Дива любов

Глава четвърта

— Ставай! Ставай, Ра-чел! — нареди Хубава жена.

Рейчъл замига объркано. Едва се бе зазорило. Светлорозовите отблясъци на изгрева украсяваха върховете на дърветата. В лагера на мохоките още беше тихо. Само няколко жени бяха станали, за да се захванат с обичайните си задължения преди другите.

— Ставай! Чуваш ли? — повтори Хубава жена и извади заплашително ножа си от пояса на късата си лятна пола.

Без да иска Рейчъл потръпна. Но нейната похитителка само сряза каишите, с които ръцете й бяха вързани отзад.

— Какво искаш от мене? Какво правиш? — предизвикателно извика Рейчъл, като се опитваше да скрие страха, който изпитваше.

Тя протърка пресните бразди върху разранените си китки, които бяха оставили кожените каиши. Хубава жена я водеше някъде. Някъде само нея.

— Какво правиш? — попита Дори, събудена от гласовете. — Къде я водиш, Хубава жена?

— Ставай! — настоятелно повтори Хубава жена, като притисна обутия си в мокасина крак в бедрото на Рейчъл, което се показваше разголено от раздърпаната й жакардова дреха. — Ставай, тази жена има нужда от теб.

— Вземи мен — възпротиви се Дори, когато Рейчъл залитна изправяйки се на крака. — Вземи мен, проклета заешка уста.

Рейчъл се обърна и погледна за първи път към Дори. Жената беше набита, с големи сини очи и гъста подстригана рижава коса. Лицето й беше сипаничаво и измършавяло, но в очите й искреше някаква жизненост, същата тази жизненост, която Рейчъл вече беше доловила в гласа на новата си приятелка.

— Стига приказки! — извика Хубава жена и удари Дори с опакото на ръката си. — Без повече приказки. Ако се обадиш още веднъж, ще ти откъсна езика и ще го хвърля на кучетата.

— Не се притеснявай — обърна се Рейчъл към Дори, като се опитваше да сгъне краката си, за да им възвърне чувствителността. — Ще се оправя.

Рейчъл изпитваше желание да посегне към Дори и да изтрие струйката кръв, която се стичаше от ъгълчето на устата й, но разбра, че това само ще ядоса Хубава жена още повече.

— Какво става тук, искам да знам! — попита Гифърд, когото цялото това раздвижване беше събудило. — Къде отвеждаш годеницата ми? Настоявам да ми кажеш какво ще правиш с Рейчъл?

— Тихо, Гифърд — обърна се рязко към него Рейчъл. — Млъкни или ще ги накараш да ни убият и двамата.

В следващия момент съжали, че го нагруби така. Той просто се беше опитал да я защити, но за Бога, не разбираше ли, че съдбата им зависеше изцяло от тази дивачка?

Хубава жена я подбутна напред.

— Върви! Върви към моята колиба!

Рейчъл хвърли бегъл поглед през рамо към Гифърд и Дори и забързано тръгна пред Хубава жена.

Индианката я поведе към една колиба в края на редицата. Над вратата беше нарисувана мечка с широко отворена уста, от която се подаваха кръвожадни зъби.

— Влизай! — нареди грубо Хубава жена.

Рейчъл се вмъкна бързо вътре. Къщата беше изградена от фиданки и покрита с кора от бряст, и отвътре изглеждаше още по-голяма, отколкото отвън. От тавана висяха тъкани торби и изсушени треви. В жилището се усещаше леко уханието на билки и миризмата на дим. Добре подредени купчини животински кожи и кошници бяха струпани по протежение на дългите стени, наред с осем тесни нарове. Рейчъл забеляза няколко деца, които още спяха в леглата си. Два нара по-долу хъркаше Счупения рог.

Рейчъл се запита къде ли са другите три съпруги, за които й беше казала Дори, но реши, че те се занимават с домакинската работа някъде навън. Хубава жена тръсна в ръката на Рейчъл някакъв дървен прибор, който приличаше на лопатка, и потупа върху] дървената кофа, която стоеше близо до студеното огнище в центъра на индианската колиба.

— Изчисти пепелта — тя посочи към вратата. — Навън. Запали огън. Донеси вода.

Тя стисна силно Рейчъл за брадичката с два пръста и приближи лицето си на милиметри от нейното.

— Ти работиш, но не закача мой мъж — тя посочи Счупения рог, който все още спеше дълбоко. — Ако пипнеш мой мъж, ще те убия и ще те изям.

Антрацитно черните й очи се свиха свирепо.

— Разбираш ли думите на тази жена?

Рейчъл пребледня. Поклати бавно глава.

