Девиците

1.

Час по-късно, с цел да бъде избегната пресата, една полицейска кола пристигна зад колежа и спря пред заден вход, който извеждаше на тясна уличка. Мариана стоеше между другите студенти и членове на преподавателското тяло, насъбрали се да видят как арестуват Морис, слагат му белезници и го водят към колата. Няколко от другите портиери започнаха да го освиркват и да подмятат неприятни забележки, когато той мина покрай тях. Лицето му леко се зачерви, но не реагира. Беше стиснал зъби и държеше очите си наведени надолу.

В последната минута Морис вдигна лице и тя проследи погледа му… до прозореца, където стоеше Едуард Фоска.

Професорът наблюдаваше ставащото с лека усмивка на лицето. Присмива ни се, помисли си Мариана.

А когато очите на двамата мъже се срещнаха, по лицето на Морис за миг проблесна гняв.

После полицаят свали бомбето му и Морис беше натикан в полицейската кола. Тя наблюдаваше как колата се отдалечава, откарвайки го, и портата се затваря.

Отново хвърли поглед към прозореца на Фоска.

Но него го нямаше.

— Слава богу — чу тя декана да казва. — Най-сетне приключи.

Грешеше, разбира се. Далече не беше приключило.

Почти веднага времето се промени. Сякаш реагирайки на събитията в колежа, лятото, което се беше задържало прекалено дълго, най-накрая се оттегли. Леден вятър свиреше през дворовете. Започна да ръми, а в далечината можеше да се чуе наближаваща гръмотевична буря.

Мариана и Зоуи бяха на чашка с Клариса в Преподавателската гостна — обща стая за преподавателите. Този следобед тя беше пуста, с изключение на трите жени.

Беше просторна сенчеста стая, обзаведена с древни кожени кресла и дивани, махагонови писалища и маси, отрупани с вестници и списания. Миришеше на дим, на дърво и пепел от камините. Навън вятърът разтърсваше прозорците, а дъждът трополеше по стъклата. Беше толкова студено, че Клариса бе помолила да запалят малък огън.

Трите жени седяха в ниски кресла около камината и отпиваха от уискито си. Мариана завъртя леко чашата си, наблюдавайки как кехлибарената течност проблясва в светлината на огъня. Чувстваше се добре тук, сгушена до огъня заедно с Клариса и Зоуи. Тази малка група ѝ даваше сила — и кураж. Имаше нужда от кураж точно сега, всички имаха.

Зоуи се бе върнала от лекция във факултета по английска литература. По всяка вероятност последната ѝ лекция, каза Клариса, носели се приказки за предстоящо затваряне на колежа в очакване на полицейското разследване.

Дъждът беше хванал Зоуи и докато тя се сушеше до огъня, Мариана им разказа какво бе станало — и за своя сблъсък с Едуард Фоска. Когато свърши, Зоуи каза тихо:

— Това е било грешка. Да се изправяш срещу него по такъв начин… Сега той знае, че ти знаеш.

Мариана ѝ хвърли изненадан поглед.

— Мислех, че го смяташ за невинен?

Момичето я погледна и поклати глава.

— Промених мнението си.

Клариса местеше очи от едната към другата.

— Значи и двете сте абсолютно сигурни, че той е виновен? Направо не мога да повярвам.

— Знам — отвърна Мариана. — Но аз го вярвам.

— Аз също — присъедини се Зоуи.

Клариса не отговори. Взе гарафата и допълни чашата си. Мариана забеляза, че ръката ѝ трепери.

— И какво ще правим сега? — попита племенницата ѝ. — Няма да си тръгнеш, нали?

— Разбира се, че няма — поклати глава Мариана. — Да ме арестува, ако иска, не ми пука. Няма да се върна в Лондон.

Клариса я изгледа удивена.

— Моля? И защо, за бога?

— Не мога да избягам сега. Стига толкова. Не съм спряла да бягам, откакто Себастиан умря. Изпитвам необходимост да остана, необходимост да се изправя лице в лице с това, каквото и да е то. Не се боя.

Изразът ѝ прозвуча познато. Опита го отново. Не се боя.

Клариса се подсмихна.

— Сега говори уискито.

— Може — усмихна се Мариана. — По-добре с кураж от алкохола, отколкото с никакъв. — Обърна се към Зоуи. — Продължаваме. Това ще правим — продължаваме и го хващаме.

— Как? Имаме нужда от някакво доказателство.

