Девиците

1.

Тази нощ отново не можах да заспя. Прекалено енергичен се чувствам, прекалено напрегнат. Свръхвъзбуден би казала майка ми.

Затова се отказах от опитите да се унеса и излязох да се разходя.

Докато скитах из пустите улици на града, срещнах лисица. Не ме чу да приближавам и вдигна стресната очи.

Никога досега не съм бил толкова близо до лисица. Какво великолепно създание! Какъв кожух, каква опашка и тези тъмни очи, втренчени право в мен.

Взрях се в тях и… какво видях?

Трудно е да се опише: в този миг видях чудото на сътворението, цялото чудо на вселената в онези животински очи. Беше сякаш виждаш Бог. И — за секунда — изпитах странно чувство. Като за някакво присъствие. Все едно Бог беше там, на улицата, до мен и ме държеше за ръка.

Изведнъж се почувствах в безопасност. Почувствах се спокоен, в мир — сякаш някаква яростна треска бе утихнала, някакъв делириум бе угаснал от само себе си. Почувствах другата си част, добрата си част да се надига със зората…

Но тогава лисицата изчезна. Изчезна в сенките и слънцето изгря… Бог го нямаше. Бях сам, разделен на две.

Не искам да съм двама души. Искам да съм един човек. Искам да съм цял. Но както изглежда, нямам избор.

И докато стоях там, на улицата, и слънцето изгряваше, изведнъж сякаш си припомних нещо ужасяващо — друго зазоряване преди много години. Друга сутрин, точно като тази.

Същата жълта светлина. Същото усещане, че се разкъсваш на две.

Но къде?

Кога?

Знам, че мога да си спомня, ако опитам. Но дали искам? Имам усещането, че е нещо, което полагам усилия да забравя. От какво се страхувам толкова много? От баща ми? Още ли вярвам, че може да изскочи от кутията като герой от пантомима и да ме удари?

Или е полицията? Страхувам се от внезапно поставена на рамото ми ръка, арест и наказание, възмездие за престъпленията ми?

Защо съм толкова уплашен?

Някъде трябва да има отговор.

И аз знам къде да го търся.

2.

Рано на следващата сутрин Мариана отиде да види Зоуи.

Племенницата ѝ току-що се беше събудила и беше замаяна, стискаше Зебра в едната си ръка, докато с другата сваляше маската за очи от лицето си.

Примигна срещу Мариана, която дръпна завесите, за да пусне вътре дневната светлина. Момичето имаше ужасен вид — очите му бяха кървясали, изглеждаше изтощено.

— Съжалявам, не спах добре. Не спирам да сънувам гадни сънища.

Мариана ѝ подаде чаша кафе.

— За Тара? Мисля, че и аз бях така.

Момичето кимна и отпи от кафето си.

— Имам чувството, че съм в някакъв кошмар. Не мога да повярвам, че наистина я… няма.

— Знам.

Очите на Зоуи се напълниха със сълзи. Мариана се чудеше дали да я утеши, или да я разсее с нещо. Предпочете последното. Вдигна купчината книги от бюрото и погледна заглавията — „Херцогинята на Малфи“, „Трагедията на отмъстителя“, „Испанската трагедия“.

— Чакай да отгатна. Този срок изучавате трагедията.

— „Трагедията на отмъстителя“ — изпъшка тихо Зоуи. — Толкова е тъпо.

— Май не я харесваш?

— „Херцогинята на Малфи“ е поносима… смешна е, искам да кажа, толкова е безумна.

— Помня я. Отровени библии и върколаци. Но някак си още въздейства, нали? Поне аз така си мисля. — Погледна книгата. — Не съм я чела от години.

— Ще я поставят в театър Ей Ди Си този срок. Ела да я видиш.

— Ще дойда. Добра роля е. Защо не се явиш на прослушване?

— Явих се. Не я получих. — Зоуи въздъхна. — Трагедия.

Мариана се усмихна. Но после тази малка преструвка, че всичко е наред, се срина. Момичето се втренчи в нея и смръщи лице.

— Тръгваш ли си? Да се сбогуваш ли си дошла?

— Не. Не си тръгвам. Реших да остана, поне за няколко дни… и да задам малко въпроси. Да видя дали не мога да помогна.

— Сериозно? — Очите на Зоуи светнаха и смръщеният ѝ израз изчезна. — Страхотно. Благодаря ти. — Поколеба се. — Слушай. Това, дето го казах вчера… че ми се ще Себастиан да беше тук… извинявай.

Мариана поклати глава, разбираше я много добре. Племенницата ѝ и Себастиан винаги бяха имали специална връзка. Когато беше мъничка, тя вечно тичаше при него, щом ожули коляно или се пореже, или просто има нужда от утешение. Мариана нямаше нищо против, знаеше колко важно е да имаш баща. А Себастиан беше най-близкото до баща, което Зоуи имаше след загубата на родителите си.

— Не трябва да ми се извиняваш — усмихна се тя. — Себастиан винаги е бил много по-добър от мен при криза.

— Винаги се грижеше за нас. А сега… — Зоуи повдигна рамене.

— Сега ние се грижим една за друга. Разбрано?

— Разбрано — кимна момичето. После се взе в ръце и заговори по-твърдо. — Дай ми двайсет минути да взема душ и да се приготвя. Може да направим план…

— Какви ги говориш? Нямаш ли лекции днес?

— Да, но…

— Никакво „но“ — каза твърдо Мариана. — Отиваш на лекциите си. Влизаш в часовете си. Ще се видим за обяд. Тогава ще говорим.

— Ох, Мариана…

— Не. Категорична съм. По-важно от всякога е сега да си заета и да се фокусираш върху работата си. Ясно?

Зоуи въздъхна тежко, но спря с възраженията.

— Ясно.

— Хубаво. — Мариана я целуна по бузата. — Ще се видим по-късно.

Мариана излезе от стаята и се спусна към реката.

Мина покрай хангара за лодки на колежа и редицата плоскодънки, които принадлежаха на „Сейнт Кристофър“ и стояха завързани със синджири към брега, леко поклащащи се върху водата.

Докато вървеше, звънеше на пациентите си, за да анулира срещите за седмицата.

Не им каза какво е станало. Просто бегло спомена, че има неотложен семеен въпрос. Всички приеха новината нормално, с изключение на Хенри. Не очакваше той да реагира добре, както и стана.

— Много благодаря — каза той саркастично. — Поздравления, приятелко. Оценявам го високо.

Мариана се опита да му обясни, че случаят е спешен, но той не се интересуваше от нищо. Също като децата Хенри виждаше само, че неговите собствени желания не са удовлетворени, и единствената му цел беше да я накаже.

— Ти интересуваш ли се от мен? Изобщо пука ли ти?

— Хенри, това са неща извън моя контрол…

— Ами аз? Аз имам нужда от теб, Мариана. Това е извън моя контрол. Случват се разни неща. Аз… аз тук потъвам…

— Какво има? Какво става?

— Не мога да говоря за това по телефона. Имам нужда от теб… Защо не си си у вас?

Мариана се вцепени. Откъде знаеше той, че не си е вкъщи? Сигурно пак е наблюдавал дома ѝ.

Внезапно усети алармено звънче в главата си — тази ситуация с Хенри беше непоносима, но тя се ядоса преди всичко на себе си за това, че бе позволила да се стигне дотук. Налагаше се да се справи с това, да се справи с Хенри. Но не сега. Не днес.

— Трябва да вървя — каза тя.

— Знам къде си, Мариана. Не го знаеше, нали? Следя те. Виждам те…

Тя затвори телефона. Почувства се неспокойна. Огледа брега на реката и пътеките от двете страни, но никъде не го видя.

Разбира се, че няма да го види, той просто се опитваше да я уплаши. Ядоса се на себе си, че се хвана в капана му.

Поклати глава и продължи по пътя си.

3.

Красива сутрин беше. По цялата река слънчевата светлина проблясваше през върбите, яркозелените им листа светеха прозрачни над главата ѝ. А под краката ѝ, по пътеката, растяха туфи диви циклами като малки розови пеперуди. Трудно беше да съчетае тази красота с причината да е тук или с мислите си, които се въртяха главно около убийство и смърт.

Какво, по дяволите, правя? — помисли си тя. — Та това е лудост.

Трудно беше мислите ѝ да не са мрачни, да не размишлява за онези неща, които не знаеше. Представа нямаше как се хваща убиец. Не беше криминолог, нито съдебен психолог като Джулиан. Притежаваше само инстинктивния си усет за човешката природа и човешкото поведение в резултат на годините работа с пациенти. Това би трябвало да ѝ свърши работа, налагаше се да отхвърли тази неувереност — сега тя само щеше да ѝ пречи. Трябваше да вярва на инстинктите си. Замисли се за секунда.

Откъде да започне?

Така, първо — и това беше най-важното — трябваше да разбере Тара: каква е била като личност, кого бе обичала, кого бе мразила и от кого се бе страхувала. Подозираше, че Джулиан е прав: Тара е познавала убиеца си. Затова трябваше да открие тайните ѝ. Не би трябвало да е трудно. В групи като тези в малки затворени общности гъмжеше от клюки и хората знаеха интимни подробности за личния живот на всеки. Ако в приказките на Тара, че е имала връзка с Едуард Фоска например, имаше някаква истина, не можеше да няма и някакви слухове. Можеше да научи много от това, което щяха да кажат другите в колежа. Оттук щеше да започне — като задава въпроси.

И което беше още по-важно, като слуша внимателно.

Стигна до по-оживена част от реката, до „Мил Лейн“. Далече напред се виждаха хора, които вървяха, тичаха, караха велосипеди. Замисли се за тях. Всеки един можеше да е убиецът. Той можеше да е тук в момента.

Можеше да я наблюдава.

Как би могла да го разпознае? Е, простият отговор беше, че няма начин. И въпреки всички претенции на Джулиан за натрупан опит и познания и той не би могъл. Знаеше, че ако бъде попитан за психопатия, Джулиан ще посочи увреждане на фронталния или темпоралния лоб на мозъка или ще изреди поредица от безсмислени етикети — антисоциално личностно разстройство, злокачествен нарцисизъм — плюс несериозен набор от характеристики като висок интелект, повърхностен чар, грандомания, митомания, презрение към морала — всяка от които обяснява твърде малко. Но не обясняват как или защо един човек може да стигне дотук — да стане безжалостно чудовище, което използва други човешки същества, сякаш са счупени играчки, които могат да бъдат разбити на парченца.

Едно време психопатията е била наричана просто „зло“. За хора, които са зли — които са намирали удоволствие в тормоза или убийството на други — се е писало още откак Медея е замахнала с брадвата към децата си, а вероятно и много преди това. Думата „психопат“ е изкована от германски психиатър през 1888 — същата година, когато Джак Изкормвача тероризира Лондон — и идва от германската дума psychopastiche, която буквално означава „страдаща душа“. Това беше водещото за Мариана: страданието, чувството, че тези чудовища също изпитват болка. Да мисли за тях като за жертви ѝ позволяваше да е по-рационална в подхода си и по-състрадателна. Психопатията или садизмът не изникват от нищото. Не са вирус, заразяващ някого случайно. Имат своята дълга предистория в детството.

Мариана вярваше, че детството е реактивен опит, което означава, че за да изпитаме емпатия към друго човешко същество, тя първо трябва да ни бъде показана — от нашите родители или хората, които се грижат за нас. Човекът, убил Тара, едно време е бил малко момче — момче, на което не е била показана нито емпатия, нито доброта. Страдало е, непоносимо е страдало.

Все пак много деца израстват в ужасно нездравословна среда и не свършват като убийци. Защо? Както старият научен ръководител на Мариана обичаше да казва: „Не е необходимо много, за да спасиш едно детство“. Малко доброта, малко разбиране и подкрепа: някой, който да разпознае и да признае детската реалност и да спаси здравия разум на детето.

Мариана подозираше, че в този случай не е имало такъв човек — нито мила баба, нито любим чичо, добронамерен съсед или учител, който да види болката, да я назове и да я превърне в реалност. Единствената реалност, която е съществувала, е принадлежала на насилника, а чувствата на малкото дете за срам, страх и гняв са били твърде опасни, за да се справи само с тях — не е знаело как — затова просто не ги е обработило, не ги е почувствало. Принесло е в жертва истинското си аз, всичката непочувствана болка и гняв на подземния свят пред олтара на мъглявия свят на подсъзнателното.

Загубил е връзка с това, което всъщност е. Така че мъжът, примамил Тара на онова изолирано място, е бил непознат колкото за другите, толкова и за себе си. Мариана подозираше, че е блестящ актьор: безупречно вежлив, добродушен и чаровен. Но Тара някак го е провокирала и ужасеното дете вътре в него е подскочило и е посегнало към ножа.

Но какво го беше отключило?

Там беше въпросът. Да можеше само да надникне в съзнанието му и да прочете мислите му, където и да беше.

— Здрасти.

Гласът зад нея я накара да подскочи. Обърна се бързо.

— Извинявай — каза той. — Нямах намерение да те стресна.

Беше Фред, младежът, с когото се бе запознала във влака. Буташе колело, стиснал купчина листове под мишница, захапал ябълка. Усмихна ѝ се широко.

— Помниш ли ме?

— Да, помня те.

— Казах, че ще се срещнем пак, нали? Предсказах го. Казах ти, падам си малко екстрасенс.

Мариана се усмихна.

— Кеймбридж е малко място. Чиста случайност.

— От мен да го знаеш. Като физик. Няма такова нещо като случайност. Статията, която пиша в момента, всъщност го доказва.

