Драконът от Луалаба

25

Рудахигва поведе спътниците си навътре в джунглата, по-далеч от боботещия вулкан и врящото езеро. Земята продължаваше да потрепва под краката им. Не се знаеше какво още можеха да направят подземните духове. За това по-добре по-далеч! По-далеч от изтърваните огнени демони! Те убиха металната птица. Те могат да убият и хората. Не се укротяват. Фучат, излитат нагоре, тласкат огнените реки, палят гората, възвират езерото, сваряват рибите. Дори Типу Тип побягна в ужас пред тяхната пламтяща ярост. И сега се лута по сушата, клатушка се тромаво, дири друго езеро, където водата не ври.

Впрочем какъв Типу Тип е той, щом бяга от духовете на огъня като всички други животни? И още — Рудахигва го гледа толкова време, бори се с него и не умря. Защо така? Лъжеха ли преданията? Или бе станало нещо друго? Друга магия бе обезсилила магията на Типу Тип. Дали не бяха Малката бяла жена и баща й?

Белите имат смъртоносни тръби. Белите имат гръмотевица. Но и черният Манзилала има гръмотевична тръба. И той умее да си служи с нея. При това черният Манзилала има метална птица. Значи е по-могъщ от белите. А е страхлив. Ето и сега пак се крие в средата на групата. Само с птицата си е смел. Види се, тя е неговата магия. Тя му дава смелост. Или пък птицата е по-силна от него, негов господар?

Ватусът спря малката група.

— Рудахигва иска да знае нещо. Досега всичко беше просто. Негрите бяха дивеч, белите — ловци. Ловци на роби. Защо белият мъж и дъщеря му не ловят роби?

Наумов разбираше добре съмненията му. Знаеше, уви, какви спомени бяха оставили в туземното население белите завоеватели.

— Тъй беше преди — рече той. — Сега всичко се промени. Белите идват в Конго като приятели.

— Може ли да има приятелство между пантера и антилопа?

— Между пантера и антилопа не, но между човек и друг човек — да. Когато хората станат по-умни и проумеят простата истина, че всички имат по-голяма изгода да си помагат, вместо да се убиват. Земята на черните е богата. Белите пък имат знания и опит. Защо тогава да не разменяме взаимно това, което имаме, с онова, от което се нуждаем?

Рудахигва погледна въпросително пилота. Искаше му се да чуе потвърждение на тези думи от устата на друг африканец.

Манзилала отвърна:

— Сврени в тоя пущинак, вие не сте забелязали, че времената се промениха. Думите на белия човек са верни. В Конго вече няма робство. Има хора с черна кожа, има хора с бяла кожа — но все хора.

— И племето на Рудахигва може да се върне в родината, без да се бои от ловци на роби?

— Може! — кимна Манзилала.

Ватусът грейна от щастие.

— В преданията се говори, че един вожд на име Рудахигва ще изведе народа, ще го отведе до езерото Киву. Значи това време дойде. Изворът на мъдростта заслужава да научи тази радостна новина; да научи, че Огнената пещера вече не съществува, че дяволският камък е погребан под планина от жарава, че няма Типу Тип. Рудахигва носи хубава вест.

Той се изкатери пъргаво на едно дърво и внезапно от горе, от гъстата корона, закънтя тамтамът. Все по-бързо, все по-настойчиво, радостно, тържествено. После спря. Замълча. След малко далечината отговори с кратко избумтяване. Невидим в гъстата шума, Рудахигва продължи да удря окачения барабан, да разправя с ръце, с тоя чуден бумтящ език.

Манзилала, смазан от загубата на машината си, от малодушие и отчаяние, рече нерешително:

— Потребно ли е това думкане сега? Нали скоро ще стигнем в селото? Защо се бавим?

Наумов отговори:

— В първобитните народи ритуалът играе важна роля. Вождът иска племето му да научи, че се връща победител, да организира посрещането ни. Може да е суетност, може би уважение към традицията…

— И все пак…

Не довърши. Само простря ръка напред. Лицето му посивя.

