Драконът от Луалаба

16

Последните звезди бързо помръкват. Тъмносиньото сукно на тропическото небе извехтява, избелява. Бистрият поток на зората отмива мастилото на нощта. Извиква птица носорог, обаждат се франколини, на дърветата загукват гълъби, из храстите закъткват токачки. Чаплите още стоят с глави под крилата, нагазили в плиткото. Черни земеродки прелитат още неразсънени. Ниско-ниско, над самата вода се хлъзгат лястовички. Кормораните още не се решават да навлязат във водата. Но пеликаните вече са почнали риболова. Ето един кацва до брега, като пляска шумно с крила. В торбата под клюна му се блъска безшумно риба. Червени змиешийки плуват — сякаш подводници с подадени над повърхността като перископи глави. Над езерото се стелят разкъсани мъгли, разпълзяват се по бреговете, полазват по стъблата, омотават се в дървесните корони, заплитат се из лианите. Задава се стадо антилопи. Но главите им не се виждат, омотани в мъглата.

Слънцето отскача над кръгозора като подпалена топка. Лъчите му лизват върха на острова и той грейва като нажежено желязо. След малко пламват и върхарите на дърветата. Пожарът се разпалва все повече и повече. Пламва цялото езеро, сякаш не вода и димящи пари, а запален великански спиртник, облизван от огнените езичета на горящия спирт, между които ту тук, ту там се мярват израсли тръстикови китки, стройни палми, крачещи фламинго, пеликани, жерави, чапли. Чудно как не ги опърлят пламъците. По небето се разлетяват лениво розови облачета с позлатени краища като литнали ята фламинго. Спали под водата, цветовете на водните лилии един след друг се подават над повърхността и разперват едрите си венчелистчета. Росните капки по листата, по мъховете, по опънатите паяжини просветват с диамантени искри. В разветите мъгливи воали блясват мимолетни дъгички и угасват.

Отдалеч се чува шумна глъчка, лай и вик. Задава се стадо павиани. Най-отпред зъл самец с дълга грива и яки зъби като леопард. Той преобръща камъните, кърти пътем кората на дърветата, търси личинки и червеи. Пипне ли скорпион, откъсва му жилото, после налапва обезвредената плячка.

Стадото стига водата. Стражите се качват на дърветата. Това е водопой, не е шега работа. Най-опасното място. Всяко пиене на вода е среща със смъртта. Край всеки водопой дебнат хищниците.

Маймунският вожд се напива пръв. Ясно, няма опасност. Тогава всички се нахвърлят на водата, прежаднели в душната нощ. Но някой от караулите извиква. Ревват всички стражи. Маймуните се озовават мълниеносно по дърветата. Вой и крясък. Такъв крясък, на какъвто са способни само маймуни…

Люба се сепна. Отвори очи. След страшното снощно преживяване тя бе изгубила всякаква сила. Бе спала цяла нощ. Всъщност това надали можеше да се нарече сън. То беше повече мъка, продължение на изживения ужас, един целонощен кошмар, прекъсван от трескави стряскания и продължаван начаса, натрапен от смазаното, жадуващо отдих тяло.

Девойката се огледа. Впрочем къде се намираше? Кой беше тоя млад мъж с очилата? Къде го бе видяла? Къде, кога? Тя трепна. Споменът изпълни съзнанието й… Драконът… Андромеда… И Персей… Персей… С очила, сух, по-скоро дребен, с приведени плещи. Не можеше да повярва, че е същият човек, който отвлече драконите и я спаси с риск за живота си. Възможно ли беше — той, този скромен, почти свит младеж?

Тя излезе от палатката.

— Баща ми! Къде е баща ми?

Анри Льоблан и Жозеф Симон довършваха приготовленията си. Простият сал вече беше готов. Оставаше да натоварят кирките и нарочните чували за златото, нагласени от Зигфрид Ерлих. Притъмняла в блясъка на настъпилия ден, зинала като мрачна паст сред сивия масив на гранитната стена, която се оглеждаше уверено в езерната повърхност, Огнената пещера ги мамеше, притегляше ги с непреодолимата мощ на очакваното богатство.