— Да.

Момичето се поколеба.

— Ами оръдието на убийството?

Нещо в начина, по който го изрече, накара Мариана да я погледне по-внимателно.

— Искаш да кажеш ножа?

Зоуи кимна.

— Не са го намерили още, нали? Мисля… че знам къде е.

— Откъде знаеш? — Взря очи в нея Мариана.

Момичето избегна погледа ѝ. Продължи да гледа в огъня — крадлив, виновен жест, който Мариана познаваше от детството ѝ.

— Зоуи?

— Дълга история, Мариана.

— Е, сега е моментът за нея. Не смяташ ли? — Понижи глас. — Знаеш ли, когато се срещнах с Девиците, те ми казаха нещо… Казаха ми, че си част от групата.

Очите на момичето панически се разшириха. То поклати глава.

— Това не е вярно.

— Зоуи, не лъжи…

— Не лъжа! Отидох само веднъж.

— И защо не ми каза? — настоя Мариана.

— Не знам. — Зоуи поклати глава. — Страхувах се. Чувствах се толкова засрамена… Отдавна исках да ти кажа, но…

Млъкна. Мариана се пресегна и докосна ръката ѝ.

— Разкажи ми сега. Разкажи и на двете ни.

Устните на момичето леко се разтрепериха, но то кимна. Започна да говори и Мариана се подготви за идващото…

Но още първото, което Зоуи изрече, накара кръвта ѝ да се вледени.

— Предполагам — каза Зоуи — че всичко започва с Деметра и Персефона. — Хвърли поглед към леля си. — Знаеш ги, нали?

На Мариана ѝ беше необходима секунда, за да овладее гласа си.

— Да — кимна тя. — Знам ги.

2.

Зоуи допи питието си. Остави чашата си върху полицата над камината. Огънят леко пушеше и сиво-белият дим се завихряше нагоре около фигурата ѝ.

Мариана наблюдаваше как златисточервените пламъци танцуват в краката ѝ и внезапно я обзе странното усещане, че е край лагерен огън и всеки момент някой ще разкаже страховита приказка… В известен смисъл така и стана.

Зоуи започна да разказва — колебливо в началото, късче по късче — историята, която професор Фоска толкова обичаше, за тайните ритуали на Елевзин в чест на Персефона: ритуали, които те отвеждат на пътуване от живота към смъртта и обратно.

Професорът казал, че знае тайната, и я споделил с няколко специални студентки.

— Накара ме да се закълна, че ще пазя всичко в тайна. Не можех да говоря с никого за това, което ставаше. Знам, че беше странно, но… бях поласкана, че той ме смята за специална — за достатъчно умна. Освен това бях любопитна. И после… дойде моят ред да бъда приета в Девиците… Каза, че ще се срещнем при павилиона в полунощ за церемонията.

— Павилионът?

— Знаеш го, до реката, близо до „Рая“.

Мариана кимна.

— Продължавай.

— Точно преди дванайсет Карла и Дия ме посрещнаха при хангара за лодки и ме ескортираха — по реката, на плоскодънка.

— Плоскодънка, защо?

— Най-лесният начин да стигнеш дотам оттук, защото пътеката е обрасла в къпинаци. — Тя млъкна за момент. — Когато пристигнахме, другите вече бяха там. Вероника и Серина стояха от двете страни на павилиона. Носеха маски — представяха се за Персефона и Деметра.

— Боже мой — възкликна неволно Клариса, невярваща на ушите си. После бързо махна с ръка на момичето да продължи.

— Лилиан ме въведе в павилиона, професорът чакаше там. Сложи превръзка на очите ми и после… изпих кикеона, който той каза, че бил само просена вода. Но излъга. По-късно Тара ми каза, че била смесена с барбитурати, купувал ги от Конрад.

Мариана беше обхваната от непоносимо напрежение, не искаше да слуша повече. Но знаеше, че няма избор.

— Продължавай.

— И тогава той прошепна в ухото ми… че трябва да умра тази нощ… и да се възродя на зазоряване. Извади нож и докосна гърлото ми с него.

— Наистина ли го направи? — попита Мариана.

— Не ме поряза или нещо такова, каза, че било ритуално жертвоприношение. После свали превръзката от очите ми… И тогава видях къде остави ножа… Пъхна го в цепнатина в стената, между две каменни плочи.

Зоуи затвори очи за секунда.

