Девиците

1.

Тялото било намерено в ливада в покрайнините на „Рая“. Беше общинска мера още от Средновековието, поради което земеделците имаха правото да я ползват за пасище и ужасяващото откритие било направено от фермер, извел стадото си крави на паша тази сутрин.

Мариана искаше да отиде там възможно най-бързо. Независимо от яростните протести на Зоуи, отказа да ѝ разреши да я придружи. Беше твърдо решена да защити племенницата си от други неприятни преживявания. А това категорично щеше да е неприятно.

Тръгнаха двамата с Фред, който изтегли карта на телефона си, за да намерят пътя до ливадата.

Докато вървяха по брега на реката покрай колежите и зелените поляни и вдишваше аромата на трева, земя и дървета, тя се пренесе назад в първата есен преди всички тези години, когато пристигна в Англия и замени влажната горещина на Гърция с изпълнените с въглищен пушек небеса и сочната зелена трева на Източна Англия.

Оттогава английската провинция и за миг не бе загубила очарованието си за Мариана — до днес. Днес тя не усещаше очарованието ѝ, а само съсипващо я чувство на ужас. Тези полета и ливади, тези пътеки, по които беше вървяла със Себастиан, бяха завинаги опетнени. Вече не бяха синоним на любов и щастие — от сега нататък винаги щяха да означават кръв и смърт.

Вървяха потънали в мълчание. След около двайсетина минути Фред посочи напред.

— Ето го.

Пред тях лежеше поле. Пред входа към него имаше редица превозни средства — полицейски коли, новинарски ванове, паркирани едни зад други по прашния коларски път. Двамата минаха покрай колите и стигнаха до полицейския кордон, където няколко полицаи държаха пресата на разстояние. Имаше и малка тълпа зяпачи.

Мариана хвърли поглед към тях и внезапно си спомни обзетата от нездраво любопитство тълпа, насъбрала се на плажа, за да зяпа как извличат тялото на Себастиан от водата. Спомни си онези лица — с изражение на загриженост, едва маскиращо порочното им любопитство. Господи, как ги ненавиждаше — и сега, виждайки същите изражения, почувства как ѝ се повдига.

— Хайде — каза тя. — Да вървим.

Но Фред не помръдна. Изглеждаше малко объркан.

— Къде да вървим?

Мариана посочи зад полицейския кордон.

— Там.

— Как ще влезем? Ще ни видят.

Тя се огледа.

— Какво ще кажеш ти да идеш и да се опиташ да отвлечеш вниманието им, за да ми дадеш възможност да се промъкна?

— Разбира се. Това мога да го направя.

— Значи нямаш нищо против да не дойдеш?

Той поклати глава. Избегна очите ѝ.

— Ако трябва да съм честен, хич не понасям кръв, трупове и такива ми ти работи. Предпочитам да остана тук.

— Добре. Няма да се бавя.

— Късмет.

— И на теб — отвърна тя.

Той спря за миг, за да събере кураж. После тръгна към полицаите. Подхвана разговор с тях, започна да им задава въпроси… и Мариана се възползва от шанса.

Отиде до лентата, повдигна я и се мушна под нея.

После се изправи и продължи да върви, но успя да направи само няколко крачки, преди да чуе гласа.

— Ей! Какво правите?

Обърна се. Към нея тичаше полицай.

— Спрете. Коя сте вие?

Преди Мариана да успее да отговори, бяха прекъснати от Джулиан. Беше се появил от шатрата на криминалистите и махаше на полицая.

— Всичко е наред. Тя е с мен. Колежка е.

Полицаят я изгледа с недоверие, но отстъпи. Мариана изчака да види, че той се отдалечава, после се обърна към Джулиан.

— Благодаря.

Той ѝ се усмихна.

— Не се отказваш лесно, а? Харесваш ми. Да се надяваме, че няма да налетим на инспектора. — Намигна ѝ. — Искаш ли да погледнеш? Патологът ми е стар приятел.

Минаха покрай шатрата. До нея стоеше патологът и изпращаше съобщение по телефона си. Беше мъж над четиресетте, висок, напълно плешив, с пронизващи сини очи.

— Куба — обърна се към него Джулиан, — доведох колежка, стига да нямаш нищо против.

— Разбира се, че нямам. — Куба погледна Мариана. — Говореше с лек полски акцент. — Предупреждавам ви, не е приятна гледка. По-зле е от миналия път.

Посочи към задната част на шатрата с облечената си в ръкавица ръка. Мариана си пое дълбоко дъх и заобиколи.

И там лежеше тялото.

Беше най-ужасяващото нещо, което някога беше виждала. Изпита страх да го погледне. Изглеждаше ѝ нереално.

Тялото на млада жена или останките от него бяха проснати в тревата. Торсът беше накълцан до неузнаваемост — останала бе само някаква каша от кръв и вътрешности, кал и пръст. Главата бе недокосната, очите бяха отворени — виждащи и невиждащи едновременно — с втренчен поглед, като пътека, отвеждаща в небитието.

Мариана продължи да се взира в тях, неспособна да отмести поглед, хипнотизирана сякаш от Медуза — бяха очи, които имаха властта да вкаменяват дори и след смъртта.

В ума ѝ проблесна стих от „Херцогинята на Малфи“ — „Покрийте лицето ѝ, очите ми са пълни със сълзи — тя почина тъй млада“.

Наистина почина млада. Прекалено млада. Само на двайсет. Рожденият ѝ ден беше следващата седмица — организираше купон.

Знаеше го, защото веднага я разпозна.

Беше Вероника.

2.

Мариана се отдалечи от тялото.

Почувства, че ѝ прилошава физически. Трябваше да постави някакво разстояние между себе си и това, което току-що бе видяла. Искаше да се махне, но знаеше, че от това няма бягство — беше гледка, която щеше да я преследва до края на дните ѝ. Кръвта, главата, тези зейнали очи…

Престани, заповяда си тя. Престани да мислиш.

Продължи да върви, докато стигна ограда от преплетени пръчки, оформяща границата между тази поляна и следващата. Изглеждаше нестабилна, пред падане, но тя се облегна на нея, не беше особено добра опора, но пак беше по-добре от нищо.

— Добре ли си?

До нея се появи Джулиан. Гледаше я загрижен.

Тя кимна. Усети, че очите ѝ са пълни със сълзи. Избърса ги смутена.

— Добре съм.

— Когато виждаш толкова много престъпления като мен, привикваш. Но смятам, че ти си много храбра.

Мариана поклати глава.

— Не съм, изобщо не съм.

— И беше права за Конрад Елис. Бил е в ареста по време на това убийство, което сваля подозренията от него… — Той погледна към Куба, който приближаваше към тях. — Освен ако мислиш, че не са убити от един и същи човек?

Куба поклати глава, вадейки електронна цигара от джоба си.

— Не, един и същи е. Същият модус операнди. Преброих двайсет и две рани от нож.

Патологът дръпна от цигарата и пусна облак изпарения.

Мариана го погледна.

— В ръката ѝ имаше нещо. Какво беше?

— Аха. Забелязали сте го. Борова шишарка.

— И аз така си помислих. Колко странно.

Джулиан се извърна към нея.

— Защо го казваш?

Тя сви рамене.

— Просто защото наоколо няма борове. — Замисли се за секунда. — Питам се дали има списък на всички неща, намерени до тялото на Тара?

— Странно е, че го казвате — намеси се Куба. — Същото хрумна и на мен, затова проверих. И да, сред нещата на Тара е имало борова шишарка.

— Шишарка? — повтори Джулиан. — Колко интересно. Трябва да означава нещо за него… Но какво ли, чудя се?

В момента, в който той го каза, Мариана си спомни един от диапозитивите на професор Фоска, които той показа на лекцията си за Елевзин: мраморен барелеф на шишарка.

Да, помисли си тя. Наистина означава.

Джулиан се огледа обезсърчен. Поклати глава.

