнервящо — че той ще се опита да флиртува с нея. Като се изключи очевидният факт, че е прекалено млад за нея, тя не беше готова за нещо подобно и никога нямаше да бъде — дори самата мисъл ѝ създаваше усещане за отвратително предателство.

— Името ми… е Мариана.

— О, какво красиво име.

Фред продължи да бъбри, опитвайки се да я ангажира в разговор. Но отговорите ѝ ставаха все по-кратки. Мълчаливо броеше минутите до момента, когато ще може да се отърве от него.

Когато пристигнаха в Кеймбридж, тя се опита да се изплъзне и да изчезне в тълпата. Но Фред я настигна пред гарата.

— Може ли да ви придружа до града? С автобуса може би?

— Предпочитам да повървя.

— Страхотно, само да взема колелото си, мога да повървя с вас. Или вие да го карате, ако предпочитате?

Погледна я с надежда. Мариана неволно го съжали. Но този път му отговори твърдо.

— Предпочитам… предпочитам да вървя сама. Ако нямате нищо против.

— Разбира се… Разбирам. Може би… кафе по-късно? Или да пийнем нещо? Довечера?

Мариана поклати глава и се престори, че поглежда часовника си.

— Няма да остана дълго.

— А дали бихте ми дали номера си? — Той леко се изчерви и луничките на бузите му пламнаха. — Възможно ли е…?

Тя поклати глава.

— Не мисля…

— Наистина ли?

— Да. — Мариана погледна встрани смутена. — Съжалявам…

— Не се извинявайте. Не се отчайвам. Скоро пак ще се срещнем.

Нещо в тона му я подразни леко.

— Не мисля.

— О, сигурен съм. Предчувствам го. Имам дарба за този род неща, семейна черта е, предсказания, предчувствия. Виждам неща, които другите не виждат.

Фред се усмихна и слезе на платното. Един велосипедист бързо свърна, за да го избегне.

— Внимавайте — докосна ръката му Мариана.

Велосипедистът наруга Фред, докато минаваше покрай него.

— Съжалявам — каза младежът. — Боя се, че съм малко непохватен.

— Съвсем малко — усмихна се Мариана. — Довиждане, Фред.

— Доскоро, Мариана.

Младият мъж пресече улицата към редицата велосипеди. Мариана го проследи с очи, докато той се качи на своя, подкара го и ѝ махна с ръка, когато мина покрай нея. После Фред сви зад ъгъла и изчезна.

Тя въздъхна с облекчение. И тръгна към града.

10.

Докато вървеше към „Сейнт Кристофър“, тревогата на Мариана за това какво може да намери там, нарастваше все повече.

Нямаше представа какво да очаква — можеше да е полицията или пресата, което ѝ се струваше невероятно, като гледаше улиците на Кеймбридж: нямаше никакви признаци да се е случило нещо неприятно, никакви белези, — че е станало убийство.

Изглеждаше ѝ забележително спокойно след Лондон. Почти нямаше трафик, единственият шум идваше от птичите песни, накъсвани от хора на чуруликащите велосипедни звънци, когато студентите минаваха покрай нея в черните си академични роби, прилични на ята птици.

Докато вървеше, на няколко пъти ѝ се стори, че я наблюдават — или следят — и се зачуди дали Фред, превит ниско над велосипеда си, не кара по петите ѝ, но отхвърли мисълта като параноична.

Въпреки това хвърляше по някой и друг поглед през рамо за да е сигурна — и разбира се, нямаше никого.

С наближаването на колежа околностите ставаха все по-красиви с всяка стъпка: над главата ѝ се появиха шпилове и кулички, от двете страни на улиците се заредиха букове, от които се ронеха златисти листа и се събираха на купчинки по тротоарите. Дълги редици черни велосипеди стояха заключени с вериги към оградите от ковано желязо. А над оградите сандъчета със здравец оживяваха червените тухлени стени на колежа с облачета розово и бяло.

Мариана погледна към група студенти, вероятно първокурсници, внимателно разучаващи постерите на оградата, които обявяваха събитията за „Седмицата на зайците“.

Изглеждаха толкова млади тези студенти, тези зайци — като бебета. Дали тя и Себастиан някога са изглеждали толкова млади? Струваше ѝ се някак невъзможно. Още по-трудно ѝ беше да си представи, че нещо лошо може да се случи на тези невинни, чисти лица. Въпреки това се зачуди колко ли от тях ще бъдат сполетени от трагедия в бъдеще.

Умът ѝ се върна към онова бедно момиче, убито край мочурището — нямаше значение коя точно е. Дори да не беше Тара, приятелката на Зоуи, пак беше нечия приятелка, нечия дъщеря. В това се криеше ужасът. Всички тайно се надяваме, че трагедиите винаги ще се случват на някой друг. Но Мариана знаеше, че рано или късно се случват и на теб.

Смъртта не ѝ беше чужда, беше нейна спътница от дете — въртеше се около нея, надничаше над рамото ѝ. Понякога си мислеше, че е прокълната от някоя злобна богиня от гръцки мит да губи всеки, когото обича. Рак погуби майка ѝ, когато тя беше едва бебе. А после, години по-късно, зловеща автомобилна катастрофа отне сестра ѝ и нейния съпруг, оставяйки Зоуи сираче. Сърдечен удар покоси бащата на Мариана в маслинената горичка, оставяйки го мъртъв върху легло от лепкави размазани маслини.

И накрая, което беше най-ужасното, Себастиан.

Бяха заедно толкова малко години. След дипломирането се преместиха в Лондон и Мариана започна едно обиколно пътуване, което я доведе до това, че стана групов терапевт, докато Себастиан работеше в лондонското Сити. Той притежаваше упорит предприемачески дух и искаше да създаде свой собствен бизнес. Затова Мариана му предложи да поговори с баща ѝ.

Знаеше, че не би трябвало да е толкова глупава, но хранеше някаква тайна сантиментална надежда, че баща ѝ може да вземе Себастиан под крилото си, да го въведе в семейния бизнес, да му остави наследството си, което един ден той да предаде на децата им. Оставяше въображението си да лети, но беше достатъчно умна да не спомене нищо от това на баща си или на Себастиан. Във всеки случай първата им среща беше истинска катастрофа — Себастиан отлетя за Атина на романтична мисия, за да поиска разрешение да се ожени за нея, а баща ѝ на секундата го намрази. Не само че не му предложи работа при себе си, но и го обвини, че е „златотърсач“. Каза на Мариана, че ще я лиши от наследство в деня, в който сключи брак със Себастиан.

Иронията беше, че накрая Себастиан наистина влезе в сферата на корабния транспорт, но от противоположната на баща ѝ страна на пазара. Обърна гръб на търговския сектор и се зае да организира фирми, които да помагат за транспорта на жизненоважни стоки — храна и други продукти от първа необходимост, за уязвими, непривилегировани общности по цял свят. Мариана си мислеше, че в много отношения той е огледален образ на баща ѝ. И това беше непресъхващ извор на гордост за нея.

Когато трудният старец накрая умря, той отново ги изненада. В крайна сметка бе оставил всичко на Мариана. Истинско богатство. Себастиан беше изумен, че независимо от всичкото това богатство старецът бе живял по този начин.

— Искам да кажа като просяк. Изобщо не му се е радвал. Какъв е смисълът?

Мариана се замисли за момент.

— Сигурност — каза тя. — Вярваше, че всички тези пари го защитават по някакъв начин. Струва ми се… че се страхуваше.

— Страхувал се е… от какво?

Мариана нямаше отговор на този въпрос. Поклати глава колебливо.

— Не съм сигурна, че той познаваше себе си.

Независимо от голямото наследство двамата със Себастиан направиха само една екстравагантна покупка: купиха си малката жълта къща в подножието на Примроуз Хил, в която се влюбиха още от пръв поглед. Останалата част от парите сложиха настрани — по настояване на Себастиан — за бъдещето и за децата им.

Въпросът за децата беше единствената болезнена тема между тях, която Себастиан не преставаше редовно да повдига, подхващайки я винаги след малко по-сериозно пийване или в някой от редките си лоши моменти. Отчаяно искаше деца — момче и момиче — за да завърши картината на семейството, която беше изградил в главата си. Мариана също искаше деца, но предпочиташе да изчакат. Държеше да завърши образованието си и да утвърди психотерапевтичната си практика, което можеше да отнеме няколко години, но какво от това? Имаха цялото време на света, нали така?

Само дето го нямаха и това беше единственото, за което Мариана съжаляваше: че е била толкова арогантна, толкова глупава да приема бъдещето за даденост.

Когато навърши трийсет, се съгласи да започнат да опитват, но откри, че не е толкова лесно да зачене. Тази внезапна и неочаквана трудност я изнерви — за което лекарят ѝ каза, че никак не помага.

Доктор Бек беше по-възрастен мъж с бащински вид, който Мариана намираше за много успокояващ. Той предложи преди да се заемат с тестове за фертилитет и възможните начини за лечение, двамата да заминат на почивка някъде далече от всякакъв стрес.

— Позабавлявайте се, починете си на някой плаж за седмица-две — каза им лекарят с леко намигване. — Вижте какво ще стане. Малко отпускане често прави чудеса.

Себастиан не се въодушеви — графикът му беше пълен със задачи и не искаше да напуска Лондон. По-късно Мариана разбра, че онова лято е бил под огромно финансово напрежение и няколко от фирмите му са се борели да оцелеят. Беше прекалено горд да дойде при нея за пари, никога не бе взимал и пени от нея. Сърцето ѝ се стопи от мъка, когато след смъртта му откри, че последните месеци от живота си е носил в ума си всички тези излишни тревоги за пари. Как е било възможно да не забележи? Истината беше, че онова лято беше егоистично затънала в собствените си грижи да зачене дете.

Така че принуди Себастиан да си вземе две седмици отпуск през август за едно пътуване до Гърция, за да отседнат в лятната вила на семейството ѝ — къща, кацнала върху крайбрежните скали на остров Наксос.

Взеха самолет до Атина и после от пристанището се качиха на ферибот до острова. Беше великолепно, помисли си тогава Мариана — без облаче на небето, а морето тихо и гладко като стъкло.

