Драконът от Луалаба

7

Люба Наумова отвори очи. Паметта и се връщаше бавно. Ето. Тя се е прибрала в палатката, а навън реве онова нещо, което негрите наричат Есамба. Колкото да опитва, не успява да се овладее. Видяла е много, изпитала е много силни преживявания. Но този звук й действува. Изпъва нервите й. Иска й се да вика, да вие. Пред палатката баща й опитва да обясни, че в това няма нищо свръхестествено. И тя го знае, но разумът е едно, чувството — друго. И тази стрелба в черната празнота. После някой безшумно застава до нея. „Ирен! — пошепва той на чист френски език. — Не викай! Това съм аз!“ Тя изпищява от ужас. В същия миг две яки ръце я грабват и понасят в мрака. Тя опитва да се пребори. Напразно! Това сякаш не са човешки мускули, а стомана. Тя отново извиква. Тогава похитителят й я хваща за шията, натисва артериите й. И толкова…

Какво бе станало после? Къде се намираше сега? Каква беше тази яма като кладенец?

Надигна се и обходи затвора си. Зидарията й беше позната — грубо издялани гранитни късове, наредени без хоросан. Съвсем същото. Отгоре, на кръглия отвор, се издигаше масивна кула, иззидана от същите грубо издялани блокове, същото подреждане, същата форма. Едни редове по-светли, други по-тъмни. Своеобразни архитектурни орнаменти. Дали беше попаднала пак там, в загадъчния Зимбабве, „Каменния дом“? Но не! Зимбабве е много далеч, далеч е и другата крепост Инянго. Това тук беше друг град, подобен на Зимбабве, може би дело на същите загадъчни строители. Кои са били те — дали индуси или сабеанци; дали това е страната Офир на цар Соломон или финикийска колония? Трудно може да се установи. Няма никаква писменост. Никаква. Едно е ясно за Зимбабве. Които и да са създателите му, белокожи или негри банту, създали са го в близост със злато, за добиване на злато. Стените му са служели да запазят от други това злато. Дали и тоя град също…

Кракът й настъпи някакъв предмет. Тя го вдигна. Топка колкото за пинг-понг. Жълта, лъскава и тежка, много тежка.

Навярно злато!

Люба се наведе. Наоколо се валяха и други предмети. Тя ги разгледа в полумрака. Бронзова гривна, железен връх на стрела, ръждясали окови. Все както в Зимбабве.

Какви ли тайни криеха тези чудни останки? Във влажния, разяждащ климат на Африка всичко изгнива бързо, металите се разпадат, джунглата поглъща всичко. Рядко, съвсем рядко се запазват следи от древните култури на този континент. Без да бъде специалист, Люба предчувствуваше, че бе попаднала в някаква съкровищница за археолозите.

В дъното, в най-тъмната част, тя забеляза някакъв отвор. Приближи, надзърна. Оттам надолу почваше тясно подземие с грубо издялани стъпала. Пред краката й се пръсна гъмжило от едри паяци, стоноги и скорпиони. Скорпионите гонеха паяците, вдигнали застрашително отровните кукички на коремчетата си. Два гущера геко се втурнаха настървено един подир друг, прилепвайки към гладките камъни с вендузите на топчестите си пръстчета.

Младата жена погледна пак нагоре. До отвора имаше не по-малко от шест метра. Възможно беше да го достигне, но трудно, с риск да си строши гръбнака. Нека по-напред надникне в подземието! Наведе се и стъпи на първото стъпало. Отвътре я лъхна дъх на нетърпима смрад, задави я. Какво имаше там долу? Гробница?

Изведнъж от тунела, блъскайки се в каменните стени, долетя същият ужасяващ рев, който бе чула снощи преди пленяването си. Есамба! Усети как ледена тръпка полазва по тялото й. Поколеба се, не посмя да направи втората крачка.

— Ирен! — извика някой отгоре. — Не натам! Там е смъртта!