Наумов и Люба се обърнаха бързо.

На двадесетина крачки зад тях стоеше слонът кали, разперил уши като одеяла и вирнал нагоре мощния си хобот.

Биологът грабна пушката. Нямаше друг изход. Великанът ги бе открил и в следния миг щеше да атакува. Цялото му държане, злобното поклащане на ушите, свирепият поглед издаваха ясно какво ги очаква. Наумов знаеше: така, право насреща, слонът е почти неуязвим. Оловото ще се хлъзне, ще рикошира по дебелия му череп. Трябва да го изчака малко, докато извие глава и му предложи слепоочието си или поне плешката си…

Дебелокожият великан изрева тъй, както може да реве само африкански слон пред нападение, и връхлетя като оживяла канара. Наумов натисна спусъка. Чу се изстрел, но нападателят не спря, не усети одраскването. Продължи да се носи напред с устремени бивници, над които се махаше дебелият му колкото човешко тяло хобот.

— Отскочете встрани! — извика Наумов.

И сам мигновено отстъпи от пътеката, прилепи се до един ствол и замря, докато побеснялата грамада профуча край него, без да го забележи. Той видя как Люба изпълни съвета му и се скри зад съседното дърво. Само Манзилала не устоя. Инстинктът надделя над разума. Обезумял от уплаха пред тая планина от мощна ярост, пред проточилите се към него като бели колове бивници, пред вледеняващия рев, който кънтеше като сирената на връхлитащ локомотив, негърът се втурна презглава по пътеката.

— Не направо! — провикна се Наумов. — Встрани! В храстите!

Манзилала не го чу. А и да бе чул, надали би сварил да изпълни съвета. Слонът го настигаше. Беглецът усещаше в тила си дъха на протегнатия хобот. Нямаше време да мисли, да преценява.

Някаква пълзяща лиана закачи крака му. Тялото му се наведе напред, после политна във въздуха и се озова сред гъсталака. Слонът не го видя. Изтопурка напред, налетя върху един препречил пътя му изгнил дънер. Поде го с бивни, подметна го и още във въздуха го улови. Удари го в земята. После скочи отгоре му. Затъпка на място с крака. Зарева.

Манзилала, зашеметен от падането, се надигна сред папратите. Наумов го видя и извика:

— Не шавай! Да не чуе!

Ала негърът не можеше да стои така бездеен, безпомощен. Съгледа едно стъбло до себе си и се изкатери по него. Свря се сред ниската му корона. Там утихна. Замря. Почувствува се в безопасност.

Слонът изведнъж разбра грешката си. Разбра, че не е жертвата му, а пън. Обърна се тъй бързо, че човек просто не би допуснал в него такава пъргавина, и изпръхтя гневно. Разпери уши, задуши въздуха. Сякаш размисляше, съобразяваше, преценяваше. Пътеката изглеждаше пуста. Ала враговете бяха наблизо. Слабите му очи не ги виждаха, но ушите му чуваха възбуденото им диша не, хоботът подушваше омразната им миризма.

— Лошо! — пошепна Наумов. — Ако не го улуча сега, всичко ще свърши зле!

Вдигна повторно пушката. До него се изправи и Люба.

— Около ухото! — посъветва я Наумов. — Мери добре! Когато обърне за малко глава.

Слонът не ги остави да се премерят. Тръгна към тях, вече не така диво, не тъй необмислено. Хоботът му се огъваше, докосваше земята, опипваше храстите, където се бяха опирали, изправяше се, сумтеше. Вървеше напред, подложил на изстрел само мощното наведено чело. Трябваше да го изчакат да приближи, да не стрелят напразно. Нямаше защо да го дразнят излишно. Нямаше защо да хабят патроните!