— Но как го прави? Убива ги на открито, после изчезва покрит в кръв, без да оставя свидетели, оръжие на убийството, видими доказателства… нищо.

— Само поглед към ада — обади се Куба. — Но грешиш за кръвта. Не е задължително да е покрит с кръв. В края на краищата, кълцането става постмортем.

— Моля? — втренчи очи Мариана в него. — Какво искаш да кажеш?

— Точно това. Първо им прерязва гърлата.

— Сигурен ли сте?

— О, да. — Куба кимна. — И в двата случая причината за смъртта е дълбок разрез — прекъсване на тъканите до костта на врата. Смъртта трябва да е била мигновена. Съдейки по дълбочината на разреза… предполагам, че е замахвал отзад. Ще позволиш ли?

Той застана зад Джулиан и елегантно демонстрира — използвайки електронната си цигара като нож. Мариана примигна, когато той имитира как прерязва гърлото на Джулиан.

— Виждате ли? Артериалната струя изхвърча напред. После, след като е отпуснал внимателно тялото на земята по време на прерязването, кръвта просто се стича надолу в земята. Така че върху него може изобщо да няма кръв.

Тя поклати глава.

— Не… в това няма никакъв смисъл.

— Защо?

— Защото не е… ярост. Не показва загуба на контрол, това не е гняв…

Куба поклати глава.

— Не. Точно обратното. Много спокоен е, напълно се контролира — сякаш изпълнява вид танц. Много прецизен. Някак… церемониален… Затърси друга дума. — Ритуален…? Така ли се казва?

— Ритуален?

Мариана се вгледа в него, като в същото време през ума ѝ пробяга поредица от образи: Едуард Фоска на сцената, изнася лекция за религиозните ритуали; пощенската картичка в стаята на Тара с древногръцкия оракул, който изисква жертвоприношение; и — някъде далече дълбоко в съзнанието ѝ — неизличимият спомен за яркосиньо небе с жарещо слънце и руини на храм, посветен на отмъстителна богиня.

Имаше нещо, нещо, което се налагаше да обмисли. Но преди да успее да притисне Куба за повече подробности, зад нея се чу глас.

— Какво става тук?

Всички се обърнаха. Пред тях стоеше главен инспектор Сангха. И не изглеждаше доволен.

3.

— Какво прави тя тук? — попита Сангха намръщен.

Джулиан направи крачка напред.

— Мариана е с мен. Помислих си, че може да има някакви идеи… и наистина беше много полезна.

Сангха разви капачката на термоса си, балансира я внимателно върху стълб от оградата и си наля малко чай. Изглежда уморен, помисли си Мариана — не му завиждаше за работата. Разследването се беше удвоило по мащаб, а той беше загубил единствения си заподозрян. Не ѝ се щеше да прави нещата още по-лоши, но нямаше избор.

— Главен инспекторе — обърна се тя към него, — знаете ли, че жертвата е Вероника Дрейк? Студентка в „Сейнт Кристофър“.

Той я изгледа с лек ужас.

— Сигурна ли сте?

Тя кимна.

— Знаете ли също, че професор Фоска е преподавал и на двете жертви? И двете са били част от неговата специална група.

— Каква специална група?

— Смятам, че за това трябва да питате него.

Инспектор Сангха допи чая си, преди да отговори.

— Разбирам. Някакви други идеи, Мариана?

Не ѝ хареса тонът му, но се усмихна учтиво.

— Това е за момента.

Сангха лисна остатъците чай от чашата си на земята. Изтърси капачката и я завинти обратно върху термоса си.

— Веднъж вече ви помолих да не се месите в разследването ми. Затова нека го кажа така. Ако ви хвана да се въртите на друго местопрестъпление, сам аз ще ви арестувам. Ясно?

Мариана отвори уста да му отговори, но Джулиан се намеси пръв:

— Съжалявам. Няма да се повтори. Хайде, Мариана.

Той я хвана за лакътя въпреки неохотата ѝ и я поведе далече от останалите в посока към полицейския кордон.

— Боя се, че Сангха вече те е нарочил — каза той. — На твое място щях да стоя по-далече от очите му. Хапе далече по-зле, отколкото лае. — Намигна ѝ. — Не се притеснявай. Ще те държа информирана за всяко развитие.

— Благодаря ти. Оценявам го.

Джулиан се усмихна.

— Къде си отседнала? Мен ме настаниха в хотел до гарата.

— Аз съм в колежа.

— Прекрасно. Какво ще кажеш да пийнем по нещо довечера? Да побъбрим какво ново-вехто.

— Не, съжалявам, не мога.

— Ох, защо? — Джулиан ѝ се усмихна, но после проследи погледа ѝ… И видя, че тя гледа към Фред, който ѝ махаше с другата страна на полицейската лента.

— Аха. — Смръщи се той. — Виждам, че вече имаш планове.

— Моля? Не. Той е просто приятел… на Зоуи.

— Да, бе — усмихна се недоверчиво Джулиан. — Няма проблем. Доскоро, Мариана.

Изглеждаше малко ядосан. Обърна се и се отдалечи.

Мариана също се ядоса, но на себе си. Мушна се под лентата и тръгна към Фред. И започна да се ядосва още повече. Защо каза тази глупава лъжа, че бил приятел на Зоуи? Не се чувстваше виновна за нищо, нямаше какво да крие — тогава защо излъга?

Освен ако, разбира се, не беше напълно честна пред себе си за чувствата си към Фред. Възможно ли беше? Ако наистина беше така, то това бе изключително изнервяща мисъл.

За какво друго лъжеше себе си?

4.

Когато се разчу новината, че втора студентка от колежа „Сейнт Кристофър“ е била убита — и че е била дъщеря на американски сенатор — историята стана водеща по целия свят.

Сенатор Дрейк се качи на следващия възможен полет от Вашингтон заедно с жена си — следван по петите от всички американски медии и от останалата световна преса — и пристигна в „Сейнт Кристофър“ само след няколко часа.

Ситуацията напомняше на Мариана за средновековна обсада. Нахлулите орди журналисти и оператори бяха удържани само от една крехка бариера: двама-трима униформени полицаи и няколко колежански портиери, като господин Морис беше в челните редици, навил ръкави, готов да защити колежа с голи юмруци.

На калдъръма пред главната порта се оформяше все по-нарастващ медиен лагер, който стигаше почти до „Кинг Парейд“, където бяха паркирани вановете със сателитните антени. Специална пресшатра беше издигната до реката, където сенатор Дрейк и съпругата му дадоха телевизионно интервю, отправяйки емоционален апел за всяка информация, която би могла да доведе до залавянето на убиеца на дъщеря им.

По искане на сенатор Дрейк в разследването се включи и Скотланд Ярд. От Лондон бяха изпратени допълнителни полицаи, които направиха блокади, разпитваха от къща на къща и патрулираха по улиците.

Фактът, че сега си имаха работа със сериен убиец, означаваше, че целият град е нащрек. Междувременно Конрад Елис беше освободен и всички обвинения срещу него бяха свалени.

Възцари се натегната, изнервена атмосфера. Между тях се разхождаше чудовище с нож, невидимо, дебнещо по улиците, явно способно да нанесе удар и после да се стопи незабелязано в тъмнината… тази невидимост го правеше нещо повече от човешко същество, нещо свръхестествено: създание, родено от мит, фантом.

Само дето Мариана отлично знаеше, че не е нито фантом, нито чудовище. Беше просто човек и нямаше право да бъде превръщан в мит, не заслужаваше.

Заслужаваше единствено — ако можеше да ги извика в сърцето си — състрадание и страх. Качествата, които според Аристотел съставляват катарзиса в една трагедия. Е, не познаваше достатъчно този луд, че да изпита състрадание.

Но наистина изпитваше страх.

5.

Майка често казваше, че не го е искала за мен — този живот.

Казваше ми, че един ден ще се махнем, тя и аз, само ние двамата. Но нямало да е лесно.

