Девиците

1.

Мариана и Зоуи мълчаха взрени една в друга.

Вече валеше и Мариана чуваше и подушваше миризмата на дъжда, падащ върху калта навън. Виждаше капките, размиващи отраженията на трептящите, огъващи се във водата дървета. Накрая тя наруши мълчанието:

— Лъжеш.

— Не. — Зоуи поклати глава. — Не лъжа. Себастиан написа писмото. Написа го за мен.

— Това не е вярно. Той… — Мариана се мъчеше да намери думите. — Себастиан… не е написал това.

— Разбира се, че го написа. Събуди се. Толкова си сляпа.

Мариана погледна към писмото в ръката си. Втренчи се в него безпомощно.

— Ти… и Себастиан… — Не можеше да довърши изречението.

Вдигна отчаяно очи към Зоуи, надявайки се, че тя ще я съжали.

Но момичето имаше сили да съжалява само себе си и очите му блеснаха, когато се наляха със сълзи.

— Обичах го. Обичах го…

— Не. Не…

— Това е истината. Винаги съм била влюбена в Себастиан, винаги, откакто се помня… още от малка. А той обичаше мен.

— Зоуи, спри. Моля те…

— Трябва да се изправиш пред това вече. Да отвориш очи. Бяхме любовници. Любовници сме още от онова пътуване до Гърция. За петнайсетия ми рожден ден, в Атина, помниш ли? Себастиан ме заведе в маслинената горичка зад къщата… правихме любов там, в праха.

— Не. — Мариана искаше да се изсмее, но беше прекалено извратено, за да го направи. Беше ужасно. — Лъжеш…

— Не, ти лъжеш… себе си… ето затова си толкова прецакана… защото дълбоко в себе си знаеш истината. Всичко беше само лъжи. Себастиан никога не е обичал теб. Мен обичаше — винаги е обичал мен. Ожени се за теб само за да е близо до мен… И за парите, естествено… но ти го знаеш, нали?

Мариана поклати глава.

— Няма… няма да слушам това.

Обърна се и излезе от павилиона. Продължи да върви.

После побягна.

2.

— Мариана! — провикна се Зоуи след нея. — Къде отиваш? Не можеш да избягаш. Вече не можеш.

Мариана не ѝ обърна внимание и продължи да тича. Зоуи я последва.

Тъмните облаци над тях гърмяха, внезапно блесна огромна светкавица. Почти цялото небе стана зелено. И тогава небесата се отвориха. Дъждът заваля силно, капките вдигаха прах от земята, пенеха повърхността на реката.

Мариана се втурна в гората. Сред дърветата беше тъмно и мрачно. Земята беше влажна, лепкава, миришеше на мухъл. Преплетените дървесни клони бяха покрити със сложни паяжини, оплели мумифицирани големи сини мухи и други насекоми, увиснали в копринените нишки над главата ѝ.

Зоуи тичаше след нея, подигравайки ѝ се, гласът ѝ ехтеше сред дърветата.

— Един ден дядо ни хвана в маслинената горичка. Заплаши, че ще ти каже, затова Себастиан трябваше да го убие. Удуши го на място с онези свои огромни ръчища. Тогава дядо остави всичките си пари на теб… Толкова много пари. — Себастиан беше зашеметен — трябваше да ги има. Искаше ги за мен, за себе си… за нас. Но ти стоеше на пътя…

Клоните на дърветата сграбчваха Мариана, докато тя се бореше да си проправи път през тях, деряха и нараняваха ръцете и раменете ѝ.

Чуваше близо зад себе си Зоуи, която си пробиваше път през гората като отмъстителна фурия. Не спираше да говори през цялото време.

— Себастиан каза, че ако ти се случи нещо, той ще е първият заподозрян. „Имаме нужда от някакво разсейване — каза той. — От нещо като магически трик.“ Помниш номерата, които правеше за мен, когато бях малка? „Трябва да накараме всички да гледат към грешното нещо и към грешното място.“ Разказах му за професор Фоска и Девиците и тогава му хрумна идеята. Разцъфнала в ума му като красиво цвете, каза той — изразяваше се толкова поетично — помниш, нали? Разработи всеки детайл. Беше идеална. Но тогава… ти го отведе… и той никога не се върна. Себастиан не искаше да ходи на Наксос. Ти го накара. Ти си виновна, че е мъртъв.

— Не — прошепна Мариана. — Това не е честно…

— Честно е — изсъска Зоуи. — Ти го уби. Уби и мен също.

