Драконът от Луалаба

19

Наумов разбра. Не можеше да се спаси през пещерата. Тогава — по стария път, през кладенеца! Трябваше да отмести плочата! Трябваше! Длъжен беше! Нищо че беше тежка. Нищо че силите му не достигаха.

Тази мисъл не излизаше от съзнанието му. Блъскаше настойчиво, диреше изход, решение. Плочата! Да се отмести…

Изведнъж той се надигна. Колко нелепо! Та как не се сети досега? Там, където не достига мускулната сила, идват на помощ оръдията на труда. От хилядолетия насам човекът е вдигал тежестите с лост. Лостът щеше да го спаси и днес. Лостът — копието на Рудахигва. То щеше да замести мускулите на ватуса.

По-бързо! Докато още има сила, докато още може да се движи, докато още не се е задушил напълно, докато не е почнало ново изригване на газове.

Той изпълзя до кладенеца, задавен от кашлица, светна с фенерчето си, изтръска от копието умрялата най-сетне глава на наята и се хвана за стълбата. Достигна отвора, огледа го до последната подробност.

Ето тук, в тази пукнатина, през която лудият провря змията, би могъл да се закрепи лост. Той натика дръжката на копието, нагласи я, натисна другия й край.

Още! Още! Камъкът не се поклащаше. Натисна по-силно. Прътът се огъна. Запращя. Ами ако се счупеше? Какво щеше да прави тогава? И пак нищо! Никакво мръдване! Плочата сякаш беше залепена за отвора.

Наумов отмести малко дръжката, намери й нова опорна точка. Увисна с цялата си тежест.

И усети. Товарът олекна. Надигна се. Може би само един сантиметър, но то стигаше. Нали се бе отлепил?

Той отклони леко копието и плочата се отмести на няколко пръста встрани. Натисна пак. Ето през тясната пролука блесна денят! Сърцето му се разтуптя от напрежение и от радост.

Ново усилие! И свободата сякаш надзърна със слънцето. Наумов продължи да разширява отвора, докато прецени, че вече може да се промуши през него. Върна се долу сред сярната мъгла, взе пушката и така, вече въоръжен, изпълзя от кладенеца.

Още щом стъпи вън и изгуби съзнание. Силите му бяха стигнали дотук. Дори по-млад човек не би могъл да издържи повече.

Колко ли време бе лежал така в несвяст на земята в Коничната кула над серния кладенец? Събуди се с една мисъл — нямаше право да лежи. Колкото зле да се чувствуваше. Макар че стомахът му искаше да се върне в устата, макар че сърцето му биеше като юмрук в гърдите, въпреки че пред очите му плаваха алени облаци.

Той беше баща. Щом е създал дете, трябва да го запази. Дори животните се жертвуват за децата си. Какво остава за човека. Човекът, освен родителския инстинкт има разум, съзнание, чувство за дълг. И още нещо — та нали той доведе Люба тук, той я подмами с възторжените си описания. Уж за добро! Да види, да научи, да създаде и тя нещо. Какво богатство за научно-популярния филм предлагаше тая приказна страна! Греби с шепи! Само насочвай камерата и снимай!

Наумов отвори очи. И трепна. Над лицето му се бе озъбила една отвратителна муцуна. Хиена! Сметнала го беше мъртъв, готвеше се за пир.

Естественикът се надигна с мъка. А трябваше да стане, да покаже на тая противна твар, че е жив, че няма да умира. Извика, замахна с приклада. Хиената отскочи, но не избяга. Застана насреща му на пет крачки, като се озъби сърдито. Навярно беше много гладна. Затова се бе престрашила да се покаже денем.

„Вижда колко съм слаб — помисли си Наумов. — Инстинктивно го усеща. Затова чака, затова не се маха.“

Той надигна пушката. Но се овладя навреме. Не биваше още. Не биваше да се издава. Ако се появеше лудият, не би могъл да му окаже никаква съпротива. И не само лудият. Рудахигва също. Със своето чувство за дълг. Не по-малко опасен в своето раздвоение.

Наумов се изправи, като се подпираше о каменния зид. Отново му се зави свят, но той опря гръб в стената и се задържа. Не падна. Нямаше право да пада. Остана прав. После тръгна все покрай стената, като се придържаше о нея с ръце. Достигна изхода на кулата, излезе вън, на древната улица, повлече се надолу към брега, все край развалините.

