Драконът от Луалаба

8

Зигфрид Ерлих се съгласи лесно да тръгнат по намерената диря. И защо не? Тя съвпадаше с неговата посока, водеше нататък, към Огнената пещера. А се надяваше с помощта на Наумов да мине безнаказано през владенията на враждебните гиганти. Нищо че са предупредили естественика да не се връща назад; нищо че са заплашили със смърт всеки, който пренебрегне заплахата им. Зигфрид познаваше диваците. Те са верни до смърт, не забравят направеното им добро.

Всичко се нареждаше отлично. Дори това отвличане на девойката. За умния човек, за съобразителния всяко ново положение е добро. Само глупакът се обърква пред променената обстановка.

Смущаваше го единствено новият им спътник. Зигфрид се досещаше, че този очилат белгиец не е толкова наивен, колкото се представя. Тъкми нещо. Свои собствени планове. Впрочем това си е негова работа. Нека всеки си крои каквото ща. Важното е кой ще каже последната дума. Както изглежда, никой друг, освен Зигфрид не знае главната заплаха, проклятието. Или по-право, чували са, но нямат представа какво е то. И когато стигнат до пещерата, от алчност те ще се пребият кой да се вмъкне по-напред вътре, кой да награби повече плячка. А той ще ги остави. Даже ще им избяга. Защото ще стане опасно. Той не се съмнява какво именно ще стане. Тогава всеки ще бърза да се отърве от другите. И най-първо, то се знае, от него. А Зигфрид в това време ще ги следи отдалеч, ще ги дебне, ще изчаква, докато проклятието ги обезсили, докато ги простре на земята. Тогава ще влезе в действие хеликоптерът…

Най-отпред вървеше Анри Льоблан, най-опитният следотърсач. От време на време той замахваше с ножа си и нанасяше върху стъблата бели нарези все на една височина. Вътре в джунглата, след като се премине подлесът на крайречията, пътешествениците са длъжни да оставят знаци по пътя си, ако искат да не се заблудят. Иначе се върви леко. Ходът се забавя не толкова от редките дървета, колкото от хлъзгавата, винаги влажна почва, от листната настилка, която заглажда траповете, и от препречените гниещи пънове и клони.

Зигфрид го гледаше със съжаление. Защо ли бърза и той? Да умре по-рано! Жалко! Но няма как! Зигфрид Ерлих трябва да забогатее, за да запуши със злато устата на тези, които го осъдиха, да залепи очите и ушите на онези, които го дирят. И все пак досадно! Зигфрид мразеше убийството. От дете. И през войната. И в концлагера. И тук. Убиваше по необходимост. Но с погнуса. Ако можеше без убийство — предпочиташе. Такъв мекосърдечен е бил винаги. У тях, в дома на органиста Ханс Ерлих, когато слугинята купеше от пазара гъска, нямаше кой да я заколи, та диреха помощ от съседите. Сърцето му не даваше да хвърли в реката котетата, които котката им раждаше непрекъснато, та се налагаше да ги подарява из целия град… А после, както всичките си връстници, Зигфрид постъпи в Хитлерюгенд. Но като че ли повече на игра… А то не било игра. Войната връхлетя изведнъж като лавина от ужас. Помъкна накрая и младия органист, още ненавършил шестнадесет години, напъха в ръцете му шмайзера. Не го пратиха на фронта, а го оставиха охрана на лагера Маутхаузен. Още на втория ден попадна във взвода, определен за разстрел на двама саботьори. Зигфрид беше убеден, че всички в лагера са заклети врагове на фюрера, на Великия райх. И все пак, когато трябваше да натисне спусъка, не издържа. Отклони цевта нагоре. За това същия ден го изгониха право на бойната линия. Старите войници го посрещнаха така, както се среща всеки новак — със съвети. Ако не убиваш, ще убият теб. Няма друг изход… Така и стана. Минаваха през някаква гора. Внезапно картечен залп покоси половината взвод. Съвсем случайно Зигфрид видя в короната на едно дърво скрития партизанин, който продължаваше да коси с автомата си германските редици. Смъртта изглеждаше близко, тъй вледеняващо близко. Ето, зловещата цев, като черна змия, която съска с изплезен огнен език, обърна еднооката си глава към него. Без да се замисля, Зигфрид насочи натам шмайзера. Партизанинът се свлече от клоните, а Зигфрид не спираше да стреля в безжизненото му тяло, сякаш пръстът му се бе срасъл със спусъка. Той пристъпи към прострения враг, загледа като безумен. Какво бе станало? Той, Зигфрид Ерлих, музикантът, който не можеше да заколи гъска, бе убил човек… Три нощи не мигна… Три кошмарни нощи… А сега няма право да се върне в своя Майнц, няма право да види своя Рейн. И то защо — защото убивал беззащитни хора! Нима тези, които го осъдиха, не пращаха самолетите си над други беззащитни хора в градовете? Нима майка му, баща му, сестрите му не бяха мирни граждани, беззащитни хора? Око за око, зъб за зъб… Убиваше, отмъщаваше… За усърдие попадна пак надзирател в концлагера. Там имаше и английски летци, и болшевики, и евреи… Толкова хора е избил тогава само за мъст, без никаква полза, та сега ли ще се поколебае, когато става дума за злато, за планина от злато?

