Дива любов

Глава осемнадесета

Когато есента нахлу в Чесапийк с бушуващи ветрове и ниски температури, листата паднаха от дърветата. С помощта на Звездна светлина и другите жени в лагера на лени ленапи Рейчъл събираше храна за предстоящата дълга и студена зима — нещо обичайно за сезона на реколтата. Тя беше толкова погълната от новите си задължения и положение в селището, че дните и седмиците се изнизваха като скъпоценни зърна между пръстите й.

Една до друга жените се трудеха в добре гледаните си летни градинки, за да успеят да съберат „трите сестри“ — царевицата, тиквата и лещата. Жените в селището с голяма желание помагаха на новобрачните да нагласят домакинството си и засипваха Рейчъл с кошници с пресни зеленчуци и билки, отглеждани с любов през цялото лято. Търпеливо й показваха как трябва да се запази всяко нещо и след това да го складира така, че да осигури храна на мъжа си за през цялата зима. Те работеха неуморно до нея, напътстваха я, смееха се с нея, запознаваха я с навиците на лени ленапи.

Жените не само се грижеха за градината, но освен това ходеха за риба и събираха миди редом с мъжете си. Това, което уловяха по бреговете на големия залив Чесапийк и реката Метуксик, се опушваше и след това се складираше във вигвамите на дълги нанизи. Жените и децата събираха мед и го поставяха в съдове, запечатани с восък. Извън вигвамите се изкопаваха ями, облицовани със сухи листа, които запълваха с плодове и зеленчуци, които след това заравяха, за да запазят ценните хранителни запаси от замръзване през зимата. Това беше време, когато всички в селището на лени ленапи бяха заети, но доволни — мъжете ходеха на лов и се грижеха за децата, а жените се приготвяха за зимата.

Рейчъл беше много щастлива от новия свят, в който тя и Танцуващия ураган бяха прокудени. Всичко беше много по-хубаво, отколкото някога си беше мечтала. През целия си живот тя беше изпитвала някакво странно чувство на отчужденост от света около себе си, а сега изведнъж се почувства като че ли се намира в центъра на вселената, за първи път в живота си имаше усещането, че принадлежи някъде.

Беше й приятна компанията на другите жени от селището, но търсеше и вниманието на съпруга си. Те ходеха заедно за риба. Гмуркаха се в залива, за да събират стриди. Той правеше кошници от тръстиките по брега на реката, в която тя складираше храната. Той сядаше срещу нея, от другата страна на огнището, и започваше да свири за нея на флейтата си. Плуваха заедно в студената вода и правеха любов на брега под лунната светлина.

Когато седмиците се превърнаха в месеци, Рейчъл забеляза, че Ураган леко се е променил. Той стана по-спокоен, по-малко напрегнат, по-малко замислен. Шаакан започна да обучава внука си за почетната роля на шаман на селището и Танцуващия ураган се справяше блестящо под строгия надзор на дядо си.

Независимо че Шаакан настояваше Танцуващия ураган да започне обучението си веднага, старецът така и продължи да бъде уклончив относно целта на пристигането на Ураган в селището.

Рейчъл предполагаше, че Ураган е предназначен за поста на шаман, който трябваше да поеме след смъртта на дядо си, но Танцуващия ураган настояваше, че дядото крои нещо друго. Шаакан беше хитър старец, който винаги знаеше повече, отколкото казваше.

Цялото селище се отнасяше към Танцуващия ураган като към дар от небето. Те като че ли всички знаеха кой път ще поеме той, за да изпълни пророчеството, за което им беше говорил Шаакан, но никой не говореше за това с Рейчъл, нито с Танцуващия ураган.

Докато Шаакан помагаше на Ураган да развие способността си да вижда сънища наяве до степен, в която сам можеше да ги предизвиква, Ураган беше много отчаян, че не може да види нищо за тяхното бъдеще с Рейчъл. Въпреки че Шаакан изразяваше голямо удоволствие от напредъка на внука си, Танцуващия ураган губеше търпение от привидно обикновените си постижения. Когато изрази тревогата си пред своя дядо, старият човек само се засмя.

— Всичко с времето си, сине — често казваше той. — Всичко идва при човека, който може да чака.