Тя се обърна рязко. От отвора се бе привел полугол бял мъж с дълга черна брада, с обгорена от слънцето бронзова кожа, под която прозираха железни мускули.

— С какво право ме държите тук? — извика гневно Люба. — Пуснете ме веднага!

Човекът горе мълчеше и я гледаше втренчено. После промълви:

— Ирен, нима не знаеш какво направи от мен? И още питаш…

— Не ви познавам! — прекъсна го Люба. — Нито съм ви виждала по-рано, нито ме интересува вашата Ирен.

— Тъй значи, отричаш! Както някога. Не ме познаваш! Мислиш пак да си играеш с мен…

Люба не се стърпя:

— Нали ви казвам. Припознали сте се. Не съм Ирен.

— Не отричай! Аз ли няма да те различа? Както и да се преобразиш… Знам, ти беше голяма артистка. Можеш да играеш всяка роля. Но мен няма да заблудиш. Познах те веднага, щом те видях, че слезе от въртолета. Казах си: „Ето, най-сетне Ирен идва. Идва сама.“ Но оня старик. Какво търси при теб? Импресарио ли е? Мразя тези лешояди. Дебелеят на нашите гърбове. Тупнах го по главата. Сега ми беше паднал най-сетне един импресарио. Грабнах те и те понесох насам. Някога мечтаеше за замък. Ето сега и аз имам замък… Ирен, ти не знаеш колко съм могъщ… Всичко се бои от мен… Всичко живо бяга от пътя ми… Негрите се пазят да не ме погледнат, когато минавам и надувам рога си. Знаят, че ще умрат… Бягат и зверовете. Чувствуват моята сила… Аз съм повече от човек… Аз съм свръхчовек… Демон… Всемогъщ…

Люба изтръпна. Беглото подозрение се избистри, изпълни съзнанието й, пресуши устните й. Та той е луд! Попаднала е в ръцете на луд! Каква ли участ й тъкмеше той?

— Само носорогът не се плаши от мен — добави лудият. — Връхлетя отгоре ми и аз трябваше да те оставя. Тогава те намериха черните гиганти. Но аз те дебнех. Чаках. Знаех, че и ти ме чакаш. Само се преструваш, че не ме познаваш. Играеш си с мене… Както тогава…

Гласът му притихна, стана умоляващ:

— Ирен, не ме мъчи повече! Кажи, че ме обичаш, че си дошла за мен, че ще бъдеш моя! Толкова те чаках!

Люба мълчеше и премисляше. Какво да му каже? Как да се разбере с един луд?

— Аз вече съм богат, Ирен. Приказно богат! Имам злато. Планина от злато. По-богат от самия Соломон. Хиляди години хората търсят рудниците му. Сега те са мои… И твои, Ирен… Давам ти ги. Нали искаше злато? Нали искаше богатство?… А аз бях беден… Един гладен музикант от кабарето. Дори саксофонът не беше мой… Но сега мога да купя цялото кабаре, с господаря, хиляди кабарета, всички кабарета на света…

Люба опита да го вразуми:

— Вижте, мосьо… Мосьо… Как се казвате?

Лудият кипна:

— Стига преструвки!… Аз ще ти покажа кой съм, кой е Пиер Совен… Ти… Ти… която искаше злато, заради което дойдох тук, в тоя блатлив ад… Заради алчността ти… Двадесет души тръгнахме… Двама паднаха от стрелите на гигантите… Един потъна в тресавището, а ние бяхме безсилни да му помогнем… Двама в устата на звера от езерото… Един от треска… А останалите умряха от болестта… Проклятие! Адски болки! И аз лежах. Не можех да стана. Видях само как тръгна Льоблан. Едва се влачеше… Но и той е загинал… Никой не може да се спаси. Проклето, омагьосано място! Трудно се достига, още по-трудно се напуска… Аз не умрях. Оцелях… Заради теб… Да ти дам богатство, разкош… Всичкото злато да остане за теб…

Люба се обади отново:

— Мосьо Совен, пуснете ме! Кажете ми само къде живее вашата Ирен, за да я изпратя при вас!

