Девиците

1.

Смъртта и това, което става след нея, винаги са ме привличали силно.

Винаги след Рекс, струва ми се.

Рекс е най-ранният ми спомен. Красиво създание — черно-бяло овчарско куче. Най-добрият вид животно. Оставяше ме да го дърпам за ушите и да се опитвам да го възседна, изобщо да правя всичко, на което е способно едно прохождащо дете, но пак въртеше радостно опашка, като ме видеше, че се задавам, и ме поздравяваше с обич. Беше си урок по прощаване — не само веднъж, а отново и отново.

Научи ме на повече от прошка. Научи ме какво е смъртта.

Когато станах някъде на дванайсет, Рекс вече остаря и му беше трудно да тича с овцете. Майка предложи да го пенсионираме, да вземем по-младо куче на негово място.

Знаех, че татко не харесва Рекс, понякога подозирах, че го мрази. Или по-скоро мразеше майка? Тя обичаше Рекс дори повече, отколкото аз го обичах. Обичаше го заради безусловната му любов — и липсата на реч. Той беше нейният вечен другар, работеше с нея по цял ден, а тя готвеше и се грижеше за него с много повече обич, отколкото показваше към съпруга си, както помня, че баща ми каза при една от разприте им.

Помня какво каза, когато майка предложи да вземем друго куче. Бяхме в кухнята. Аз седях на пода и галех Рекс. Майка готвеше на печката. Баща ми си наливаше уиски. И не беше първото.

— Няма да плащам храна за две кучета — каза той. — Първо ще застрелям това.

Минаха няколко секунди, докато осъзнаем думите и аз да схвана какво точно има предвид той. Майка поклати глава.

— Не — каза тя. И този път наистина го мислеше. — Ако докоснеш това куче, аз ще…

— Какво? — попита той. — Заплашваш ли ме?

Знаех какво следва. Човек трябваше да има истински кураж, за да поеме куршума вместо друг. И точно това направи тя, когато се застъпи за Рекс в онзи ден.

Баща ми побесня, разбира се. Звукът от счупено стъкло ми подсказа, че съм много закъснял — би трябвало отдавна да съм побягнал да се скрия като Рекс, който вече бе скочил от ръцете ми и летеше към вратата. Аз нямах друг вариант, освен да остана на пода, хванат в капан, когато баща ми преобърна масата, пропускайки ме на сантиметри. Майка започна да хвърля чинии по него.

Той се спусна през счупените чирепи към нея. С вдигнати юмруци. Тя отстъпи към плота на мивката. Беше в капан. И тогава…

Вдигна нож. Голям нож, използваше се за разсичане на агнетата. Тя го вдигна, насочен към гърдите на баща ми. Към сърцето му.

— Ще те убия, по дяволите — каза тя. — Сериозно говоря.

За миг настъпи тишина.

Осъзнах, че е напълно възможно да го направи. За мое разочарование обаче не го стори.

Баща ми не каза и дума. Просто се обърна и излезе. Кухненската врата се затръшна след него.

За секунда майка не помръдна. После започна да плаче. Ужасно е да гледаш как майка ти плаче. Чувстваш се толкова безпомощен, безсилен.

— Ще го убия — казах.

Но това само я накара да се разплаче по-силно.

И тогава… чухме изстрел.

После още един.

Не помня как съм излязъл от къщата, нито как съм се препъвал из двора. Всичко, което помня, беше отпуснатото, окървавено тяло на Рекс на земята и как баща ми се отдалечава, стиснал пушката си.

Гледах как животът изтича от Рекс. Очите му станаха стъклени, невиждащи. Езикът му посиня. Крайниците му бавно се сковаха. Не можех да спра да го гледам. Имах чувството — дори и тогава, на тази ранна възраст — че гледката на това мъртво животно ще остави завинаги отпечатък върху моя живот.

Меката, влажна козина. Безжизненото тяло. Кръвта.

Затварям очи, но пак я виждам.

Кръвта.

А после, след като двамата с майка отнесохме Рекс до ямата и го хвърлихме вътре в дълбините ѝ, за да гние с останалите нежелани трупове, знаех, че част от мен си замина с него. По-добрата част.

Опитах се да изкарам някакви сълзи за него, но не можах да се разплача. Бедното животно никога не ми беше направило нищо лошо — показвало ми бе само любов, само доброта.

А аз не можех дори да поплача за него.

Но вместо това се научих да мразя.

В сърцето ми се роди студено, твърдо ядро омраза, като диамант в черна буца въглища.

Заклех се, че никога няма да простя на баща си. И че един ден ще си отмъстя. Но дотогава, докато порасна, бях в капан.

Затова се оттеглих във въображението си. В моите фантазии баща ми страдаше.

Аз също.

В банята, зад заключената ѝ врата, в сеновала или някъде в дъното на плевнята аз бягах невидимо — от това тяло… от този ум.

Измислях жестоки, ужасно зловещи сцени на смърт: мъчителни отравяния, зверски нападения с нож — касапници и изкормвания. Влачеха ме и ме сечаха, измъчваха ме до смърт. Кървях.

Заставах на леглото си и се приготвях да бъда принесен в жертва от езически жреци. Грабваха ме и ме хвърляха от скали долу, долу в морето, в дълбините, където кръжаха морски чудовища, чакащи да ме погълнат.

Затварях очи и се хвърлях от леглото.

И бях разкъсван на парчета.

2.

Мариана напусна жилището на професор Фоска, чувствайки се крайно неуверена на краката си.

Не беше от виното и шампанското, макар да беше изпила повече, отколкото трябваше. Беше заради шока от това, което току-що бе видяла — гръцкия цитат, подчертан в книгата му. Помисли си колко странно е, че моменти на кристална яснота често създават същото усещане като алкохолното опиянение.

Не можеше да го пази в себе си. Трябваше да го сподели с някого. Но с кого?

Спря за момент във вътрешния двор, за да обмисли възможностите. Нямаше смисъл да търси Зоуи — не и сега, след последния им разговор, тя просто нямаше да я приеме сериозно. Имаше необходимост от човек, който ще прояви разбиране. Сети се за Клариса, но не беше сигурна, че Клариса би пожелала да ѝ повярва.

Оставаше ѝ само един човек.

Извади телефона си и звънна на Фред. Той каза, че е повече от щастлив да си поговори с нея, и предложи да се видят в „Гардис“ след десет минути.

„Гарденията“ известна и обичана от поколения студенти като „Гардис“, беше гръцка таверна в сърцето на Кеймбридж, където се сервираше бърза храна до късно през нощта. Мариана стигна дотам по виеща се пешеходна алея, подушвайки заведението още преди да го види — посрещната бе от миризма на чипс, цвъртящ в нагорещено олио, и пържеща се риба.

Беше мъничко място, едва ли би побрало повече от шепа посетители наведнъж вътре, затова хората се тълпяха отвън и ядяха в алеята. Фред я чакаше пред входа под зелената тента и табела, на която пишеше „Почивка по гръцки“.

Ухили се широко, когато тя приближи.

— Ей, здрасти. Искаш ли чипс? Аз черпя.

Миризмата на пържещи се картофки подсети Мариана, че е гладна — едва се бе докоснала до кървавата вечеря на Фоска, Кимна с благодарност.

— С удоволствие.

— Идват веднага, госпожице.

Фред се хвърли стремглаво към входа, препъна се в прага — и се блъсна в друг клиент, който го наруга. Мариана се усмихна — наистина беше един от най-непохватните хора, които бе срещала. Скоро той отново изскочи, стиснал две бели хартиени кесийки, издути от горещ чипс.

— Заповядай — подкани я. — Кетчуп? Или майонеза?

Тя поклати глава.

— Нищо, благодаря.

Започна да духа върху картофките, за да ги охлади. После опита един. Беше солен и кисел, малко прекалено кисел от оцета. Тя се разкашля и Фред ѝ хвърли притеснен поглед.

— Прекалено много оцет? Съжалявам. Ръката ми трепна.

— Няма нищо — усмихна му се тя и поклати глава. — Страхотни са.

— Хубаво.

Стояха и мълчаливо ядяха чипса си. Докато похапваха, тя го погледна. От мекото улично осветление чертите на лицето му изглеждаха още по-младежки. Помисли си, че той си е просто дете. Ревностен бойскаут. В този момент почувства искрена нежност към него. Но веднага си я забрани.

Фред я улови, че го гледа. Усмихна ѝ се стеснително. Заговори между хапките.

— Сигурно ще съжалявам, че го казвам, но съм много щастлив, че ми се обади. Искам да кажа, че сигурно съм ти липсвал, та макар и съвсем мъничко… — Видя изражението ѝ и усмивката му угасна. — Е, виждам, че греша. Не за това си се обадила.

— Обадих ти се, защото стана нещо… и искам да поговоря с теб за него.

Фред се обнадежди.

— Значи наистина искаш да говориш с мен?

— О, Фред. — Мариана направи гримаса. — Просто ме изслушай.

— Давай.

Фред ядеше картофките си, докато Мариана му разказа станалото — как е открила пощенската картичка и е намерила същия цитат, подчертан в книга на Фоска.

Той остана мълчалив, след като тя приключи. Накрая каза:

— Какво смяташ да правиш?

Тя поклати глава.

— Не знам.

Младият мъж избърса трохичките от устата си, сви на топка хартиената кесия и я хвърли в кошчето. Тя го наблюдаваше, опитвайки се да разгадае изражението му.

— Мислиш ли, че си… въобразявам?

— Не — поклати глава той. — Не мисля.

— Въпреки че той има алиби… и за двете убийства?

Фред сви рамене.

— Едно от момичетата, които му осигуриха алиби, е мъртво.

— Да.

— Но разбира се, има и друга възможност…

— Която е?

— Че работи заедно с някой друг. Има съучастник.

Мариана се взря в него.

— Не бях помислила за това.

— А защо не? Обяснява как може да е на две места едновременно.

— Възможно е.

— Май не си убедена.

Тя повдигна рамо.

— Не ми прави впечатление на човек, който би имал партньор. Прилича повече на вълк единак.

— Може. — Фред се замисли за момент. — Във всеки случай имаме нужда от доказателство, знаеш, нещо конкретно, или никой няма да ни повярва.

— И как да го набавим?

— Ще измислим нещо. Да се срещнем утре сутринта и да направим план.

— Не мога утре, трябва да отскоча до Лондон. Но ще ти звънна, като се върна.

— Добре. — Той понижи глас. — Но, Мариана. Виж. Фоска сигурно знае, че си по петите му, затова…

Не завърши изречението, остави го така. Тя кимна.

— Не се тревожи. Внимавам.

— Хубаво. — Фред замълча. — Искам да ти кажа само още едно нещо. — Ухили се. — Изглеждаш невероятно, изумително красива тази вечер… Ще ми окажеш ли честта да станеш моя жена?

— Не. — Мариана поклати глава. — Няма. Но благодаря за чипса.

— Пак заповядай.

— Лека нощ.

Усмихнаха се един на друг. После Мариана се обърна и си тръгна. В края на улицата, все още усмихваща се, погледна назад, но Фред вече го нямаше.

Странно, сякаш се беше изпарил във въздуха.

Докато вървеше към колежа, телефонът ѝ иззвъня. Извади го от джоба си. Погледна екрана — нямаше номер на човека, който звъни.

Тя се поколеба, но отговори:

— Ало?

Никакъв звук.

— Ало?

Мълчание и после шепнещ глас.

— Ало, Мариана.

Тя замръзна.

— Кой е?

— Виждам те, Мариана. Наблюдавам те…

— Хенри? — Беше сигурна, че е той, разпозна гласа му. — Хенри, ти ли си…?

Линията прекъсна. Тя остана неподвижна за момент, втренчена в телефона си. Почувства силно безпокойство. Огледа се, но улицата беше пуста.

3.

На следващата сутрин Мариана стана рано, за да отиде в Лондон.

Когато излезе от стаята си и тръгна да пресича главния двор, хвърли поглед към двор „Ерос“ през сводестия проход.

И там стоеше той — Едуард Фоска, застанал пред входа на своето стълбище, запалил цигара.

Но не беше сам. Говореше с някого — колежански портиер, който стоеше с гръб към нея. От фигурата и ръста на мъжа беше ясно, че е Морис.

Тя бързо притича до прохода. Скри се зад стената и после предпазливо надникна иззад ъгъла.

Нещо ѝ подсказваше, че си струва да проследи ставащото. Имаше нещо в изражението на лицето на Фоска. Силно раздразнение, каквото не беше виждала досега. В ума ѝ изникнаха думите на Фред, че той може да работи заедно с някого.

Възможно ли беше да е Морис?

Видя как професорът пъхва нещо в ръката на портиера. Приличаше на дебел плик. Плик, натъпкан с какво? С пари?

Усети, че оставя въображението си да вземе връх. Защо пък не. Дали Морис не изнудваше Фоска, това ли беше? Дали Фоска не му плащаше, за да си държи устата затворена?

Възможно ли беше това да е следата, от която имаше нужда — конкретното доказателство?

Морис рязко се обърна. Отдалечи се от Фоска в посока към нея.

Тя се отдръпна, прилепвайки се към стената. Портиерът пресече прохода и мина покрай нея, без дори да я забележи. Тя го проследи с очи как прекосява главния двор и излиза през портата.

Тръгна след него.

4.

Мариана бързо излезе от портата и пое по улицата на безопасно разстояние зад Морис. Той сякаш нямаше представа, че го следят. Шляеше се бавно, подсвиркваше си, наслаждаваше се на разходката и явно не бързаше за никъде.