В отговор Хубава жена също кимна и се запъти към вратата. Точно преди да излезе, тя се завъртя и погледна Рейчъл. Като че ли разглеждаше окъсаната дреха на своята пленница. Най-сетне каза:

— Събличай се.

Очите на Рейчъл се разшириха и тя посегна към деколтето си, като че ли да се защити. Наистина, остатъците от нейната жакардова рокля по-скоро разкриваха тялото й, отколкото да го скриват, но все пак бяха някаква защита. Тя погледна увисналите гърди на Хубава жена, като се питаше дали тази жена искаше да я накара да ходи полугола, като останалите диваци в лагера. Рейчъл не допускаше, че може да го направи… поне не пред Гифърд.

Рейчъл повдигна тъмните си мигли и срещна погледа на Хубава жена.

— Събличай! Събличай! — настояваше индианката, докато тършуваше наведена из един куп животински кожи.

Устните на Рейчъл потръпнаха.

— Да си сваля дрехите… тук?

Хубава жена й подхвърли една ощавена кожа. Рейчъл я хвана инстинктивно.

— Искаш да облека това? — попита тя и остави лопатката на земята, за да може да разгледа индианската дреха.

Хубава жена плесна с ръце.

— Хайде! Обличай! На работа!

Тя кръстоса ръцете си пред гърдите в очакване. След моментно колебание, Рейчъл се обърна, за да не я гледат. Добре поне, че Счупения рог още спеше. Тя постоя за миг с кожената дреха в ръце, но знаеше, че няма никакъв избор. Трябваше да изпълни заръките на Хубава жена. Въпреки това, очите й засмъдяха от сълзите на унижение, които се появиха, докато разкъсваше остатъците от своята рокля и бельото си.

Оставяйки английските си дрехи върху задръстения мръсен под, Рейчъл разгъна кожата. Тя представляваше нещо като чувал от някакъв вид животинска кожа, изчистена внимателно от козината. Въпреки че беше съдрана по краищата, шевовете бяха добре съшити и щеше да покрива гърдите й. Рейчъл облече дрехата през главата си и се изненада колко мека и приятна усещаше кожата върху голото си тяло. Неловко опипа колената си и се обърна към Хубава жена.

— Нямаш ли… нямаш ли нещо по-дълго? Това не покрива дори колената ми. Аз съм висока за жена, твърде висока.

Хубава жена сграбчи дрехите на Рейчъл.

— Чакай, не можеш да ми ги вземеш. Те са си мои — когато думите се изплъзнаха от устните й, Рейчъл разбра, че звучат глупаво.

Разбира се, че Хубава жена можеше да й вземе дрехите. Тя можеше да направи каквото пожелаеше. Рейчъл беше нейна пленница.

Хубава жена отново се запъти към вратата на колибата, като държеше под мишница захвърлените дрехи на Рейчъл.

— Огън. Вода. Побързай, Ра-чел.

Рейчъл не можа да задържи леката въздишка на облекчение, изплъзнала се от устните й, когато индианката изчезна. Очевидно, засега Хубава жена искаше от нея само да бъде нейна робиня. Рейчъл можеше да се справи с това. Тя можеше да работи. Можеше да работи, докато измисли план как да избягат с Гифърд.

— Много си хубава — каза някакъв глас, който стресна Рейчъл.

Тя се обърна рязко и видя Счупения рог, който все още се изтягаше на нара. Той подпря главата си на една ръка и размаха пръст.

— Ако искаш да си смениш дрехите, можеш да дойдеш в жилището на този мъж по всяко време — помаха й той с ръка. — По всяко време.

Рейчъл спря да диша, уплашена от факта, че този езичник е видял голото й тяло, но смущението й бързо отстъпи място на гнева.

— Как смееш да ме гледаш!

Той седна в леглото.

— Една красива жена се съблича в дома на един мъж и той не трябва да гледа, така ли?

— Хубава жена ме накара да си сваля дрехите! Твоята жена ме накара да облека тази дреха и ти знаеш това. — Тя стисна зъби. — Мислех, че спиш, а ти си се преструвал, нали?

Той се ухили.

— Много хубаво, да, много хубаво.

Той посегна към нея, преструвайки се, че ще обхване гърбите й с ръцете си.

Рейчъл приклекна до огъня и с отривисти движения започна да изгребва пепелта в кофата, която Хубава жена беше оставила за нея.

— Предупреждавам те — каза тя тихо. — Само да ме докоснеш и ще кажа на жена ти.

— Ти ме предупреждаваш?

Той прокара пръстите си през белязаното си лице, поглъщайки красотата на кожата й, която беше като слонова кост.

