Драконът от Луалаба

10

С изгрева на слънцето групата тръгна към блатата начело с гиганта Рудахигва, който не изпускаше от поглед прясната диря на похитителя. След водача крачеше Наумов, следван от Анри Льоблан, Зигфрид Ерлих, Манзилала и най-отзад Жозеф Симон.

Мулатът недоволствуваше от мястото си в колоната. Никой не обича това място. Туземците обикновено изчакват последния, за да го пронижат незабелязано с отровните си стрели. И горилата, и леопардът, и слонът, и биволът постъпват така. От последния се изисква най-много хладнокръвие и съобразителност. Не по-малко от водача. Затова Жозеф се озърташе внимателно, ослушваше се във всеки подозрителен шум. А на всичко отгоре Зигфрид му възложи още една, само тяхна задача — да следи пилота. Беше подушил намерението му да избяга. Явно блатата с неочакваните им опасности не му се нравеха. Предпочиташе да се метне на самолета и да се прибере в летището си. А сега от това по-лошо нямаше. Стига само да загатне там къде е Огнената пещера. Всъщност не само Манзилала, никой нормален човек не би излагал напразно главата си. Сбъркаха, дето не му казаха за златото. Който чуе за него, тръгва начаса. Не се колебае. Рискува и главата, и честта, всичко.

Ето пилотът пак опитва да изостане, преструва се на изморен, накуцва пресилено.

— Не се спирайте, мосьо Манзилала! — подкани го усмихнат Жозеф. — Опасно е за вас. А бавите и нас.

Мосьо!

Жозеф сви устни. Господин — опитомена маймуна! Научила се да кара самолет и се мисли цивилизован човек. Високомерието на мулата отново заговори. Нищо че Манзилала е свършил лицей, че е с диплом от авиационно училище, че управлява такава сложна машина. Той не може да се мери с Жозеф Симон, макар че Жозеф Симон няма никакво образование. Той има друго, по-важно — бяла кръв. Това стига да го постави на по-горно стъпало, много, по-високо от кой да е негър. Баща му е бял. Наистина един бял негодник, но бял, бвана, господар. Излъгал майка му, слугиня в бънгалото, и я наторил, преди да се роди синът. Жозеф не му прости никога това. И ако не се бе удавил пиян в Конго, Жозеф сам би го удушил. Мразеше го, че беше истински бял, а бе създал син ни бял, ни черен, катър, както казваха на подбив белите. Та и черните. Еднакво презиран и от едните, и от другите. А и той самият еднакво презираше и едните, и другите. Или по-право презираше негрите, диваците, а на белите завиждаше, завиждаше до полуда. Омразата му нямаше край. А трябваше да се прикрива, да им се усмихва, да търпи. От това злобата му нарастваше, напираше в гърдите като вулкан. Цял живот! От дете досега — ни бял, ни черен. В училищата за бели деца не го приемаха, не го искаха и мисионерите. Те търсеха истински диваци, не полудиваци. Белите девойки му обръщаха гръб, черните го отбягваха, защото се бояха. Бояха се от участта на неговата майка. Какво не правеше той да заприлича на белите? Мажеше косата си с брилянтин да я изправи, пудреше се да изглежда по-малко чер, обличаше се по-елегантно от белите. Напразно! Все полунегър! Само в жандармерията го приеха охотно. Изглежда знаеха какво могат да получат от него. Диреха озлобени хора.

От това противно съществуване той виждаше само един изход — пари! Познаваше мулати, познаваше истински негри, които се ползуваха с уважението на белите. Сякаш не забелязваха кожата им. Опасен е блясъкът на парите. Прикрива и черната кожа, и куция крак, и гърбицата. А Жозеф нито гърбица имаше, нито куцаше. Само кожата. Затова му трябваха парите. Жозеф тъкмо бе решил да влезе в една касоразбиваческа банда в Елизабетвил, когато Зигфрид му предложи новата работа. Жозеф тогава бе решил да убива хора за пари, колкото намери в джобовете им. Знаеха ли тия, които вървяха редом с него, предполагаше ли този наперен наемник на какво е способен Жозеф за злато?

