Дива любов

Глава дванадесета

Рейчъл и Танцуващия ураган потънаха в мълчание, докато продължаваха да се придвижват на северозапад към мисията Свети Реджис. Но те се чувстваха удобно в това мълчание, което им даваше време и на двамата да размислят за това, което бяха решили да направят.

Мислите в главата на Рейчъл се разбушуваха, когато се опита да обмисли казаното от Танцуващия ураган — първата му съпруга, съдбата, която ги срещна, мисията, Счупения рог. В главата й беше бъркотия. Нищо не разбираше и въпреки това, сред безредицата от мисли и емоции, връх взе едно силно и завладяващо чувство за спокойствие и самообладание. По някакъв начин, за първи път в живота си, Рейчъл беше намерила кауза по-важна от нея самата. През целия й живот не й се беше налагало да мисли за нищо друго, освен за собственото си щастие или нещастие. Не беше станала нарочно егоцентрична или себична — просто никога не се беше сблъсквала с друг начин на мислене. Беше живяла в стъклена рамка — точно като някоя от горките пеперуди на Гифърд.

Рейчъл погледна към мъжа, който крачеше малко пред нея. Танцуващия ураган — мъж, с когото трябва да се съобразяваш, мъж с цел в живота. Това беше човек, който се опитваше да спаси своя народ от изтреблението на расата им. По устните й се плъзна усмивка, докато на лунната светлина наблюдаваше как се движат мускулите му.

Танцуващия ураган… нейният съпруг.

Не истински съпруг, разбира се. Но за първи път се запита, как ли би живяла като негова съпруга. Само за части от секундата тя си позволи мисълта й да отиде в тази посока. Можеше ли по някакъв начин да му помогне да накарат мохоките да разберат англичаните? Имаше ли някакъв начин чрез нея и Танцуващия ураган мохоките да се научат да живеят редом с англичаните? Имаше ли някакъв начин да се сложи край на омразата и убийствата?

Тя си зададе въпроса дали би могла да свикне с живота в селището, ако истински се опита. Работата не беше толкова страшна и на нея й харесваха часовете, които прекарваше пред общия огън, където можеше да слуша разкази за миналото на праотците на мохоките.

Тя не харесваше как се отнасяха с жените в селището, но в действителност този начин не се различаваше особено от живота на кръга приятели на Гифърд във Филаделфия. Точно както мохокските мъже се оттегляха в общината да говорят за политика, по същия начин Гифърд и неговите приятели се оттегляха в близката пивница, за да си говорят това, което се говори между мъже, когато са насаме. По същия начин както Рейчъл не можеше да посещава тази кръчма, така и не можеше да влиза в ритуалната сграда на общината.

Въпреки всичко Танцуващия ураган изглежда се отнасяше с нея по различен начин, в сравнение с Гифърд. Ураган очакваше от нея да се държи по общоприетия начин пред другите. Но когато бяха насаме в собственото си жилище или на риболов, или просто си седяха сами на брега на потока и си говореха за времето — всички тези условности нямаха значение. Танцуващия ураган имаше подчертано уважение към това — коя е тя.

Когато бяха сами, той изглежда я уважаваше заради нейните възгледи. Дори понякога искаше съвета й. Кога някога Гифърд се беше допитвал до нейното мнение? Цяла година строеше тази чудовищно голяма къща за нея на брега на река Делауер и въпреки това нито веднъж не беше поискал нейния съвет. Къщата трябваше да бъде неговия сватбен подарък за нея и въпреки това тя не беше избрала нито тапетите, нито мебелите.

Танцуващия ураган задържа един трънлив клон, за да може тя да мине, без да се издраска в него.

Ураган е и кавалер, мислеше си тя. Разбира се, Гифърд също можеше да се държи кавалерски, но само когато му беше угодно. Само когато трябваше и когато това беше в негова полза — не в нейна, нито в нечия друга.

Как мога да сравнявам виконт Гифърд Лангстън с един гол дивак, запита се тя. Как можах дори за момент да си помисля, че мога да остана с Ураган? Той е езичник и дивак, а аз съм дъщеря на граф. Аз принадлежа на фамилия със слуги, които ми носят чая и мястото ми не е в гората — да събирам горски плодове за зимата!

Но така ли е всъщност?