На пристанището на Наксос наеха кола и потеглиха по крайбрежието към къщата. Беше принадлежала на бащата на Мариана, а сега, технически погледнато, на Мариана и Себастиан, въпреки че никога досега не бяха я използвали.

Къщата беше прашна и порутена, но с поразително разположение, кацнала на зъбер с изглед към тъмносиньото Егейско море. В скалата бяха издълбани стъпала, които се спускаха по лицето на канарата и водеха до плажа долу. А там, на брега, в течение на милиони години безброй парченца розов корал се бяха разпадали и смесвали със зрънцата пясък, карайки сега плажа да блести в розово на фона на синьото море и небе.

Беше идилично и приказно. Мариана усещаше как вече се отпуска и тайно беше обнадеждена, че Наксос може да направи мъничкото чудо, което се искаше от него.

Прекараха първите няколко дни в размотаване и мързелуване на плажа. Себастиан каза, че в крайна сметка се радва на идването им — за първи път от месеци се отпускал истински. От ученик имаше навика да чете стари трилъри на плажа и лежеше на брега сред плискащите се вълни, щастливо затънал в „Азбучни убийства“ на Агата Кристи, докато Мариана спеше под чадър на пясъка.

После, на третия ден, Мариана предложи да се разходят с колата към хълмовете, за да видях храма.

Помнеше, че беше ходила в древния храм като дете и се беше скитала из руините, населявайки ги с всякакви магии във въображението си. Искаше ѝ се Себастиан да изживее същото. Затова приготвиха кошницата за пикник и потеглиха.

Поеха по стар, виещ се планински път, който ставаше все по-тесен с навлизането сред хълмовете и накрая се превърна в прашна пътека, осеяна с кози дарадонки.

И там, на самия връх, на малко плато бяха развалините.

Древногръцкият храм беше от наксоски мрамор, който — едно време блестящ, сега бе мръсно бял, излинял от сблъсъка с природните стихии. Единственото останало след три хиляди години бяха няколко колони, чиито силуети се открояваха на фона на синьото небе.

Храмът е бил посветен на Деметра, богинята на плодородието — богинята на живота — и на дъщеря ѝ Персефона — богиня на смъртта. Двете често се почитаха заедно, двете страни на една и съща монета — майка и дъщеря, живот и смърт. На гръцки Персефона беше известна просто като Кора, означаващо „девица“.

Беше красиво място за пикник. Разстлаха синьото одеяло под шарената сянка на маслинено дърво и извадиха съдържанието на хладилната чанта — бутилка совиньон блан, диня и бучки солено гръцко сирене. Бяха забравили да вземат нож, затова Себастиан разби динята върху един камък — като череп, разчупвайки я на парчета. Захапаха свежата плът, плюейки семките.

После ѝ лепна звучна, сладка целувка.

— Обичам те — прошепна той. — Завинаги и вовеки веков…

— … вовеки веков — отвърна тя, връщайки му целувката.

След като хапнаха, тръгнаха да скитат из руините. Мариана гледаше как Себастиан крачи напред като развълнувано дете. Докато го наблюдаваше, изрече мълчалива молитва към Деметра и Девицата. Помоли се за Себастиан и за себе си, за щастието и за любовта им.

И докато се молеше, един облак внезапно се плъзна пред слънцето и за момент тялото на Себастиан потъна в тъмнина, очертано на фона на синьото небе. Мариана потръпна, усети неволен страх.

Моментът отмина толкова бързо, колкото бе дошъл. Само след секунда слънцето се показа и Мариана веднага забрави станалото.

Но си го спомни по-късно, разбира се.

На следващата сутрин Себастиан стана на зазоряване. Сложи старите си зелени маратонки и прошепна на Мариана, че отива да тича на плажа. Целуна я и излезе.

Тя остана в леглото полузаспала, полубудна, усещайки как времето тече, заслушана във вятъра навън. Започнал като лек бриз, сега той набираше сила и скорост, провираше се през клоните на маслинените дървета почти с вой и блъскаше клоните им в прозорците като дълги пръсти, нетърпеливо потрепващи по стъклото.

За миг се замисли колко ли големи са станали вълните и дали Себастиан е влязъл да плува, както често правеше след тичането. Но не се разтревожи. Той беше толкова добър плувец, толкова силен мъж. Неуязвим, помисли си тя.

Вятърът ставаше все по-силен, извъртя се откъм морето. Но Себастиан още го нямаше.

Започна да се притеснява, но за да избегне тревогата си, реши да излезе.

Спусна се по стъпалата, изсечени в отвесния бряг, придържайки се плътно към скалата, докато слизаше, защото се страхуваше, че някой порив на вятъра може да я събори.

На плажа нямаше и следа от Себастиан. Вятърът вдигаше розовия пясък и го захвърляше в лицето ѝ, налагаше се да заслони очите си, докато го търси. Не го видя и във водата — виждаше единствено огромни черни вълни, бушуващи в морето чак до хоризонта.

Започна да вика името му:

— Себастиан! Себастиан! Себа…

Но вятърът хвърляше думите обратно в лицето ѝ. Усети, че започва да я обзема паника. Не можеше да мисли, не и с този вятър, свистящ в ушите ѝ — и зад него неспирния хор на цикадите като вой на хиени.

И някъде от още по-далече… дали не беше смях?

Студеният, подигравателен смях на богиня?

Не, престани, престани — трябваше да се съсредоточи, да се концентрира, трябваше да го намери. Къде беше? Не можеше да е отишъл да плува, не и в това време. Не би могъл да е толкова глупав…

И тогава ги видя.

Маратонките му.

Неговите зелени маратонки, спретнато поставени една до друга на пясъка… точно до водата.

След това всичко се превърна в неясно петно. Мариана нагази във водата истерично виеща като харпия… и пищеше, пищеше…

И после… нищо.

Три дни по-късно тялото на Себастиан беше изхвърлено на брега.

11.

Почти четиринайсет месеца бяха минали оттогава, от смъртта на Себастиан. Но в много отношения Мариана беше все още там, все още закотвена на плажа на Наксос и щеше да остане там завинаги.

Беше съсипана, парализирана — както едно време Деметра, когато Хадес откраднал любимата ѝ дъщеря Персефона и я отвел в Подземния свят, за да я направи своя съпруга. Деметра била съкрушена, сломена от скръб. Отказвала да помръдне или да бъде отведена. Просто стояла и плачела. И всичко около нея, цялата природа жалеела с нея: лятото се превърнало в зима, денят станал нощ. Земята потънала в траур или, казано по-точно, в меланхолия.

Мариана разбираше чувството. И сега, с приближаването към „Сейнт Кристофър“ установи, че крачи с нарастващо безпокойство, тъй като познатите улици изобщо не помагаха да потисне спомените, нахлуващи в съзнанието ѝ, а призраци на Себастиан я чакаха на всеки ъгъл. Държеше главата си наведена, не вдигаше поглед, беше като войник, опитващ се да мине незабелязан през вражеска територия. Трябваше да се вземе в ръце, ако искаше да бъде полезна на Зоуи.

Затова беше тук — заради Зоуи. Бог ѝ беше свидетел, че би предпочела никога повече да не види Кеймбридж. Беше се оказало много по-трудно, отколкото очакваше, но го правеше заради Зоуи. Зоуи беше единственото, което ѝ бе останало.

Свърна от „Кинг Парейд“ по неравната калдъръмена улица, която познаваше толкова добре. Тръгна по платното към стара дървена порта в края на уличката. Вдигна очи.

Вратата на колежа „Сейнт Кристофър“ беше поне два пъти по-висока от нея, заобиколена от древна, обрасла с бръшлян червена стена. Спомни си първия път, когато я приближи, след като дойде от Гърция за приемното събеседване едва на седемнайсет години, чувстваща се толкова малка и някак натрапница, толкова изплашена и самотна.

Колко странно, че сега, почти двайсет години по-късно, се чувстваше по същия начин.

Бутна вратата и влезе.

12.

Колежът „Сейнт Кристофър“ си беше там, точно така, както го помнеше.

Беше се страхувала да го види отново — щеше да е връщане към любовната ѝ история, но за щастие красотата на колежа ѝ се притече на помощ. И сърцето ѝ не заплака, а запя.

„Сейнт Кристофър“ беше сред най-старите и красиви колежи в Кеймбридж. Състоеше се от няколко двора и градини, простиращи се покрай реката, и бе смесица от архитектурни стилове — готика, неокласицизъм, ренесанс — защото беше пристрояван и разширяван през вековете. Беше нараствал хаотично, естествено и поради това беше още по-очарователен според Мариана.

Спря до портиерската будка в главния двор — първия и най-големия от всички. Пред нея се простираше безупречна зелена морава чак до покритата с глицинии стена в отсрещния му край. Избуялата зеленина, нашарена от цветовете на бели пълзящи рози, покриваше тухлите като изтънчен тапет чак до стените на параклиса. Неговите витражи блестяха в зелено, синьо и червено в слънчевата светлина, а отвътре се чуваше репетицията на колежанския хор, извисил гласове в съвършена хармония.

Шепнещ глас — може би този на Себастиан? — подшушна на Мариана, че тук е в безопасност. Може да си почине, да намери мира, за който копнее.

Мускулите ѝ се отпуснаха едва ли не с въздишка на облекчение. Внезапно я изпълни чувство на задоволство: старостта на тези стени, тези колони и арки, недокоснати от времето или промяната, я накараха за миг да види скръбта си с нови очи. Разбра, че това магическо място не принадлежи на нея или на Себастиан, че не е тяхно, че то принадлежи единствено на себе си. И че тяхната история е само една сред безбройните други, станали тук, че не е по-важна от всяка останала.

Огледа се с усмивка, усети кипящия живот около себе си. Макар срокът вече да беше започнал, все още течаха последни довършителни работи, имаше осезаемо усещане за очакване, като в театър точно преди представление. Градинар косеше тревата в другия край на моравата. Колежански портиер в черен костюм и бомбе, с голяма зелена престилка се протягаше към арки, ъгли и ниши с дълъг прът със сноп пера накрая, обирайки паяжините. Няколко други портиери подреждаха дълги дървени пейки на моравата, вероятно за снимките на първокурсниците.