Изведнъж дърветата пред тях оредяха и се озоваха на малка поляна. Пред тях се простираше блатото. Обширно пространство светлозелена вода, обрасло с плевели и къпинаци. Имаше паднало дърво, разцепено на две, което бавно гниеше, покрито с жълто-зелен мъх и петнисти отровни гъбички.

Имаше и странна миризма на разложение, воня на нещо развалено и гниещо — дали не беше застоялата вода?

Или… смъртта?

Зоуи се втренчи в Мариана, останала без дъх, стиснала ножа. Очите ѝ бяха зачервени, пълни със сълзи.

— Когато той умря, все едно ме прободоха с нож в корема. Не знаех какво да правя с гнева си… с болката си… И тогава, един ден… разбрах… видях. Трябваше да изпълня плана на Себастиан вместо него, точно както той искаше. Това беше последното, което можех да направя за него. За да почета него и паметта му… и да отмъстя.

Мариана я гледаше невярваща. Едва успя да проговори. Прошепна тихо:

— Какво си направила, Зоуи?

— Не аз. Той. Всичко беше на Себастиан… Аз само направих това, което той ми каза. Беше заради любовта — преписах цитатите, които той избра, пуснах пощенските картички, както той каза, подчертах пасажите в книгите на Фоска. По време на едно от заниманията ни се престорих, че трябва да ида до банята, и пъхнах малко косми от главата на Тара в дъното на гардероба му, пръснах там и малко от кръвта ѝ. Полицията още не ги е намерила. Но скоро и това ще стане.

— Едуард Фоска е невинен? Ти си го натопила?

— Не. — Зоуи поклати глава. — Ти го натопи, Мариана. Себастиан каза, че трябва само да те накарам да си помислиш, че се страхувам от Фоска. А останалото го направи ти. Беше най-смешната част от цялото представление: да те гледам как си играеш на детектив. — Момичето се усмихна. — Но ти не си детектив… Жертвата си.

Мариана погледна в очите на Зоуи, всички парченца се наместиха по местата си в ума ѝ и тя най-накрая видя ужасната истина, която толкова дълго бе отказвала да види. В гръцката трагедия има дума за този момент: анагнорисис — откритието — моментът, в който героят най-сетне вижда истината и разбира съдбата си и как истината винаги е била там, през цялото време пред очите му. Едно време Мариана се чудеше какви ли са чувствата в този момент. Сега вече знаеше.

— Ти си ги убила… онези момичета… как можа?

— Девиците никога не са били от значение, Мариана, те бяха само за разсейване на вниманието. Зелен хайвер, така казваше Себастиан. — Момичето повдигна рамо. — С Тара беше… трудно. Но Себастиан каза, че е жертва, която трябва да направя. Прав беше. В известен смисъл почувствах облекчение.

— Облекчение?

— Да се видя най-накрая ясно. Сега знам коя съм — знаеш ли, като Клитемнестра съм?… Или Медея. — От същото тесто съм.

— Не. Не, грешиш. — Мариана се обърна. Не можеше да понесе да я гледа повече. По бузите ѝ потекоха сълзи. — Ти не си богиня, Зоуи. Ти си чудовище.

— И да съм — чу тя Зоуи да казва, — Себастиан ме направи такава. Както и ти.

И тогава почувства внезапно блъсване в гърба.

Падна на земята със Зоуи върху гърба си. Започна да се бори, но момичето използваше цялата си тежест, натискаше я в калта. Усети върху лицето си колко студена и мокра е земята. И чу Зоуи да шепне в ухото ѝ.

— Утре, когато намерят тялото ти, ще кажа на инспектора, че съм се опитала да те спра, че съм те умолявала да не идваш сама да разглеждаш павилиона, но ти си настояла. Клариса ще му разкаже моята история за професор Фоска, ще претърсят стаите му, ще намерят доказателствата, които съм сложила там…

Зоуи слезе от Мариана и я превъртя по гръб. Надвеси се над нея, вдигнала ножа. Очите ѝ бяха обезумели, чудовищни.

— И ти ще бъдеш запомнена като поредната жертва на Едуард Фоска. Жертва номер четири. Никой няма да се досети за истината… че те убихме ние — Себастиан и аз.

Вдигна ножа по-високо… готова да нанесе удара…

И тогава Мариана внезапно се изпълни със сила. Вдигна ръка и сграбчи китката на момичето. Сборичкаха се за миг, после Мариана изви ръката ѝ с все сили и Зоуи загуби контрол над ножа…

Той излетя от пръстите ѝ, изсвистя във въздуха и изчезна в близката трева с глух удар.

Зоуи скочи с вик и се спусна да го търси.