Наумов вървеше редом с белгиеца, стиснал яростно пушката, готов да я изпразни начаса, щом се мерне похитителят на дъщеря му. След него крачеше с леката си походка Жозеф, а още по-назад Манзилала. Засега Зигфрид следеше само него. Подушваше нещо. Машината привличаше летеца и той не успяваше да прикрие намерението си да изостане малко, за да търти към нея. А това засега беше най-опасното. Да стигне до летището си, да докара други плячкаджии, и то тъкмо сега, да му попречат пред самата цел…

Нова полянка се откри на пътя им. В момента, когато Анри излизаше от гората, няколко стрели се забиха със звън в дървото пред него, стрели, големи като копия.

Младият ловец беше изучил негласния език на джунглата. Забитата стрела във всички случаи означава: Забранено!

Няма що! Спря, изчака дружината.

— Какво ще кажете? — запита той.

Наумов тръгна дръзко напред.

— Аз няма да чакам! — и извика отдалеч. — Приятели!

В отговор нов залп стрели профуча край главата му.

— Стойте! — дръпна го Анри. — Да помислим! Така не бива!

После изведнъж реши. Съблече се, остави дрехите си на земята, подаде оръжието си на Зигфрид и се обърна към Наумов:

— Направете като мен! Да им докажем, че не сме въоръжени!

Само след минута двамата тръгнаха през поляната полуголи, като размахваха празни ръце и се провикваха:

— Приятели! Приятели!

Този път никой не ги спря, но и никой не се показа насреща им.

Изведнъж Анри Льоблан се закова на място. Иззад гъстата папрат край пътеката се надигна едно ръждивожълто тяло, препречи пътя им.

Лъв!

Озъби се, разтърси грива, удари с пискюла на опашката хълбока си.

— Стой! — извика му Анри.

И лъвът спря, смаян от властния му тон.

— Не му показвайте колко се боите! — пошепна Анри на Наумов. — И той като нас иска да избегне стълкновението. Известно му е, че човекът е опасен враг.

Зверът се колебаеше. Обърна се, погледна назад към храстите.

— Не мърдайте! — добави ловецът. — Не е настроен войнствено. Да му дадем възможност да се отдалечи. С достойнство. Тихо! Той е цар. Длъжен е да постъпва по царски…

Наистина лъвът спря да ръмжи. И навярно всичко щеше да свърши благополучно, ако Манзилала не бе гръмнал. Разтревожен за естественика, единствения човек, когото познаваше сред тази група на авантюристи, поддал се на първия си порив за помощ, той бе натиснал спусъка.

Лъвът помисли, че е попаднал в засада. Длъжен беше да се брани! Кой беше най-близкият враг? Ето го, Анри! Не заслужаваше да скача отгоре му. Само се затири към него, замахна с лапа.

Не знаеше само едно — че професията на Анри беше да лови лъвове. В следния миг тежкият юмрук на ловеца се стовари с все сила право в носа му — с такава сила, че рукна кръв.

Слисан от неочаквания отпор, скимтящ от болка, хищникът се обърна назад, мушна се в храстите, побягна.

Наумов гледаше спътника си удивен.