Мариана се загледа в изнервен тийнейджър, очевидно студент първа година, който забързано минаваше през двора, придружен от двойка препиращи се родители, стиснали куфари в ръце. Усмихна се със симпатия.

И тогава на отсрещната страна на двора видя нещо друго — тъмна група от униформени полицаи.

И усмивката ѝ бавно изчезна.

Полицаите излизаха от кабинета на декана, придружени от него. Дори от това разстояние Мариана можеше да види, че лицето му е зачервено и разтревожено.

Това означаваше само едно. Станало бе най-лошото. Полицията е тук, значи Зоуи беше права: Тара е мъртва и именно нейното тяло са намерили до мочурището.

Трябваше бързо да намери Зоуи. Незабавно. Обърна се и забърза към следващия двор.

Унесена в мислите си, не чу мъжа, който викаше името ѝ, преди той да го повтори.

— Мариана? Мариана!

Обърна се. Някакъв мъж ѝ махаше с ръка. Присви очи към него, не можеше да види ясно кой е. Но изглежда той я познаваше.

— Мариана — повтори той отново, този път по-уверен. — Почакай.

Тя спря. Изчака мъжа да прекоси калдъръма към нея, широко усмихнат.

Разбира се, помисли си тя. Джулиан.

Точно усмивката му разпозна, доста знаменита усмивка напоследък.

Джулиан Ашкрофт и Мариана бяха учили психотерапия заедно в Лондон. Не беше го виждала от години, освен по телевизията — често се появяваше в новинарски репортажи или в документални филми за разследване на престъпления. Специализира съдебна психология и стана автор на бестселър за британските серийни убийци и техните майки. Сякаш изпитваше болезнена наслада от лудостта и смъртта, което Мариана намираше за малко отблъскващо.

Огледа го, докато се приближаваше. Сега наближаваше четиресетте, среден на ръст, облечен в елегантен син блейзер, трептяща бяла риза и тъмносини дънки. Косата му беше артистично разрешена, имаше изумително светлосини очи и съвършена усмивка с идеално бели зъби, която често използваше. У него има нещо леко изкуствено, помисли си Мариана, и вероятно точно то го правеше толкова подходящ за телевизията.

— Здравей, Джулиан.

— Мариана — протегна ръка той. — Каква изненада. Знаех си, че си ти. Какво правиш тук? Не си с полицията, нали?

— Не, не. Племенницата ми е студентка тук.

— О, разбирам. По дяволите. Помислих си, че може би ще работим заедно. — Усмихна ѝ се ослепително. Понижи глас поверително. — Повикаха ме, за да им помогна.

Мариана се досети за какво говори, но въпреки това усети страх. Не искаше да го чуе, но нямаше избор.

— Тара Хемптън е. Нали?

Джулиан я погледна леко изненадан и кимна.

— Точно така. Току-що беше идентифицирана. Откъде знаеш?

Мариана повдигна рамене.

— Изчезнала била от ден-два. Племенницата ми каза.

Усети, че очите ѝ се пълнят със сълзи, и бързо ги изтри. Взря се в Джулиан.

— Има ли вече някакви улики?

— Не — поклати глава той. — Още не. Но скоро, да се надяваме. Колкото по-скоро, толкова по-добре, честно казано. Било е ужасно жестоко.

— Смяташ ли, че го е познавала?

Джулиан кимна.

— Така изглежда. Обикновено пазим това ниво на гняв за най-близките и най-скъпите ни, не мислиш ли?

— Възможно е — замисли се Мариана.

— Десет към едно, че е гаджето ѝ.

— Не мисля, че е имала приятел.

Джулиан погледна часовника си.

— Сега трябва да се видя с главния инспектор, но знаеш ли, бих се радвал да обсъдим това по-късно… може би на чашка? — Усмихна се. — Радвам се, че се видяхме, Мариана. Толкова години минаха. Може да побъбрим…

Но Мариана вече се отдалечаваше.

— Съжалявам, Джулиан, трябва да намеря племенницата си.

13.

Стаята на Зоуи беше в двора „Ерос“, един от по-малките, който представляваше студентски общежития, построени около правоъгълна морава.

В центъра ѝ стоеше обезцветена статуя на Ерос, стиснал лък и стрела. Вековете дъжд и ръжда го бяха състарили значително, превръщайки го от херувимче в малко зелено старче.

От всички страни на двора се издигаха стълбища, които водеха към студентските стаи. На всеки ъгъл имаше висока сива каменна кула. Докато вървеше към една от тях, Мариана вдигна поглед към прозорец на третия етаж и видя Зоуи седнала там.

Зоуи не я видя и Мариана поспря за момент да я погледа. Сводестите прозорци бяха със стъкла в оловни рамки с формата на диамант; малките панели разчупваха лицето на Зоуи, разбиваха го на мозайка от диамантени ромбове — и само за секунда Мариана сглоби друг образ от мозайката: не на двайсетгодишна жена, а на момиченце на шест, глупаво и сладко, с червени бузки и тънки опашчици.

Изпита такава тревога и обич към това малко момиченце. Горкичката малка Зоуи — мина през толкова много, Мариана се ужасяваше от мисълта, че се налага да я натовари още повече, като ѝ предаде тази ужасна новина. Разтърси глава, престана да отлага и бързо влезе в кулата.

Изкачи старото вито деформирано дървено стълбище до стаята на Зоуи. Вратата беше открехната, затова влезе.

Малка, уютна стая — доста разхвърляна в момента, с дрехи, пръснати по креслата и мръсни чаши в умивалника. Имаше бюро, малка камина и ниша с възглавници в еркерния прозорец, където седеше Зоуи, заобиколена от книги.

Като видя Мариана, нададе тих вик. Скочи и се хвърли в ръцете ѝ.

— Дойде. Не мислех, че ще дойдеш.

— Разбира се, че ще дойда.

Мариана се опита да отстъпи назад, но Зоуи не я пускаше и не ѝ оставаше друго, освен да остане в прегръдката ѝ. Почувства топлината ѝ, нейната обич. Беше толкова необичайно да я докосват така. Чак сега осъзна колко се радва, че вижда Зоуи. Внезапно бе връхлетяна от чувства.

След Себастиан Зоуи винаги е била най-любимото същество на Мариана. Пратиха я да учи в пансион в Англия и така Мариана и Себастиан неофициално я осиновиха — имаше си спалня в малката жълта къща и им гостуваше през всички ваканции и празници. Учеше в Англия, защото баща ѝ беше англичанин, всъщност Зоуи беше една четвърт гъркиня. Имаше светлата коса на баща си и неговите сини очи, така че тази гръцка четвъртинка не беше особено забележима. Мариана често се чудеше как и дали изобщо тази четвъртинка ще се прояви някой ден, е, ако не бъде задушена под великото плесенясало одеяло на английското частно образование.

Най-накрая Зоуи я освободи от прегръдката си. И внимателно, доколкото това бе възможно, Мариана ѝ предаде новината, че тялото на Тара е било идентифицирано.

Зоуи се втренчи в нея. И докато осъзнаваше казаното, по бузите ѝ потекоха сълзи. Мариана я прегърна. Зоуи се гушна в ръцете ѝ разплакана.

— Не се притеснявай — прошепна Мариана. — Всичко ще бъде наред.

Бавно поведе Зоуи към леглото и я сложи да седне там. Когато момичето най-накрая успя да спре да плаче, му направи чай. Изми чашите в малката мивка и сложи чайника да кипне.

През цялото време Зоуи седеше в леглото, свила колене към гърдите си, втренчена в пространството, без да си дава труд да избърше сълзите, стичащи се по бузите ѝ. Прегръщаше стара мека играчка — изтърбушена черно-бяла зебра. Едното око на зебрата липсваше, цялата се разпадаше по шевовете, защото беше неин другар още от бебе, беше изтърпяла много тормоз, но беше получила и много обич. Сега Зоуи се беше вкопчила в нея, стискаше я здраво и се поклащаше напред-назад.

Мариана постави изпускащата пара чаша сладък чай на разхвърляната масичка за кафе. Гледаше Зоуи загрижена. Истината беше, че момичето преживя тежка депресия като тийнейджърка. Имаше чести пристъпи на плач, прекъсвани от периоди на равнодушие и безразличие, когато беше толкова депресирана, че дори не плачеше. Мариана смяташе тези депресии много по-трудни за овладяване, отколкото сълзите. В онези години ѝ беше много трудно да стигне до Зоуи, въпреки че проблемите ѝ едва ли бяха изненадващи, като се има предвид травмата от загубата на родителите на толкова ранна възраст.

Зоуи им гостуваше за една от междусрочните ваканции, беше април, когато получиха телефонно обаждане, което щеше да промени живота ѝ завинаги. Телефонът бе вдигнал Себастиан и после той трябваше да каже на Зоуи, че родителите ѝ — сестрата на Мариана и съпругът ѝ — са загинали в автомобилна катастрофа. Зоуи се олюля, Себастиан протегна ръце и я прегърна. От този момент нататък двамата с Мариана се посветиха на нея, като я глезеха дори прекалено много. Но след като сама бе загубила майка си, Мариана беше решена да осигури на Зоуи всичко, за което тя самата бе копняла в онези ранни години: майчина обич, топлина, нежност. Разбира се, чувствата бяха двупосочни — усещаше, че Зоуи им дава не по-малко любов, отколкото получава.

Накрая, за тяхно облекчение, малко по малко Зоуи успя да обърне гръб на мъката си — с течение на годините депресиите намаляха, момичето почувства, че може да се впише в училището, завърши юношеството си в много по-добра форма, отколкото го бе започнало.

Но със Себастиан се притесняваха как ще се справи със социалните стандарти в университета, така че когато Зоуи се сприятели с Тара, и двамата изпитаха облекчение. А по-късно, след смъртта на Себастиан, Мариана беше благодарна, че Зоуи има добър приятел, на когото да се облегне. Самата Мариана нямаше такъв, току-що го беше загубила.