Някога и тук, както в Зимбабве, ще плъзнат пълчищата на иманярите, изследователите и любопитните без делници. Ще разорат като къртици всяка педя земя, ще разкъртят стените. Дали ще намерят нещо, което да хвърли повече светлина върху тайнствените африкански строители: някакви съдове, фрески, писмени знаци? Този нов град ще разпали въображението на учените, ще раздуха загасналите спорове, ще подсили или ще отрече старите хипотези, ще създаде нови…

Дали и тук нямаше да намерят някоя статуйка на египетски фараон, както намериха в Зимбабве глинената фигурка на Тутмос от петнадесетия век преди нашето леточисление? И за какво я намериха? Да оплете още повече и без това несигурните хипотези…

Той изправи глава. Сега имаше само една задача — да намери Люба! Само това!

Из развалините пълзяха безброй насекоми, стоноги, паяци. Пробягваха едри скорпиони с вдигнати над гърба коремчета, готови мигновено да забият във врага отровните си кукички. Гущери агами го дебнеха от камънаците и кимаха учудено с червените си глави. Пред краката му пълзяха смокове, слепоци и пепелянки, но той не ги забелязваше. Между два сринати каменни блока надзърташе ная с издута шия и съскаше злобно.

А хиената не оставаше назад. Следваше го с гузната си походка, скимтеше тихо от глад. Защо плячката бяга? Защо не пада?

Наумов се обръщаше понякога, замахваше с пушката. Лешоядката изтопуркваше няколко крачки назад, но бързо спираше, озъбваше се злобно и отново се прокрадваше към него.

Не току-тъй я мразят всички. Не току-тъй се носи зловещата й слава. Надали има друг звяр по-презиран, по-ненавистен. Наумов беше слушал безброй нелепости за нея. И от бели, и от негри, и от араби. Особено от арабите. Тъй разправяха те: хиените са хора, големи грешници, осъдени заради греховете си на вечни мъки. Смехът им не е смях, а стон, дяволски плач. Други пък настояваха: не, не са наказани грешници, а магьосници, слуги на шейтана. Денем се разхождат като всички хора и само нощем се превръщат в животни.

А тази? Защо бе забравила да стане човек? Та сега е ден.

С един поглед на проклетите си очи могат да спрат сърцето на човека, да изсушат вътрешностите му, да му вземат разсъдъка. Могат да хипнотизират човека.

Един убил хиена и на другия ден се събудил… жена.

Легенди — една от друга по-нелепи…

Но зверът си е звяр. Опасен особено за слаби, за болни хора. Понякога се осмелява да нападне и здрав човек. Зъбите му като секачи за арматура. С тях троши костите на мършата. Колко му е да прегризе един човешки гръклян.

Наумов трябваше да се задържи на крака на всяка цена. Паднеше ли — край. Хищницата губеше търпение. Притичваше към него по-смело, показваше по-често оголените си жълти зъби.

Няма що. Ще я застреля.

Той насочи цевта. Дали бе виждала и друг път подобно оръжие, дали бе изпитвала парещата му болка или само инстинктивно бе предугадила заплахата? Тоя път хиената се обърна рязко и се скри сред развалините.

Наумов излезе от града. Почти под краката му се разбяга цяло стадо скални дамани. Винаги се бе удивлявал на тяхното умение да се катерят по отвесните скали. Толкова ловко, колкото гущерите геко. Бягаха и викаха като маймуни. Изпокриха се между камънаците и оттам, вече на сигурно, почнаха да надзъртат с любопитни очи. Вече спокойно и умно.

Когато нощем чуят техния писък, африканците знаят, че по скалите броди леопард, най-злият им враг. Даманите са дневни животни. Нощем мълчат. Само от страх пред него се развикват. Затова пък денем пищят при нужда и без нужда. Достатъчно е само някои да наруши ленивия им покой, да прекъсне сладката им дрямка.

Наумов усети, че се освежава. Можеше да върви, без да се подпира. Мъглата пред очите му се поразсея. Гаденето в стомаха престана. Чистият въздух оказваше своето действие.