И все пак от всичките му спътници най-опасен, то се знае, беше Зигфрид. Жесток, безпощаден. И умен. Недоверчив. С него предстоеше тежка борба. Налагаше се да приспи напълно подозрителността му, да се прави наивен, верен приятел, за да успее в последния момент да се отърве от него, да му грабне всичко под носа. Тридесет-четиридесет кила, колкото може да носи един човек, са и много, и малко. За това, що мечтае Жозеф — малко. Трудно ще измият черната кожа. Нужно е повече. И той ще го получи. Ще се отърве най-първо от немеца, щом ги заведе до пещерата, а с другите ще се справи после, когато излязат от тоя пущинак, когато наближат плантацията на братовчеда му. Наумов, Манзилала, Анри и той самият — това са четири души. Четири носачи по четиридесет правят сто и шестдесет кила. Виж, тъй може! Друго е! Ще измият кожата. Ще си купи дрехи; цели гардероби с костюми, ризи, връзки, обуща. Ще се ожени за бяла жена. Белите жени не виждат нито кожата, нито гърбицата, нито куция крак, когато напреде святка златото. Ще има деца, но те няма да бъдат мулати като него. Ще бъдат по-близо до белите, три четвърти бели, почти бели. А внуците му вече ще бъдат истински бели. И няма да подозират каква цена е платил дядо им. Само той ще си знае…

Групата навлезе в блатистата местност, някаква каша от тиня, мъхове, гнила тръстика и кална вода, над която издигаха къдравите си кичури папирусите.

Рудахигва изгуби следите на похитителя. Но не спря. Инстинктът, вроденият усет му подсказваше точно откъде би минал друг човек. Затова омело нагази във водата.

— Стигнахме ли? — запита нетърпеливо Наумов.

Рудахигва поклати глава.

— Има време! Това е Блатото на облаците москити. После идва пак джунгла. И чак тогава — Вонещата вода, с Огнената пещера. И Типу Тип…

Той изрече последните думи тихо, едва чуто. Изрече ги с гласа на човек, който е изгубил всяка надежда; осъден на смърт, на когото е останало само едно — да умре с вдигната глава.

Отгоре им връхлетяха с подлудяващ звънтеж облаци москити. Толкова много, че небето притъмня. Сякаш гледаха през прозрачна копринена завеса, която трептеше от спектралния блясък на милионите крилца. Едри, с дълги хоботчета иглички, които жилеха като пчели. Лицата, ръцете, краката на хората в миг се покриха със стотици смърдящи мехури. Никой не можеше да се стърпи. Всички се чешеха, раздираха до кръв кожата си. А незамлъкващият звън на милиардите крилца ги докарваше до полуда.

Зигфрид изруга:

— Винаги, когато ме нападнат тези кръвопийци, си спомням с жал за нашите мънички комарчета.

Анри каза:

Чудя се защо има толкова много комари в най-безлюдните области. Та тук не срещат нито хора, нито бозайници, от които да се насмучат до насита с кръв. Само жаби и костенурки.

Наумов се обърна:

— Добре че е така. Иначе ако се пръснат навред, животът на човечеството ще стане ад. А защо се въртят над блатата? Не знам. Не е само защото са родени тук. Та те имат крила. Нещо ги привлича. Някои смятат, че това е метанът. Може да е така. Правени са опити…

Но не се доизказа. Махна с ръка. Унесе се в своите грижи. Къде ли беше сега Люба, неговата Люба? Макар и голяма, известна кинооператорка, той си я представяше все така, както преди години, когато я хващаше за ръце и я въртеше около себе си, въртеше я, докато и на двамата се завиеше свят. Жива ли беше въобще? Щеше ли да я намери? Имаше ли надежда да я спаси от този злокобен Типу Тип? И човек, и звяр…

Ако не беше Рудахигва, спътниците му нямаше да преминат блатото. Щяха да затънат насред пътя в рядката, клокочеща тиня, в напоените с вода мъхове, в плаващите треви, оплетените острици и камъш. Тук-там хората пропадаха във водата до пояс, но краката им скоро опираха в твърда почва и се измъкваха напред. Черният гигант се взираше втренчено във водата пред нозете си, разглеждаше я внимателно, после тръгваше решително, без да сгреши.

— Вожде, минавал ли си друг път оттук? — запита Анри.

— Не! — отвърна ватусът. — Рудахигва познава колко е дълбоко по тревите. Едни растат в плиткото, други в дълбокото. Рудахигва търси плиткото. А Огнената пещера е там, където над джунглата личи малка мъглица. От пушека. Там има пушек.

Най-сетне прегазиха блатото, навлязоха сред папируса. Това беше някакво чудовищно струпване от високи триръбести стъбла, дебели колкото ръката, вдигнали като вили на върховете си по един наръч сено.

Наумов каза с глас, в който звучеше дори уважение:

— Надали има друго растение, на което науката да е повече задължена. Спомнете си папирусите, на които хилядолетия наред са писали египтяни, гърци, римляни. Папирус на египетски език значи „дар на реката“. И той наистина е дар. Не само за писане. Някога хората са се хранели с коренищата му. Ядели ги сурови и печени, с аромат на бадеми…

Анри добави:

— Много го обичат хипопотамите.