Наумов усещаше как потрепват ръцете му. Та той беше лош стрелец. Как се случи тъй, та да се бори със слон? С най-умното животно на джунглата! Умно, хитро, съобразително. Не само най-силното. Всички същества с органи за хващане са по-умни: маймуни, октоподи, слонове. А този при това е стар, с много опит. Не беше ли по-добре и те с Люба да се покатерят на дърветата?

Той се озърна. Наоколо се извишаваха дебели, гладки стволове, по които само геко можеше да изпълзи. И никаква удобна за изкачване лиана. Само тънките врежове на луфата, окичени с дълги плодове като краставици, от които се правят груби изтривалки за баня. Когато са млади, са годни за ядене, като готварските тиквички. Но сега не му беше до ядене, до деликатеси. По-важно беше, че тези тънки стъбълца нямаше да ги издържат. Ако пробягаше до най-близкото подходящо дърво, ей там, на двадесетина метра от закритието му, врагът щеше да ги види.

В носа го лъхна острата слонска воня. Добре! Значи вятърът духа откъм слона. Отвява тяхната миризма.

В паметта му се изнизваха с бързината на лудо завъртян филм всички случки, за които бе слушал и чел, описания за хитростта и коварството на този горски великан. Отмъстителен, съобразителен, злопаметен… Един слон с часове преследвал ловците си, криволичил, заблуждавал ги и внезапно се озовал зад гърба им. Грабнал с хобот последния човек от редицата и го смачкал. После отново започнал криеницата… Друг пък, ранен, чакал сред шубраците цял ден. Едва през нощта, когато ловците си легнали в палатките, се хвърлил с рев в лагера им, мачкал, убивал… Трети слон търпеливо дебнел край пътеката и когато минал врагът му, само протегнал хобота си и го смачкал… Четвърти подгонил ловеца си, принудил го да се свре в короната на едно дърво, после опитал да събори дървото. Не му се удало. Тогава викнал своите другари, цял час ровили с бивни и чела и накрай изкоренили дървото… Пета случка… Шеста… Една от друга по-зловещи, по-обезкуражителни. Не е само силата му, якият череп, дебелата кожа. Носорогът има същите качества. Липсва му едно, онова, което има слонът — интелигентност. Ловецът на слонове сякаш не се бори с някакво силно животно, а с друг разум, понякога, сред природата, равен на неговия, поместен в огромно могъщо тяло.

Ех, колко им беше нужен сега Анри Льоблан с неговите познания, с неговото разбиране на животните, ако не беше тръгнал подир гласа на алчността и отмъщението! Или поне Рудахигва…

В това време слонът пристъпваше бавно напред, методично, уверено. Разучаваше, премисляше. Достигна дървото, сред което се бе сврял ни жив, ни мъртъв Манзилала. И спря. Вдигна хобот. Протръби със зловеща тържественост. Опита да достигне жертвата си. Разбра, че не може, но не се отказа. Опря чело в стъблото, натисна. Дървото се разклати.

Наумов вдигна неспокойно цевта. Така, зад дървото, слонът оставаше съвсем неуязвим. Не беше ли по-разумно да използуват залисията му и да бягат? Да се покатерят на отсрещното дърво и оттам да стрелят спокойно, додето най-сетне го умерят?

— Люба, бързо към дървото! — пошепна той. — Онова! Аз идвам след теб.

И този път слонът не ги остави да осъществят намеренията си. Засили се и удари с чело дървото. Напъна се цял, превърна се в мускули и сила. Корените изпращяха, откъснаха се от пръстта. Дънерът се наклони. Гигантът отново отстъпи и отново налетя. Този път короната се изтръгна от клоните на съседните дървета, разкъса лианите, които я държаха привързана, и рухна. Манзилала падна на земята.

С рев на доволство слонът се спусна към него. Грабна го и замахна още във въздуха да го наниже на бивните си.