Нямам образование, казваше ми тя. Напуснах училище на петнайсет. Обещай ми, че няма да направиш, същото. Трябва да си образован — така се печелят пари. Така се оцелява, така си в безопасност.

Никога не го забравих. Повече от всичко на света исках да съм в безопасност.

Дори и сега пак не се чувствам в безопасност.

А ето защо баща ми беше опасен мъж. След порядъчно количество уиски в очите му се появяваше пламъче. Ставаше все по-заядлив. Да избегнеш гнева му беше като да вървиш през минно поле.

Аз бях по-добър в това от майка, по-добър в запазването на настроението му стабилно, успявах да съм няколко крачки напред, да поддържам разговора върху безопасна територия, отгатвайки накъде върви — за да го отклоня, ако е необходимо — да го отвлека по-далече от теми, с които бих могъл да си навлека гнева му. Рано или късно майка винаги се проваляше. Дали случайно, или умишлено, заради някакъв мазохизъм, тя казваше нещо, правеше нещо, не се съгласяваше с него, критикуваше го, сервираше му нещо, което той не харесваше.

И тогава очите му светваха. Долната му устна се отпускаше. Той оголваше зъби. Прекалено късно мама схващаше, че вече е изпаднал в ярост. Следваше преобърната маса или разбита чаша. Наблюдавах безсилен да я предпазя или защитя, докато тя тичаше към спалнята в търсене на убежище.

Панически се опитваше да заключи вратата… уви, твърде късно — той я отваряше с трясък и после, после…

Не разбирам.

Защо не го напусна? Защо не опакова чантите ни и не ме измъкна през нощта? Можехме да избягаме заедно. Но тя не направи този избор. Защо? Прекалено уплашена ли беше? Или не искаше да признае, че семейството ѝ е било право — че е допуснала ужасна грешка и сега тича вкъщи, подвила опашка между краката?

Или е отричала, уповавайки се за надеждата, че нещата някак магически ще се оправят? Вероятно е било така. В края на краищата, беше истински майстор да игнорира това, което не иска да види — независимо че то я гледа право в очите.

Аз също се научих да го правя.

Научих също — още от най-ранна възраст, че не вървя по земята, а по тясна мрежа от невидими въжета, окачена над нея. Трябваше внимателно да си проправям път по тях, да внимавам да не се подхлъзна или падна. Както изглежда, някои аспекти от личността ми бяха неприемливи. Криех ужасни тайни — дори аз не знаех какви.

Обаче баща ми знаеше. Той знаеше греховете ми.

И ме наказваше съответно.

Качваше ме горе. Вкарваше ме в банята и заключваше вратата…

И се започваше.

Ако го опиша сега — онова малко уплашено момченце, дали ще почувствам болка заради мъките му? Капка състрадание? Беше просто дете, което не бе виновно за никое от моите престъпления — беше ужасено, изпитваше болка. Дали изпитвам и частица състрадание? Дали му съчувствам за положението и за всичко, през което мина?

Не. Изобщо.

Изхвърлил съм всяко състрадание от сърцето си.

Не го заслужавам.

6.

Вероника била видяна жива за последен път, когато си тръгнала от репетицията на „Херцогинята на Малфи“ в театър Ей Ди Си — „Аматьорския драматичен клуб“ — в шест часа. След това явно изчезва без следа, докато тялото ѝ не е открито на следващия ден.

Как е възможно това?

Как убиецът ѝ изниква отникъде, отвлича я посред бял ден, без да остави свидетели или следа? Мариана стигаше само до едно заключение: Вероника е тръгнала доброволно с него. Вървяла е към смъртта си спокойно, оказвайки пълно съдействие, защото е познавала и е вярвала на човека, който я е отвел.

На следващата сутрин реши да огледа мястото, където момичето е било видяно за последен път. Запъти се към театъра на Парк стрийт.

Първоначално сградата била стар хан за смяна на конете, преустроен е в театър някъде през петдесетте години на XIX век. Името му беше изписано с черни букви над входа.

На голямо табло пред него имаше постер с предстоящата постановка на „Херцогинята на Малфи“, която, както Мариана предположи, нямаше да се състои — поне не и с Вероника в ролята на херцогинята.

Изкачи стъпалата до входа. Опита вратата. Беше заключена. Фоайето не беше осветено.

Замисли се за момент. После се обърна и зави зад ъгъла покрай сградата. Порта с две големи крила от ковано желязо затваряше двора, където едно време са били конюшните. Мариана я опита — не беше заключена. Лесно я отвори и влезе в двора.

Там беше и вратата към сцената. Пресече двора и я пробва, но тя беше заключена.

Разочарова се и се готвеше да си тръгне, когато се сети за нещо. Потърси с очи противопожарния изход. Вито стълбище, което водеше до бара на горния етаж.

Когато тя беше студентка, барът на театъра беше известен с това, че остава отворен до късно. Двамата със Себастиан понякога се отбиваха там в събота вечер навреме за последните поръчки, танцуваха и се натискаха пиянски.

Започна да се изкачва по стълбището, въртейки се до безкрай, докато не стигна върха, където пред нея се изправи аварийният изход.

Без да храни много надежда, тя посегна и натисна дръжката. За нейна изненада вратата се отвори.

Поколеба се за миг. После влезе.

7.

Барът на Ей Ди Си беше старомоден театрален бар — имаше тапицирани с кадифе високи бар столчета, миришеше на бира и застоял цигарен дим.

Осветлението беше изключено. Беше тъмно, пълно със сенки и Мариана за момент се притесни — от двойката привидения, които се целуваха до бара.

И тогава шумен трясък я накара да подскочи.

Последва нов. Сякаш цялата сграда се разтърси от него.

Реши да види какво става. Идваше от долния етаж. Пресече бара и влезе навътре. Спусна се възможно най-тихо по централното стълбище.

Нов трясък.

Изглежда идваше от залата за представления. Спря в дъното на стълбището и се ослуша. Възцарила се беше тишина.

Промъкна се към вратите на залата. Открехна ги малко и надникна вътре. На сцената бяха декорите за „Херцогинята на Малфи“ — кошмарно превъплъщение на затвор в стила на германския експресионизъм, с криви стени и решетки, смачкани под различен ъгъл.

На сцената стоеше млад мъж.

Беше без риза и гърдите му бяха облени в пот. Изглежда имаше намерение да унищожи всички декори с чук. В действията му прозираше ярост, която беше доста притеснителна.

Мариана предпазливо тръгна надолу по пътеката, отминавайки ред след ред празни седалки, накрая стигна сцената.

Той не я забеляза, докато не застана точно под него. Беше към метър и осемдесет висок, с къса черна коса и едноседмична набола брада. Едва ли беше на повече от двайсет и една, но изражението на лицето му не беше нито младежко, нито дружелюбно.

— Коя си ти? — втренчи се той в нея.

Мариана реши да излъже.

— Аз съм… психотерапевт… работя за полицията.

— Аха. Току-що бяха тук.

— Ясно. — Реши, че разпознава акцента му. — Грък си, нали?

— Защо? — Той я погледна с нов интерес. — И ти ли?

Странно, но вътрешното чувство отново я побутна да излъже. По някаква причина не искаше той да знае нищо за нея. Но би измъкнала повече от него, ако покаже някакво сродство.

— Наполовина — каза тя с лека усмивка. После продължи на гръцки. — Израснах в Атина.

Той сякаш се зарадва да го чуе. Изглежда се успокои и гневът му леко се охлади.

— Аз съм от Солун. Приятно ми е да се запознаем. — Той се усмихна, оголвайки зъби, бяха остри, подобни на бръсначи. — Дай да ти помогна.

После с внезапно, буйно движение се наведе и я изтегли на сцената с лекота. Тя се приземи несигурно на краката си.

— Благодаря.

— Аз съм Никос. Никос Корис. А твоето име?

— Мариана. Студент ли си?

— Да — кимна той. — Аз съм отговорен за това. — Той обгърна с жест съсипаните декори около себе си. — Аз съм режисьорът. Гледаш унищожаването на моите театрални амбиции. — Изсмя се безрадостно. — Представлението е отменено.

