Драконът от Луалаба

3

Анри Льоблан тоя път се излъга.

Той беше изчакал търпеливо лъвицата да се отдалечи подир стадото зебри и чак тогава пристъпи към леговището й. Двете лъвчета, палави и доверчиви, се заклатушкаха непохватно на кривите си крачета, взеха да се галят в обувките му. Той ги почеса с пръсти по главите, хвана ги внимателно като котета и ги понесе под мишници към камиона си.

Над саваната печеше безжалостно отвесното слънце. Нажеженият въздух се люлееше като езеро. Едрата слонска трева ограничаваше кръгозора му, а досадната бодлива трева упупо забиваше острите си кукички навред, където можеше да проникне, и жилеше като рой оси. Опитният ловец обикновено не влиза там, където расте упупо, но тоя път трябваше. Заслужаваше мъките. За лъвчетата плащат добра цена. Тук-там пресичаха пътя му едва забележими пътечки, по които се източваха към водопоя гъмжило змии. В далечината се виждаха плътните корони на сикоморите и оголените чадъри на акациите. Като причудливи гигантски свещници се извишаваха дървовидните млечки. Десетина жирафи се придвижваха лениво през степта, следвани от стадо слонове. Те обичат да бъдат заедно. Помагат си — жирафите с очите, слоновете с обонянието.

Камионът стоеше готов за тръгване, в хралупата на огромен баобаб, който приличаше на обърнато нагоре с корените дърво. Над едрите като чинии бели цветове прелитаха рояци малки птички. Шофьорът беше намерил в една друга хралупа запазена вода от последния дъжд и пълнеше радиатора.

Оставаха още двеста метра. Но Анри не успя да ги премине. С гръмотевичен рев се втурна подире му разярената лъвица. Той знаеше какво се прави в такива случаи. Остави децата й на земята и отстъпи бавно. Друг път майката се спираше до тях и почваше да ги облизва, а той се измъкваше невредим. Сега хитростта му не успя. Без да се спре, лъвицата се метна към него с гигантски скок. Анри се обърна. Разбра, нямаше да се справи по този начин. Затова стреля. Улучи. И отскочи. Лъвицата се стовари тежко върху мястото, където той стоеше допреди миг. Беше ранена смъртно, но още имаше сила за борба. Метна се повторно, преди Анри да вдигне пушката. Той отново се измести. Отново я излъга. Но за беда очилата му паднаха. Нямаше време да ги търси. Макар и отпаднала, лъвицата пак налетя. Обезоръжен, почти невиждащ с късогледите си очи, ловецът повече по усет избягваше все по-редките и по-вяли атаки.

Накрай с последен рев лъвицата се изправи на задни крака и се простря по гръб.

Анри избърса с кърпа челото си. Запали цигара. Вдъхна дълбоко. Пфу! Ако и това е живот! Всеки ден на криеница със смъртта.

Убедил се, че зверът е мъртъв, шофьорът негър приближи с пушка в ръка.

— Как е, бвана? — запита той.

Анри се усмихна.

— Добре! Но можеше да не бъде тъй добре!

Негърът поклати глава.

— Четириокият няма защо да се бои от лъвове. Той е неуязвим.

Анри знаеше. Четириокият беше той. Тъй го бяха кръстили туземците. Недъгът му, който го принуждаваше да носи навсякъде очила, за тях все още беше признак на превъзходство. Те бяха убедени, че с четири очи се вижда по-добре.

Шофьорът добави:

— Лъвовете не закачат белите. Не им допадат по вкус. Гонят само нещастните негри. Свикнали са с тяхното месо.

— Ще ги гонят я! — разсмя се Анри. — Щом като бягат. Всяко паленце ще те погне, ако побегнеш от него.

После се наведе, намери очилата си, взе двете скимтящи лъвчета, които навираха муцунки в корема на мъртвата си майка, и тръгна към камиона с приведена глава.

