Девиците

Епилог

Дълго след това Мариана остана в шок.

Обратно у дома, нощем тя спеше на дивана долу. Никога повече нямаше да може да легне в онова легло, леглото, което беше делила с него — с онзи мъж. Вече не знаеше кой е бил той. Струваше ѝ се някакъв непознат, някакъв самозванец, с когото бе живяла през всички тези години — актьор, който е споделял леглото ѝ и е кроял планове да я убие.

Кой беше той, този коварен човек? Какво лежеше под красивата му маска? Всичко ли беше представление — всичко?

Сега, когато представлението беше приключило, Мариана трябваше да осмисли своята роля в него. Което хич не беше лесно.

Затвори очи и се опита да си представи лицето му, но с мъка успя да види чертите му. Образът избледняваше като спомен от сън — и тя продължаваше да вижда лицето на баща си вместо неговото; очите на баща си вместо тези на Себастиан, все едно двамата са всъщност един и същи човек.

Какво ѝ беше казала Рут — нещо за това, че баща ѝ е централна фигура в нейната история? В онзи момент Мариана не я беше разбрала.

Но сега, изглежда, започваше да схваща.

Не беше ходила отново при Рут. Още не. Не беше готова да плаче, да говори, да чувства. Все още всичко беше прекалено прясно.

Не се беше върнала и към терапевтичните си групи. Как би могла да си позволи да помага на други хора, да им предлага съвет отново?

Чувстваше се загубена.

Що се отнася до Зоуи, е, тя така и не се възстанови от онзи истеричен пристъп с писъците. Оживя от пробождането с ножа, но това предизвика жесток психологически колапс.

След ареста няколко пъти опита да се самоубие, след което претърпя масивен психотичен срив10.

Накрая Зоуи беше обявена за непригодна за съдебен процес. Беше въдворена в психиатрично заведение със строга охрана — „Гроув“ в северен Лондон — същото място, където Мариана бе препоръчала на Тио да кандидатства за работа.

И се оказа, че той е последвал съвета ѝ. Сега работеше там, а Зоуи беше негова пациентка.

Тио опита няколко пъти да влезе във връзка с Мариана от името на Зоуи. Но тя отказваше да говори с него и не връщаше обажданията му.

Знаеше какво иска той. Искаше да я накара да говори със Зоуи. Не го винеше. Ако тя беше на негово място, щеше да направи същото. Всяко положително общуване между двете жени щеше да е от решаващо значение за възстановяването на Зоуи.

Но Мариана трябваше да се тревожи за собственото си възстановяване.

Не можеше да понесе мисълта да говори пак със Зоуи. Направо ѝ се повдигаше. Просто не можеше да го приеме.

Не беше въпрос на прошка. И без това още не можеше да вземе окончателно решение. Рут винаги беше казвала, че прошката не може да бъде по принуда — че тя се изживява спонтанно, като акт на милосърдие, проявяващ се единствено когато човекът е готов.

А Мариана не беше готова. И не беше сигурна, че някога ще бъде.

Чувстваше огромен гняв, огромна болка. Ако изобщо някога видеше Зоуи, не знаеше какво би могла да каже или направи и категорично нямаше да е отговорна за действията си. По-добре беше да се държи далече и да остави Зоуи на съдбата ѝ.

Бе посетила Фред няколко пъти, докато той беше в болница. Чувстваше отговорност към него и благодарност. Беше спасил живота ѝ в края на краищата, никога нямаше да го забрави. В началото той беше слаб, не можеше да говори, но усмивката грееше на лицето му през цялото време, докато Мариана стоеше при него. Седяха заедно, потънали в приятелско мълчание, и тя си мислеше колко е странно, че се чувства толкова приятно и уютно с него — с този мъж, когото почти не познава. Твърде рано беше да се каже дали между тях може да се получи нещо. Но вече не го изключваше като напълно невъзможно.

Напоследък възприемаше всичко по различен начин.

Сякаш всичко, което познаваше, на което бе вярвала или се бе доверявала, се беше срутило, оставяйки единствено празно, свободно пространство след себе си. И тя съществуваше в тази празнота, която продължаваше седмици, а после седмиците се превърнаха в месеци…

Докато един ден не получи писмо от Тио.