Двете пушки гръмнаха едновременно. Но и двете не успяха да ранят смъртно животното. Само отклониха вниманието му, само спасиха злочестия негър. Засега това беше и целта им. Слонът се извъртя, запокити жертвата си в храстите и без да я погледне, се втурна срещу новите нападатели. Те нямаха време дори да побягнат. Бесният звяр връхлетя отгоре им с рев, от който краката им се вдървиха — връхлетя като срината скала. Блъсна Люба настрана и замахна срещу баща й.

Наумов съобрази мигновено. Навън не можеше да отскочи. Тогава навътре! Отдръпна се само една педя, но тя беше достатъчна. Спаси го от удара на жълтеникавия кол. Тялото му попадна между двата бивника. Нямаше друг изход. Естественикът се хвана за тях с ръце, както гимнастикът увисва на успоредката. Под тежестта му главата на гиганта клюмна десетина-двадесет сантиметра. Огромните зъби заораха в земята. Спънат от тоя неочакван капан, колосът се прекатури настрана. Разяденият зъб се прекърши с трясък. От болка, от изненада, слонът изрева. Опита да се надигне. Забуксува с огромните си крака колони в хлъзгавата почва. Забрави човека за миг.

Наумов изпълзя настрана. Посегна към пушката си. Къде ли се бе дянала тя? Къде я бе изтървал? Той заопипва из гъстия мъх, като пълзеше по ръце и крака. Няма! Ни пушка, ни помен от нея!

А Люба? Къде е Люба?

Наумов бе видял ясно как тя падна в храстите, блъсната от слона. Но сега? Къде е сега?

— Люба! — извика той тревожно.

Никой не му отговори.

А и слонът не го остави да търси дълго. Успя да се изправи. Дигна се на крака, вирна хобот, зарева отново от болка и злост. И сякаш така — настръхнал, с разперени уши, с изпънато тяло, така осакатен, с единствен, насочен напред бивник, вдъхваше повече ужас отпреди. Изглеждаше по-страхотен, непобедим, олицетворил цялата злокобна мощ на джунглата, цялата й отмъстителна враждебност.

Нападателят търсеше избягалата жертва. Вече бе загубил методичната си настойчивост, съобразителността си. Останала беше само дивата ярост, сляпата ярост…

Наумов отново замря, сля се с най-близкия дънер. Но ушите на гиганта долавяха лекото триене на човешкото тяло в дървото, носът му усещаше омразния мирис. Оставаше само да определи посоката и да се спусне в нова атака, в най-бясната атака. А че ще бъде бясна, издаваше цялата му стойка, ревът, учестеното повдигане и отпускане на огромния гръден кош.

Естественикът стоеше неподвижно, замръзнал намясто като пън, вцепенен. Само очите му шареха тревожно, диреха да зърнат нещо, някаква следа. Тогава съзря петнистата кожа, която се промъкваше зад завесата на ниските папрати.

Леопард!

Или не! Рудахигва! Промъква се зад слона, който, улисан в дирене на врага си отпред, не чува нищо отзад. В лявата си ръка държи копие, в дясната — нож за сечене лиани. Пристъпва като истински леопард, въпреки гигантския си ръст. Сякаш не стъпва, а се хлъзга между храстите. Приближава. Какво ли замисля?

В душата на Наумов неволно се прокрадна надежда. Ватусът знае какво прави. Та той е в своята родна обстановка! Знанията за света, който го заобикаля, са на трупан опит в суровата школа на джунглата — преживени, всмукани в цялото му същество, сраснали се с него.

Сърцето на естественика успокои ритъма си. Тялото му престана да трепере, макар че настървеният звяр все по-често насочваше ноздрите си към него, опитваше да го улови в локатора на огромните си уши одеяла, насочваше към него малките си зли очички.

В момента, когато слонът с тържествено-злорад рев извести, че го е открил, и посегна да се хвърли срещу него, Рудахигва замахна с ножа си. Удари десния заден крак на слона, сряза сухожилието му. Замахна с цялата си сила повторно, удари и левия крак. Не успя с първия удар. Затова стовари трети път тежкото острие. Всичко стана може би за секунда. Слонът нямаше време дори да се обърне, за да се справи с коварния си нападател. Задницата му се свлече на земята, сякаш отгоре й се стовари невидима скала. Задните му крака се повлякоха обезсилени.