— Заради Вероника?

Никос изсумтя.

— Днес щеше да идва агент от Лондон, за да го види. Работих цяло лято, планирах. А всичко е било за едното нищо…

Събори яростно част от стена, тя се стовари с трясък, от който подът се разтресе.

Мариана го наблюдаваше внимателно. Всичко в него сякаш вибрираше от гняв, излъчваше едва удържан бяс, сякаш всяка секунда щеше да превърти, да се развърти сляпо — и да удари нея вместо някой декор. Направо я плашеше.

— Чудех се — каза тя — дали не би могъл да ми кажеш нещо за Вероника?

— Какво за нея?

— Любопитно ми е кога за последен път я видя?

— На генералната репетиция. Направих ѝ някои забележки. Не ѝ се харесаха. Посредствена актриса е, ако искаш да знаеш истината. Изобщо не е толкова талантлива, колкото си въобразяваше.

— Разбирам. В какво настроение беше?

— След забележките ми? Не особено добро. — Той се усмихна, оголвайки зъби.

— По кое време си тръгна? Помниш ли?

— Около шест, бих казал.

— Каза ли къде отива?

— Не. — Никос поклати глава. — Но мисля, че отиваше да се види с професора.

Той насочи вниманието си към няколко стола, струпани един върху друг.

Мариана го погледна, сърцето ѝ заби ускорено. Прозвуча малко задъхана, когато проговори:

— Професорът?

— Аха. — Никос повдигна рамо. — Не помня името му. Дойде да гледа генералната репетиция.

— Как изглеждаше? Можеш ли да го опишеш?

Никос се замисли за секунда.

— Висок. Брадат. Американец. — Погледна часовника си. — Какво друго искаш да знаеш? Защото имам работа.

— Това е всичко, благодаря. Може ли да погледна в гримьорната? Знаеш ли дали Вероника не е оставила нещо?

— Не мисля. Полицията взе всичко. Не че имаше много.

— Все пак бих желала да надзърна. Ако нямаш нещо против.

— Върви. — Той посочи към кулисите. — Надолу по стълбите и вляво.

— Благодаря.

Никос се втренчи в нея за секунда, сякаш обмисляше нещо. Но не проговори. Мариана побърза да се отдалечи.

Беше тъмно и минаха няколко секунди, докато очите ѝ се адаптират. Нещо я накара да хвърли поглед през рамо, назад към сцената, където видя лицето на Никос, изкривено от ярост, докато продължаваше да унищожава декорите. Ненавижда нещата да не стават по неговия начин, помисли си тя. В този млад мъж имаше истински гняв; радваше се, че се махна от него.

Обърна се и забързано се отдалечи по тесните стълби към търбуха на театъра и гримьорната.

Беше претъпкано помещение, делено от всички актьори. Стойки с костюми се състезаваха за място с перуки, гримове, реквизит, книги и тоалетки с огледала. Огледа целия хаос — нямаше начин да разбере коя е принадлежала на Вероника.

Съмняваше се, че изобщо ще намери нещо полезно тук. И все пак…

Разгледа тоалетните масички. Всяка имаше отделно огледало, окичено със сърца, целувки и бележки с пожелания за успех, надраскани с червило. Имаше и картички и снимки, пъхнати в рамките им.

Една пощенска картичка веднага привлече погледа ѝ. Не приличаше на останалите.

Огледа я отблизо. Беше с религиозен сюжет — икона на светица. Красива, с дълга руса коса… като Вероника. От шията ѝ стърчеше дълга кама. Но още по-разстройващо беше, че държеше поднос с две човешки очни ябълки върху него.

Прилоша ѝ само като я гледаше. Ръката ѝ трепереше, когато посегна да я вземе. Изтегли я от рамката на огледалото. Обърна я.

И там — както преди — имаше написан на ръка цитат на древногръцки:

8.

След второто убийство в „Сейнт Кристофър“ се възцари зашеметена, безжизнена атмосфера.

Сякаш някакъв мор, чума бе плъзнала из колежа, също като в гръцки мит, като болестта, унищожила Тива; невидима, преносима по въздуха отрова се носеше из дворовете и тези древни стени, които едно време бяха убежище от външния свят, вече не предлагаха никаква защита.

Независимо от протестите на декана и уверенията за безопасност все повече родители прибираха децата си. Мариана не ги винеше, не винеше и студентите, че искат да се махнат оттук. Част от нея копнееше да грабне Зоуи и да я отведе в Лондон. Но знаеше, че не трябва дори да го предлага: сега вече беше ясно, че Зоуи остава — значи оставаше и Мариана.

Убийството на Вероника беше засегнало племенницата ѝ особено много. Фактът, че го преживяваше толкова тежко, изненада даже самата Зоуи, която каза, че се чувства лицемер.

— Искам да кажа, че аз дори не харесвах Вероника, не знам защо не мога да престана да плача.

Мариана подозираше, че Зоуи използва смъртта на Вероника като средство да изрази малко от скръбта си по Тара, скръб, която беше прекалено силна и плашеща, за да се изправи лице в лице с нея. Затова тези сълзи бяха нещо добро, здравословно и тя ѝ го каза, като я прегръщаше седнала на леглото и я полюшваше напред-назад, докато момичето ридаеше.

— Всичко е наред, скъпа. Всичко е наред. Ще се почувстваш по-добре, просто го излей.

Накрая сълзите на Зоуи секнаха. Мариана настоя да я заведе на обяд, не беше хапвала почти нищо през последните двайсет и четири часа. И Зоуи, със зачервени очи и изтощена, се бе съгласила. На път към трапезарията се сблъскаха с Клариса, която настоя да седнат при нея на „високата“ маса.

Високата маса беше част от трапезарията, запазена само за преподавателите и техните гости. Разположена беше в единия край на голямата зала върху издигнат, подобен на сцена подиум под портретите на бивши декани, закачени по покритите с дъбова ламперия стени. В другия край на помещението имаше бюфет за студентите, обслужван от персонала на кафенето, всички елегантно облечени в жилетки и с папийонки. Студентите седяха на дълги маси по дължината на залата.

В трапезарията нямаше много младежи. Мариана не се сдържа и огледа тези, които бяха там и си говореха с тихи гласове и разтревожени лица, докато ровеха с вилиците из храната си. Никой от тях не изглеждаше в много по-добра форма от Зоуи.

Седнаха с Клариса в единия край на високата маса, далече от останалите преподаватели. Домакинята им прегледа менюто с интерес. Независимо от ужасните събития апетитът ѝ не бе намалял.

— Смятам да се спра на фазана — каза тя. — А след това… може би круши, поширани с вино. Или пандишпанов тофи пудинг.

Мариана кимна.

— А ти, Зоуи?

Момичето поклати глава.

— Не съм гладна.

Клариса я погледна загрижено.

— Трябва да хапнеш нещо, скъпа… Не изглеждаш добре. Трябва ти малко храна, за да поддържа силите ти.

— Какво ще кажеш за пъстърва на пара и зеленчуци? — предложи Мариана. — Съгласна?

Зоуи сви рамене.

— Става.

Сервитьорът дойде и взе поръчките им, и тогава Мариана им показа картичката, която беше намерила в театър Ей Ди Си.

Клариса я взе и започна съсредоточено да разглежда картината.

— Аха. Света Люси, ако не греша.

— Света Люси?

— Не ти ли е позната? Предполагам, че е доста неизвестна в сравнение с другите светци. Мъченица по време на преследването на християните от Диоклециан, около 300 година. Извадили очите ѝ, преди да я убият с многократни удари с нож.

— Горката Люси.

— Така си е. Поради това е светица, покровителка на слепите. Обикновено я изобразяват по този начин: носеща очите си на поднос. — Клариса обърна картичката. Устните ѝ замърдаха мълчаливо, докато четеше под нос редовете на древногръцки. — Така — промърмори тя, — този път е от „Ифигения в Аули“ на Еврипид.