— След това ми е трудно да си спомня какво стана. Краката ми бяха като гумени, все едно се топяха… Излязохме от павилиона. Вървяхме през дърветата… влязохме в гората. Някои от момичетата танцуваха голи… другите се къпеха в реката, плуваха, но аз не исках да сваля дрехите си… — Тя разтърси глава. — Не си спомням ясно. Но някак ги загубих… и сега бях сама и замаяна… и уплашена… и… той беше там.

— Едуард Фоска?

— Да. — Сякаш не желаеше да изговори името му. — Опитах се да говоря, но не успях. Той продължи да… да ме целува… да ме докосва, казвайки ми, че ме обича. Очите му бяха безумни… помня очите му, бяха очи на луд. Опитах се да избягам… Но не можех. И тогава се появи Тара и двамата започнаха да се целуват и някак си успях да се махна… затичах се между дърветата… продължих да тичам… — Тя наведе глава и замълча за момент. — Не спирах да тичам… махнах се.

Мариана я побутна да продължи.

— И какво стана след това, Зоуи?

Момичето сви рамене.

— Нищо. Никога не казах на момичетата за станалото… освен на Тара.

— А професор Фоска?

— Той се държеше, все едно нищо не е станало. Затова и аз… се опитах да се държа така. — Тя повдигна рамо. — Но после, в онази вечер, Тара дойде при мен в стаята ми… Каза ми как той я е заплашил, че ще я убие. Никога не бях виждала Тара толкова уплашена, беше абсолютно ужасена.

Клариса се обади тихо:

— Скъпо момиче, трябваше да уведомиш колежа. Трябваше да кажеш на някого. Трябваше да дойдеш при мен.

— Щеше ли да ми повярваш, Клариса? Това е безумна история, моята дума срещу неговата.

Мариана закима, едва удържайки сълзите си. Искаше ѝ се да протегне ръце, да вземе Зоуи в прегръдките си и да я притисне до гърдите си.

Но първо имаше нещо, което трябваше да узнае.

— Зоуи, защо сега? Защо ни го казваш чак сега?

За момент момичето не проговори. После отиде до креслото, върху което беше проснато якето му, за да съхне пред огъня. Бръкна в джоба му.

Извади леко влажна, опръскана с дъждовни капки картичка.

Пусна я в скута на Мариана.

— Защото и аз получих една.

3.

Мариана се взря в пощенската картичка в скута си.

Изображението беше на сумрачна картина в стил рококо — Ифигения лежи гола върху някакво легло, а Агамемнон се промъква зад нея, размахал нож. На задната страна на картичката имаше текст на древногръцки. Не си направи труда да моли Клариса да го преведе. Нямаше смисъл.

Трябваше да е силна заради Зоуи. Трябваше да мисли ясно и бързо. Изхвърли всякаква емоция от гласа си.

— Кога я получи, Зоуи?

— Този следобед. Беше под вратата ми.

— Ясно. — Мариана кимна на себе си. — Това променя нещата.

— Не, не ги променя.

— Трябва да те махнем оттук. Още сега. Трябва да заминем за Лондон.

— Слава богу, че ти дойде ума в главата — заяви Клариса.

— Не. — Зоуи поклати глава. На лицето ѝ се беше появил упорит израз. — Не съм дете. Никъде няма да ходя. Оставам тук. Както ти каза — трябва да се борим. Ще го хванем.

Докато племенницата ѝ изричаше това, Мариана си помисли колко уязвима изглежда Зоуи, колко уморена и нещастна. Последните събития я бяха засегнали и променили видимо — изглеждаше съсипана както физически, така и психически. Беше толкова крехка и в същото време толкова решена да продължи. Ето така изглежда смелостта, помисли си тя. Това е кураж.

Клариса сякаш също го усети. Заговори тихо:

— Зоуи, скъпо дете, смелостта ти е похвална. Но Мариана е права. Трябва да отидем в полицията, да им разкажем всичко, което току-що ни каза… И после ти трябва да заминеш от Кеймбридж, всъщност и двете трябва да го направите. Още тази вечер.

Момичето изкриви лице в гримаса и поклати глава.

— Няма смисъл да казваме на полицията, Клариса. Ще си помислят, че Мариана ме е подучила. Чиста загуба на време ще е. А ние нямаме време. Имаме нужда от доказателство.