Танцуващия ураган внезапно се наведели клекна, постави пръст на устните си и извади Рейчъл от нейния унес.

Рейчъл веднага постъпи като него, като беше благодарна, че е с тази къса кожена пола, която й позволяваше да се движи бързо и тихо. В първите дни, в които облече мохокските дрехи, тя се смущаваше от прекалено късата пола й горнище, които излагаха тялото й на показ, но много бързо се научи да цени предимствата на това облекло. Не само че движенията й не се ограничаваха, но за пръв път в живота си не изпитваше горещина в топлите летни дни.

— Манаке.

Мъже! Рейчъл дишаше равно и гледаше в посоката, в която сочеше Танцуващия ураган. В следващия миг чу стъпки.

Войници, помисли си тя. Чуваше скърцането на кожените им ботуши, докато маршируваха.

— Французи или англичани? — Рейчъл говореше, колкото се може по-тихо.

— Страхувам се, че са французи. Хората на Рувил. Мисля, че търсят брат ми.

— Колко има още до мисията? — Рейчъл се хвана за голата му ръка и потърси опора в нея.

— Не повече от няколко мили — той я погледна с черните си очи. — Знам едно място, където можеш да почакаш. Място, където ще бъдеш в безопасност и ако аз…

Тя притисна с пръст устните му.

— Аз дойдох, за да ти помогна и така и ще направя. Не ме е страх.

Той погали страната й с опакото на ръката си, а тъмните му очи търсеха нейните.

— Наистина ли не се страхуваш, Рейчъл, съпруго моя?

Рейчъл харесваше това усещане между тях. Не само физическия отклик, но чувството за сливане между тях — това, че бяха станали едно цяло в името на една и същ цел. Това я вълнуваше.

— Отминаха — прошепна тя. — Да вървим.

Той хвана ръката й и я вдигна на крака.

— Върви приведена и се движи в сянката на дърветата. Не трябва да ни видят, преди да влезем вътре в самата мисия.

Тя застана до него.

— Защо?

— Защото вътре в мисията може да има французи и да ни издадат. Трябва да стигна до отец Дрейк, без никой да разбере, че сме дошли.

Рейчъл вървеше до Танцуващия ураган и се опитваше да се съсредоточи върху всяка стъпка, която правеше. Възхищаваше се на способността му да се движи през тъмната гора в пълно мълчание, а сега, когато разбра необходимостта от тази способност, тя искаше да му подражава. Докато вървеше, все повече се ориентираше наоколо. Всяка своя стъпка чувстваше с подметките на краката си — кожените й мокасини я предпазваха, но не ограничаваха възможността й да усеща земята под себе си.

Един час по-късно пред тях се очерта силуетът на мисията. Танцуващия ураган спря и посочи високата дървена стена. Мисията много приличаше на запустяло укрепление, издигнато сред сечище в гората. Високите му стени бяха изградени от пънове и се охраняваха от дървени палисади, а вратите му бяха плътно затворени пред всеки неканен гост.

— Прилича на форт.

— Някога отец Дрейк така го е замислил. Мисията е била построена, за да държи настрана диваците.

— Но нали каза, че отец Дрейк винаги добре посреща хората от Седемте народа.

Той се усмихна в тъмното, а в гласа му имаше нотка на забавление.

— Само поканени диваци могат да проникнат отвъд палисадите. Тези, които искат да влязат и да учат, да се вслушат в словото господне, са добре дошли. Тези, които искат да крадат и да убиват, не са желани.

— Стените изглеждат толкова високи. Как ще влезем ние?

— Няма да влизаме ние.

Лунната светлина падаше върху просеката в широк лъч, който осветяваше красивото лице на Танцуващия ураган.

— Какво искаш да кажеш? — предизвикателно го попита тя.

— Искам да кажа, съпруго моя, че ти ще стоиш тук. Когато всичко е наред, аз ще се върна за теб и ще те въведа през вратата.

Тя поклати глава.

— Не, не съм съгласна. Няма да стоя тук в тъмното и да чакам Рувил или Счупения рог да ме намерят.