Да убие такова хубаво животно! Пфу! Не беше свикнал така. Той беше ловец, но ловец на живи животни. Не ловец убиец. Убиваше само при крайна нужда, когато нямаше друг изход. А към лъвовете имаше особена слабост. Наистина слонът е по-умен, леопардът по-хитър, биволът по-опасен. И все пак лъвът е цар. Така е и при хората. Има самочувствие.

Открили от висините плячката си, два лешояда се спуснаха върху пресния труп. Наскоро отнякъде долетяха няколко гърбави птици марабу, сбиха се с лешоядите, нахвърлиха се лакомо върху накъсаното от орлите месо.

Още при входа на фермата го посрещна собственикът Хартли, хвана го под ръка и го поведе към седналите на верандата гости.

„Пак нещо опасно! — помисли си Анри. — Иначе няма да бъде тъй любезен.“

Представиха го на посетителите, заговориха.

Както винаги, богати безделници бяха дошли тук да направят вълнуващи киноснимки, с които да се хвалят, когато се върнат по домовете си. Арената на Хартли беше просторна и даваше пълна илюзия, че действието се развива на открито, сред природата.

След закуската клиентите се настаниха с кинокамерите в специални клетки. Анри застана пред тях с ласото в ръка. Щеше да им демонстрира умението си да лови живи лъвове. Пазачите отвориха клетката и прекрасният Шейтан изскочи на поляната.

Никой не знае как ще постъпи лъвът в следния миг. Така и сега. Обикновено Шейтан се упътваше право към месото пред клетките с кинокамерите, където го очакваше с ласото Анри. Този път обаче му хрумна друго. Свърна встрани и се втурна право към оградата. Стори му се, че тъкмо сега би могъл да избяга.

Анри прецени бързо. Ако го изпуснеше, загубата щеше да бъде за негова сметка. А такъв хубавец струва скъпо.

Шейтан достигна телената ограда, запълзя нагоре по стълба. Изкатери се на върха, опита да се прехвърли навън. Но човекът го настигна, хвана го за опашката и, го задърпа назад. Понеже стълбът беше много гладък, лъвските нокти не устояха. Анри успя да го задържи, докато тичаха помощниците му и омотаха в ласата си царя на зверовете.

Гостите изпаднаха във възторг. Радваше се и Анри. Но ведно с доволството в душата му отново се промъкна същата мисъл, която напоследък често го спохождаше: Е, добре! И сега се отърва! А следния път?

Без да отговори на поздравленията, с които го обсипаха възхитените оператори, той се прибра в бънгалото да дезинфекцира драскотините от лъвските нокти.

В стаята му влезе прислужникът.

— Бвана, търси те един негър.

— Да почака!

Прислужникът се доизказа:

— Болен. Носи вест от баща ти.

Анри Льоблан извика от изненада:

— От баща ми! Къде е?

— При слугите.

Ловецът го последва с бързи крачки, превари го, затича. На няколко скока влетя в стаята.

Върху нара лежеше чернокож човек, изтощен, отпаднал, с полуотворена задъхана уста. Бедрото му беше омотано в мръсна превръзка, пропита с кръв. В очите му гореше трескав огън.

— Ти ли си белият бвана с четирите очи?

— Да! — пристъпи нетърпеливо Анри. — Разправяй!

— Анри Льоблан ли се казваш, бвана?

— Да, да! Разправяй!

— Ей сега!

Негърът се отпусна назад, изтощен от преживяното, затвори очи.

Анри стоеше над него, затаил дъх.

— Къде е баща ми?

— Той умря! — отвърна раненият.

— Умря!

Анри почувствува как някаква ръбеста буца от мъка и безнадеждност раздра гърлото му.

— Умря!

Негърът добави шепнешком:

— Нека всички излязат… Само ти остани!

Анри направи знак с очи и работниците мълчаливо напуснаха стаята.