— Зоуи…

— Не, чуй ме — обърна се тя към Мариана. — Нека проверим в павилиона, просто така, за всеки случай. Където го видях да скрива ножа. И ако не го намерим, тогава… ще заминем за Лондон, съгласна?

Преди Мариана да успее да отговори, Клариса я изпревари.

— Божичко, да не искате да ви убият?

— Не — поклати глава Зоуи. — Убийствата стават винаги през нощта, значи имаме няколко часа. — Хвърли поглед през прозореца и погледна с надежда към Мариана. — А и спря да вали. Изяснява се.

— Не съвсем — поколеба се Мариана. — Но скоро. — Замисли се за секунда. — Върви да вземеш един душ, махни тези мокри дрехи. Ще се срещнем в твоята стая след двайсет минути.

— Добре. — Зоуи кимна, изглеждаше доволна.

Мариана се взираше в нея, докато тя събираше нещата си.

— Зоуи, моля те, бъди внимателна.

Момичето кимна и излезе от стаята. В момента, в който вратата се затвори, Клариса се обърна към нея. Изглеждаше разтревожена.

— Мариана, възразявам категорично. Много опасно е и за двете да ходите на реката просто така…

Мариана поклати глава.

— Нямам намерение да позволя на Зоуи дори да припари близо до реката. Ще я убедя да метне няколко неща в чантата и веднага заминаваме. За Лондон, както ти каза.

— Слава богу. — Клариса изглеждаше облекчена. — Ето това е правилното решение.

— Но чуй ме внимателно. Ако с мен стане нещо, искам да отидеш в полицията, ясно? Трябва да им разкажеш всичко — всичко, което Зоуи ни каза. Разбра ли?

Клариса кимна. Изглеждаше изключително нещастна.

— Ще ми се двете да идете в полицията веднага.

— Зоуи е права, няма смисъл. Инспектор Сангха няма да иска дори да ме чуе. Но теб ще изслуша.

Клариса не каза нищо. Само въздъхна и се загледа в огъня.

— Ще ти звънна от Лондон — успокои я Мариана.

Не последва никаква реакция. Клариса като че ли дори не я чу.

Мариана се почувства разочарована. Очакваше повече. Очакваше Клариса да бъде стълб на силата, но явно всичко това се беше оказало прекалено много за нея. Сякаш се бе състарила внезапно, изглеждаше свита, дребна и крехка.

Изобщо няма да е полезна, осъзна Мариана. Каквито и ужаси да ги чакаха напред, налагаше се двете със Зоуи да се справят сами.

Нежно целуна преподавателката си по бузата за довиждане. След това я остави до огъня.

4.

Докато вървеше през вътрешния двор към стаята на Зоуи, Мариана беше съсредоточила мислите си върху практични неща. Ще опаковат нещата си бързо и после, без да бъдат видени, ще се измъкнат от колежа през задната порта. Такси до гарата, влак до „Кингс Крос“. А след това — сърцето ѝ се изпълни с радост при мисълта — ще са си вкъщи, в пълна безопасност в малката жълта къщичка.

Изкачи каменните стъпала до стаята на племенницата си. Беше празна, сигурно Зоуи още беше в банята на долния етаж.

В този момент телефонът ѝ иззвъня. Беше Фред. Поколеба се, но реши да отговори.

— Ало?

— Мариана, аз съм. — Звучеше разтревожен. — Трябва да говоря с теб. Важно е.

— Моментът не е подходящ. Смятам, че снощи си казахме всичко.

— Не става дума за снощи. Изслушай ме, моля те. Сериозен съм. Имам предчувствие — за теб.

— Фред, нямам време…

— Знам, че не вярваш в такива неща, но е истина. В сериозна опасност си. Точно сега, в тази секунда. Където и да си, изчезвай веднага оттам. Тръгвай. Бягай…

Мариана затвори извадена от кожата си, направо бясна. Имаше си достатъчно грижи на главата и без глупостите на Фред. И без това беше изнервена, сега се почувства още по-зле.

Защо Зоуи се бавеше?

Докато чакаше, кръстосваше неспокойно стаята. Очите ѝ блуждаеха, спирайки се за миг на вещите на племенницата ѝ: бебешка снимка в сребърна рамка, снимка на Зоуи като шаферка на сватбата на Мариана, най-различни талисмани и дрънкулки, камъчета и кристали, събирани по време на ваканции в чужбина, спомени от детството, които разнасяше със себе си още от мъничка — като старата раздърпана Зебра, кацнала несигурно върху възглавницата ѝ.