Рудахигва сви вдясно. Не можа да се промуши през плътната зелена стена. След стотина метра достигна някаква просека и навлезе в нея.

— Тихо! — предупреди ги той. — Носорог!

Всички се смълчаха. В тесния пролом срещата с този бесен звяр можеше да струва скъпо.

Черният гигант добави:

— Тук не се въдят носорози. Типу Тип ги изяжда. Този е дошъл скоро. Не знае…

Зигфрид и Жозеф стиснаха пушките.

Белгиецът подхвърли:

— Отпред е неуязвим. Мерете се отстрани, под лопатката!

Без да каже нищо повече, отряза едно папирусово стъбло, изхвърли връхния му кичур и го понесе на рамо.

— Скоро е минал — каза Рудахигва. — Стъпканите треви още се изправят.

Дъждът плисна неочаквано, както обикновено става тук. Пътешествениците не спряха. Нито имаше къде да се скрият на сушина, нито беше нужно това. Та те и без това бяха мокри, оваляни в тиня. Дори му се зарадваха. Защото поне докато плющеше, ги избавяше от садизма на москитите, поразхлаждаше смъдналата им надупчена кожа.

Папирусът свърши. Напреде се ширна втора стена от дървовидни папрати и палми, оплетени в зелената бъркотия на лианите. Лист до лист — и никакво стъбло, никаква вейка. Най-различни листа: ситни, едва забележими, и едри, същински зелени чадъри; сърцевидни, перести, мечовидни, лапести, нарязани — погледът се замайва, когато опита да открие отделната петура в това слято зелено единство, в тази рехава зелена скала.

Дъждът скоро опря. Светът просветна. Но комарите все още не се решаваха да излетят. Още сушеха крилца под листата. Оцедливата почва бързо просъхна. Лека мъгла като в парна баня замрежи околността.

Анри Льоблан, който при своите ловувания беше свикнал да се доверява на следотърсаческите дарби на негрите, запита черния водач:

— Какво говорят следите? Близо ли е носорогът?

Вождът каза:

— Ето тази вейка е настъпена скоро. Още не се е изправила. Тази скъсана лиана плаче. Сокът не е засъхнал. Тук носорогът е изровил корен. Рудахигва вижда следата на рога му, дълъг колкото малък човек. Тук, на този шип, има косъм от опашката му. А ухото на Рудахигва чува тихото цвърчене на носороговите пазачи. Наблизо е. Настрани не може. Лианите пречат. Напред или назад?

Внезапно той посегна към съседния храст.

— Косъм! От косата на Малката бяла жена! Рудахигва вече е сигурен. Вярна следа.

Сърцето на нещастния баща се сви. Къде ли я мъкне? Как ли я влече, за да се заплете косата й в храстите? И жива ли е?

— Напред! — извика задъхан от вълнение той. — По-скоро!

— То се знае, напред! — прибави Зигфрид.

Никоя опасност не го плашеше, щом се приближаваше до златото.

Само Манзилала се обади нерешително:

— Хайде да се върнем! Чуйте ме! С въртолета ще свършим по-добра работа.

Наумов го погледна враждебно.

— Да се върнем? А дирята? Как ще следваме дирята отгоре?

Рудахигва спря. Обърна се.

Листният склоп на гората отново се свлече надолу, към земята. През зеления тунел на пътеката се провидя малка поляна. И сред нея, точно насреща им, легнал в тревата, хъркаше шумно носорогът. От никого не се страхува, няма защо да се пази. По гърба му подскачаха малки птички, буфагуси, и кълвяха закачените в гънките на кожата му кърлежи.

— Да го заобиколим! — предложи Наумов.

Рудахигва пошепна:

— Птичките ще ни издадат.

И наистина, щом групата излезе на поляната, буфагусите закрещяха уплашени. Животното рипна на крака. Почна да души тревожно. Ушите му се размърдаха неспокойно. Късогледите му очи не му показваха нищо, а и вятърът духаше откъм него. Само птичките! Само те издаваха опасността. А те не лъжат.

Той се закова на място. Вцепени се. Превърна се на пън, буца глина. Сякаш не живо същество, а чучело, напълнено със слама. Щеше ли да побегне или да се хвърли срещу хората? Всеки чуваше как сърцето му се бъхте в гърдите.