Би опитал този плод. Пред краката му се бе разпълзяла нашироко тънка разклонена ластуна, отрупана с дълбоко нарязани листа, под които се гушеха множество дребни зелени топки. Диви дини! Не тъй вкусни като прекрасните плодове от родните бостани, но все пак дини — сладки, сочни, освежителни. Родината им е на няколкостотин километра оттук, в пустинята Калахари. През дъждовния период дините поникват, обрастват всяка падина, където може да се задържи влага, избуяват, връзват плодове. Тогава всички животни от съседните области навлизат в пустинята на динено пиршество. Слонове, носорози, жирафи, лъвове. Всеки бърза да се нагости с освежаващите плодове.

Някоя прелетна птица може би е донесла една динена семка, чието потомство е превзело острова. Друга пък е посадила дивите пъпеши, които са сплели дългите си врежове с дините.

Наумов откъсна един плод, дребен, не по-голям от юмрука му, сцепи го и го поднесе към устата си. Но не можа да го вкуси. Стомахът му отказа дори тази свежа храна.

Пред него се стелеше тайнственото езеро, просторно и тихо, оградено със зеленоватата кадифена тераса на тръстиките и папируса, над които се надигаше внушителна джунглата. Долу, почти в краката му, почваше бродът, очертан с две алеи от лотоси и водни лилии. Към отсрещния край, близо до снощния им лагер, бързаше дървен сал с единствен гребец. Като че ли мулатът. Наумов не му се сърдеше, че го изостави. От такива хора не очакваше другарство. Би се учудил от обратното — ако Жозеф Симон бе пренебрегнал златото и бе опитал да му помогне. Ясно, бе взел злато и се връщаше, постигнал това, за което бе дошъл. Много неща вече ставаха ясни на стария естественик — готовността на немеца и мулата да го придружат в търсенето на дъщеря му; тайнственото присъединяване на звероловеца и решителният им отказ снощи да го придружат. Те бяха само използували благосклонността на черния гигант към Наумов и дъщеря му, за да прекосят необезпокоявани владенията му, бяха си послужили с тях като с прости оръдия и когато сметнаха, че са им излишни, ги захвърлиха, изоставиха ги на съдбата им.

Такива хора за жалост все още се срещат по света. И още по-жалко, че заради такива типове не можеш да посрещнеш всеки човек с открито сърце, да му помогнеш като брат, да поискаш помощ като от брат…

Въздухът ехтеше от чирикането на птички, от провикванията на маймуни и дамани, от бръмченето на пчели и бръмбари. Само комари липсваха. Навярно поради серните пари. Както край езерото Киву. Затова лудият бе оцелял, затова ватусите още не се бяха изродили. Историята говори недвусмислено — комарите с маларията са унищожили безброй народи, погребали много цивилизации. Александър Македонски, Римската империя, държавата на ацтеките, Панамският канал — все бойни полета, където комарите бяха удържали блестящи победи.

Животът шумеше. И над тая непрестанна глъчка ехтеше ясно и отчетливо пулсът на джунглата, равният ритъм на тамтама. Ех, ако разбираше езика му, ако би могъл да разчете секретните му повели?

А това? Какво бълбукаше под стръмния бряг?

Наумов се отклони от пътя, надзърна. Мъжкият динозавър продължаваше да се плиска във водата, без да подозира участта, която бе сполетяла другарката му. Лежеше отпуснат с едва подадена над повърхността глава и разперени крака като жаба. Нагъваше лениво опашка. Но очите му не се отделяха от една точка на брега, тъй както само гущер може да дебне, сякаш със залепнал в жертвата поглед.

Естественикът пристъпи до самия край.

— Люба! — извика той смаян. — Ти?

Девойката вдигна глава.

— Татко!

— Как попадна тук? — запита той. — Не можеш ли да се изкатериш горе?

Отговори Анри Льоблан:

— Невъзможно! Стената е гладка. Затова ще ви подхвърля тази лиана. Изтеглете с нея госпожица Наумова, а после двама с нея — и мен!

— Добре! Мятайте!

Чак при четвъртия опит Наумов успя да улови края й. Анри върза девойката през кръста и баща й я извлече при себе си с последни сили.