Анри отдели поглед от острова с мъка. И пак стоеше като хипнотизиран. А може би наистина беше хипнотизиран. Огнената пещера тиранизираше цялото му съзнание. Алчността го бе сграбчила в лепливите си пипала, беше изсмукала от душата му всяко друго чувство, впръскала в очите му граблив блясък. Там лежеше златото му. Идваше решителният миг. Още малко и щеше да отмъсти. Щеше да вземе това, което замисляха да му ограбят.

Затова не можа да се върне веднага сред действителността, да се отдели от примамливото видение, от златния му ореол.

Люба повтори въпроса си, обърната този път към мулата:

— Де е баща ми?

Жозеф отвърна:

— Отиде с ватуса. Навярно на острова. Снощи.

— И не се е върнал още?

Жозеф отговори утешително:

— Е! Ще се върне. Закъснели са. Затова не са посмели да прегазят по тъмно езерото.

Девойката поклати глава.

— Не! Не е така! Цяла нощ да се губи и да не се върне, да не се обади… Отивам да го търся!

Анри се обърна. Привидно твърд, в гласа му прозвуча някаква нотка на виновност:

— Мадемоазел Наумова, почакайте ни малко тук! След час ще се върнем. Надявам се баща ви да се прибере дотогава. Ако го няма, ще го подирим всички…

— А вие накъде?

Той не отговори направо.

— Имаме малко работа.

— Къде? На острова ли?

— Там — отвърна уклончиво Анри.

— Тогава елате с мен! Ще ви преведа през брода.

Белгиецът поклати глава упорито.

— Пещерата не може да се достигне оттам. Само откъм езерото.

Люба се изчерви от гняв.

— А не може ли работата ви да изчака спасяването на един човек? Един човек в беда!

Анри се сопна:

— Не съм уверен дали е в беда. Освен това всеки сам за себе си преценява коя работа е по-важна. Казах ви — почакайте! Само час! После ще го търсим.

Люба се надигна. Запаса револвера.

— Извинете! Смятах, че се намирам сред хора. Мамила съм се. Имам достатъчно сили да го потърся сама. Сбогом!

И тръгна по същия път, по който снощи бе минал Наумов.

Льоблан погледна след нея раздвоен, но скоро махна с ръка. Ще се върне. Ще се уплаши и ще се върне. Не беше виждал бяла жена, която да се реши да навлезе сама в джунглата.

А пещерата отсреща го притегляше с магнита на скритите си съкровища. Той трябваше да я достигне час по-скоро, да отмъсти, да грабне това, което е негово, и да си ходи. Не беше тръгнал да спасява, когото и да е…

На пътя към съкровището можеше да се изпречи някое от чудовищата. Трябваше да предвиди такава среща. Трябваше да се подготви за всяка случайност.

Анри прегледа една тежкокалибрена пушка, зареди я с взривни патрони, спусна затвора.

Внезапно близък изстрел процепи настъпилата тишина, разбуди притихналата глъчка на папагалите и павианите. Водните птици се разлетяха уплашени в шумни много цветни облаци. С тежката пушка в ръка Анри се спусна по посока на гърмежа. Прескочи една кална вада, заобиколи една гигантска китка от нагъсто израсли палми и спря.

Насреща се премяташе едно чудно кълбо, в което се мярваше ту човешки крак, ту змийска глава, ту люспеста опашка. Девойката бе попаднала в жилавата прегръдка на огромен йероглифен питон. В ръцете й още димеше пистолетът, с който бе стреляла, ала не бе улучила. Змийската глава я бе захапала за рамото. Люба не можеше да стреля втори път. Мощната пружина на люспестото туловище бе притиснало ръцете й към тялото, бе ги обезсилило. Но тя мълчеше, бореше се, опитваше да измъкне оръжието си, да го опре отново във врага.

Анри прецени. Нямаше надежда тя да се освободи сама. Нямаше никакъв опит. Веднъж хванал, питонът не пуска. Стиска, души докрай. Щом се е осмелил да нападне човек, значи е огладнял много, ослепял е от глад.