Когато чу гласа на Танцуващия ураган, Рейчъл вдигна глава от камъка и хаванчето, до които беше клекнала, и за момент забрави царевичната каша, която мелеше. Тя се усмихваше при вида на съпруга си, който стоеше до вигвама и говореше с един от мъжете, който се казваше Вчерашния гръм. Танцуващия ураган носеше нов елек с ръкави и нови гамаши, които му беше направила тя с помощта на Звездна светлина. Вятърът развяваше дългата мастиленочерна коса, която падаше на раменете, му и очертаваше високите му, бронзови скули, и му придаваше вид, който покоряваше всички жени.

С приближаването на зимата Рейчъл разбра спешната необходимост от топли дрехи за себе си и Ураган. Те бяха тръгнали от селището на мохоките само с най-необходимото, за да оцелеят. При пристигането им в Чесапийк Звездна светлина се беше заела веднага с нуждите от зимни дрехи на новобрачните. Една сутрин тя се появи в техния вигвам с цял куп ощавени кожи и седна да показва на Рейчъл основни неща в шиенето. Рейчъл беше във възторг, когато откри, че много повече й се отдава да шие кожени елеци и гамаши, отколкото някога й се отдаваше бродирането на спално бельо в бащиния й дом. Само след няколко дни те двамата с Ураган, а и Дори, вече имаха по няколко скромни, но топли и добре ушити зимни облекла. Използвайки част от своите основни познания по шев, Рейчъл откри, че може, дори да въведе някои подобрения в обичайните дрехи на лени ленапи с някои шевове, които съединяват краищата й с прикачени ръкави. Другите жени приеха с такъв възторг подобренията, че скоро започнаха да приижда и да търсят нейната помощ, когато шиеха дрехите за собствените си семейства. Сегашният модел на Рейчъл — палто от заешка кожа — се обсъждаше, когато жените се събираха на шев в късните следобеди. Всички жени завиждаха на суетата, с която Танцуващия ураган представяше жена си всеки път с нова заешка кожа, и тичаха при мъжете, си у дома, като настояваха и те да получат нови палта.

Танцуващия ураган забеляза жена си с крайчеца на окото и лицето му придоби по-меко изражение. Продължаваше да слуша какво му говори воинът до него, но мислите му очевидно бяха насочени към Рейчъл.

Тя усети как лицето й се изчервява и насочи вниманието си отново към царевичната каша. Ако някой някога й беше казал, че ще изпитва такова нещо към някой мъж, към някакъв дивак, тя нямаше да му повярва, щеше да го нарече лъжец. Поразяваше я как различията във възпитанието между нея и Ураган имаха толкова малко значение. Те не само се обичаха. Те искрено взаимно се харесваха и се наслаждаваха на компанията на другия — нещо непознато в света, в който Рейчъл беше израснала.

Понякога Рейчъл се чудеше какво щеше да прави, ако беше във Филаделфия. Мислеше си за следобедния чай и баловете, които е изпуснала… които изпускаше. Сети се за вълнението, което предизвикваше някой дуел или пък раждането на незаконно дете. Спомни си часовете, прекарани в правене на покупки или чакането при някой кожар да и направи ръкавици. Най-хубавото нещо беше, че всичко това вече нямаше значение. Не изпитваше чувството, че е изгубила нещо, когато се сещаше за коприната и дантелите, които някога беше носила, и екзотичните храни, които беше опитвала. Не й липсваха и прислужниците, нито пък пухените калъфи на дюшеците и блясъкът на кристала.

Изведнъж Рейчъл осъзна, че Ураган е клекнал пред нея и се стресна. Той се засмя, когато тя подскочи, и закачливо дръпна тъмната й дебела плитка.

— За някой любовник от миналото ли си мислиш? — подразни я той.

Тя го погледна, а в ъгълчетата на устата й заигра усмивка. Не можеше да разбере как всяка дума, която идваше от неговите уста, звучеше поетично в ушите й.

— Знаеш, че ти си единственият. В този момент точно си мислех колко съм щастлива.

— Приготвянето на царевичната каша ли те прави толкова щастлива? Значи ти си жена, която човек лесно може да направи щастлива — продължи да се шегува той, докато вземаше от ръцете й хавана и започна той самият да стрива царевичните зърна. Смехът й го накара да се усмихне, докато наблюдаваше как избърсва ръцете си от царевицата.

— Радвам се, че тук ти харесва — промърмори той.

Тя прибави още царевични кочани в съда.