— Нямаше да искам да те оставя тук, ако не бях сигурен, че си в безопасност. Ще минат още няколко часа, преди брат ми да нападне. Познавам го много добре. Той е като мързеливата кафява мечка. Той не може да си промени навиците, дори когато е изправен пред битка. В този момент неговите хора пият френско уиски, събират си бойните бухалки и мажат лицата си с боя от кръв.

Рейчъл отпусна ръцете си.

— Стигнах до тук и ще продължа с теб.

Черните като въглен очи на Танцуващия ураган се свиха от раздразнение.

— Трябваше да те оставя в къщи, където е мястото на жената.

— Но не ме остави — тя се опита да прикрие победоносната си усмивка. — И идвам с теб.

— През стената?

Той се опитваше да я уплаши. Тя погледна към дървения форт и внушителните му дървени колове, които стърчаха по върховете и които трябваше да промушат всеки, който се опита да изкачи стената. Няма да можеш да минеш оттам!

— Мога да го направя, Урагане. Само не ме оставяй тук.

Той въздъхна с негодувание и извади едно въже от раницата на гърба й. На края на въжето беше закачено парче дърво, като кука.

— Щом се прехвърля, трябва веднага да дойдеш, Рейчъл.

Тя кимна. Той вече се беше запътил към дървената стена. Когато той приближи стената, те се молеше и искаше господ да й помогне да намери сили и да я подкрепи в нейния опит да се изкачи по стената. Танцуващия ураган хвърли куката високо във въздуха. При първия му опит тя се захвана и се закрепи здраво. Той погледна през рамото си.

— Можеш да ме почакаш.

— Ще се видим от другата страна — тя се опита да прозвучи уверено, въпреки че всичко вътре в нея се беше свило от страх.

Рейчъл гледаше как Танцуващия ураган се катереше по въжето, а движенията му бяха ловки и бързи. Той стигна до върха за няколко мига и се прехвърли внимателно над дървените колове. В следващия миг се появи отново и й махна. Очевидно никой не го беше видял.

Поемайки дълбоко дъх, Рейчъл сграбчи въжето и започна да се катери. Когато беше на метър от земята, тя вече съжаляваше, че не е останала в гората, както искаше Ураган.

Никога няма да стигна до върха, мислеше си тя и капчици пот навлажниха челото й. Дланите й изгаряха от грубото въже и тя имаше чувството, че тежи половин тон.

— Побързай, ки-ти-хи — прошепна отгоре Танцуващия ураган.

Плачеща жена беше казала на Рейчъл, че ки-ти-хи означава мое сърце на лени ленапи — езика на нейния народ. Рейчъл се изкачваше бавно и се изтегли с още една дължина на тялото си нагоре.

— Почти стигна, Рейчъл. Ти си като истински воин! — подразни я той. — Побързай!

Рейчъл изсумтя и продължи да се изкачва, като, за да се изтласква нагоре, използваше краката си, които обгръщаха въжето. Сега вече дишаше тежко. Погледна надолу към земята под нея, която тънеше в мрак. Толкова беше лесно да се пусне. Може би дори нямаше да си счупи нищо като падне.

— Рейчъл!

Имаше чувството, че ръцете й са се извадили от ключиците. Върху въжето виждаше петната от собствената си кръв. Но гласът на Танцуващия ураган я привличаше. Тя пое дълбоко дъх, притвори очи и мобилизирайки силите си до край, напрегна се и продължи да придвижва тялото си нагоре по въжето.

Следващия път, когато вдигна ръка, тя почувства как Ураган сграбчи ръката й. Пръстите й се вкопчиха в неговите. Той я издърпа и прехвърли през стената, а острите шипове на коловете бяха покрити с намотания му върху тях елек.

Рейчъл се опитваше да си поеме въздух, когато почувства как краката й докосват дървените летви на някаква настилка. Щом отвори очи, видя, че се намира над стената, която гледаше към вътрешния двор на грубо сковани дървени сгради.

Танцуващия ураган прибра въжето, наведе се и я свали заедно със себе си. Той грабна елека си и го навлече, като остави кожените връзки незавързани.

— Ето там е параклисът.

Той посочи една дървена сграда с груб дървен кръст, издигащ се от островърхия й покрив.

— Зад нея е жилището на отец Дрейк.

Тя кимна с глава.

— Има ли някакви пазачи?