Мина безгрижно покрай колежа „Еманюел“ и терасираните къщи по цялата улица, покрай велосипедите, закачени с вериги по парапетите. После сви вляво в тясна уличка и изчезна.

Тя изтича до пресечката. Надникна в нея. Беше тясна алея с къщи от двете страни.

Но беше сляпа — свършваше внезапно, без изход. Напряко на улицата имаше стена: стара стена от червена тухла, цялата покрита в бръшлян.

За нейна изненада Морис продължи да върви към стената.

Стигна до нея. Пъхна пръсти в празното пространство, оставено от паднала тухла, хвана се здраво и се изтегли нагоре. След това с лекота се изкатери по стената, прехвърли се отгоре и изчезна от другата страна.

По дяволите, ядоса се тя. Замисли се за момент.

После притича до стената. Огледа я. Не беше сигурна, че ще успее да се справи. Огледа тухлите и видя място, където можеше да се хване.

Протегна ръка и вкопчи пръсти, но тухлата поддаде и се измъкна от стената, оставайки в ръката ѝ. Мариана падна.

Хвърли тухлата. Опита отново.

Този път успя да се издърпа нагоре. Макар и трудно, но се покатери през стената и после се стовари от другата ѝ страна…

Приземи се в различен свят.

5.

От другата страна на стената нямаше улица. Нямаше къщи. Само буйна трева, борове и прорасли къпинови храсталаци. Отне ѝ няколко секунди, докато осъзнае къде се намира.

Изоставеното гробище на „Мил Роуд“.

Ходила беше там веднъж преди почти двайсет години, когато двамата със Себастиан го бяха изследвали в зноен летен следобед. Тогава гробището не ѝ беше харесало, стори ѝ се зловещо, пусто.

Не го хареса и сега.

Изправи се и се огледа. Нямаше и следа от Морис. Ослуша се: беше тихо, нямаше шум от стъпки, нямаше дори птичи песни. Само мъртвешка тишина.

Погледна към пресичащите се алеи между морето от гробове, обрасли с мъх и огромни храсти зеленика. Много от паметните плочи бяха паднали или се бяха пречупили, хвърляйки тъмни назъбени сенки върху подивялата трева. Имена и дати отдавна бяха заличени от времето и природните стихии. Колко незапомнени хора, колко незапомнени живота. Витаеше усещане за загуба, за безполезност. Обзе я желание да се махне оттук час по-скоро.

Тръгна по алеята, която минаваше най-близо до стената. Нямаше никакво намерение да се губи, не и точно сега.

Спря и се ослуша, но отново не чу стъпки.

Нищо. Никакъв шум.

Беше го изгубила.

Вероятно я беше видял и умишлено ѝ се беше изплъзнал? Нямаше смисъл да продължава.

Готвеше се да се върне обратно, когато окото ѝ бе привлечено от голяма статуя: ангел, изправен върху кръст, с разперени ръце и огромни, очукани крила. За миг Мариана се втренчи като омагьосана в него. Статуята беше потъмняла, съсипана от времето, но още красива — приличаше малко на Себастиан.

И тогава мярна нещо: точно зад статуята, през листака видя млада жена, която вървеше по алеята. Веднага я позна.

Серина.

Тя не виждаше Мариана, запътила се беше към заобиколена от диви цветя правоъгълна крипта с плосък покрив, чийто камък — едно време бял мрамор, сега беше станал сиво-зелен от мъха.

Момичето седна на стъпалата, извади телефона си и го погледна.

Мариана се скри зад близко дърво. Надникна през клонака.

Видя, че Серина вдига очи — към мъж, който се появи иззад храстите.

Морис.

Той стигна до момичето. Никой от двамата не проговори. Младият мъж свали бомбето си и го остави върху близък надгробен камък. После хвана с две ръце главата на Серина и с рязко, буйно движение я вдигна, след което я целуна силно.

Мариана наблюдаваше как Морис сложи момичето върху мрамора, все още целувайки го. И се качи върху нея. Започнаха да правят секс — агресивен, животински секс. Почувства се отвратена и въпреки всичко привлечена, неспособна да отклони очи, и после — точно толкова внезапно, колкото бяха започнали — двамата стигнаха до кулминацията и настъпи тишина.

Полежаха неподвижни за момент. После Морис стана.

Оправи дрехите си. Взе бомбето си и го отупа от праха.

Мариана реши, че най-добре ще е да се маха оттам. Направи крачка назад и едно клонче се счупи под крака ѝ.

Чу се силен пукот.

Видя през клоните, че Морис се оглежда и прави знак на Серина да мълчи. После той изчезна зад дърво и тя го изгуби от поглед.

Мариана се завъртя и бързо тръгна обратно към алеята. Но в коя посока беше изходът? Реши да се върне по пътя, по който беше дошла — покрай стената. Обърна се…

И Морис стоеше пред нея.

Взираше се в лицето ѝ, дишайки тежко. Няколко секунди цареше мълчание.

След това Морис каза тихо:

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— Моля? Ако обичате. — Направи опит да мине покрай него, но той препречи пътя ѝ. Усмихна се.

— Май шоуто ти хареса, а?

Мариана усети как бузите ѝ пламват и погледна встрани.

Той се разсмя.

— Прозрачна си ми. Не ме заблуди дори и за секунда. Наблюдавам те от самото начало.

— Какво означава това?

— Означава да не си пъхаш шибания нос в работите на другите, както моят старец казваше едно време — или ще ти го клъцнат. Схвана ли?

— Заплашвате ли ме?

Гласът на Мариана прозвуча по-смело, отколкото тя всъщност се чувстваше. Морис само се изсмя. Погледна я още веднъж, после се обърна и се отдалечи безгрижно.

Тя остана разтреперана, ядосана, почти готова да избухне в сълзи. Имаше чувството, че е парализирана, че се е сраснала със земята. После вдигна очи и видя статуята — ангелът се взираше в нея с разперени ръце, предлагащ прегръдка.

В този момент почувства непреодолим копнеж по Себастиан — да я вземе в ръцете си, да я притисне и да се бори за нея. Но него го нямаше.

Трябваше да се научи сама да се бори за себе си.

6.

Мариана хвана бързия влак за Лондон.

Той не спираше на нито една спирка по пътя и сякаш участваше в състезание до крайното си местоназначение. Имаше чувството, че се движат прекалено бързо — тресяха се и подскачаха безумно по релсите, люлееха се и се клатушкаха неконтролируемо. Релсите пищяха — пронизително ридание в нейните уши — сякаш някой крещи. Вратата на вагона не се затваряше добре. Не спираше да се отваря и затръшва отново и отново, като всеки трясък я стряскаше и пречеше на мислите ѝ.

А имаше много неща, за които да мисли. Чувстваше се дълбоко неудовлетворена от сблъсъка си с Морис. Опита се да намери някакъв смисъл в него. Значи той беше мъжът, с когото Серина тайно се срещаше? Нищо чудно, че го криеха — Морис щеше да загуби работата си, ако се разкрие, че има връзка със студентка.

Мариана се надяваше, че няма и нещо друго. Но дълбоко се съмняваше.

Морис имаше някакви взаимоотношения с Фоска, но какви? И по какъв начин това беше свързано със Серина? Дали двамата заедно не изнудваха Фоска? Ако да, това беше опасна игра — да настройваш срещу себе си психопат, и то такъв, който вече беше извършил две убийства.

Колко бе грешала за Морис, сега вече го виждаше, беше се поддала на старомодното му поведение, но той не беше джентълмен. Сети се за злобното изражение в очите му, когато я заплаши. Искаше да я стресне и беше успял.

Бам — тресна се вратата на вагона, карайки я да подскочи.

Престани, заповяда си тя. Така ще полудееш. Трябваше да се разсее, да отвлече мислите си.

Извади екземпляр от „Британски журнал по психиатрия“, който все още стоеше в чантата ѝ. Прелисти го и се опита да чете, но не можеше да се съсредоточи. Тревожеше я нещо — не можеше да се отърве от чувството, че някой я следи.

Хвърли поглед през рамо и огледа вагона — имаше само няколко пътници, но никакъв познат или поне човек, когото да е виждала преди. И никой не я наблюдаваше.

Обаче не можеше да се отърси от него — от чувството, че я следят. А докато влакът наближаваше Лондон, ѝ хрумна обезпокоителна мисъл.

Ами ако грешеше за Фоска? Ами ако убиецът беше някой непознат — незнаен за нея, седнал точно там, в този вагон, който сега я наблюдаваше, в същата тази секунда? Мариана потръпна при тази мисъл.

Бам — блъсна се вратата.

Бам.

Бам.

7.

Влакът скоро пристигна на „Кингс Крос“. Докато Мариана излизаше от гарата, все още имаше чувството, че я наблюдават. Изпитваше онова неприятно, натрапчиво усещане за очи, втренчени в тила ѝ.

Убедена, че някой е точно зад гърба ѝ, тя рязко се завъртя, почти очаквайки да види Морис…

Но него го нямаше.

Въпреки това усещането не изчезваше. Пристигна пред къщата на Рут, чувствайки се неспокойна и параноична. Вероятно полудявам, помисли си тя. Няма какво друго да е.

Луда или не, едва ли имаше друг човек, когото би искала да види повече от възрастната дама, чакаща я на „Редфърн Мюз“ №5. Изпита облекчение още при натискането на звънеца.

Рут беше нейният обучаващ терапевт, когато Мариана беше още студентка. А след като взе дипломата си, Рут стана неин ментор. Менторът играе важна роля в живота на терапевта — Мариана ѝ разказваше за своите пациенти, за групите си, а Рут ѝ помагаше да разтовари чувствата си, да разграничи емоциите на пациентите си от своите собствени, което невинаги беше лесно. Без странично наблюдение един терапевт лесно би могъл да се поддаде и да бъде емоционално повлечен от цялото страдание, което трябва да поема. И би могъл да загуби безпристрастността, която е изключително важна за ефективната работа.

След смъртта на Себастиан Мариана започна да посещава Рут по-често, нуждаеше се от нейната подкрепа повече от всякога. Беше си терапия във всяко отношение, освен по име, Рут дори предложи да ѝ се посвети изцяло: да се върне към терапията и самата тя да води сеансите. Но Мариана отказа. Не можеше да обясни точно защо, освен че не ѝ е нужна терапия — нужен ѝ беше само Себастиан. И цялото говорене на света нямаше да го замести.

— Мариана, скъпа — каза Рут, отваряйки вратата. Посрещна я с топла усмивка. — Няма ли да влезеш?

— Здравей, Рут.

Толкова хубаво беше да прекрачи прага, да влезе във всекидневната, която винаги ухаеше на лавандула, и да чуе как сребърният часовник тиктака успокоително върху полицата над камината.

Седна на обичайното си място в ъгъла на избелял син диван. Рут се настани в кресло срещу нея.

— Прозвуча доста разтревожена по телефона — каза Рут. — Защо не ми разкажеш всичко, Мариана?

— Трудно е да реша откъде да започна. Предполагам, че всичко започна, когато Зоуи ми звънна онази вечер от Кеймбридж.

После Мариана подхвана своя разказ, стараейки се да е възможно най-ясна и изчерпателна. Рут слушаше, кимаше от време на време, но рядко казваше нещо. Когато разказът приключи, тя остана мълчалива за момент. Въздъхна почти недоловимо — тъжна, уморена въздишка, която отрази терзанията на Мариана много по-красноречиво от всякакви думи.

— Усещам напрежението, което това ти причинява — каза тя. — Нуждата да си силна заради Зоуи, заради колежа, заради себе си…

Мариана поклати глава.

— Аз нямам значение. Но Зоуи и онези момичета… Толкова съм уплашена… — Очите ѝ се напълниха със сълзи. Рут се наведе напред и побутна кутия с хартиени кърпички към нея. Мариана взе една и избърса очите си. — Благодаря, съжалявам. Дори не знам защо плача.

— Плачеш, защото се чувстваш безсилна.

Мариана поклати унило глава.

— Така е.

— Но това не е вярно. Знаеш го, нали? — Менторката ѝ кимна ободряващо. — Можеш много повече, отколкото предполагаш. В крайна сметка колежът си е просто поредната група — с болест в сърцевината. Ако нещо от този вид — отровно, злокачествено, убийствено — се появеше в някоя от твоите групи…

Рут остави изречението да увисне незавършено. Мариана го обмисли.

— Какво бих направила? Това е добър въпрос. — Кимна. — Предполагам… че ще говоря с тях… като с група, искам да кажа.

— Точно това си мислех и аз. — В очите на Рут проблесна искрица, докато го изричаше. — Говори с тези момичета — Девиците, не индивидуално, а в ѝ група.

— Искаш да кажеш терапевтична група?

— Защо не? Направи им сесия, виж какво ще излезе.

Мариана се усмихна неволно.

— Интригуваща идея. Не ми е много ясно как ще реагират.

— Помисли си, това е достатъчно. Както знаеш, най-добрият начин за лечение на група…

— … е като група. — Мариана кимна доволна. — Да, разбирам.

Замълча за момент. Съветът беше добър — не беше лесен за осъществяване, но се опираше на нещо, което познаваше и на което се доверяваше — и тя се почувства в свои води. Усмихна се сърдечно.

— Благодаря ти.

Рут се поколеба.

— Има и още нещо. Нещо, което не е толкова лесно за изричане… нещо, което ми направи впечатление във връзка с онзи мъж Едуард Фоска. Искам много да внимаваш.

— Внимавам.

— За себе си?

— Какво имаш предвид?

— Ами очевидно поражда редица чувства и асоциации у теб… Изненадана съм, че не спомена баща си.