Но сега тази нова загуба — ужасяващата загуба на близък приятел — как щеше да се отрази на Зоуи? Тепърва щеше да се разбере.

— Зоуи, заповядай, пийни малко чай. Добре е за шока.

Никаква реакция.

— Зоуи?

Сякаш изведнъж момичето я чу. Погледна Мариана със стъклени очи, пълни със сълзи.

— Вината е моя — прошепна тя. — Вината, че тя е мъртва, е само моя.

— Не говори така. Чуй ме. Не разбираш.

— Какво има да разбирам?

Мариана седна на ръба на леглото и изчака Зоуи да продължи.

— Вината е моя, Мариана. Трябваше да направя нещо… онази вечер… след като видях Тара… трябваше да кажа на някого… трябваше да се обадя в полицията. Тогава тя можеше да е още жива…

— Полицията? Защо?

Зоуи не отговори. Мариана се смръщи.

— Какво ти е казала Тара? Ти ми каза — звучала като обезумяла?

Очите на момичето отново се напълниха със сълзи. Поклащаше се напред-назад във вцепенено мълчание. Мариана знаеше, че най-добрият подход в подобни случаи е просто да присъства, да е търпелива и да остави Зоуи сама да свали бремето, без да бърза. Но нямаше време. Заговори тихо, с успокояващ, но твърд глас:

— Какво ти каза тя, Зоуи?

— Не трябва да ти казвам. Тя ме накара да се закълна, че няма да кажа на никого.

— Разбирам, не искаш да предадеш доверието ѝ. Но се боя, че вече е прекалено късно за това.

Зоуи вдигна лице. Докато я наблюдаваше, вгледана в лицето ѝ, в зачервените бузи и широко отворените очи, Мариана видя очите на дете: малко момиченце, което е уплашено и крие тайна, която не иска да пази, но се страхува да каже.

И тогава Зоуи се предаде:

— Вечерта преди снощи Тара дойде да ме види тук, в стаята. Беше много объркана. Беше се надрусала с нещо, не знам с какво. Беше наистина разстроена… И каза, каза, че се страхува…

— Страхува се? От какво?

— Каза, че някой щял да я убие. — Мариана се взря за секунда в Зоуи.

— Продължавай.

— Накара ме да обещая, че няма да кажа на никого, каза, че ако кажа нещо и той открие, щял да я убие.

— Той? За кого е говорила? Каза ли ти кой я заплашва, че ще я убие?

Зоуи кимна, но не отговори.

Мариана повтори въпроса.

— Кой е, Зоуи?

Момичето поклати глава несигурно.

— Звучеше толкова безумно…

— Няма значение, просто ми кажи.

— Каза… че е един от наставниците тук. Професор.

Мариана примигна стресната.

— Тук, в „Сейнт Кристофър“?

Зоуи кимна.

— Да.

— Разбирам. Как се казва?

Зоуи замълча. После прошепна:

— Едуард Фоска.

14.

След по-малко от час Зоуи повтаряше разказа си пред главен инспектор Садху Сангха.

Инспекторът беше окупирал кабинета на декана. Беше просторна стая с гледка към главния двор. На едната стена имаше красиво резбована махагонова библиотека с колекции от книги с кожени корици. Другите стени бяха покрити с портрети на бивши декани, които наблюдаваха полицаите с нескрито подозрение.

Главен инспектор Сангха седеше зад голямото бюро. Той отвори термоса, който носеше със себе си, и си наля чаша чай. Беше петдесетгодишен, с тъмни очи и късо подрязана прошарена рижа брада, с елегантен сив блейзер и вратовръзка. Тъй като беше сикх, носеше тюрбан в приятен тъмносин цвят. Имаше внушително, властно присъствие, но излъчваше и нервна възбуда, изражението му бе някак настоятелно, изгладняло и той непрекъснато потупваше с крак или барабанеше с пръсти.

Стори се леко дразнещ на Мариана. Създаваше у нея впечатление, че не обръща нужното внимание на това, което Зоуи му разказва. Сякаш не беше особено заинтересуван. Не я взима сериозно, помисли си тя.

Но грешеше. Вземаше я напълно сериозно. Остави чая си и фиксира големите си тъмни очи върху момичето.

— И какво си помислихте, когато тя ви го каза? — попита я той. — Повярвахте ли ѝ?

— Не знам… — отвърна Зоуи. — Беше объркана, ясно ви е, беше надрусана. Но пък тя винаги си е малко истерична, така че… — Зоуи повдигна рамене и обмисли отговора си за миг. — Искам да кажа, че прозвуча много странно…

— Каза ли защо професор Фоска е заплашил да я убие?

Зоуи малко се притесни.

— Каза ми, че спят заедно. И че са се скарали за нещо… и тя е заплашила да каже в колежа и да го уволнят. А той ѝ казал, че ако тя го направи…

— Той ще я убие?

Зоуи кимна. Изглеждаше облекчена, че е свалила това бреме от раменете си.

— Точно така.

Инспекторът обмисли чутото за момент. След това внезапно се изправи.

— Отивам да говоря с професор Фоска. Изчакайте тук, моля ви. И Зоуи, ще трябва да дадете показания.

Той излезе от стаята и в негово отсъствие Зоуи повтори разказа си пред един младши полицай, който записа всичко. Мариана чакаше неспокойна, чудейки се какво става.

Мина един дълъг час. И тогава инспектор Сангха се върна. Седна на стола си.

— Професор Фоска оказа пълно съдействие — каза той. — Взех показанията му, той каза, че по времето на смъртта на Тара — в 10 вечерта — е приключвал час в своите стаи. Бил от осем до десет вечерта и на него присъствали шестима студенти. Даде ми имената им. Засега говорихме с двама от тях и те потвърдиха историята му. — Инспекторът погледна Зоуи замислено. — В резултат на това няма да предявя никакво обвинение към професора и съм напълно сигурен, че независимо от това, което Тара може да е казала, той не носи отговорност за нейната смърт.

— Разбирам — прошепна тихо Зоуи.

Държеше очите си сведени, втренчени в скута ѝ. Мариана си помисли, че изглежда разтревожена.

— Чудя се какво бихте могли да ми кажете за Конрад Елис? — обади се инспекторът. — Той не е студент тук, живее в града, струва ми се. Беше приятел на Тара?

Зоуи поклати глава.

— Не ѝ беше гадже. Мотаеха се заедно, това е всичко.

— Разбирам. — Инспекторът направи справка в записките си. — Изглежда е имал две предишни присъди — за търговия с наркотици и за агресивно нападение… — Погледна към Зоуи. — А съседите му са ги чули да се карат жестоко в няколко случая.

Зоуи сви рамене.

— Той е един сбъркан младеж, също като нея… но никога не би я закачил и с пръст, ако това искате да кажете. Не е такъв. Свястно момче е.

— Хм. Направо очарователен.

Инспекторът изобщо не изглеждаше убеден. Доля си чай, после завинти капачката на термоса.

Случаят е приключен, помисли си Мариана.

— Знаете ли, инспекторе — обърна се тя към него, възмутена заради Зоуи. — Смятам, че наистина трябва да я послушате.

— Моля? — примигна инспектор Сангха. Изглеждаше изненадан, че Мариана се намеси. — Напомнете ми — каза той — коя бяхте вие?

— Аз съм лелята на Зоуи и неин настойник. И ако е необходимо, неин адвокат.

Инспектор Сангха сякаш леко се развесели.

— Вашата племенница е напълно способна да се защитава сама, доколкото виждам.

— Да, Зоуи преценява добре хората. Винаги го е правила. И след като познава Конрад — и смята, че той е невинен — вие трябва да приемете думите ѝ сериозно.

Усмивката на инспектора изчезна.

— Когато разговарям с него, ще оформя собствено мнение, ако нямате нищо против. И за да внесем яснота, тук се разпореждам аз и не приемам да ми казват какво да правя…

— Не ви казвам какво да правите…

— Или да бъда прекъсван. Така че силно препоръчвам да не влошавате повече нещата. Стойте настрана от мен… и от моето разследване. Ясно?

Мариана се готвеше да възрази, но се сдържа. Насили се да му се усмихне.

— Кристално — отвърна тя.

15.

След като излязоха от кабинета на декана, Зоуи и Мариана тръгнаха под колонадата в дъното на двора — поредица от дванайсет мраморни колони, които поддържаха библиотеката отгоре. Бяха много стари и обезцветени, с пукнатини, които минаваха по тях като вени. Хвърляха дълги сенки по пода и на моменти потапяха в тъмнина двете жени, които вървяха бавно между тях.

Мариана прегърна Зоуи.

— Скъпа, добре ли си?

Зоуи повдигна рамо.

— Не… не знам.

— Как смяташ, възможно ли е Тара да те е излъгала?

Момичето се намръщи. После внезапно замръзна и спря. Сякаш от нищото, пристъпвайки иззад една от колоните, пред тях се бе появил мъж.

Стоеше и блокираше пътя им. Втренчил очи в племенницата на Мариана.

— Здравей, Зоуи.

— Професор Фоска — стреснато отвърна момичето.

— Как си? Добре ли си? Не мога да повярвам на станалото. В шок съм.

Имаше американски акцент, забеляза Мариана, с бавен и напевен ритъм в речта и лека британска окраска в края на думите.

— Бедничката ми — каза той. — Много съжалявам, Зоуи. Вероятно си абсолютно съсипана…

Говореше възбудено и изглеждаше искрено разстроен. Протегна ръка към нея, но тя инстинктивно се отдръпна назад. Мариана го забеляза, както и професорът. Погледна смутен студентката си.

— Виж — каза той. — Ще ти кажа точно това, което казах на инспектора. Важно е да го чуеш от мен, още сега.

Фоска игнорира Мариана, обърна се единствено към Зоуи, поради което тя започна да го изучава, докато той говореше. Беше по-млад, отколкото очакваше, и значително по-привлекателен. Беше в началото на четиресетте, висок, с атлетична фигура. Имаше остро скулптирани скули и изумително тъмни очи. Всичко в него беше тъмно — черните му очи, брадата, дрехите. Дългата му черна коса беше привързана в хлабав кок на тила. И носеше черна академична тога, риза над панталоните и разхлабена вратовръзка. Имаше нещо харизматично, дори байроновско в целия му вид.