Фред кимна към снопа листове, които се изплъзнаха изпод ръката му, и страници математически уравнения се разлетяха по цялата пътека.

— Мамка му.

Хвърли колелото си на земята и се втурна да събира листовете. Мариана коленичи да му помогне.

— Благодаря — каза той, когато прибраха и последните страници.

Лицето му беше на сантиметри от нейното, взираше се в очите ѝ. Останаха така за секунда. Тя си помисли, че очите му са хубави, после прогони мисълта. Изправи се.

— Радвам се, че още си тук — каза Фред. — Дълго ли ще останеш?

Тя сви рамене.

— Не знам. Дойдох заради племенницата ми… тя… тя получи лоши новини.

— Говориш за убийството? Племенницата ти е в „Сейнт Кристофър“, така ли?

Мариана примигна притеснена.

— Не… не помня да съм ти го казвала.

— О, ами каза го. — После той продължи бързо. — Всички говорят за това, за станалото. Много мислих. И имам няколко теории.

— Какви теории?

— За Конрад. — Фред погледна часовника си. — Трябва да тичам точно сега, но предполагам няма да имаш нищо против да пийнем по нещо? Да речем… довечера? Може да поговорим. — Погледна я с надежда. — Е, явно само ако искаш, не те притискам, нищо специално…

Съвсем се оплете горкият, трябваше да му откаже и да го избави от неудобството. Но нещо я възпря. Какво знаеше той за Конрад? Защо да не поразрови ума му, той можеше да знае нещо полезно. Струваше си да опита.

— Хубаво — каза тя.

Фред се ококори изненадан и възхитен.

— Сериозно? Фантастично. Какво ще кажеш за девет часа? В „Орелът“. Чакай да ти дам телефона си.

— Нямам нужда от телефона ти. Ще бъда там.

— Добре — ухили се той. — Значи имаме среща.

— Не е среща.

— Не, разбира се, че не е. Не знам защо го казах. Хубаво… Доскоро.

Скочи на колелото си.

Мариана се загледа как той изчезва надолу по пътеката край реката. После се обърна и се запъти обратно към колежа.

Време беше да започва. Време беше да запретне ръкави и да се заеме с работата.

4.

Мариана забързано прекоси главния двор, запътила се към група жени на средна възраст, които отпиваха от изпускащи пара големи чаши, черпеха се с бисквити и клюкарстваха. Това бяха бедърс по време на почивката си за чай.

Наричаха ги bedder, термин, специфичен само за Кеймбридж, и бяха нещо като институция — стотици години армии от местни жени бяха наемани от колежите, за да оправят легла, да изпразват кошчета за боклук и да чистят стаите — макар че трябва да се отбележи, че ежедневният им контакт със студентите означаваше, че ролята им често преминава от чисто домашна работа към майчинска грижа. Нейната бедър понякога беше единственият човек, с когото говореше всеки ден, докато не срещна Себастиан.

Бяха забележителна група. Мариана се почувства леко притеснена, докато ги приближаваше. Запита се — и не за първи път — какво ли всъщност мислят те за студентите, тези жени от работническата класа, които нямаха нито едно от предимствата на привилегированите, често разглезени млади хора.

Вероятно ни мразят, внезапно си помисли тя. Не би ги винила, ако беше така.

— Добро утро, дами — поздрави.

Разговорите замряха. Жените я изгледаха с любопитни, леко подозрителни лица. Тя им се усмихна.

— Чудя се дали бихте могли да ми помогнете. Търся бедър на Тара Хемптън.

Няколко глави се обърнаха към жена, която стоеше в задните редици и в момента си палеше цигара.

Наближаваше седемдесетте, може да беше и по-стара. Носеше синя престилка, а до нея стоеше кофа с почистващи препарати и пръчка с пера за бърсане на прах. Не беше закръглена, а набита, с лице, кръгло като луна. Косата ѝ, боядисана червена, белееше в корените, а веждите бяха изрисувани с молив — днес ги беше изтеглила високо на челото си, което ѝ придаваше доста стреснат израз. Като че ли малко се ядоса, че я посочиха. Усмихна се напрегнато на Мариана.

— Това трябва да съм аз, скъпа. Казвам се Елси. Как мога да помогна?

— Аз съм Мариана. Бях студентка тук. И съм… — От тук нататък продължи, импровизирайки. — Психотерапевт съм. Деканът ме помоли да говоря с различни членове на колежа за отражението от смъртта на Тара. Чудех се дали не може… да побъбрим малко.

Завърши неубедително и не хранеше много надежда, че Елси ще захапе стръвта. Права беше.

Елси сви устни.

— Нямам нужда от терапевт, скъпа. Всичко ми е наред с главата, благодаря много.

— Нямах предвид това, всъщност ползата ще е за мен. Аз… правя малко проучване.

— Ами наистина нямам време…

— Няма да отнеме много. Може би да почерпя чаша чай? Парче торта?

При споменаването на тортата в очите на Елси проблесна пламъче. Отношението ѝ се смекчи. Опъна рамене и дръпна от цигарата си.

— Добре. Но ще трябва да побързаме. Чака ме още едно стълбище преди обяд.

Смачка цигарата си върху калдъръма, после свали престилката си и я подхвърли на друга чистачка, която я взе, без да каже и дума.

След това махна на Мариана.

— Идвай, скъпа — каза тя. — Знам най-доброто място.

Тръгна бързо, Мариана я последва и в момента, в който обърна гръб, чу как другите жени си зашепнаха оживено.

5.

Запътиха се по „Кинг Парейд“. Минаха през пазарния площад с неговите зелени и бели тенти и сергии с цветя, книги и дрехи, после покрай Сенатската къща, блеснала бяла зад лъскавите черни парапети. Отминаха пекарна, предлагаща фъдж — от отворените ѝ врати се носеше завладяващ сладък аромат на захар и топъл сладкиш.

Елси спря пред червено-бялата тента на „Копър Кетъл“.

— Това е моето местенце — каза тя.

Мариана кимна. Помнеше чайната от студентските си години.

— След теб.

Последва Елси вътре. Беше доста оживено, имаше пъстра тълпа от студенти и туристи, всички приказващи на различни езици.

Елси се насочи директно към стъклената витрина със сладкишите. Внимателно разгледа избора от браунита, шоколадови торти, кокосови пасти, ябълков пай и лимонови целувки.

— Не беше необходимо, наистина — каза тя. — Но… Може би само една.

Обърна се към възрастна белокоса сервитьорка зад касата:

— Парче шоколадова торта. И каничка чай. — Кимна с глава към Мариана. — Тя плаща.

Мариана си поръча чай и двете седнаха на маса до прозореца.

Възцари се моментно мълчание. После Мариана се усмихна.

— Чудя се дали познаваш племенницата ми Зоуи? Бяха приятелки с Тара.

Елси изсумтя. Изобщо не изглеждаше впечатлена.

— О, значи е твоя племенница, така ли? Да, аз се грижа за нея. Много важна персона е това момиче, няма що.

— Зоуи? За какво става дума?

— Държа се грубо с мен няколко пъти.

— О, съжалявам да го чуя. Не е в неин стил. Ще си поговоря с нея.

— Направи го, скъпа.

Настъпи неловко мълчание.

Прекъсна го появяването на сервитьорката — млада, красива източноевропейка, която носеше чая и тортата. Лицето на Елси се проясни значително.

— Паулина. Как си?

— Благодаря, добре, Елси. А ти?

— Не си ли чула? — Ококори очи и в гласа ѝ се прокрадна престорено вълнение. — Едно от момиченцата на Елси беше накълцано, накълцано на парченца до реката.

— Да, да, чух. Съжалявам.

— Та внимавай много къде ходиш сега. Не е безопасно за хубавко момиче като теб навън през нощта.

— Ще внимавам.

— Хубаво. — Елси се усмихна, загледана след сервитьорката, докато тя се отдалечаваше.

После върна вниманието си върху тортата, която нападна с наслада.

— Не е зле — измърмори тя между хапките. Около устата ѝ имаше остатъци от шоколад. — Искаш ли малко?

Мариана поклати глава.

— Не, благодаря.

Тортата свърши работа, настроението на Елси се оправи. Вгледа се замислено в Мариана, докато дъвчеше.

— А сега, скъпа — подхвърли тя, — надявам се да не очакваш да повярвам в ония глупости за психотерапията. Проучване, как ли пък не.

— Много си схватлива, Елси.

Чистачката се ухили и пусна бучка захар в чая си.

— Елси не пропуска много.

Имаше доста объркващия навик да говори за себе си в трето лице. Хвърли проницателен поглед към Мариана.

— Хайде, давай, за какво всъщност е всичко?

— Искам само да ти задам няколко въпроса за Тара… Кога за последен път я видя?

— В деня, когато умря, естествено… Никога няма да го забравя. Видях бедното момиче да върви към смъртта си.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами бях в двора, чаках две от другите госпожи, винаги взимаме автобуса заедно. И видях Тара да излиза от стаята си. Изглеждаше ужасно разстроена. Махнах ѝ с ръка и я повиках по име, но тя не ме чу, кой знае защо. Видях я как тръгва… И никога повече не се върна.

— По кое време беше това? Помниш ли?

— Точно осем без четвърт. Помня, защото си проверявах часовника — имаше опасност да изпуснем автобуса. — Елси цъкна неодобрително с език. — Не че вече идва навреме.

Мариана ѝ наля още малко чай от каничката. Възприе поверителен тон:

— Бяхте близки с Тара, нали?

Елси ѝ хвърли предпазлив поглед.

— Кой ти го каза? Зоуи?

— Не… просто предположих, че като нейна бедър, си я виждала често. Аз лично бях много привързана към моята.

— Така ли, скъпа? Колко мило.

— Ами всички вие осигурявате толкова важна услуга… не съм сигурна, че винаги сте оценени.

Елси закима ентусиазирано.

— Права си за това. Мислят си, че да си бедър означава просто да забършеш праха от няколко места и да изпразниш едно-две кошчета. Но дечицата за първи път са далече от дома си, не можеш да ги оставиш да се справят сами, имат нужда от грижа. — Тя се усмихна сладко. — И Елси се грижи за тях. Елси ги проверява всеки ден — и ги буди всяка сутрин или ги намира мъртви, ако са се обесили през нощта.

Мариана изчака малко.

— Знаеш ли, чудя се за приятелките ѝ. Какво ти е впечатлението от тях?

Елси повдигна вежда.

— О, имаш предвид тях, така ли?

— „Тях“?

Елси се усмихна, но не отговори. Мариана продължи внимателно.

— Когато говорих с Конрад, той ги нарече „вещици“.

— Ама вярно ли? — изхили се Елси. — „Кучки“ щеше да е по-точно, скъпа.

— Не ги харесваш?

Елси сви рамене.

— Не ѝ бяха истински приятелки. Тара ги мразеше. Племенницата ти беше единствената, дето се държеше мило с нея.

— А другите?

— Ами тормозеха я, горкичката ми. Често плачеше на рамото ми заради това, бедничката. Единствено ти си ми приятелка, Елси разправяше. Толкова те обичам, Елси.

Тя избърса въображаема сълза. На Мариана ѝ се повдигна: това представление беше толкова ужасно сладникаво, колкото шоколадовата торта, която чистачката току-що беше погълнала, и тя не вярваше и на една дума от него. Елси или беше фантазьорка, или просто старомодна лъжкиня. Във всеки случай Мариана започваше да се чувства изключително неудобно в нейната компания. Въпреки това не се отказа.

— Защо са тормозели Тара? Не разбирам.

— Ревнуваха, заради това. Защото беше много хубава.

— Разбирам… Чудя се дали зад това не се е криело и нещо друго…

— Ами най-добре попитай Зоуи за това, още ли не си?

— Зоуи? — сепна се Мариана. — Какво искаш да кажеш? Какво общо има Зоуи?

В отговор Елси ѝ отправи загадъчна усмивка.

— Интересен въпрос, а, скъпа?

Не задълба по-нататък. Мариана почувства раздразнение.

— А какво ще кажеш за професор Фоска?

— Какво за него?

— Конрад каза, че си падал по Тара.

Чистачката не се впечатли, изобщо не изглеждаше изненадана.

— Професорът е мъж, нали така?… Като всички останали.

— Което значи?

Елси изсумтя, но не добави нищо повече. Мариана усети, че разговорът върви към края си и всяко по-нататъшно настояване ще бъде посрещнато с каменно неодобрение. Затова възможно най-небрежно подхвърли истинската причина, поради която беше довела Елси тук и я беше подкупила с ласкателства и торта.

— Елси. Смяташ ли… че може да видя стаята на Тара?

— Стаята ѝ? — Елси сякаш се готвеше да откаже. Но след това повдигна рамо. — Едва ли ще навреди, предполагам. Полицията я огледа навсякъде, щях да я чистя основно утре… Виж какво ще ти кажа. Дай да свърша чая си и може да идем заедно.

Мариана доволно се усмихна.

— Благодаря ти, Елси.

6.

Елси отключи вратата на стаята на Тара. Влезе вътре и запали осветлението. Мариана я последва.

Беше като всяка друга тийнейджърска стая, но още по-разхвърляна. Не се забелязваше, че полицаите са минали през нещата ѝ — създаваше чувството, че Тара току-що е излязла и може да се върне всяка секунда. Във въздуха още се усещаше следа от парфюма ѝ, а мебелите бяха пропити със сладникавия аромат на марихуаната.