Чудовището подуши, че става нещо нередно, че плячката му се изплъзва, че цялото търпеливо чакане досега е било напразно. Изпръхтя. Зафуча. Подхвърли се нагоре. Рогът му мина на няколко сантиметра от Анри, който го изчака спокойно и в последния момент отскочи встрани. Динозавърът се срина обратно с грохот, като изплиска цял гейзер вода. Подхвърли се отново. Отново безуспешно. Тогава изведнъж се гмурна с главата надолу, тласна се с патешките си лапи. Изплющя с плоската си опашка и изчезна в зеленикавата бездна.

Наумов и Люба бързо пуснаха лианата. Анри се хвана за края й и като си помагаше с крака, се покатери по отвесната гладка стена.

Тогава от вира изскочи динозавърът. Излетя като изстреляна ракета, много по-високо от предишните си скокове, много по-устремно, по-неудържимо, и се вкопчи с лапи за тясната площадка, където доскоро стояха момъкът и девойката. Ако се бе засилил тъй преди това, от двамата нямаше да остане ни помен. Сега люспестата му морда само докосна подметката на Анри. Повече не можа. Скокът изгуби силата си. Чудовището сякаш се застоя във въздуха като литнал дракон, после хлътна надолу, изплющя като взривена граната и отново се гмурна по гръб. Златният му корем блесна на слънцето в огнения си блясък, после потъмня, сякаш се разтвори в зеленината на вира.

Когато излетя отново, вече беше късно. Анри се бе прехвърлил на високия бряг. Разочаровано, чудовището изрева сърдито и зашари в луди извивки все край брега. Закараули нетърпеливо. Може би пак ще слязат долу, може би ще успее да засити глада си…

Наумов прегръщаше дъщеря си и плачеше с глас. Нервите му бяха издържали дотук. Повече не можеха. Прекалено много бе преживял тези два дни. Люба му разправяше тихо премеждията си. А Анри, почувствувал се излишен при тази семейна радост, седна на един камък.

Беше спасен. Но защо не можеше да се успокои? Някаква неизвестна заплаха витаеше във въздуха, някакво напрежение, спотаена ярост. Тамтамът биеше досадно. Толкова години Анри живееше в джунглата, как не можа да научи езика му?

Животните бяха станали неспокойни. Блатните птици притичваха с разперени крила из плитчините като пред буря. Даманите пищяха тревожно. Антилопите пробягваха уплашени, заковаваха се на място, връщаха се назад, сякаш ги гонеха и пресрещаха глутници невидими хищници. Павианите крещяха като побеснели демони.

От езерото изрева мъжкият цератозавър и замлъкна. Сякаш очакваше отклик на зова си. Пак се обади с гръмотевичния си глас. И пак никакъв отговор. Тогава той изостави обсадата си. Нагъна опашка, загуби се някъде зад острова.

Изведнъж се чу далечен тътен, някак глух, притъпен. Без да се усили, все така неясен, безпосочен, той се приближи, заехтя. А небето грееше все тъй ясно и безоблачно. Последва втори гръм — по-право не гръм, а далечен рев на лъв, сподавено ръмжене на някакъв невидим чудовищен лъв.

Наумов каза:

— Земетресение!

Анри се сети. Подземно бучене. Гласът на скритите сили в земните недра. Естественикът добави:

— Тук, в сърцето на Африка, се намира най-дълбоката рана на земната кора, една вечно неспокойна пукнатина. Земната обвивка тук е в непрекъснато движение, спада, надига се. В разседите й са се образували езерата Киву, Едуард, Танганайка, Алберт, Мверу. Тук са и вулканите й — Нирагонго и Намлагири. И този остров някога също е бил вулкан. Сулфатарите му са дали името на езерото — Вонещата вода.

Проехтелият нов тътнеж прекъсна последните му ду ми. Земята трепна. По скалата, на която стояха допреди малко, като черно змийче полази тънка пукнатина. Каменният отломък рухна с трясък в езерото. После настана тишина. Земята се успокои. Замлъкнаха птиците и животните.

Наумов добави:

— Нощес имаше друг трус. Той ми затвори изхода към Огнената пещера.

Анри скочи.

— Как? Пътят към Огнената пещера!

— Да! — отговори Наумов. — Естествена пукнатина от пещерата до кладенеца, където ни примами лудият.

— Можете ли да ме заведете там?

— Мога. Но няма смисъл. Проходът е затрупан.

— Искам сам да проверя.

