Душата на императора

Ден 76

„Трябва да го направя“, помисли си Шай, докато Кръвноотпечатващият ѝ пускаше кръв от ръката. „Днес. Може да е днес.“

В ръкава си бе скрила парче хартия — имитация на онези, които Кръвноотпечатващият често носеше в сутрините, когато пристигаше по-рано.

Беше мярнала петно восък върху едно от тях преди два дни. Бяха писма. Тогава ѝ беше просветнало. Бе грешала в преценката си за него от самото начало.

— Добри новини? — попита го, докато той омастиляваше печата си с кръвта ѝ.

Белите устни на мъжа се извиха в злобна гримаса.

— От къщи — продължи Шай. — Жената, с която си пишете. Онази в Джамар. Тя ти е изпратила писмо днес, нали? Пощата в двореца пристига сутринта. Почукват на вратата ти, доставят писмото…

„И това те буди“, допълни наум. „Затова идваш навреме през тези дни.“

— Сигурно ти липсва много, ако не искаш дори да оставиш писмата ѝ в стаята си, докато се върнеш — каза на глас.

Мъжът протегна ръка и я сграбчи за ризата.

— Остави я на мира, вещице — изсъска. — Казвам ти… Остави я на мира! Никакви магии или номера!

Беше по-млад, отколкото бе предположила. Това бе лесна за допускане грешка с джамарианците. Бялата им коса и кожа затрудняваха чужденците да определят възрастта им. Трябваше да го предвиди. Явно още бе младеж.

Шай сви устни.

— Говориш за моите магии и номера, докато държиш в ръката си печат, обагрен с моята кръв? Ти си онзи, който заплашва да изпрати скелетали по петите ми, ако избягам, приятелю. А пък аз най-много да поизлъскам някоя маса от време на време.

— Просто… просто… Аргх!

Младият мъж вдигна ръце във въздуха раздразнено и положи печата на вратата.

Пазачите ги наблюдаваха без особен интерес, с леко развеселени, но и неодобрителни физиономии. Думите на Шай бяха внимателно подбрани така, че да им напомнят колко безопасна е тя в сравнение с Кръвноотпечатващия и как не тя, а именно той се занимава с неестествени и нечисти изкуства. Стражниците бяха прекарали почти три месеца, като я наблюдаваха как човърка и рисува скици като безобиден учен, докато този мъж ежедневно ѝ оставяше рани и използваше кръвта ѝ за загадъчните си, ужасяващи магии.

„Трябва да изпусна хартията“, помисли си тя и наведе ръкав с намерение да остави фалшификата си да се изплъзне от него, докато стражниците не гледаха към нея. Това щеше да задейства плана ѝ, щеше да може да избяга…

„Истинската Фалшификация още не е готова. Душата на императора.“

Тя се поколеба. В момент на глупост, тя се поколеба.

Вратата се затвори.

Шансът ѝ се изплъзна.

Шай пристъпи към леглото си вцепенено и седна на ръба му. Фалшивото писмо продължаваше да си стои скрито в ръкава ѝ. Защо се беше поколебала? Нима инстинктът ѝ за самосъхранение бе толкова слаб?

„Мога да почакам още малко“, каза си. „Докато Отражението на същността на Ашраван стане готов.“

Повтаряше си тези думи от дни. Всъщност — от седмици. Всеки изминал ден, който я приближаваше до крайния срок, представляваше още една възможност за Фрава да нападне. Тя се беше върнала и пак бе взела записките ѝ, този път — под друг предлог, и ги бе занесла да ги проучат. Бързо приближаваха момента, в който на другия Фалшификатор нямаше да му коства особено много усилия да довърши работата ѝ.

Или поне така щеше да реши той. Колкото повече напредваше, толкова повече осъзнаваше колко невъзможна е поставената ѝ цел. И толкова повече копнееше все пак да я постигне.

Извади книгата, в която описваше историята на живота на императора, и скоро се задълбочи в поредно препрочитане на частите, в които се разказваше за детските и младежките му години. Мисълта, че той няма да оживее и че целият ѝ труд ще се сведе до евтина измама, предназначена да разсее околните, докато успее да избяга… Тази мисъл ѝ беше физически болезнена.

„Нощи“, каза си Фалшификаторката. „Привързала си се към него. Започваш да го виждаш такъв, какъвто го вижда Гаотона!“ Не би трябвало да се чувства така. Тя изобщо не го бе познавала. Освен това, явно е бил долен човек.

Но не е бил такъв винаги. Не — истината беше, че всъщност така и не бе станал наистина долен. Характерът му е бил доста по-сложен. С всеки човек беше така. Можеше да го разбере, да види защо…

— Нощи! — възкликна тя, стана и остави книгата. Трябваше да проясни ума си.