Мариана я погледна изумена.

— Какво общо има баща ми с Фоска?

— И двамата са харизматични мъже, изявени в собствените си среди — и като съдя по казаното, изключително нарцистични личности. Чудя се дали не изпитваш същата необходимост да спечелиш този мъж — Едуард Фоска, както едно време баща си.

— Не. — Мариана се ядоса на Рут, че прави подобно предположение. — Не — повтори тя. — И по принцип имам много негативно отношение към Едуард Фоска.

Рут се поколеба.

— Чувствата към баща ти не бяха изцяло добросърдечни.

— Това е различно.

— Така ли? Все още ти е трудно, дори и сега, нали, да го критикуваш или да признаеш, че те е предал в съвсем реални, принципни аспекти. Нито веднъж не ти е дал обичта, от която си имала нужда. Отне ти много време да го осъзнаеш и да го изречеш.

Мариана поклати глава.

— Честно, Рут, не мисля, че баща ми има нещо общо със ставащото.

Рут я изгледа тъжно.

— Моето чувство е, че баща ти по някакъв начин играе централна роля в това, що се отнася до теб. Може да не ти се струва много смислено точно сега. Но един ден може да означава много.

Мариана не знаеше как да отговори. Сви рамене.

— А Себастиан? — попита Рут след кратка пауза. — Какви са чувствата ти към него?

Мариана поклати глава.

— Не искам да говоря за Себастиан. Не и днес.

Не остана дълго след това. Споменаването на баща ѝ хвърли мрачна сянка върху разговора, която не се разпръсна напълно даже когато двете с Рут застанаха в антрето.

На сбогуване Мариана прегърна възрастната жена. Почувства топлината и обичта в тази прегръдка и от очите ѝ потекоха сълзи.

— Благодаря ти много, Рут. За всичко.

— Обаждай се, ако имаш нужда — по всяко време. Не искам да мислиш, че си сама.

— Благодаря ти.

— Знаеш ли — каза Рут след кратко колебание, — може да ти е полезно да си поговориш с Тио.

— Тио?

— Защо не? В края на краищата, психопатията е неговата специалност. Блестящ е в тази област. Всичко, което той би подсказал, ще ти бъде от полза.

Мариана обмисли идеята. Тио беше съдебен психотерапевт, с когото бяха учили заедно в Лондон. Въпреки че и двамата ходеха на терапия при Рут, не се познаваха много добре.

— Не съм сигурна — каза тя. — Аз май не съм го виждала от много отдавна… Мислиш ли, че няма да има нещо против?

— Едва ли. Може да опиташ да го видиш, преди да се върнеш в Кеймбридж. Чакай да му звънна.

Рут му се обади и Тио се съгласи — естествено, че помнел Мариана, щял да се радва да поговори с нея. Уговориха среща в пъб в Камдън.

И същата вечер в шест часа Мариана отиде да се срещне с Тио Фейбър.

8.

Пристигна първа на срещата в „Оксфорд Армс“. Взе си чаша бяло вино, докато чакаше.

Любопитна беше да види Тио, но също и предпазлива. Това, че Рут беше ментор и на двамата, ги правеше нещо като деца от едно семейство, всяко мечтаещо за вниманието, което майката дава на другото. Едно време Мариана чувстваше малко ревност, дори завист по отношение на Тио — знаеше, че Рут има слабост към него. В гласа на менторката им винаги прозвучаваше защитна нотка, когато го споменаваше, което караше Мариана — напълно нелогично, да си въобразява, че Тио е сирак. Истински шок беше, когато на дипломирането им се появиха и двамата му родители — живи и здрави.

Истината е, че Тио наистина имаше някакво излъчване на безпризорно дете, което дразнеше Мариана — сякаш беше различен от другите. Това нямаше нищо общо с вида му, налагаше се изцяло от неговото поведение: някаква сдържаност, леко дистанциране от другите, неловкост — нещо, което Мариана разпознаваше и у себе си.

Тио пристигна с петминутно закъснение. Поздрави я дружелюбно. Взе си диетична кола от бара и седна на масата при нея.

Изглеждаше си същият, изобщо не се беше променил. Наближаваше четиресет години, имаше стройна фигура. Носеше поотъркано кадифено сако, омачкана бяла риза и миришеше леко на цигарен дим. Лицето му беше приятно, загрижено, помисли си тя, но имаше и нещо — как беше думата? — неспокойно в очите му, дори тревожно. И осъзна, че макар да го харесва, не се чувства напълно комфортно край него. Но не беше сигурна защо.

— Благодаря, че се съгласи да се видим — каза тя. — Не ти дадох много време за размисъл.

— Няма нищо. Заинтригува ме. Следя историята като всеки друг. Завладяваща е. — Тио бързо се поправи. — Искам да кажа ужасяваща е, разбира се. Но също и завладяваща. — Усмихна се. — Ще ми се да чуя идеите ти за нея.

Мариана се засмя.

— Всъщност аз се надявах да чуя твоите.

— О. — Тио сякаш се изненада да чуе тези думи. — Но там, в Кеймбридж, си ти, Мариана. А не аз. Твоите мисли са много по-ценни от всичко, което аз бих могъл да кажа.

— Но пък аз нямам много опит в този вид неща, в съдебната криминалистика.

— В действителност няма никакво значение, тъй като всеки случай е напълно различен според мен.

— Странно. Джулиан каза точно обратното. Че всеки случай е същият като предишния.

— Джулиан? Говориш за Джулиан Ашкрофт?

— Да. Той работи с полицията.

Тио повдигна вежди.

— Помня го от института. Струва ми се, че в него имаше нещо малко… странно. Доста кръвожаден беше. Но както и да е, той греши — всеки случай е напълно различен. В края на краищата, всеки има различно детство.

— Да, съгласна съм. — Мариана кимна. — Но все пак не смяташ ли, че има нещо, за което трябва да се огледаме?

Тио отпи от диетичната си кола и повдигна рамо.

— Виж. Да речем, че аз съм мъжът, когото търсите. Да речем, че се чувствам много зле и съм крайно опасен. Напълно възможно е да успея да скрия всичко това от теб. Вероятно не за много дълъг период или в терапевтична обстановка, но на някакво по-повърхностно ниво много лесно можеш да представяш фалшив образ на света. Дори пред хора, които виждаш всеки ден. — Той се заигра с брачната си халка за момент, въртейки я около пръста си. — Искаш ли съвета ми? Забрави кой. Започни със защо.

— Имаш предвид защо убива?

— Да — кимна Тио. — Нещо в историята звучи фалшиво. Жертвите — били ли са сексуално насилени?

Мариана поклати глава.

— Не, няма подобно нещо.

— И какво ни казва това?

— Че самото убийство, намушкването и осакатяването дават удовлетворение? Възможно е. Но не мисля, че е толкова просто.

Тио кимна.

— Нито пък аз.

— Патологът каза, че причината за смъртта е прерязано гърло, а раните с ножа са нанесени след смъртта.

— Разбирам — промърмори Тио, наистина заинтригуван. — Което означава, че има определен нюанс на представление във всичко това. Постановка — в името на публиката.

— А публиката сме ние?

— Точно така. — Той кимна. — И защо така, как мислиш? Защо той иска ние да видим тази ужасяваща жестокост?

Мариана се замисли за момент.

— Мисля… иска да вярваме, че са убити в пристъп на ярост… от сериен убиец… луд с нож. Но всъщност той е напълно спокоен и се контролира, а тези убийства са предумишлени и внимателно планирани.

— Точно така. Което означава, че си имаме работа с много по-интелигентен човек… и много по-опасен.

Мариана се сети за Едуард Фоска и кимна.

— Да, и аз смятам така.

— Може ли да те попитам нещо? — погледна я Тио. — Когато видя тялото отблизо, какво беше първото, което ти мина през ума?

Мариана примигна — за секунда видя лицето на Вероника. Изтласка образа.

— Не… не знам… че беше ужасно.

Тио поклати глава.

— Не. Не си си помислила това. Кажи ми истината. Какво беше първото, което се появи в главата ти?

Мариана сви рамене леко притеснена.

— Странно, но… беше ред от пиеса.

— Интересно. Продължавай.

— „Херцогинята от Малфи“. „Покрий лицето ѝ, очите ми са заслепени…“

— Да. — Очите на Тио внезапно светнаха и той се приведе възбудено напред. — Да, точно това е.

— Не… не съм сигурна, че те разбирам.

— „Очите ми са заслепени.“ Телата са представени точно така, че да ни заслепят. Да ни заслепят от ужас. Защо?

— Не знам.

— Помисли. Защо той се опитва да ни заслепи? Какво не иска да видим? От какво се опитва да отвлече вниманието ни? Отговори си на това, Мариана, и ще го хванеш.

Тя закима, докато бавно осъзнаваше думите му. Останаха мълчаливи за момент, замислени, вперили очи един в друг.

Тио се усмихна.

— Притежаваш редкия дар на емпатията. Усещам го. Мога да разбера защо Рут те оценява толкова високо.

— Не го заслужавам, но благодаря. Приятно е да го чуя.

— Не бъди скромна. Не е лесно да си открит и отворен за другите хора, а ти си способна да усещаш техните чувства… В много случаи това си е чаша чиста отрова. Винаги съм си го мислил. — Той замълча за малко, после тихо добави: — Прости ми. Не бива да го казвам… но откривам и нещо друго в теб… — Отново замълча. — Известен… страх. Страхуваш се от нещо. И мислиш, че е някъде там. — Той махна с ръка във въздуха. — Но не е там, а тук, вътре… — докосна гърдите си. — Дълбоко вътре в нас.

Мариана примигна, почувства се разголена, притеснена. Поклати глава.

— Не… не знам за какво говориш.

— Хубаво, съветът ми е — обърни му внимание. Сприятели се с него. Винаги трябва да обръщаме внимание, когато телата ни казват нещо. Така твърди Рут.

Внезапно той сякаш изпита неудобство, вероятно усети, че е престъпил границата. Погледна часовника си.

— Трябва да вървя. Имам среща с жена ми.

— Разбира се. Благодаря ти, че се видя с мен, Тио.

— Няма защо. Приятно ми беше, Мариана… Рут ми каза, че сега имаш частна практика?

— Да. А ти си в „Бродмур“8?

— Заради греховете ми — усмихна се той. — Ако трябва да съм честен, не знам колко още ще издържа. Не се чувствам особено щастлив там. Бих си потърсил друга работа, но както знаеш — нямам време.

Щом той каза това, изведнъж ѝ хрумна нещо.

— Почакай секунда — помоли тя.

Бръкна в чантата си и извади екземпляра на „Британски журнал по психиатрия“, който разнасяше от толкова време. Прелисти страниците и намери това, което търсеше. Поднесе списанието към Тио и посочи рекламата в карето.

— Виж.

Беше обява за съдебен психотерапевт в „Гроув“, охраняваното психиатрично отделение в Еджуеър.

Мариана го погледна.

— Какво мислиш? Познавам професор Диомедес, той е шефът. Специализира в групова работа, преподавал ми е известно време.

— Да — кимна Тио. — Да, знам кой е. — Изучаваше обявата с явен интерес. — „Гроув“? Не изпратиха ли там Алисия Беренсън? След като уби съпруга си?

— Алисия Беренсън?

— Художничката… която не иска да говори.

— О, спомням си. — Усмихна му се насърчително. — Може би трябва да кандидатстваш за работата? И да я накараш пак да проговори?

— Може би. — Той се усмихна и се замисли за момент. После кимна на себе си. — Вероятно ще го направя.

9.

Пътуването обратно до Кеймбридж мина като миг.

Мариана беше потънала в мислите си през цялото време, прехвърляше през ума си разговора с Рут и срещата с Тио. Идеята му, че убийствата са умишлено ужасяващи, за да отвлекат вниманието от нещо друго, я заинтригува и придаваше логика в емоционален план по начин, който не можеше напълно да си обясни.

Що се отнася до предложението на Рут да организира терапевтична група с Девиците — е, това нямаше да е лесно, може би щеше да е дори невъзможно, но определено си струваше да опита.

Това, което Рут каза за баща ѝ, беше далече по-притеснително.

Не разбра защо изобщо менторката ѝ повдигна темата за него. Какво каза тя?

Може сега да няма смисъл, но един ден да означава много.

Едва ли би могло да е по-загадъчно. Рут очевидно намекваше за нещо, но за какво?

Мариана размишляваше върху думите ѝ, загледана в полята, които профучаваха покрай прозореца. Замисли се за детството в Атина и за баща си: как като дете обожаваше този красив, умен, харизматичен мъж, боготвореше го и го идеализираше. Отне ѝ много време да разбере, че баща ѝ не е точно човекът, за когото го мисли.

Осъзнаването дойде, когато стана на двайсет, след като се дипломира в Кеймбридж. Живееше в Лондон и учеше педагогика. Беше започнала терапия при Рут с намерението да реши проблемите със загубата на майка си, но откри, че говори главно за баща си.

Чувстваше се длъжна да убеди Рут какъв прекрасен човек е той: колко блестящ е, колко трудолюбив, какви жертви е направил, за да отгледа сам децата си, и колко много я обича.

След няколко месеца, минали в много слушане и почти никакви приказки… един ден Рут най-накрая я прекъсна.

Това, което ѝ каза, беше простичко, откровено и унищожително.

Рут заяви по възможно най-деликатен начин, че Мариана се намира в етап на отричане по отношение на баща си. Че след всичко чуто ѝ се налага да постави под съмнение оценката на Мариана, че е бил любящ родител. Мъжът, чието описание Рут е изслушала дотук, е авторитарен, студен, емоционално недостъпен, често критичен и изключително груб — дори жесток. И никое от тези качества няма нищо общо с любовта.