— И какво се разказва в нея?

— За това как отвеждат Ифигения към смъртта ѝ. — Клариса отпи от виното си и преведе откъса: — „Гледайте девицата… с гирлянди в косата и светена вода, ръсена върху нея… върви към свещения олтар на богинята, чието име не бива да се изрича — който ще се облее с кръв“ — αἱματορρύτοις е думата на гръцки — „когато красивата ѝ шия бъде прерязана“.

На Мариана ѝ се повдигна.

— Исусе Христе.

— Не събужда апетита, гарантирано.

Клариса върна картичката на Мариана, която погледна Зоуи и я попита:

— Какво мислиш за това? Смяташ ли, че може да я е пратил Фоска?

— Професор Фоска? — изненадано я изгледа Клариса, когато момичето взе пощенската картичка. — Да не предполагаш… не може да мислиш, че професорът…

— Фоска има групичка любими студентки. Ти знаеше ли за това, Клариса? — Мариана пак погледна племенницата си за миг. — Срещат се отделно — тайно. Той ги нарича Девиците.

— Девиците? — промълви Клариса. — За първи път чувам. Говориш за апостолите, предполагам?

— Апостолите?

— Тайният литературен кръжец на Тенисън, където е срещнал Халам.

Мариана се взря в нея. Трябваше ѝ секунда, за да намери отново гласа си. Кимна.

— Разбира се.

— Естествено, апостолите са били само мъже. Предполагам, че в „Девиците“ участват само жени?

— Точно така. И Тара, и Вероника са били членове. Не мислиш ли, че е странно съвпадение? Зоуи? Какво смяташ ти?

Зоуи сякаш изпитваше някакво неудобство. Но кимна, поглеждайки към Клариса.

— Честно казано, мисля си, че точно такова нещо би направил той. Да изпрати подобна картичка.

— Защо смяташ така?

— Професорът е старомоден, обича да изпраща пощенски картички, това имам предвид. Често праща написани на ръка бележки. А последния семестър ни изнесе лекция за важността на писмото като художествена форма… Знам, че това не доказва нищо.

— Така ли? — смръщи се Мариана. — Не съм сигурна, че е така. Клариса почука с пръст картичката.

— Какво смяташ, че означава това? Не мога… не разбирам каква е целта му.

— Означава… това е игра. Да обяви намеренията си по този начин, това е предизвикателство… и той му се наслаждава. — Мариана подбра внимателно думите си. — А има и още нещо… той може дори да не го осъзнава. Това е причината да избере тези цитати, те означават нещо за него.

— В какъв смисъл?

— Не знам. — Мариана поклати глава. — Не разбирам… а трябва да разберем. Това е единственият начин да го спрем.

— И под „него“ имаш предвид Едуард Фоска?

— Може би.

Клариса изглеждаше крайно обезпокоена. Поклати глава, но не коментира повече. Мариана замислено съзерцаваше пощенската картичка пред себе си.

Пристигна храната и Клариса се зае с обяда си, а Мариана насочи вниманието си към Зоуи, за да се увери, че е хапнала поне малко.

Едуард Фоска не беше споменат повече по време на обяда. Но остана в мислите на Мариана — увисна в главата ѝ, скрит в сенките като прилеп.

9.

След като приключиха с обяда, Мариана и Зоуи се отбиха в колежанския бар, за да пийнат по нещо.

Барът беше доста по-тих от обикновено. Имаше само шепа студенти. Мариана видя Серина, седнала сама. Тя не ги забеляза.

Зоуи поръча две чаши вино, а Мариана се запъти към края на бара, където Серина бе кацнала на високо столче, довършвайки своя джин с тоник, докато пишеше съобщение на телефона си.

— Здравей — поздрави я Мариана.

Момичето вдигна поглед, после се върна към телефона си, без да ѝ отговори.

— Как си, Серина?

Никаква реакция. Мариана погледна към племенницата си за помощ и Зоуи имитира надигане на чаша. Мариана кимна.

— Да ти купя ли още едно?

Серина поклати глава.

— Не. Скоро трябва да тръгвам.

Мариана се усмихна.

— Твоят таен обожател?

Явно беше казала грешното нещо. Момичето се извърна към нея с неочаквана ярост.

— Какъв, мамка му, ти е проблемът?

— Моля?

— Какво имаш против професор Фоска? Все едно си обсебена от него или нещо подобно. Защо си казала на полицията за него?

— Не знам за какво говориш.

Но Мариана тайно изпита облекчение, че главен инспектор Сангха е приел думите ѝ достатъчно сериозно, че да разпита Фоска.

— Не съм го обвинила в нищо — продължи тя. — Просто предложих да му зададат няколко въпроса.

— Е, зададоха му ги. Зададоха му много въпроси. На мен също. Доволна ли си сега?

— Ти какво им каза?

— Истината. Че бях с професор Фоска, когато Вероника е била убита в сряда вечер — цялата вечер имах занимания с него. Ясно?

— И той не е излизал? Дори не и за да изпуши една цигара?

— Дори не и за цигара.

Момичето изгледа студено Мариана, но вниманието му беше отвлечено от текстово съобщение на телефона. Тя го прочете и стана.

— Трябва да тръгвам.

— Почакай. — Мариана сниши глас. — Серина. Искам много да внимаваш, разбираш ли?

— О, я се разкарай.

Грабна чантата си и излезе.

Мариана въздъхна. Зоуи седна на освободеното от студентката високо столче.

— Не мина особено добре.

— Хич. — Мариана поклати глава. — Ама хич.

— Сега какво?

— Не знам.

Зоуи повдигна рамо.

— Щом професор Фоска е бил със Серина, когато Вероника е била убита, не би могъл да го е направил той.

— Освен ако Серина не лъже.

— Сериозно ли мислиш, че ще излъже заради него? Два пъти? — Погледна я със съмнение и пак повдигна рамо. — Не знам, Мариана…

— Какво?

Племенницата ѝ избегна очите ѝ. Замълча за миг.

— Начинът, по който си се вторачила в него, странен е.

— Какво искаш да кажеш със „странен“?

— Професорът има алиби и за двете убийства, а ти продължаваш да го преследваш. Дали е заради него… или заради теб самата?

— Заради мен? — Мариана не можеше да повярва на ушите си. Усети, че бузите ѝ пламват от възмущение. — Какви ги говориш?

Зоуи поклати глава.

— Забрави.

— Ако има нещо, което искаш да ми кажеш, просто го кажи.

— Няма смисъл. Знам, че колкото повече се опитвам да те убедя да изоставиш тая работа с професор Фоска, толкова повече ще се запъваш. Такъв си инат.

— Не съм инат.

Зоуи се разсмя.

— Себастиан казваше, че си най-големият инат, който е срещал.

— Никога не ми го е казвал.

— Е, казваше го на мен.

— Не разбирам какво става тук, Зоуи. Не разбирам какво се опитваш да ми кажеш. Каква работа с Фоска?

— Ти ми кажи.

— Моля? Той не ме привлича, ако това намекваш.

Усети се, че е повишила глас, двойка студенти от другия край на бара я чуха и обърнаха глави към нея. За първи път, откак се помнеше, двете със Зоуи се оказаха на ръба на кавга. Почувства се странно ядосана. Защо?

Втренчиха се една в друга за момент.

Зоуи отстъпи първа.

— Забрави — поклати глава тя. — Съжалявам. Говоря глупости.

— И аз съжалявам.

Зоуи погледна часовника си.

— Трябва да тръгвам. Имам лекция за „Загубения рай“.

— Върви тогава.

— Ще се видим ли за вечеря?

— О… — Мариана се поколеба. — Не мога. Ще се виждам… с…

Не искаше да каже на Зоуи за плановете си за вечеря с професор Фоска — не и сега, племенницата ѝ щеше да види най-различни неща в това, неща, които изобщо не съществуваха.

— Ще се виждам с… с приятел.

— Кой?