— А ти, съпруже мой? — попита го тя замислено. — На тебе харесва ли ти?

Той се замисли за момент, преди да отговори. Погледът му се премести към кичура коса, който се вееше на стълба пред вигвама.

— Понякога ми липсва моето селище. Липсва ми мъжът, който бях като мохок — той се подсмихна. — Като лени ленапи имам повече работа и отговорност — той я погледна. — Мисля, че може би миналото ми липсва само по навик.

— Тук ще бъдеш шаман. Това е нещо, което винаги си искал. Ти самият си ми казвал, че брат ти никога нямаше да позволи да станеш шаман в твоето селище сред мохоките.

Лицето му като че ли потъмня при споменаването на Счупения рог и Рейчъл съжали, че е заговорила за него. Тя видя как той отново погледна към черната опашка, която се вееше на вятъра високо над главите им. Тя нямаше никакво желание да извиква лошите спомени, с които той, изглежда, се справяше така добре.

— Не искам да се върна, но се питам как ли е семейството ми? Сърцето ме заболява, като си помисля, че са обречени, а аз не съм в състояние да им помогна.

— Ние всички правим своя избор в този живот, Урагане — тя взе от ръката му чукалото и го остави настрани. Притисна устните си до дланта му. — Те избраха своя път, като те прокудиха, защото не искаха да се вслушат в онова, което имаше да им кажеш. Те до един избраха да последват Счупения рог. Каквото и да се случи с тях, отговорността е тяхна, а не твоя.

— Шаакан говори по същия начин. Той ми казва, че трябва да се примиря, че брат ми е злото. Той ми стори голямо зло. По-голямо зло от това, което един човек може да прави на друг, да не говорим пък, че сме от една плът — Танцуващия ураган продължаваше да гледа в нея, но очите му не я Виждаха. — Чудя се, дали ако дойде при мен сега, бих могъл да му простя?

— Ако можеш, значи си по-добър човек от мене.

Той потупа ръката й и отхвърли мислите за Счупения рог.

— Вярно е, че загубих един живот, но спечелих друг. Сега имам други отговорности, нали, съпруго моя?

— Да, така е — тя се усмихна. — И се надявам, че ще имаш все повече. Надявам се, че ще те даря с дете. Може би дори с много деца.

Сега беше негов ред да й целуне ръката.

— Много се тревожиш за индианчетата. Казах ти много отдавна, че чух детски смях, примесен с твоя. Нашият Бог скоро ще ни дари с дете.

— Ами ако нямаме деца? — тя се замисли за момент, след това повдигна глава и впери поглед право в изпълнените му с любов черни очи. — Казвал си ми, че отец Дрейк ти е чел от Библията. Казвал ли ти е коя е Рахил в Стария завет?

— Да, съпругата на Яков.

— Точно така — против волята й, очите й се напълниха със сълзи и тя извърна поглед. — И тя не е могла да има деца.

Той протегна ръка да я погали по бузата и обърна главата и към него.

— Не плачи, съпруго моя, която обичам повече от луната и звездите. Ще си имаме дете, което ще бъде наше — той хвана една сълза в пръстите си. — Обещавам ти. Нека сега да ти разкажа защо ме спря Вчерашния гръм.

Тя подсмърчаше, но каза:

— Защо?

— Защото поиска разрешение от мен да ухажва Дори, тъй като тя няма нито баща, нито семейство.

— Иска да се ожени за нея! — тя се засмя и избърса сълзите си с опакото на ръката си. — Сериозно ли говореше? Какво точно ти каза?

Той сви рамене.

— Дадох му позволение да я ухажва.

— Не му ли каза, че Мъжа сянка вече ти поиска такова разрешение?

— Казах му, но той каза, че това не го интересува в селището жените са малко и той каза, че ще завоюва твоята приятелка.

— Но тя е толкова по-стара от Вчерашния гръм!

— Той каза, че това няма значение. Тя все още е на възраст, когато може да му роди синове и дъщери.

Рейчъл погледна към мястото, където стоеше Дори с кофа за вода в ръка и разговаряше с Вчерашния гръм.

Вятърът донесе смеха й. Трудно беше да повярва, че някой мъж, да не говорим за цели двама, ще проявят интерес към Дори, с нейната остра, късо подстригана, рижава коса и късо заоблено тяло. Но Рейчъл беше щастлива, че някой я е оценил като добър човек.