Естественикът се замисли. После рече:

— Има още нещо. Чували ли сте за проклятието?

— Какво проклятие?

— Който влезе в пещерата, умира. За мен това предание съдържа някаква истина. Пещерата е пълна с костите на изядените от чудовищата животни. Те фосфоресцират. Оттам и името — Огнената пещера. Гъмжат от зарази. Всякакви зарази. Има такива места по света. Легендите са ги украсили със зловеща слава. Пещери, гробници, пирамиди…

Анри се сети. Та тъкмо това каза раненият негър: Да се пази от проклятието! И ето пак думите на баща му. Проклятие! Дали има някаква истина в тези думи? Защо никой от групата на баща му не се е спасил? Защо и баща му не беше казал нищо за другите опасности? А само за тая — проклятието! Значи, според него, тя е най-важната.

И все пак…

— Аз трябва да вляза в пещерата! — отсече той.

Наумов поклати глава.

— Рудахигва поиска да ме унищожи. „Който е видял жълтия камък, ще умре“ — тъй каза той. Знам, че ще изпълни заканата си. Затова не искам да се бавя нито секунда повече, да го преварим. Да се измъкнем от владенията му, преди той да е пратил подире ни гигантите си. Елате с нас!

— Не! — сви устни Анри. — Аз оставам! Трябва да остана!

— За златото, нали?

Анри вирна глава.

— За него, то се знае. За какво друго може човек да се завре тук, в тоя блатист ад? Аз трябва да забогатея. И ще забогатея. С какво съм по-лош от другите? По-глупав ли съм, по-слаб или по-страхлив? Защо тогава те да имат, а аз да нямам? Защо? Кажете де!

Естественикът възрази:

— Добре, ще забогатеете. Но защо с кражба?

— Каква кражба? Златото не е на никого. Който го открие, негово става.

— Знаете, че вече не е така. Подземните богатства на Конго са държавна собственост.

— Тук не е дори Конго. Тук е бяло петно на картата. Ничия земя.

Наумов изведнъж избухна:

— Млади човече, не разбирате ли какво искам да кажа? Стига сме ограбвали тая страна, ние, белите. Да почнем нещо друго — да й помогнем, от малко поне да заличим злото, което й са причинили другите бели. Африканците имат нужда да се учат от нас. Искат да се учат. И затова ще ви платят честно, почтено. Ето и вие, вие с вашата дарба, с вашите познания. Защо не отворите едно училище? Да, именно училище — за ловци. В тая страна това е необходимо. Покажете им вашия опит, цялата си система. Направете филм, разкажете преживяванията си, споделете с другите опита си…

— Аз още не съм докосвал кинокамера. Никога не съм опитвал.

Внезапно се обади и Люба:

— Аз ще ви помогна. По-важно е какво ще покажеш, а не как ще го покажеш.

Той се обърна рязко. Рязко, с известна досада. Защо се вмесва в живота му това момиче, защо опитва да го отклони от пътя му? И то тъкмо сега, когато е стигнал до Огнената пещера…

— Моля ви, оставете ме! — каза той, като се мъчеше да сподави грубостта в гласа си. — Аз не се меся във вашите работи. Оставете и мен да постъпвам, както аз си знам… Дотегна ми да бъда беден. Разбирате ли?

Наумов хвана ръката му.

— Беден. Смятате се беден, защото нямате злато, нали? Но ако направите това, което ви препоръчвам, вие също ще имате доходи. Ще можете да живеете добре. И то честно. Няма да дойде ден, когато ще се запитате — впрочем почтен ли съм? Вие мечтаете за богатство и считате само златото за богатство…

Анри подметна иронично:

— Познавах някои проповедници, които анатемосваха презрения метал, докато се доберяха до него… Аз знам едно — всяка валута се крепи на златото.

— Не всяка. И наистина чудно е, смешно дори, че днес, в нашата епоха, може да се смятат израз на богатство не трудът, не създадените от него блага, а натрупаните в трезора на банката кюлчета безполезен метал.

Наумов постави ръка на рамото му.