— Не го познаваш, стар приятел от колежа. Върви, ще закъснееш.

Момичето кимна. Лепна ѝ бърза целувка на бузата. Мариана стисна ръката ѝ.

— Зоуи. И ти внимавай. Разбрано?

— Имаш предвид да не влизам в коли с непознати мъже?

— Не ставай глупава. Сериозна съм.

— Мога да се грижа за себе си. Не се страхувам.

Точно тази нотка на перчене в гласа на Зоуи притесняваше Мариана най-много.

10.

След като Зоуи си тръгна, Мариана остана на бара за малко, въртейки в ръка чашата си с вино. Не спираше да превърта разговора в главата си.

Ами ако Зоуи е права? Ами ако Фоска е невинен?

Той имаше алиби и за двете убийства и въпреки това тя беше изплела паяжина от подозрение около него, просто хващайки няколко нишки от… от какво всъщност? Дори не и факти, нищо чак толкова конкретно. Дребни неща: онзи уплашен поглед в очите на Зоуи, фактът, че е преподавал гръцка трагедия на Тара и Вероника, и твърдото ѝ убеждение, че той е изпратил онези пощенски картички.

А интуицията ѝ подсказваше, че който е изпратил картичките на тези момичета, той ги е и убил. И макар това да изглеждаше нелогичен извод, дори заблуда за човек като главен инспектор Сангха, за терапевт като нея самата интуиция често беше единственото, на което можеше да се облегне. Независимо колко невероятно изглеждаше… професор в този университет да убива свои студентки по толкова ужасен начин, толкова открито и да очаква, че ще му се размине.

И все пак… ами ако беше права…

Тогава на Фоска му се беше разминало.

Ами ако грешеше?

Трябваше да помисли ясно, но не можеше. Главата ѝ беше объркана и не заради виното. Чувстваше се победена и все по-несигурна в себе си. И какво сега? Нямаше никаква представа какъв би трябвало да е следващият ѝ ход.

Успокой се, заповяда си тя. Ако работех с пациент и се чувствах така — толкова неуверена — какво бих направила?

Отговорът дойде незабавно. Ще помоли за помощ, естествено. Ще потърси съвет.

Идеята не беше лоша.

Да се срещне с ментора си само би помогнало. Да се махне оттук, да отиде в Лондон, да избяга от този колеж и неговата отровна атмосфера, та макар и само за няколко часа — би било огромно облекчение.

Да, помисли си тя. Точно това ще направя, ще се обадя на Рут и утре ще се видя с нея в Лондон.

Но първо я чакаше срещата тази вечер тук, в Кеймбридж.

Вечеря в осем часа — с Едуард Фоска.

11.

В осем часа Мариана се отправи към жилището на Фоска.

Вгледа се в голямата импозантна врата. „Професор Едуард Фоска“ беше написано в бяло с калиграфски почерк върху черна плоча до вратата.

Чуваше класическата музика, която идваше отвътре. Почука. Не последва отговор.

Почука отново, този път по-високо. Никакъв отговор за момент и после…

— Отворено е — долетя далечен глас. — Влизайте.

Тя си пое дълбоко дъх, успокои се и отвори вратата. Посрещна я брястово стълбище: старо, тясно и неравно на местата, където дървото се беше разсъхнало. Трябваше да внимава за всяка своя стъпка, докато се изкачваше.

Музиката стана още по-висока. Беше на латински, религиозна ария или псалм, към който е написана музика. Беше я чувала и преди, но не можеше да си припомни къде. Красива беше, но зловеща, със струнни инструменти, които пулсираха като удари на сърце, иронично имитиращи тревожния ритъм на нейното, докато изкачваше стълбите.

Вратата горе беше открехната. Влезе. Първото, което видя, беше голям кръст, окачен на стената в антрето. Красив, изработен от тъмно дърво, богато украсен, готически, майсторски скулптиран — но размерът му беше страховит и Мариана побърза да го подмине.

Влезе във всекидневната. Трудно можеше да я разгледа, единствената светлина идваше от полуразтопени, деформирани свещи, наслагани навсякъде. Необходими ѝ бяха няколко секунди, докато очите ѝ се адаптират към стигийския7 мрак, напоен с аромата на горящ тамян, тъмният му дим още повече замъгляваше светлината от свещите и ставаше почти невъзможно да се различи нещо.

Беше голяма стая с прозорци, които гледаха към вътрешния двор. Няколко врати водеха към други помещения. Стените бяха покрити с картини, рафтовете — претъпкани с книги. Тапетите на стените бяха в тъмнозелено и черно, повтаряща се шарка от листа и зелен гъсталак, създаващ чувство на безпокойство — все едно се намираше в джунгла.

На полицата над камината и по масите бяха подредени скулптури и други декорации: човешки череп, проблясващ в мрака, както и малка статуетка на Пан — с разрешена коса, стиснал мях за вино, с крака, рога и опашка на козел. А до него — шишарка.

Внезапно Мариана бе обзета от усещането, че я наблюдават — почувства нечий поглед върху тила си. Обърна се.

Видя Едуард Фоска. Не го беше чула да влиза. Дали не се беше крил в сенките през цялото време, наблюдавайки я?

— Добър вечер — поздрави я той.

Тъмните му очи и белите зъби проблеснаха в светлината на свещите, а пуснатата му коса падаше върху раменете. Носеше черен смокинг, снежнобяла риза и черна папийонка. Изглежда изключително красив, помисли си Мариана и веднага се ядоса на себе си, че го бе помислила.

— Нямах представа, че ще вечеряме на високата маса — каза тя.

— Няма.

— Но сте облечен…

— О — той погледна дрехите си и се усмихна. — Нямам често възможността да вечерям с толкова красива жена. Реших да се облека за случая. Позволете да ви предложа питие.

Без да чака отговор, той извади отворена бутилка шампанско от сребърна кофичка за лед. Доля собствената си чаша, после наля друга за Мариана. Подаде ѝ я.

— Благодаря.

Едуард Фоска остана неподвижен за момент, наблюдавайки я с одобрение в очите.

— За нас — каза той.

Мариана не повтори тоста му. Вдигна чаша до устните си и отпи малко шампанско. Беше приятно газирано, сухо, освежаващо. Имаше добър вкус и тя се надяваше, че ще успокои нервите ѝ. Отпи нова глътка.

На вратата долу се почука. Фоска се усмихна.

— А, това вероятно е Грег.

— Грег?

— От бара.

Чуха се забързани стъпки и Грегъри, пъргав, строен сервитьор с жилетка и вратовръзка се появи с по една кутия във всяка ръка. Усмихна се на Мариана.

— Добър вечер, госпожице. — Погледна към професора. — Аз ли да…

— Разбира се — кимна професорът. — Върви. Сложи масата. Аз ще сервирам.

— Много добре, сър.

Младежът изчезна в трапезарията. Мариана погледна въпросително Фоска. Той се усмихна.

— Искаше ми се малко повече усамотение, отколкото колежанската трапезария може да осигури. Но не съм голям готвач, затова убедих бара да пренесе трапезарията тук.

— И как го направихте?

— С помощта на много голям бакшиш. Няма да ви направя удоволствието да кажа колко голям.

— Доста труд си сте си дали, професоре.

— Моля ви, наричайте ме Едуард. И да, за мен беше удоволствие, Мариана.

Усмихна ѝ се и продължи да я гледа мълчаливо. Тя се почувства неудобно и отмести поглед. Очите ѝ се плъзнаха към масичката за кафе… и шишарката.

— Какво е това?

Фоска последва погледа ѝ.

— Шишарката ли? Нищо, просто ми напомня за дома. Защо?

— Май си спомням диапозитив на шишарка в лекцията за Елевзин.

Той кимна.

— Да, така е. Права сте. Всеки посветен в култа получава шишарка при влизането си.

— Разбирам. А защо шишарка?

— Всъщност работата не е в самата шишарка. А в това, което тя символизира.

— И то е?

Той отново се усмихна и се загледа в нея за момент.