Внезапно вятърът се обърна. Както въртеше сърдито глава и поемаше шумно въздух, носорогът усети човешката миризма. Той не е свикнал да мисли много. Има два вида страхливци: едните бягат, другите атакуват. Носорогът е от вторите. Когато е уплашен, напада.

Хората не мърдаха. Стояха неподвижни, надяваха се да се разминат без бой. Животното също като че ли размисляше. Но какво може да измъдри един носорог? На всички въпроси той има един отговор — нападай! И като изгрухтя заплашително, дебелакът се втурна напред със скоростта на локомотив, пъшкайки като локомотив. Трудно е да се повярва, че това петметрово страшилище може да бяга тъй бързо с късите си, подобни на кютюци крака.

— Не стреляйте! — извика Анри. — Бял носорог! Много рядко животно! Само се скрийте в храстите!

Той оправи очилата, изтича напред и размаха ръце. Носорогът се спусна насреща му като побесняло гигантско прасе. Ловецът го изчака до четири-пет метра и отскочи рязко встрани. Нападателят профуча край него, понесъл страшното си оръжие — рога, дълъг поне метър и половина. После спря глупаво учуден, обърна се, задуши въздуха. Откри го и пак връхлетя. Анри повторно се отмести.

Като ловък тореадор! — възхити се Наумов от самоувереността и пъргавината на звероловеца.

Ядосан, че и тоя път го пропусна, сприхавият великан налетя върху първия храст, който му попадна, и опита да го изкорени. Но все пак успя да съобрази, че не това е врагът му, и се обърна. Тогава Анри размаха пред очите му дългото папирусово стъбло. Наумов неволно помисли дали нещастният младеж не се е побъркал от страх. Нима се надяваше да изплаши бясното животно с тази дълга сламка?

Носорогът наистина се уплаши. Отдръпна се няколко крачки и спря. Тогава пък ловецът настъпи. Знаеше какво трябва да прави в такъв случай. Пред непознатата заплаха, скрита в протегнатия кол, носорогът не устоя. А ловецът продължаваше да напредва бавно, предпазливо. Малко по-бавно се отдръпваше носорогът. Анри спря. Тогава животното се обърна рязко и изчезна в храстите с тревожно изгрухтяване, следвано по въздуха от кресливите си приятелчета.

Хората излязоха от закритията. Наумов приближи до младия човек.

— Как успявате да се справяте така с тези зверове?

Белгиецът отговори естествено, без престорена скромност:

— Научих този трик от моя учител. Не съм в състояние да ви го обясня. От глупост ли или поради лошо зрение, но всички постъпки на носорога на нас изглеждат безсмислени. Защо отстъпва пред пръчката, когато не се поколебава да нападне дори слон, камион, автобус?

Помълча и добави:

— Всъщност тези чудовища са може би най-беззащитните животни на Африка.

Наумов беше слушал това твърдение от много африкански ловци.

Анри се доизказа:

— Ако не са законите, които са ги взели под своя защита, досега не би останал нито един. Достатъчно е само да отскочиш настрана и да стреляш под лопатката… Само толкова…

Зигфрид не можа да скрие неприятното чувство, което почваше да изпитва към този неканен натрапник.

— Според вас — подметна той, — излиза, че в джунглата е все едно като в Европа. Все едно, че се разхождаш по булеварда.

Анри опита да се пошегува:

— Ако спазвате няколко прости правила, в Африка вие ще бъдете тъй сигурни, както на всяко друго място. Това не е моя мисъл. Заимствувах я от един кинооператор шегобиец. Но е вярна. Носете тропически шлем, за да не получите слънчев удар. Пийте преварена вода, за да не хванете дизентерия или тифус. Гълтайте редовно хинин срещу маларията. Пазете се от мухата цеце, за да не получите сънна болест. Мийте си краката, за да не се завъдят кърлежи. Пазете се от бълхи, ако ви е страх от чума. И накрай не попадайте нощем в ноктите на лъв или леопард… И ще видите, че в Африка не е по-опасно откъдето и да е другаде.

— Не ви ли се струва, че позирате малко със смелостта си? — пресече го Зигфрид. Самоувереността на ловеца, опитваща да засенчи неговата самоувереност, почваше да го дразни.

Анри отговори сухо. Очите му изведнъж бяха добили стоманена острота.

— Има смелост и смелост. Това трябва да ви е известно. Аз съм роден в джунглата. На мен един кръстопът в Леополдвил ми създава повече трепет, отколкото всеки звяр в джунглата. С всяко същество тук мога да се справя. Защото съм у дома си. Не съм дошъл само да грабна каквото мога и да бягам…

Но Зигфрид не успя да чуе предизвикателството му.

— Къде е Манзилала? — изкрещя той. — Този подлец!