Почувства се невероятно трогната от тази колекция вехтории. Внезапно в ума ѝ изскочи Зоуи като малко дете, коленичила пред леглото с ръце, сключени за молитва. Господи, благослови Мариана, Господи, благослови Себастиан, Господи, благослови дядо. Господи, благослови Зебра — и така нататък, включително хора, чиито имена дори не знаеше, като нещастната жена от автобусната спирка или мъжа в книжарницата, болен от грип. Наблюдаваше този детински ритуал с обич, но изобщо не вярваше в това, което момиченцето правеше. Мариана не вярваше в един бог, до който се стига толкова лесно или чието безмилостно сърце може да бъде трогнато от молитвите на малко момиченце.

Но сега внезапно почувства, че колената ѝ поддават — подгъват се, сякаш побутнати отзад от някаква невидима сила. Тя коленичи на пода, сключи ръце и сведе глава в молитва.

Но не се молеше на Бог, на Исус, нито дори на Себастиан.

Молеше се на няколко мръсни, съсипани от стихиите каменни колони на хълм на фона на ярко небе без птици.

Молеше се на богинята.

— Прости ми — прошепна тя. — Каквото и да съм направила някога, каквото и да съм направила сега, че да те засегна. Ти взе Себастиан. Това е достатъчно. Умолявам те, не ми отнемай Зоуи. Моля те… няма да те разочаровам. Аз…

Спря, внезапно осъзнала и притеснена от думите, излизащи от устата ѝ. Почувства се едва ли не луда — като малко дете, което се пазари с вселената.

И въпреки това на някакво много по-дълбоко ниво осъзнаваше, че най-накрая е стигнала до момента, към който я беше водило всичко станало дотук: много отлаган, но неизбежен сблъсък — уреждането на сметките с Девицата.

Бавно се изправи на крака.

Зебра се прекатури от възглавницата, падна от леглото и се приземи на пода.

Мариана вдигна играчката и отново я намести върху възглавницата. Докато го правеше, забеляза, че шевът на корема на Зебра се е отпуснал — липсваха три бода. И от пълнежа се подаваше нещо.

Поколеба се, после, без изобщо да мисли какво прави, го дръпна. Огледа го. Беше хартия, сгъвана и разгъвана много пъти, скрита в тялото на меката играчка.

Мариана се втренчи в нея. Чувстваше, че се готви да направи нещо нередно, но същевременно усещаше, че трябва да узнае какво е това. Трябваше да знае.

Внимателно разгъна хартията и видя, че са няколко страници от бележник. Приличаше на напечатано на машина писмо.

Седна на леглото.

И започна да чете.

5.

6.

Мариана отпусна писмото в скута си.

Загледа се в него.

Беше ѝ трудно да мисли, трудно да диша, все едно ѝ бяха изкарали въздуха с удар в диафрагмата. Не схващаше какво е прочела. Какво означаваше този чудовищен тест?

В него нямаше смисъл. Не вярваше, че е истински — не можеше да повярва. Не можеше да значи това, което тя си мислеше. Не можеше да е това. И все пак — това беше единственото заключение, което можеше да направи, без значение колко неприемливо или безсмислено беше… или ужасяващо.

Написано беше от Едуард Фоска… това отвратително любовно писмо — и той го беше написал на Зоуи.

Мариана поклати глава. Не… не и Зоуи, нейната Зоуи. Не го вярваше, не вярваше, че Зоуи би могла да се замеси с това чудовище…

В този момент си спомни странния израз на лицето на Зоуи, когато гледаше Фоска през вътрешния двор. Израз, който тя беше приела за страх. Ами ако е било нещо много по-сложно?

Ами ако от самото начало беше гледала на всичко от грешния ъгъл, от неправилната страна? Ами ако…

Стъпки… изкачващи се по стълбите.

Замръзна. Не знаеше какво да прави — трябваше да каже нещо, да направи нещо. Но не сега, не и така, първо трябваше да помисли.

Сграбчи писмото и го пъхна в джоба си точно когато племенницата ѝ се появи на прага.

— Извинявай, Мариана. Бързах, колкото можах.

Зоуи ѝ се усмихна, когато влезе в стаята. Бузите ѝ бяха зачервени, косата мокра. Беше с халата си и стискаше две хавлиени кърпи.

— Само да се облека. Една секунда.