— Слушай, бвана! — заговори раненият, когато и последният човек излезе. — Моето име е Лумба. Отдалеч. От плантацията на черния бвана Мапунда. Този ден Лумба излезе към реката. Търсеше кола. Негрите обичат орехите кола. Дъвчат ги. Кола дава сила. Лумба гледа. На пътеката човек… Умрял… Не… Не е умрял… Мърда устни… Иска да говори… Лумба сяда до него… Кажи, бвана… Болният бвана казва: Тоз бвана Зигфрид лош. Взе книгата, на която е написан пътят, открадна я… Пътят за жълтия камък… „Иди, казва, намери моя син Анри Льоблан“…

— Злато! — възкликна Анри.

Негърът продължи:

— Тъй казва баща ти: „Обади му пътя за жълтия камък! Да превари крадеца!“

Анри запита бързо:

— А после? Какво стана с баща ми?

— Чакай! — въздъхна болният. — Поред! Да иде, казва, синът ми там, под старата сейба, дето убихме белия носорог. Оттам почва река с много блата. Да тръгне към Рувензори. Ще стигне Огнената пещера. Пещера от жълт камък, сред езерото… И да се пази… Много да се пази…

— От какво? — запита Анри.

— Не каза… Дойде бвана Зигфрид заедно с бвана Жозеф… Лумба побягна… Чу гърмеж… После куршумът ухапа бедрото на Лумба… Лумба напъха в раната целебна трева… Влезе в реката… В реката следи не остават… Хвана се за един клон и все по дърветата стигна назад до пътеката…

— А баща ми? Баща ми?

— Двамата го мушнаха с ножа… После го заровиха край пътеката… Лумба каза всичко… Изпълни обещанието си… Вече може да умре…

— Няма да умреш! — прекъсна го Анри. — Ще те заведа, в болницата.

Даде му две таблетки сулфамид против инфекцията, излезе, приготви джипа си, после заедно с прислужника натовари ранения в колата и подкара към болницата.

Асфалтовата лента на шосето летеше под колелата, а отзад, на седалката, раненият пъшкаше при всяко друсване. Често трябваше да спират, докато се източи пресяклото пътя им стадо зебри, антилопи или щрауси.

Със стиснати зъби и овлажнели очи Анри въртеше уморено волана. А мъката се надигаше в гърдите му, задавяше го. Злочестият му баща! Колко скъпо плати лекомислието си! Игра на карти. Загуби. После го измамиха с продажбата на златния периметър. Добър беше човекът, наивен. Не се досети, че мошениците може да са стреляли в скалата със сачми от златен пясък, че може да са го „посолили“, та да заприлича на самородно злато. Проигра плантацията си. Защо проигра така и живота си? И сега гниеше някъде, край някаква пътека, без кръст, без цветя, без знак.

Той се обърна:

— От какво беше болен баща ми? Ранен или що?

— Не! — изпъшка от друсането негърът… — От друго… Тъй каза той — проклятие…

— Какво проклятие?

— Лумба не знае. Не разбира. Старият каза само туй: „Анри да се пази!“ От какво? Не каза…

Анри Льоблан намали скоростта и спря пред болницата. Санитарите внесоха болния на носилка. След малко лекарят излезе да съобщи, че са взети всички мерки и раненият е вън от опасност.

Доволен, Анри тръгна обратно. След половин час намали ход. Насред пътя лежаха две лъвици и един лъв. Той отби настрана през полето и ги заобиколи. Нямаше смисъл да ги дразни.

Когато пристигна във фермата, Анри се прибра направо в стаята си. Забрави да пусне вентилатора, забрави да се окъпе, а отвори шкафа си и измъкна една пожълтяла библия. Отвори я там, където бе сложил последното писмо от баща си, и препречете отново познатия текст, отбелязан с нервния почерк на стария Льоблан.

