Дива любов

Глава двадесет и седма

Танцуващия ураган клекна до огъня, който беше стъкмил в очакване на завръщането на Рейчъл, но още не го беше запалил. Погледна към изгряващата луна и се ориентира колко е часът. Полунощ…

Беше полунощ, а Рейчъл още я нямаше. Когато настъпи здрачът, и тя не се появи, той си каза, че сигурно й е трябвало повече време, за да вземе парите, отколкото тя предполагаше. А може и да е останала да вечеря с брат си, Томас, когото никога вече няма да види. След това обаче падна мрак, а нея все още я нямаше.

Ураган сви юмруци и ги размаха пред бледата луна, която грееше високо над главата му.

— Къде си? — питаше настойчиво той. Гласът му отекна във върховете на дърветата, преди да се слее със звуците на нощната гора и да заглъхне. — Къде си, моя любов, Моя съпруго? — той пое дълбоко дъх. — Дали не ме предаде? — Тази мисъл дори не му беше хрумвала, докато не я изрече на глас. Рейчъл не би сторила това. Тя не може да направи това с него и с техния син Ка-уе-рас, който ги чакаше в стана на лени ленапи. Не може през цялото това време, откакто Та-уа-ни умря, да се е преструвала, че е щастлива. Не е възможно да го е залъгвала с обещанието, че винаги ще бъде до него. А дали не се заблуждаваше? . Той стана да раздвижи прасците си и се питаше, колко ли дълго още ще трябва да чака така. Часове, може би.

Дали не чакаше напразно? Дали тя го беше изоставила?

Ами ако Гифърд Лангстън, страхливецът, по чудо беше успял да се спаси и да се върне във Филаделфия. Рейчъл беше толкова сигурна, че е мъртъв и затова Ураган никога не зачекна този въпрос. Но ако той беше жив? Може би щеше да я подмами в дома си с обещания за хубави вещи, охолство и безгрижие? Дори можеше да убеди Рейчъл, че ирокезецът, който се е присъединил към лени ленапи, е недостоен за нея? Ами ако през цялото време тя е обмисляла как да накара Танцуващия ураган да я заведе до Филаделфия, само за да остане там и да се върне към предишния си безсмислен живот. Дали се е преструвала, че мисли за неговия народ, когато му предложи зестрата си, за да купят с парите необходимото за пътуването на запад?

Танцуващия ураган дълго се разхожда напред-назад из малката поляна и гледа луната в ясното нощно небе. Часовете изтичаха, надеждата му воюваше със съмнението, че жена му ще се появи с логично обяснение на закъснението си. Но тя не идваше. Цяла нощ Танцуващия ураган се бори с чувството, че е измамен, което бавно се промъкваше в душата му. Чувстваше се като глупак. Обичаше Рейчъл по-силно от Та-уа-ни. Защо не си взе поука още от нея? Защо позволи да бъде измамен от още по-красива и още по-умна жена? И освен това бяла. Нима брат му, Счупения рог, не беше прав, когато говореше за жените, въпреки че тогава Танцуващия ураган не искаше да се съгласи с него?

Като продължи да се терзае от съмнения за Рейчъл, Танцуващия ураган остана в бивака си, докато първите лъчи на зората обагриха утринното небе. Чу чуруликането на птиците и усети как мирисът на росата се надига от плътните дъбови листа. След това приготви торбата си. Покри огъня, който беше стъкмил за Рейчъл, метна оръжието си на рамо обърна гръб на зловещия град, наречен Филаделфия и тръгна за дома.

Рейчъл се въртеше и извиваше под тежките одеяла, с които я бяха завили. Грубата бяла нощница, която й стигаше до петите, се беше увила около глезените и пречеше на движенията й. Сънува, че се дави и дебели тръстики се заплитат около нея и я дърпат към дъното. Не можеше да диша, не можеше да мисли. Гадеше й се, а главата й така туптеше от болка, че и най-малкият шум я караше да се свива от ужас.