— Двама. Но единият спи — той посочи надолу. Първоначално Рейчъл не видя нищо, но след това се взря и различи в тъмното една сянка. Някакъв мъж седеше върху един варел за дъждовна вода, главата му беше подпряна на стената на църквата, а пушката му стоеше изправена в скута.

— А другият?

— Той е на обиколка.

— Ти видя ли го?

— Той мина, докато ти се изкачваше.

— И не те видя?

Танцуващия ураган се усмихна.

— Аз съм като призрак — някои ме виждат, а други не.

Рейчъл искаше да се изсмее на тази безсмислица, но някак си в неговата уста думите не звучаха толкова глупаво.

— И къде е той сега?

— Спрял се е да се облекчи. Ей там.

Рейчъл присви очи, за да може да вижда в тъмното и усети как се изчервява, когато видя струйката, която се извиваше от тялото — сянка.

Танцуващия ураган се подсмихна и я потупа по коляното.

— Хайде да побързаме, съпруго моя. Искам да те запозная с отец Дрейк. Мисля, че ще ти хареса.

Танцуващия ураган отведе Рейчъл до една стълба и тя започна да се спуска надолу след него. Като пълзяха в тъмното, те пресякоха двора до жилището на свещеника. Пред вратата изръмжа едно краставо куче и вдигна глава да се разлае, но с леко движение на ръката Танцуващия ураган го укроти. Той се наведе и погали кучето по главата, след което направи знак на Рейчъл да го последва. Рейчъл мина покрай кучето, като го гледаше през рамото си.

— Как успя да направиш това? — прошепна тя.

— Шшшт — той й подаде ръката си и тя я прие, като почувства успокоението от нейната топлина.

Когато стигнаха до вратата, той повдигна резето. Вратата изскърца върху кожените си панти. Кучето изскимтя и размаха опашка, но не мръдна, нито излая да предупреди хората в мисията за приближаването на неканените гости.

В пълна тъмнина Танцуващия ураган поведе Рейчъл по един тесен коридор, който миришеше на талаш от зелено дърво и мухъл. Стъпките едва се чуваха върху задръстения мръсен под.

Танцуващия ураган се вмъкна в една стая отдясно, като повдигна вратата при отварянето й, за да не издаде никакъв звук. Затвори вратата зад тях и Рейчъл се облегна леко на нея. В стената беше изрязан процеп като прозорец, от който се промъкваше лунна светлина. Между сенките в сиво и черно, Рейчъл успя да различи смътните очертания на оскъдната мебелировка. Стаята миришеше на пресни борови иглички и на някакъв вид лековито растение. В другия край на стаята Рейчъл забеляза легло, в което някой спеше.

Отец Дрейк, помисли си тя.

Танцуващия ураган тръгна към леглото и спря. Човекът в него се размърда и по това, как се промени дишането му, Рейчъл разбра, че отец Дрейк се е събудил.

Последваха една-две секунди мълчание, в който Рейчъл се страхуваше, че свещеникът може да извади пистолет и да стреля в Танцуващия ураган, но той не мръдна. Двамата мъже стояха напълно неподвижни и се гледаха.

След това отецът се засмя. Гласът му беше дрезгав и стар.

— Танцуващия в бурите! Чудех се къде изчезна. Не си се появявал от месеци.

Рейчъл беше позабравила френски, но успя да разбере свещеника.

Отец Дрейк спусна краката си с изкривени болезнени движения, от страни на леглото. Посегна до леглото и запали лоена свещ. Тя пращеше и пукаше, докато накрая заблещука със слаба жълтеникава светлина, която осветяваше грапавото лице на стария човек.

Отец Дрейк изглеждаше на около седемдесет години. Страните му бяха хлътнали, кожата му беше сбръчкана и суха. На главата му стърчаха отделни косми от кичура млечнобяла коса. Беше особен на вид, но в тъмните му очи Рейчъл веднага откри блясък, който й подсказа, че отец Дрейк е приятел.

— Съжалявам, че мина толкова време, отче — Танцуващия ураган говореше на френски с лекота, докато се наведе и коленичи на един крак, за да позволи на свещеника да постави съсухрената си ръка върху главата му.

— Няма нищо, радвам се, че те виждам.

Танцуващия ураган се изправи.

— Това е съпругата ми, Рейчъл.

