Драконът от Луалаба

23

Такава страшна нощ! Такава кошмарна нощ! Манзилала нямаше да я забрави през целия си живот. Когато се събуди, навън се бе стъмнило съвсем. В първия миг не можа да си даде сметка къде се намира. Не можа да си спомни как бе попаднал тук, защо ръцете и краката му бяха изтръпнали. Усети каишите, които ги стягаха. Значи беше вързан. А защо? И кой го бе вързал?

Изведнъж той се сети. Германецът! Дружелюбното му сбогуване, пожеланията за добро пътуване, внезапното замахване, ударът в гръкляна! Но защо? Ако му беше нужна машината, щеше да я вземе. Ако му пречеше Манзилала, щеше да го премахне. Кой би го спрял? Защо го бе пощадил? Защо само го бе омотал? Какво кроеше, какво друго замисляше?

Навън, през прозореца, надзърташе късче звездно небе, оградено с черните силуети на нависналите палми и гъстата стена на папируса. Късче звездно небе — единствено познато, близко, ободряващо сред грозния застрашителен мрак, който дебнеше отвред, протягаше гадните си пипала, обхващаше го в тях, изсмукваше съзнанието му през невидимите си вендузи.

Манзилала не смееше да мръдне, вцепенен от ужас сред тоя чужд, враждебен свят. По покрива на машината тъпчеха някакви крачета. Други големи крака топуркаха долу, под пода. Някой се чешеше в колелото. Друг опитваше да наточи ноктите си в спуснатата стълбичка.

Непрекъснат шум, и стържене, и тропот! Какви бяха тия непознати твари? Гущери, змии, скорпиони, пантери?

Ех, ако би могъл да отвърже ръцете си! Веднъж да ги отвърже! Той напъваше мускули, опитваше да изхлузи поне от малко китките си, да поразхлаби жестоките възли. Напразно! Опитна ръка ги бе стегнала. Не за пръв път връзваше човек. И то човек, който никога преди не е бивал връзван, който нямаше представа как да се поразслаби такава бримка.

Той дърпаше, теглеше напред-назад, ожули китките си, мястото се поду, затегна още по-яко връзките, ожулената кожа засмъдя. От безпомощен яд Манзилала заплака, разхълца се като дете. От безсилие, от обида, от страх.

Изведнъж нещо тежко тропна върху покрива. Вдигна се страшна олелия, крясък, пляскане с крила. Ясно, от горе са шумолели птици, накацали на по-сигурно. Но и тук врагът ги бе намерил. Само че не можа да се задържи в гладката повърхност. Хлъзна се назад, задраска с нокти. И внезапно тупна на земята. Повторно се подхвърли. Този път успя да се задържи, ала птиците вече бяха отлетели. Хищникът не се отказа. Остана на покрива.

Какъв ли беше — лъв, леопард?

Ами ако успее да отвори вратичката? Тогава?

Неизвестният хищник скоро се отказа от наблюдателната си. Омръзна му. Скочи на земята и изчезна.

Манзилала отново задърпа вързаните си ръце. Не можеше да стои бездеен. Страхът иска действие, каквото и да е — само да е действие.

Дали не би могъл да ги среже в някой остър ръб? Така е гледал на кино, чел е в книгите. Остър ръб! Но де да намери такъв ръб? Нали всичко е правено нарочно заоблено?

Най-сетне нощта свърши. Настъпи изгрев. Ведно със светлината в гърдите му нахлу и някаква надежда. Сега вече можеше да мисли по-спокойно, да оглежда кабината, да преценява.

Небето сияеше в зелената си рамка, вече не застраши телен черен силует, скрил безброй смъртни опасности, а свежа бухнала зеленина, сред която чирикаха птички. Хищниците се бяха скрили, оставили го бяха на спокойствие. Той трябваше да използува този отдих, да направи решителния опит.

Манзилала трепна. Ами ако отвореше долапчето и опиташе във вратичката му? Ето къде беше острият ръб!

Лесно е да се помисли, а колко е трудно да се изпълни, когато са вързани ръцете и краката. И все пак трябваше да стане! Да стигне до шкафа! Трябваше!

Манзилала се опря с гръб в стената, но с колко мъка постигна тоя успех само той би могъл да каже. После бавно като охлюв почна да пълзи с гръб по стената сантиметър по сантиметър. Изправи се. Макар и с вързани глезени, стоеше прав. Стоеше на едно място. А му предстоеше да се придвижи до долапчето.