Мариана не каза нищо. Момичето облече чисти дрехи и моментната голота — тази млада, гладка кожа — ѝ напомни за миг за красивото бебе, което беше обичала, за онова красиво, невинно дете. Къде беше изчезнало то? Какво беше станало?

Очите ѝ се напълниха със сълзи, но не сантиментални, а сълзи от мъка, от физическа болка, все едно някой я беше зашлевил по лицето. Извърна се, за да не бъде видяна, и бързо изтри очи.

— Готова съм — каза Зоуи. — Тръгваме ли?

— Да тръгваме? — погледна я неразбиращо. — Къде?

— В павилиона, разбира се. Да потърсим ножа.

— Моля? А, да…

Зоуи я изгледа учудена.

— Добре ли си?

Мариана бавно кимна. Всички надежди за измъкване, всички мисли за бягство със Зоуи в Лондон бяха изчезнали от ума ѝ. Нямаше къде да отиде, нямаше къде да бяга. Вече нямаше.

— Добре — отвърна тя.

И като сомнамбул последва племенницата си надолу по стълбището и през вътрешния двор. Дъждът беше спрял, небето беше оловносиво, а над главите им се събираха потискащи черни облаци, носени и въртени от вятъра.

Момичето я погледна.

— Трябва да стигнем до реката. Това е най-лесният път.

Мариана не каза нищо, само кимна леко с глава.

— Мога да карам плоскодънка — каза Зоуи. — Не съм толкова добра като Себастиан, на не съм и много зле.

Мариана пак кимна и я последва към реката.

Седем плоскодънки поскърцваха в реката пред хангара, завързани за брега. Зоуи взе един от прътовете, подпрени на стената на хангара. Изчака Мариана да се качи в лодката, после измъкна тежкия синджир, придържащ я към брега.

Мариана седна на ниската дървена седалка, влажна от дъжда, без да го забележи.

— Няма да отнеме много време — подхвърли Зоуи, като ги отблъсна от брега с пръта.

После го вдигна високо във въздуха, заби го във водата и започнаха пътешествието си.

Не бяха сами на реката, Мариана го знаеше от самото начало. Усещаше, че някой ги следи. Устоя на изкушението да хвърли бърз поглед през рамо. Но когато най-накрая обърна глава, зърна — точно както очакваше — в далечината фигура на мъж, който се скри зад дърво.

Реши обаче, че сигурно се заблуждава. Защото не беше този, когото очакваше да види — не беше Едуард Фоска.

Беше Фред.

7.

Както Зоуи беше предсказала, напредваха бързо. Скоро оставиха колежа зад себе си и от всяка страна на реката се заредиха открити полета — естествен пейзаж, който бе оцелял непроменен с векове.

По ливадите пасяха черни крави. Миришеше на влага и гниещ дъб, на мокра кал. Долавяше се дим от огън, запален някъде, тежка миризма на горящи мокри листа.

От реката се вдигаше тънка мъгла, чиито валма се завихряха около Зоуи, докато тя размахваше пръта. Беше толкова красива с коса, развявана от вятъра, и този отнесен израз в очите. Приличаше на дамата от Шалот на нейното обречено, последно пътуване по реката.

Мариана се опитваше да не мисли, но това беше много трудно. С всеки приглушен удар на пръта в речното дъно и всяко стремглаво оттласване на лодката напред по повърхността на водата тя знаеше, че времето изтича. Скоро щяха да пристигнат при павилиона.

И после какво?

Усещаше как писмото прогаря джоба ѝ, знаеше, че трябва да разбере смисъла му.

Но сигурно грешеше. Сигурно.

— Много си мълчалива — обади се Зоуи. — За какво си мислиш?

Мариана я погледна. Опита се да заговори, но не излезе глас. Поклати глава, повдигна рамо.

— Нищо.

— Скоро ще стигнем. — Момичето посочи към завой на реката.

Тя се обърна и погледна.

— О…

За нейна изненада във водата се беше появил лебед. Носеше се без усилие към нея, а вятърът леко рошеше мръсните му бели пера. Когато приближи плоскодънката, лебедът изви дългата си шия и погледна право в нея. Черните му очи се втренчиха в нейните.

По гърба на Мариана мина тръпка. Тя отмести поглед.

Когато отново погледна, лебедът беше изчезнал.

— Пристигнахме — обяви Зоуи. — Виж.