— Всъщност вие не съзнавате колко сте богат — с приключения, със знания, с опит, с вашата дарба. Вашата дарба да се справяте с животните струва повече от…

Анри го прекъсна с уморено движение на ръката:

— Нямам представа каква е цената й вън от джунглата. Тук струва само живота. А животът е в едно и също време и най-скъпото, и най-евтиното благо. За теб най-скъпото, за другите най-евтиното. Затова, за тая дарба, както я наричате, получавам заплата на ратай, на добре платен ратай… Не ми говорете повече, моля ви! Може би и аз се измъчвам от някакви съмнения. Не раздухвайте жарта на съмненията ми… По вашата логика излиза, че и пигмеят, когато убие една окапи, е богат. Тъй казва той: „Стомахът ми е пълен, какво повече мога да желая?“ Неговите потребности са малки. А аз съм цивилизован човек.

Люба го пресече разгорещено:

— Само по потребностите ли се мери цивилизоваността? Няма ли още нещо? Нещо като етика…

Доловил в гласа й някаква високомерна нотка на превъзходство, на зле скрит укор, той се обърна засегнат:

— Може би и аз имам някаква етика… Не само златото… Още нещо — отмъщение!

Анри млъкна. Но изведнъж реши.

— Виждам, вие не сте като тях. Като Зигфрид и Жозеф. Мога да ви го кажа. Дошъл съм тук не само от алчност… Не… Аз трябва да отмъстя. Това е главното. Другото е част от отмъщението.

Той неволно зашепна:

— Те, двамата, убиха баща ми, за да ограбят тайната му. Да ви разправям ли повече? Баща ми открил Огнената пещера. И когато другарите му загинали, той тръгнал надолу по реката болен, засегнат от проклятието. Те го намерили и го убили… Тия двамата… Е, какво ще кажете сега? Имам ли право?

Люба и баща й го гледаха със смаяни очи. Прочел съчувствието в погледите им, Анри продължи трескаво:

— Аз съм възмездието. За вулгарно убийство с цел за грабеж по целия свят има само едно наказание — смърт. Аз съм ги осъдил. Остава да изпълня присъдата…

— Момко — прекъсна го Наумов. — Помислете си! Докъде бихме стигнали, ако всеки сам почне да издава присъди и сам да ги изпълнява — обвинител, съдия и палач… Затова е обществото. Затова то е създало правосъдие, закони, съдии…

Белгиецът се бе зачервил от възбуждение.

— Лесно се дават съвети за благоразумие… Ако не си засегнат… Но когато знаеш кой е убил баща ти, как го е убил и защо… О, тогава всеки почва да мисли другояче. Съвсем различно. Правосъдие, казвате. Е, какво? Да ги оставя да ограбят златото и да избягат някъде, към Родезия, към Уганда, а аз да ги търся, да събирам доказателства… О, не… Ние сме в джунглата. Тук владее законът на джунглата, законът на пантерата… Да победиш — не е важно как, със сила, с коварство, из засада откъм гърба — но да победиш…

Наумов поклати глава.

— Не! Човекът не е пантера. Човекът е човек. Където и да попадне — в джунглата, на морското дъно, на Марс дори, — той носи със себе си своите закони. За хората действуват човешките закони. И защо от цялата джунгла избирате само закона на пантерата? Защо не се подчините на някой друг закон, да речем, на антилопите? Или на термитите? По-лоши ли са?

Анри заговори тихо:

— Вижте, мосьо Наумов. Аз не умея да споря. Особено с начетен човек. Вие сте учен, аз — прост ловец. Но имам свои разбирания, твърди. Аз съм дал клетва, И ще отмъстя. Никой няма да ме отклони с никакви доводи, колкото убедителни да са. Да се разберем. Да не бавя вас, да не бавите мен. Ако ме изчакате да свърша това, което съм намислил, ще се връщаме заедно. Ако не сте съгласни, тръгнете си. Аз оставам, докато си свърша работата. Това е…

Внезапно Люба извика.

Двамата мъже се обърнаха. Рудахигва бе застанал на пътя им, огромен, цял дънер от абанос, протегнал напред копието си.

— Стойте! — извика той гърлено. — Всеки, който е видял дяволския камък, ще умре! Тъй нарежда тамтамът. Тъй нарежда Изворът на мъдростта.

Тримата стояха насреща му слисани.

А над гората продължаваше да кънти бумтежът на тамтамите, все по-бързо, все по-настойчиво, все по-зло вещо — като смъртна присъда…