— Как направихте това?

Анри отговори просто:

— Познавам ги. Може би така съм роден, с инстинктивно разбиране на дивите животни. Своеобразна дарба. Веднага усетих, че е уплашен. Може би стар, анемичен. Може би преял. Виж, друго щеше да стане, ако ни се бе изпречил кали…

Наумов знаеше. Кали е раздразнено животно — или го боли зъб, или има колики, или пък в лапата му се е забила игла на бодливо свинче. Той е опасен. Готов е да разкъса първия, когото срещне.

— Ами ако беше кали? — запита естественикът.

— Тогава — Анри се усмихна горчиво. — Всеки звероловец, както всеки звероукротител на арената, греши само веднъж в живота… Не му остава възможност за втора грешка…

— Човек трябва да запомни това — рече Наумов. — Може да потрябва…

— Не ви го препоръчвам — поклати глава ловецът. — Не рискувайте. Има нещо, което не съм в състояние да обясня. Познавах един смел човек, който казваше: „Щом Анри може, трябва да мога и аз.“ Вече го няма. Беше смел, дързък. Може би затова загина — от прекалена дързост. И в това, както навсякъде, е нужна мярка — нито прекалена плахост, нито прекалено безстрашие.

Той млъкна. Насреща, зад гъстия подлес от диви финикови палми, рафия и папрати, се подаде един черен гигант. След него втори. Оставиха копията и щитовете си на пътеката, после тръгнаха напред.

Наумов позна вожда на ватусите.

— Рудахигва поздравява бащата на Малката бяла жена! — каза исполинът, като застана пред тях със скръстени ръце на гърдите. — Поздравява и белия храбрец с четирите очи. Рудахигва уважава смелите. Видял е много храбреци. Но никога не е видял човек с гола ръка да прогони лъв. И то малък бял човек…

Естественикът отговори веднага:

— Привет и на теб, храбри вожде! Прости на нещастния баща, че наруши обещанието си, че пак навлиза в земята ти. Пак отвлякоха дъщеря ми. Есамба я отвлече.

Рудахигва се обърна към другаря си и заговори нещо на техния език. После каза на белите:

— Не е Есамба. А Типу Тип. Все той. Злият дух на Вонещата вода. Ту звяр, ту човек.

Наумов пристъпи напред.

— Вожде, разреши ми да мина през страната ти! Помогни ми да я намеря!

Рудахигва млъкна. Лицето му се изопна. Очите му се свиха. Замисли се. Мисли дълго, толкова дълго, че злочестият баща почна да губи търпение. Но той знаеше. Тук, сред децата на джунглата, не бива да показва припряност. Може да разруши в един миг всичко, което е изградил с търпение.

Най-сетне гигантът отсече:

— Рудахигва няма право да реши. Животът на Рудахигва принадлежи на Малката бяла жена. Рудахигва може да даде своя живот, но няма право да пусне чужденци към Огнената пещера. Законът на племето не позволява.

Анри трепна. Огнената пещера! Значи съществува. И то наблизо! Натам водят следите на девойката. Значи и той трябва да върви нататък. Не само заради човешкия си дълг. Главно заради себе си. Заради златото си…

Наумов продължи да моли:

— Вожде, спомни си — твоето дете… Ако не беше Люба…

— Знам! — отвърна твърдо гигантът. — Рудахигва никога не забравя. Но няма право.

— Кой? Кой има това право?

— Изворът на мъдростта.

— Тогава води ни при него, при Извора на мъдростта! По-скоро!

Вождът изведнъж реши:

— Добре! Вземете оръжията си! Да дойдат и другарите ти!

Скоро групата тръгна през гората към скритото селище. Горският покрив отново се вдигна нагоре, захлупил света като изумруден пещерен свод върху неизброимото множество дървени сталактити и сталагмити. И като в истинска пещера — мрачно и влажно, с капеща отвред вода като рядък дъжд. И тъй задушно! И глухо! Животът се бе вдигнал горе, сред листния склоп, където долиташе, далечна и приглушена, непреставащата му глъчка.