Рейчъл и Танцуващия ураган наблюдаваха за момент разговора на Дори и Вчерашния гръм, след което Рейчъл заговори с развеселен тон.

— Ще бъде интересно да видим кого ще избере.

— Наистина! — Танцуващия ураган се изправи и й подаде ръка. — Време е да оставиш работата и да се преоблечеш. Забравяш, че довечера е големият празник на царевичната реколта. Другите жени вече решат косите си и обличат официалните си дрехи.

— Не съм забравила, но просто исках да привърша с тази кошница — тя се изправи и обви ръцете си около шията му. — Мислех си да облека бялата еленова рокля, която ми даде Звездна светлина. Тя каза, че е много стара, но е красива.

— Красотата идва от жената, която я носи — не от роклята, която покрива тялото — той се гушна във врата й и прошепна. — Ела вътре и аз ще ти помогна да се облечеш за празника.

Дрезгавите нотки в гласа му я накараха да потръпне от удоволствието, което се разля по цялото й тяло.

— Искаш да ми помогнеш да се облека ли? Не си ми от голяма полза, когато се обличам, съпруже мой, но за сметка на това много ми харесва как ме събличаш.

— Ако искаш да имаме бебе, Рейчъл, трябва да работим за него — той леко я повдигна на ръце, без да обръща внимание, дали някой ги гледа. Индианците, които минаваха покрай вигвама, учтиво обръщаха очи на другата страна.

— Искам да те заведа вътре и да ти покажа как се правят бебета — прошепна Танцуващия ураган предизвикателно.

Тя положи глава на гърдите му, смеейки се, докато то хлътна във вигвама.

— Урагане! Сега всички разбраха какво правиш… какво правим. Приличаме на семейство зайци.

— А защо мислиш, мила Рейчъл, гората е пълна с толкова много зайци?

Тя се изплъзна от ръцете му, докосна с мокасините си чистите рогозки на пода на вигвама и уви ръце около шията му.

— Ще закъснеем за празненството.

Тя докосна долната му устна е върха на езика си.

— И какво като закъснеем?

— Но шаманът трябва да присъства на откриването на празника.

— Аз не съм шаман. Дядо ми може да открие церемонията — той плъзна ръка между връзките на блузата й и погали с твърдите си пръсти гърдите й. — Един мъж не може да бъде обвинен за това, че изпълнява съпружеските си задължения.

Рейчъл въздъхна и затвори очи, като вкусваше приятното докосване на пръстите му върху гърдите си.

— Обещай ми нещо, Урагане.

Той я целуна по шията.

— Стига да е по силите ми…

— Обещай ми, че ще бъда винаги твоя съпруга. Обещай ми, че нищо няма да застане между нас. Обещай ми, че всичко ще продължи като сега.

— Нищо не може да разруши нашия съюз, мила Рейчъл — той отметна копринената коса, която падаше върху лицето й, за да може да вижда небесносините й очи. — Нищо!

Те се целунаха страстно. Първоначално целувката им беше мека и нежна, но след това устните им се впиха жадно и забравиха всичко друго, освен бурното желание един към друг. Ураган повдигна Рейчъл в ръцете си и я повали на постелята, а езиците им се съединиха в танца на любовта, докато тя развързваше препаската му.

Когато пръстите й се увериха в силата на неговото желание, той започна да й шепне думи, които я подканяха. Наслаждавайки се на силата, която упражняваше върху него, тя се надигна, възсядайки тялото му така, че да може да я наблюдава докато се съблича.

По тялото й се разнесоха тръпки на сладостно очакване, като виждаше как тъмните му светнали очи поглъщат всяка извивка на голото й тяло. Тя бавно се събличаше и искаше да удължи еротичното очакване колкото се може повече. Когато захвърли кожената си пола и блуза, тя се изтегна върху него, а плътта й беше гореща, когато мъжкото му копие се допря до вътрешната част на бедрата й.

Устните им се срещнаха в силна изнурителна целувка, която ги остави без дъх, но изпълнени, с още желание. Рейчъл се наведе над Ураган и прокара ръцете си в гъстата му черна коса, а очите й се опияняваха от тъмните му очи, замъглени от страст.

— Сега ли? — прошепна тя и раздвижи бедрата си срещу неговите в бавен, чувствен любовен танц. — Искаш ли сега?