Докато момичето се оглеждаше, Мариана се изправи и забеляза, че иззад дърветата се появява човек.

Фред.

Спусна се към нея с разтревожено лице. Не виждаше Зоуи, защото тя беше коленичила в тревата, и Мариана се опита да го предупреди.

— Фред… спри. Спри…

Но Фред не спря, а бързо дотича при нея.

— Добре ли си? Последвах те… разтревожен бях и…

Мариана видя зад рамото му как Зоуи се изправя… стиснала ножа. Изкрещя.

— Фред!…

Но беше прекалено късно… Зоуи заби острието дълбоко в гърба на Фред. Очите му се разтвориха широко от шока и се впериха в Мариана.

Той рухна, отпусна се на земята… и остана да лежи неподвижен, непомръдващ. Под него бавно се оформяше локва кръв. Зоуи побутна Фред с ножа, за да провери дали е жив. Изглежда не беше сигурна.

Без да мисли, Мариана сключи пръсти около твърд, студен камък, потънал в калта. Измъкна го.

Запрепъва се със залитане към Зоуи, все още наведена над тялото на Фред.

Точно когато Зоуи се готвеше да забие ножа в гърдите му… Мариана стовари камъка върху главата ѝ.

Ударът я събори встрани и докато падаше, плъзгайки се в калта, тя се стовари по лице върху ножа.

Остана да лежи неподвижна за секунда. Мариана помисли, че е мъртва.

Но тогава с животинско изръмжаване момичето се превъртя на гръб. Лежеше като ранено създание, с широко отворени, уплашени очи. Видя забития нож, стърчащ от гърдите ѝ…

И започна да пищи.

Не спираше да пищи: изпадна в истерия, крещеше в агония, от страх и ужас — писъци на ужасено дете.

За първи път в живота си Мариана не се затича да помогне на Зоуи. Вместо това извади телефона си. Позвъни в полицията.

През цялото време Зоуи не спря да пищи, да пищи… докато накрая… писъците ѝ се смесиха с воя на приближаваща се сирена.

3.

Зоуи беше отведена с линейка, придружена от двама въоръжени полицаи.

Ескортът едва ли беше необходим, тъй като тя се беше превърнала в дете: уплашено, беззащитно момиченце. Въпреки това беше обвинена в опит за убийство, като щяха да последват и други обвинения. Само в опит за убийство, защото Фред оцеля след нападението, макар и на косъм. Раната му беше критична и той бе отведен в болница в отделна линейка.

Мариана беше в състояние на шок. Седеше на пейка до брега на реката. Стискаше в двете си ръце чаша силен, сладък чай, който инспектор Сангха ѝ беше налял от своя термос — заради шока и като предложение за мир.

Дъждът беше спрял. Небето се беше прояснило, облаците се бяха стопили, оставяйки само няколко сиви повесма в бледата светлина. Слънцето бавно залязваше зад дърветата, шарейки небето в розово и златно.

Мариана седеше на пейката, повдигаше топлата чаша към устните си и отпиваше от чая. Една полицайка се опита да я утеши, слагайки ръка върху раменете ѝ, но тя сякаш не забелязваше нищо. Някой зави коленете ѝ с одеяло. Едва ли го усети. Умът ѝ беше празен, очите ѝ бродеха по реката — и тогава видя лебеда. Носеше се стремително по водата, набираше скорост.

И докато тя го гледаше, разпери крила и излетя. Извиси се нагоре и очите ѝ го последваха в небесата.

Инспектор Сангха дойде при нея и седна на пейката.

— Ще се радвате да узнаете — каза той, — че Фоска беше уволнен. Оказа се, че е спял с всички момичета. Морис си призна, че го е изнудвал — е, бяхте права. С малко късмет и двамата ще получат това, което заслужават.

Той хвърли поглед към Мариана и видя, че тя изобщо не схваща думите му. Кимна към чая. И внимателно каза:

— Как сте? Малко по-добре?

Тя го погледна. Поклати леко глава. Не се чувстваше по-добре, напротив, по-зле се чувстваше…

И все пак нещо се беше променило. Какво ли?

Чувстваше се някак нащрек, може би будна беше по-добра дума: всичко ѝ изглеждаше по-ясно, все едно се беше вдигнала някаква мъгла; цветовете бяха по-ярки, очертанията на нещата по-ясни. Светът вече не беше приглушен, сив и далечен… зад воал.

Отново го чувстваше жив и ярък, пълен с цвят, мокър от есенния дъжд и вибриращ от вечното жужене на безкрайното раждане и смърт.