Някакво насекомо кацна на ръката му. Наумов не го усети, само го видя. Позна го. Тук всеки е длъжен да го познава. Мухата цеце! Като домашната муха, само че с кръстосани като ножички криле и дълго хоботче, с което пие кръв. Бичът на Централна Африка! Така я наричат. Преносителят на сънната болест по хората и на ганата по добитъка. Непобедимият враг на животновъдството в тази страна, прогонил цели селища, обезлюдявал цели области.

Не всяка муха е заразена. Това беше добре известно на естественика. Не всяко ухапване предизвиква болестта. Но кой ще ти каже коя именно е опасната?

Преди той да посегне към нея, мухата разпери крила и отлетя. Рудахигва я проследи с омраза:

— Муха убиец! Някога моят народ живеел в една планинска страна, където няма мухи убийци, където няма москити. Най-хубавата страна на света. Но един бял дявол го прогонил оттам и го довлякъл тук. В родината си моят народ отглеждал едни животни, наречени крави, свещени животни. Но те не могат да живеят тук. Умират. Един бял дявол — Типу Тип…

През унеса на своите грижи Наумов едва слушаше думите му. Бял дявол! Така е! При европейците ангелите са бели, дяволите черни. При негрите обратно. Дяволите са бели. Всъщност злото, което са им причинили европейските колонизатори, наистина може да бъде дело само на дявол. Поне сто милиона жертви — заробени и убити! Сто милиона! Кой дявол впрочем би могъл да се похвали с подобен подвиг?

— Коя е твоята страна? — запита той. — Киву?

Рудахигва го изгледа слисан.

— Отде белият мъж знае нашата тайна? Магьосник ли е той?

— Мислил съм за твоя народ, вожде. Ходил съм в родината ти.

— Ходил си там! Разправи ми нещо за нея!

Наумов каза:

— Планинска страна. С прекрасен климат. Сухо и прохладно, не като тук. И едно кристално езеро — Киву. Без крокодили, без москити и мухи цеце. А над него вулканът Вирунга…

Рудахигва се развълнува.

— А знаеш ли пътя за тая страна?

— Знам.

— Ще отведеш ли народа ми дотам?

Наумов не отговори веднага. Това всъщност не беше тъй просто.

— Може би — отговори той уклончиво. — Имаме време да си поговорим после. По-напред да спасим дъщеря ми!

Рудахигва повтори, сякаш не го чуваше:

— Знаеш пътя за Киву! А аз вече бях се разколебал, бях помислил, че такава страна не съществува, че Изворът на мъдростта намеква за друго, за друга страна, отвъд, където човек отива при Големия сън… А то — съществува… И народът ми може да се върне там…

В този миг някакво животно, ниско, дебело, подобно на дива свиня, пресече с грухтене пътя им.

— Нигбве! — подхвърли безразлично Рудахигва.

— Хипопотам джудже! — възкликна Наумов.

Значи успя да го срещне. Малцина естественици са го виждали тук, в неговата родина. Доскоро те въобще са отричали съществуването му. Бил е една от многото тайни на Конго — както сумби — слонът джудже, както нгове — африканският паун… За неговото откриване била изпратена специална експедиция начело с известния пътешественик и ловец Ханс Шомбурк…

И толкова! Друг път би се спуснал подире му да го улови, поне да го проследи, да изучи живота му. Този път се задоволи само да вдигне фотоапарата, за да улови страхливото му бягство.

Сега нямаше време, нямаше право да се отклонява. Трябваше да бърза! Да бърза!

Привечер достигнаха селището. Рудахигва ги отведе в колибата за събрания.

— Бъдете ни гости! — каза той. — Сега жените на ватуси ще ви нахранят, преди да се явите пред Извора на мъдростта.

Наумов го прекъсна:

— Вожде, разбери! Няма време!

Рудахигва поклати глава.

— При него се влиза само нощем. Никой няма право през деня. Никой! Дори Рудахигва!

Сразен от упоритостта на туземците, Наумов седна на рогозката. Убеден беше, че е безполезно да настоява. Колкото е по-малка културата, толкова повече се спазва ритуалът. До храната не се докосна. Как можеше да яде сега? Затова пък останалите се нахраниха добре. Поотпуснаха се.

Зигфрид едва се стърпяваше да не запее. От толкова години не помнеше да му се пее. Всичко се нареждаше добре. Най-сетне и на него да му провърви!