Всички се озърнаха. Наистина го нямаше. Използувал схватката с носорога, пилотът бе избягал. Дълго го викаха, претърсваха храстите, за да не би случайно да е паднал там ранен или ухапан от змия. Напразно! Нямаше съмнение — избягал!

— Ще го настигна! — реши Зигфрид и тозчас тръгна назад.

— Оставете го! — опита да го спре Наумов. — И без него ще си свършим работата. А ако достигне хеликоптера, още по-добре. Ще може да ни помогне.

Зигфрид не го изслуша.

— Потрябвала ми е помощта му! Той трябва да стои тук. Заедно сме тръгнали, заедно ще вървим или заедно ще се връщаме. В експедициите, както във войската, е нужна дисциплина. Закъде е човек без дисциплина? Вие вървете напред! Аз ще го настигна и ще ви догоня.

Без да слуша увещанията на другите, той тръгна назад. Скри се, потъна в тунела зад полянката. Жозеф се поколеба. Да го последва ли? Наистина картата се намираше у него. И друго — Зигфрид беше хитрец. Връщаше се не само заради дисциплината. Където отива Зигфрид, има сметка. Но тук пък беше Рудахигва. А Рудахигва знаеше по-добре пътя. С него беше по-сигурно отколкото със самолет. Нали за да се вземе златото, трябва да се слезе на земята?

Всички стояха смутени. Недоумяваха защо се върна немецът. Какво го свързваше с пилота?

Рудахигва погледна от високото спътниците си.

— По-добре! Единият, черният — страхливец; другият…

Не се доизказа. Пое отново напред. Навлезе в другия тунел на джунглата. Пътя му пресякоха няколко дребни еленчета на големина колкото заек и изчезнаха. Най-дребните копитни животни на земята. Те имат вкусно месо. Затова са се запазили само в най-глухите усои. Но никой не ги погледна тоя път. Пътешествениците бързаха. Наумов неволно почна да изпреварва водача.

Ненадейно той спря. Обърна се смутен.

— Тамтам!

Рудахигва поклати глава.

— Не! Друго!

— Какво?

— Горски човечета.

Наумов го изгледа в недоумение. Ватусът се доизказа:

— Шимпанзета! Скоро ще стигнем до тях. След стотина метра провиране през шубрака те видяха шест маймунчета сред малка полянка. Най-голямото удряше с тояжка по един кух пън, а другарчетата му подскачаха при всяко прокънтяване на първобитния тъпан.

Наумов затаи дъх.

— Такова чудо! — пошепна той възхитен. — Та те танцуват! Слушайте и ритъма! Ритъмът — зародишът на музиката! Представете си — присъствуваме при раждането на няколко изкуства: музика, танц, опера… Все едно че сме се върнали милион години назад, когато прадядото на човека е правил първите опити да стане човек.

Рудахигва запита изненадан:

— Бащата на Малката бяла жена не е ли виждал шимпанзета?

— Не така! — отвърна естественикът. — Не с тамтам.

— Какво чудно! — вдигна рамена гигантът. — Та маймуните са също така хора като другите. Даже по-умни, по-хитри. Когато белите дяволи карали негрите да им работят, те не закачали маймуните. Защото маймуните се престрували, че не разбират, че не могат и да говорят. Но те могат. Само хитруват…

— Интересни легенди! — подметна Наумов. — Даяките от Борнео пък твърдят, че някога орангутаните били хора. И името им е такова — горски човеци. Но мързеливи. Престанали да се трудят. Затова забравили да говорят, загубили човешкия си образ… Наивно наистина, но с едно ценно зрънце истина — трудът е признакът за очовечаването на животното…

В гората, сред дъха на гнилата растителност и невидимите цветове горе, сред високите корени, почна да се просмуква някакъв нов мирис. Отначало Наумов не можа да го определи. Но после се сети — та това не беше ли димът на фумаролите? Значи вече са близо! Може би още половин час, още десет минути…

В този миг проехтя ревът на Есамба. Толкова силен, толкова отчетлив, сякаш на сто метра от тях! Проточен, зловещ, вдъхващ ужас. Изви, затрептя и изведнъж заглъхна.

Наумов вече тичаше напред, стиснал в ръце заредената пушка. Навлезе в окрайнината сред рафиевата гора. Прекоси я, нагази в папируса. Напреде му през широката просека на стъпкания папирус лъсна езерото.

Мярна му се някакво тъмно тяло, което изчезна с шумно бълбукане. Няколко безредни вълни полазиха през тръстиките.