Виждаше се павилион на брега на реката. Не беше голям — четири каменни колони, поддържащи островръх покрив. Бял първоначално, сега той беше обезличен от два века безмилостни дъждове и ветрове, нашарен в златисто и зелено от ръждата и водораслите.

Беше зловещо място за павилион — изолирано, до брега на водата, заобиколено от гора и блато. Минаха покрай него, покрай диви ириси, растящи във водата, и пълзящи рози, покрити с тръни, които минаваха през пътеката.

Зоуи насочи плоскодънката към брега. Заби пръта дълбоко във водата и акостира, закрепи лодката към брега. Скочи на земята и протегна ръка да помогне на Мариана. Но тя не пое ръката ѝ. Не можеше да се накара да я докосне.

— Сигурна ли си, че си добре? — попита я момичето. — Държиш се толкова странно.

Мариана не отговори. Слезе от лодката на тревистия бряг и последва племенницата си към павилиона.

Спря отвън и вдигна глава да го огледа.

Над входа имаше герб, изсечен в камъка — лебед в буря.

Мариана замръзна, като го видя. Загледа се в него за секунда. След това продължи.

Последва Зоуи вътре.

8.

В каменната стена в павилиона имаше два прозореца, които гледаха към реката, и каменна пейка под тях. Зоуи посочи навън към зелената гориста местност наблизо.

— Намерили са тялото на Тара там, сред дърветата, до блатото. Ще ти покажа. — После клекна и погледна под седалката. — А ето къде остави ножа той. Тук вътре…

Пъхна ръка в цепнатина между две каменни плочи. И се усмихна.

— Аха.

Извади ръка… в която стискаше нож. Беше към петнайсет сантиметра дълъг. По острието имаше бледи петна от червена ръжда… или засъхнала кръв.

Мариана видя как го хваща за дръжката — сякаш прави нещо привично — след което се изправя и обръща ножа към нея.

Насочила беше острието право към нея. Гледаше я, без да мигва, а сините ѝ очи излъчваха мрак.

— Хайде — изрече Зоуи. — Отиваме на разходка.

— Моля?

— Там, през дърветата. Да вървим.

— Почакай. Спри. — Мариана поклати глава. — Това не си ти.

— Моля?

— Това не си ти, Зоуи. Това е той.

— Какви ги говориш?

— Чуй ме. Аз знам. Намерих писмото.

— Какво писмо?

В отговор Мариана извади писмото от джоба си. Разгъна го и го показа на Зоуи.

— Това писмо.

Момичето не проговори. Само се взираше в нея. Без никаква емоционална реакция. С абсолютно безизразно лице.

— Прочете ли го?

— Не съм го търсила нарочно. Стана случайно…

— Прочете ли го?

Мариана кимна и прошепна:

— Да.

В очите на Зоуи проблесна гняв.

— Не си имала право!

Мариана я погледна.

— Зоуи. Не разбирам. Това… това не значи, че… не е възможно да значи, че…

— Какво? Какво не може да значи?

Мариана се бореше да намери точните думи.

— Че имаш нещо общо с тези убийства… Че ти и той… сте замесени…

— Той ме обичаше. Двамата се обичахме.

— Не, Зоуи. Важно е. Казвам го, защото те обичам. Тук ти си жертва. Независимо от това, което си мислиш, това не е било любов…

Момичето се опита да я прекъсне, но тя не му позволи. Продължи:

— Знам, че не искаш да го чуеш. Знам, че си мислиш колко романтично е било, но каквото и да ти е давал, не е било любов. Едуард Фоска не е способен да обича. Прекалено увреден е, прекалено опасен…

— Едуард Фоска? — Зоуи я погледна изумена. — Ти си мислиш, че Едуард Фоска е написал писмото?… И затова аз го пазя, скрито в стаята си? — Изгледа я презрително. — Не го е писал той.

— Тогава кой?

Слънцето внезапно се скри зад облак и времето сякаш започна да пълзи. Мариана чу първите капки дъжд, потрепващи върху широкия каменен перваз на павилиона, някъде в далечината нададе крясък сова. И в това безвремие тя осъзна нещо: вече знаеше какво ще каже Зоуи и вероятно на някакво друго ниво винаги го е знаела.

После слънцето отново се показа — времето догони себе си с рязък скок. И Мариана повтори въпроса:

— Кой написа писмото?

Зоуи я гледаше с очи, пълни със сълзи. Прошепна тихо:

— Себастиан, разбира се.