— Любовта не поставя условия — беше казала Рут. — Не зависи от скачане през обръчи, за да направиш удоволствие на някого, като вечно падаш. Не може да обичаш човек, от когото се страхуваш, Мариана. Знам, че е трудно да го чуеш. Това е вид слепота — и ако не се събудиш и не отвориш широко очи, ще продължи през целия ти живот и ще влияе върху това как виждаш себе си, а също и другите.

Мариана бе поклатила глава.

— Грешиш за баща ми. Знам, че е труден човек, но ме обича. Аз също го обичам.

— Не — отвърна твърдо Рут. — В най-добрия случай можем да го наречем желание да бъде обичан. В най-лошия това е патологична привързаност към нарцистичен мъж: вряща смес от благодарност, страх, надежди и безропотно послушание, която няма нищо общо с обичта в истинския смисъл на думата. Не го обичаш. Нито познаваш и обичаш себе си.

Права беше — трудно беше да се чуе, да не говорим изобщо да бъде прието. Мариана се изправи и си тръгна със сълзи на гняв, стичащи се по лицето ѝ. Закле се, че никога повече няма да се върне.

Но на улицата пред къщата на Рут нещо я накара да спре. Внезапно се сети за Себастиан и колко неудобно се чувства всеки път, когато той ѝ направи комплимент.

— Нямаш представа колко си хубава — често ѝ казваше той.

— Престани — отговаряше тя с пламнало от притеснение лице, докато отхвърляше комплимента с махване на ръка. Себастиан бъркаше, тя не беше нито умна, нито красива — не се виждаше така.

А защо?

С чии очи се гледаше? Със своите собствени?

Или с тези на баща си?

Себастиан не я гледаше с очите на баща ѝ или на някой друг, гледаше я със собствените си очи. Какво би станало, ако и Мариана се погледне така? Ами ако също като дамата от Шалот престане да гледа живота в огледалото, а се обърне и го погледне директно?

И така започна — пукнатинка в стената на заблудата и отрицанието, пропускаща малко светлина, не много, но достатъчно, за да се огледа. Този момент се оказа откровение за Мариана, запрати я на пътуване навътре в себе си, което би предпочела да не прави. Всичко приключи с това, че се отказа от педагогиката и започна да учи за терапевт. Независимо че от този момент бяха минали много години, тя все още не беше разплела възела от чувства към баща си, а сега, когато той беше мъртъв, това никога нямаше да стане.

10.

Мариана слезе от влака на гарата на Кеймбридж, потънала в меланхолични мисли, и стигна до „Сейнт Кристофър“ едва забелязвайки къде върви. Щом влезе в колежа, първият човек, когото видя, беше Морис. Стоеше до портиерната с няколко полицаи. Гледката събуди неприятния спомен за сблъсъка им. Почувства, че ѝ се повдига.

Реши да не поглежда към групата и мина покрай него, без да му обърне внимание. С ъгълчето на окото си видя, че той я поздрави с леко повдигане на шапката си, все едно нищо не се е случило. Очевидно си мислеше, че последната дума е била негова.

Хубаво, мина ѝ през ума, нека си мисли така.

Решила беше за момента да не казва нищо за станалото — отчасти защото можеше да си представи реакцията на инспектор Сангха: предположението ѝ, че Морис е в съюз с Фоска, щеше да предизвика единствено недоверие и насмешка. Както Фред беше казал, трябваше доказателство. Затова най-добре беше да си замълчи, да остави Морис да вярва, че се е отървал, и да изчака да падне в капана, който сам си залага.

Почувства внезапно желание да се обади на Фред, да си поговори с него… и спря насред крачка.

Какви, по дяволите, ги мислеше? Възможно ли беше наистина да има някакви чувства към него? Към това момче? Не, дори нямаше да го обмисля. Беше нелоялно, а също и притеснително. Всъщност най-добре никога повече да не звъни на Фред.

Когато приближи стаята си, видя, че вратата ѝ е открехната.

Замръзна. Ослуша се внимателно, но не чу никакъв шум.

Много бавно посегна и побутна вратата. Тя проскърца докато се отваряше.

Надникна вътре и това, което видя, я накара да възкликне уплашено. Някой беше обърнал стаята наопаки: всички чекмеджета и шкафове бяха отворени, а съдържанието им преровено, нещата на Мариана бяха разхвърляни по пода, дрехите ѝ бяха накъсани и раздрани на парчета.

Бързо звънна на Морис в портиерската къща и му каза да доведе полицай.

Няколко минути по-късно Морис заедно с двама полицаи бяха в стаята ѝ, оглеждайки щетите.

— Сигурна ли сте, че нищо не е откраднато? — попита единият от тях.

Тя кимна.

— Така мисля.

— Не сме видели никой подозрителен да напуска колежа. По-вероятно е вътрешна работа.

— Прилича ми на дело на ядосан студент — обади се Морис. Усмихна се на Мариана. — Да сте ядосали някого, госпожице?

С нож или друг остър инструмент в махагоновото бюро беше изрязан дълбок кръст.

— Не, няма да е необходимо — каза тя. — Да оставим нещата така.

— Добре, щом искате.

Когато те излязоха от стаята, Мариана докосна драскотините с върха на пръстите си.

Стоеше и мислеше за Хенри.

И за първи път почувства страх от него.

11.

Мислех си за времето.

За това как може би всъщност нищо не си отива. Тук е през цялото време — говоря за миналото си — и причината да ме догонва, е, че никога не си е отивало.

По някакъв странен начин винаги ще бъда там, винаги на дванайсет години — уловен в капана на времето в онзи ужасен ден, деня след рождения ми ден, когато всичко се промени.

Имам чувството, че се случва точно сега, в момента, в който пиша това.

Майка ме слага да седна, за да ми съобщи новината. Знам, че нещо не е наред, защото ме отведе в гостната — стаята, която никога не използваме — и ме сложи да седна на неудобен дървен стол, за да ми я каже.

Помислих си, че ще ми каже, че умира, че е неизлечимо болна — изражението на лицето ѝ ме караше да мисля така.

Но беше много по-лошо.

Каза, че си тръгва. Нещата с баща ми станали много зле — имаше насинено око и разцепена устна като доказателство. И най-накрая беше намерила куража да го напусне.

Обля ме вълна от щастие… „радост“ е единствената дума, която се приближава до чувството.

Но усмивката ми бързо угасна, докато слушах как майка изрежда плановете си за момента, включващи преспиване на диван при братовчедка, после посещение при родителите ѝ, докато си стъпи на краката. От начина, по който избягваше очите ми, и от това, което не беше казано, стана ясно, че няма да ме вземе със себе си.

Гледах я, изпаднал в пълен шок.

Не бях в състояние да чувствам или да мисля — не помня много от останалите неща, които тя каза. Но приключи с обещание да изпрати да ме вземат, когато уреди новия си дом. Който със същия успех можеше да е и на друга планета, като се вземе предвид колко реален ми се струваше. Зарязваше ме. Изоставяше ме тук. С него.

Принасяше ме в жертва. Осъждаше ме на живот в ада.

И тогава със странната нечувствителност, която понякога показваше, тя спомена, че още не е казала на баща ми, че го напуска. Искала да го каже първо на мен.

Не смятам, че изобщо е възнамерявала да му каже. Това щеше да е единственото ѝ сбогуване — с мен, тук и сега. Защото, ако изобщо имаше някакъв ум в главата си, щеше да напълни една чанта с дрехи и да избяга посред нощ.

Това бих направил аз.

Помоли ме да запазя тайната ѝ и да обещая да не я издавам. Моята красива, безразсъдна, доверчива майка — в много отношения аз бях далече по-зрял и умен от нея. И категорично по-коварен. Трябваше само да му кажа. Да кажа на този освирепял безумец за плана ѝ да напусне кораба. И щях да я спра. Нямаше да я загубя. А аз не исках да я загубя.

Наистина ли?

Обичах я — наистина ли?

Ставаше нещо с мен, с ума ми. Появи се за първи път по време на този разговор с майка и в часовете след него — някакъв вид бавно настъпващо осъзнаване — странно прозрение.

Мислех, че ме обича.

Но се оказа, че в нея има повече от един човек.

И сега изведнъж започнах да виждам този друг човек — започнах да я виждам там, някъде в дъното, да стои и да наблюдава как баща ми ме измъчва. Защо не го спря? Защо не ме защити?

Защо не ме научи, че заслужавам да бъда защитаван?

Защити Рекс — вдигна нож към гърдите на баща ми и го заплаши, че ще го убие. Но никога не го направи за мен.

Почувствах как се разгаря огън — надигащ се гняв, бяс, който нямаше да угасне. Знаех, че не е на добро, знаех, че би трябвало да го овладея, преди да ме е залял. Но вместо това подклаждах пламъците. И изгорях в тях.

Всичките ужаси, които понесох — примирявах се с тях заради нея, за да е тя в безопасност. Но тя никога не ме постави на първо място. Явно беше всеки за себе си. И баща ми беше прав — тя беше егоистична, разглезена, лекомислена. Жестока.

Трябваше да бъде наказана.

Никога не бих могъл да ѝ кажа това тогава. Нямах необходимия речник. Но години по-късно можеше да се изправя срещу нея — след като навърша двайсет, когато възрастта ме е направила по-красноречив. И след някоя и друга чашка в повече след вечеря да се обърна към нея, към тази старица, и да се опитам да ѝ причиня болка, както тя ми я причини тогава. Да изредя всичките си мъки и страдания. И тогава, във фантазията ми, тя рухваше, просваше се в краката ми и ме умоляваше за прошка. А аз великодушно ѝ я давах.

Какъв лукс би било това — да простиш. Но така и не получих такава възможност.

В онази нощ си легнах с онзи огън, с онази омраза… И сякаш нажежена огненочервена лава се надигаше във вулкан. Заспах… и сънувах как слизам долу, вадя голям нож от чекмеджето и го използвам, за да отрежа главата на майка. Кълцах и режех врата ѝ с ножа, докато го разсякох. После скрих главата в нейната чанта на червени и бели райета, в която държеше плетките си, и я сложих под леглото си, защото знаех, че там ще е в безопасност. Тялото изхвърлих… в ямата с другата животинска леш, където никой нямаше да го намери.

Когато се събудих от този сън в ужасяващата жълта светлина на зората, се чувствах смъртно уморен, дезориентиран — и уплашен, объркан от станалото.

Толкова несигурен бях, че слязох долу в кухнята, за да проверя. Отворих чекмеджето, където държахме ножовете.

Извадих най-големия нож. Огледах го, търсейки следи от кръв. Нямаше нищо. Острието блестеше чисто в слънчевата светлина.

И тогава чух стъпки. Бързо скрих ножа зад гърба си. Влезе майка, жива и здрава.

Странно, но това, че виждах майка си с глава на раменете, изобщо не ме успокои.

Всъщност бях разочарован.

12.

На следващата сутрин Мариана се срещна със Зоуи и Клариса за закуска в трапезарията.

Бюфетът за преподавателите беше в ниша отстрани на високата маса. Имаше богат избор от хляб, сладкиши и купички с масло, конфитюри и мармалади, както и големи, покрити със стъклени капаци сребърни подноси с топли блюда като бъркани яйца, бекон и наденички.

Докато чакаха реда си на опашката за бюфета, Клариса започна да възхвалява достойнствата на богатата закуска.

— Настройва те за деня — нареждаше тя. — Нищо не е по-важно според мен. Обикновено взимам пушена херинга, винаги когато има.

Загледа се в разнообразните възможности, изложени пред тях.

— Но не и днес. Днес трябва да е кеджъри. Магданоз, твърдо сварени яйца, сметана и стафиди често също се добавят в него, не мислите ли? Хубава старомодна храна, която носи утеха. Толкова е успокояваща. Треска, яйца и ориз. Няма какво да се обърка с нея.

Мнението на Клариса скоро се оказа грешно — всъщност веднага щом седнаха и тя поднесе първата хапка към устата си. Почервеня, задави се… и извади голяма рибена кост от устата си. Втренчи се в нея стресната.

— Мили боже. Изглежда шеф-готвачът иска да ни убие. Бъдете много внимателни, скъпи мои.

Тя внимателно прерови останалата част от рибата с вилицата си, докато Мариана им разказваше за пътуването си до Лондон — предавайки им идеята на Рут да организира групова сесия с Девиците.

Мариана видя, че племенницата ѝ повдига вежди при тези думи.

— Зоуи? Какво мислиш ти?

Момичето ѝ хвърли предпазлив поглед.

— Надявам се, че не трябва да бъда там, нали?

Мариана прикри смеха си.

— Не, не се налага, не се тревожи.

Зоуи явно изпита облекчение и сви рамене.

— Тогава давай. Но ако трябва да съм честна, не мисля, че ще се съгласят. Не и ако той не им каже.

Мариана кимна.

— Смятам, че вероятно си права за това.

Клариса побутна ръката ѝ.

— За вълка говорим.

Мариана и Зоуи вдигнаха очи — Едуард Фоска се появи на високата маса.

Седна в другия край, далече от трите жени. Усещайки погледа на Мариана, той вдигна глава и очите му се спряха на нея за няколко секунди. След това отмести поглед.

Внезапно Мариана се изправи. Зоуи я погледна притеснена.

— Какво правиш?

— Има само един начин да разберем.

— Мариана…

Но тя не ѝ обърна внимание и се насочи към другия край на дългата маса, където седеше професор Фоска. Пред него имаше чаша черно кафе, а той четеше тънко томче поезия.