Ловецът въобще не опита да си послужи с пушката. Не би улучил змията, без да засегне девойката. Патроните бяха дум-дум. Пръскаха се в тялото, поразяваха всичко наоколо. Оставаше му друго. И ето очите му се насочиха назад, към опашката на дългото влечуго. Докато тя се мята свободно, все още има надежда. Опасно е, когато успее да се залови за някое дърво, когато се увие в него, когато добие опора за своята сила. В следния миг мощните намотки ще стиснат жертвата, ще изтласкат въздуха от дробовете й, ще премажат вътрешностите, ще я удушат. И чудно, ще я убият, без да счупят, дори без да спукат нито една кост, която после би наранила стомаха и червата на змията. Такава странна дарба, такъв прецизен, съвършен убиец. Ненапразно негрите считат питона за божество, бог на войната и търговията. Войната — кърваво ограбване, търговията — безкръвно. Пазят го в специални хижи храмове, където за него се грижат девойки — годениците на змията.

Изведнъж младият мъж скочи напред. Опашката на питона бе закачила един издаден над земята корен. От това се боеше той. В следния миг плячката щеше да се отпусне, смазана от чудовищната прегръдка. Анри се вкопчи в края на опашката и с рязък замах я откърти от опората й. Отметна я по-далеч от дървото, лиши стоманената спирала от смъртоносната й мощ. Вече можеше да се пребори с нея, имаше време да преценява. Засега жертвата се намираше извън опасността.

Но змията не го остави да решава той. Реши първа тя. Взе почина. Размота се мигновено, хвърли Люба на страна и захапа новия си неприятел за крака. Зъбите й наистина не бяха отровни, но раните не бяха по-малко болезнени. Анри, по-пъргав от пъргавия си враг, я хвана за гърлото, стисна с всички сили. Змията задиша често, задъха се, гръклянът й засвири от спрения въздушен поток, но не пусна. Продължи да стиска челюсти. Опашката й заопипва трескаво околността за опора. Ала ловецът знаеше какво дири тя. Затова пробягна няколко метра към средата на полянката, тътрейки седемметровото тяло. Змията опитваше да оплете ръцете и краката му, но той предвиждаше всяко нейно намерение. Тя беше примитивна твар. В малкия й мозък бяха поместени твърде малко умения. По един и същ начин нападаше и животни, и хора. По един и същ начин ги увиваше, по един и същ непроменен начин ги удушаваше. Срещу слепия механизъм на инстинкта, който губи целесъобразността си, когато попадне в нови условия, човекът противопоставяше разума. Анри стискаше студеното люспесто гърло, премяташе се с него по земята и следеше само едно — опашката да не намери търсената опора.

Питонът притягаше намотките си, после ги отпускаше за малко, колкото да набере нова сила, и повторно стисваше. Между две стягания Анри щеше да измъкне едната си ръка, да извади ножа и преди повторния напън, щеше да го забие в змийската шия.

Люба го превари. Когато той издебна врага си и хвана ножа, девойката се хвърли върху питона, опря пистолета в главата му и гръмна. Влечугото отхвърли в бясна конвулсия плячката си и се запремята като изпусната чудовищна пружина.

Анри постави в калъфа безполезния нож. После се обърна студено към девойката:

— Мадемоазел, струва ми се, че е достатъчно за дванадесет часа да ви спасявам два пъти.

— Сега не съм ви викала — отвърна дръзко Люба.

— Това няма значение. Препоръчвам ви да седнете тук на брега и да ни изчакате търпеливо. Това е джунгла, а не столичен булевард, където могат да се разхождат сами госпожици.

Люба го изгледа гневно.

— Личи си, че е джунгла. Щом като смели мъже, уж културни хора, забравят възпитанието си…

Анри я прекъсна:

— Аз имам цел. Почти съм я достигнал. Голяма цел! Два пъти вие ми попречвате да я осъществя. Но какво ли ви разправям? По-добре останете тук и чакайте!

Девойката тръгна отново. Обърна се и рече през рамо:

— Всеки подир своята цел. Не ми е известна вашата. Моята е ясна. Но пак повтарям — не допусках, че цивилизовани хора в джунглата могат да оставят в беда други хора, без да помогнат.