— Да, ки-хи-ти. Обичай ме сега.

Рейчъл повдигна бедрата си, а очите й продължаваха да се впиват в неговите, докато се навеждаше да го поеме.

Танцуващия ураган стенеше със затворени очи и се опитваше да се овладее. След миг Рейчъл започна да се движи бавно и ритмично. Възлестите му ръце я стискаха и отпускаха и той я ръководеше с тях.

Вън от уютния вигвам кухите барабани започнаха да бият, приканвайки жителите да се включат в танца на Благодарността. Но звукът на барабаните и дрънкалките от кухи кратуни се загуби сред страстните вопли на Рейчъл и Ураган, които за пореден път изпитаха вълшебството във взаимната си прегръдка.

Счупения рог се беше навел над огнището пред къщата, а около раменете си за по-топло беше увил воняща меча кожа. Огънят пращеше и пукаше, а мокрите дърва излъчваха малко топлина.

Той се загърна още повече с кожата около раменете си, извади измежду зъбите си едно парче хрущял и продължи да го дъвче. Пръстите му преминаха по обезобразеното от едра шарка лице и той изруга мръснишки.

Зимата беше дошла рано тази година — още един лош късмет в дългата редица от нещастни събития. Откакто Танцуващия ураган беше заминал на юг с бялата си съпруга и скалпа на Счупения рог, селището на мохоките бе сполетяно от редица злини. Сушата беше оставила на жените малко реколта и те трябваше да оберат за зимата малкото лехи с царевица и фасул, които бяха засадили. Не им беше провървяло и в риболова и лова.

Един смел мохок беше предположил, че може би са изтребили вече целия дивеч в района около селището. В края на краищата бяха минали години, откакто се бяха заселили тук, а според обичая трябваше да се местят всяка година, за да не изтребват целия дивеч или цялата риба на едно място. Счупения рог го беше ударил право през лицето с приклада на пушката си и му бе счупил челюстта за наказание, че намеква за вината на Счупения рог за това, че сега бяха гладни.

След това дойде болестта. Счупения рог и неговите хора бяха пътували далече на изток, за да нападнат малко селце на бели заселници. Бяха откраднали хубави коне няколко оловни съдини, голям товар с брашно, захар и осолено месо и цяла камара топли вълнени одеяла. Именно с тези одеяла беше пренесена едрата шарка. Увлечени в нападението, кръвожадните мохокски войни не бяха забелязали, че много от белите заселници бяха болни.

Една седмица след това жителите на мохикското селище започнаха да се разболяват. Първи умряха старите хора. Полския славей и Два юмрука живяха по-малко от пет дни. Счупения рог сам се провъзгласи едновременно за вожд и шаман на селището.

След това треската и мокрите рани започнаха да отнемат живота на жените и децата, и най-накрая на младите мъже. Малцината, които оживяха, като Счупения рог, бяха ужасно обезобразени.

Когато най-сетне снегът отвя ужасния мор от селището, беше станало вече твърде късно да се ходи далече за дивеч. Сега малкото останали жители на селището живееха от месото на кучетата си и онова, което беше останало от откраднатите провизии. Жените започнаха да оплакват загубеното, а мъжете започнаха са си шушукат зад гърба на Счупения рог и съжаляваха, че не са послушали Танцуващия ураган.

Счупения рог хвърли една пръчка в огъня и погледна да види дали Два гарвана идва към него. Счупения рог изсумтя, а приятелят му клекна до огъня. Очевидно имаше да му каже нещо, но се бавеше.

— Говори се да се присъединим към сенеките, от другата страна на реката.

— Сенеките! — Счупения рог изруга и се изплю в огъня. — Тези кучета.

— Но кучетата имат храна. Ние сме не повече от двадесет, братко. Те ще ни приемат. Ще ни спасят от смъртта.

— Ти си предател! Всички сте предатели. Всички си мислите, че аз съм виновен нали?

— Всички грешки лежат в нас самите — отговори той меко на ирокезки. — Не трябваше да позволяваме жените да мързелуват и да не се грижат за градините. Трябваше да ловуваме цяло лято и през есента да приготвим храната за зимата, вместо да нападаме села. Ако бяхме успели да нахраним болните си деца, те можеха да оживеят — той грабна една дълга пръчка, и разрови горящите цепеници в огъня. — Никого не можем да обвиняваме за нашата разруха, освен самите себе си.