Той усети, че някой стои до него. Вдигна очи.

— Добро утро.

— Професоре — каза тя, — имам една молба към вас.

— Така ли? — Погледна я с любопитство. — И каква е тя, Мариана?

Тя срещна погледа му и го задържа за секунда.

— Ще имате ли нещо против да говоря със студентите ви — имам предвид специалните ви студентки? Девиците?

— Мислех, че вече сте говорили.

— Имам предвид като с група.

— Група?

— Да, терапевтична група.

— Това не зависи ли от тях, а не от мен?

— Не смятам, че ще се съгласят, освен ако вие не ги помолите.

Фоска се усмихна.

— Така, всъщност вие молите не за моето съгласие, а за моето съдействие?

— Предполагам, че може и така да се каже.

Професорът продължи да се взира в нея с лека усмивка на устните.

— Решили ли сте къде и кога бихте искали да се осъществи тази сесия?

Мариана се замисли за секунда.

— Какво ще кажете за пет часа днес следобед… в СОС?

— Изглежда смятате, че имам голямо влияние върху тях, Мариана. Уверявам ви, че случаят не е такъв. — Той замълча за миг. — И каква, ако позволите да попитам, е точната цел на тази група? Какво се надявате да постигнете?

— Не се надявам да постигна нещо. Терапията не работи така. Имам за цел само да осигуря пространство за тези млади жени, където да осмислят част от ужасните неща, които преживяха напоследък.

Фоска отпи глътка от кафето си, докато обмисляше думите ѝ.

— А поканата отнася ли се и до мен? Като член на групата.

— Бих предпочела да не идвате. Мисля, че присъствието ви може да попречи на момичетата.

— Ами ако го поставя като условие за съгласието ми да помогна?

Мариана повдигна рамо.

— Тогава няма да имам избор.

— В такъв случай ще присъствам.

Усмихна ѝ се. Тя не отвърна на усмивката му.

— Което ме кара да се чудя, професоре — каза Мариана с леко смръщване, — какво, за бога, толкова отчаяно се опитвате да скриете?

— Нищо не се опитвам да крия. Нека просто кажем, че искам да съм там, за да защитя моите студентки.

— Да ги защитите? От какво?

— От вас, Мариана — отвърна той. — От вас.

13.

В пет часа същия следобед Мариана чакаше Девиците в СОС.

Беше ангажирала помещението от пет до шест и половина. СОС — или Старата обща стая — беше голяма зала, използвана от членовете на колежа като място за почивка: имаше няколко широки дивана, ниски масички за кафе и дълга трапезна маса, заемаща дължината на цяла една стена. По стените висяха платна на стари майстори — картини в убити, тъмни цветове на фона на аленозлатист тапет, имитиращ кадифе.

В мраморната камина гореше малък огън и трептящите му пламъчета се отразяваха в позлатата на мебелите из стаята. Атмосферата предразполагаше към спокойствие и сдържаност и Мариана си помисли, че е идеална за сесията.

Подреди девет стола с изправени облегалки в кръг.

После седна на един от тях, така че да има поглед към часовника на полицата над камината. Беше няколко минути след пет.

Зачуди се дали ще се появят, или не. Изобщо не би се изненадала, ако не дойдат.

Но тогава, само миг по-късно, вратата се отвори.

И една по една петте млади жени влязоха. Съдейки по каменното изражение на лицата им, бяха дошли по принуда.

— Добър ден — поздрави ги Мариана с усмивка. — Благодаря ви, че дойдохте. Бихте ли седнали?

Момичетата огледаха подредбата на столовете и се спогледаха, преди да насядат неохотно. Изглежда лидер беше високата блондинка, Мариана усети, че другите се съобразяват с нея. Тя седна първа, после останалите последваха примера ѝ.

Настаниха се една до друга, оставяйки празни столове от двете си страни, и вдигнаха очи към нея. Тази стена от недружелюбни млади лица изведнъж я стресна.

Помисли си, че е нелепо да се чувства сплашена от няколко двайсетгодишни, без значение колко красиви или интелигентни са. Сякаш се бе върнала отново в училище, грозното пате, дето все виси в края на училищния двор, гонено от банда популярни момичета. Това малко аз на Мариана се почувства уплашено и за секунда тя се замисли какви ли са малките азове на тези млади жени — дали външната им самоувереност не прикрива същото чувство за малоценност. Дали под високомерното си превъзходство не се чувстват дребни като нея? Но ѝ беше трудно да си го представи.

Серина беше единствената, с която бе разговаряла досега, но тя сякаш изпитваше трудност да я погледне в очите. Вероятно Морис ѝ беше казал за сблъсъка им. Момичето стоеше с наведена глава, с очи, вперени в скута, и изглеждаше притеснено.

Другите я гледаха безизразно. Изглежда чакаха тя да заговори. Тя обаче не казваше нищо. Седяха и мълчаха.

Погледна часовника, вече беше пет и десет. Професор Фоска не беше дошъл — и ако късметът ѝ беше проработил, беше решил да не идва.

— Мисля, че можем да започнем — каза тя накрая.

— Ами професорът? — попита русокосата.

— Вероятно са го задържали някъде. Ще трябва да започнем без него. Защо не поставим начало с имената? Аз съм Мариана.

Настъпи кратка пауза. Блондинката сви рамене.

— Карла.

Другите я последваха.

— Наташа.

— Дия.

— Лилиан.

Серина беше последна. Погледна към Мариана и повдигна рамо.

— Знаете името ми.

— Да, Серина, знам го.

Мариана събра мислите си. После се обърна към тях като група:

— Питам се какво е чувството да седите тук заедно.

Думите ѝ бяха посрещнати с мълчание. Никаква реакция, нямаше дори свиване на рамо. Чувстваше студената им като камък враждебност. Продължи, без да се обезкуражава:

— Ще ви кажа как го усещам аз. Странно е. Очите ми непрекъснато се спират върху празните седалки. — Кимна към трите празни стола в кръга. — Хора, които би трябвало да са тук, но не са.

— Като професора — обади се Карла.

— Нямах предвид само професора. Кого смятате, че имах предвид?

Карла хвърли поглед към празните столове и завъртя с насмешка очи.

— За това ли са другите столове? За Тара и Вероника? Толкова е глупаво.

— Защо да е глупаво?

— Защото те няма да дойдат. Очевидно е.

Мариана повдигна рамо.

— Това не означава, че още не са част от групата. Знаете ли, в груповата терапия често говорим за това — че дори когато хората вече не са с нас, те може да остават силно присъствие.

Докато изричаше това, тя хвърли поглед към един от празните столове и видя Себастиан да седи на него, загледан развеселен в нея.

Изхвърли го от ума си и продължи:

— Питам се какво е чувството да си част от група като вашата… Какво означава това за вас?

Никое от момичетата не помръдна. Гледаха я с безизразни лица.

— При груповата терапия често превръщаме групата в наше семейство. Определяме кои са децата, фигурите на родителите, чичовците и лелите. Предполагам, че и вашата е нещо като семейство? В известен смисъл вие сте загубили две от сестрите си.

Никакъв отговор. Тя продължи предпазливо:

— Предполагам, че професор Фоска е вашият „баща“? — Замълча за миг. После опита отново. — Добър баща ли е?

Наташа изпусна тежка, раздразнена въздишка.

— Това е страхотна безсмислица — каза тя със силен руски акцент. — Очевидно е какво правите.

— И какво е то?

— Опитвате се да накарате някоя от нас да каже нещо лошо за професора. Да ни подмамите. За да го хванете в капан.

— Защо мислите, че се опитвам да го хвана в капан?

Наташа въздъхна презрително и не си направи труда да отговори.

Вместо нея проговори Карла:

— Вижте, Мариана. Знаем какво мислите. Но професорът няма нищо общо с убийствата.

— Да — кимна буйно Наташа. — Ние бяхме с него през цялото време.

В гласа ѝ внезапно се бе появила страст, изгарящо негодувание.

— Много сте гневна, Наташа — каза Мариана. — Чувствам го.

Момичето се изсмя.

— Хубаво, защото гневът е насочен към вас.

Мариана кимна.

— Лесно е да се ядосаш на мен. Аз не съм заплаха. Трябва да е доста по-трудно да се ядосаш на „баща“ си за това, че е позволил две от неговите деца да загинат?

— За бога, вината, че са мъртви, не е негова — заяви Лилиан, проговаряйки за първи път.

— Тогава чия е? — попита Мариана.

Момичето повдигна рамо.

— Тяхна.

Мариана се взря в нея.

— Моля? Как така вината е тяхна?

— Трябваше да са по-внимателни. Тара и Вероника бяха глупави, и двете.

— Точно така — потвърди Дия.

Карла и Наташа кимнаха в знак на съгласие.

Мариана се вгледа в тях, онемяла за миг. Знаеше, че гневът се усеща по-лесно от тъгата, но тя, която беше толкова фино настроена към възприемането на емоции, не усещаше никаква тъга тук. Никаква скръб, никакви угризения или загуба. Само пренебрежение. Само презрение.

Странно — нормално, когато е изправена пред атака отвън, група като тази застяга редиците, сплотява се — но изненадващото беше, че единственият човек в „Сейнт Кристофър“, който изрази истинска емоция във връзка със Смъртта на Тара и Вероника, беше Зоуи.

Изведнъж се сети за терапевтичната група на Хенри в Лондон. Нещо тук ѝ напомняше за нея — начинът, по който присъствието на Хенри разцепваше групата отвътре и я атакуваше така, че да не може да функционира нормално.

Дали същото не се случваше и в тази група? В такъв случай това означаваше, че групата не реагира на външна заплаха.

Означаваше, че заплахата вече е там, вътре.

В този момент на вратата се почука. Тя се отвори…

И на прага застана професор Фоска.

Усмихна се.

— Може ли да се присъединя към вас?

14.

— Извинете ме за закъснението — каза Фоска. — Имаше нещо, за което трябваше да се погрижа.

Мариана леко се смръщи.

— Боя се, че вече започнахме.

— Е, може ли все пак да вляза?

— Това не зависи от мен, зависи от групата. — Тя погледна момичетата. — Кой мисли, че професор Фоска трябва да бъде допуснат?

Преди дори да е свършила да говори, пет ръце в кръга бяха вдигнати. Всички, освен нейната.

Фоска се усмихна.

— Вие не вдигнахте ръка, Мариана.

Тя поклати глава.

— Не, не вдигнах. Но възражението ми е отхвърлено.

Тя усети как енергията в стаята се промени, след като професорът се присъедини към кръга. Усети как момичетата се стягат и отбеляза бързите погледи, разменени между Фоска и Карла, когато той седна.

Фоска ѝ се усмихна.

— Моля, продължавайте.

Мариана остави малка пауза и реши да опита различен подход. Усмихна се невинно.

— Професоре, вие преподавате гръцка трагедия на момичетата?

— Точно така.

— Разглеждали ли сте „Ифигения в Аулис“? Историята на Агамемнон и Ифигения?

Наблюдаваше го внимателно, докато казваше това, но не видя видима реакция при споменаването на пиесата. Той кимна.

— Разбира се. Както знаете, Еврипид е мой любим автор.

— Да. Е, аз винаги съм намирала образа на Ифигения за доста любопитен… Чудя се какво мислят вашите студентки.

— Любопитен? И защо?

Тя се замисли за момент.

— Ами смущава ме, предполагам, това, че тя е толкова пасивна… толкова покорна.

— Покорна?

— Не се бори за живота си. Не е обвързана с някаква принуда, не е ограничена от нещо, доброволно позволява на баща си да я изпрати на смърт.

Фоска се усмихна и огледа другите момичета.

— Мариана отбеляза интересна гледна точка. Би ли искала някоя от вас да отговори…? Карла?

Карла изглеждаше доволна, че се обърна към нея. Усмихна се на Мариана снизходително, като към дете.

— Целият смисъл е в начина, по който Ифигения умира.

— Което означава?

— Което означава, че по този начин придобива трагичното си величие — чрез средствата на героичната смърт.

Момичето погледна професора си за одобрение. Той леко ѝ се усмихна.

Мариана поклати глава.

— Съжалявам. Но това не е отговор.

— Не? — погледна я заинтригуван Фоска. — И защо?

Тя погледна младите жени в кръга.

— Мисля, че най-добрият начин да се отговори на това… е да се доведе Ифигения тук, на нашата среща, да я приемем сред нас, на един от тези празни столове? Какво ще кажете?

Няколко от момичетата размениха презрителни погледи.

— Това е тъпо — каза Наташа.

— Защо? Била е на вашата възраст, нали? Може би малко по-млада. Шестнайсет-седемнайсет? Каква смела, забележителна личност е била. Представете си какво би могла да направи с живота си — ако беше останала жива — какво би могла да постигне. Какво бихме могли да кажем на Ифигения сега, ако тя седеше тук? Какво щяхме да ѝ кажем?

— Нищо. — Дия не изглеждаше впечатлена. — Какво има да се казва?

— Нищо? Не би опитала да я предупредиш… за нейния баща психопат? Да ѝ помогнеш да се спаси?

— Да се спаси? — Дия я изгледа с презрение. — От какво? От съдбата си? Не това е целта на трагедията.

— Освен това не е било по вина на Агамемнон — заяви Карла. — Артемида настоява за смъртта на Ифигения. Такава е била волята на боговете.

— Ами ако няма богове? — каза Мариана. — А само едно момиче и неговият баща. Тогава?

Карла сви рамене.

— Тогава не е трагедия.

Дия кимна.