Той побутна Жозеф:

— Гледай тези мъжаги! Аз се смятах едър човек, а пред тях съм дребосък. По-добре е да си им приятел, отколкото враг. Нали?

Най-сетне, когато Наумов вече едва се сдържаше на мястото си, в колибата влезе един войник и извести:

— Великият Музинга, Бащата на племето, Изворът на мъдростта ще приеме чужденците.

Колко обичат първобитните титли първобитните хора — помисли си Наумов в същия миг, когато скочи на крака, за да тръгне към изхода. Сигурен беше, че изброените названия бяха малка част от дългата поредица епитети на всесилния магьосник.

Навън, в притъмнялото селище, забиха тамтамите. Закънтяха тиквените резонатори на ксилофоните. Забучаха биволските рогове и дървените свирки.

Пред голямата инзу — колиба, в която живееше Изворът на мъдростта, се бяха стълпили старейшините на селището и пълноправните воини в пълно въоръжение. До самия вход лежеше голям тамтам, върху който екзалтиран музикант удряше с две ротангови палки, издялани като човечета.

Анри Льоблан се обърна към Зигфрид:

— Свещеният барабан. С опъната човешка кожа. Символ на властта. В Руанда-Урунди белгийците някога изгонили краля на ватусите, като му откраднали свещения барабан. Без него кралят се лишава от своето могъщество. И той се предал без бой.

— Тогава да им го отмъкнем и ние! — досети се Зигфрид.

— Засега не! После ще мислим. След аудиенцията.

Гърбав старик отметна пъстрата рогозка, която закриваше входа, и ги въведе вътре. Лъхна ги аромат на горени смоли. В тъмното помещение, осветено само от жарта на огнището, чийто дим се бе сбил в мъгляво облаче до тавана, висяха окачени по бамбуковите стени всякакви фетиши: сърца на крокодили, зъби на хиени, рога на антилопи, кожи на леопарди, опашки на жирафи, слонски хоботи, крокодилски плочи, уши на зебри, изсушени прилепи, човешки черепи.

Колибата беше разделена на две от изкусно оплетена пъстра рогозка, която скриваше другата половина.

Рудахигва пошепна в ухото на Наумов:

— Бял човек няма право да види лицето на Извора на мъдростта. Дори бащата на Малката бяла жена. Не се сърди! Разправи му всичко!

Наумов преглътна. Значи от това, от умението му, от дипломацията му пред този тайнствен магьосник в тази опушена колиба, натруфена с плодовете на вековни суеверия, зависеше животът на дъщеря му! Ами ако не успее да го убеди?

Иззад рогозката се чу ясен старчески глас:

— Белият мъж може да говори!

Наумов изтръпна. Такъв глас! Наистина глас на стар човек, много стар, но глас суров, който не търпи възражения, свикнал да му се подчиняват. Видял величие и позор, познал радост и скръб, събрал в себе си цялата обидена гордост и незаслужената мъка на поколения черни хора! Суров и измъчен!

— Велики Музинга! — почна Наумов и усети как затреперва гласът му. — Ще ти говоря като баща, като един злочест баща. Ти знаеш, Типу Тип отвлече дъщеря ми, Малката бяла жена, която уби леопарда. Ти знаеш също, защото Изворът на мъдростта не може да не го знае, че ние сме приятели на твоя народ и че неволно нарушихме свещените граници на владенията му. Моля те, позволи ни да преминем през страната ти, за да намеря похитителя и да си взема дъщерята!

Настана тишина. И вън тамтамите бяха замлъкнали. Чуваше се само непрестанното стържене на щурците и шумоленето на бръмбарите и геконите из палмовия покрив.

Невидимият глас заговори. Заговори с пеещия език на народа си, равно и монотонно като безкрайна и безначална мелодия, тъжна песен на страданието. Всъщност разговор ли беше това, мрачна изповед, странен обред или обвинителна реч срещу изправените пред празната рогозка като подсъдими чужденци?