— Заради семето е — семето в шишарката. Семето вътре в нас — духът вътре в тялото. И да отвориш ума си за него. Обет да гледаш навътре и да търсиш душата си.

Фоска вдигна шишарката. Подаде ѝ я.

— Подарявам ви я. Ваша е.

— Не, благодаря. — Тя поклати глава. — Не я искам.

Каза го по-рязко, отколкото възнамеряваше.

— Ясно.

Той ѝ хвърли развеселена усмивка. Остави шишарката обратно на масата. Настъпи мълчание. Миг по-късно се появи Грег.

— Всичко е готово, професоре. Пудингът е в хладилника.

— Благодаря.

— Приятна вечер.

Младежът кимна на Мариана и напусна стаята. Тя чу как слиза по стълбището и затваря вратата след себе си.

Останаха сами.

Последва тишина и леко напрежение, докато се взираха един в друг. Е, във всеки случай Мариана го чувстваше, нямаше представа какво чувства Фоска — какво се крие зад това негово приятно, чаровно поведение. Беше ѝ почти невъзможно да отгатне.

Той посочи към съседната стая.

— Да вървим?

12.

Дългата маса в тъмната, облицована с дървена ламперия трапезария беше покрита с бяла ленена покривка. В сребърните свещници горяха високи свещи. Бутилка червено вино беше пресипана в гарафа, която стоеше върху страничния шкаф.

Дъбът в центъра на вътрешния двор се виждаше през прозореца зад масата, очертан на фона на здрачаващото се небе, и звездите проблясваха между клоните му. Мариана си помисли, че при друга ситуация да се храни в тази красива старинна стая би било невероятно романтично. Но не и сега.

— Заповядайте — покани я Фоска.

Тя приближи масата. Двете места бяха точно едно срещу друго. Седна, а той отиде до страничния шкаф, където беше разположена храната — агнешко бутче, печени картофи и зелена салата.

— Мирише хубаво — каза той. — Повярвайте ми, това ще е много по-добро от всичко, което бих се опитал да приготвя сам. Имам доста изтънчено небце, но съм доста елементарен в кухнята. Само обикновените рецепти за паста, на които една италианска майка е научила сина си.

Той се усмихна на Мариана и взе широкия нож за разрязване на месо. Острието му просветна в светлината на свещите. Тя внимателно наблюдаваше как той бързо и умело ползва ножа, за да нареже агнешкото.

— Италианец ли сте? — попита тя.

Фоска кимна.

— Второ поколение. Баба и дядо са дошли на кораб от Сицилия.

— Израснали сте в Ню Йорк?

— Не съвсем. В щата Ню Йорк. Ферма по средата на нищото.

Сервира в чинията ѝ няколко резена агнешко, малко картофи и салата. Приготви същата порция и за себе си.

— А вие сте израснала в Атина?

— Да. — Кимна тя. — В предградията.

— Колко екзотично. Завиждам.

Мариана се усмихна.

— Бих могла да кажа същото за фермата в Ню Йорк.

— Не и ако я видите. Беше си дупка. Нямах търпение да се разкарам оттам.

При тези думи усмивката изчезна от лицето му и той сякаш стана различен човек. По-твърд, по-стар. Сложи чинията пред нея. После занесе своята от другата страна на масата и седна.

— Харесвам го леко недопечено. Надявам се да ви хареса.

— Добро е.

— Bon appetit.

Мариана погледна чинията пред себе си. Тънките резени агнешко бяха толкова недопечени, толкова сурови, че от тях се стичаше блестяща червена кръв в локвичка, която ставаше все по-голяма в бялата порцеланова чиния. Почувства, че ѝ се повдига от вида ѝ.

— Благодаря, че се съгласихте да вечеряте с мен, Мариана. Както казах в Градината на преподавателите, вие възбудихте интереса ми. Винаги ми е любопитно, когато някой се интересува от мен. А вие несъмнено го правите. — Той леко се засмя. — Тази вечер е моята възможност да ви отвърна със същото.

Тя взе вилицата си. Но не успя да се насили да хапне от месото. Съсредоточи се върху картофите и салатата, побутвайки зелените листа по-далече от разширяващата се локва кръв.

Чувстваше очите на Фоска върху себе си. Колко студен беше погледът му — като на базилиск.

— Още не сте опитали месото. Заповядайте, моля?

Тя кимна. Отряза мъничко парченце и пъхна червеното резенче в устата си. Беше мокро, с металически вкус на кръв. Положи усилие да го сдъвче и преглътне.

Фоска се усмихна.

— Браво.

Мариана вдигна чашата си. Изми вкуса на кръв с остатъка от шампанското.

Забелязвайки, че чашата ѝ е празна, той стана.

— Да пийнем малко вино, какво ще кажете?

Отиде до страничния шкаф и наля две чаши тъмно бордо. Върна се и подаде едната на Мариана. Тя я поднесе към устните си и отпи. Виното имаше дъх на земя, беше сухо и плътно. Вече бе почувствала ефекта от шампанското на празен стомах, би трябвало да спре с виното или скоро щеше да се напие. Но не спря.

Фоска седна отново, наблюдавайки я с усмивка.

— Разкажете ми за съпруга си.

Тя поклати глава.

— Не.

Той сякаш се изненада.

— Не? Защо не?

— Не желая.

— Дори и името му?

Мариана тихо каза:

— Себастиан.

И някак си само с изричането на името му сякаш го призова за секунда — нейния ангел пазител — почувства се в безопасност и по-спокойна, а Себастиан прошепна в ухото ѝ: Не се плаши, любов моя, отстоявай себе си. Не се страхувай…

Реши да последва съвета му. Вдигна очи и посрещна втренчения поглед на Фоска, без да мигне.

— Разкажете ми за себе си, професоре.

— Едуард. Какво бихте искали да знаете?

— Разкажете ми за детството си.

— Моето детство?

— Каква е била майка ви? Обичахте ли я?

Фоска се разсмя.

— Майка ми? Да не се готвите да ме подложите на психоанализа по време на вечеря?

Мариана отвърна:

— Просто съм любопитна. Чудя се на какво друго ви е научила, освен да готвите паста?

Той поклати глава.

— Майка ме научи на много малко неща, за нещастие. Ами вие? Каква беше вашата майка?

— Така и не можах да я опозная.

— О. Мисля, че и аз не можах да опозная моята.

Взря се за момент в Мариана замислен. Тя виждаше как колелцата в ума му се въртят — има наистина блестящ ум, помисли си тя. Остър като бръснач. Ще трябва много да внимава с него. Подхвърли небрежно:

— Щастливо детство ли беше?

— Виждам, че сте решена да превърнете вечерта в терапевтична сесия.

— Не терапевтична сесия, просто разговор.

— Разговорът трябва да върви в две посоки, Мариана.

Фоска се усмихна и зачака. Виждайки, че няма избор, тя прие предизвикателството.

— Нямах особено щастливо детство — каза тя. — Само понякога. Обичах много баща си, но…

— Но какво…?

Тя повдигна рамене.

— Имаше прекалено много смърт.

Взряха се един в друг за момент. Фоска бавно кимна.

— Да, мога да го видя в очите ви. Там има голяма тъга. Знаете ли, напомняте ми на Тенисъновата героиня — „Мариана от самотния чифлик“: „Не идва той — каза тя. — Уморена съм, тъй съм уморена. Да бях умряла по-добре“.

Усмихна се. Мариана отклони поглед, почувства се разголена, този човек я дразнеше. Взе виното си и изпразни чашата. После се обърна към него.

— Ваш ред е, професор Фоска.

— Добре. — Той отпи малко вино. — Бях ли щастливо дете? — Поклати глава. — Не. Не бях.

— И защо?

Той не отговори веднага. Стана и отиде да вземе още вино. Допълни чашата ѝ, докато говореше.

— Истината ли? Баща ми беше жесток грубиян. Живеех в постоянен страх за живота си, както и за живота на майка ми. Много пъти съм го виждал как я пребива.