Младият мъж отвърна сърдито:

— В джунглата всички вървят заедно. Никой няма право да се отлъчва. Какво би станало, ако аз хукнех подир Манзилала, Жозеф подир Зигфрид Ерлих… Баща ви и гигантът знаят къде сме и са длъжни да ни намерят. Ако не си дойдат, то се знае, ще ги потърсим… Но запомнете — само след като си свършим работата. А ние не сме тук за празна разходка или за силни преживявания като вас например…

Люба вирна глава, без да му отговори, и навлезе в гъстака.

Анри се провикна подире и:

— Трети път няма да ви спасявам каквото и да стане!

Върна се, натисна сала и го избута към плитчината.

Жозеф подметна иронично:

— Не беше кавалерско!

Анри отговори грубо:

— Не сме дошли тук за кавалерство, а за злато!

Мулатът се усмихна. Известно му беше какво значи злато. Всичко избледнява пред него — любов, другарство, чест. И кавалерството, то се знае. Заговори ли гласът на златото, млъква всичко. Няма сила, която да отклони човека, когато е стъпил на златната пътека.

Или по-право, има — ножът!

Той се усмихна в предчувствие на близката наслада.

Зигфрид не се върна. Остана този очилат белгиец, който толкова добре познава животните. А няма представа за хората. Ако допускаше какво го очаква, той трябваше да изтича подир девойката, да спечели поне нея ведно с живота си. Защото златото не беше отредено за него. Защото, щом стъпеха обратно на този бряг, щеше да загуби живота си.

Жозеф избута сала със стъпилия на носа му белгиец. После и той скочи отгоре. Двамата с по едно папирусово стъбло подкараха направо към стръмната скала, в която зееше отворът на пещерата.

Езерото дремеше, нагрято от надигналото се слънце, което гонеше последните мъгли. Само сулфатарите не спираха да бълват жълтите си пари като великански лули. Дори като че ли се бяха оживили. Димът вече изригваше и от пещерата, свличаше се по дъното й като ленива въз душна река. Дали това имаше някаква връзка с нощното земетресение? И щеше ли да им попречи при влизането в златната рудница?

Двамата натискаха здраво папирусните колове и оглеждаха околността. Една среща с чудовищните господари на езерото можеше да им струва скъпо. Те носеха две тежкокалибрени пушки, които вършеха добра работа при лов на носорози, слонове и крокодили. Дали можеха да помогнат срещу тези двукраки крокодили?

Скоро се измъкнаха от папирусовия коридор. Останаха назад и надводните полянки от лотоси и лилии. Напреде им се ширнаха дълбоките, очистени от растителност води. Островът наедряваше, приближаваше. Гранитната стена се надигаше все повече над главите им. Обширната пещера, изкъртена в бялата кварцова жила, се очерта още по-релефно, скрила в тъмната си сянка своите несметни богатства…

И опасности…

Анри остави греблото, взе пушката. Взря се в зиналия отвор.

Къде пък изчезна снощи Зигфрид Ерлих? Защо не се върна? Дали не ги е преварил? Дали не дебне в мрака, готов да ги унищожи? Човек, годен да убие един умиращ, е годен на всичко.

А може би по-добре! Нека дебне! Анри ще се разправи наведнъж с двамата, тъй както е решил — вътре в пещерата. Ще ги простре сред богатството, заради което загина баща му. Ще ги остави като трупове там за назидание…

И в този момент може би не толкова жаждата за злато изпълваше мислите му, а отмъщението. Всяко нещо по реда си. Най-първо отмъщението. После другото…

А тая вироглава девойка! Безспорно той трябва да й помогне. Но не сега. Как тъй ще прекъсне наполовина делото си? Не беше свикнал да спира насред път. Щеше да й помогне, щеше да подири стария мъж. И то не само заради нея. Наумов му беше симпатичен. Някак уравновесен. И в отчаянието. Очите невинаги разкриват душата. Но тези очи не лъжеха…

И Манзилала изглеждаше почтен човек. Макар и страхлив. Анри знаеше какво е страх. Беше виждал какво изпитват градските жители при първата среща с джунглата. Нищо че е страхлив. Нима са по-добри тези двама жандармеристи? Смели, но смели за себе си. Със смелостта си годни за повече зло.