— Истината е — започна той, — че по всяка вероятност, аз май се справих много зле. Сигурен съм, че ще се съгласиш с това, Зоуи, но Тара едва се справяше в академично отношение. Всъщност тя пропадаше катастрофално, независимо от непрекъснатите ми усилия да я убедя да оправи оценките си и да завърши курсовата си работа. И просто не ми остави избор. Проведох много откровен разговор с нея. Казах ѝ, че не знам дали са намесени наркотици, или има проблеми с връзките си, но няма никакъв напредък тази година. Казах ѝ, че трябва да се яви повторно на всички изпити от последната година. Или това, или изхвърча.

Той поклати тъжно глава.

— Когато ѝ го казах, тя изпадна в истерия. Каза, че баща ѝ ще я убие. Умоляваше ме да променя решението си. А после отношението ѝ се промени. Стана агресивна. Заплаши ме. Каза, че ще съсипе кариерата ми и ще ги накара да ме уволнят. — Въздъхна. — И изглежда точно това е предприела. Всичко, което ти е казала — тези сексуални обвинения — това е явен опит да очерни репутацията ми.

Той понижи глас.

— Никога не бих правил секс с моя студентка, това би било най-грубото предателство на доверието и злоупотреба с власт. Знаеш, че бях изключително привързан към Тара. Точно заради това се чувствам толкова засегнат да чуя тези обвинения.

Въпреки нежеланието си Мариана мислеше, че Фоска е много убедителен. Нищо в поведението му не подсказваше, че лъже. Всичко, което каза, прозвуча искрено. Тара често беше говорила за баща си със страх, а след гостувания в шотландското им имение Зоуи ѝ беше разказвала, че бащата на Тара бил много взискателен, истински дракон. Можеше да си представи реакцията му, ако Тара повтореше годината. Добре си представяше и че перспективата да му каже истината, е накарала Тара да изпадне в истерия и отчаяние.

Погледна Зоуи, за да види как тя приема историята. Трудно можеше да прецени. Явно беше напрегната и стоеше вперила очи в каменния под с притеснено изражение.

— Надявам се, че това изясни нещата — каза Фоска. — Най-важното в момента е да помогнем на полицията да хване този, който го е направил. Предложих им да проучат Конрад Елис, онзи младеж, с когото Тара имаше връзка. Както чувам, не бил цвете за мирисане.

Зоуи не отговори. Фоска се взря в нея.

— Зоуи? Добре ли си? Бог ми е свидетел, че имаме да се справяме с достатъчно неприятности и без ти да ме подозираш в подобни неща.

Момичето вдигна очи и го погледна. Кимна бавно.

— Добре съм — отвърна тя.

— Хубаво. — Но не изглеждаше особено доволен. — Трябва да тръгвам. Ще се видим по-късно. Грижи се за себе си, нали?

Фоска погледна Мариана за първи път, като отбеляза присъствието ѝ с леко кимване. После се обърна и се отдалечи, изчезвайки зад колона.

Настъпи мълчание. Зоуи се извърна към Мариана. Момичето изглеждаше притеснено.

— Е? — промърмори то с лека въздишка. — И какво сега?

Мариана се замисли за секунда.

— Ще говоря с Конрад.

— Но как? Чу инспектора.

Мариана не отговори. Мерна Джулиан Ашкрофт, който излизаше от кабинета на декана. Проследи го с очи как пресича двора. Кимна на себе си.

— Имам идея — каза тя.

16.

По-късно същия следобед Мариана успя да се види с Конрад Елис в полицейския участък.

— Здравей, Конрад. Аз съм Мариана.

Младежът бе арестуван веднага след разговора с главен инспектор Сангха — полицаите бяха уверени, че това е техният човек, независимо от липсата на доказателства, косвени или каквито и да е други.

Тара била видяна жива за последен път от главния портиер господин Морис, който я забелязал да напуска колежа през главната порта. А Конрад Елис твърдял, че чакал Тара в апартамента си — но за това имаха само неговата дума, на практика той нямаше алиби за цялата вечер.

Въпреки обстойния обиск в апартамента му не беше открито оръжието на убийството. Дрехите и другите му вещи бяха отнесени за криминологични тестове с надеждата, че ще осигурят нещо, което да свърже Конрад с убийството.

За изненада на Мариана Джулиан с готовност се съгласи да ѝ помогне да се срещне с момчето.

— Мога да те вкарам с моя пропуск — каза той. — И без това трябва да му направя психологическа оценка, така че ти можеш да присъстваш, ако искаш. — После ѝ намигна. — Стига Сангха да не ни хване.

— Благодаря. Дължа ти едно питие.

Джулиан, изглежда, се забавляваше с хитрината им. Влязоха в полицейския участък и той ѝ намигна, когато нареди да доведат Конрад Елис от килията.

Няколко минути по-късно седяха с момчето в стаята за разпити. Беше студена стая, без прозорци и без свеж въздух. Неприятна, но вероятно това беше целта.

— Конрад, аз съм психотерапевт — представи се Мариана. — Също и леля на Зоуи. Познаваш Зоуи, нали? От „Сейнт Кристофър“?

Младежът изглеждаше объркан за секунда, после в очите му проблесна нещо и той кимна разсеяно.

— Зоуи, приятелката на Тара?

— Точно така. Тя иска да знаеш колко много съжалява… за Тара.

— Тя е готина, Зоуи… харесвам я. Не е като другите.

— Другите?

— Състудентките на Тара. — Той направи гримаса. — Казвам им вещици.

— Наистина ли? Не харесваш приятелките ѝ?

— Те не харесват мен.

— И защо така?

Младежът сви рамене. Лицето му остана празно, безизразно. Мариана се бе надявала да предизвика някаква емоционална реакция у него, нещо, което да ѝ помогне да го разгадае по-лесно, но нямаше нищо подобно. Напомни ѝ за нейния пациент Хенри. Той имаше същия замаян израз вследствие на годините безмилостна злоупотреба с алкохол и наркотици.

Самият вид на Конрад говореше против него — беше част от проблема. Тромав, едър, целият в татуировки. Въпреки това Зоуи беше права, в него имаше някаква мекота, нежност. Когато говореше, речта му беше бавна и объркана, изглежда не беше съвсем наясно какво става с него.

— Не разбирам, защо си мислят, че аз съм я убил? Аз не съм я убил. Аз я обичам… обичах я.

Мариана погледна към Джулиан, за да види реакцията му. Изобщо не изглеждаше трогнат. Продължи да задава на Конрад всевъзможни досадни въпроси за живота и за възпитанието му — колкото повече продължаваше разговорът, толкова по-мъчителен ставаше и толкова по-мрачни изглеждаха нещата за младежа.

И толкова повече Мариана се убеждаваше, че е невинен. Не лъжеше, наистина беше съсипан от мъка. В един момент, изтощен от разпита на Джулиан, той се срина, отпусна глава в ръцете си и тихо заплака.

В края на интервюто Мариана отново се намеси:

— Познаваш ли професор Фоска? — попита го тя. — Наставникът на Тара?

— Да.

— И как се запозна с него? Чрез Тара?

Той кимна.

— Доставих му няколко пъти.

Мариана примигна. Погледна Джулиан.

— Искаш да кажеш наркотици?

— Какъв вид? — запита Джулиан.

Конрад повдигна рамене.

— Зависи, каквото искаше.

— Значи си го виждал редовно? Професор Фоска?

Още едно повдигане на раменете.

— Достатъчно често.

— Какво знаеш за отношенията му с Тара? Сториха ли ти се странни в някакъв смисъл?

— Ами — пак сви рамене Конрад — искам да кажа, че си падаше по нея, нали така?

Мариана размени погледи с Джулиан.

— Така ли?

Мариана се готвеше да продължи да натиска в тази посока, но Джулиан внезапно приключи разговора. Каза, че имал достатъчно, за да изготви доклада си.

— Надявам се, че ти е било полезно — каза той, когато напуснаха участъка. — Добро представление, не мислиш ли?

Тя го погледна удивена.

— Не се преструваше. Не е способен да го изиграе.

— Повярвай ми, Мариана, всички тези сълзи бяха игра. Или самосъжаление. Виждал съм го и преди. Когато си толкова дълго в професията като мен, осъзнаваш, че всички случаи са депресиращо еднакви.

Тя го изгледа.

— И не смяташ за притеснителен факта, че е продавал наркотици на професор Фоска?

Джулиан отмина въпроса с повдигане на рамо.

— Да си купиш малко трева от време на време не те прави убиец.

— Ами думите на Конрад, че Фоска си падал по нея?

— И какво от това? Доколкото разбирам, била е страхотна. Ти я познаваше, нали? Какво е правела с този глупак?

Мариана поклати тъжно глава.

— Предполагам, че Конрад е бил просто средство за постигане на някаква цел.

— Наркотици?

Мариана въздъхна и кимна.

Джулиан я погледна.

— Хайде. Ще те закарам, освен ако не искаш да пийнем по едно?

— Не мога, трябва да се върна в колежа. Организирали са специална служба за Тара в шест часа.

— Е, все някоя вечер, надявам се — намигна ѝ той. — Дължиш ми едно, нали помниш? Утре?

— Боя се, че няма да съм тук, утре си тръгвам.

— Добре, ще измислим нещо. Мога да те хвана в Лондон, ако се наложи.

Джулиан се разсмя, но не и с очите си, както Мариана забеляза. Те си останаха студени, жестоки, лоши. Имаше нещо в начина, по който я гледаше, което я накара неволно да се почувства неловко.

Изпита облекчение, когато стигнаха до „Сейнт Кристофър“ и успя да се отърве от него.

17.

В шест часа започна специалната служба за Тара.

Параклисът на колежа е бил построен през 1612 г. от камък и дебели дървени трупи. Подът беше от мрамор с цвят на слонова кост, стъклописите на прозорците бяха в искрящо синьо, червено и зелено и илюстрираха моменти от живота на свети Кристофър, а високият гипсов таван, украсен с хералдически щитове и латински девизи, бе изрисуван със злато.