Лудият закрещя отгоре:

— Тъй ли мислиш ти? Това е все същият глупав Пиер! Но не… Сега Пиер вече не е глупав… Пиер е силен… Пиер е бог… Демонът на джунглата… Виждам, искаш пак да ми избягаш, да се върнеш при импресариото си и при оня, червенокосия… Натам те влече сърцето, така ли? Но няма! Ще ги убия! Ще ги унищожа! Знам, както мършата привлича мухите, така и то привлича убийци, лъжци, всякаква престъпна паплач… Аз чувствувам… Целият въздух е наелектризиран… Наситен с някакъв заряд на злост и алчност… Всички дебнат да ми отнемат златото…

Той закрещя, зави от ярост:

— Но няма! Няма! Затова стоя тук. Затова не напускам езерото. Да го пазя. Чуваш ли? Няма да го дам и на твоята банда. Никого няма да пусна… Който дойде, ще умре… И ти ще умреш…

Люба не можа да издържи. Разплака се.

— Но разберете най-после! Вразумете се! Пуснете ме! Ние не щем злато. Старият не е импресарио, а баща ми. Ние ще ви помогнем. Ще ви върнем при вашата Ирен.

— Тихо! — изкрещя лудият. — Мълчи, измамнице! Няма да те пусна! Или моя, или мъртва… Алчна беше за злато… Заряза бедняка… Ето ти злато… Планина от злато… Тръгни по подземието! То ще те отведе сред най-богатото съкровище на света… Не смееш, нали? Мирише на леш… Така е… Камари от трупове струва всеки къс злато… Напоено със смърт… Искаше злато… Върви… Спя върху злато… Яж злато…

Той изчезна нанякъде, но скоро се върна. Надвеси се през отвора и изкрещя:

— Ще отмъстя! Чакай! Като Андромеда! Чувала ли си за нея? И тя като тебе. Но сега няма герои като Персей… Сега Андромеда ще загине… Ха, ха, ха! Ирен-Андромеда!

Изведнъж той млъкна. Смехът му ненадейно премина в плач:

— Ирен! Ирен! Да знаеш, каква мъка! Какви болки… Умирах… Всеки миг умирах по един път… Ти може да си права… Може наистина да не съм Пиер… Пиер е мъртъв… Аз съм само дух — един лош дух, който пази своето злато… За да ме познаеш, и ти трябва да умреш, да станеш и ти дух… Тогава двама заедно ще пазим богатството си… Двамата…

Люба беше млъкнала отдавна, разбрала, че няма смисъл да го убеждава. Оставаше й едно — да разчита на себе си, само на своята съобразителност и смелост. Без да вдигне глава, тя се усмихна горчиво. Е, момиче! — помисли си тя. — Признай, дойде тук не само от научен интерес, а и заради друго, заради силните преживявания. Ето ти силно преживяване! Оправяй се сега!

Андромеда! Каква беше тая легенда?

Девойката се замисли. Сега всичко беше важно, всеки намек дори. Какво подмяташе лудият, за какво загатваше?

Етиопската царица Касиопея се похвалила с хубостта си. Похвалила се, че е по-красива дори от морските богини. Нептун, баща им, решил да я накаже за дързостта и. Той изпратил в страната й дракон, който опустошил всичко. Жреците изтълкували волята на боговете. Ако Касиопея принесе в жертва на дракона дъщеря си Андромеда — рекли те, — злото ще се махне. Приковали тогава невинната девойка на брега. Драконът излязъл от вълните. Но за щастие оттам минал Персей. Той убил дракона и се оженил за Андромеда…

Какао искаше да й внуши с този мит лудият? Какво замисляше?