А девойката? — мисълта му неволно отскочи пак към нея. — Упорита! И самоуверена! Знае какво струва, знае какво иска! Не като другите девойки, които бе срещал. Само дето не го разбира, не разбира какво търси той…

Впрочем сега тя не го интересуваше. Имаше си по-важна работа. На тоя свят хубавици колкото щеш, злато малко. Не му е времето да мисли за девойки сега, когато тук е златото. Ей там, на сто, на двеста метра пред него…

Планът му беше готов. В пещерата мулатът ще се прехласне в златото. Изключено е да не се прехласне! Всеки занемява при вида му. И мъж, и жена; и беден, и богат. Тогава Анри ще опре дулото между плешките, му ще каже: „Ти уби баща ми. Така беззащитен като теб сега. По-беззащитен. Сега пък аз ще те убия. Тук, сред златото, заради което го уби.“ И ще натисне спусъка.

Той трепна. Не бе очаквал да види в пещерата това. Наумов — да, Рудахигва — да, Зигфрид — също! Не и дракона!

Анри загреба назад. Жозеф натисна след него пръта. Но чудовището допълзя до края на пещерата, огромно, грейнало на слънчевите лъчи с целия блясък на разкошната си синьо-зелена ризница. Тъй пъстро, като скъпо ценно украшение, погледнато под някаква фантастична лупа. Чудно наистина. Защо хищниците обикновено са красиви? И лъвът, и пантерата, и тигърът. Такава предизвикателна, противна връзка между красота и кръвожадност.

Драконът раззина уста — втора пещера пред истинската пещера. От гърлото му се откърти вледеняващ рев, който проехтя като буря над водната повърхност, оглуши двамата иманяри. Тъй, с такава физическа плътност, вие и параходната сирена.

— Бързо! — извика Анри. — На сушата!

Убеден беше, че във водата би устоял трудно на това водно страшилище. Снощи видя бързината, с която го пренесоха през езерото ципестите му лапи и плоската опашка.

Динозавърът се хвърли надолу. Изтрещя върху повърхността, потъна сред гейзер от светнали пръски като срината скала. Огромни концентрични вълни рукнаха към бреговете, достигнаха сала, подхвърлиха го нагоре. Двамата гребци едва се удържаха върху му. Ала не пуснаха прътовете. Продължиха да гребат назад. Напразно! На десетина метра зад тях израсна с плисък един синьо-зелен остров, подаде се чудовищната глава и дългият рог на носа. Устата се хлопна с трясък.

Анри насочи цевта натам. Примери се в огромното златисто око. Натисна спусъка. Чудовището изведнъж потъна, туловището му се разтопи в дълбочината. Нима го бе улучил от първия път при това вълнение? Но защо не чу избухването на куршума в тялото му? И друго — възможно ли беше един куршум да обезвреди тази планина от мускули и рогова броня? Такава ли беше неговата жизнена сила?

Водата се успокои, заглади се. Отраженията на гранитната стена отново се изрисуваха върху сребристото огледало на водната повърхност.

Анри продължаваше да се оглежда, стиснал димящото оръжие. Опрял гръб в него, с приклада на рамо, дебнеше и Жозеф.

Белгиецът свали пушката.

— Няма го! Да тръгнем отново, а?

Жозеф се поколеба.

В този миг салът литна във въздуха. Отдолу се надигна отново люспестият гръб като изригната от дъното малахитова скала. Анри плесна във водата, потъна. Когато изплува, той съзря на десет метра от себе си главата на динозавъра. Тя ту потъваше плитко под водата, ту се показваше, вирнала заплашително еднометровия си рогов нож. Пръхтеше шумно. При всяко потапяне ноздрите й изпръскваха като хипопотам по два водни гейзера.

Чудовището връхлиташе, раззинало челюсти като крокодил, без да се оглежда, направо, като понесен от течението дънер. Сякаш не живо същество, а гигантско чучело, теглено с въже от брега. Само очите живееха. Само те издаваха ужасната, неправдоподобна настървеност, която се криеше в малкия мозък зад тях. Такава свирепа настървеност, каквато опитният ловец не бе срещал през целия си живот; настървеност, от която кръвта му се вледеняваше, мускулите губеха пъргавината си. Сякаш злобата на цялото битие, на милионите поколения кръвожадни хищници бе наслоила в тях свирепия си блясък.