А пред краката му…

Биологът се наведе, взря се. Не, не беше измама. Стъпки, истински стъпки от чудовищно животно, подобни на патешки следи, с три пръста и опъната плавателна ципа! Само че огромни, колкото вани, запълнени с мътна вода!

Възможно ли беше? Тези невероятни следи! И това туловище, което е направило пътеката сред папируса! И тъмният гръб, който потъна в езерото! Не сънуваше ли? Страшен сън, кошмарен сън!

Шипекве!

Значи не бяха празни приказки легендите, които се мълвяха. Значи наистина съществува…

Вождът Леваника на държавицата Баротзеленд съобщил, че в страната му се подвизава „звяр със змийска глава, на ръст колкото вагон“.

На ръст колкото вагон! Само такова същество можеше да остави тези следи… Колкото вагон… Досега Наумов приемаше с известно недоверие тези легенди. Не ги отричаше. И той като доктор Монар смяташе, че не е теоретически невъзможно да са оцелели до днес някои мезозойски рептилии, особено в страните, влизали в състава на прастария континент Гондвана, а най-вероятно в Африка. Африка не е заливана с вода от петстотин милиона години. Не познава и заледяванията. Същински палеонтологичен музей — окапи, бозайникът люспеник, капски тръбозъб, копитният заек даман, африкански паун, водна земеройка, гигантска горска свиня… Тук, в тия блата, където не е стъпвал кракът на бял човек, може да се крият още много неразгадани тайни. Наумов не би се учудил, ако отгоре му връхлетеше легендарният „конгамато — призракът на смъртта“, червеният крилат крокодил. Щом като съществува шипекве, защо да не е доживял до днес и някой птеродактил? Но дори да е гигантски прилеп с размах на крилата два метра, няма да бъде по-малко чудо… Смята се, че динозаврите са измрели преди седемдесет милиона години… А латимерията? Не твърдяха ли доскоро със същата увереност, че последните перконоги риби, родоначалниците на земноводните, са изчезнали много по-отдавна, преди двеста — двеста и петдесет милиона години? А триоката хатерия от Нова Зеландия, пряката потомка на най-древните влечуги… Две очи като очите на всички гръбначни животни и още едно на темето… Никой не е допускал, че може да са оцелели в жестоката борба за живот. А ги намериха. И то напълно жизнеспособни, надживели хилядолетията…

Групата го настигна. Наумов се обърна.

— Шипекве! — каза кратко той.

Анри и Жозеф стояха потресени, като хипнотизирани от калната локва с форма на патешки крак. Само Рудахигва поклати глава:

— Не е шипекве!

Естественикът го изгледа учуден. Ватусът стоеше с широко отворени очи, задъхан от вълнение, посивял.

— Не е шипекве! — повтори той. — А Типу Тип!

Наумов неволно почувствува жал към него. Какво ли изпитваше нещастният дивак, отровен от рождение със суеверия, когато самият доктор Христо Наумов, старият естественик, стоеше разтреперан, със залепнали в земята нозе. Стоеше обезсилен от мисълта, че би могъл да се срещне лице с лице с някой гигантски динозавър. А знаеше, убеден беше, че не съществуват свръхестествени сили. Това беше влечуго, голямо наистина, уродливо, навярно свирепо, но животно, нещо като крокодил, не повече от един голям крокодил.

— Добре! Да речем, че е Типу Тип! — съгласи се Наумов. — Но какъв е той — човек или животно? Нали досега преследвахме човек? Стъпките му поне бяха човешки.

Черният гигант се дръпна назад.

— Елате по-далеч от Вонещата вода. Рудахигва вече може да ви разкаже всичко.

След малко, скрит зад гъстата завеса на блатистата окрайнина, той ги спря.

— Типу Тип — ту човек, ту чудовище. Ето и сега. Рудахигва вървеше по следата на човек. И изведнъж — чудовище. Човекът стана чудовище.

Наумов не можа да се овладее повече.

— Вожде, хайде да поразгледаме наоколо. Нека потърсим човешка следа, нека потърсим човека Типу Тип, похитителя.

— Не! — поклати упорито глава Рудахигва. — Няма да я намерим. Трябва да чакаме чудовището Типу Тип да се превърне в човека Типу Тип. Тогава…

Анри се намеси в разговора:

— Типу Тип — така негрите наричат някакъв жесток арабин, търговец на роби, пръснал зловещата си слава по цяла Африка. Дори и тук…

Рудахигва се обърна.