— Чуйте! — започна магьосникът. — И съдете сами! Отсъдете прав ли е Изворът на мъдростта? Ние бяхме щастливи. Отдавна, много отдавна. Но дойдоха белите. Белите от изток, които се кланят на лунния сърп; белите от запад, които обожават кръста. Разни фетиши — еднакво зли. Живеехме в далечна страна, прекрасна страна. В колибите имаше всичко. Денем мъжете ловяха риба в Киву, ходеха на лов за антилопи и ловяха хитрите маймуни, които се криеха по дърветата. Дойдоха белите. Денем нашите деца играеха, хвърляха копия в широките дънери на баобабите, учеха се да стрелят с лък, строяха колиби, украсяваха оръжията си като възрастните, учеха се да танцуват старите обредни танци. Ние бяхме щастливи. Но дойдоха белите — белите от изток, на които фетишът е лунният сърп. Те изгориха колибите ни. Техните пушки поразяват отдалеч. Сложиха на вратовете ни дървени букаи и ни поведоха натам, където изгрява слънцето. Месеци наред. После ни върнаха назад, натам, където слънцето залязва. Месеци наред. През пустини, джунгли и реки. От десет тръгнали оставаше само един. Подире ни следваха лешояди и марабу. Чакаха нова плячка. Накрай Великия добър дух освободи племето ми от мъката. Освободи го от проклетия Типу Тип. И каза на народа ми „Стой тук, сред блатата! Далеч от злите бели дяволи. Чакай! Ще дойде ден. Ще се роди велик воин. Ще намери пътя и ще те отведе назад в Благословената родина.“ Народът пак заживя щастливо. Мъжете пак тръгнаха на лов, децата пак заиграха безгрижно. Тогава дойдоха другите бели, белите от запад. Те казаха: „Ние не сме като белите от изток. Елате! Отнесете ни слоновата кост и ние ще ви дадем много сол, и много железни ножове, и много мъниста.“ Мъжете от племето ми вдигнаха на главите си тежките слонски бивни. Всички товари се носят на главата, за да са свободни ръцете. Не знаеш какво може да срещнеш — враг, звяр или змия. И Музинга понесе своя дял. И Музинга искаше хубав нож, и сол, и мъниста. Слънцето залезе и пак изгря, и пак залезе, и пак изгря. А мъжете ходеха, все ходеха, носеха слоновата кост. Навлязоха в чужда област. Пигмеите стреляха с отровните си стрели. Музинга каза на белите: „Мъжете ще се връщат. Не искат да ходят в чужди страни. Дайте ножовете и солта, и мънистата!“ Тогава белите насочиха гръмотевичните си цеви. Убиха тези, които се опитаха да избягат, и надянаха на живите робските букаи. Белите от запад, които не приличали на белите от изток…

Магьосникът прекъсна разказа песен.

— Вярно ли говори Изворът на мъдростта? — запита той.

Наумов не отговори веднага, загледан в скритите сред най-тъмната ниша статуйки от полирано червено дърво. Все същите уродливо непропорционални тела, с огромни глави. Статуетката не е изкуство. Тя е символ. За африканеца главата не е само глава, седалище на разума, украшение, а нещо повече — вместилище на душата. За голяма душа — голяма глава. Човекът, това е главата. Тялото само я носи и храни.

Отдолу, под нишата, висяха няколко маски от слонова кост на прадедите. В маската намира временен отдих душата на умрелия, която се лута сред живите, без да намери покой. Само в своята маска.

Наумов наведе глава.

— Вярно е — отговори той. — Но ти не знаеш, че…

— Тогава слушай по-нататък! — прекъсна го властно магьосникът. — Не учи маймуната да се катери. Само слушай. Слънцето залезе, пак изгря, пак залезе и пак изгря. А робите вървяха все напред, помъкнали на вратове тежките букаи, привързани един към друг, двама по двама, със слонските бивни на глава. Бичовете плющяха по голите гърбове и рисуваха кървави ивици. Който паднеше, беше загубен: Убиваха го. Нямаха нужда от болни роби. Пътеката почервеня от кръвта на робите. Пътеката на смъртта. Един ден насреща изскочиха други бели, повече на брой, с повече гърмящи цеви. И почнаха да убиват белите, които бяха измамили Музинга. Тогава Музинга не знаеше, че когато се борят два слона, страда тревата. Той каза на другарите си: „Помогнете на новите бели. Враговете на враговете ти са твои приятели“. И ватусите се нахвърлиха върху поробителите си, като разбиваха главите им с дървените си букаи. Когато битката свърши, новите бели насочиха оръжията си към нещастните роби и ги подкараха отново по същия път, заграбили и робите, и слоновата кост. Най-сетне Музинга с оцелелите му другари достигна Голямата вода. Натовариха ги на едно голямо кану, което лети по водата с крила. Приковаха ги към пода с железни въжета. И голямото кану заплува по Голямата вода. Но скоро спря. Белите освободиха негрите и им казаха: „Скачайте във водата! Плувайте към брега!“ Наблизо идваше друго, още по-голямо кану и пращаше гръмотевици.