Скамейките бяха препълнени с преподаватели и студенти. Мариана и Зоуи се настаниха близо до първата. Родителите на Тара седяха заедно с декана и ректора.

Лорд и лейди Хемптън бяха долетели от Шотландия, за да идентифицират тялото. Мариана си представяше колко са се измъчвали в мислите си по целия дълъг път от далечното си провинциално имение: дългото шофиране до летището на Единбург, после полетът до „Станстед“ с всичкото това време за размисли — с надежда, страх и тревога — докато последното пътуване до моргата в Кеймбридж жестоко е смазало надеждата им: събрало ги е с дъщеря им и им е показало какво е станало с нея.

Двамата стояха неподвижни, лицата им бяха бели, сгърчени, замръзнали. Мариана ги наблюдаваше като хипнотизирана — помнеше чувството: все едно са те хвърлили във вледеняваща, ледена вода и си онемял от шока. Не траеше дълго — и беше благословено състояние в сравнение с това, което следваше, когато ледът се стопи, шокът отмине и осъзнаят голямата си загуба.

После видя, че в параклиса влезе професор Фоска. Той тръгна по пътеката, следвайки група от шест изключителни девойки — изключителни, защото всички бяха поразително красиви и защото всички бяха облечени в дълги бели рокли. Вървяха уверено, макар и леко притеснени, съзнавайки, че всички ги гледат. Другите студенти се обръщаха да ги видят, докато момичетата минаваха покрай тях.

Мариана се зачуди дали това не бяха приятелките на Тара, които Конрад толкова ненавиждаше? „Вещиците“?

Над скърбящите се възцари мрачно мълчание и церемонията започна. Съпроводени от орган хористи, облечени в червени раса с бяло дантелено жабо около врата, запяха латински химн в светлината на свещите, ангелските им гласове се извисиха в тъмнината.

Не беше погребение, истинското погребение щеше да се проведе в Шотландия. Тук нямаше тяло, което да бъде оплаквано. Мариана се замисли за онова бедно, съсипано момиче, което лежеше само в моргата.

И не успя да избегне спомена за това как нейният любим ѝ беше върнат върху онази каменна плоча в болницата в Наксос. Тялото на Себастиан беше все още мокро, когато го видя, от него на пода капеше вода, имаше пясък в косата и очите му. В кожата му имаше дупки, малки късчета плът, откъснати от рибите. И един от пръстите липсваше, взет от морето.

Още щом видя безжизнения восъчен труп, разбра, че това не е Себастиан, но къде беше той?

В дните след смъртта му беше като онемяла. Дълго време остана в шок, неспособна да приеме станалото — или да го повярва. Изглеждаше ѝ невъзможно, че никога повече няма да го види, че никога повече няма да чуе гласа му, нито да усети докосването му.

Къде е той? — не преставаше да мисли. — Къде е отишъл?

И после, когато реалността започна да се надига, бе застигната от закъснял нервен срив — и подобно на скъсване на язовирна стена, всичките ѝ сълзи се изляха наведнъж в порой от скръб, който отнесе живота ѝ и личността, която си мислеше, че е.

След това дойде яростта.

Изгарящ гняв, сляп бяс, който заплашваше да погълне нея и всеки около нея. За първи път в живота си искаше да причини истинска физическа болка, искаше да се хвърли и да нарани всеки, най-вече себе си.

Обвини себе си, разбира се. Тя настоя да отидат на Наксос, ако си бяха останали в Лондон, както Себастиан искаше, той щеше да е все още жив.

Обвини и Себастиан. Как беше посмял да е толкова безразсъден, как беше посмял да иде да плува в това време, да е толкова небрежен към живота си — и към нейния също?

Дните ѝ бяха лоши, нощите — още по-лоши. В началото комбинацията от достатъчно алкохол и хапчета за сън ѝ носеше някакъв временен покой, макар и с постоянно повтарящи се кошмари, изпълнени с бедствия от рода на потъващи кораби, катастрофи на влакове и наводнения. Сънуваше безкрайни пътувания — експедиции през пустинни арктически пейзажи, зловещо газене през ледени ветрове и сняг в безкрайно търсене на Себастиан, без някога да го намери.

После хапчетата престанаха да вършат работа и тя лежеше будна до три-четири сутринта, лежеше и копнееше за него, без възможност да утоли жаждата си, освен със спомени, прожектиращи се на фона на тъмнината: проблясващи картини от дните им заедно, от нощите им, от зимите и летата им. Накрая, почти полудяла от скръб и липса на сън, отиде при лекаря си. Тъй като беше очевидно, че злоупотребява със сънотворните, д-р Бек отказа да ѝ напише друга рецепта. Вместо това ѝ предложи смяна на обстановката.

— Богата жена си — каза той и добави безсърдечно, — нямаш деца, за които трябва да се грижиш. Защо не идеш в чужбина? Да попътуваш? Да видиш света?

Предвид това, че последното пътуване, на което д-р Бек бе изпратил Мариана, завърши със смъртта на съпруга ѝ, тя предпочете да не последва съвета му. И намери убежище във въображението си.

Затваряше очи и мислеше за руините на храма в Наксос — мръснобелите колони на фона на синьото небе, спомняше си своята молитва към Девицата за тяхното щастие, за тяхната любов.

Нейна ли беше грешката? Дали богинята не се беше засегнала от нещо? Ревнуваше ли Персефона? Или се бе влюбила в онзи красив мъж от пръв поглед и го бе пожелала — както самата тя е била пожелана едно време — а после го е отвела в подземния си свят?

Струваше ѝ се, че така е по-лесно за понасяне — да обвинява за смъртта на Себастиан свръхестественото, капризната прищявка на една богиня. Алтернативата — че е била безсмислена, случайна, безцелна… беше повече, отколкото можеше да понесе.

Престани, заповяда си тя. Престани, престани. Почувства се жалка, сълзи на самосъжаление изпълваха очите ѝ. Избърса ги. Не искаше да плаче, не и тук. Трябваше да излезе от параклиса, да излезе навън.

— Имам нужда от малко въздух — прошепна на Зоуи.

Зоуи кимна и стисна за миг ръката ѝ в знак на подкрепа. Мариана стана и бързо излезе.

В момента, в който напусна слабо осветения, претъпкан параклис и изскочи в празния двор, усети незабавно облекчение.

Навън не се виждаше никой. Главният двор се простираше тих и неподвижен. Беше тъмно, независимо от високите лампи, пръснати из двора — фенерите им светеха в тъмнината с ореоли от светлина около тях. Откъм реката се надигаше плътна мъгла и пълзеше през колежа.

Мариана избърса сълзите си. Погледна небето. Всички звезди, невидими в Лондон, тук светеха ярко — милиони проблясващи диаманти в безкрайната тъмнина.

Той трябваше да е някъде там.

— Себастиан? — прошепна тя. — Къде си?

Слушаше, гледаше и чакаше някакъв знак — падаща звезда или облак, минаващ пред луната — нещо, каквото и да е.

Но нямаше нищо.

Само тъмнина.

18.

След службата хората се тълпяха на двора и си говореха на малки групички. Двете застанаха встрани от другите и Мариана бързо разказа на Зоуи за посещението при Конрад и че е съгласна с нейната преценка.

— Видя ли? — каза момичето. — Конрад е невинен. Не го е направил той. Трябва да му помогнем някак.

— Не знам какво друго можем да направим.

— Но трябва да направим нещо. Абсолютно сигурна съм, че Тара спеше с някого. Не с Конрад. Намекна го няколко пъти… Може в телефона ѝ да има нещо? Или в лаптопа ѝ? Да опитаме да влезем в стаята ѝ…

Мариана поклати глава.

— Не можем да го направим, Зоуи.

— Защо не?

— Смятам, че трябва да оставим това на полицията.

— Но ти чу инспектора. Те не търсят, те вече са решили. Трябва да направим нещо. — Зоуи въздъхна тежко. — Ще ми се Себастиан да беше тук. Той щеше да знае какво.

Мариана схвана упрека.

— И на мен ми се иска да беше тук. — Замълча за миг. — Мислех си. Какво ще кажеш да дойдеш с мен в Лондон за няколко дни?

Още в момента, в който го каза, усети, че е сгрешила. Зоуи я изгледа изумена.

— Моля?

— Може да помогне, ако се отдалечиш малко.

— Не мога просто да избягам. Това няма да помогне. Мислиш ли, че Себастиан щеше да каже нещо такова?

— Не — отвърна Мариана внезапно ядосана. — Но аз не съм Себастиан.

— Не — отвърна момичето със същото раздразнение. — Не си. Себастиан би искал да останеш. Това би казал той.

Мариана предпочете да замълчи за момента. После реши да сподели нещо — тревогата, загнездила се в нея след разговора им вчера.

— Зоуи. Сигурна ли си… че ми казваш всичко?

— За кое?

— Не знам. За това, за Тара. Не спирам да си мисля, не мога да се отърва от чувството, че криеш нещо.

Зоуи поклати глава.

— Не, нищо не крия.

После погледна встрани. Но Мариана продължаваше да се съмнява. Това я притесни.

— Зоуи. Имаш ли ми доверие?

— Дори не задавай подобен въпрос.

— Тогава чуй ме. Важно е. Има нещо, което не ми казваш. Знам го. Усещам го. Довери ми се. Моля те…

Зоуи се колебаеше, после отстъпи.

— Мариана, виж…

Но тогава, поглеждайки над рамото ѝ, Зоуи видя нещо, нещо, което я накара да млъкне. В очите ѝ за миг проблесна странен, изплашен поглед — и след това изчезна. Тя се обърна към Мариана и поклати глава.

— Не, нищо. Честно.

Мариана се извърна, за да види какво бе видяла племенницата ѝ. А там, до входа на параклиса, стояха професор Фоска и антуражът му — красивите момичета в бели рокли, потънали в тих разговор.

Фоска си запали цигара. Срещна погледа ѝ през облачето пушек и двамата се втренчиха един в друг за секунда.