Когато Гаотона пристъпи в стаята шест часа по-късно, Шай тъкмо притискаше един печат към отсрещната стена. Старецът отвори вратата и прекрачи прага, след което замръзна на място, вторачен във внезапно блесналата в ярки цветове стена.

От печата се виеха дълги поточета боя, подобни на бръшлян. Зелени, алени, кехлибарени. Картината растеше като нещо живо — по клоните се разлистваше зеленина, плодове се наливаха на сочни чепки бързо като избухващи фойерверки. Шарките ставаха все по-гъсти и сложни. Позлата плъзна по тях сякаш от нищото, обточи листата и заблестя на светлината.

Фреската придоби дълбочина; всеки детайл сякаш се движеше като жив. Пищни филизи, тръни, които надничаха изненадващо тук и там иззад клоните.

Гаотона възкликна от възхищение и пристъпи до Шай. Зад тях Зу влезе в стаята, а останалите двама пазачи излязоха и затвориха вратата.

Гаотона протегна ръка да докосне стената, но боята, разбира се, беше суха. Според стената, картините си бяха там от години. Гаотона коленичи и се вгледа в двата печата, които Шай бе поставила в основата на стенописа. Всъщност само третият, който се намираше отгоре, бе предизвикал трансформацията; двата по-стари печата представляваха просто бележки за това как да бъде създаден образът. Насоки, обобщение на историята на стената, указания.

— Как? — попита Гаотона.

— Един от Изличителите е развеждал Ацуко от рода Джиндо по време на посещението му на Двореца на розата — отговори Шай. — Ацуко обаче се разболял и прекарал три дни на легло в стаята си. Която е точно на горния етаж.

— А според твоята Фалшификация, всъщност е бил в тази стая?

— Да. Случило се е преди водата да се просмуче през тавана миналата година, затова е правдоподобно да са му отредили тази стая. Стената си спомня как Ацуко е прекарал цели дни, прекалено отслабнал, за да излезе, но достатъчно силен, за да рисува. По малко всеки ден — постепенно увеличаваща се плетеница от лози, листа и плодове. Така си е убивал времето.

— Фалшификацията не би трябвало да хваща — усъмни се Гаотона. — Прекалено нестабилна е. Променила си твърде много.

— Не — възрази Шай. — На границата е… На онази граница, където се намира най-великата красота.

След това прибра печата. Едва си спомняше последните шест часа. Треската на творческото съзидание я бе обхванала напълно.

— И все пак… — обади се Гаотона.

— Ще хване — каза Шай. — Ако ти беше тази стена, какво би предпочел да бъдеш — мрачен и скучен, или оживял от цветове?

— Стените не могат да мислят!

— Това не ги спира да чувстват.

Гаотона поклати глава и промърмори нещо за суеверия.

— Колко време?

— Колко ми отне да създам този печат на душата ли? Работя по него от време на време от около месец насам. Това бе последното нещо, което исках да променя в стаята.

— Художникът е бил джиндоиец — рече Гаотона. — Може би е понеже сте сънародници и затова… Но не! Тази логика е същата като твоите суеверия.

Арбитърът поклати глава. Продължаваше да се пита защо Фалшификацията е хванала, макар че за Шай това бе очевидно от самото начало.

— Джиндоийците и моят народ не са едно и също, между другото — отбеляза тя сприхаво. — Може и да сме имали нещо общо много отдавна, но вече сме напълно различни.

Типично за един Височайш. Стигаше два народа да имат донякъде сходни черти, и те приемаха, че са на практика еднакви.

Гаотона огледа стаята и изящните, полирани мебели; мраморния под със сребърните инкрустации, припукващото огнище и малкия полилей. На пода лежеше красив килим, който някога бе представлявал прокъсан юрган. Витражът на прозореца отдясно проблясваше меко, а светлината, която се процеждаше през него, огряваше прекрасния стенопис.

Единствената част от помещението, която бе запазила предишния си вид, беше вратата — дебела, но обикновена. Шай не можеше да я Фалшифицира — не и докато Кръвният печат продължаваше да действа върху ѝ.

— Разбираш, че в момента се намираш в най-хубавите покои в целия дворец, нали? — отбеляза Гаотона.

— Съмнявам се — изсумтя Фалшификаторката. — Тези на императора със сигурност са по-красиви.

— По-просторни са. Но не и по-красиви.

Старецът коленичи до картината, за да разгледа печатите долу по-отблизо.

— Включила си много подробни обяснения за това как е бил създаден този стенопис.