Наумов пошепна на Анри:

— След забраната на робството наказвали само тия, на чиято палуба е намерен роб. Такава била буквата на закона. Затова, за да се спасят от наказание само със загуба на „черната стока“, капитаните контрабандисти хвърляли робите в морето.

Магьосникът продължаваше да припява с равния си глас зловещата история на своята младост:

— Музинга плуваше към брега, бързаше да не го настигнат белите. Плуваха и другите, които имаха сили да се държат над водата. Слабите и болните потънаха. Наоколо се въртяха големи хищни риби, които разкъсваха другарите на Музинга. Само Музинга достигна брега. Само той. И тръгна назад, към селото си. Тръгна по реката. Тогава срещна един бял, смешен бял. Ловец, но не ловец на антилопи или на слонове, а ловец на пеперуди. Единственият добър бял дявол. Но той умря. От треска. И Музинга пак остана сам. И пак продължи пътя си. В едно село белите го хванаха и казаха: „Музинга няма да се разхожда, а ще работи. Всички ще работят.“ Глупакът затова е глупак, защото не разбира собствената си глупост. Музинга трябваше да се крие от белите, а той забрави това. По-добре да бе умрял от глад, да го бяха разкъсали зверовете. И тръгна Музинга с цялото село да събира смола от лианите…

Каучук — помисли си естественикът.

— Режеха лианите и трупаха сока им по телата си, за да са свободни ръцете. Едни доят, други държат кравата за рогата. Музинга знаеше — доят белите. А той не искаше да държи за рогата. Жадуваше да се върне в селото си. Затова захвърли събраната смола и побягна. Но белите имаха кучета. Те ги пуснаха подире му. Хванаха го. Отрязаха му дясната ръка и пак го пратиха да събира смолата. Казаха му: „Ако опиташ да бягаш пак, ще отрежем главата“. Музинга реши — така, без ръка, и главата не струва много. Пак побягна. Този път кучетата не го подушиха, защото Музинга цял ден гази покрай брега, между крокодилите. И избяга. Стигна до селото си. С една ръка. Изворът на мъдростта не се е родил мъдър. Мъдростта се купува с белези. А Музинга е покрит с белези — от стрели, от бичове, от ножове, от хора и зверове, от собствената си неопитност. И каза Музинга на своя народ: „Не вярвайте на белите. Те са зли. Те слагат дървени букаи на вратовете, те убиват болните, те хвърлят робите на хищните риби, те пращат негрите да събират безполезната смола на лианите, вместо да ходят на лов, за да хранят децата си. Те режат ръце. Убивайте всеки бял дявол, който ви попадне. Убивайте.“ И народът послуша Музинга. Той изтребва белите като хиените. Затова пак заживя спокойно. Ще бъде спокоен, докато убива белите… Тъй казва Великият Музинга, Изворът на мъдростта…

Наумов преглътна. Този упорит негър имаше право. Всичко, което разправи, беше вярно. Беше го преживял. Беше натрупал в душата си много омраза. Във Френско Конго на всеки километър железопътна линия се падали по тридесет умрели негри. Ръководството на компанията се хвалело навред: „Строежът е много евтин. Ние разходваме само негри.“ А преди години в Обществото на народите пристигнало писмо от миньори из Френски Камерун, подписано така: „Хора, които бог не би трябвало да създаде“.

Музинга беше прав въобще — и ненапълно прав за всеки отделен случай. Той беше заслепен от правотата си, затова сега грешеше.