От време на време чуваше гласове, но повечето и бяха непознати. Ураган? Опита се да го повика, да му каже, че е болна. От устата й не излизаше звук. Искаше да види малкото си момченце с пухкавите, розови, бузки. Защо тези хора я наливаха с този ужасен чай, които я давеше. Не го харесваше: Не искаше да го пие повече. Къде беше Ка-уе-рас? Къде беше Ураган? Защо не беше тук, за да се грижи за нея? Нима не знаеше, че тя е болна?

Картини от миналото минаваха в съзнанието и. Някои бяха толкова неясни, че се изплъзваха неусетно, но други пък бяха ясни като водата на река Метуксик. Спомни си усмивката на Ураган, смехът му, докосването на загрубялата му ръка, когато обгръщаше с нея гърдата и. Спомни си излета, на който бяха завели Ка-уе-рас, точно преди да заминат.

Те заминаха… Да, сега си го спомни, но къде отидоха? Мъчеше се да си спомни, но мозъкът й беше смесица от безсмислени звуци и картини. Знаеше, че не е у дома, във вигвама си. Миризмите бяха други, Това място вонеше на болест и спарен въздух. Нямаше вятър, светлина, само задушна тъмнина.

— Рейчъл?

Някакъв глас проникна през вцепенението й и тя бавно обърна глава към него, въпреки че беше неприятен.

— Рейчъл, скъпа, чуваш ли ме?

— Гифърд? — гласът й беше хрипкав. Не можеше да отвори очи. Болката беше непоносима.

— Да, Рейчъл, скъпа.

— Къ… — опитваше се да си припомни думите. — Къ… Къде е Ураган? Искам да дойде.

— Не разбирам за какво говориш, скъпа — тя усети, че някой взе ръката й и я стисна. Мускулите и останаха неподвижни. — Ти си много болна.

— Ис… искам Ураган — настоя тя. — Искам съпруга си. Моля те, Гифърд, намери го.

— О, сладка моя, аз съм твоят съпруг и съм до теб. Не съм те оставял сама от два дена насам, откакто си болна.

— Не, не, искам моя съпруг. Ураган… Танцуващия ураган. Той е моя съпруг. Той…

Гифърд се изсмя.

— Ти бълнуваш. Та ти нямаш друг съпруг, глупачето ми. Аз съм. Вече цяла година. Женени, сме от една година.

Тя се обърна. Ридание даваше гърлото й.

— Не, аз съм Рейчъл, жената на Танцуващия ураган.

— Ти си Рейчъл. Когато пристигна от Лондон, беше лейди Мороувър. Дойдохте с брат ти, за да се ожениш за мен.

— Т… Томас?

— Да, точно така. Но той е вече мъртъв. Удави се в морето. Ти нямаш никого, освен мен, сладка моя съпруго.

— Ин… индианците?

Той придърпа тежката завивка до брадичката и. Тя искаше да възрази, беше й горещо, но нямаше сили.

— Няма никакви индианци, скъпа.

— Счупения рог, Хубава жена…

Той се разсмя отново. Тя чу как един стол се затътри по дървения под и спря до леглото й.

— Мозъкът ти прави номера. Винаги си имала богато въображение.

— Тя е бълнувала? Сънувала? Индианецът Танцуващия ураган е бил само сън. Не е възможно.

— Но, но ние… ние бяхме пленени. Ирокезите, спомних си, сигурна съм — тя успя да каже със сетни сили. Устните й бяха толкова пресъхнали, че се напукваха, когато говореше.

— Това е просто сън, лош сън, скъпа — той се надвеси над нея и въпреки, че не го виждаше, усети присъствието му. — А, сега, изпий това и ще се почувстваш по-добре.

Тя усети как топлият ръб на чашата докосва устните й и извърна глава.

— Не!

Миришеше лошо и беше отвратително на вкус. Всеки път, когато я караха да пие това, тя потъваше в бездната на бълнуванията. Тогава сънуваше индианското селище… и си представяше индианския си любим, с буйната черна коса.

— Рейчъл, трябва да изпиеш това, ако искаш да оздравееш — Гифърд говореше със сериозен глас.