— Типу Тип е зъл дух, духът на един бял дявол, оттам, откъдето изгрява слънцето. Зъл, о, колко зъл! Когато се зададял Типу Тип, джунглата не заглъхвала от тревожните тамтами. Всички бягали в ужас, нагазвали в блатата, в най-усойните гори; майките предпочитали да скрият децата си в леговищата на лъвиците; бащите нарязвали лицата и телата на синовете и дъщерите си, за да ги обезобразят; старците се хвърляли сред крокодилите. Защото от крокодилите все могли да очакват пощада. Само Типу Тип не знаел пощада. Той носел чудна смола. Димът й докарвал сладки сънища…

Хашиш! — назова я Наумов.

— Той предлагал тая смола на вождовете, а в замяна на нея те му давали роби. Нападали съседите си, опожарявали селата, заробвали младите, силни мъже и жени, за да ги продават на Типу Тип. Един човек за едно топче смола. Много сладък бил този дим. Затова вождовете търсели все нови и нови роби. Когато не стигнели плевниците, отделяли от своите хора, от своето племе… Но имало и други вождове, различни, които се отказвали от дяволската смола. Те изпращали насреща му бойците си. Но какво можели да сторят копията и стрелите? Белите дяволи като вас имали цеви, които пускат мълнии. И никой не можел да им устои. Типу Тип запалвал селищата, избивал старците и децата, а младите отвеждал към изгрев, където се намирала неговата страна, страната на белите дяволи с фетиш полумесеца…

Наумов го прекъсна:

— Друг път ще ни разправиш всичко. Сега ми помогни да намерим човешката следа. Друго няма да искам от теб. Само това — следата…

Рудахигва го изгледа тъжно.

— Нещастен баща, чуй Рудахигва! И тогава ще разбереш с какво безнадеждно дело си се захванал. Рудахигва не говори от страх. Рудахигва няма свой живот. Ти ще видиш. Рудахигва ще опита да срази Типу Тип. Но без полза. Чуй да разбереш кой е Типу Тип. Чуй… Веднъж старият Рудахигва, някогашният вожд на ватусите, казал на Типу Тип: „Защо изтребваш племето ми? Защо ти са толкова роби?“ Типу Тип отговорил: „Всеки роб струва една бучка от жълтия камък. А жълтият камък дава сила и власт в страната на белите дяволи.“ Тогава Рудахигва, прадядо на младия Рудахигва, му рекъл: „Остави племето ми на мира. Аз ще ти покажа едно място, където има много жълт камък.“ Типу Тип скочил. Запитал: „Наистина ли знаеш това място?“ „Знам — отвърнал старият Рудахигва. — Отвъд пустинята. Една луна път без вода.“ Тогава бойците на Типу Тип вързали вожда ватусите и му казали: „Ще те пуснем, когато ни отведеш в страната на жълтите камъни“. И хванали те мъжете от племето на Рудахигва и жените, вързали ги и ги подкарали. Всеки роб носел на глава по един мях с вода. А най-отпред вървял старият Рудахигва и водел кервана. Всеки ден хората изпивали по един мях вода, а роба с изпития мях прогонвали в пустинята — ако му е писано, да се спаси, иначе да загине. Пътят им се осеял с бели кости. И мъка. Много мъка. Виждал това Рудахигва и бързал. По-скоро да стигне, да освободи народа си. Всеки ден един мях вода по-малко. И един роб по-малко… Пустиня, само пясък. Цветове без аромат, реки без вода, птици без песен. И пек, жар. Там най-жестокият дух бил слънцето, най-злият враг… Тъй от една млада луна до втора млада луна… Навлезли в джунглата, освежили се. Имало вода, имало дивеч… Достигнали Вонещата вода. Направили канута и стигнали до острова, влезли в Огнената пещера.

Наумов опита пак да го прекъсне. Не можеше да дослуша дългия му разказ, колкото интересен да беше. Не можеше. Как би могъл да слуша дори най-увлекателната легенда, когато… Но Анри и Жозеф го изгледаха намръщено. Махнаха му с ръка да мълчи. Гледаха с полуотворени уста разказвача, а очите им святкаха като очи на хищници — алчно и ненаситно.

Каква власт има само тая дума — злато! — помисли си Наумов. — Как изведнъж превърна доблестния Анри, ловеца на живи лъвове, с честния поглед, в хищник…

Рудахигва отново се приведе към него.