Не знаеше какво търси. Нещо, което полицията бе пропуснала, но какво? Бяха отнесли всички устройства, на които Зоуи възлагаше надежда, че ще осигурят някаква следа — компютъра на Тара, телефона и айпада ѝ, всички липсваха. Бяха останали дрехите ѝ — в гардероба и нахвърляни върху креслото, на купчини по пода — скъпи дрехи, с които се бе отнасяла като с парцали. Към книгите имаше същото отношение — захвърлени недочетени, отворени на пода, с пречупени гръбчета.

— Винаги ли е била толкова разхвърляна?

— О, да, скъпа. — Елси цъкна неодобрително с език, после се засмя снизходително. — Безнадеждна. Не знам какво щеше да прави без мен да се грижа за нея.

Седна на леглото. Явно започваше да се доверява на Мариана. Приказките ѝ вече не бяха толкова премерени, а напротив.

— Родителите ѝ идват днес да опаковат нещата ѝ — каза тя. — Предложих им да го направя вместо тях. Да им спестя труда. Но те не поискаха по някаква причина. Някои хора нямат угодия. Не съм изненадана. Знам какво мислеше Тара за тях. Казвала ми го е. Оная лейди Хемптън е истинска кучка и в червата — и никаква лейди, направо да ти го кажа. А що се отнася до мъжа ѝ…

Мариана почти не я слушаше, искаше ѝ се Елси да се махне, за да може да се съсредоточи. Насочи се към малката тоалетка. Разгледа нещата върху нея. Имаше огледало с някакви снимки, пъхнати в рамката му. Едната беше на Тара и родителите ѝ. Момичето беше невероятно красиво, просто сияйно красиво. Имаше дълга червена коса и изящни черти — лице на гръцка богиня.

Огледа останалите предмети на масичката. Две шишенца парфюм, малко гримове и четка за коса. Вгледа се по-внимателно в нея — кичур червена коса се беше заплел в нея.

— Имаше красива коса — каза Елси, като я наблюдаваше. — Често я решех. Харесваше ѝ да го правя.

Мариана се усмихна учтиво. Вдигна малка плюшена играчка — пухкав заек, подпрян на огледалото. За разлика от опърпаната, съсипана от годините тормоз стара Зебра на Зоуи, тази играчка изглеждаше странно нова — и почти недокосвана.

Елси бързо разреши загадката.

— Аз ѝ я купих. Беше толкова самотна, когато дойде тук. Имаше нужда от нещо меко, което да гушка. Затова ѝ подарих зайчето.

— Много мило от твоя страна.

— Елси е цялата едно голямо сърце. Купих ѝ също и термофор. През нощта тук става ужасно студено. Оная завивка, дето им я дават, е безполезна, тънка е като вестник. — Тя се прозина, изглеждаше малко отегчена. — Мислиш ли да се бавиш дълго, скъпа? Просто вече трябва да вървя. Имам да чистя още едно стълбище.

— Не искам да те задържам. Възможно… възможно ли е да си тръгна след няколко минути?

Елси се замисли за секунда.

— Добре. Аз ще изскоча за една цигара, после се връщам на работа. Затвори след себе си, като си тръгнеш.

— Благодаря.

Тя излезе, затваряйки вратата след себе си. Мариана изпусна въздишка на облекчение. Слава богу. Огледа се. Още не беше намерила това, което търсеше. Надяваше се да го познае, като го види. Някакъв вид следа, насока към душевното състояние на Тара. Нещо, което би помогнало на Мариана да разбере, но какво би могло да е?

Отиде при скрина. Отвори всяко чекмедже, разгледа съдържанието. Депресираща, болезнена задача. Имаше чувството, че е хирург, че разтваря тялото на Тара и рови във вътрешните ѝ органи. Прегледа най-интимните ѝ вещи — бельото, гримовете, продуктите за коса, паспорта, шофьорската книжка, кредитните карти, детските снимки, снимките ѝ като бебе, малки бележници и напомняния, които бе писала на себе си, стари касови бележки от магазини, изостанали тампони, празни флакончета от кокаин, късчета тютюн и следи от марихуана.

Странно беше. Тара беше изчезнала, също като Себастиан, оставяйки всичките си принадлежности след себе си. Мариана си помисли: Като умрем, единственото, което остава след нас, е нещастието… и вещите ни, разбира се, които ще бъдат взети от другите.

Реши да се откаже. Каквото и да търсеше, явно не беше тук. Най-вероятно изобщо не съществуваше. Тя затвори последното чекмедже и тръгна да излиза.

После, когато стигна до вратата, нещо я накара да спре… и да се обърне. Огледа стаята още един път.

Очите ѝ се спряха на корковото табло на стената над бюрото. Бележки, рекламни флаери, пощенски картички, две-три фотографии, всички забодени на него.

Една от пощенските картички ѝ беше позната: картина на Тициан — „Тарквиний и Лукреция“. Мариана приближи. Погледна я по-внимателно.

Лукреция беше в спалнята си на леглото, гола и беззащитна, Тарквиний се бе надвесил над нея, вдигнал кама, проблясваща в светлината, готов да замахне. Беше красива, но дълбоко обезпокояваща.

Измъкна картичката от таблото. Обърна я.

И там, на гърба, имаше цитат, изписан на ръка с черно мастило. Четири реда на древногръцки:

Вгледа се в него озадачена.

7.

Мариана намери Клариса седнала в креслото си до прозореца с лула в ръката, потънала сред облак дим, да поправя купчина статии в скута си.

— Може ли за момент? — попита тя, надничайки през вратата.

— О, Мариана? Още ли си тук? Влизай, влизай. — Клариса я покани, махвайки с ръка. — Сядай.

— Нали не прекъсвам нещо?

— Всичко, което ме отвлича от оценяването на бакалавърски есета, е искрено приветствана почивка. — Клариса се усмихна и сложи купчината листове настрани. Изгледа любопитно Мариана, докато тя се настаняваше на дивана. — Реши да останеш?

— Само за няколко дни. Зоуи има нужда от мен.

— Хубаво. Много хубаво. Радвам се. — Тя запали отново лулата си и подръпна няколко пъти от нея. — А сега, какво мога да направя за теб?

Мариана бръкна в джоба си и извади пощенската картичка. Подаде я на Клариса.

— Намерих я в стаята на Тара. Чудех се какво можеш да ми кажеш за нея.

Клариса погледна картичката за момент, после я обърна. Вдигна изненадано вежди и прочете цитата на глас.

— ἓν δὲ πᾶσι γνῶμα ταὐτὸν ἐμπρέπει:/σφάξαι κελεύουσίν με παρθένον κόρῃ/Δήμητρος, ἥτις ἐστὶ πατρὸς εὐγενοῦς,/τροπαῖά τ᾽ ἐχθρῶν καὶ πόλει σωτήριαν.

— Какво е? Разпознаваш ли го?

— Мисля, че е… Еврипид. „Децата на Херакъл“, ако не бъркам. Чела ли си я?

Мариана усети пристъп на срам, че дори не е чувала за пиесата, камо ли да я е чела.

— Припомни ми я?

— Действието се развива в Атина — отвърна Клариса, посягайки към лулата си. — Цар Демофон се подготвя за война, трябва да защити града от микенците. — Пъхна лулата в ъгълчето на устата си, драсна клечка и я запали отново. Заговори между пуфканията. — Демофон се съветва с оракул… за да разбере шансовете си за успех… Цитатът е от тази част на пиесата.

— Разбирам.

— Това помага ли?

— Всъщност не.

— Не? — Преподавателката махна с ръка, за да прогони облак дим. — И какво те затруднява?

Мариана се усмихна при този въпрос. Понякога свръхинтелигентността на Клариса я правеше леко несхватлива.

— Боя се, че древногръцкият ми е малко ръждясал.

— О… да. Разбира се, извини ме — преподавателката погледна пощенската картичка и преведе надписа. — В груб превод казва… „Оракулът се съгласи: за да отблъснем врага и да спасим града… девица трябва да бъде пожертвана… девица от благородно потекло…“.

Мариана примигна изненадана.

— Благородно потекло? Казва това?

Клариса кимна.

— Дъщерята на πατρὸς εὐγενοῦς — благородник… трябва да бъде пожертвана на κόρῃ Δήμητρος…

— Δήμητρος?

— Богинята Деметра. А κόρῃ, разбира се, означава…

— Дъщеря.

— Правилно — кимна Клариса. — Благородна девица трябва да бъде принесена в жертва на дъщерята на Деметра, т.е. на Персефона.

Мариана усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Това е просто съвпадение, помисли си тя. Нищо не означава.

Преподавателката ѝ подаде картичката с усмивка.

— Персефона е била доста отмъстителна богиня, както съм сигурна, знаеш.

Мариана не се решаваше да проговори, не знаеше дали гласът няма да ѝ изневери. Затова само кимна.

Клариса се взря в нея.

— Добре ли си, скъпа? Изглеждаш малко…

— Добре съм… просто…

За секунда обмисли възможността да опита да обясни чувствата си. Но какво би могла да каже? Как е имала някакви суеверни фантазии, че тази отмъстителна богиня е участвала в смъртта на съпруга ѝ? Как би могла да го изрече на глас, без да прозвучи напълно откачено? Затова просто сви рамене и каза:

— Малко иронично е, това е всичко.

— Кое? О, имаш предвид, че Тара е от благородно потекло и че е била принесена в жертва, така да се каже? Няма две думи, наистина неприятна ирония.

— И не смяташ, че зад това се крие нещо повече?

— Какво искаш да кажеш?

— Не знам. Освен… защо беше там? В нейната стая? Откъде е дошла тази картичка?

Клариса махна снизходително с лулата си.

— О, това е лесно… Този семестър Тара трябваше да пише доклад за древногръцката трагедия. Едва ли е било извън възможностите ѝ да препише цитат от някоя от пиесите, нали така?

— Да, предполагам, че си права.

— С положителност е малко необичайно за нея, това мога да кажа… Сигурна съм, че професор Фоска ще потвърди.

Мариана примигна.

— Професор Фоска?

— Той ѝ преподаваше гръцка трагедия.

— Разбирам. — Мариана се опита да звучи нормално. — Сигурна ли си?

— О, да. В края на краищата, той е специалистът. Блестящ е. Трябва да посетиш негова лекция, докато си тук. Много впечатляващ. Знаеш ли, че лекциите му са сред най-посещаваните във факултета — студентите се редят на опашка, която стига чак до двора, за да влязат, и седят на пода, ако няма места. Чувала ли си за подобно нещо — разсмя се Клариса, после бързо добави: — Разбира се, моите собствени лекции също винаги са много добре посетени. Голяма щастливка съм в това отношение. Но трябва да призная, че не чак до такава степен… Знаеш ли, ако си любопитна за Фоска, трябва наистина да си поговориш със Зоуи. Тя го познава най-добре.

— Зоуи? — Мариана се стресна. — Така ли? И защо?

— Ами той е неин научен ръководител.

— О, разбирам. — Кимна тя замислено. — Да, разбира се.

8.

Мариана покани Зоуи на обяд. Отидоха в близко френско бистро, отворило врати наскоро. Беше много популярно сред изгладнелите студенти, чиито роднини идваха да ги видят.

Доста по-изтънчено беше от ресторантите, които Мариана помнеше от студентските си години. Беше много оживено, чуваха се разговори и смях, потропване на прибори по чинии. Миришеше съблазнително на чесън, вино и цвърчащо в тигана месо. Елегантен сервитьор с жилетка и вратовръзка ги насочи към сепаре в ъгъла с бяла покривка и черни кожени седалки.

Мариана започна, като донякъде екстравагантно поръча половин бутилка шампанско розе. Не ѝ беше в стила и Зоуи изненадана повдигна вежди.

— А защо не? — повдигна рамо Мариана. — Би било хубаво да повдигнем малко духа.

— Не се оплаквам — отвърна момичето.

Когато шампанското пристигна, розовите мехурчета, които шипяха и блещукаха в дебелите кристални чаши, оправиха значително настроението им. В началото не обсъждаха Тара и убийството ѝ. Прескачаха от тема на тема, наваксвайки пропуснатото. Говориха за курсовете на Зоуи в „Сейнт Кристофър“ и как се чувства, навлизайки в третата си учебна година, както и за дразнещата липса на яснота за бъдещия ѝ живот и това, което би искала да прави.

След това заговориха за любов. Мариана я попита дали се среща с някого.

— Разбира се, че не. Такива момченца са. — Зоуи поклати глава. — Напълно щастлива съм със собствената си компания. Никога няма да се влюбя.

Мариана се усмихна. Прозвуча ѝ толкова млада с тези си приказки. Тиха вода. Подозираше, че независимо от сегашните си протести, когато Зоуи се влюби, ще е страстно и дълбоко.

— Един ден ще разбереш. Ще се случи.

— Не. — Момичето поклати глава. — Не, благодаря. От това, което съм видяла досега, любовта носи само скръб.

Мариана се разсмя.

— Това е доста песимистично.

— Да нямаш предвид реалистично!

— Едва ли.

— Ами ти и Себастиан?

Не беше подготвена за този удар, който определено беше под пояса и бе нанесен доста небрежно. Необходима ѝ беше секунда, за да възвърне гласа си.

— Себастиан ми донесе много повече, не само скръб.

Зоуи незабавно започна да се извинява.

— Съжалявам. Не исках да те разстройвам… аз…

— Не съм разстроена. Всичко е наред.

Но не беше. Това, че бяха тук, в този приятен ресторант, и пиеха шампанското, им даваше възможност да се престорят за малко, да избягат от убийството и всички неприятности, и да поживеят щастливо в малкото мехурче на настоящия момент. А Зоуи беше пукнала балона и Мариана почувства как всичката тъга, тревога и страх я заливат отново.

Известно време се храниха в мълчание. После тя каза тихо:

— Зоуи. Как се справяш…? Със случилото се с Тара?