— А просто прецакано гръцко семейство.

През всичкото това време Фоска мълчеше и наблюдаваше дебата, забавлявайки се тихо. Но сега, изглежда, любопитството му надделя.

— Какво бихте ѝ отговорили вие, Мариана? На това момиче, което умира, за да спаси Гърция? Била е дори още по-млада, отколкото мислите — по-скоро четиринайсет, най-много петнайсет. Ако тя беше тук сега, какво щяхте да ѝ кажете?

Тя се замисли за момент.

— Предполагам, че бих пожелала да разбера каква е връзката ѝ с баща ѝ… И защо се чувства задължена да се пожертва за него.

— И защо, мислите, е станало това?

Мариана повдигна рамо.

— Защото вярвам, че децата биха направили всичко, за да бъдат обичани. Когато са много малки, това е въпрос на физическо, а след това — и на психическо оцеляване. Ще направят всичко, което се налага, за да бъдат харесвани. — Понижи глас, говорейки не на Фоска, а на младите жени, насядали около него. — А някои хора се възползват от това.

— И какво по-точно означава това? — попита той.

— Означава, че ако бях неин терапевт, бих се опитала да помогна на Ифигения да види нещо — нещо, което е невидимо за нея.

— И какво е то? — обади се Карла.

Мариана подбра внимателно думите си:

— То е, че на съвсем крехка възраст Ифигения погрешно възприема тормоза за любов. И тази грешка се отразява на това как вижда себе си… и света около себе си. Агамемнон не е герой — бил е луд, психопат детеубиец. Ифигения не е следвало да обича и уважава този мъж. Не е следвало да умре, за да му угоди.

Вгледа се в очите на момичетата. Отчаяно искаше да докосне сърцата им. Надяваше се, че думите ѝ ще проникнат… но дали се получаваше? Не можеше да каже. Почувства очите на Фоска върху себе си и усети, че той всеки момент ще я прекъсне. Продължи бързо:

— И ако Ифигения престане да се самозалъгва за баща си… ако се събуди за ужасната, унищожителна истина — че това не е обич, че той не я обича, защото не знае как — в този момент тя ще престане да е беззащитната девица с глава върху дръвника. Ще сграбчи топора от ръцете на екзекутора. Тя ще стане богинята.

Обърна се и погледна Фоска. Опита се да сдържи гнева в гласа си. Но не успя съвсем да го прикрие.

— Но не това се е случило с Ифигения, нали? Нито с Тара, нито с Вероника. Те не са имали шанса да станат богини. Така и не са имали шанса да пораснат.

Докато се взираше в него от другата страна на кръга, видя в очите му да припламва гняв. Но подобно на нея, и той не му даде израз.

— Разбирам, че по някакъв начин ме смятате за бащата в настоящата ситуация? За Агамемнон? Това ли намеквате?

— Странно, че го казвате. Преди да пристигнете, обсъждахме вашите качества като „баща“ на групата.

— О, така ли? И до какъв извод стигнахте?

— Не стигнахме до извод. Но попитах Девиците дали не се чувстват по-незащитени под вашата грижа — сега, когато две от тях са мъртви.

Докато го изричаше, очите ѝ се насочиха към двата празни стола. Фоска проследи погледа ѝ.

— Аха. Сега разбирам — каза той. — Празните столове представляват липсващите членове на групата… Стол за Тара и стол за Вероника?

— Точно така.

— В такъв случай — отвърна той след кратка пауза — не липсва ли още един стол?

— Какво имате предвид?

— Не знаете ли?

— Да знам какво?

— О. Не ви е казала. Колко любопитно. — Фоска не преставаше да се усмихва. Изглежда се забавляваше. — Може би трябва да насочите тези мощни аналитични лещи към себе си, Мариана? Какъв тип „майка“ сте вие?

— Лечителю, излекувай себе си — изсмя се Карла.

Фоска се подсмихна.

— Да, да, точно.

Той се обърна към момичетата и заговори, подигравателно имитирайки терапевтична интонация:

— И какво разбираме ние от тази заблуда — като група? Какво смятаме, че означава тя?

— Ами — включи се Карла — аз мисля, че тя говори много за тяхната връзка.

Наташа кимна.

— О, да. Не са толкова близки, колкото Мариана си мисли.

— Очевидно тя не ѝ се доверява — добави Лилиан.

— Защо ли, чудя си? — промърмори Фоска, все още усмихвайки се.

Мариана почувства как лицето ѝ пламва и гори от раздразнение при тази малка игричка, която те разиграваха в момента, все едно още са в училищния двор. Като всеки умел насилник Фоска беше манипулирал групата да се съюзи срещу нея. Всички участваха в грубата шега, хилеха се, подиграваха ѝ се. Тя внезапно усети, че ги ненавижда.

— За какво говорите? — попита.

Професорът огледа кръга.

— Е, кой ще има честта? Серина? Какво ще кажеш да си ти?

Момичето кимна и се изправи. Напусна кръга и отиде до масата за хранене. Взе оттам още един стол с права облегалка, донесе го и го вклини в свободното пространството до този на Мариана. После отново седна на мястото си.

— Благодаря ти — каза Фоска и погледна към Мариана. — Един стол липсваше. За последния член на Девиците.

— И коя е тя?

Но вече беше отгатнала какво ще ѝ отговори Фоска. Той се усмихна.

— Племенницата ти — отвърна той. — Зоуи.

15.

След срещата Мариана излезе в главния двор с несигурна стъпка, чувствайки се замаяна.

Трябваше да говори със Зоуи и да чуе нейната версия на историята. По своя жесток начин групата имаше право: Мариана трябваше да се вгледа в себе си и Зоуи по-внимателно и да разбере защо тя не ѝ беше доверила, че е член на Девиците. Трябваше да узнае защо.

Осъзна, че върви към стаята на племенницата си, за да я намери и да се изправи откровено срещу нея. Но в момента, в който стигна до арката, водеща към двора „Ерос“, внезапно спря.

Трябваше да подхване този проблем много внимателно. Зоуи беше не само крехка и уязвима, но също така по някаква причина — Мариана не можеше да се отърве от мисълта, че е нещо, свързано със самия Едуард Фоска — явно не можеше да ѝ каже истината.

А професорът умишлено беше предал доверието на Зоуи — в опит да провокира Мариана. Затова беше изключително важно да не се поддаде на уловката. Не биваше да се втурва в стаята на племенницата си и да я обвинява в лъжа.

Трябваше да я подкрепи и да помисли добре как да процедира.

Избра да вземе решение на отпочинала глава и да говори със Зоуи на другата сутрин, след като се успокои малко. Обърна се и потънала в мисли, не забеляза Фред, докато той не излезе от сенките.

Застана на алеята пред нея.

— Здравей, Мариана.

Тя ахна.

— Фред. Какво правиш тук?

— Теб търсех. Исках да се уверя, че си добре.

— Добре съм, горе-долу.

— Каза, че ще се обадиш, като се върнеш от Лондон.

— Знам, съжалявам. Бях… бях заета.

— Сигурна ли си, че си добре? Изглеждаш… като човек, на когото едно питие ще му дойде добре.

Мариана се засмя.

— Всъщност да.

Фред ѝ се усмихна.

— Е, в такъв случай какво ще кажеш да пийнем?

Мариана се поколеба, несигурна какво да направи.

— О, ами аз…

Фред бързо продължи:

— По една случайност имам впечатляващо бургундско, откраднато от официален прием. Пазех го за специален случай… Навита? В стаята ми е.

По дяволите, помисли си Мариана. Кимна.

— Добре. Защо не?

— Сериозно? — Лицето на Фред светна. — Хубаво, страхотно. Хайде…

Той протегна ръка, но Мариана не я пое, а тръгна напред и Фред побърза да я догони.

16.

Стаята на Фред в „Тринити“ беше по-голяма от тази на Зоуи, но пък обзавеждането му беше малко по-овехтяло. Първото, което Мариана забеляза, беше колко е подредено: нямаше безпорядък, нямаше бъркотия, освен листовете, които бяха навсякъде — страници и страници, изписани с текст и математически формули. Приличаше по-скоро на труд на умопобъркан — или на гений — със свързващи стрелкички и нечетливи бележки, надраскани нагоре и надолу по страниците.

Единствените лични вещи, които се забелязваха, бяха две снимки в рамки върху полицата над камината. Една от тях изглеждаше леко избеляла, сякаш е била направена през 80-те години на миналия век: красива млада двойка, вероятно родителите на Фред, застанали пред ниска ограда и морава. Другата снимка беше на малко момче с куче, малко момче с подстригана на черта коса и сериозен израз на лицето.

Мариана погледна Фред. Все още имаше същия израз и сега, съсредоточил се върху запалването на някакви свещи. След това той пусна музика — запис на „Голдберг вариации“ на Бах. После събра хартията от дивана в нестабилно купче върху бюрото си.

— Съжалявам за хаоса.

— Това дисертацията ти ли е? — попита тя, кимвайки към купчините листове.

— Не — поклати глава той. — Това е… просто нещо, което пиша. Нещо като… книга, предполагам. — Сякаш не можеше да определи как точно да го нарече. — Заповядай, седни.

Той посочи към дивана. Мариана седна. Усети счупена пружина под себе си и леко се отмести.

Фред извади бутилка отлежало бургундско. Показа я гордо.

— Не е зле, а? Щяха да ме убият, ако ме бяха хванали.

Взе тирбушон и започна да се бори с тапата. За секунда тя си помисли, че ще изпусне бутилката. Но той успя да извади тапата със силен пукот и наля тъмночервеното вино в две поочукани винени чаши, които не бяха еднакви. Подаде на Мариана по-здравата.

— Благодаря.

Фред вдигна своята.

— Наздраве.

Тя отпи малка глътка от виното — беше чудесно, разбира се. Очевидно и Фред мислеше същото, защото въздъхна доволно с леко почервенели от виното устни.

— Прекрасно — каза той.

За момент се възцари мълчание. Тя слушаше музиката, потънала във възходящите и низходящите гами на Бах, толкова елегантни, толкова математически по структура — сигурно точно заради това допадаха на математическия ум на Фред.

Погледна купчините листове върху бюрото.

— Тази книга, която пишеш… За какво е?

— Честно? — Той повдигна рамо. — Нямам представа.

Мариана се засмя.

— Трябва да имаш някаква идея?

— Ами… — Фред отвърна очи. — В известен смисъл, предполагам… че е за майка ми.

Погледна я стеснително, сякаш се страхуваше, че тя може да се изсмее.

Но тя не го намери за смешно. Хвърли му изпълнен с любопитство поглед.

— За майка ти?

Той кимна.

— Да. Тя ме остави… когато бях момче… Тя… тя почина.

— Съжалявам, моята майка също почина.

— Наистина ли? — Фред разтвори широко очи. — Не знаех. Значи и двамата сме сираци.

— Аз не останах сирак. Имах баща си.

— Да. — Той кимна и продължи тихо. — Аз също.

Взе бутилката и започна да долива чашата на Мариана.

— Достатъчно — обади се тя.

Но той пренебрегна думите ѝ и я напълни до ръба. Не че тя имаше нещо против всъщност — за първи път от дни се почувства отпусната и му беше благодарна за това.

— Виж — каза той, доливайки и на себе си, — именно смъртта на майка ми ме привлече към теоретичната математика… и към паралелните вселени. Това е темата на дисертацията ми.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— Всъщност и аз не съм сигурен. Но ако има други вселени, идентични на нашата, това означава, че някъде съществува друга вселена, където майка ми не умира. — Той повдигна рамо. — Затова… тръгнах да я търся.

В очите му се появи тъжен, отнесен израз, като на изгубено малко момченце. Мариана почувства жалост към него.

— Намери ли я? — попита тя.

Той сви рамене.

— В известен смисъл… открих, че времето не съществува… не и в действителност… така че тя не е отишла никъде. Точно тук си е.

Докато Мариана се бореше да схване мисълта му, Фред остави чашата, свали очилата си и се обърна към нея.

— Мариана, виж…

— Моля те, недей.

— Какво? Не знаеш какво се готвя да кажа.

— Готвиш се да направиш някакво романтично изявление, а аз не искам да го чуя.

— Изявление? Не, само въпрос. Позволено ли ми е да задам въпрос?

— Зависи.

— Обичам те.

Тя се намръщи.

— Това не е въпрос.

— Ще се омъжиш ли за мен? Това е въпросът.

— Фред, моля те, млъкни…

— Обичам те, Мариана, влюбих се в теб още в секундата, когато те видях седнала във влака. Искам да съм с теб. Искам да съм до теб. Да се грижа за теб…

Това беше грешка. Тя усети как я облива горещина, бузите ѝ пламнаха от раздразнение.

— Е, аз пък не искам никой да се грижи за мен! Не се сещам за нищо по-лошо от това. Не съм девойка, изпаднала в беда… девица чакаща да я спасят. Нямам нужда от рицар в бляскави доспехи… искам… искам…

— Какво? Какво искаш?

— Искам да бъда оставена на мира.

— Не. — Фред поклати глава. — Не вярвам, че искаш това. — После бързо добави: — Спомни си предчувствието ми: един ден ще те помоля да се омъжиш за мен… и ти ще кажеш да.

Мариана не удържа смеха си.

— Съжалявам, Фред. Не и в тази вселена.

— Е, да знаеш, че в някоя от другите вселени вече се целуваме.

Преди да успее да протестира, той се наведе напред и нежно притисна устни към нейните — тя почувства мекотата на целувката му, топлината и нежността ѝ. Усети се едновременно разтревожена и обезоръжена.