— За да създадеш реалистична Фалшификация — обясни тя, — трябва да притежаваш техническите умения на онзи, когото имитираш — поне до известна степен.

— Значи си могла да го нарисуваш и сама.

— Нямам подходящи бои.

— Но би могла. Можеше да поискаш да ти донесем. Щях да изпълня молбата ти. А вместо това си създала Фалшификация.

— Такава съм — отговори Шай с нарастващо раздразнение.

— Такава избираш да бъдеш. Ако една стена може да желае да бъде стенопис, Уан Шай-Лу, то и ти би могла да пожелаеш да станеш велика художничка.

Тя стовари печата на масата и си пое дълбоко дъх.

— Склонна си да се гневиш — продължи Гаотона. — Също като него. Всъщност вече и аз знам точно какво е чувството, понеже си го предизвиквала у мен неведнъж. Питам се дали това твое… поведение не е средство, което да помага на хората да разберат. Извайваш отражението на чувствата си върху един печат и караш другите да почувстват какво е да бъдеш в твоята кожа…

— Звучи страхотно — отвърна Шай. — Само дето Фалшифицирането на души е отвратително осквернение на човешката природа, нали така?

— Така е.

— Щом можеш да разчетеш печатите, значи вече си станал доста добър — смени тя темата. — Почти се съмнявам дали не си прибягнал до някаква измама.

— Всъщност…

Шай наостри уши и прогони гнева си, който вече отслабваше след първоначалния му импулсивен изблик. Какво ставаше?

Гаотона пъхна ръка в джоба на робата си с леко сконфузено изражение и извади оттам дървена кутия. Кутията, в която Шай държеше най-големите си съкровища — петте Отражения на същността. Тези по-стари състояния на душата ѝ можеха да я превърнат в човека, когото бе могла да бъде — ако станеше нужда от това.

Тя направи крачка напред, но когато арбитърът отвори кутията, видя, че печатите ги няма.

— Съжалявам — рече той. — Но мисля, че ако ти дам някой от тях, би могла да се освободиш от пленничеството си за секунди.

— Само два от тях притежават такава мощ — отвърна Шай кисело.

Пръстите ѝ трепереха. Работата по тези печати бе отнела над осем години от живота ѝ. Бе започнала първия в деня, в който свърши чиракуването ѝ.

— Хм, да — съгласи се Гаотона.

В малката кутия бяха поставени няколко тънки метални плочки, върху които бяха гравирани други, по-малки печати — основните модели на състоянията на душата ѝ.

— Ето този, предполагам? — каза той и вдигна една от плочките. — Шайзан. Което в превод означава… „Шай Първа“? Ако поставиш този върху себе си, би те превърнал във воин?

— Да — потвърди Шай.

Значи беше изучавал Отраженията на същността — затова беше станал така добър в разчитането на печатите ѝ.

— Разбирам едва една десета от гравирането тук, ако не и по-малко — каза Гаотона. — Но онова, което проумявам, е наистина впечатляващо. Трябва да ти е отнело цели години да ги създадеш.

— Те са… много ценни за мен — отговори Фалшификаторката, като се насили да седне зад бюрото си и да откъсне вниманието си от плочките.

Ако успееше да се измъкне някак заедно с тях, с лекота би могла да създаде нов печат. Да, щеше да отнеме седмици, но по-голямата част от работата ѝ все пак щеше да бъде съхранена. Ако унищожаха плочките, обаче…

Гаотона седна на стола си и ги заразглежда небрежно. Ако бе някой друг, действията му щяха да загатват скрита заплаха. „Виж какво държа в ръцете си; виж какво бих могъл да ти сторя.“ Но в неговия случай не беше така. Той бе истински заинтригуван.

Но сигурна ли беше в това? Както обикновено, не можеше да пренебрегне инстинктите си. Колкото и да беше способна, възможно беше да се намери някой по-способен от нея. Точно както я беше предупредил чичо Уон. Възможно ли беше Гаотона да я мами от самото начало? Бе дълбоко уверена, че може да се довери на преценката си за стария арбитър. Но ако се окажеше, че греши, последиците щяха да бъдат катастрофални.

„А ти дори и без това си в опасно положение“, мина ѝ през ум. „Трябваше да избягаш още преди дни.“

— Разбирам защо би се превърнала във войник — продължи да разсъждава Гаотона, като остави плочката настрани. — Тази също разбирам — горски ловец и специалист по оцеляването в природни условия. Изключително широко приложимо. Впечатляващо. А тази тук — учен. Но защо? Ти вече си такъв.