И ето отмести единия крак, пак така — сантиметър напред, после другия — още един сантиметър! Нямаше друга възможност. Не можеше по-бързо.

Кой знае кога достигна целта, обърна се с гръб, хвана с вързани ръце бравата и отвори вратичката. Тогава нагласи ръба й в ремъка между двете китки и почна да го хлъзга по нея. Потъна в пот. Не спря. Продължи да търка. Търка, търка. Дали бе постигнал нещо?

Напъна с ръце — уви, нищо! Никакъв успех!

Изведнъж въртолетът се разлюля. Пилотът изгуби равновесие и се строполи на пода. Нима трябваше да се изправя още половин час, докато стигне повторно до вратичката?

Земята под него забуча. Бученето се усили като тътена на приближаващ влак. Птиците се разлетяха уплашени. Втурнаха се в луд бяг животните. Небето притъмня. Засвяткаха мълнии. Надигаше се нещо страшно, някаква невиждана стихия. Манзилала отново се разтрепера.

Какво трябваше да направи? Какво още?

Очите му светнаха. Как не се сети по-рано? Сапун! Само сапун! Нали така се вади пръстен, гривна? В шкафа има сапун, и вода. Отново към шкафа!

Той пак се подпря на стената, повторно изпълзя с гръб по нея, изправи се, придвижи се напред с охлювената си походка. Достигна вратичката, гърбом напипа водата и сапуна, намокри китките си, насапуниса ги.

Отначало не забеляза никаква промяна. Връзките стягаха с предишната си безсърдечност. Каишът не беше мръднал нито милиметър. После изведнъж стана чудо. От водата каишът набъбна, разпусна се. Китките почнаха да се изхлъзват малко по малко. Той напрегна мускули, а отпусна съвсем китките си.

И ето! Тръгна, тръгна! Дясната ръка се изсули. Освободи се. Манзилала хвърли каишите, разтърка изтръпналите си длани.

Свободен! Свободен!

Клекна. Развърза краката си. Размърда ги.

Свободен!

Сега на път! Във въздуха! Преди да се е върнал оня бандит! По-скоро!

Възбуден от успеха си, той не забеляза как се бе стъмнило, не усети плисналия кален дъжд, сякаш сега не съществуваше нищо друго освен това, че ръцете му бяха свободни, че пак можеше да поеме управлението на своята машина, да литне с нея, да се прибере дома, при жена си, при децата си.

Седна на пилотското място. Завъртя ключа. Моторното сърце на любимата му птица затуптя. А с нейния пулс сякаш се събуди и неговият пулс. Сякаш досега не бе живял, сякаш всичко бе само един страшен кошмар.

По-скоро! По-далеч!

Носещото витло се размаха непохватно над главата му, засили се, зарева. После неусетно издигна нагоре металното тяло. Палмите и папирусът потънаха надолу. Отпред се лъсна езерото…

И изригващият вулкан…

Манзилала настръхна. Трябваше да бяга! Колкото може по-далеч, колкото може по-бързо! Защото една вулканична бомба беше достатъчна да обезвреди машината му, да погуби него.

Надигна се, обърна лоста назад.

Огромното метално водно конче завъртя опашка към вулкана и се отправи в противната посока. Но пилотът все не можеше да отвърне поглед от грандиозното зрелище, от пламтящите стълбове, от рукналите към езерото огнени реки. Там някъде са приятелите му. А той ги изоставя. Честно ли е? Впрочем те сами са си виновни. Не той. И все пак… Дори да са виновни? Как постъпва цивилизован човек в подобен случай?

Но той не е в състояние да им помогне. Де ще ги намери в този хаос? По-разумно е онова, което е намислил — да стигне до летището и оттам да прати помощ. Не само един хеликоптер с недостатъчно бензин, а цяла ескадра…

Така е по-разумно. Другото е чувство. Към летището! Към дома! Те сами са си виновни…

Но ръката му, против това единствено правилно решение, обърна машината назад, към езерото. Друг, който не слушаше разума, сега управляваше машината му, насочваше я уверено натам, към другарите. И този друг се взираше надолу през замърсените от калния дъжд прозорци, оглеждаше, диреше.