Мариана не очакваше толкова открито признание. А думите със сигурност звучаха искрено, въпреки че бяха напълно лишени от емоционален заряд. Той създаваше усещането, че не чувства нищо.

— Съжалявам — изрече тя. — Това е ужасно.

Той повдигна рамо. Не отговори за момент. Седна.

— Имате дарба да карате хората да говорят, Мариана. Добър терапевт сте, виждам го. Въпреки намерението ми да не разкривам нищо за себе си, накрая се оказах легнал на вашата кушетка. — Усмихна се. — В терапевтичен смисъл.

Тя се поколеба.

— Били ли сте женен?

Фоска се разсмя.

— На това му викам логичен поток на мисълта. Вече се местим от кушетката на леглото, а? — Професорът се усмихна и отпи още една глътка от виното си. — Не, не съм бил женен. Не съм срещнал правилната жена. — Взря се в нея. — Все още не.

Мариана не отговори. Той продължи да се взира в нея. Погледът му беше тежък, напрегнат, нетрепващ. Тя се почувства като заек във фаровете на кола. Сети се за думата, която Зоуи употреби: „заслепяващ“. Накрая, неспособна да издържи повече, тя отмести очи, което сякаш го развесели.

— Красива жена сте — чу го да казва, — но у вас има нещо повече от красота. Притежавате и друго качество — спокойствие. Като спокойствието на океанските дълбини далече под вълните, там, където нищо не помръдва. Много спокойно… и много тъжно.

Тя продължи да мълчи. Не ѝ харесваше накъде отива разговорът, усещаше, че губи контрол, ако изобщо някога го бе имала. Освен това беше леко пияна и напълно неподготвена за неочаквания обрат от романтика към убийство.

— Тази сутрин — каза той — бях посетен от главен инспектор Сангха. Искаше да знае къде съм бил, когато Вероника е била убита.

Погледна към Мариана, вероятно очаквайки реакция. Тя не помръдна.

— И какво му казахте?

— Истината. Че имах частни занимания със Серина в моето жилище. Предложих му да провери думите ми при Серина, ако не ми вярва.

— Разбирам.

— Инспекторът ми зададе много въпроси, последният от тях беше за вас. Знаете ли какво попита?

Мариана поклати глава.

— Представа нямам.

— Чудеше се защо сте толкова настроена срещу мен. Какво съм направил, че да го заслужа.

— И какво му казахте?

— Казах му, че нямам идея, но че ще ви попитам. — Той се усмихна. — И сега ви питам. Какво става, Мариана? От убийството на Тара насам вие направо водите кампания срещу мен. Ами ако ви кажа, че съм невинен? Ще ми се да ви направя удоволствие и да съм вашият жертвен козел, но…

— Не сте моят жертвен козел.

— Не съм ли? Някакъв външен, американец от работническата класа в елитарния свят на английската академична общност? Прекалено много бия на очи.

— Едва ли — поклати глава тя. — Бих казала, че се вписвате изключително добре.

— Е, аз естествено правя всичко възможно да се впиша, но истината е, че колкото и по-префинени да са англичаните от американците в ксенофобията си, аз винаги ще си остана чужденец — и поради това под подозрение. — Той напрегнато се вгледа в Мариана. — Както и вие — вие също не сте тукашна.

— Не говорим за мен.

— О, всъщност говорим, ние двамата сме еднакви.

Тя смръщи чело.

— Не сме. Изобщо не сме.

— О, Мариана — изсмя си професорът. — Не мислите сериозно, че избивам студентките си? Това е абсурд. Не че няколко от тях не го заслужават. — Той пак се разсмя и от смеха му по гърба ѝ пролази тръпка.

Мариана се взря внимателно в него — стори ѝ се, че току-що е зърнала кой всъщност е: безчувствен, садистичен, напълно безразличен. Знаеше, че навлиза в опасна територия, но виното я правеше смела и безразсъдна, а и никога повече нямаше да има този шанс. Подбра думите си грижливо.

— Тогава бих искала да знам точно какъв тип човек смятате, че ги е убил?

Фоска я изгледа, сякаш въпросът го бе изненадал. Но кимна.

— Аз наистина мислих по този въпрос.

— Сигурна съм.

— И — подхвана той — първото, което ми прави впечатление, е религиозният характер на престъплението. Това е ясно. Извършителят определено е духовен човек. В своите очи поне.

Мариана се сети за кръста в антрето. Като теб, помисли си тя.

Фоска отпи още малко от виното си и продължи:

— Убийствата не са просто случайни нападения. Не смятам, че полицията го е схванала на този етап. Убийствата са акт на жертвоприношение.

Тя го изгледа сепнато.

— Акт на жертвоприношение?

— Точно така, това е ритуал — на прераждане и възкресение.

— Не виждам възкресение тук. Само смърт.

— Зависи напълно от гледната точка. — Той се усмихна. — И ще кажа още нещо. Човекът е артист. Обича представленията.

Като теб, помисли си тя.

— Убийствата ми приличат на якобинска трагедия — каза той. — Насилие и ужас, за да шокират и забавляват.

— Забавляват?

— В театрален смисъл.

Професорът се усмихна. И Мариана внезапно почувства желание да се махне колкото може по-далече от него. Избута чинията си.

— Приключих.

— Сигурна ли сте, че не искате още малко?

Тя поклати глава.

— Напълно достатъчно беше.

13.

Професор Фоска предложи да пият кафе с десерта във всекидневната и Мариана го последва с неохота в съседната стая. Той махна с ръка към широк тъмен диван пред камината.

— Да седнем там?

Не изгаряше от желание да седне толкова близо до него — това по някакви причини я караше да се чувства несигурна. И внезапно ѝ хрумна — след като тя се чувства неспокойна, когато е насаме с него, как ли би се чувствало едно осемнайсетгодишно момиче?

Поклати глава.

— Уморена съм. Мисля, че ще пропусна десерта.

— Не си тръгвайте, не още. Момент да направя кафе.

Преди тя да може да възрази, той излезе от стаята и изчезна в кухнята.

Тя се пребори с внезапен порив да побегне, да се махне оттук. Чувстваше се леко замаяна и разстроена — и ядосана на себе си. Нищо не постигна. Нищо ново не беше научила, нищо, което вече да не знае. Трябва да си тръгне, преди той да се е върнал и да я принуди да отблъсква любовните му аванси или нещо още по-лошо.

Докато разсъждаваше какво да направи, очите ѝ блуждаеха из стаята. Погледът ѝ попадна на малка купчинка книги върху масичката за кафе. Загледа се в първата отгоре. Наклони малко глава, за да прочете заглавието.

„Събрани творби на Еврипид“.

Хвърли през рамо поглед към кухнята. Никаква следа от него. Бързо отиде при книгата.

Вдигна я. Между страниците се подаваше червен кожен разделител.

Отвори я на отбелязаната страница. Беше средата на сцена от „Ифигения в Аулис“. На едната страна на страницата беше текстът на английски, от другата страна — оригиналният древногръцки.

Няколко реда бяха подчертани. Разпозна ги незабавно. Бяха редовете от пощенската картичка, изпратена на Вероника:

— Какво гледате?

Мариана подскочи, гласът му прозвуча точно зад нея. Тя затръшна книгата. Обърна лице към него с насилена усмивка.

— Нищо, просто разглеждах.

Фоска ѝ подаде малка чашка еспресо.

— Заповядайте.

— Благодаря.

Той хвърли поглед към книгата.

— Еврипид, както сигурно сте схванали, ми е любим. Мисля за него като за стар приятел.

— Така ли?

— О, да. Той е единственият трагик, който казва истината.

— Истината? За кое?

— За всичко. За живота. За смъртта. За невероятната жестокост на човека. Разказва всичко, както е.

Фоска отпи малко кафе, взрян в нея. И докато гледаше в черните му очи, всички съмнения на Мариана отлетяха. Беше абсолютно сигурна.

Гледаше в очите на убиец.