После професорът остави групата и дойде при тях с усмивка. Мариана чу как племенницата ѝ въздъхна тихо, докато той се приближаваше.

— Здравейте — поздрави той, когато стигна при тях. — Нямах възможност да се представя преди. Аз съм Едуард Фоска.

— Мариана… Андрос. — Нямаше намерение да използва моминското си име. То само ѝ се изплъзна. — Леля съм на Зоуи.

— Знам коя сте. Зоуи ми е разказвала за вас. Много съжалявам за мъжа ви.

— О — изненада се Мариана. — Благодаря.

— Съжалявам и за Зоуи — погледна той към момичето. — Загубила е чичо си, а сега трябва да скърби и за Тара.

Зоуи не отговори, просто повдигна рамене, избягвайки погледа на Фоска.

Имаше нещо, което Зоуи не ѝ казваше, нещо, което избягваше. Страхува се от него, внезапно си помисли Мариана. Но защо?

На самата нея професорът изобщо не ѝ изглеждаше заплашителен, изглеждаше ѝ напълно искрен, изпълнен със състрадание. Той я погледна топло.

— Съчувствам на всички студенти — каза той. — Това ще съсипе цялата година, ако не и целия колеж.

Зоуи рязко се обърна към леля си.

— Трябва да тръгвам, имам среща с приятели за по чашка. Искаш ли да дойдеш?

Тя поклати глава.

— Обещах да се отбия да видя Клариса. Ще се видим по-късно.

Зоуи кимна и се отдалечи.

Мариана се извърна отново към Фоска, но за нейна изненада той вече си беше тръгнал и пресичаше двора.

На мястото, където беше стоял допреди миг, имаше само следа от цигарен дим, който се въртеше и виеше, преди да се стопи във въздуха.

19.

— Разкажи ми за професор Фоска — помоли Мариана.

Клариса ѝ хвърли любопитен поглед, докато наливаше кехлибарен на цвят чай в двете изящни чаши от китайски порцелан. Подаде ѝ едната.

— Професор Фоска? Какво те накара да попиташ за него?

Мариана реши, че ще е по-добре да не се впуска в подробности.

— Няма причина. Просто Зоуи го спомена.

Домакинята повдигна рамене.

— Не го познавам много добре, тук е само от две години. Първокласен ум. Американец. Направи доктората си под ръководството на Робъртсън в Харвард.

Клариса седеше срещу гостенката си в кресло с избеляла бледозелена тапицерия до прозореца и ѝ се усмихваше с обич. Професор Клариса Милър наближаваше осемдесет, а неостаряващото ѝ лице бе скрито под облак разрошена сива коса. Носеше бяла копринена блуза и пола от туид с широка плетена зелена жилетка, която вероятно беше доста по-стара от повечето ѝ студенти.

Клариса беше неин научен ръководител, когато Мариана беше студентка. Голяма част от обучението в „Сейнт Кристофър“ се провеждаше индивидуално, между преподавател и студент, обикновено в жилището на преподавателя. По всяко време след обяда, понякога и по-рано, по преценка на съответния преподавател се сервираше алкохол — отлично божоле в случая на Клариса, носено от лабиринтите на винарските изби на колежа, което ѝ даваше възможност за просвещение в областта не само на литературата, но и на вината.

Означаваше също и че уроците придобиваха по-личен характер и границата между учител и ученик леко се размиваше — доверяваха се тайни, споделяха се чувства. Клариса беше трогната и може би малко заинтригувана от това самотно гръцко момиче, лишено от майка. Грижеше се майчински за Мариана по време на образованието ѝ в „Сейнт Кристофър“. Мариана от своя страна намираше вдъхновение в нея — не само заради забележителните академични постижения на своята професорка в сфера, доминирана от мъжете, но и заради знанията ѝ и ентусиазма да ги споделя с другите. А търпението и добрината на Клариса — както и някое и друго нейно избухване — доведоха до това, че Мариана запомни от нея много повече, отколкото от всеки друг наставник, с когото бе работила.

Останаха във връзка и след като се дипломира, от време на време разменяха кратки писъмца и пощенски картички, докато един ден неочакван имейл не обяви, че въпреки съпротивата си Клариса е влязла в ерата на интернет. След смъртта на Себастиан изпрати на Мариана красив, проникновен имейл, който тя намери за толкова трогателен, че го запази и го препрочете няколко пъти.

— Чух, че професор Фоска е преподавал на Тара? — подхвърли Мариана.

Клариса кимна.

— Така е, да, преподаваше ѝ. Горкото момиче… Знам, че той се притесняваше за нея.

— Така ли?

— Да, каза, че Тара едва успявала в академичен план. Много била объркана, така твърдеше. — Тя въздъхна и поклати глава. — Ужасна работа. Ужасна.

— Да. Да, права си.

Мариана отпи малко чай, докато гледаше как Клариса пълни лулата си с тютюн. Беше красива вещ, изработена от тъмно черешово дърво.

Лулата беше навик, който Клариса бе възприела от покойния си съпруг. Стаите ѝ миришеха на дим и лют, остър тютюн, с течение на годините миризмата се беше пропила в стените, в книгите на бюрото, в самата Клариса. На моменти беше непоносима и Мариана знаеше, че има студенти, които възразяват срещу пушенето ѝ по време на занимания. Накрая тя беше принудена да се съобрази с променящите се стандарти за здраве и безопасност и вече нямаше право да тормози студентите със своя навик.

Мариана нямаше нищо против — всъщност, седейки тук сега, осъзна, че тази миризма ѝ е липсвала. В редките случаи, когато попадаше на човек, който пуши лула във външния свят, тя веднага усещаше сигурност и свързваше миризливия, тъмен облак дим с мъдростта и учението… и добрината.

Клариса запали лулата и започна да подръпва, докато изчезна зад облак дим.

— Мъча се да намеря някакъв смисъл — каза тя. — Знаеш ли, много съм объркана. Кара ме да мисля колко защитен живот водим тук, в университета — наивно, вероятно дори умишлено невежи за ужасите на външния свят.

Вътре в себе си Мариана беше съгласна с нея. Да четеш за живота не беше подготовка да го живееш, беше научила това по трудния начин. Но не каза нищо. Само кимна.

— Такава жестокост е ужасяваща. Трудно е да бъде разбрана.

Клариса посочи с лулата си към нея. Често използваше лулата, за да подчертае нещо, запращайки тютюн във всички посоки, като оставяше почернели дупки по килимите, където падаха горящите въгленчета.

— Да знаеш, гърците имат дума за това. За този вид гняв.

На Мариана ѝ стана интересно.

— Сериозно?

— Menis. Няма еквивалент на английски. Помниш, че Омир започва „Илиада“ с „μῆνιν ἄειδε, θεά, Πηληϊάδεω Ἀχιλῆος“ — „О, музо, възпей оня menis на Ахил“4.

— Да. И какво точно означава?

Клариса се замисли за секунда.

— Предполагам, че най-близкият превод е вид неконтролируем гняв, ужасяваща ярост, безумие.

Мариана кимна.

— Безумие, да… Беше истинско безумие.

Клариса остави лулата си в малък сребърен пепелник.

Усмихна ѝ се леко.

— Толкова се радвам, че си тук, скъпа. Много ще помогнеш.

— Ще остана само тази нощ, тук съм само заради Зоуи.

Възрастната преподавателка изглеждаше разочарована.

— И това е всичко?

— Ами трябва да се връщам в Лондон. Имам пациенти…

— Разбира се, но… — Клариса вдигна рамене. — Не би ли могла да размислиш и да останеш няколко дни? В името на колежа?

— Не виждам как бих могла да помогна. Аз съм психотерапевт, а не детектив.

— Наясно съм. Психотерапевт, който специализира в групова терапия… А какво е това, ако не групов проблем?

— Да, но…

— Ти си била и студентка на „Сейнт Кристофър“, което ти дава известна представа и поглед, които полицията, колкото и добронамерена да е, просто не притежава.

Мариана поклати глава. Веднага се почувства леко раздразнена, че я притискат.

— Аз не съм криминалист. Това наистина не е моята област.

Клариса я погледна разочарована, но не каза нищо. Вместо това се вгледа в нея за момент. После заговори по-меко.

— Прости ми, скъпа. Хрумна ми, че нито веднъж не съм те питала какво е чувството.

— Моля?

— Да си тук… Без Себастиан.

Клариса споменаваше името му за първи път и Мариана се смути. Не знаеше какво да каже.

— Не знам какво е чувството.

— Сигурно е странно?

— „Странно“ е добра дума.

— След смъртта на Тими се чувствах странно. Той беше навсякъде и внезапно изведнъж изчезна. Не преставах да очаквам да изскочи иззад колона и да ме стресне… и все още го очаквам.

Клариса и професор Тимъти Милър бяха женени трийсет години. Двама знаменити ексцентрици на Кеймбридж, често виждани да прекосяват енергично града с книги под мишница, с несресани коси, понякога с различен цвят чорапи, потънали дълбоко в разговор. Бяха една от най-щастливите двойки, които Мариана бе срещала, докато Тими не умря преди десет години.

— Става по-лесно — каза Клариса.

— Наистина ли?

— Важното е да гледаш напред. Не може вечно да надничаш назад, зад рамото си. Мисли за бъдещето.

Мариана поклати глава.

— Честно казано, не мога да видя бъдеще… Не виждам много. Всичко е… — Затърси думата. После си спомни. — Зад воал. Откъде беше това? „Зад воала, зад воала…“

— Тенисън — без колебание каза Клариса. — In Memoriam, строфа петдесет и шест, ако не бъркам.

Мариана се усмихна. Повечето им преподаватели имаха енциклопедия на мястото на мозъците си, Клариса имаше цяла библиотека. Професорката ѝ затвори очи и продължи да рецитира по памет:

— О, живот тъй безполезен и тъй крехък! / Де е гласът ти да ме успокоява и благословя! /Каква надежда за ответ и за промяна? /Зад воала, зад воала…

Мариана кимна печално.

— Да… Да, това е.