Момичето замълча за секунда. После сви рамене. Не вдигна поглед.

— Добре. Но не много. Не мога да спра да мисля за това, имам предвид за начина, по който умря. Не мога… не мога да го извадя от главата си.

Погледна я. И Мариана почувства болката на разочарованието: искаше да оправи всичко, да отнеме болката на Зоуи по начина, по който го правеше, когато тя беше малка — да превърже раната, а още по-добре да я целуне, но знаеше, че вече не може. Пресегна се през масата и стисна ръката ѝ.

— Знам колко трудно е да го повярваш точно сега, но ще стане по-лесно.

— Наистина ли? — повдигна рамо момичето. — Мина повече от година, откакто Себастиан умря, а не става по-лесно. Още боли.

— Знам — кимна Мариана, не беше в състояние да спори със Зоуи. Права беше, така че просто нямаше смисъл. — Единственото, което можем да направим, е да се опитаме да почетем паметта им по най-добрия възможен начин.

Зоуи задържа погледа ѝ и кимна.

— Разбирам.

Мариана продължи:

— А най-добрият начин да почетеш Тара…

— Е да го хванем?

— Да. Обещавам.

Зоуи сякаш се успокои от мисълта. Кимна.

— Е, имаш ли някакъв напредък?

— Всъщност имам — усмихна се Мариана. — Говорих с Елси, чистачката на Тара. И тя каза…

— О, господи. — Зоуи завъртя отегчено очи. — Само да знаеш, Елси е социопат. И Тара я мразеше.

— Сериозно? Елси каза, че били много близки… Каза също и че ти си се държала грубо с нея.

— Защото е куку затова. Тръпки ме побиват от нея.

Куку не беше точно думата, която Мариана би използвала, но до известна степен беше съгласна с мнението на Зоуи.

— Независимо от това не ти прилича да се държиш грубо. — Поколеба се. — Тя намекна също и че знаеш повече, отколкото ми казваш.

Наблюдаваше Зоуи внимателно. Но момичето само повдигна рамо.

— Все тая. Каза ли ти също, че Тара ѝ беше забранила да влиза в стаята ѝ? Защото Елси непрекъснато влизала, без да чука, опитвайки се да я издебне, когато излиза от душа? На практика я следеше.

— Разбирам. — Мариана се замисли за момент, после бръкна в джоба си. — А какво смяташ за това?

Извади пощенската картичка, която беше намерила в стаята на Тара. Преведе цитата и попита Зоуи какво мисли.

— Смяташ ли за възможно да го е написала Тара?

Зоуи поклати глава.

— Съмнявам се.

— Защо мислиш така?

— Ами всъщност Тара пет пари не даваше за гръцката трагедия, ако трябва да съм честна.

Мариана не можа да сдържи усмивката си.

— Някаква идея кой би могъл да я е изпратил?

— Не съвсем. Доста странна работа. Толкова страховит цитат.

— Ами професор Фоска?

— Какво за него?

— Мислиш ли, че би могъл да е той?

Зоуи повдигна рамо. Не изглеждаше убедена.

— Искам да кажа, може, но защо да ѝ праща съобщение на древногръцки? И защо точно това?

— Наистина, защо? — кимна на себе си Мариана. Хвърли поглед към Зоуи. — Разкажи ми за него. За професора.

— Какво за него?

— Ами какъв е?

Момичето сви рамене, лицето му леко се смръщи.

— Знаеш всичко, Мариана. Разказах ти за него, когато той започна да ми преподава. Разказах на теб и Себастиан.

— Така ли? — Мариана кимна, когато си спомни. — О, да… американският професор. Нали? Сега се сещам.

— Сериозно?

— Да, останало е в главата ми по някаква причина. Помня, че Себастиан се питаше дали не си се влюбила в него.

Зоуи направи гримаса.

— Е, грешал е. Не бях.

Отрече го с такава ярост, с толкова изненадваща жар, че Мариана внезапно се зачуди дали наистина не е била влюбена… и какво, ако е била? Не беше нещо изненадващо студенти да се влюбят в преподавателите си, особено ако са толкова чаровни и привлекателни като Едуард Фоска.

Но може би тълкуваше грешно реакцията на Зоуи… Може би беше напипала нещо напълно различно.

Реши да остави нещата така за момента.

9.

След обяда тръгнаха обратно към колежа покрай реката.

Зоуи си купи шоколадов сладолед и цялото ѝ внимание беше погълнато от него. Известно време вървяха в приятно мълчание.

През цялото време обаче Мариана имаше усещане за двоен образ — друга смътна картина насложена върху тази: спомен за Зоуи като малко момиченце, вървящо по същата тази пътека от потрошени, напукани камъни, хапващо си друг сладолед. Именно при онова посещение, когато Мариана беше още студентка, малката Зоуи за първи път срещна Себастиан. Спомни си стеснителността на Зоуи и как Себастиан я преодоля с малък магически трик, измъквайки монета от една лира иззад ухото ѝ, трик, който продължи да я очарова години наред.

Сега Себастиан, разбира се, пак вървеше с тях, още един призрачен образ, проектиран върху настоящето.

Странно какви неща си спомняш. Мариана хвърли поглед към стара, излиняла дървена пейка, докато минаваха покрай нея. Бяха седнали там, на тази пейка — тя и Себастиан — след последния изпит на Мариана и го отпразнуваха с просеко, смесено с ликьор от касис, пушейки син „Голоаз“ от кутия, открадната от Себастиан на купона предишната вечер. Спомни си как го целуваше и колко сладък вкус имаха целувките заради слабия вкус на ликьор, смесен с тютюна по устните му.

Зоуи я погледна.

— Много си мълчалива. Добре ли си?

Мариана кимна.

— Да седнем за малко? — После бързо добави: — Не на тази пейка. — Посочи към друга, малко по-нататък. — На онази.

Стигнаха до нея и седнаха.

Беше спокойно място в шарената сянка на върба точно до водата. Върбовите клони се полюшваха от лекия полъх на вятъра и връхчетата им мързеливо се носеха във водата. Мариана се загледа в плоскодънка, която минаваше под моста.

После наблизо се плъзна лебед и тя го проследи с поглед.

Имаше оранжев клюн и черни точици около очите. Не изглеждаше особено добре. Блестящите му едно време пера бяха мръсни и обезцветени около врата, оцветени в зелено от реката. Независимо от това беше впечатляващо създание — опърпано, но спокойно и изключително величествено. Завъртя дългия си врат и погледна към Мариана.

Дали не си въобразяваше, или наистина гледаше точно в нея?

За секунда лебедът остана вгледан в нея. Черните му очи сякаш я оценяваха с хладен ум.

След това мигът отлетя. Той извърна глава и Мариана беше отпратена в небитието — забравена. Проследи го с очи как изчезва под моста.

— Кажи ми — каза тя, поглеждайки Зоуи. — Не го харесваш, нали?

— Професор Фоска? Не съм казала такова нещо.

— Това е просто мое впечатление. Права ли съм?

Момичето сви рамене.

— Не знам… Имам чувството, че ме заслепява.

Мариана се смая от думите ѝ, не беше съвсем наясно какво иска да каже.

— А ти не харесваш да бъдеш заслепявана?

— Разбира се, че не харесвам. — Зоуи поклати глава. — Искам да виждам накъде вървя. А у него има нещо, не знам как да го опиша — сякаш играе роля — сякаш не е този, за когото се представя. Сякаш не иска да видиш кой точно е. Но може би греша… Всички останали мислят, че е изумителен.

— Да, Клариса каза, че е много популярен.

— Направо нямаш представа. Като култ е. За момичетата специално.

Мариана внезапно се сети за момичетата в бяло, събрани около Фоска на службата за Тара.

— Говориш за приятелките на Тара? Онази групичка момичета? Не са ли и твои приятелки?

Зоуи енергично поклати глава.

— Да, бе. Избягвам ги като чумави.

— Ясно. Май не са много популярни.

Племенничката ѝ я погледна внимателно.

— Зависи кого питаш.

— Което означава?

— Това са любимките на професор Фоска… Неговият фен клуб.

— Какво искаш да кажеш с този фен клуб?

Зоуи повдигна рамо.

— В неговата лична учебна група са. Тайно общество.

— Защо тайно?

— Само за тях е — за неговите „специални“ студентки. — Зоуи завъртя отегчено очи. — Нарича ги Девиците. Не е ли най-тъпото нещо, което си чувала?

— Девиците? — смръщи се Мариана. — Само момичета ли са?

— Аха.

— Разбирам.

И наистина разбра или поне започна да разбира, да се досеща накъде може да води това и защо Зоуи е толкова въздържана.

— И Тара беше една от Девиците?

— Да. Беше.

— Ясно. А другите? Мога ли да се видя с тях?

Зоуи направи гримаса.

— Наистина ли искаш? Не са особено дружелюбни.

— Къде са сега?

— Сега? — Момичето погледна часовника си. — Ами професор Фоска има лекция след половин час. Всички ще са там.

— Тогава и ние ще сме.

10.

Мариана и Зоуи пристигнаха във факултета по английска литература само няколко минути преди лекцията.

Погледнаха таблото пред сградата, където бе залата, и свериха програмата за деня. Следобедната лекция на професор Фоска беше в най-голямата зала на горния етаж. Запътиха се натам.

Беше просторно, добре осветено помещение с редици тъмни дървени банки, спускащи се към сцената долу, където имаше подиум и микрофон.

Клариса беше права за популярността на лекциите на Фоска — аудиторията беше претъпкана. Намериха две свободни места високо горе. Според Мариана в залата цареше осезаема атмосфера на нетърпение, докато публиката чакаше — по-подходяща за концерт или театрално представление, отколкото за лекция върху гръцката трагедия.

И тогава влезе професор Фоска.

Облечен беше в елегантен черен костюм, косата му беше прибрана назад и вързана в стегната опашка. Носеше папка с бележки, пресече сцената и се качи на подиума. Намести микрофона, огледа залата за момент, после склони глава.

През аудиторията премина вълна от възбуда. Всички разговори замряха. Мариана беше малко скептична — познанията ѝ в сферата на теорията на групите ѝ казваха по принцип да бъде подозрителна към всяка група, влюбена в учителя си, защото тези ситуации рядко завършват добре. В момента Фоска ѝ приличаше повече на замислена поп звезда, отколкото на преподавател, и тя почти очакваше той да избухне в песен. Но когато вдигна лице, той не запя. За нейна изненада очите му бяха пълни със сълзи.

— Днес — каза Фоска — искам да говорим за Тара.

Около Мариана се надигна шепот и тя видя как студентите обръщат глави, разменят погледи, явно на това се бяха надявали. Забеляза дори, че няколко вече плачат.

Сълзите на Фоска потекоха от очите му и се спуснаха по бузите, без той да посегне да ги избърше. Отказа да реагира на тях, а гласът му остана спокоен и стабилен. Толкова добре се представяше, че дори нямаше нужда от микрофона.

Какво беше казала Зоуи? Че винаги играе? Ако беше така, представлението беше толкова добро, че Мариана — подобно на останалата публика — се поддаде.

— Както много от вас знаят — каза той, — Тара беше една от моите студентки. И аз стоя тук… с разбито сърце. Щях почти да кажа „отчаян“. Исках да отменя днешната лекция. Но това, което обичах най-много у Тара, беше нейната сила, нейното безстрашие — тя не би искала да се отдадем на отчаянието и да бъдем победени от омразата. Трябва да продължим. Това е нашата отбрана срещу злото… и най-добрият начин да почетем нашата приятелка. Днес съм тук заради Тара. Вие също.

Гръмнаха възторжени аплодисменти и викове откъм публиката. Той ги прие с лек поклон. Извади бележките си и отново вдигна очи.

— А сега, дами и господа, на работа.

Професор Фоска се оказа впечатляващ лектор. Рядко поглеждаше в бележките си и създаде впечатление, че импровизира цялата лекция. Беше одухотворен, обаятелен, остроумен, страстен — и най-важното, ангажиран — сякаш се обръщаше лично към всеки член на аудиторията.

— Смятам за добра идея днес, наред с другото, да поговорим и за лиминалността5 в гръцката трагедия. Какво означава това? Така, помислете за Антигона, принудена да избира между смъртта и безчестието, или за Ифигения, подготвяща се да умре за Гърция, или за Едип, който решава сам да извади очите си и да се скита по пътищата. Лиминалното е между два свята — на самия ръб на това, което означава да си човек — където всичко се свлича от теб, където надхвърляш този живот и изживяваш нещо отвъд него. И когато трагедиите подействат, те ни дават възможност за миг да усетим какво е чувството да си там.

После Фоска показа диапозитив, който се проектира върху големия екран зад него. Беше мраморен релеф на две жени, застанали от двете страни на гол младеж, всяка протегнала дясната си ръка към него.

— Някой разпознава ли тези две дами?

Море от отрицателно поклащащи се глави. Мариана смътно се досещаше кои биха могли да са, но искрено се надяваше да греши.

— Тези две богини — каза Фоска — се готвят да посветят млад мъж в тайните на Елевзинските мистерии. Това, разбира се, са Деметра и дъщеря ѝ Персефона.

Мариана затаи дъх. Постара се да не се разсейва. Опита да се съсредоточи.

— Това е Елевзинският култ — каза Фоска. — Тайният ритуал на Елевзин, който ви дава именно граничното изживяване, това да си между живота и смъртта — и това за минаването отвъд смъртта. Какъв е бил този култ? Елевзин е историята на Персефона — Девицата, както е позната — богинята на смъртта, царицата на Подземния свят…

Докато Фоска говореше, за миг улови погледа на Мариана. Усмихна се, макар и съвсем незабележимо.