Ловецът в него отново надделя.

И все пак гущер! — помисли си той. — По-голям крокодил! Но с малко мозък. Тази чудовищна машина от мускули и рогови плочи се привеждаше в движение от прости инстинкти, първобитни рефлекси. Тя реагираше, не разсъждаваше.

Анри разбираше, че не може да избяга. Драконът го настигаше. Не беше в състояние да се мери с него по скорост. Тогава пък — по съобразителност…

Рефлексът на крокодила е да гони по права линия. Рефлексите на този воден хищник не можеха да бъдат други. Как щеше да постъпи, ако се нарушеше редът им? Ако вместо да бяга, плячката му се хвърли насреща като нападател? И друго — той е бърз, но неповратлив. Тежка, устремена напред маса — слаб на завоите…

Тези мисли прекосиха в миг съзнанието на Анри. За миг беше взето и решението.

Човекът се обърна и с луди плясъци заплува срещу исполина, срещу врага, който беше по-голям от него двеста-триста пъти. Не се смути от връхлитащата паст не спря пред блясъка на щръкналите зъби като набучени в челюстите бели саби. Продължи да пляска и да се носи насреща му. Бегло съмнение се мярна в мисълта му — дали пък този път не сгреши? Дали похватът, успявал срещу много по-интелигентни зверове, срещу хипопотами и носорози, тоя път изневери.

Но не! Анри мина на метър край озъбената пещера на устата му и бързо загреба настрани. Хищникът продължи да се носи напред още тридесетина метра. Чак тогава спря. Озърна се смутен, съгледа изчезналата плячка и бавно, в голяма дъга, зави назад. После отново се стрелва право към беглеца.

Ако знаеше, че импулсите в примитивната нервна система на цератозавъра достигат от главата до опашката за цяла минута, Анри може би щеше да си помисли по-спокойно, можеше да измисли нещо по-умно. Но не знаеше. Затова вместо да промени отново посоката и да обърка рефлексите на врага си, той се спусна направо към скалистата стена. Огромният костен капан вече се отваряше да го налапа, когато човекът се хвана за една издатина и се поде нагоре. Още по-нагоре. Ето, достигна някаква тясна площадка на четири метра над водата. Опря гръб в стената, задъхан от умора и напрежение. Измаменият динозавър подскочи, опита да се задържи с куките на предните си крачета, посегна с челюсти, но не сполучи. Изсули се назад, плесна във водата. Месоядният му дъх лъхна в лицето на Анри, задави го.

Чудовището изплува, подскочи отново, отново опита да достигне жертвата си и отново се хлъзна назад. Ала не се отчая. Продължи да се подхвърля сред кипналия воден вир.

Анри огледа скалата над себе си. Трябваше да се изкатери по нея пет-шест метра, за да се спаси. Не повече. Но тия пет-шест метра можеше да пропълзи само гущер геко с неговите лепнещи пръсти. Не човек. Стената беше гладка, без никаква издатина, без никаква пукнатина, дори понависнала над него.

Нямаше изход.

Тогава Анри видя оцелелия сал и стъпилия на него мулат, който натискаше в ужас папирусното гребло.

— Стреляй! — извика му белгиецът. — Улисан е с мен. Издебни го и стреляй в окото!

Ала Жозеф въобще не се обърна. Направи се, че не го чува. Продължи да отвежда сала към Огнената пещера. Ето достигна я. Скочи на ниската тераса пред нея, подобна на естествен кей. Грабна в ръка пушката, хлътна вътре.

А динозавърът продължаваше да се подмята, да фучи и да съска, без да усеща умора, в дива настойчивост, решен да караули тук, пред малката площадка, докато набелязаната жертва изгуби сили, докато се отпусне и падне сама в устата му. Вече престана да се подхвърля. Отпусна се във водата. Опашката му се гънеше плавно в дълбочината, двете му лапи помръдваха леко с разперени ципи, а очите му не се откъсваха от прилепналия към скалата човек, вперени в него със змийска изцъкленост, сякаш искаха да го хипнотизират, упорити и търпеливи — тъй търпеливи в дебнене на плячката, каквито могат да бъдат крокодилите и хамелеоните.