От зиналия кратер като спукан огнен цирей се свличаше пламтящата лава. Изтичаше в няколко нажежени по тока — жълто-червени в талвега и посиняващи към бреговете, — които се вливаха в езерото под взривове бяла пара. Вулканичните бомби се пръскаха високо във въздуха като исполински шрапнели и шибаха в рядка градушка развълнуваната езерна повърхност. Тук-там из джунглата горяха запалени от лапилите изсъхнали дървета, но бързо угасваха, задушени от свежата зеленина.

Първият Манзилала, страхливият Манзилала, отново пое управлението. Ясно, няма ги! Кой знае къде са избягали, уплашени и те от стихията? И само един наивник може още да се надява, само наивник би продължил още да търси…

Тогава случайно съгледа разпадащото се островче и опитващия да се покатери върху него динозавър.

Манзилала го позна. Шипекве!

Никой друг! Само шипекве, легендарното чудовище! Ужасът на Луалаба!

А това? Не са ли хора?

Но да! Хора!

Ето черния гигант, който се мъчи да избута с кола си чудовището. До него — белгиецът, Наумов, дъщеря му — четиримата отбиват с общи сили яростната атака. Те са в по-удобна позиция, но насреща им се възправя нещо страшно, невиждано — мощ, ярост, жизненост! Няма да успеят. Ще загубят борбата.

Четирима слаби човека върху една малка скала, срещу Властелина на водите, срещу цялата му първобитна сила, в неговото царство…

Не! Обречени са…

Поддал се на първия порив, Манзилала наведе машината си, хлътна надолу. Островчето с динозавъра и с хората изплува бързо нагоре, разду се, нарасна.

Пилотът сега виждаше само едно — огромната зъбата уста и блестящото зелено туловище със синята препаска на врата и жълтия корем, по които играеха пурпурните сияния на лавата. Такава уста! Цял грайфер! И ужасните зъби! И острият рог! И хипнотизиращите огромни зеници!

Машината прелетя на метър над главата му, но цератозавърът, вместо да се уплаши, вместо да побегне, както бяга всеки звяр в саваната от рева на мотора, опита да се подхвърли нагоре, да захапе дръзката птица, щракна напразно челюсти, после размаха във въздуха кукестите си предни крачета.

Манзилала направи малък завой и повторно налетя. Озъбената челюст не го плашеше така. Не го плашеше така цялата враждебна доскоро природа. Той беше в своя самолет, който познаваше, на който можеше да се довери. Вече не беше някакво безпомощно, загубено в първобитния лес човече, а човек — господар на мощна техника, с която можеше да се опълчи срещу всяка опасност.

Хората отдолу го поздравиха с размахани ръце. Сякаш вдъхновена за подвиг, машината връхлетя още по-смело върху чудовището, което замахна гневно с рога си и докачи леко гуменото колело. Хеликоптерът трепна, ала пак не се отказа от борбата. Пилотът го насочи в трета атака. Все се надяваше да го уплаши, да го прогони с устремните си нападения. Не допускаше дори, че насреща му стоеше най-страшният хищник на земята, хищник, незнаещ отстъпление. Всичко живо бяга от неговия път. Всичко. Никой не дръзва дори да се пребори с него. Всеки, който е опитал да премери с него сили, е загивал.

Манзилала се реши на последното. Издебна гиганта и се хвърли върху него отстрани. Блъсна го в главата. Ура! Чудовището плесна във водата. Ранил ли го бе, убил ли го бе?

Уви! Хищникът, сякаш не усетил нищо, отново се докопа до скалата. Чак тогава Манзилала разбра знаците, които му правеше Наумов. Закова машината намясто на височина десетина метра, отвори вратичката и спусна въжената стълба.

Първа се изкатери Люба. Последва я старият учен. Но Рудахигва се дръпна. Уплаши се.

— Рудахигва не ще да ходи на небето! — отсече той. — Рудахигва иска да си умре тук, на земята.

Анри го хвана за лакътя. И този окуражителен жест от малкия бял човек, който едва достигаше до гърдите му, подействува като магия на черния гигант.

— Качи се, вожде! — рече спокойно, със своя глас на звероловец Анри. — Горе са твоите приятели.

И дали неговите думи или тонът му, или пък настъпващото чудовище притуриха последната капка, преодоляха колебанието на ватуса, но в следната минута и той седеше в кабината сред приятелите си.

Наумов издърпа стълбичката след пъргавия ловец, хлопна вратата.

— Към летището, нали? — осведоми се кратко пилотът.

Анри скочи.