— Точно се чудех, кого скри в тъмното.

Отец Дрейк поглади смачканата си нощница.

— Ела, приближи се, дете мое. Позволи на стария човек да те види.

Той отвори ръката си към Танцуващия ураган.

— Очилата ми. Виждаш ли някъде очилата ми?

Рейчъл се приближи до леглото. Танцуващия ураган подаде на отец Дрейк очилата и старият човек ги постави на върха на носа си. Той премигна и възкликна:

— Господи, Света Богородице! — обърна поглед отново към Танцуващия ураган. — Но тя е бяла жена?

Танцуващия ураган не можа да скрие усмивката си.

— Неведоми са пътищата господни, нали отче?

Рейчъл кимна.

— Приятно ми е да се запозная с вас, сър — каза внимателно тя на своя несигурен френски. — Танцуващия ураган ми е говорил много за вас. Радвам се, че сега мога лично да се запозная с вас.

Той кимна с глава, като продължаваше да я гледа.

— Вие трябва да сте забележителна жена, за да привлечете погледа на този изключителен мъж.

Страните й се изчервиха. Тя не счете за необходимо да обяснява как се беше стигнало до това, тя да стане негова съпруга по принуда. По-добре беше да се преструват, че се бяха свързали по желание, а не по принуда.

Отец Дрейк погледна отново Танцуващия ураган.

— Но ти не си дошъл, за да ме запознаеш с новата си съпруга, нали, сине?

— Не, отче — Гласът на Танцуващия ураган стана сериозен. — Дойдох, за да те предупредя. Брат ми и може би няколко от хората на Рувил ще нападнат твоята мисия на разсъмване.

Свещеникът изруга тихо.

— Винаги съм казвал, че твоят брат е рожба на Сатаната — той се изправи с помощта на Танцуващия ураган и прокарат ръка през сплъстените си бели коси. — Още когато беше малък, видях злото в детските му очи.

— Трябва да побързаш, отче. Има ли някой тук, в мисията, който може да е съучастник на брат ми?

Отец Дрейк поклати глава.

— Ние сме малко. Повечето са деца. Един слабоумен на име Бозуик, който спи и пази, и глухонемият му брат. Две жени избягали от публичния дом на Рувил горе по реката. И в съседната стая спи другият свещеник.

— Колко сте всички, отче?

Той сви рамене и посегна към дрехите си.

— Двадесет и седем божи чада, едно безполезно куче, което не лае, когато го приближиш.

Рейчъл се обърна, за да може свещеникът да се облече, но той само навлече черната си свещеническа одежда върху раираната си синя бархетна нощница.

Има едно момче хурон, което е болно. Крайниците му загниват. Мислех, че ще се наложи да ги ампутирам, но сега е по-добре. Не зная, дали можем да го помръднем.

— Налага се.

Танцуващия ураган започна да събира някои от принадлежностите на свещеника. Той взе няколко книги с кожени подвързии, комплект за бръснене и едно златно разпятие от стената и постави всичко в една торба от брашно.

— Мисля, че брат ми няма да се успокои, докато не подпали тези стени. Трябва да вземеш всичко, което искаш да запазиш.

Старият свещеник поклати глава и посегна да извади под тънкия дюшек един зареден пистолет.

— Моите неща са малко. Единствено моите ученици имат значение.

Той погледна към Танцуващия ураган.

— Но защо? Защо Счупения рог иска да дойде тук? Защо му е притрябвало да ни убива в съня ни?

Той завърза здраво едно въже около кръста си и втъкна в пояса си мускета.

— В болното си съзнание той те вижда като заплаха. Той вижда как се опитваш да помогнеш на нашия народ да живее заедно с белите хора.

Отец Дрейк се запъти към вратата.

— Ще се моля за душата на брат ти, но ако имам тази възможност — той се обърна към Танцуващия ураган, ще го убия.

Рейчъл не успя да потисне лекото си възклицание. Отец Дрейк се обърна към нея.

— Моля ви, не мислете с лошо чувство за мен.

Той се усмихна.

— Майка ми се казваше Рейчъл — той продължи. — Трябва да разберете, че тук нравите са по-различни от всички други места по света, където е стъпвал кракът ми.

— Съпругът ми ме научи да не съдя хората. Те невинаги изглеждат това, което в действителност представляват.