— Боя се, че Тенисън е доста подценяван в днешни дни — усмихна се Клариса, после погледна часовника си. — Щом ще оставаш тук тази нощ, трябва да ти намерим стая. Ще звънна в портиерната.

— Благодаря ти.

— Изчакай за момент.

Възрастната жена се изправи на крака и отиде до библиотеката. Прокара пръст по гърбовете, докато не откри книга. Издърпа я от полицата и я сложи в ръцете на Мариана.

— Ето. Намерих в това извор на голяма утеха, след като Тими почина.

Беше тънко томче с кожена подвързия. IN MEMORIAM А. Н. Н. беше щамповано на предната корица с избледнели позлатени букви.

Клариса погледна твърдо Мариана.

— Прочети го.

20.

Господин Морис, главният портиер, намери стая.

Мариана се изненада, че ще го види в портиерната. Помнеше добре стария господин Морис: беше възрастен, закръглен мъж, много популярен в колежа, много снизходителен към студентите.

Но този господин Морис беше млад, нямаше и трийсет, висок и доста едър. Имаше ясно изразена брадичка и тъмнокестенява коса, сресана на път отстрани и пригладена назад. Носеше тъмен костюм, синьо-зелената вратовръзка на колежа и черно бомбе.

Усмихна се при изненадания поглед на Мариана.

— Изглежда очаквахте друг, госпожице.

Мариана кимна, смутена.

— Аз всъщност… господин Морис…

— Това беше дядо ми. Почина преди няколко години.

— О, разбирам, съжалявам…

— Не се притеснявайте. Случва се постоянно. Аз съм само негово бледо копие, другите портиери постоянно ми го напомнят. — Той намигна и повдигна леко шапката си. — Оттук, госпожице. Последвайте ме.

Учтивите му, официални маниери изглеждаха като от друга епоха, помисли си Мариана. По-добра може би.

Той настоя да носи чантата въпреки протестите ѝ.

— Така правим нещата тук. Знаете го. „Сейнт Кристофър“ е място, където времето е спряло.

Усмихна ѝ се. Изглеждаше абсолютно непринуден, излъчваше непоклатима увереност, пълен господар на владенията си, което беше вярно за всички колежански портиери според опита на Мариана, и с пълно право: ако не бяха те да въртят ежедневните дела на колежа, всичко щеше бързо да се разпадне.

Последва Морис до стая в двора „Гейбриъл“. Беше същият двор, в който бе живяла като студентка през последната година от следването си. Погледна към старото си стълбище, докато минаваха покрай него — към каменните стъпала, по които двамата със Себастиан бяха тичали нагоре-надолу милион пъти.

Стигнаха до края на двора — до осмоъгълна кула от плочи остарял, зацапан гранит, там бяха стълбите, водещи към стаите за гости на колежа. Влязоха и тръгнаха нагоре по витото стълбище, облицовано с дъбова ламперия, стигнаха до втория етаж.

Морис отключи врата, отвори я и даде ключа на Мариана.

— Заповядайте, госпожице.

— Благодаря.

Тя влезе и се огледа. Стаята беше малка, с еркерен прозорец, камина и легло с четири вити колони. Имаше балдахин и завеси от дебел кретон от четирите страни. Изглежда малко задушаващо, помисли си тя.

— Това е една от по-приятните стаи, които държим за стари студенти — обади се Морис. — Малко мъничка може би. — Постави чантата ѝ на пода до леглото. — Надявам се да ви е удобно.

— Благодаря, много сте любезен.

Не бяха говорили за убийството, но тя почувства нужда да го спомене по някакъв начин, главно защото постоянно беше в ума ѝ.

— Станалото е ужасно.

Морис кимна.

— Нали?

— Вероятно е крайно обезпокоително за всички в колежа.

— Така е. Радвам се, че старият ми дядо не доживя да го види. Това би го съсипало.

— Познавахте ли я?

— Тара? — Морис поклати глава. — Само съм чувал за нея. Беше… доста известна, да речем. Тя и приятелките ѝ.

— Приятелките ѝ?

— Точно така. Доста… провокативна група млади жени.

— Провокативни? Интересен избор на дума.

— Смятате ли, госпожице?

Той беше умишлено сдържан и Мариана се зачуди защо.

— Какво имахте предвид?

Морис се усмихна.

— Само, че са малко… палави, ако разбирате какво искам да кажа. Трябва да следим зорко тях и партитата им. Наложи ми се няколко пъти да ги прекъсна. Всякакви лудории.

— Разбирам.

Трудно можеше да разгадае изражението му. Тя се зачуди какво ли се крие зад добрите маниери и дружелюбното му поведение. Какво всъщност си мислеше?

Морис се усмихна.

— Ако сте любопитна за Тара, аз бих говорил с някоя от чистачките. Изглежда те винаги знаят какво става в колежа. Както и всички клюки.

— Ще го имам предвид, благодаря.

— Ако това е всичко, госпожице, ще ви оставя на спокойствие. Лека нощ.

Той се насочи към вратата и се измъкна навън. Затвори я безшумно след себе си.

Най-накрая остана сама — след дълъг и уморителен ден. Седна на леглото изтощена.

Погледна часовника си. Девет часа. Трябваше просто да си легне, но знаеше, че няма да може да заспи. Прекалено възбудена беше, прекалено разстроена.

А след това, докато вадеше нещата си от чантата, попадна на тънкото томче поезия, което Клариса ѝ бе дала.

In Memoriam.

Седна на леглото и го разтвори леко. Годините бяха изсушили страниците, бяха ги изкривили, втвърдили, оставяйки по тях вълни и вълнички. Разтвори книгата докрай и погали грубите страници с върховете на пръстите си.

Какво ѝ бе казала Клариса? Че ще види стиховете с други очи сега. Защо? Заради Себастиан?

Спомни си как чете поемата като студентка. Подобно на повечето хора, и тя бе отблъсната от голямата ѝ дължина. Беше над три хиляди реда и Мариана почувства огромно удовлетворение дори само от това, че я прочете. Навремето не реагира на съдържанието, но тогава беше млада, щастлива и влюбена и нямаше нужда от тъжна поезия.

Във въведението, написано от стар учен, прочете, че Алфред Тенисън е имал нещастно детство — „лошата кръв“ на рода Тенисън бе печално известна. Бащата бил пияница, пристрастен към опиатите и изключително жесток грубиян — братята и сестрите на Тенисън страдали от депресия, психични заболявания и или били вкарани в лудница, или се самоубили. Алфред избягал от дома си на осемнайсет. И подобно на Мариана, намерил един свят на свобода и красота в Кеймбридж. А също и на обич. Независимо дали връзката между Артър Хенри Халам и Тенисън е била сексуална или не, тя явно е била дълбоко романтична: от деня, в който се срещнали в края на първата си година там, двамата прекарват всеки свой съзнателен миг заедно. Често ги виждали да вървят хванати за ръка — докато, няколко години по-късно, през 1833… Халам умира внезапно от аневризма.

Спорно е дали Тенисън някога се е възстановил напълно от загубата на Халам. Депресиран, размъкнат, немит, той се отдал на скръбта си. Разпаднал се. През следващите седемнайсет години скърбял, пишейки единствено по малко поезия — редове, строфи, елегии — всички за Халам. Накрая тези стихове били събрани заедно в една огромна поема. Издадена под заглавието In Memoriam А. Н. Н., тя бързо е призната за една от най-великите поеми, писани някога на английски език.

Мариана се настани удобно на леглото и започна да чете. Скоро откри колко болезнено автентичен и познат звучи гласът му — завладя я странното усещане, че това е нейният глас, а не този на Тенисън, че той изразява чувствата, за които тя не може да намери думи, че говори вместо нея: „Понякога тъжа наполовина / как с думи да предам тъгата в мен; / защото думи като природа наполовина разкриват / и наполовина скриват душата в тях“. Точно като Мариана година след смъртта на Халам Тенисън бе направил пътуване обратно до Кеймбридж. Вървял по същите улици, по които някога ходел с Халам, и открил, че „се чувства както преди, но не съвсем“, а когато застанал пред стаята на Халам, видял, че „друго име стои на вратата“.

И тогава Мариана се натъкна на онези редове, станали толкова знаменити, че се бяха влели в самата тъкан на английския език, и изникнали тук, скрити сред толкова много други стихове, те пак успяха да се промъкнат неусетно, да я изненадат и да спрат дъха ѝ:

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Отпусна книгата и погледна през прозореца. Но навън беше тъмно и от стъклото я погледна единствено отражението на собственото ѝ лице. Вгледа се в себе си, докато сълзите мокреха бузите ѝ.

Накъде сега? — помисли си тя. — Накъде отиваш?

Какво правиш?

Права беше Зоуи — бягаше. Но накъде? Обратно в Лондон? Обратно в онази населена с призраци къща на „Примроуз Хил“? Тя вече не беше неин дом — беше просто дупка, където да се скрие.

Зоуи имаше нужда от нея, независимо дали го признаваше или не, Мариана просто не можеше да я изостави — изключено беше.

Внезапно си спомни какво ѝ бе подхвърлила пред параклиса: че Себастиан би ѝ казал да остане. Права беше.

Себастиан би искал Мариана да отстоява позицията си и да се бори.

Добре тогава, какво следваше?

Умът ѝ се върна към представлението на професор Фоска в двора. „Представление“ май беше подходяща дума. Дали нямаше нещо прекалено гладко в думите му, леко „отрепетирано“? Но дори и така, той си имаше алиби. И освен ако не беше принудил своите студентки да лъжат заради него, което изглеждаше невероятно, би трябвало да е невинен…

И все пак…?

Нещо не се вписваше. Имаше нещо странно.

Тара обвинява Фоска, че заплашва да я убие. А после… няколко часа по-късно е мъртва.

Не би било зле да остане няколко дни в Кеймбридж и да поразпита за връзката на Тара с преподавателя. Професор Фоска определено имаше нужда от малко проучване.

И след като от полицията не искаха да се занимават с него, то тогава Мариана — в знак на почит към приятелката на Зоуи — би могла да се вслуша в историята на тази млада жена… и да я приеме сериозно.

Та макар и само защото никой друг не искаше.