Всичко приключи толкова внезапно, колкото беше започнало. Той се отдръпна, докато очите му претърсваха нейните.

— Съжалявам. Не успях да се въздържа.

Мариана поклати глава, не каза нищо. Чувстваше се трогната по начин, който не можеше да си обясни.

— Не искам да те засягам, Фред.

— Няма нищо. Да знаеш, че ми е все едно, дори да ми причиниш болка. В крайна сметка, по-добре е да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал.

Той се засмя. После видя как лицето ѝ потъмнява и я погледна притеснен.

— Какво? Какво казах?

— Нищо. — Погледна часовника си. — Стана късно, трябва да тръгвам.

Той се разстрои.

— Вече? Хубаво. Ще те изпратя до долу.

— Няма нужда…

— Искам.

Поведението му сякаш се промени леко, стана по-рязък. Част от дружелюбността му се беше изпарила. Изправи се, без да я поглежда.

— Да тръгваме.

17.

Слязоха мълчаливо по стълбището. Не си проговориха, докато не излязоха на улицата. Мариана го погледна.

— Е, лека нощ.

Фред не помръдна.

— Ще се поразходя.

— Сега?

— Често се разхождам през нощта. Проблем ли е?

В тона му пролича острота, враждебност. Ясно ѝ беше, че се е засегнал. Може да беше нечестно, но му се ядоса. Наранените му чувства не бяха нейна работа. Имаше си по-важни неща, за които да се тревожи.

— Добре — отвърна тя. — Довиждане.

Той продължаваше да стои. И да я гледа. После внезапно каза:

— Почакай. — Бръкна в задния си джоб и извади няколко сгънати листа хартия. — Смятах да ти го дам по-късно, но… вземи го сега.

Подаде ѝ ги. Тя не посегна да ги вземе.

— Какво е това?

— Писмо. До теб. Обяснява чувствата ми по-добре, отколкото аз бих могъл. Прочети го. Тогава ще разбереш.

— Не го искам.

Фред отново подаде листовете.

— Мариана. Вземи го.

— Не. Престани. Няма да позволя да бъда тормозена.

— Мариана…

Но тя се обърна и си тръгна. В първия момент, докато вървеше по улицата, почувства гняв, после изненадващ пристъп на тъга, а след това — съжаление. Не заради това че го беше обидила, а защото го беше отхвърлила, затваряйки вратата към тази друга история, която би могла да се случи.

Възможно ли беше? Можеше ли някога да обикне този сериозен млад мъж? Можеше ли да го държи за ръката през нощта и да му разказва историите си? Още щом го помисли, разбра, че това е невъзможно.

Как изобщо ѝ хрумна?

Имаше прекалено много за разказване. Но всичко беше само за ушите на Себастиан.

Когато се върна в „Сейнт Кристофър“, не отиде веднага в стаята си. Мина през главния двор… и влезе в сградата, където се помещаваше барът.

Тръгна бавно по тъмния коридор, докато се изправи пред картината.

Портретът на Тенисън.

Картината не излизаше от ума ѝ — не спираше да мисли за нея, без да знае защо. Тъжният, красив Тенисън.

Не, не, тъжен не беше правилната дума, която описваше израза в очите му.

И отново изпита странното чувство, че той гледа покрай нея, точно над рамото ѝ — взира се в нещо… нещо, което не се вижда.

Но какво?

И тогава изведнъж разбра. Разбра към какво гледаше той или по-скоро към кого.

Към Халам.

Тенисън се взираше в Халам — в Халам, който стоеше зад светлината… зад воала. Това означаваше изразът в очите му. Очите на мъж, общуващ с мъртвите.

Тенисън беше загубен… Беше влюбен в призрак. Беше обърнал гръб на живота. А Мариана?

Имаше време, когато мислеше, че тя също е обърнала гръб на живота.

А сега…?

Сега може би… вече не беше толкова сигурна.

Постоя там още минутка, замислена. После, когато се обърна, за да си тръгне… чу стъпки. Застина.

Мъж с обувки с твърди подметки вървеше бавно по каменния под на дългия мрачен коридор…

И приближаваше.

Първоначално не видя никого. Но след това… когато дойде по-близо, видя фигура, която се придвижваше в сенките… и проблясък на острие.

Стоеше на мястото си вцепенена, едва осмелявайки се да диша, като се опитваше да различи кой е. И тогава от тъмнината бавно се показа… Хенри.

Втренчи се в нея.

Очите му имаха ужасяващо изражение — не напълно разумни, с лек маниакален блясък. Явно се беше бил с някого, защото от носа му течеше кръв. Беше размазана по цялото лице и по ризата му. Държеше нож, дълъг петнайсетина сантиметра.

Мариана се опита да говори спокойно, невъзмутимо. Но не можеше да удържи лекото потрепване на гласа си.

— Хенри? Моля те, остави ножа.

Той не отговори. Само се взираше в нея. Очите му бяха станали огромни като лампи и очевидно беше много надрусан.

— Какво правиш тук? — попита тя.

За момент той не отговори.

— Имах нужда да те видя, ясно? Ти не искаше да ме видиш в Лондон, затова трябваше аз да дойда чак дотук.

— Как ме намери?

— Видях те по телевизора. Стоеше с полицията.

Мариана предпазливо каза.

— Не си спомням такова нещо. Постарах се да избегна камерите.

— Мислиш, че лъжа? Мислиш, че съм те проследил дотук?

— Хенри, влизал си в стаята ми, нали?

В гласа му се прокрадна истерична нотка.

— Ти ме заряза, Мариана. Ти… ти ме пожертва…

— Моля? — втренчи се тя разтревожена в него. — Защо… използва тази дума?

— Вярно е, нали?

Той вдигна ножа и направи крачка към нея. Но Мариана не отстъпи.

— Остави ножа, Хенри.

Той продължи да върви.

— Не мога да продължавам така. Трябва да се освободя. Трябва да се избавя.

— Хенри, моля те, спри…

Той вдигна ножа, сякаш се приготвяше да нанесе удар. Мариана усети, че сърцето ѝ ще изхвръкне.

— Ще се убия ей сега, пред теб — изрече той. — И ти ще гледаш.

— Хенри…

Той вдигна ножа още по-високо и тогава…

— Ей!

Хенри чу гласа зад себе си и се обърна в момента, когато Морис изскочи от сенките и се хвърли върху него. Сборичкаха се за ножа, но Морис лесно го надви и го блъсна, все едно беше от слама. Младежът се приземи в смачкана купчина на пода.

— Остави го на мира — обърна се Мариана към Морис. — Не го докосвай повече.

Отиде при Хенри, за да му помогне да стане, но той отблъсна ръката ѝ.

— Мразя те — кресна той и прозвуча като малко момче. Зачервените му очи се напълниха със сълзи. — Мразя те.

Морис звънна в полицията и Хенри беше арестуван, но Мариана настоя, че той има нужда от психиатрична помощ, затова беше отведен в болницата, където беше сложен в отделно помещение. Предписаха му антипсихотични лекарства и тя си уреди среща за разговор с консултиращия психиатър на следващата сутрин.

И естествено, обвини себе си за станалото.

Хенри беше прав: беше пожертвала него, както и другите болни, които разчитаха на нейната грижа. Ако тя беше на мястото си, когато Хенри имаше нужда от нея, можеше да не се стигне дотук. Това беше истината.

А сега трябваше да се погрижи тази огромна жертва да не е била напразна… независимо от цената.

18.

По времето когато Мариана се прибра в стаята си, вече минаваше един сутринта. Беше изтощена, но прекалено възбудена, за да заспи, прекалено разтревожена и напрегната.

В стаята беше студено, затова включи стария електрически нагревател, окачен на стената. Сигурно не беше използван от предишната зима, защото, когато се нагря, се разнесе тежка миризма на горящ прах. Тя седна на твърдия дървен стол с права облегалка, загледа се в електрическия реотан, който светеше червен в тъмнината, и усети топлината, заслушана в тихото му жужене. Стоеше и мислеше — мислеше за Едуард Фоска.

Беше толкова самодоволен, толкова уверен в себе си. Мисли си, че му се е разминало, каза си тя. Мислеше си, че е победил.

Но не беше. Все още не. Беше решена да го надхитри. Трябваше. Ще седи цяла нощ, ще мисли и ще измисли начин.

Седя часове наред като в някакво бдение, някакъв транс — не спираше да мисли — прехвърляше през ума си всичко, което се бе случило, откак Зоуи ѝ звънна в понеделник вечерта. Оглеждаше всяко събитие от историята, всички следи, проучваше ги от всеки възможен ъгъл, опитвайки се да намери смисъл — опитвайки се да види нещата ясно.

Сигурно беше нещо очевидно — отговорът с положителност беше точно пред очите ѝ. Но тя не успяваше да го схване — все едно се опитваше да сглоби мозайка на тъмно.

Фред би казал, че в някоя друга вселена вече го е разкрила. В някаква друга вселена тя беше по-умна.

За нещастие не в тази.

Седя, докато главата я заболя. После, на зазоряване, изтощена и депресирана, се предаде. Сви се в леглото и веднага заспа дълбоко.

Сънува кошмар.

Сънува, че търси Себастиан в някакви пустинни местности, че крачи през виелица и сняг. Накрая го намери — в мърляв хотелски бар, в далечен алпийски хотел по време на снежна буря. Поздрави го изпълнена с радост, но за неин ужас той не я позна. Каза, че се е променила, че е различен човек. Мариана непрекъснато се кълнеше, че си е същата: Аз съм, аз съм, крещеше тя. Но когато се опита да го целуне, той се отдръпна. Заряза я и излезе в снежната буря. Тя рухна, разплака се неутешимо и тогава се появи Зоуи, която я зави със синьо одеяло. Мариана ѝ каза колко много обича Себастиан — повече от въздуха, повече от живота. Зоуи поклати глава и каза, че любовта носи само тъга и че Мариана трябва да се събуди.

— Събуди се, Мариана.

— Моля?

— Събуди се… Събуди се!

И тогава внезапно Мариана се събуди стресната — потънала в студена пот, с блъскащо сърце.

Някой удряше по вратата.

19.

Изправи се в леглото, сърцето ѝ биеше силно. Тропането продължаваше.

— Момент — извика тя. — Идвам.

Колко е часът? През пролуките на завесите проникваше ярка слънчева светлина. Осем? Девет?

— Кой е?

Никакъв отговор. Тропането ставаше все по-силно — както и пулсирането в главата ѝ. Имаше непоносимо главоболие, сигурно беше пила много повече, отколкото мислеше.

— Добре, добре. Само секунда.

Измъкна се от леглото. Чувстваше се дезориентирана и изтощена. Довлече се до вратата. Отключи я и отвори.

Отвън стоеше Елси, вдигнала ръка да почука отново. Усмихна ѝ се бодро.

— Добро утро, скъпа.

С перата за бърсане на прах под мишницата, стиснала кофа с препарати за почистване. Веждите ѝ бяха изрисувани под остър ъгъл, което ѝ придаваше плашещ вид, а в очите ѝ светеше възбуда, която се стори на Мариана зловеща, като на хищник.

— Колко е часът, Елси?

— Минава единайсет, скъпа. Не те събудих, нали?

Тя проточи шия, надничайки покрай нея към неоправеното ѝ легло. Мариана долови миризмата на цигари, а това в дъха ѝ алкохол ли беше? Или бе усетила собствения си дъх?

— Не спах добре — отвърна тя. — Сънувах кошмар.

— О, скъпа — зацъка Елси състрадателно. — Не съм изненадана, с всичко, дето става наоколо. Боя се, че имам още лоши новини, скъпа. Но си помислих, че трябва да знаеш.

— Какви? — Мариана се взря в нея с широко отворени очи. Изведнъж се почувства напълно будна и усети страх. — Какво е станало?

— Ще ти кажа, ако ми дадеш възможност. Няма ли да поканиш Елси вътре?

Мариана се отдръпна и чистачката влезе в стаята. Усмихна ѝ се и остави кофата на земята.

— Така е по-добре. Добре е да се подготвиш, скъпа.

— Какво има?

— Намерили са друго тяло.

— Моля? Кога?

— Тази сутрин, до реката. Още едно момиче.

Нужна ѝ беше само секунда, за да кресне:

— Зоуи, къде е Зоуи?

Елси поклати глава.

— Не тревожи хубавата си главица за Зоуи. Тя е в безопасност. Сигурно още се излежава в леглото, като я знам каква е. — Усмихна се. — Виждам, че ви е фамилна черта.

— За бога, Елси, коя е? Кажи.

Елен се усмихна. Имаше нещо наистина противно в изражението ѝ.

— Малката Серина е.

— О, господи… — Очите на Мариана внезапно се напълниха със сълзи.

Тя потисна ридание.

Елси зацъка със съчувствие.

— Горката малка Серина. Ама тъй де, загадъчни са пътища Божии… По-добре да се захващам, че работата край няма.

Тя се обърна, за да си тръгне, после изведнъж спря.

— Божичко. Едва не забравих… Това беше под твоята врата, скъпа.

Елси бръква в кофата и извади нещо. Подаде го на Мариана.

— Ето…

Беше пощенска картичка.

Изображението върху нея беше познато на Мариана — черно-бяла антична гръцка ваза на хиляди години, върху която беше изобразено принасяното в жертва на Ифигения от Агамемнон.

Когато я обърна, ръката ѝ трепереше. А отзад, както очакваше, беше изписан на ръка цитат на древногръцки:

Стори ѝ се, че ѝ се завива свят, че главата ѝ се върти, докато гледаше картичката в ръката си, все едно гледаше към нея от много далече… имаше опасност да загуби равновесие и да падне… в дълбока, тъмна бездна.