— Да, така е с всички — той й направи знак да се приближи. — Хайде, елате да ми помогнете да се оправя с моите чеда. Знам едно място, където можем да избягаме.

Той се изсмя злорадо.

— Ако можех само да остана тук, за да видя лицето на Счупения рог, когато не намери никого.

Той плесна коляното си и пресипналият му смях отекна в малката дървена стаичка.

— Каква гледка ще изпуснем! Почти си струва да умреш заради това.

Танцуващия ураган вървеше зад тях.

— Не можеш да останеш, отче. Децата имат нужда от теб.

— Зная, зная. Просто гладна кокошка просо сънува.

Той спря в тъмния коридор и хвана Танцуващия ураган за ръката.

— Ти няма да го чакаш, за да се изправиш лице в лице срещу него, нали?

Той поклати глава.

— Моментът приближава, чувствам това. Но няма да тази нощ. Трябва да се грижа за Рейчъл.

— Ти си мъдър мъж — той потупа ръката на Танцуващ ураган. — Хайде, ела сега, Урагане, и ми помогни да спаси моите деца.

През следващия час Рейчъл и Танцуващия ураган стараеха да съберат децата от мисията и да ги отведа на безопасно място, извън стените на укреплението. Когато окаяната групичка от свещеници и деца беше събрана, те се отправиха на север към един стар английски форт, където, според отец Дрейк, щяха да са на сигурно място. Танцуващия ураган беше стъкмил една носилка за болното хуронско момче, която носеха двамата братя Бозуик. С малко храна на гърба и няколко одеяла, двамата свещеници водеха напред, като се молеха за своето собствено избавление.

Танцуващия ураган и Рейчъл придружиха групата в продължение на две мили, но тогава отец Дрейк настоя те да се върнат.

— Направихте достатъчно — каза старият човек. — Благодаря ви, а сега си вървете.

Танцуващия ураган застана за момент в сянката на дърветата и се загледа в свещеника. Въпреки, че слънцето още не беше изгряло, непрогледната тъмнина на нощта се беше превърнала в сив мрак.

— Никога повече няма да те видя, отче.

Отец Дрейк кимна.

— Ще ме видиш. Ако не в този свят, ще се срещнем на другия.

Танцуващия ураган се усмихна.

— Благодаря ти за всичко, което ми даде.

— Ти заслужаваше дори повече — отец Дрейк хвана ръката на Танцуващия ураган. — А сега вземи съпругата си, наречена Рейчъл, и напусни тази колония. Върви някъде и създай собствения си живот, далеч от злото по тези места.

Танцуващия ураган поклати глава.

— Не мога да изоставя народа си.

— И вместо това ще посрещнеш присъдата си?

Танцуващия ураган кимна.

— Както ми е писано!

Отецът стисна здраво ръката му.

— Тогава, нека моят Бог те закриля и те пази по твоя път, където и да те отведе той.

Той докосна челото си, гърдите, едното рамо и след това другото, като се прекръсти и Танцуващия ураган направи същото.

Докато стоеше настрани и наблюдаваше това сбогуване, Рейчъл усети смътно, че в нея се надига някакъв страх. Тя се опита да се отърси от него, но той се плъзгаше нагоре по гръбначния й стълб като змия, която се готви да нападне.

Отец Дрейк се отдалечи и побърза да настигне другите, които вече изчезваха в гората. Дълго време Танцуващия ураган го наблюдаваше мълчаливо, а след това се обърна към Рейчъл.

— Хайде, съпруго моя. Трябва да избягаме от това място, преди да е дошъл брат ми.

Рейчъл повдигна брадичката си и погледна право в тъмните му очи.

— Какво имаше предвид отец Дрейк, когато каза, че ще се изправиш пред своята присъда? Ще те накаже ли селището за това, което направи тук, независимо че всички знаят, че постъпката на Счупения рог е морално зло.

— Да.

Той се опита да отмести погледа си, но тя хвана лицето му и го принуди да я гледа в очите.

— Ти не ми каза, но сега вече трябва да ми кажеш. Каква е присъдата, ако те признаят за виновен, Урагане?

Дори когато думата се изплъзна от устата му, гласът му изобщо не трепна.

— Смърт.