— Велики Музинга — заговори естественикът. — Това, що чухме, е истина. Всичко. И за жестоките ловци на роби, и за смешния ловец на пеперуди. Има ли в твоето племе хора, които лъжат, които се карат, които се бият, които крадат? Има ли?

— Има! — отвърна гласът зад рогозката.

— Значи ли това, че всички ватуси са лоши? Не! Но ако ти изгониш лошите ватуси и те дойдат в моята страна, моите сънародници ще кажат: „Ватусите са лоши“. Ще бъде ли истина това?

— Не! — рече смутен гласът.

— Не е вярно и това, че всички бели са лоши. Ти самият си срещнал един добър бял, ловеца на пеперуди. Някога тук, във вашата страна, са идвали алчните, жестоките бели, които са смятали, че тук имат право да вършат всичко, забранено им в родината. Добрите са си стоели дома, работели са, трудели са се. Но сега не е така. Белите идват вече не за да убиват негрите, не за да ги поробват, а като приятели…

Намеси се и Манзилала, успял да се съвземе от тежките си преживявания, добил малко смелост от думите на Наумов:

— Белият мъж говори истината. Днес страната на конгоанците се управлява от конгоанци. И желязната птица, която карам аз, както вие карате канутата си по реката, е наша, конгоанска. Белите, дошли тук, са наши приятели, поканени от нас да ни помогнат, да ни научат това, що не знаем.

Гласът заговори разколебан:

— Изворът на мъдростта мисли. Може ли да ти се довери? И тогава имаше негри, които помагаха на поробителите, мъчеха братята си, биеха ги с камшици. Белите само сочеха, а те биеха. По-силно боли, когато те удря бичът на брат… Да повярва ли Музинга? Който се колебае, който не знае пътя, все в най-големия гъсталак се завира. Изворът на мъдростта сега не знае новия път, не познава новите бели.

Изправи се и вождът гигант.

— Рудахигва мисли също така — белият мъж не лъже. Има добри черни, има и лоши черни; има добри бели, има и лоши бели. Не може бащата на Малката бяла жена да бъде лош. Не може белият с четирите очи, който прогони лъва с юмрук в носа, да лъже. Смелият няма нужда от лъжа. Рудахигва също моли Извора на мъдростта да разреши на белия мъж да потърси дъщеря си.

Гласът на магьосника реши бързо:

— Добре. Ще послушам съвета на своя внук. Рудахигва е смел. Рудахигва е умен воин. И гласът на стария мъж, бащата на Малката бяла жена, ми харесва. Прилича на другия бял, ловеца на пеперуди. Нека тръгнат. Но да знаят — опасен е пътят за Огнената пещера. Малцина стигат дотам, никой не се връща. Типу Тип, похитителят, не е човек, макар че оставя човешки дири; не е звяр, макар че оставя зверски дири, а дух, лош дух. Ту звяр, ту човек. Който го види, умира.

Наумов заговори обнадежден:

— Белите хора не умират от поглед. От стрела, от копие, от звяр — може, но не от поглед. Ако ти ни помогнеш, ние ще победим тоя Типу Тип.

Човекът зад рогозката замълча. После се чу изкрякване на кокошка. Може би само след минута, която на чакащите се стори вечност, магьосникът добави:

— Изворът на мъдростта попита Великия добър дух какво да стори. Духът на прадядото ни, венценосния жерав. И чрез вътрешностите на жертвената кокошка Великият добър дух му забрани да праща на гибел мъжете на племето. Нека белите мъже, които не се плашат от злия дух, отидат сами.

Вождът излезе напред.

С тях ще тръгне и Рудахигва. Да им покаже, че и той като тях не се страхува. И още — Рудахигва няма свой (Живот. Няма какво да губи. Ако има и два живота, той ги дължи на Малката бяла жена. Рудахигва не се бои от опасности. Чакалите ядат сития лъв. А Рудахигва не иска да бъде сит лъв. Не иска да го ядат чакали.

— Добре! — съгласи се гласът. — Рудахигва е смел. Изворът на мъдростта се надява, че ще бъде и предпазлив: Защото е нужен на своя народ. Изворът на мъдростта ще се радва много-много, ако белите мъже от запад победят духа на белия мъж от изток Типу Тип… Вървете… Но знайте, запомнете! Ако видите това, което не трябва да видите. Ще умрете!