— Чуй, да знаеш! Който дойде тук, трябва да го знае. Да му е ясно всичко. Когато отвел белите дяволи в пещерата сред буците жълт камък, старият Рудахигва казал: „Ето аз изпълних обещанието си. Изпълни и ти твоето, пусни моите хора.“ А Типу Тип се разкискал: „Толкова ли е глупав Типу Тип? Да те пусна, че да доведеш и други, както доведе мен.“ Извадил ятагана си и му отрязал главата. Кръвта опръскала жълтите камъни. После заповядал на робите да къртят от пещерата жълтите камъни… Къртели, умирали, проклинали го и пак къртели… Най-сетне клетвите им го стигнали. Замаяни от алчност, пияни от леопардово мляко, двамата му помощници го издебнали и смазали главата му с един жълт камък. После хвърлили трупа му в езерото. Но алчността на Типу Тип била тъй силна и злобата му тъй неугасима, че той веднага се преродил в най-ужасния звяр. От алчност и злоба изгубил човешкия си образ. Станал чудовище. Приживе бил чудовище по душа. След смъртта се превърнал в чудовище и по тяло — по-силен от слон, по-свиреп от крокодил, по-зорък от щраус, И докато по нощниците му пълнели торбите с жълти камъни, той с измъкнал от водата и ги разкъсал. После се сврял пред пещерата да си пази богатството… Тъй досега. Обикаля из езерото и реве. А ревът му всява ужас във всяко същество. Защото не е рев на звяр, рев от глад, както реве лъвът, а от злоба, от алчност, от много злоба… Най-злият дух на джунглата… Бащите на нашите бащи видели как се смутили останалите бели дяволи. Вече нямали водачи. Не знаели що да сторят. Тогава ватусите насочили към колибите им хищните мравки, а мравките не прощават нито на животно, нито на човек, нито на чер, нито на бял, нито на добър, нито на лош. След това воините на племето ми ги нападнали със заострени бамбукови колове и ги прогонили. Гонили ги дни и нощи, докато ги вкарали в саваната. Запалили тревата. Изчакали, колкото да се уверят в гибелта им, и се върнали пак тук. Не се решили да тръгнат за родината. Тъй казали най-старите: „Тук животът е страшен. Но робството е по-страшно от всичко: и от треската, и от крокодилите, и от леопардите.“ Останали в джунглата. Защото знаели — там, в родината, могат да дойдат други бели дяволи. Страната хубава, пътят лек, И ето, сега живеят с Типу Тип. Той си пази жълтия камък. Ние си пазим свободата. Пазим се от белите. Да не дойдат пак. Все от неговия жълт камък страдаме… Доскоро не знаехме. От последния сух период разбрахме, че Типу Тип пак се превръща в човек. Само че не може да говори. Броди из джунглата и само реве. Когато срещне човек и човекът не падне по очи на земята, а го погледне, Типу Тип става мигновено чудовище и го разкъсва…

Наумов обичаше легендите. Но тази сега го раздразни. Защото разколебаваше смелостта на водача му, защото вдъхваше страх и на спътниците му. А нещастният баща сам не би могъл да очаква някакъв успех. Беше стар, не познаваше джунглата.

— Защо тоя Типу Тип избяга? — запита той.

Черният гигант се подвоуми. Наистина защо? Типу Тип не бяга. От него бягат. А сега?

— Защото бащата на Малката бяла жена е по-силен от него — отсече Наумов. — Защото бащата ще го убие, когато го настигне.

— Може ли да го убие? — запита обнадежден гигантът.

Наумов заговори нетърпеливо:

— Помогни ми да намерим следите му! Не тези на чудовището, а на човека Типу Тип.

Рудахигва кимна с глава мълчаливо. Изпъчи огромния си гръден кош.

Тогава долетя далечният приглушен ритъм на тамтамите. Ватусът наостри слух. Лицето му се изопна, съсредоточено и умно.

— Черният бвана пристигнал в селището — преведе той словата на тайнствения вестител. — Взел няколко воини и тръгнал към ревящата птица.

После пак се ослуша да разчете приглушената от далечината чудна телеграма.

— Дошъл и Червенокосия. И той взел бойци, поел след него.

Обърна се към Наумов и запита:

— Какво ще правим сега?

Въпреки уважението си към смелостта и опитността на Анри Льоблан той признаваше само волята на стария естественик, бащата на Малката бяла жена, която бе спасила сина му.

Преди Наумов да отговори, откъм езерото отново проехтя зловещият рев. Забоботи, закънтя, разтърси гората. Но този път Рудахигва не побледня. Само мускулите на челюстите му се изопнаха по-силно.

— След мен! — успя да извика Наумов и се втурна нататък.

Ватусът не се поколеба, а го последва решително.

Анри опита да ги спре:

— Не се отделяйте! В джунглата не може така — кой където му скимне!

Естественикът отговори, без да се обръща:

— Чакайте ни тук!

И се изгуби в гъсталака.