„Цар Соломон построил кораби в Езион Хебера, около Елота, на брега на Червено море, в земята на идумедеите. И цар Хирам изпратил на тези кораби заедно с робите на Соломон своите роби, опитни мореплаватели. Те отишли в Офир и там натоварили четиристотин и двадесет таланта злато, което отнесли на цар Соломона. Корабите на Хирам, които докарали златото от Офир, докарали все от Офир много сандалово дърво и скъпоценни камъни. Царят направил от сандалово дърво стълбове в дома господен и в царския дворец, а така също арфи и псалтири за певците. А царят имал кораби от Тартиш заедно с корабите на Хирам. Един път в три години отивали корабите му и донасяли злато и сребро, слонова кост, маймуни и роби.“

После разгъна писмото. Получил го бе неотдавна, преди три месеца, но от многократно прелистване то се бе измачкало, бе пожълтяло.

Анри го зачете отново.

„Когато имаш дете, ти си длъжен да обезпечиш живота му. Моят баща изпълни дълга си. Но аз сгреших. Ако знаеш колко мъки съм изживял, колко угризения… Би ми простил… Не би ме съдил тъй жестоко… Но аз няма да си простя, че те оставям беден… Аз самият се осъждам не по-малко строго…

Тръгвам в една експедиция, пълна с неизвестност. Ще се върна ли? Не знам. Никой не знае. Но трябва! Нямам друг изход. Трябва да осигуря бъдещето ти, да те измъкна от тази ферма, където всеки ден излагаш напразно живота си. Ако се върна, то ще се върна богат, приказно богат, за да бъдеш ти богат, безгрижен, осигурен. Ако загина, не тъжи. Получих това, което заслужавам. Но не кори много жестоко баща си, нещастния, злополучен картоиграч…

И все пак надявам се да успея. Проучил съм всичко — легенди, разкази на пътешественици, слухове, мъгливите подмятания на туземците. Смятам, че нямам грешка.

Не казвай никому! Знай само ти! Ще диря злато. Планина от злато. Ще диря неизчерпаемия рудник на цар Соломон.

Че е съществувала страната Офир, е вярно. Вярно е също, че е била богата със злато, сребро, слонова кост, скъпоценни камъни и роби. Не е известно само къде се намира. Едни я търсят в Индия, други в Оман, трети на Мадагаскар. На Мадагаскар решително не може. Веднага отпада. Там няма слонове, няма слонова кост. В Индия също не може. В двора на цар Соломон е нямало роби индуси. Най-много скъпоценни камъни, диаманти има в Африка. Освен това всички забравят една подробност, най-важната подробност. Три години са се бавили корабите, докато се върнат. Никое морско плаване до Индия или до Мадагаскар не е продължавало толкова време. Тогава? Тогава, освен по море богатствата са били пренасяни и по суша. Кой е класическият път за сърцето на Африка? От Дар-ес-Салам на запад… Оттам по същия древен път са минавали и арабските роботърговци.

Свързах всичко в едно. Убеден съм, че Офир е тук някъде. Тръгвам с двадесет отчаяни, но смели мъже. Или ще се върнем богати като Соломон, или няма да чуете нищо повече за нас.

Не ти казвам къде се отправяме, за да не се опиташ да ме върнеш. Защото за мен вече няма връщане.

Сбогом, сине!“

Анри сгъна писмото. Сложи го грижливо в шкафа.

Досега беше смятал всичко написано за празна измислица, тежка мания на отчаяния му баща. Смяташе, че нещастникът беше избрал едно по-мъжествено, романтично самоубийство. Защото въпреки всичко той беше мъж, и то горд мъж.

Анри не вярваше в никакви фантастични съкровища.

Но сега? Сега беше друго. Соломонови или не, златните рудници съществуваха. Баща му не лъжеше. Съществуваха, пазени от свръхчовешка опасност, която беше погубила толкова дръзки мъже като баща му, като другарите му.

Анри се изправи. Там, където баща му бе загубил, синът трябваше да успее.