20.

За момент Мариана остана неподвижна. Чувстваше се парализирана, прикована на място. Почти не забеляза кога Елси е излязла от стаята.

Продължаваше да се взира в картичката в ръцете си, неспособна да откъсне поглед, хипнотизирана, сякаш древногръцките букви се бяха запалили в ума ѝ и пламтяха и изгаряха в мозъка ѝ.

С усилие си наложи да обърне картичката, разрушавайки магията ѝ. Трябваше да мисли трезво, трябваше да измисли какво да прави.

Разбира се, първо трябваше да се обади в полицията. Дори и да решат, че е луда, което сигурно и без това вече си мислеха, тя не можеше повече да крие тези пощенски картички — трябваше да каже на инспектор Сангха.

Трябваше да го намери.

Пъхна картичката в задния си джоб и излезе от стаята.

Навън беше мрачно, сутрешното слънце още не беше пробило облаците и тънката пелена на мъглата висеше на места като дим над земята. В сумрака от другата страна на двора Мариана различи фигурата на мъж.

Едуард Фоска.

Какво правеше? Чакаше да види реакцията ѝ на пощенската картичка? Да се позабавлява на неин гръб, да се наслади на мъката ѝ? Не виждаше изражението му, но беше сигурна, че се усмихва.

И изведнъж побесня.

Не ѝ беше присъщо да губи контрол, но сега — защото почти не беше спала и беше разстроена, уплашена и ядосана… тя просто откачи. Не беше толкова проява на смелост, колкото на отчаяние: беше яростна реакция на страданието ѝ, насочена срещу Едуард Фоска.

Преди да се осъзнае, вече се беше спуснала през двора към него. Дали той не трепна леко? Може би. Внезапното ѝ приближаване беше неочаквано, но той не помръдна — дори когато тя стигна пред него и спря на сантиметри от лицето му със зачервени бузи, бесни очи, едва дишайки.

Тя мълчеше. Просто се взираше в него и гневът ѝ нарастваше.

Фоска ѝ се усмихна несигурно.

— Добро утро, Мариана.

Тя извади картичката.

— Какво означава това?

— Кое?

Фоска взе картичката и погледна надписа отзад. Мърмореше на гръцки, докато го четеше. По устните му пробяга усмивка.

— Какво означава? — повтори тя.

— От „Електра“ на Еврипид е.

— Кажете ми какво казва.

Професорът се усмихна и я погледна право в очите.

— Означава: „Боговете пожелаха твоята смърт — и скоро от гърлото ти реки от кръв ще потекат под меча“.

Щом чу това, гневът ѝ избухна, клокочещата ярост се надигна и ръцете ѝ се свиха в юмруци. Замахна с все сила и го удари в лицето.

Той залитна назад.

— Господи…

Но преди да успее да се съвземе, тя го удари отново. И отново.

Фоска вдигна ръце, за да се защити, но тя продължи да го удря с юмруци, крещейки:

— Ти, копеле такова, ти, болно копеле…

— Мариана… престани! Престани…

Но тя не можеше да спре, не искаше да спре, докато не усети две ръце да я сграбчват отзад и да я дърпат.

Един полицай я беше сграбчил и едва я удържаше.

Беше се събрала тълпа от зяпачи. Джулиан стоеше отстрани, гледайки я невярващ.

Друг полицай отиде да помогне на Фоска, но професорът го отпъди гневно с ръка. От носа му течеше кръв, кръв имаше и по снежнобялата му риза. Изглеждаше ядосан и смутен. Мариана за първи път го виждаше да губи самообладание и изпита леко удовлетворение от това.

Появи се главен инспектор Сангха. Впери очи изумен в Мариана, сякаш пред себе си имаше луд човек.

— Какво, по дяволите, става тук?

21.

Скоро след това Мариана се озова в деканския кабинет, където бе помолена да даде обяснение за действията си. Седеше на стол пред бюрото, от другата страна на което се бяха настанили главен инспектор Сангха, Джулиан, деканът и Едуард Фоска.

Трудно ѝ беше да намери точните думи. Колкото повече говореше, толкова повече усещаше недоверието им. Сега, разказвайки историята, изричайки я на глас, ѝ стана ясно колко неправдоподобно звучи.

Професорът си беше възвърнал самообладанието и не спираше да ѝ се усмихва през цялото време — все едно тя разказва дълъг анекдот, а той предвкусва развръзката.

Мариана също се беше успокоила и се стараеше да остане сдържана. Постара се да представи разказа си стегнато и ясно, с възможно най-малко емоции. Обясни как — стъпка по стъпка — е стигнала до този невероятен извод — че професорът е убил три от своите студентки.

Започна с това, че Девиците първи са я накарали да изпита подозрение. Група любимки, всичките млади жени. Никой друг не знае какво става на тези техни срещи. И като групов терапевт, и като жена, Мариана не би могла да не изпита загриженост при подобно нещо. Професор Фоска, подобно на сектантско гуру, има странен контрол върху ученичките си, заяви тя. Тя е станала свидетел от първа ръка на това — дори нейната племенница е проявила нежелание да предаде Фоска и групата.

— Това е типичен симптом за нездраво поведение на група — стремеж да се съобразяваш и подчиняваш. Изразяване на мнение, противоречащо на това на групата или на лидера на групата, създава голямо вътрешно безпокойство — ако изобщо бъде изразено. Почувствах го, когато Зоуи заговори за професора, усетих, че нещо не е наред. Почувствах, че тя се страхува от него.

Мариана обясни, че малки групи като Девиците са особено податливи на несъзнателно манипулиране или психологически тормоз. Момичетата биха могли да се държат с лидера на групата по начина, по който са се държали с бащите си, когато са били малки деца — да показват зависимост и покорство.

— И ако си пострадала млада жена — продължи тя, — която е в етап на отричане на детството си и страданието, което е изживяла, за да поддържаш това отричане, като нищо може да се натъкнеш на друг насилник и да заблуждаваш себе си, че поведението му е абсолютно нормално. Защото, ако отвориш очи и го осъдиш, ще ти се наложи да осъдиш и други хора от твоя живот. Не знам какво е било детството на тези момичета. Лесно е да се отхвърли Тара като привилегирована млада жена без никакви проблеми. Но за мен нейната злоупотреба с алкохол и наркотици предполага, че е била разстроена — и уязвима. Красивата, прецакана Тара — тя му беше любимката.

Не изпускаше от очи Фоска, докато приказваше, но усети надигащия се в гласа си гняв и направи всичко възможно да го овладее. Фоска я гледаше хладно, с усмивка на лицето. Тя продължи, полагайки усилие да остане спокойна.

— Осъзнах, че гледам на убийствата от грешен ъгъл. Не бяха работа на луд човек, на психопат убиец, воден от неконтролируем бяс — само трябваше да изглеждат така. Момичетата бяха убити методично и рационално. Единствената предварително набелязана жертва е била Тара.

— И защо мислите така? — запита Фоска, обаждайки се за първи път.

Мариана го погледна право в очите.

— Защото Тара е била ваша любовница. И после е станало нещо — открила е, че спите и с другите? — и е заплашила да ви издаде… ами сега? Ще загубите работата си и целия този елитен академичен свят, който толкова цените, ще загубите репутацията си — не бихте могли да позволите това да се случи. И сте заплашили Тара, че ще я убиете. И след това сте изпълнили заплахата си. За ваше нещастие тя е казала на Зоуи… А Зоуи каза на мен.

Фоска се беше втренчил в нея. Тъмните му очи проблясваха в светлината като черен лед.

— Това е вашата теория, така ли?

— Да — издържа тя погледа му. — Това е моята теория. Заедно с останалите, Вероника и Серина са ви дали алиби, всички са били достатъчно омаяни от вас, че да го направят, но какво е станало после? Променили са решението си, или са заплашили да го променят? Или вие просто сте искали да сте сигурен, че никога няма да го направят?

Никой не отговори на този въпрос. Цареше единствено мълчание.

Главният инспектор не продумваше, само си наля малко чай. Деканът се взираше поразен в Мариана, явно неспособен да повярва на ушите си. Джулиан отказваше да срещне очите ѝ и се преструваше, че преглежда бележките си.

Едуард Фоска заговори пръв. Обърна се към главен инспектор Сангха.

— Очевидно е, че ще отрека това. Всичко това. С удоволствие ще отговоря на всеки въпрос, който бихте имали към мен. Но първо, инспекторе — имам ли нужда от адвокат?

Инспекторът вдигна ръка.

— Не мисля, че сме стигнали дотам, професоре. Бихте ли изчакали за момент. — Сангха заби очи в Мариана. — Имате ли някакви доказателства, с които да подкрепите обвиненията си?

Мариана кимна.

— Да, тези пощенски картички.

— О, всеизвестните картички.

Сангха хвърли поглед към картичките пред себе си. Взе ги и бавно ги разбърка, все едно са карти за игра.

— Ако разбирам правилно — каза той — вие вярвате, че те са изпратени на всяка от жертвите преди убийството, като един вид визитна картичка? С която известява намерението си да я убие?

— Да, точно така.

— И сега, когато и вие получихте една от тях, както изглежда, сте в непосредствена опасност? Защо смятате, че ви е избрал за жертва?

Мариана сви рамене.

— Мисля… че станах заплаха за него. Стигнах прекалено близо. Влязох в ума му.

Тя не поглеждаше към Фоска, нямаше си доверие, че ще запази самообладание.

— Знаете отлично, Мариана — чу тя гласа на професора, — че всеки може да препише цитат на гръцки от книга. Няма нужда от харвардска диплома.

— Знам го, професоре. Но когато бях в стаите ви, намерих същия цитат, подчертан във вашия екземпляр на Еврипид. Това случайно съвпадение ли е?

Фоска се разсмя.

— Ако отидем в моята стая в този момент и свалим която и да е книга от полиците, ще видите, че съм подчертал на практика всичко. — Професорът продължи, преди тя да може да каже нещо. — И сериозно ли мислите, че ако аз съм убил онези момичета, ще им изпращам пощенски картички с цитати от текстове, които им преподавам? Мислите ли, че ще бъда толкова глупав?

Мариана поклати глава.

— Не е глупаво, не сте мислили, че тези съобщения ще бъдат разбрани или дори забелязани от полицията, или някой друг. Това е било ваша лична шегичка — на гърба на момичетата. И точно това ме кара да съм толкова сигурна, че сте били вие. От психологическа гледна точка точно това бихте направили.

Инспектор Сангха се намеси, преди Фоска да отговори.

— За щастие на професор Фоска той е бил видян в колежа в часа на убийството на Серина — в полунощ.

— Кой го е видял?

Инспекторът посегна да си налее още чай, но откри, че термосът му е празен. Намръщи се.

— Морис. Главният портиер. Видял е професора да пуши пред стаите си и са поговорили няколко минути.

— Лъже.

— Мариана…

— Чуйте ме…

Но преди Сангха да я спре, тя нахвърли с няколко думи подозрението си, че Морис изнудва Фоска — че го е проследила и е видяла него и Серина заедно.

Главният инспектор сякаш леко се стресна. Наведе се напред и се вгледа в нея.

— Видели сте ги — в гробището? Най-добре ще е да ми разкажете в какво точно сте се забъркали в последно време.

Така че тя разказа, навлизайки в повече подробности, но за нейно разочарование колкото повече разговорът се отдалечаваше от Едуард Фоска, толкова повече инспекторът се вълнуваше от Морис като заподозрян.

Джулиан беше съгласен:

— Това обяснява как убиецът може да се е промъквал навсякъде, без да бъде забелязан. Кой се разхожда незабележим из колежа? Кого не виждаме? Мъж в униформа — мъж с абсолютно право да е там. Портиер.

— Точно.

Инспекторът се замисли за момент. После повика един от младшите полицаи и му нареди да доведе Морис за разпит.

Мариана се канеше да се намеси, макар да знаеше, че това едва ли ще има смисъл. Но в този момент Джулиан ѝ се усмихна, а после каза:

— Виж, Мариана, на твоя страна съм, затова не се разстройвай от това, което смятам да кажа.

— Моля?

— Честно казано, забелязах го веднага щом те видях тук, в Кеймбридж. Моментално ми направи впечатление, че изглеждаш малко странна — малко параноична.

Мариана неволно се разсмя.

— Моля?

— Знам, че ти е трудно да го чуеш, но очевидно страдаш от мания за преследване. Не си добре, Мариана. Имаш нужда от помощ. И бих искал да ти помогна… ако ми позволиш…

— Майната ти, Джулиан.

Инспекторът тресна термоса си на бюрото.

— Достатъчно!

Настъпи тишина. Главен инспектор Сангха изрече твърдо:

— Мариана. Поставяте търпението ми на изпитание. Отправихте напълно неподкрепени обвинения срещу професор Фоска, да не споменавам физическата ви разправа. Той има пълно право да повдигне обвинение срещу вас.

Тя отвори уста да го прекъсне, но Сангха продължи да говори:

— Не, достатъчно, сега вие трябва да ме изслушате. Искам да сте си заминали до утре сутринта. Далече от този колеж и професор Фоска… далече от това разследване… И от мен. В противен случай ще ми се наложи да ви арестувам и да предявя обвинение за възпрепятстване на правосъдието. Ясно ли е? Послушайте Джулиан, разбрано? Намерете помощ.

Мариана отвори уста… и задуши крясък, вой на разочарование. Преглътна гнева си и седна мълчаливо. Нямаше смисъл да спори повече. Наведе глава възмутена, но победена.

Беше загубила.