— Никой не може да знае всичко — отговори Шай. — И никой не разполага с неограничено време да учи нови неща. Когато поставя това Отражение на същността върху себе си, ще придобия способността да говоря на над десет езика — от фан до мулла’дилски и дори малко сикла. Ще съм запозната с десетки различни култури и как да се държа, ако попадна в определена обстановка. Ще разбирам от наука, математика и устройството на основните политически фракции от цял свят.

— Разбирам.

„Просто ми ги дай“, помисли си тя.

— Ами това? — попита арбитърът. — Просяк? Защо би пожелала да измършавееш и… това тук показва, че повечето ти коса ще окапе и кожата ти ще се осее с белези?

— Това би променило външния ми вид — обясни Шай. — Драстично. Може да се окаже полезно.

Не спомена, че познаваше отлично градските улици и умееше да оцелява в тежките условия на най-мрачните от тях. Справяше се с отварянето на ключалки доста добре и без печата, но с него вече ставаше ненадмината.

Ако си го поставеше, вероятно щеше да успее да се промъкне през тесния прозорец — Отражението пренаписваше миналото ѝ така, че в него да има и пет години обучение като акробат, — да се спусне от петия етаж до долу и да бъде свободна.

— Трябваше да се сетя — рече Гаотона и вдигна последната плочка. — Значи ни остава само тази — най-странната от всички.

Шай не каза нищо.

— Готвене — продължи Гаотона. — Фермерство, шиене и бродерия. Друга фалшива самоличност, предполагам — жена, която води по-прост живот?

— Да.

Гаотона кимна и остави плочката.

„Искреност. Трябва да види, че съм честна. Няма как да го измамя.“

— Не — поправи се тя и въздъхна.

Той вдигна поглед към нея.

— Това е… пътят ми за бягство — уточни тя. — Никога не бих го използвала. Просто е там, за всеки случай.

— Бягство?

— Ако някога ми се наложи да прибягна до него — обясни Шай, — този печат ще изтрие годините ми като Фалшификатор. Всичко. Ще забравя как се правят и най-елементарните неща; ще забравя, че изобщо някога съм била чирак-Фалшификатор. Ще се превърна в обикновен човек.

— И ти би желала това?

— Не.

Пауза.

— Да. Може би. Част от мен го желае.

Искреност. Толкова беше трудна. Но понякога беше единственият начин.

Понякога наистина мечтаеше за един по-простичък начин на живот — по същия начин, по който човек, застанал на ръба на някоя пропаст, се пита какво би било да скочи. Изкушението е нелепо, но и неоспоримо.

Обикновен живот. Без да се крие, без да мами. Обичаше работата си — обичаше тръпката, удовлетворението, загадката и чудото на изкуството си. Но понякога… когато бе затворена в някоя килия или когато бягаше, за да спаси собствения си живот… понякога мечтаеше за друго.

— Леля ти и чичо ти? — попита той. — Чичо Уон, леля Сол — те са част от този сценарий. Прочетох го.

— Те не съществуват — прошепна Шай.

— Но ти непрекъснато ги цитираш.

Тя стисна очи.

— Подозирам — продължи арбитърът, — че животът, пълен с лъжи, води до преплитане на действителното с фалшивото. Но ако използваш този печат, със сигурност би забравила всичко. Как би могла да не разкриеш измамата?

— Това би била най-великата Фалшификация от всички — обясни Шай. — Такава, която да заблуди дори мен. В нея е вписано твърдото убеждение, че ако не обновявам печата върху себе си всяка сутрин, ще умра. Включва история, изпълнена с болести, която ме е накарала да посетя… Преотпечатващ, както вие ги наричате — лечител, който работи с печати на душата. Фалшивото ми аз ще е получило от тях печат, който да трябва да поставям отново всяка сутрин. Леля Сол и чичо Уон ще ми изпращат писма — това е част от измамата, с която ще се накарам да повярвам в тях. Вече съм ги написала. Стотици. Преди да поставя Отражението на същността върху себе си, ще платя на някоя пощенска служба значителна сума, за да ги изпращат от време на време.

— Ами ако се опиташ да им отидеш на гости? — попита Гаотона. — Да научиш повече за детството си…

— Всичко е гравирано на плочката. Ще ме е страх да пътувам — в което има зрънце истина, защото когато бях малка, наистина се боях да напусна селото ми. След като поставя Отражението, ще избягвам градовете. Ще смятам, че да отида да посетя роднините ми би било прекалено опасно. Но всичко това няма значение. Никога няма да го използвам.

Този печат би бил нейният край. Щеше да забрави последните двадесет години — чак до момента, когато бе на осем и за пръв път започна да разпитва как би могла да стане Фалшификатор.