— Ако тя си помисли, че аз и ти сме се въргаляли в леглото, ще те убие.

Той изчака нейната реакция и когато видя, че тя не реагира, продължи:

— Тя е убивала и друг път робините, които съм и водил.

Рейчъл го погледна.

— Невинни жени, без съмнение, които ти си насилвал.

Той вдигна рамене, стана и се протегна мързеливо. Кожената му завивка падна на пода, като разкри голото му мъжко тяло.

— Един мъж не може да се спре, ако нуждите му са големи.

Той леко помръдна бедрата си.

За момент Рейчъл беше шокирана от това, как Счупения рог нарочно изложи тялото си на показ, но не извърна погледа си от него. А той искаше точно това. Искаше да я засрами, да я унижи.

— Тогава те предупреждавам — каза тя, като не отклони погледа си от неговия нито за секунда. — Ако ме докоснеш, ще ти взема ножа, който винаги носиш със себе си, и ще те убия. Но преди това — сега беше неин ред да посочи с пръст — ще ти отрежа това, с което очевидно си много горд, въпреки че не знам точно защо…

Усмивката изчезна от лицето, на Счупения рог.

— Не ме заплашвай, англичанке!

Той посегна към един колан и парче плат, което завърза около слабините си.

— Ти си в ръцете ми. Дали ще живееш или ще умреш, зависи от моята дума — той удари голия си юмрук в гърдите си. — Дори този мой брат не може да те спаси!

Брат? Ръката на Рейчъл, която държеше лопатката, увисна във въздуха. Можеше ли да има предвид индианеца, който й беше донесъл вода? Мъжът, който дълго време след като се стъмни я наблюдаваше от сенките на колибите? Дивака, от когото не можеше да откъсне мислите си? Тя повдигна миглите си и срещна дяволския поглед в черните очи на Счупения рог.

— Твоят брат?

— Танцуващия ураган — той повдигна рошавата си вежда с интерес. — Ти знаеш за кого говоря?

Тя сведе очи и насочи цялото си внимание отново към пепелта в огнището. Танцуващия ураган… Значи името му е Танцуващия ураган…

Счупения рог се запъти към вратата.

— Не зная защо се интересуваш от брат ми, Ра-чел, но мога да ти кажа, че от него няма да имаш никаква полза. По-добре обърни очите си насам, към мен. Мога да направя живота ти лесен… или много труден.

Рейчъл отново преглътна страха си. Той я заплашваше. Той коварно се опитваше да я принуди да му се подчинява.

— Помисли върху думите ми — каза Счупения рог, като се насочи към вратата. — Дръж се добре с мене и мога да те направя дори моя жена.

Рейчъл изправи глава, за да му възрази, но видя, че той бе изчезнал. Разгневена, тя започна да забива лопатката в саждите на огнището. Господ да й е на помощ, но тя мразеше този човек. Никога преди това не беше желала никому злото, но сега мразеше Счупения рог и съпругата му Хубава жена и искаше смъртта им. През тялото й премина ледена тръпка и кожата й настръхна. Ще се стигне ли дотам? Смърт? В такъв случай, чия смърт, нейната или тяхната? Тяхната — реши тя изненадана от собствената си решителност. Без съмнение тяхната.

В продължение на повече от седмица Рейчъл изпълняваше ролята на робиня на Хубава жена и другите съпруги на Счупения рог. Почистваше огнищата им, мъкнеше вода от реката, переше мръсните им дрехи на скалите, и дори дереше и почистваше кожите на убитите зайци и катерици. Сервираше на Счупения рог храна и беше принудена да търпи неприличните му забележки. Веднъж се беше опитал да я докосне, но в този момент в колибата влезе Хубава жена. Рейчъл знаеше, че тя е видяла нещо, защото въпреки че не каза нищо, индианката избухна и започна да я обвинява, че не бе свършила някаква черна работа както трябва. Тогава тя удари Рейчъл през ръката с една цепеница и Рейчъл все още носеше белезите като доказателство.

Въпреки всичко, часовете на непосилен и несвойствен труд бяха дали възможност на Рейчъл да мисли. Относителната й свобода да се движи из лагера й беше позволила да установи реда на часовоите и графика на техните дежурства през нощта, когато според нея беше най-подходящото време да избягат заедно с Гифърд.

Мисълта за Гифърд я накара да повдигне глава и да огледа лагера от мястото, където беше коленичила и режеше тиква за вечерята. Гифърд не се чувстваше добре. Отказваше да яде каквото му предлагаха и пиеше вода само защото вечер по тъмно, когато връщаха Рейчъл обратно при другите пленници, които държаха завързани, тя настояваше за това.