— Не! Мен ще свалите тук, на брега!

— Дума да не става! — прекъсна го Наумов. — Мястото е опасно. Сред тези бомби…

— Вие си вървете! — възрази твърдо Анри. — Аз оставам. Известно ви е добре каква работа ми предстои.

Люба се обади с умоляващ глас:

— Оставете това злато!

— Не само златото! И отмъщението! Моля ви, свалете ме! Ще ви забавя само една минута.

Намеси се и ватусът:

— Рудахигва също ще слезе. Малката бяла жена и баща й са спасени. Нямат нужда от Рудахигва. Рудахигва ще се върне в своето селище, да разправи всичко пред Извора на мъдростта. Да каже, че жълтият камък не съществува; че белите вече нямат сила да ловят роби; че черните хора управляват железни птици…

Наумов и Манзилала се спогледаха. Не биха послушали Анри. Защото не разбираха алчността му и стръвта му за отмъщение. Ала ватусът беше друго. Нямаха право да го отвлекат.

Пилотът отправи машината отсреща, към брега, където беше лагерът на пътешествениците. От стичащата се в езерото лава цялата вода вреше като гигантски котел.

Подгонен от горещите струи, динозавърът пореше лудо вълните към запад, към най-далечния край на езерото. Отгоре, от високото, приличаше на исполинска попова лъжичка с още недоразвити предни крайници, която пляскаше смешно с дългата си сплесната опашка. Ето достигна брега, изпълзя върху тинята, зашляпа с плоските си стъпала, като се озърташе назад учуден, непроумял защо родната стихия изведнъж бе станала тъй негостоприемна.

Парата изригваше нагоре в бързо нарастващи бухлати облаци, затисваше под рехавите си преспи езерото, острова и вулкана. По повърхността плуваха с обърнати кореми риби, водни змии, жаби, костенурки — цялото множество дребосъци, които бяха оцелели от зъбите на ненаситните чудовища.

— Ето! — извика Анри и посочи надолу.

Върху напуканата тиня, на стотина крачки от димящата вода лежеше полугол човек.

Манзилала приземи машината. Всички скочиха на земята. Само пилотът не напусна мястото си. Вече нямаше да го напусне. Остана с ръка върху лоста, готов всеки момент, при най-слабото подозрение да се вдигне във въздуха.

— Лудият! — промълви Люба.

— Типу Тип! — обясни посвоему Рудахигва. — В човешки образ.

Наумов се спусна към него с превързочния пакет.

— Още е жив, нещастникът! Дали можем да му помогнем?

Обърна го по гръб. Наскуба трева и я подложи под главата му. Заля раната с антисептик. Намота бинта.

Лудият отвори очи.

— Няма нужда! — пошепнаха посинелите му устни. — Няма нужда…

Анри запита нетърпеливо:

— Кой?

— Червенокосият.

— Къде е сега?

Умиращият посочи с поглед пътеката, по която бяха тръгнали в своята гонитба двамата бандити. Промълви беззвучно:

— Натам… Първо мулатът със златото… После Червенокосия… Това е златото… Както мършата привлича мухите… Но вече няма. Мършата е скрита… Цяла планина лава… Няма да кацат мухите…

Анри реши бързо:

— Тръгвам! Ще ги настигна!

Наумов посегна да го спре. Но се поколеба. В свитите очи на младия ловец, под силните очила, той прочете такава упорита решителност, такава дива страст и жажда за мъст, че неволно отстъпи.

Не го разбираше. Ала си даваше сметка защо не може да го разбере. Не беше живял неговия живот; баща му не беше убит от бандити заради злато; златото в неговия живот не играеше тая роля.

За себе си той може би беше прав. Защото в неговото общество златото наистина дава това, за което мечтае човек — сигурност, благоденствие, почит. Независимо от това как е добито. Защо тогава вместо неговото общество да кори човека, плод на това общество?

И все пак, макар и уверен, че няма да бъде послушан, рече:

— Нямаме възможност да ви изчакаме.

Както следваше да се очаква от човек с такъв поглед, Анри отвърна твърдо:

— Идете си! Аз мога да се оправям в джунглата. Тя е всъщност моята родина.

Някаква сянка мина под очилата му.

— Като нямам друга родина.

После стисна устни.

— Сбогом! А аз ще си взема златото. То е мое…

— Оставете най-сетне това злато! — прекъсна го с досада Наумов. — Не виждате ли какво докара?