Щеше да се превърне в напълно различен човек. Никой от останалите Белези на Същността нямаше такъв ефект; те пренаписваха част от миналото ѝ, но самосъзнанието ѝ оставаше непроменено. С последния не беше така. Той щеше да бъде окончателен. Ужасяваше я.

— Много труд си вложила — като за нещо, което никога няма да използваш — отбеляза Гаотона.

— Понякога се налага да го направиш.

Той поклати глава.

— Бях наета да унищожа картината — избълва Шай внезапно.

Не беше съвсем сигурна какво я накара да го каже. Трябваше да бъде откровена с арбитъра — това беше единственият начин планът ѝ да проработи, — но той нямаше защо да знае за тази част. Нали?

Гаотона вдигна глава.

— Шу-Жен ме нае да унищожа картината на Фрава — добави Шай. — Затова изгорих шедьовъра му, вместо да го изнеса от галерията.

— Шу-Жен? Но… той е самият автор! Защо би те наел да унищожиш някоя от творбите му?

— Защото мрази империята — отговори Шай. — Нарисувал е картината за жената, която е обичал. Децата ѝ са я поднесли в дар на империята. Шу-Жен е вече стар, сляп, едва се движи. Не искаше да отиде в гроба със съзнанието, че една от творбите му допълва величието на Империята на Розата. Умоляваше ме да я изгоря.

Гаотона беше онемял. Погледна я, сякаш се опитваше да проникне до дълбините на душата ѝ. Шай не знаеше защо изобщо се опитва; този разговор вече бе разкрил и най-големите ѝ тайни.

— Майстор от неговия ранг се имитира трудно — продължи Фалшификаторката, — особено ако не разполагаш с оригинала, за да си помагаш. Ако се замислиш, ще осъзнаеш, че е нямало как да създам фалшивите картини без неговата помощ. Шу-Жен ми предостави скиците си и ми обясни как е подходил към създаването на творбата си. Показа ми как точно да замахвам с четката.

— Защо просто не си му върнала оригинала? — попита Гаотона.

— Той умира — отговори тя. — Притежанието на някоя вещ вече не означава нищо за него. Създал е картината за своята любима. Нея вече я няма, затова той смяташе, че с платното трябва да се случи същото.

— Безценно съкровище — рече арбитърът. — Загубено завинаги заради прекомерна гордост.

— Все пак е било негово!

— Вече не — възрази той. — Принадлежало е на всеки, който го е зървал. Не е бивало да се съгласяваш на такова нещо. Да унищожиш такова произведение на изкуството никога не е оправдано.

Той се поколеба, после продължи:

— И все пак мисля, че разбирам. В постъпката ти има известно благородство. Основната ти цел е била Лунният скиптър. Да разкриеш самоличността си, за да унищожиш картината, те е изложило на голяма опасност.

— Шу-Жен бе мой учител по рисуване като малка — отговори тя. — Не можех да откажа на молбата му.

Гаотона явно не беше съгласен, но въпреки това я разбираше. Нощи! Ама че открита и уязвима се чувстваше.

„Това е важно“, каза си. „И може би…“

Но той не ѝ върна плочките. Тя не го и очакваше — не сега. Не и преди да изпълнят споразумението си; споразумение, чийто краен срок тя бе сигурна, че няма да доживее — освен ако не избягаше.

Изпитаха последната група нови печати един след друг. Всеки от тях хващаше поне за минута, както и беше уверена, че ще стане. Вече бе придобила завършена представа за душата, каквато щеше да бъде в окончателния си вид. След като приключи с шестия печат за деня, арбитърът зачака следващия.

— Това е — обяви Шай.

— Всичко за днес?

— Всичко изобщо — отговори тя и прибра последния печат.

— Готова ли си? — попита Гаотона и изправи гръб. — Почти месец по-рано! Това е…

— Не съм готова — прекъсна го Шай. — Сега следва най-трудната част. Трябва да издълбая тези няколкостотин печата до най-миниатюрния детайл, да ги обединя в едно и да създам главния печат. Това, което правех досега, беше като подготовката на оттенъците боя и скиците на някой художник. Сега трябва да съчетая всичко, за да създам окончателната творба. Последният път, когато го направих, ми отне почти пет месеца.

— А сега разполагаш само с двадесет и четири дни.

— А сега разполагам само с двадесет и четири дни — повтори Шай, но усети острото бодване на пристъп на вина.

Трябваше да избяга. Скоро. Не можеше да изчака, докато задачата бъде изпълнена.

— Тогава ще те оставя да работиш — рече Гаотона, стана и спусна запретнатия си ръкав.