Той знае, помисли си тя. Знае какво стана със Себастиан и затова го прави. За да ме измъчва.

Но откъде, откъде можеше да знае? Не можеше да знае. Не беше възможно. Не беше казала на никого, дори на Зоуи. Беше просто случайност, това беше, не значеше нищо. Наложи си да се успокои и да се концентрира върху това, което той говореше.

— Когато изгубила дъщеря си при Елевзин, Деметра хвърлила света в зимен мрак, докато накрая Зевс бил принуден да се намеси. Позволил на Персефона да се връща от света на мъртвите всяка година за шест месеца, които са нашите пролет и лято. А после, през шестте месеца, когато тя пребивава в Подземния свят, ние имаме есен и зима. Светлина и тъмнина, живот и смърт. Това пътуване на Персефона продължава — от живот към смърт и обратно — и ражда култа към Елевзин. И там, в Елевзин, входното пристанище към Подземния свят, вие също може да вземете участие в този таен ритуал и да изживеете същото като богинята.

Той понижи глас и Мариана видя как глави се навеждат напред и вратовете се източват, за да уловят всяка дума. Държеше ги в шепата си.

— Точният характер на Елевзинските мистерии остава тайна хиляди години — продължи той. — Ритуалите, мистериите, те са „неизразими“, защото са опит да бъдем въведени в нещо, което е отвъд думите. Хората, които са ги изживели, вече не са същите. Има разкази за видения и посещения на призраци, пътувания в отвъдното. Ритуалът е бил отворен за всеки — мъже, жени, роби или деца — дори не е било необходимо да си грък. Единственото изискване е било да разбираш гръцки, за да разбереш какво ти се казва. По време на подготовката са получавали напитка, наречена кикеон, направена от ечемик. Специално в този вид ечемик се въди черна гъба, или мораво рогче, която има халюциногенни свойства, хиляди години по-късно от нея ще започнат да правят ЛСД. Независимо дали гърците са знаели това или не, всички леко са се „отнасяли“. Което може да обясни някои от виденията.

Професорът го каза с намигване и в отговор се разнесе смях. Той го остави да утихне и продължи с по-сериозен тон:

— Представете си го. Само за секунда. Представете си, че сте там, представете си възбудата и очакването. Всички тези хора, срещнали се в полунощ пред Плутониона6 и поведени от жреците по коридорите, изсечени в скалата — към пещерите вътре. Единствените светлини са били факлите на жреците. Колко тъмно и задимено трябва да е било. Студено, влажни каменни стени, те навлизат все по-навътре в подземния свят, стигат до обширна камера — лиминалното пространство, на самата граница на Подземния свят. Там е Телестерионът, където стават мистериите. Бил е огромен — четиресет и две извишаващи се мраморни колони — каменна гора. Може да побере хиляди посветени наведнъж и е достатъчно голям да приюти още един храм — Анакторона, свещеното пространство, където се пазят реликви от Девицата и могат да влизат само жреците.

Черните очи на Фоска пламтяха, докато говореше. Виждаше всичко пред себе си, извайваше картината с думи, сякаш правеше заклинание.

— Никога няма да узнаем какво точно е ставало там, мистерията на Елевзин в крайна сметка си остава мистерия, но на зазоряване посветените излизали навън в светлината, преживели смърт и възраждане — и с ново разбиране за това какво означава да си човек, да си жив.

Той млъкна и се вгледа в публиката си за миг. После заговори с различен тон, сега тих, страстен, емоционален.

— Позволете ми да ви кажа нещо: ето за това става дума в тези стари гръцки трагедии. Какво означава да си човек. Какво означава да си жив. И ако го пропуснете, когато ги четете, ако всичко, което виждате в тях, е куп мъртви думи, тогава пропускате цялото проклето чудо. И нямам предвид само пиесите, имам предвид живота ви сега, в този момент. Ако не осъзнавате трансцендентното, ако не осъзнавате великолепната мистерия на живота и смъртта, от която имате щастието да сте част — ако това не ви изпълва с радост и не предизвиква у вас страхопочитание… няма смисъл да сте живи. Това е посланието на трагедиите. Участвайте в чудото. Заради вас самите, заради Тара — живейте.

Игла да бе паднала, щеше да се чуе. И после изведнъж избухнаха високи, развълнувани, спонтанни аплодисменти.

Продължиха доста дълго.

11.

Зоуи и Мариана се наредиха на стълбите, за да излязат от аудиторията.

— Е? — погледна я с любопитство племенницата ѝ. — Какво мислиш?

Мариана се засмя.

— Знаеш ли, „заслепяващ“ е добра дума.

— Казах ти — усмихна се момичето.

Излязоха навън. Мариана огледа тълпата студенти, които се размотаваха отвън.

— Те тук ли са? Девиците?

— Ето ги там.

Зоуи посочи към шест млади жени, които си говореха, събрани около пейка. Четири от тях стояха прави, две седяха, някои пушеха.

За разлика от другите студенти, тълпящи се около сградата на факултета, тези момичета не бяха мърляво или ексцентрично облечени. Дрехите им бяха елегантни, изглеждаха скъпи. Личеше си, че всички полагат грижи за себе си — бяха гримирани, добре поддържани, с маникюр. Но това, което ги отличаваше най-много от останалите, беше начинът, по който се държаха: излъчваха самоувереност, дори превъзходство.

Мариана ги огледа за момент.

— Не изглеждат дружелюбни, права си.

— Изобщо не са. Страшни снобарки са. Смятат се за много „важни.“ Може и да са… но все пак.

— Защо го казваш? Защо да са важни?

Зоуи повдигна рамо.

— Ами… — Посочи високата блондинка, седнала на ръкохватката на пейката. — Например това е Карла Кларк. Баща ѝ е Касиан Кларк.

— Кой?

— О, Мариана. Актьор е. И е наистина известен.

— О, разбирам. Хубаво. А другите?

Зоуи започна дискретно да посочва останалите от групата.

— Онази вляво, хубавата с късата тъмна коса? Това е Наташа. Тя е рускиня. Баща ѝ е олигарх или нещо подобно — притежава половин Русия… Дия е индийска принцеса, миналата година беше с най-висок за всички времена успех в университета. Истински гений е, тя говори с Вероника — нейният баща е сенатор… мисля, че се кандидатира за президент… — Погледна Мариана. — Схващаш ли идеята?

— Схващам я. Искаш да кажеш, че са интелигентни и изключително привилегировани.

Племенницата ѝ кимна.

— Само да чуеш за ваканциите им, и ще ти се доповръща. То не са яхти, то не са частни острови и ски шалета…

Мариана се усмихна.

— Мога да си представя.

— Нищо чудно, че всички ги мразят.

— Наистина ли всички ги мразят?

Зоуи повдигна рамо.

— Е, във всеки случай всички завиждат.

Мариана се замисли за момент.

— Добре. Да пробваме.

— Какво имаш предвид?

— Да поговорим с тях — за Тара и Фоска.

— Сега? — Момичето поклати глава. — Няма начин. Няма да стане.

— Защо?

— Не те познават, затова ще млъкнат или ще скочат срещу теб, особено ако споменеш професора. Послушай ме, недей.

— Изглежда се страхуваш от тях.

— Да, страхувам се. Ужасена съм.

Преди да успее да отговори, Мариана мярна професор Фоска, който излизаше от сградата на факултета. Той отиде при момичетата, а те се струпаха плътно около него и зашепнаха оживено.

— Хайде — каза Мариана.

— Какво? Не, Мариана, недей…

Но тя не ѝ обърна внимание и се запъти към Фоска и студентките.

Той я видя и се усмихна.

— Добър ден, Мариана. Мисля, че ви видях в аудиторията.

— Да.

— Надявам се, че лекцията ви хареса.

Тя за миг потърси правилните думи.

— Беше много… информативна. Много впечатляваща.

— Благодаря.

Мариана огледа младите момичета, наобиколили професора.

— А това са ваши студентки?

Фоска ги погледна с лека усмивка.

— Някои от тях. Някои от по-интересните.

Мариана им се усмихна. В отговор видя празна каменна стена.

— Аз съм Мариана. Леля на Зоуи.

Огледа се, но племенницата ѝ не я беше последвала и никаква не се виждаше. Мариана се обърна към момичетата с усмивка.

— Забелязах, че бяхте на службата за Тара. Изпъквахте в белите си рокли. — Пак им се усмихна. — Любопитно ми е защо.

Последва миг на колебание. После една от тях, Дия, хвърли поглед към Фоска и каза:

— Беше моя идея. В Индия винаги носим бяло на погребение. А бялото беше любимият цвят на Тара, затова…

Тя сви рамене и едно от другите момичета завърши изречението вместо нея:

— Затова носехме бяло, в нейна чест.

— Тя мразеше черното — обади се друга.

— Разбирам — кимна Мариана. — Интересно.

Отново се усмихна на момичетата. Те не отвърнаха на усмивката ѝ.

Последва кратка пауза. Тя погледна Фоска.

— Професоре, искам да ви помоля за услуга.

— Давайте.

— Деканът ме помоли като психотерапевт да проведа няколко неофициални разговора със студентите, да видя как се справят със станалото. — Тя хвърли поглед към момичетата. — Може ли да взема няколко от вашите студентки?

Каза го възможно най-небрежно, но сега, докато продължаваше да гледа момичетата, усети подобните на лазер очи на Фоска върху себе си — взираше се в нея, опитваше се да я прецени. Можеше да си представи как мисли и се чуди дали е искрена, или тайно се опитва да го проучи. Той погледна часовника си.

— Часът ни започва след малко — каза той. — Но бих казал, че мога да ви отпусна няколко. — Кимна на две от момичетата. — Вероника? Серина? Какво ще кажете?

— Разбира се — повдигна рамо Вероника. Говореше с американски акцент. — Е, аз вече се срещнах с психоаналитик… Но бих пийнала нещо, щом друг плаща.

Серина кимна.

— Аз също.

— Добре тогава. Значи ще е питие. — Мариана се усмихна на Фоска. — Благодаря.

Тъмните му очи се впиха в лицето ѝ. Усмихна ѝ се.

— За мен е удоволствие, Мариана. Искрено се надявам да получите всичко, което искате.

12.

Мариана намери Зоуи да се спотайва до входа на факултета по английска литература. Покани я да дойде с тях и предложението за питие я накара колебливо да се съгласи. Тръгнаха към заведение, разположено в ъгъла на главния двор.

Колежанският бар беше целият в дърво — стари, изкривени дървени дюшемета, дъбова ламперия по стените и голям дървен бар. Мариана и трите момичета седнаха на дъбова маса до прозореца, откъдето имаха гледка към покритата с бръшлян стена отвън. Мариана седна до Зоуи срещу Вероника и Серина.

Разпозна във Вероника младата жена, която прочете емоционален откъс от Библията на службата за Тара. Казваше се Вероника Дрейк и беше от богато американско семейство на политици — баща ѝ беше сенатор във Вашингтон.

Девойката беше поразителна и го знаеше. Имаше дълга руса коса, с която по навик си играеше или отмяташе назад, докато говори. Гримът ѝ беше тежък, подчертаващ устата и големите ѝ сини очи. Имаше великолепна фигура, с която се перчеше в тесните си дънки. И се държеше самоуверено, с несъзнателното чувство за авторитет на човек, родил се с привилегии.

Вероника си поръча халба „Гинес“, която изпи бързо. Не спираше да говори. Имаше нещо леко неестествено в говора ѝ. Мариана се зачуди дали не взима уроци по ораторско майсторство. Когато момичето разкри, че след дипломирането си смята да стане актриса, това изобщо не я изненада. Помисли си, че под грима, маниерното поведение и красноречието се крие напълно различна личност, но нямаше представа каква, а подозираше, че и Вероника няма.

След седмица бил рожденият ѝ ден и искаше да организира парти, независимо от мрачните събития в колежа.

— Животът трябва да продължи, нали така? Така би искала Тара. Както и да е, ще наема частна зала в „Граучо Клъб“ в Лондон. Зоуи, трябва да дойдеш — добави тя доста неубедително.

Зоуи изсумтя и се съсредоточи върху питието си.

Мариана хвърли поглед към другото момиче — Серина Люис, която мълчаливо отпиваше от бялото си вино. Беше стройна, дребничка и начинът, по който седеше, напомняше за кацнала малка птичка, която наблюдава всичко, но не казва нищо.

За разлика от Вероника не ползваше грим, не че се нуждаеше от него — имаше чиста, безупречна кожа. Дългата ѝ тъмна коса беше сплетена стегнато, носеше бледорозова блуза и пола под коляното.

Серина беше от Сингапур, но беше отраснала в поредица от частни английски пансиони. Имаше мек глас, с отчетливия акцент на британската висша класа. Беше толкова сдържана, колкото Вероника бъбрива. Не спираше да проверява телефона си, ръката ѝ бе привлечена от него като от магнит.

— Разкажете ми за професор Фоска — предложи Мариана.

— Какво за него?

— Чух, че двамата с Тара били много близки.

— Не знам откъде сте го чули. Изобщо не бяха близки. — Вероника се обърна към Серина. — Нали?

Момичето едва-едва откъсна очи от писането на съобщения по телефона си. Поклати глава.

— Не, няма такова нещо. Професорът беше мил с Тара, но тя само го използваше.

— Използвала го е? — учуди се Мариана. — Как го е използвала?

— Серина не искаше да каже това — прекъсна я Вероника. — Искаше да каже, че Тара губеше времето и енергията му. Професор Фоска влага много усилия в нас. Той е най-добрият преподавател, когото можете да намерите.