— Докарва… На този, който го загуби, докарва зло, на владетеля си — щастие… Аз мога да го получа, мога да го запазя. Питах ви и друг път: с какво съм по-долу от другите, които го притежават? По-слаб ли съм, по-глупав ли, по-страхлив ли? Тогава?

Грабна една пушка и се спусна по пътеката.

— На добър път! — обърна се той, преди да се скрие в сянката на зеления тунел.

Естественикът поклати глава.

— Жалко! Такъв ценен човек! И толкова алчност!

— Може би не толкова алчност — прекъсна го замислена Люба. — Може би повече другото: скръбта по бащата, мъката, жаждата за отмъщение… А иска да го скрие зад гръмки думи за злато, за богатство…

От въртолета се подаде Манзилала.

— По-скоро!

Люба и Наумов посегнаха да вдигнат лудия. Той поклати уморено глава.

— Оставете ме! Всичко е свършено… Това е краят… Бях най-богатият човек на света… По-богат от Соломон, от Крез… Най-силният… Всемогъщият… Демон… Смятах се безсмъртен… Безсмъртие — проклятието на демона… Но не… Имало прошка… Имало край и на моята мъка… Това съм аз — простеният Демон.

Бащата и дъщерята стояха смутени. Виждаха знаците на пилота да бързат, а нямаха сили да оставят умиращия нещастник.

Лудият отново заговори:

— Умирам щастлив. Видях, лавата засипа Огнената пещера… Отгоре й лежи цяла планина… Никой няма да достигне богатството ми… Никой… Мое беше… Остава винаги мое…

Той задиша бързо, мъчително, но в очите му, вече помътнели, продължаваше да святка доволството. Даже щастливи очи!

После изведнъж извика:

— Ирен!

Люба се сепна при това име, погледна уплашено.

Лудият беше мъртъв. Върху лицето му беше легнало спокойствието.

Рудахигва пошепна:

— Типу Тип мъртъв, Огнената пещера засипана. Племето на Рудахигва може да се върне в далечната родина. Бащата на Малката бяла жена обеща да отведе там племето на Рудахигва. Ще изпълни ли обещанието си?

Наумов кимна с глава.

— Ще го изпълня. Сега ние с дъщеря ми и Манзилала ще отидем в голямото гнездо на металната птица, в селището на Манзилала. После ще се върнем и бащата на Малката бяла жена ще изпълни обещанието си… Но може ли Рудахигва сам да се прибере в селището си?

— Рудахигва е в своя дом. Той се бои само от Типу Тип. Когато няма Типу Тип, Рудахигва не се бои от нищо.

Отдолу отново се понесе подземното бучене, приближи, нарасна, сякаш се срина целият свят. Почвата се развълнува. Една кипяща вълна от езерото преля до краката на пътешествениците. Отвлече палатката от брега. Вулканът зарева. Мълниите оплетоха небето с трещящи огнени паяжини. Затопуркаха разлетелите се вулканични бомби.

— Бързо! — извика Манзилала.

Преди Наумов и Люба да направят крачка напред, през нависналата пелена на мъглата профуча една огромна капка лава и тресна в машината. Бензинът пламна. Пилотът изхвърча навън и повлече приятелите си в джунглата.

— По-далеч! Ще избухне резервоарът!

И наистина в следната секунда гърмът разтърси околността.

Манзилала се опря о едно стъбло. Лицето му беше сиво. Мълчеше. Гледаше нататък. От очите му течаха сълзи.

Рудахигва запита:

— Умря ли металната птица?

Тогава от далечината проехтя ревът на самотния динозавър. Проехтя зловещо, надъхан с неугасима ярост, със злоба и настървение, с призив за борба, предизвикателство към цялата вселена. И с още нещо — неочаквано и необяснимо — с някаква по-мека нотка, търсене, молба, вопъл дори. Той беше сам. Съвсем сам. Гласът му протръбяваше отново и отново, все по-тревожно, по-неудовлетворено, просмукан с неподозирана мъка и чудовищно отчаяние.

Най-силният беше победен. Победен от самотността. И виеше в своята безнадеждност, в титаничното си безсилие, фучеше, заканваше се. Къде е другарката му? Защо не отговаря?

И никой, никой друг да не му се мярва сега — никой…

После дивият глас отново затрептяваше в цялата си озвереност, в своята безпощадна заплаха, в цялата си почти свръхестествена злост…