Хубава жена излезе от колибата, като носеше един метален съд и няколко дървени прибора в една широка тъкана торба, които тръсна пред Рейчъл.

— Мий.

— В момента режа тиквата, както ми каза.

— Мий сега — настоя индианката.

Рейчъл бавно стана. Слава богу, че денят вече беше към своя край, тъй като вече имаше чувството, че ще припадне.

— Мий сега — промърмори тя.

— Добре, ще ги измия сега.

— Ще намериш ли пътя? — попита Хубава жена със стиснати от раздразнение устни.

— Да, да, мога да се оправя до реката и обратно. — Рейчъл се опита да прозвучи твърде уморено и незаинтересовано, но вътре в нея сърцето й щеше да изхвърчи. За първи път, Хубава жена щеше да я пусне далече от очите си! Това можеше да се окаже чудесна възможност да разгледа по-добре как спъват конете.

Хубава жена хвана Рейчъл за ръката и я извъртя към себе си.

— Ти няма да бягаш.

Рейчъл поклати глава.

— Да бягам? Къде да бягам?

Жената я гледаше с неприязън.

— Ти се опитай да избягаш, а аз ще те убия.

— Знам, знам — промърмори Рейчъл, твърде уморена, за да обръща внимание дали Хубава жена щеше да й удари шамар за дързостта. — Ще ме убиеш и ще ме изядеш, или пък ще ме дадеш на кучетата.

Хубава жена се намръщи, но я пусна.

— Връщай се бързо.

Рейчъл кимна, че е разбрала и се запъти към реката покрай добре подредените колиби. Когато мина през стената от трънаци, откъдето беше влязла в селището първата вечер, Рейчъл пое по една тясна пътека към малката река, която, както разбра, по-нагоре по течението се вливаше в Сейнт Лорънс. По пътя тя се размина с една от второстепенните съпруги на Счупения рог и сведе поглед в знак на подчинение. Няколко дни й трябваха да разбере, че жените от къщата на Счупения рог я удрят поради това, че ги гледа в очите.

Когато стигна до реката, Рейчъл взе кошницата с мръсните готварски прибори и слезе по хлъзгавия бряг до любимата си скала. Наоколо не се виждаше никой, освен три момчета, които ловяха риба на четвърт миля надолу по реката. Това е добре, помисли си тя. Имам малко време и за себе си. Рейчъл не беше разбрала колко обича моментите, когато е сама със себе си, докато тази възможност не й беше отнета. Сега имаше усещането, че през цялото време я наблюдават любопитни очи. Хората непрекъснато я гледаха, в очакване да направи или да каже нещо не както трябва. Дори и Гифърд.

Клекнала върху камъка, както беше видяла да правят другите жени, Рейчъл извади една мръсна лъжица за готвене и започна да я плакне. Чистата студена вода беше толкова приятна за ръцете й, че й се прииска да се гмурне във водата точно тук. Беше й горещо и чувстваше кожата си лепкава и мръсна. С малкото време, което Хубава жена й позволяваше да се приготви сутрин, тя едва успяваше да си измие лицето и да прокара пръсти през отчайващо обърканата си коса, преди жената да й нареди да се захваща с работата.

Като извади чистата лъжица от водата, Рейчъл се напръска с вода. Водата беше толкова приятна за нагорещеното й тяло, че тя взе малко вода в шепата си и я изсипа отпред върху дрехата си. С кикот посегна към водата отново и напръска лицето си, след това ръцете, и накрая босите си крака. Преди да разбере какво става, Рейчъл се беше подхлъзнала от камъка и стоеше във вода до кръста, като се смееше и пляскаше.

Без да знае защо, тя погледна нагоре и изведнъж го видя. Той стоеше на отсрещния бряг и се усмихваше… усмихваше се на нея. Тя замръзна на място, а сините й очи срещнаха неговия поглед.

Танцуващия ураган не знаеше какво го накара да проследи бялата робиня на брат си до реката. Обикновено той не беше човек на поривите, нито пък търсеше компанията на другите. Беше самотник, който се наслаждаваше на уединението на дните си. Не знаеше и какво търси като дойде тук, но наградата му беше голяма. Той беше удивен от тази жена, наречена Рейчъл, която се беше гмурнала във водата с такова безгрижно увлечение, което подсказваше, че въпреки непреодолимата си тежка съдба, беше някак си успяла да намери частица светлина в тъмнината на своето отчаяние. Независимо от факта, че беше пленница — задържана в непозната земя от непознати хора, тя беше използвала частицата време, за да откъсне цвете от тръните на своята съдба.