Серина кимна в знак на съгласие и добави:

— Най-прекрасният учител в целия свят. Най-блестящият. И…

Мариана пресече възхвалата.

— Питах за нощта на убийството.

Вероника повдигна рамо.

— Бяхме с професор Фоска цялата вечер. Имахме индивидуални занимания в неговото жилище. Тара също трябваше да е там, но не се появи.

— И по кое време беше това?

Вероника погледна Серина.

— Започнахме в осем, нали? И продължихме до… колко? Десет?

— Да. Май да. Десет или десет и нещо.

— И професор Фоска беше с вас през цялото време?

Двете отговориха едновременно:

— Да — каза Вероника.

— Не — каза Серина.

В очите на Вероника за миг проблесна раздразнение. Погледна приятелката си ядосано.

— Какви ги говориш?

Момичето погледна смутено.

— О, аз… нищо. Искам да кажа, че излезе за няколко минути, това е всичко. Колкото да изпуши една цигара навън.

Вероника се успокои.

— Да, вярно. Бях забравила. Нямаше го само няколко минутки.

Серина кимна.

— Той не пуши вътре, когато аз съм там, защото страдам от астма. Много е внимателен.

Телефонът ѝ внезапно изписука, подавайки сигнал за пристигнало текстово съобщение. Тя се хвърли към него. Лицето ѝ светна, когато прочете съобщението.

— Трябва да тръгвам — каза. — Трябва да се видя с един човек.

— О, пак ли? — Вероника направи гримаса. — Мистериозният мъж?

— Престани — хвърли ѝ яростен поглед Серина.

Вероника се разсмя и провлече напевно:

— Серина си има тайно гадже.

— Не ми е гадже.

— Но е тайно, тя не иска да ни каже кой е. Дори на мен. — Намигна многозначително. — Чудя се… дали не е женен?

— Не, не е женен — изчерви се Серина. — Не е нищо… просто приятел. Трябва да тръгвам.

— Всъщност и аз — каза Вероника. — Имам репетиция. — Усмихна се сладко на Зоуи. — Колко жалко, че не успя да влезеш в състава на „Херцогинята на Малфи“. Ще стане страхотна постановка. Никос, режисьорът, е гений. Един ден наистина ще стане известен. — Вероника изгледа победоносно Мариана. — Аз играя херцогинята.

— Разбира се. И благодаря за разговора, Вероника.

— Няма защо.

Вероника хвърли бърз поглед на Мариана, после излезе от бара, следвана по петите от Серина.

— Офф… — Зоуи избута празната си чаша и изпусна дълга въздишка. — Казах ти. Абсолютна отрова.

Мариана не възрази. И тя не ги беше харесала.

Но което беше още по-важно, имаше усещането — усъвършенствано от годините опит с пациенти, че и двете я лъжеха.

Но за какво и защо?

13.

От години се боя дори да отворя шкафа, където е то.

Но днес се озовах качен на стол да посягам и да вадя малкото ракитено сандъче — тази колекция от неща, които искам да забравя.

Седнах на светло и го отворих. Започнах да ровя из нещата вътре: тъжните, самотни любовни писма, които бях написал на няколко момичета, но така и никога не изпратих, няколкото детински разказа за фермерския живот, две-три лоши стихотворения, които бях забравил.

Но последното в тази кутия на Пандора беше нещо, което помнех прекалено добре. Дневникът с кафяви кожени корици, който водех онова лято, когато бях на дванайсет — лятото, когато загубих майка.

Отворих го и прелистих няколко страници — дълги пасажи, написани с незрял детски почерк. Изглеждаше толкова банален. Но ако не беше съдържанието на тези страници, животът ми щеше да бъде съвсем различен.

Понякога е трудно да разчета написаното. Безпорядъчно е, надраскано разкривено, особено към края, сякаш е писано набързо, в пристъп на лудост — или нормалност. И докато седя, сякаш някаква мъгла започва да се вдига.

Появява се пътека, водеща обратно към онова лято. Към моята младост.

Семейно пътешествие е. Често го правя във въображението си: свивам по онзи лъкатушещ прашен път, водещ към фермата.

Не искам да се връщам там.

Не искам да си спомням…

Въпреки това трябва. Защото това е нещо повече от изповед. Това е търсене на изгубеното, на всички изчезнали надежди и забравени въпроси. Това е дирене на обяснение: на ужасните тайни, за които се намеква в детския дневник, в който сега се взирам като гадател, надничащ в кристално кълбо.

Само че аз не търся бъдещето.

Търся миналото.

14.

В девет вечерта Мариана отиде да се види с Фред в „Орелът“.

„Орелът“ е най-старият пъб в Кеймбридж, популярен днес толкова, колкото и през XVII век. Представляваше низ от малки свързани стаи, облицовани с дървена ламперия. Осветлението беше на свещи и миришеше на печено агнешко, розмарин и бира.

Главното помещение беше известно като бара на кралските военни летци. Няколко колони поддържаха неравния таван, покрит с графити от Втората световна война. Докато Мариана чакаше на бара, започна да чете писанията на мъртвите мъже над главата си. Британски и американски пилоти бяха използвали писалки, свещи и запалки, за да изпишат имената и номерата на частите си на тавана, бяха драскали и рисунки — нещо като комикси на голи жени, нахвърляни с червило.

Тя привлече вниманието на бармана с бебешко лице, облечен в риза на зелено и черно каре. Той ѝ се усмихна, докато вадеше димящ поднос с чаши от съдомиялната машина.

— Какво да ти предложа, хубавице?

— Чаша совиньон блан, моля.

— Идва.

Наля чаша бяло вино. Мариана плати, после се огледа за място, където да седне.

Навсякъде имаше млади двойки, държащи се за ръцете, потънали в романтични разговори. Не си позволи да погледне към ъгловата маса, където двамата със Себастиан винаги сядаха.

Погледна часовника си. Девет и десет.

Фред закъсняваше, вероятно изобщо нямаше да дойде. Почувства прилив на надежда при мисълта. Ще го изчака още десетина минути и после си тръгва.

Накрая се предаде и погледна към ъгловата маса. Празна беше. Отиде и седна на нея.

Седеше и поглаждаше пукнатините на дървената маса с връхчетата на пръстите си, точно като едно време. И докато отпиваше от студеното вино затворила очи, заслушана в несекващото бъбрене и смях около себе си, можеше да си въобрази, че се е пренесла обратно в миналото — стига да държеше очите си затворени, можеше да е пак тук на деветнайсет и да чака Себастиан да се появи в своята бяла тениска и избелели сини дънки, скъсани на коляното.

— Здравей — каза той.

Но гласът беше друг — не този на Себастиан — за частица от секундата преди да отвори очи, Мариана се обърка. И магията отлетя.

Гласът принадлежеше на Фред, който държеше халба „Гинес“ и ѝ се усмихваше широко. Очите му блестяха и беше зачервен.

— Извинявай, че закъснях. Забавиха ме в колежа, затова карах много бързо. Блъснах се в стълб.

— Добре ли си?

— Добре съм. Стълбът пострада повече. Може ли?

Мариана кимна и той седна — на стола на Себастиан. За секунда тя си помисли да го помоли да се преместят на друга маса. После се спря. Как го беше казала Клариса? Трябва да престане да поглежда назад. Трябва да се фокусира върху настоящето.

Фред се усмихна широко. Извади пакетче кашу от джоба си. Предложи на Мариана. Тя поклати глава.

Той подхвърли няколко ядки в устата си и задъвка, без да сваля очи от нея. Настъпи неловка пауза, докато тя го чакаше да каже нещо. Ядоса се на себе си. Какво правеше тук с този дързък млад мъж? Ама че глупава идея. Реши да бъде откровена, което не беше типично за нея. В края на краищата, нямаше какво да губи.

— Виж. Нищо няма да стане между нас. Разбираш ли? Никога.

Фред се задави с ядката и започна да кашля. Преглътна я с малко бира и успя да възстанови дишането си.

— Извинявай — каза той смутен. — Не… не го очаквах. Посланието е разбрано. Явно не си от моята лига.

— Не бъди глупав — поклати тя глава. — Не е това.

— Тогава защо?

Тя вдигна рамо, почувства се неудобно.

— Има милион причини.

— Кажи една.

— Твърде млад си за мен.

— Моля? — Лицето му се зачерви. Изглеждаше възмутен и смутен. — Това е нелепо.

— На колко си?

— Не съм чак толкова млад, почти на двайсет и девет съм.

Мариана се засмя.

— Това е нелепо.

— Защо? Ти на колко си?

— Достатъчно стара, че да не закръглям възрастта си. На трийсет и шест.

— И какво от това? — повдигна рамо той. — Възрастта няма значение. Не и когато изпитваш… подобни чувства. — Погледна я. — Знаеш ли, когато те видях за първи път, във влака, имах изключително силно предчувствие, че един ден ще те помоля да се омъжиш за мен. И ти ще кажеш да.

— Е, сбъркал си.

— Защо? Да не си… омъжена?

— Да… не, искам да кажа…

— Не ми казвай, че те е зарязал? Какъв идиот.

— Да, често си го мисля. — Мариана въздъхна, после заговори бързо, за да приключи нещата. — Той… умря. Преди около година. Трудно ми е… да говоря за това.

— Съжалявам. — Фред изглеждаше съкрушен. Замълча за момент. — Сега се чувствам глупаво.

— Недей. Вината не е твоя.

Внезапно Мариана се почувства отегчена и разочарована от себе си. Допи виното си.

— Трябва да тръгвам.

— Не, не още. Не съм ти казал какво мисля за убийството. За Конрад. Затова дойде, нали?

— И?

Фред ѝ хвърли лукав страничен поглед.

— Мисля, че са хванали грешния човек.

— Така ли? Какво те кара да мислиш така?

— Срещал съм се с Конрад. Познавам го. Той не е убиец.

Тя кимна.

— И Зоуи мисли като теб. Но не и полицията.

— Е, аз поразсъждавах по въпроса. Почти съм решил да опитам да разреша случая сам. Обичам да решавам главоблъсканици. Такъв ми е умът. — Фред ѝ се усмихна. — Какво ще кажеш?

— За какво?

— Ти и аз — каза той с усмивка. — Да се съюзим? Да разрешим загадката заедно?

Мариана се замисли за момент. Сигурно можеше да ѝ бъде полезен, поколеба се, но знаеше, че ще съжалява. Поклати глава.

— Не мисля, но благодаря.

— Е, обади ми се, ако промениш решението си. — Той извади писалка от джоба си и надраска телефонен номер на обратната страна на подложката за бира. Подаде ѝ я. — Ето. Ако имаш нужда от нещо — каквото и да е — звънни ми.

— Благодаря, но няма да остана дълго.

— Не преставаш да го повтаряш, а си все още тук. — Фред се ухили. — Имам добро предчувствие за теб, Мариана. Интуиция. Вярвам в интуицията.

Докато излизаха от пъба, Фред бъбреше весело.

— От Гърция си, нали?

Тя кимна.

— Да. Израснах в Атина.

— О, Атина е много яка. Обичам Гърция. Много острови ли си посетила?

— Няколко.

— Ами Наксос?

Мариана замръзна. Спря насред улицата, внезапно неспособна да го погледне.

— Моля?

— Наксос? Бях там миналата година. Запален плувец съм — всъщност главно обичам да се гмуркам — а той е страхотен за това. Била ли си там? Наистина трябва да…

— Трябва да вървя.

Обърна се и тръгна, преди Фред да може да види сълзите в очите ѝ, и продължи да върви, без да погледне назад.

— О — чу го тя да казва. Прозвуча малко изненадан. — Добре тогава. Доскоро…

Мариана не му отговори. Това е просто случайност, повтаряше си тя. Не означава нищо, забрави го, нищо не значи. Нищо.

Опита се да прогони името на острова от ума си и продължи да върви.

15.

След като остави Фред, Мариана забърза обратно към колежа.

Нощем вече ставаше по-хладно и във въздуха се усещаше леко мразовита влага. Над реката се надигаше мъгла, беше навсякъде, улицата изчезна в сива пелена, която се носеше като гъст дим над земята.

Скоро усети, че я следят.

Същите стъпки, които чу зад себе си скоро след като излезе от „Орелът“. Бяха тежки, мъжки, ботите с твърди подметки удряха калдъръма, отеквайки по пустата улица — малко зад нея. Трудно беше да прецени колко близо са, без да се обърне. Събра кураж и хвърли поглед през рамо.

Нямаше никого, не и доколкото тя можеше да види, което не беше особено много. Валма мъгла обгръщаха улицата, поглъщаха я.

Мариана продължи да върви. Зави зад ъгъл.

Няколко секунди по-късно стъпките я последваха.

Тя забърза. Стъпките също.

Хвърли бърз поглед назад — и този път видя фигура.

Сянката на мъж недалече зад нея. Вървеше далече от уличните лампи, покрай стените, придържайки се в тъмното.

Тя усети как сърцето ѝ започва да бие по-бързо. Огледа се за възможен път за бягство — видя мъж и жена, които вървяха хванати за ръка от другата страна на улицата. Мариана бързо слезе от тротоара и пресече улицата към тях.

Но точно когато стигна отсрещния тротоар, те изкачиха няколко стъпала към входна врата, отключиха я и изчезнаха вътре.

Тя продължи да върви, ослушвайки се за стъпките. И когато отново хвърли поглед през рамо, той беше там — мъж в тъмни дрехи, с лице в сянка, който пресичаше потъналата в мъгла улица след нея.

Тя погледна към тясната уличка вляво. Взе внезапно решение и сви в нея. Без да поглежда назад, побягна с все сили.