Тя отново поклати глава.

— Не! Не ме карай да го пия. Не искам да страдам. Помогни ми… помогнете…

— Добре тогава, щом не искаш сама да го изпиеш, аз ще ти помогна.

Рейчъл стисна устава да не пие от пагубната напитка, но той я отвори насила и я изля в гърлото й. Тя се опита да не диша колкото може по-дълго, но започна да се задушава и когато пое въздух, чаят се стече в гърлото й.

— Така, така, сега е добре.

Гифърд избърса брадичката й. Усети как сълзите и се стичаха по бузите.

— Махай се — прошепна тя и усети, че отново потъва в безсъзнание. — Махай се и ме остави да умра.

Столът отново се затътри по пода и когато Гифърд се обади, гласът му идваше от другия край на стаята.

— Всичко с времето си, моя любов — каза той с особен тон. — Всички с времето си.

Танцуващия ураган стоеше зад дувара на една мандра и наблюдаваше едно момиче с боне, което простираше. Той се опря върху хладния зид и зачака тя да си отиде.

Танцуващия ураган беше вървял целия ден и нямаше време да си припомни миналите събития. Рейчъл не се беше върнала, значи го беше изоставила. Не беше ли прав? А може би не? Рейчъл не беше Та-уа-ни. Рейчъл го обичаше. Не го беше изричала, но той го виждаше в очите й, в гласа й, в допира й.

Рейчъл беше почтена жена. Ако беше решила да го напусне, щеше да говори за това, щеше да му го каже. Той натисна с мокасината си влажната трева. Беше несправедливо да прави прибързани изводи. Защо толкова бързо я нарочи? Може би заради Та-уа-ни и болката, която тя му причини. А може би съвсем естественото недоверие към жените, което тя му създаде.

Но щом премина първоначалният му гняв, Ураган осъзна, че преди два дена, по обратният път от Филаделфия, не беше разсъждавал разумно. Добрият шаман не прави така. Добрият шаман претегля всичко и дава на всекиму дължимото. Страхуваше се, че не беше постъпил така с Рейчъл… неговата мила Рейчъл.

Танцуващия ураган, разбира се, не пренебрегваше минималната възможност Рейчъл да е предала любовта им. Всичко се случваше на този свят. Но ако тя беше направила това, той искаше отново да види лицето й. Искаше да го чуе от собствената й уста.

Момичето с раираната пола и висящото боне, което простираше прането, взе коша и тръгна обратно към кухнята. Ураган изчака и не я изпусна от очи, докато не влезе вътре. След това той излезе от прикритието си.

Грабна от простора едни виненочервени панталони, бяла ленена риза и чифт дълги, бели чорапи. Зад един храст ароматни рози той свали кожената си туника, препаската и високите до коляното мокасини. Облече се в глупавите дрехи на бледоликите и след това, понеже нямаше обувки, пак си обу мокасините. Откъсна една лента от подгъва на ризата и с нея завърза косата си на опашка. После скри чантата под храста. Остави всичкото си оръжие, с изключение на ловния нож, който мушна в колана на панталоните си и покри дръжката му с ризата си. Трябваше само да си намери шапка и можеше да се слее с множеството по улиците на Филаделфия. Рейчъл му беше казала, че в града много често идват индианци, които са станали трапери или търговци и които бяха станали зависими в прехраната си от белите, Затова реши, че като е подходящо облечен никой няма да го спре.

Когато мина през задния двор и излезе на калдъръма, благодари на Господ, че се беше сетил да попита Рейчъл, как е разположен градът. Въпреки че чертежите й върху пясъка бяха претрупани с подробности и несъразмерни, той знаеше къде се намира съдът и къде е къщата на оня страхливец. Инстинктът го насочи натам. Ще влезе и ще открие своята Рейчъл и тогава ще разбере със сигурност, дали го е напуснала по своя воля. Нямаше значение какво ще каже. Истината се криеше в светлосините й очи.