О, богове, но тя беше красива, дори и с бялата си кожа на бледоликите. Лицето й имаше съвършена форма, а косата й, от която се стичаше вода, приличаше на тъмна завеса от коприна. Погледът му срещна нейния и за момент той беше като омагьосан. Той беше виждал сини очи и по-рано, когато беше в мисията Свети Реджис, където йезуитите го бяха научили на своя език и на своя бог. И все пак Танцуващия ураган още се учудваше как може да се гледа с очи като небето. Истинският цвят на очите беше кафявият, всеки знаеше това.

Рейчъл кръстоса ръцете си на кръста, като че ли да се защити, но все пак не помръдна. В този мъж имаше нещо, което я привличаше, нещо, което я изпълваше с ужасни, сладострастни мисли.

Танцуващия ураган тръгна бавно към водата, но Рейчъл продължаваше да стои неподвижно. Той взе вода в шепите си и поля широкия, си гръден кош, като Всяко движение очертаваше мускулите му. Видя, че тя го гледа.

— Майката река е студена днес — каза той на своя напевен английски.

Тя се опита да откъсне поглед от мускулестите му ръце, по които водата се стичаше на ручейчета.

— Да — отговори тя, като не знаеше какво друго да каже.

Той направи една крачка напред — тя отстъпи една назад. Той й предложи ръката си.

— Няма да ти направя нищо лошо.

— Ще ми… ще ми помогнеш ли да избягам? — осмели се да попита тя.

Танцуващия ураган се усмихна. Колко беше храбра и умна. Тя гледаше врага в очите, разбра слабото му място и се прицели в него.

— Щях да ти помогна, ако можех, но не мога. Ти принадлежиш на Счупения рог. Аз не мога да се намеся. Това е законът на Народа.

Тя наведе глава, объркана от сълзите, които изведнъж замъглиха очите й.

— Разбирам — тя се опита да прикрие болката и оскърблението в гласа си. Какво я беше накарало да си помисли, че дивакът ще й помогне? Какво я беше накарало в този момент да почувства, че животът й зависи от него — врага?

— Не, не разбираш — каза той кротко и усети как потъва в дълбочината на небесносините й очи, — но искам да можех да ти обясня. Искам да можех да те взема в ръцете си и да те отведа оттук. Искам да можех да те прегръщам, да те любя върху легло от мъх.

Танцуващия ураган не разбра какво го беше подтикнало да изрече тези глупави мисли, но думите изскочиха от устата му, преди да може да ги спре.

Рейчъл наблюдаваше една клечка, която се носеше по водата, а в главата й кънтяха думите на Танцуващия ураган. Искам да можех да те прегръщам, да правя любов с теб върху легло от мъх, беше казал той, Рейчъл очакваше да открие у себе си чувства като смущение, негодувание, крайно недоверие, но не изпита нищо такова. Ако такова нещо й беше казал някой англичанин, тя щеше да го зашлеви право в лицето заради обидата; но от този дивак тя не почувства никакво оскърбление. Думите му я накараха да се изчерви от… не знаеше от какво.

Рейчъл се обърна и тръгна към брега, където се качи върху камъка. Той я последва.

— Трябва да вървя — каза тя по-скоро на себе си, отколкото на него. — Хубава жена ще се ядоса. Много се забавих.

Тя започна бързо да мие останалите в кошницата съдове, а от мократа й коса още се стичаше вода.

Танцуващия ураган дойде на брега при нея. Искаше да я утеши, но не знаеше как. Той извърна погледа си, като се бореше с гнева си. Беше ядосан на брат си, заради това, което причиняваше на тази красива жена, но още по-ядосан беше на себе си, че не може да й помогне. Ако помогнеше на робинята да избяга, другите пленници щяха да бъдат измъчвани и убити. Танцуващия ураган щеше да бъде изправен пред Съвета за неподчинение на законите на Народа. Щеше да бъде наказан, може би дори изгонен, а тогава как щеше да помага тук на хората си?

— По друго време, на друго място…

В нейните уши гласът му звучеше като шепот на вятъра. Тя го погледна.

— По друго време, на друго място, какво?

— По друго време, на друго място и аз…

Внезапно думите му бяха прекъснати от виковете на мъже и лая на кучета.

Изведнъж лагерът се изпълни с оживление. Чуваше се смях и звънки мъжки гласове, които говореха на… френски.

Рейчъл погледна Танцуващия ураган.

— Французите са дошли да ни купят, нали?

Танцуващия ураган се обърна, така че жената до него да не види лицето му.

— Кахийла — промълви той на майчиния си език. — Да, малка моя, дошли са за вас.