— Не, не братко, грешиш — Счупения рог се обърна бавно, тъй като струпейните язви в ставите му затрудняваха движенията му. — За всичко това е виновен Танцуващия ураган. Той ми отмъкна скалпа и с него щастието ми. Ако си имах скалпа, щях да поведа нашия народ към големи победи. Все още бих могъл… стига да можех да си го получа обратно.

Два гарвана дръпна върху ушите си раздърпаната си шапка от воден плъх.

— Забравяш, че Танцуващия ураган е мъртъв.

Счупения рог погледна през мъждукащия огън и върху белязаното му лице се изписа подигравателна усмивка.

— Той не е мъртъв, глупако, само е заминал.

— Видях го как изчезва в пушека от магията на шаман.

Счупения рог направи злорада физиономия и втренчи поглед отново в светлината на огъня.

— Видях го как заминава.

Кръвясалите очи на Два гарвана се облещиха.

— Видял си духа му?

— Видях него. Него и бялата му курва. Видях ги как минават през селището и се запътват на юг — тъмните му очи проблесна странен пламък. — Майка ми ги видя също така. Тя им говори. Мисля, че знам къде е отишъл, но майка ми трябва да ми каже.

Той извърна глава към жилището зад него и изрева някаква команда. За да пестят топлина, сега всички двадесет жители живееха в къщата, която някога беше ритуална града.

В следващия момент Хубава жена се появи на входа на колибата. Тя беше приведена от болки в ставите, а лицето й със заешката устна беше хлътнало от глад.

— Съпруже?

— Изпрати ми старицата и ми донеси храна. Гладен съм.

— И ние всички сме гладни. Няма нищо за ядене — тя се обърна да си върви. — Ще ти изпратя старицата.

Плачеща жена излезе от общата колиба и дойде накуцвайки един миг по-късно. Тя беше болнава, кожата и станала прозрачна от старост и гладуване, но оставаше незасегната от едрата шарка. Все още беше красива жена.

— Викал си ме, сине?

— Кажи ми къде отиде.

Тя се приближи до огъня.

— Кой?

— Брат ми, който вече не ми е брат.

Тя сведе очи към покритата със сняг земя.

— Мъртъв е. Всичките ми деца са мъртви, освен ти Велики вожде.

Тя изговори последните думи с цялата подигравателност, на която беше способна.

— Лъжкиня! — Счупения рог се надигна с мечата кожа, все още около раменете му. — Видях как тръгва с бялата си курва. Видях те, че стоиш до дърветата. Ти му заговори. Ти си му казала къде да отиде.

— В онази нощ, когато умря синът ми, имаше много духове. Много духове.

Счупения рог посегна и удари майка си по лицето.

Два гарвана ахна, но не посмя да се намеси. Той все пак имаше жена и дете, за които трябваше да се грижи. Ако Счупения рог го убие, те със сигурност щяха да загинат.

Плачеща жена се залюля назад от силата на ръката на сина си, но не падна. Бавно тя вдигна глава, за да го погледне, а в сивите й очи се четеше подигравка.

— Старата жена съжалява, че те разочарова.

Счупения рог сграбчи задната част на наметката й от катерица и събори крехкото й тяло на земята.

— Кажи ми къде отиде човекът, който ме прокле, или ще те убия, старице!

Плачеща жена притвори очи. Тя беше уморена и безучастна, тъй като на тази земя не беше останал никой от тези, които обичаше и които я обичаха. Смъртта нямаше да бъде толкова ужасно нещо.

— Моят син, Танцуващия ураган, е мъртъв — каза тя, на езика на лени ленапи. Звукът на тези думи беше като музика в ушите й. Не си спомняше от кога не се беше осмелявала да говори на родния си език:

Счупения рог извади ножа си от калъфа.

— Казвай, старице! Давам ти последна възможност!

Плачеща жена остана неподвижна. Чувстваше студения вятър по лицето си и се усмихна. Смъртта щеше да я отведе в родното й селище на лени ленапи. Въпреки че никога не се беше връщала там в живота си, в смъртта си щеше да се върне на мястото, където беше прекарала щастливите си дни.

Плачеща жена не почувства агонията на смъртта, когато ножът разпра гръдния й кош и се заби в спокойното й сърце.