Танцуващия ураган тръгна по калдъръмения тротоар с наведена глава. Когато приближи един човек, той почтително слезе от тротоара. Движението му приличаше много на това, което правят ирокезките жени, когато видят мъж. Не беше минал и една пряка, когато зърна една триъгълна филцова шапка, оставена на седалката на един зеленчуков фургон. Кочияшът разтоварваше зеленчуци пред една къща. Веднага щом той се скри, Ураган грабна шапката от седалката и я нахлузи на главата си. Така се почувства по-добре прикрит в този странен, шумен свят. След това бързо тръгна в северозападна посока, където предполагаше, че е домът на Гифърд.

Къщите толкова си приличаха, че Ураган се притесни дали ще може да различи къщата на страхливеца. Благодарение на късмета си, а може би и на божията намеса, той мина покрай къщата точно когато страхливецът се появи на вратата и започна да говори с един развълнуван посетител. Като внимаваше никой да не го види, Танцуващия ураган се скри зад едни чемширени храсти, точно до къщата и започна да слуша внимателно разпаления разговор.

— Пусни ме да я видя, жалко човече, или ще ти откъсна главата!

— Е, Томас, нали ти обясних, че лекарят забрани всякакви посещения. Тя е много болна, Няма и да разбере, че си я посетил.

Томас? Не беше ли Томас брат на Рейчъл? Нима Рейчъл беше болна? За нея ли говореха?

— Не ме интересува. Искам да я видя.

— Разбира се. Започна да се оправя. Вече на няколко пъти идва в съзнание. Виждам значително подобрение. Мисля, че до края на седмицата ще може вече да става — говореше страхливецът. Беше облечен с дреха от синя коприна, подобна на рокля.

— Какво, по дяволите, й има? Не ми каза от какво е болна.

Ураган следеше внимателно стойката на брата. Единият му крак беше опрян на най-горното стъпало и поклащаше ръката си, свита в юмрук. Дрехите му бяха от хубав плат, но в него имаше някаква мъжка небрежност, която липсваше у наконтения като паун Гифърд.

— Лекарят не е сигурен. Смята, че е от шока. Преживява шок от спасението си, от това, че е оцеляла.

— Говорих с Джон Колмъри. Той ми каза, че й нямало нищо, когато я взели от пътя за Филаделфия.

— Била е добре физически, но очевидно разумът й е много разстроен. Беше объркана и бръщолевеше какво ли не. В един момент дори отрече, че ми е съпруга — той се разсмя. — Но ти знаеш, че аз имам документите, с които мога да докажа, че това не е вярно.

— Мерзавец.

— Е, стига, стига. Ако ми отправяш обиди, това само ще ме накара да не те пусна при нея.

— Кога мога да я видя?

Гифърд приглади обръснатата си брадичка.

— Довечера… може би.

— Като дойда довечера, ще ме пуснеш ли?

Ако състоянието й продължава да се подобрява, не виждам защо да не може.

— Добре — Томас вдигна заканително пръст, точно пред лицето на Гифърд. — Ще почакам до довечера, но те предупреждавам. Ако се опитваш да ме изиграеш, гневът ми ще мине всякакви граници. Не отговарям за действията си.

Гифърд отстъпи към входа.

— Ела довечера Томи и ще видим.

Вратата се затвори с трясък и Танцуващия ураган се сниши в чемширените храсти. Той видя, че Томас поглежда нагоре, към прозорците с плътно дръпнатите завеси. След това, псувайки тихо, той се обърна и тръгна надолу по улицата.

Неговата Рейчъл е болна? Танцуващия ураган усети, че му прималява. Разбира се, оня страхливец лъжеше. Тя може би просто не иска да види брат си, но може наистина да е болна.

Първото, което му хрумна, бе да влезе в къщата на страхливеца и да намери Рейчъл. Така сам ще разбере какво й е. Но мъдрият шаман никога не влиза във вражеския лагер, без да се е подготвил. Ураган видя, че братът зави зад ъгъла и изчезна. Поколеба се за миг, но след това изскочи на тротоара, нахлузи ниско триъгълната шапка и тръгна след Томас.