И все пак успя да се завърти и преди ватусът да отскочи, го пипна с хобот. Рудахигва не отстъпи. Не се предаде тъй лесно. Дори уловен, задушен в мощната хватка, той замахна с копието си и го заби в основата на хобота. Рукна кръв. Но слонът не пусна жертвата си. Поднесе я към единствения бивник. В следния миг Рудахигва щеше да увисне, нанизан на този скъпоценен кол, ако не беше дотичал Манзилала с пушката на Наумов. Той опря дулото пред ушния отвор на животното и натисна спусъка.

Хоботът омекна, отпусна се като огромен маркуч. В следния миг се подгънаха и предните му нозе. Тялото му се люшна настрана. Стовари се в храстите. Не мръдна. Беше мъртъв.

Рудахигва се изправи. Вдъхна дълбоко. Напълни с въздух притиснатите си дробове. Опита да се усмихне пресилено.

— Ако не беше Манзилала, Рудахигва щеше да пътува към Страната на големия сън.

Пилотът стоеше мълчалив, слисан, сам невярващ станалото.

— Чудесен изстрел! — похвали го, задъхан от вълнение Наумов. — Тъй навреме! Един миг по-късно и щеше да бъде съвсем късно.

Манзилала погледна смутен.

— Да си призная, не знам как стана. И много трудно, и много просто. Винаги съм мислил, че няма нещо по-страшно от това да попаднеш в прегръдката на дивия слон. Аз попаднах. И не умрях. Не умрях не само от смачкване. Не умрях и от страх. Значи преживял съм най-страшното. И вече няма какво да ме уплаши… Тогава видях Рудахигва. Видях и пушката. Нямаше кой друг да помогне. Грабнах я и стрелях. Това е. Аз се чудя повече от вас. Никога не съм допускал, че ще убия слон. А ето…

Наумов не го доизслуша. Изтича към храстите, където видя за последен път дъщеря си.

— Люба! — извика той. — Люба!

Ватусът тръгна след него.

— Малката бяла жена не е там. Рудахигва я видя в безсъзнание и я изтегли настрана, по-далеч от битката.

— Заведи ме веднага при нея!

Великанът пристъпи няколко крачки встрани. Наумов видя, че куцаше тежко. Едва пристъпваше.

— Какво ти е на крака? — запита той.

Рудахигва отговори:

— Слонът стисна много силно. Нещо изпука. И заболя. Боли и сега.

Отмести лианите и прехапа устни.

— Няма я? Защо я няма? Къде е Малката бяла жена?

Той изкуцука напред пред вкаменения от ужас баща, коленичи и почна трескаво да разглежда омачканите мъхове. Взира се не повече от минута, която се стори вечност на нещастния баща, и рече:

— Малката бяла жена лежала тук. Не се събудила. Не станала сама. Дошъл човек и я отнесъл.

— Човек! — възкликна Наумов. — Кой?

— Рудахигва гледа. Следи на бял човек.

— Льоблан?

— Не! По-големи! Или Червенокосият, или полунегърът…

— Бандитите! — изкрещя потресен бащата. — Бързо! Подире им!

Черният гигант се подпря на копието си и тръгна напред по следата, като влачеше с мъка ранения си крак.

— Рудахигва иска бързо! — почна да се оправдава той. — Ама не може!

Наумов реши да тръгне сам, да догони дъщеря си и похитителя й. Но още при първите крачки изгуби следите. Ще не ще, трябваше да изчака ватуса, който четеше ясно, като нарисувана карта, леките невидими следи на беглеца.

Нямаше друг изход. А не можеше да иска повече от черния си другар. Посивял от болка, Рудахигва се движеше с последни сили, поддържан прав само от волята си и от чувството си за дълг.