Мина уличката и излезе на реката. Пред нея имаше дървен мост. Продължи и бързо го прекоси — мина над водата и стигна другия бряг.

Тук, долу до водата, беше още по-тъмно, нямаше улични лампи, които да осветяват мрака. Мъглата беше по-гъста, усещаше я по-студена и влажна върху кожата си, миришеше вледеняващо — на сняг.

Внимателно избута някакви клони на дърво. После го заобиколи и се скри зад него. Притисна се до ствола, усещайки гладката му влажна кора, и се опита да стои неподвижна и да не вдига шум. Помъчи се да забави дишането си и да го успокои.

Наблюдаваше и чакаше.

И естествено няколко секунди по-късно зърна него или сянката му да се прокрадва по моста и да слиза на брега.

Загуби го от поглед, но чуваше стъпките му — сега върху по-меката земя — да обикалят наоколо, почти на метър от нея.

И после настъпи тишина. Никакъв шум. Тя затаи дъх. Къде беше? Къде се беше дянал?

Изчака известно време, което ѝ се стори безкрайно, за да е сигурна. Дали си беше отишъл? Май да.

Предпазливо излезе иззад дървото. Отне ѝ няколко секунди да се ориентира. После разбра — пред нея беше реката, проблясваща в тъмнината. Трябваше просто да я последва.

Забързано пое по брега и стигна до задния вход на „Сейнт Кристофър“. Мина по каменния мост и се изкачи до големите дървени врати в тухлената стена.

Вдигна ръка, сграбчи студения месингов пръстен и дръпна. Вратата не помръдна. Беше заключена.

Мариана се поколеба, несигурна какво да направи — и тогава… чу стъпки.

Същите упорити стъпки. Същият мъж.

Приближаваше се.

Тя се огледа, но не можеше да види нищо, само валма мъгла, които изчезваха в тъмните сенки.

Но го чуваше как приближава, пресичаше моста към нея.

Мариана опита отново вратата, но тя пак не поддаде. Беше в капан. Усети, че я обхваща паника.

— Кой е? — извика тя в тъмнината. — Кой е там?

Нямаше отговор. Само стъпки, които приближаваха все по-близо…

Отвори уста, за да извика…

И тогава внезапно вляво от нея, малко по-надолу, се чу скърцане. Отвори се малка врата в стената. Беше частично скрита зад храст и тя не знаеше за съществуването ѝ досега. Висока едва една трета от височината на главната порта, тя беше изработена от голо, нелакирано дърво. От нея се показа лъчът на фенерче. Освети лицето ѝ, заслепявайки я.

— Наред ли е всичко, госпожице?

Веднага разпозна гласа на Морис и незабавно почувства облекчение. Той отдръпна светлината от очите ѝ и тя го видя как се изправя, след като се беше привел, за да мине през ниската врата. Носеше черно палто и черни ръкавици. Взираше се в нея.

— Добре ли сте? — попита той. — Тъкмо правех рутинната обиколка. Задната врата се заключва в десет, би трябвало да го знаете.

— Забравих. И да, добре съм.

Той освети с фенерчето моста. Мариана тревожно проследи лъча с очи. Нямаше и следа от човек.

Тя се ослуша. Тишина. Никакви стъпки.

Изчезнал беше.

— Бихте ли ме пуснали вътре? — попита тя, поглеждайки обратно към Морис.

— Разбира се. Оттук. — Той посочи малката врата зад себе си. — Често я използвам, за да съкратя пътя. Минете по прохода и ще излезете в главния двор.

— Благодаря. Много благодаря.

— Няма защо, госпожице.

Мина покрай него към отворената врата. Наведе глава, прегърби се леко и влезе. Древният тухлен проход беше много тъмен и миришеше на влага. Вратичката се затвори зад нея. Чу как Морис я заключва.

Пресече прохода предпазливо, мислейки си за това, което се бе случило. За момент се усъмни — наистина ли някой я беше преследвал? Ако да, то кой? Или си беше чиста параноя?

Във всеки случай изпитваше облекчение, че пак е в „Сейнт Кристофър“.

Озова се в коридор с дъбова ламперия, част от сградата, в която се намираше кафенето в главния двор. Тъкмо щеше да излезе през главната врата, когато нещо я накара да погледне назад. Спря.

По стените на слабо осветения коридор имаше окачени редици от портрети. Един в края на коридора привлече погледа ѝ. Стоеше сам на цялата стена. Мариана се взря в него. Познато лице.

Примигна няколко пъти, несигурна дали вижда правилно, после бавно тръгна натам като в транс.

Стигна до него и спря — лице в лице с картината. Втренчи се в платното. Да, той беше.

Тенисън.

Но не Тенисън като старец с бяла коса и дълга брада като на другите портрети, които беше виждала. Това тук беше Алфред Тенисън като млад. Всъщност почти момче.

Едва ли е бил на повече от двайсет и девет, когато са го рисували. Изглеждаше дори по-млад. Но несъмнено беше той.

Имаше едно от най-красивите лица, които Мариана някога бе виждала. И да го види тук, съвсем отблизо, дъхът ѝ направо секна от красотата му. Силна ъгловата челюст, чувствени устни и тъмна, разрошена, дълга до раменете коса. За миг ѝ напомни на Едуард Фоска, но тя бързо го изхвърли от ума си. А и очите бяха съвсем различни. Тези на Фоска бяха тъмни, докато на Тенисън бяха светлосини, прозрачно сини.

Халам вероятно е бил мъртъв от седем години, когато е рисуван портретът, което означаваше, че на Тенисън е предстояло още едно дълго десетилетие, преди да завърши окончателно In Memoriam. Още десет години скръб.

И все пак това не беше лице, опустошено от отчаяние. То показваше изненадващо малко — да не каже направо, никакви чувства. Никаква печал, никаква следа от меланхолия. Само спокойствие и ледена красота. И почти нищо друго.

Защо?

Присвила очи към картината, Мариана си помисли, че Тенисън сякаш гледа нещо… нещо наблизо.

Да, помисли си тя, бледите му сини очи сякаш гледат нещо точно извън рамката, нещо малко встрани и зад главата на Мариана.

Какво ли е гледал?

Отдалечи се от картината едва ли не разочарована — сякаш Тенисън я беше предал лично. Не знаеше какво се беше надявала да намери в очите му — вероятно малко покой? — утеха или сила, дори мъката би била за предпочитане.

Но не и нищо.

Изхвърли портрета от ума си. Забързано пое към стаята си.

Пред вратата я очакваше нещо.

Черен плик на пода.

Вдигна го и го отвори. Вътре имаше лист от бележник, сгънат наполовина. Разгъна го и го прочете.

Беше бележка, написана с черно мастило с елегантен, леко наклонен почерк.

16.

Ако бях роден в Древна Гърция, при раждането ми щеше да има безброй лоши поличби и хороскопи, предвещаващи нещастия. Затъмнения, пламтящи комети и предзнаменования, изпълнени с гибел…

Но всъщност нямаше нищо — раждането ми се е отличавало с пълно отсъствие на събития. Баща ми, човекът, който щеше да деформира живота ми и да ме превърне в чудовището, което съм, дори не е присъствал. Играл карти с няколко земеделски работници, пушили пури и пили уиски до късно през нощта.

Ако се опитам да опиша майка си — ако примижа леко — мога почти да я видя, леко размазана и не на фокус, моята красива майка, момиче на деветнайсет в частна стая в болница. Чува как сестрите си говорят и се смеят в дъното на коридора. Сама е, но това не е проблем. Когато е сама, може да намери покой, може да мисли мислите си без страх, че някой ще се нахвърли върху нея. Осъзнава, че очаква с нетърпение бебето си, защото бебетата не говорят.

Знае, че съпругът ѝ иска момче, но тя тайно се моли да е момиче. Ако е момче, ще се превърне в мъж.

А на мъжете не може да се вярва.

Чувства облекчение, когато контракциите се подновяват. Те я разсейват от мисленето. Предпочита да се съсредоточи върху физическото: дишане, броене, раздиращата болка, която изличава всички мисли от съзнанието ѝ като тебешир, изтрит от черна дъска. След това потъва в нея, в агонията, и се загубва…

Докато на зазоряване се раждам аз.

За ужас на майка ми не съм момиче. Когато баща ми чува новината, че има син, изпада във възторг. Фермерите, подобно на кралете, имат нужда от много синове. Бях първият.

Готов да отпразнува раждането ми, той пристига в болницата с бутилка евтино пенливо вино.

Но празник ли е било?

Или катастрофа?

Съдбата ми вече решена ли е била, още тогава? Късно ли е било? Дали не е трябвало да ме удушат при раждането? Да ме оставят да умра и да изгния на онзи хълм?

Знам какво би казала майка ми, ако можеше да прочете това мое дирене на виновник, дирене на вина. Нямаше да го търпи.

Никой не е виновен, би казала тя. Не преувеличавай значението на събитията в твоя живот и не се опитвай да им придадеш смисъл. Смисъл не съществува. Животът не означава нищо. Смъртта не означава нищо.

Но тя невинаги е разсъждавала така.

У нея имаше повече от една личност. Едно време е имало друга, която е сушала цветя и е подчертавала стихове: тайно минало, което открих скрито в кутия за обувки в дъното на един шкаф. Стари снимки, изсушени цветя, не особено грамотно написани любовни стихове от баща ми за майка ми, изпратени по време на ухажването им. Но баща ми бързо престанал да пише поезия. А майка ми престанала да я чете.

Омъжила се за човек, когото едва познавала. А той я отвел далече от всички, които познавала. Отвел я в свят на неудобства — на студени ранни утрини и целодневен къртовски физически труд: мерене на агнета, стригането им, храненето им. Пак и пак. И пак.

Имаше, разбира се, и вълшебни моменти — като сезона на агненето, когато малките невинни същества растяха като гъби. Това беше най-хубавото.

Но тя никога не си позволи да се привързва към тях. Научи се да не го прави.

Най-лошото беше смъртта. Постоянна, несекваща смърт — и всички свързани с нея неща: маркиране на онези, които трябва да бъдат убити, защото наддават прекалено малко или прекалено много или не забременяват. След това се появяваше касапина в своята ужасяваща омазана в кръв престилка. Баща ми също се завърташе натам, изгарящ от нетърпение да помага. Обичаше коленето. Изглежда му доставяше удоволствие.

Майка винаги бягаше и се криеше, докато това продължаваше, вкарваше тайна бутилка водка в банята и заставаше под душа, където си мислеше, че сълзите ѝ няма да бъдат чути. А аз отивах в най-далечната част на фермата, колкото се може по-далече. Покривах ушите си, но пак чувах врещенето.

Когато се връщах в къщата, вонята на смърт беше навсякъде. Тела, нарязани в откритата плевня, която беше най-близо до кухнята, и канали, почервенели от кръв. Вонеше на плът, докато мереха месото и го опаковаха в кухнята ни. Късчета втвърдяващо се месо полепваха по масата, а по всички повърхности се събираха локви кръв, накацани от тлъсти мухи.

Нежеланите части от телата — вътрешности, черва и други останки — бяха грижа на баща ми. Изхвърляше ги в яма в дъното на фермата.

Ямата беше място, до което не припарвах. Баща ми ме заплашваше, че ще ме погребе жив там, ако не му се подчинявам или се държа лошо — или издам тайните му.

Никой няма да те намери, казваше той. Никой няма да се сети.

Представях си как съм заровен жив в ямата, заобиколен от разлагащи се скелети, гъмжащи от личинки и червеи и други гадни плътоядни създания — и се разтрепервах от страх.

Все още потръпвам, когато се сетя за нея.

17.

В десет часа на следващата сутрин Мариана отиде да се срещне с професор Фоска.

Пристигна в Градината на преподавателите, когато часовникът на параклиса удари десет. Професорът вече бе там.

Носеше бяла риза с няколко откопчани копчета на врата и тъмносиво кадифено сако. Косата му беше пусната и падаше свободно върху раменете му.

— Добро утро — каза той. — Радвам се да ви видя. Не бях сигурен, че ще дойдете.

— Е, тук съм.

— И точна до секундата. Чудя се какво говори това за вас, Мариана?

Той се усмихна. Мариана не отвърна на усмивката му. Беше решена да показва колкото може по-малко от емоциите си.

Фоска отвори дървената врата и с жест я покани в градината.

— Да влизаме?

Тя го последва. Градината на преподавателите можеше да се ползва само от преподаватели и техни гости — на студентите не беше разрешено да влизат. Мариана не си спомняше някога да е била там.

Незабавно бе поразена колко спокойна беше, колко красива. Беше от така наречените „ниски, потънали градини“, характерни за ерата на Тюдорите — заобиколена от стара, неравна тухлена стена. Между тухлите и в пукнатините се виждаха кървавочервените цветове на лечебната дилянка, които бавно рушаха стената. А навсякъде из градината растяха цветя в най-различни нюанси — розови и сини, яркочервени.

— Прекрасна е — каза Мариана.

Фоска кимна.

— О, да, разбира се. Често идвам тук.

Тръгнаха по пътеката, докато професорът размишляваше за красотата на градината и Кеймбридж като цяло.

— Има някаква магия тук. Вие също я чувствате, нали? — Погледна я. — Сигурен съм, че сте я почувствали още от самото начало — като мен. Мога да си ви представя — студентка, току-що слязла от кораба, нова в тази страна — също като мен — нова в този живот. Семпла… самотна… Прав ли съм?

— За мен ли говорите, или за себе си?

Фоска се усмихна.

— Подозирам, че двамата сме имали еднакви изживявания.

— Съмнявам се.