В писмото той я молеше още веднъж да преразгледа отказа си да посети Зоуи. Пишеше проникновено за Зоуи, с голяма съпричастност, после насочваше вниманието си към Мариана.

Тио завършваше със следните думи:

Фразата страшно ядоса Мариана. Тя накъса писмото на парчета и го хвърли в кошчето.

Но същата вечер, когато легна в леглото си и затвори очи, в ума ѝ се появи лице. Не лицето на Себастиан или на баща ѝ, а лицето на малко момиченце.

Малко, изплашено момиченце на шест години.

Лицето на Зоуи.

Какво беше станало с него? Какво бе сторено на това дете? Какво бе изтърпяла тя — точно под носа на Мариана — в сенките, зад кулисите, в ъглите?

Беше предала Зоуи. Не беше успяла да я защити, дори не беше видяла и сега трябваше да поеме отговорност за това.

Как е могла да бъде толкова сляпа? Имаше нужда да разбере. Трябваше да разбере. Трябваше да се изправи пред истината. Трябваше да я приеме… Или щеше да полудее.

Ето защо една снежна февруарска сутрин Мариана се оказа на път към северен Лондон, към болницата „Еджуеър“ и към отделението „Гроув“. Тио я чакаше на рецепцията. Поздрави я сърдечно.

— Не мислех, че някога ще те видя тук — каза той. — Странно как се подреждат нещата.

— Да, така е.

Тио я преведе през охраната, после тръгнаха по занемарените коридори на отделението. Докато вървяха, я предупреди, че племенницата ѝ ще изглежда много по-различна от момичето, което е видяла последния път.

— Зоуи е изключително зле, Мариана. Ще я намериш много променена. Смятам, че трябва да се подготвиш.

— Разбирам.

— Радвам се, че дойде. Това наистина ще помогне. Тя често говори за теб. Често иска да те види.

Мариана не отговори. Тио я погледна крадешком.

— Виж, знам, че няма да е лесно — каза той. — Не очаквам да изпитваш някакво съчувствие към нея.

Не изпитвам, помисли си Мариана.

Тио сякаш прочете мисълта ѝ. Кимна.

— Разбирам. Знам, че тя се опита да те нарани.

— Тя се опита да ме убие, Тио.

— Не мисля, че е толкова просто, Мариана. — Психиатърът се поколеба за миг. — Той се опита да те убие. Тя беше просто негов инструмент. Негова марионетка. Напълно е била контролирана от него. Но това е била само част от нея, знаеш го, в друга част от съзнанието си тя все още те обича и има нужда от теб.

Мариана усещаше все по-нарастваща тревога. Идването ѝ тук беше грешка. Не беше готова да види Зоуи, не беше готова за чувствата, които срещата щеше да породи, както и за това, което би могла да каже или направи.

Когато стигнаха до кабинета му, Тио кимна към друга врата в края на коридора.

— Зоуи е в стаята за отдих, ей там. Не е склонна да общува с другите, но ние винаги я караме да стои при тях по време на почивките. — Той погледна часовника си и намръщи чело. — Много съжалявам, ще имаш ли нещо против да изчакаш няколко минути? Трябва да видя един друг пациент в кабинета си за минутка. После ще помогна за срещата между теб и Зоуи.

Преди да успее да отговори, Тио махна с ръка към дълга дървена скамейка до стената пред кабинета си.

— Би ли седнала?

Тя кимна.

— Благодаря.

Тио отвори вратата на кабинета си. През отворената врата Мариана зърна красива червенокоса жена, която седеше и чакаше, загледана през прозореца с решетки към сивото небе навън. Жената се извърна и се взря внимателно в Тио, когато той влезе в стаята и затвори вратата след себе си.

Мариана хвърли поглед към скамейката. Но не седна на нея. Вместо това продължи да върви. Стигна до вратата в дъното на коридора.

Спря пред нея. Поколеба се.

После вдигна ръка, завъртя дръжката…

И влезе.