Той я погледна. Взря се за секунда, сякаш се готвеше да каже нещо, но се отказа. Продължиха да вървят в мълчание.

Накрая той каза:

— Много сте мълчалива. Изобщо не сте такава, каквато очаквах.

— И какво очаквахте?

Професорът повдигна рамо.

— Не знам. Инквизиция.

— Инквизиция?

— Е, тогава, разпит.

Предложи ѝ цигара. Тя поклати глава.

— Не пуша.

— Никой не пуши, освен мен. Опитах да ги откажа, но не успях. Никакъв контрол върху импулсите.

Сложи цигара в устата си. Беше американска марка с бял филтър накрая. Извади клечка, запали я и издуха дълга лента дим. Мариана се загледа как димът танцува във въздуха и после изчезва.

— Помолих да се срещнем тук — започна той, — защото чувствах, че трябва да поговорим. Чувам, че проявявате интерес към мен. Задавате на студентите ми всякакви въпроси… Впрочем — добави той — проверих при декана. Доколкото му е известно, никога не ви е молил да говорите със студентите, неофициално или по друг начин. Така че въпросът, Мариана, е какво, по дяволите, сте замислили?

Мариана го погледна и видя, че той се взира в нея, опитва се да разчете мислите в ума ѝ със своите проницателни очи. Тя бързо отклони поглед и сви рамене.

— Заинтригувана съм, това е всичко…

— От мен по-специално?

— От Девиците.

— Девиците? — Фоска я погледна удивен. — И защо?

— Изглежда странно да имате специална група студентки. Със сигурност това поражда единствено съперничество и негодувание у другите?

Той се усмихна и дръпна от цигарата си.

— Групов терапевт сте, нали? Така че би трябвало най-добре да знаете, че малките групи осигуряват идеална среда за развитие на изключителните умове… Единствено това правя — създавам тази среда.

— Пашкул… за изключителни умове.

— Добре казано.

— Женски умове.

Фоска примигна и я изгледа хладно.

— Най-интелигентните умове често са женски… Толкова ли е трудно за приемане? Нищо зловещо не става. Аз съм кротък преподавател с достъп до щедри алкохолни запаси, това е всичко. Ако има някой подложен на тормоз тук, това съм аз.

— Кой говори за тормоз?

— Недейте да скромничите, Мариана. Виждам, че вече сте ме набелязали за злодей, за хищник, който преследва своите уязвими студентки. Но на тези срещи не се случва нищо подобно — това е просто малка учебна група, в която разискваме поезия, пийваме вино и водим интелектуални дебати.

— Само дето едно от тези момичета е мъртво.

Професор Фоска се намръщи. В очите му несъмнено проблесна гняв. Взря се в нея.

— Смятате ли, че можете да видите в душата ми?

Мариана отклони поглед, смутена от въпроса му.

— Не, разбира се, не. Нямах предвид…

— Забравете. — Дръпна отново от цигарата, целият му гняв се беше стопил. — Както знаете думата „психотерапевт“ идва от гръцката psyche, която означава „душа“, а therapeia, означава „изцеление“. Вие лечител на души ли сте? Ще излекувате ли моята?

— Не. Само вие можете да го направите.

Фоска хвърли фаса си на пътеката. Стъпка го в земята с крак.

— Решили сте да не ме харесвате. Не знам защо.

За свое раздразнение Мариана осъзна, че и тя самата не знае.

— Да си тръгваме ли вече?

Запътиха се обратно към вратата. Той не преставаше да поглежда към нея.

— Интересна сте ми. Откривам, че се чудя какво си мислите.

— Не мисля. Аз… слушам.

Точно това правеше всъщност. Може да не беше детектив, но беше терапевт и знаеше как да слуша. Да слуша не само това, което се казва, но и всичко неказано, всички неизречени думи — лъжи, извъртания, проекции, пренасочване на чувства и други психологически феномени, които протичаха между двама души и изискваха специален вид слушане. Тя трябваше да се вслуша във всички чувства, които Фоска несъзнателно предаваше към нея. В терапевтичен контекст тези чувства се наричаха пренасяне и щяха да ѝ разкажат всичко, което имаше нужда да знае за този човек, кой е той и какво крие. Стига да успее да не намесва собствените си емоции, разбира се, което никак не беше лесно. Вслуша се в собственото си тяло, докато вървяха, и усети надигащо се напрежение: стегната челюст, зъби, стиснати здраво. Усети в стомаха си изгарящ огън, кожата ѝ настръхна, все признаци, които тя свързваше с гняв.

Но чий гняв? Нейният?

Не, неговият беше.

Неговият гняв. Да, можеше да го почувства. Сега той мълчеше, докато вървяха, но под мълчанието кипеше ярост.

Отричаше чувството, естествено, но гневът беше там, вреше под повърхността: Мариана беше успяла някак да го ядоса по време на тази им среща, беше непредсказуема, мъчна за разчитане, трудна — и беше отключила гнева му. Внезапно ѝ хрумна: Щом може да побеснее толкова бързо, какво ли ще стане, ако наистина го провокирам?

Не беше сигурна, че иска да научи.

Стигнаха вратата и Фоска спря. Погледна я, преценявайки нещо. Взе решение.

— Чудя се — каза той — дали бихте желали да продължим този разговор… на вечеря? Какво ще кажете за утре?

Взираше се в нея, чакаше реакция. Мариана срещна погледа му, без да мигне.

— Добре.

Той се усмихна.

— Хубаво… В моето жилище в осем? И още едно нещо…

Преди тя да може да го спре, той се наведе…

И я целуна по устните.

Беше само за секунда. По времето, когато тя дойде на себе си, той вече се беше отдръпнал.

Обърнал се бе и отново беше влязъл в градината. Мариана го чу да си подсвирква, докато се отдалечаваше.

Тя избърса устата си с юмрук.

Как се осмелява!

Почувства се физически омърсена, насилена, имаше чувството, че той някак си беше спечелил, беше успял да я разклати, да я сплаши.

Докато стоеше там, заливана от горещи и ледени вълни в утрешното слънце, пламтяща от гняв, едно нещо ѝ беше напълно ясно.

Този път яростта, която чувстваше, не беше неговата. Беше нейната собствена.

Изцяло и само нейната.

18.

След като се раздели с Фоска, Мариана извади бирената подложка, която Фред ѝ беше дал. Набра номера и го попита дали е свободен да се видят.

Двайсет минути по-късно двамата се срещнаха пред главната порта на „Сейнт Кристофър“. Тя го наблюдаваше, докато той заключваше колелото си към парапета. Младият мъж бръкна в чантата си и извади две червени ябълки.

— На това му викам аз закуска. Искаш ли една?

Предложи ѝ ябълка. Тя автоматично понечи да му откаже, когато осъзна, че е гладна. Кимна.

Фред се зарадва. Избра по-хубавата от двете, избърса я в ръкава си и ѝ я подаде.

— Благодаря — взе я Мариана и заби зъби в нея. Беше свежа и сладка.

Младежът ѝ се усмихна, говорейки между хапките.

— Радвам се, че звънна. Снощи… ти си тръгна малко неочаквано, помислих си, че съм те ядосал с нещо.

Тя повдигна рамо.

— Не беше заради теб… беше заради… Наксос.

— Наксос? — Фред се взря объркан в нея.

— Там… умря съпругът ми. Той… той се удави там.

— О, боже. — Очите на Фред се разтвориха широко. — О, боже. Съжалявам, толкова…

— Не знаеше ли?

— Откъде да знам. Разбира се, че не знаех.

— Значи е чиста случайност? — Наблюдаваше го внимателно.

— Ами… казах ти. Аз съм си малко екстрасенс. Може пък да съм усетил нещо и затова Наксос да е изскочил в главата ми.

Мариана се смръщи.

— Съжалявам, но не ти вярвам.

— Да, обаче това е истината. — Последва неловко мълчание. После Фред бързо продължи: — Виж, съжалявам, ако съм наранил чувствата ти…

— Не, не си, сериозно. Няма значение. Забрави.

— Затова ли ме повика? За да ми кажеш това?

Тя поклати глава.

— Не.

Не беше сигурна за какво точно го повика. Вероятно правеше грешка. Каза си, че има нужда от помощта му, но всъщност това беше само извинение — вероятно просто беше самотна и притеснена от срещата си с Фоска. Ядоса се на себе си, че го прави, но беше твърде късно, той вече беше тук. Защо пък да не се възползва от ситуацията.

— Хайде — каза тя. — Искам да ти покажа нещо.

Влязоха в колежа, пресякоха главния двор, минаха под арката и стигнаха двора на Ерос.

Мариана вдигна поглед към стаята на Зоуи, но тя не беше там, имаше занимания с Клариса. Не ѝ беше казала досега за Фред, защото не знаеше как да го обясни на Зоуи, както и на себе си.

Когато наближиха стълбището за стаята на Тара, Мариана кимна към прозорец на приземния етаж.

— Това е стаята на Тара. В нощта, когато е умряла, чистачката ѝ я е видяла да излиза оттам точно в осем без петнайсет.

Фред посочи към вратата в дъното на двора „Ерос“, която водеше към брега на реката.

— И е минала по този път?

— Не. — Мариана поклати глава. Посочи в обратната посока, към сводестия проход. — Излязла е през главния двор.

— Хм. Това е странно… Задната врата води към реката, това е най-бързият път към „Рая“.

— Което подсказва… че е отивала някъде другаде.

— Да се срещне с Конрад, както той каза?

— Възможно е. — Тя се замисли за миг. — Има и още нещо: Морис, портиерът, видял Тара да излиза през главния вход в осем часа. Така че, ако тя е напуснала стаята си в осем без петнайсет…?

Остави въпроса недовършен. Фред го завърши.

— Защо са ѝ трябвали петнайсет минути, за да измине разстояние, което отнема минута-две най-много? Разбирам… Е, може да е всичко. Може да е пращала текстово съобщение на някого или да е видяла приятел, или…

Докато той говореше, погледът на Мариана падна върху цветната леха под прозореца на Тара — туфа виолетови и розови напръстничета.

Там, на земята, лежеше фас от цигара. Тя се наведе и го вдигна. Беше с набиващ се на очи бял филтър.

— Това е американска марка — подхвърли Фред.

Мариана кимна.

— Да… като тази, която пуши професор Фоска.

— Фоска? — понижи глас Фред. — Познавам го. Имам приятели в този колеж. Чувал съм историите.

— Какви истории — погледна го Мариана. — За какво говориш?

— Кеймбридж е малко място. Всички говорят.

— И какво казват?

— Че неговите знаменити… или по-скоро скандални… Абе, купоните му.

— Какви купони? Какво ти е известно?

Фред повдигна рамо.

— Не много. Само за студенти са. Но както чувам, били доста диви. — Погледна я внимателно, опитвайки се да разчете изражението ѝ. — Смяташ, че той има нещо общо с това? С убийството на Тара?

Тя се замисли за момент, после се предаде.

— Виж, ще ти разкажа.

Тръгнаха да се разхождат покрай стените на двора и тя му разказа за всички обвинения на Тара срещу Фоска, неговото категорично отхвърляне на обвиненията и потвърденото му алиби, и как въпреки това тя не е в състояние да остави нещата така. Очакваше Фред да се изсмее или презрително да изсумти, или най-малкото да изрази някакво недоверие, но той не го направи. Беше му благодарна за това. Усети прилив на топли чувства към него и за първи път се почувства по-малко самотна.

— Освен ако Вероника, Серина и другите не лъжат — завърши тя, като добави: — Фоска е бил с тях през цялото време, с изключение на няколко минути, когато излязъл навън за една цигара…

— Достатъчно време — заяви Фред — да слезе и да пресрещне Тара тук, в двора, ако преди това я е видял през прозореца.

— И да си уговорят среща в „Рая“ в десет часа.

— Точно така. Защо не?

Мариана сви рамене.

— Пак не би могъл да го направи. Ако Тара е убита в десет, той не би имал време да иде навреме дотам. Това са поне двайсет минути пеша, а вероятно и повече, ако си с кола…

Младият мъж се замисли за секунда.

— Освен ако не е отишъл по вода.

Мариана го погледна объркана.

— Моля?

— Може да е взел плоскодънка.

— Плоскодънка? — Тя едва не се разсмя, прозвуча ѝ толкова нелепо.

— И защо не? Никой не наблюдава реката, никой не би забелязал плоскодънка — особено през нощта. Може да пристигне и да си тръгне направо невидим… за няколко минути.

Мариана се замисли за малко.

— Може би си прав.

— Можеш ли да караш плоскодънка?

— Не особено добре.

— Аз мога — ухили се Фред. — И по щастлива случайност съм много добър… нищо че го казвам аз… Какво ще кажеш?

— За кое?

— Отиваме до хангара за лодки, наемаме плоскодънка и пробваме? Защо не.

Преди Мариана да успее да отговори, телефонът ѝ иззвъня. Беше Зоуи. Незабавно отговори.

— Зоуи? Добре ли си?

— Къде си?

В гласа на момичето се прокрадваше притеснено вълнение, което подсказа на Мариана, че нещо не е наред.

— В колежа съм. А ти къде си?

— С Клариса. Полицията току-що си отиде…

— Защо? Какво е станало?

Последва мълчание. Мариана можеше да усети как племенницата ѝ се опитва да удържи плача си. После Зоуи прошепна тихо:

— Случи се пак.

— Какво… какво искаш да кажеш?

Знаеше много добре за какво говори Зоуи. Но независимо от всичко имаше нужда да го чуе изречено на глас.

— Друга смърт от намушкване с нож — отвърна момичето. — Намериха ново тяло.