Душата на императора

Ден 17

През пукнатините около кривия прозорец на Шай проникна хладен ветрец, понесъл със себе си аромат на непознати подправки. Долавяше се и далечното бучене на тълпите, които се веселяха навън. Градът празнуваше. Беше Делбахад — празник, за който допреди две години не знаеше жива душа. Фракцията на Наследниците продължаваше да съживява и да чества древни празници в усилията си да наклони везните на общественото мнение в своя полза.

Нямаше да им помогне. Империята не беше република и единствените, които имаха думата в назначението на новия император, бяха арбитрите от различните фракции. Без да обръща повече внимание на празненствата, Шай продължи да чете дневника на императора.

„Най-после реших да склоня пред настояванията на фракцията ми“, пишеше в него. „Ще предложа кандидатурата си за император, както Гаотона непрекъснато ме поощрява да направя. Състоянието на император Язад се влошава все повече заради болестта му и скоро ще бъде избран нов владетел.“

Шай си отбеляза това в записките. Гаотона е насърчавал Ашраван да се стреми към трона. Но въпреки това, в по-нататъшните страници на дневника се забелязваше все по-голяма и по-голяма ненавист към арбитъра. Какво бе причинило тази промяна? Довърши бележката си и обърна на друг ден, години след предишния откъс.

Дневникът на император Ашраван я очароваше. Бе написан от собствената му ръка и включваше указание да бъде унищожен в случай на смъртта му. Арбитрите ѝ го бяха предоставили неохотно и го бяха придружили с множество оправдания на собствената си постъпка. Всъщност не бил мъртъв. Тялото му било още живо. Затова нямало нищо лошо в това да не изгорят личните му записки.

Говореха уверено, но тя виждаше несигурността в очите им. Беше лесно да прозреш истинските им мисли — на всички, с изключение на Гаотона, който продължаваше да ѝ убягва. Не разбираха каква е била целта на този дневник. Защо ще пишеш, питаха се, ако не възнамеряваш да оставиш написаното за бъдещите поколения? Защо ще хабиш време да пренесеш мислите си върху празния лист, ако не искаш да ги прочете никой друг?

„Със същия успех“, помисли си тя, „биха могли да питат една Фалшификаторка защо ѝ допада да създава имитации и да ги вижда изложени на пиедестал, при положение, че никой не знае, че се възхищава на нейното произведение, а не на оригинала, създаден от друг.“

От дневника бе разбрала далеч повече за императора, отколкото от официалните летописи — и не само заради съдържанието му. Страниците на тефтера бяха опърпани и осеяни с петна от непрекъснатото прелистване. Ашраван всъщност беше написал всичко това, именно за да бъде четено — от него самия.

Какви спомени бяха толкова важни за Ашраван, че ги бе препрочитал отново и отново? Дали беше суетен, и затова обичаше да си припомня предишните победи? Или пък обратното — бил е несигурен и е прекарвал часове в изучаване на думите, за да намери нещо, с което да оправдае грешките си? Или пък е имало друга причина?

Вратата на стаята ѝ се отвори. Бяха спрели да чукат, преди да влязат. И защо не? Нали вече я бяха лишили от всякакво усамотение. Продължаваше да бъде затворник — просто по-важен затворник от преди.

Арбитър Фрава пристъпи в стаята — елегантна фигура с издължени черти, облечена в светловиолетова роба. В сивата ѝ плитка проблясваха златисти и лилави нишки. Капитан Зу бе застанал на пост до нея. Шай въздъхна вътрешно и намести очилата си. Бе планирала да прекара нощта в учене и обмисляне на вариантите си за действие — надяваше се да остане на спокойствие сега, когато Гаотона бе отишъл да се присъедини към празничните мероприятия.

— Осведомиха ме — започна Фрава, — че не напредваш особено бързо.

Шай остави книгата.

— Всъщност е тъкмо обратното. Почти съм готова да започна да изработвам печатите. Както напомних на арбитър Гаотона по-рано днес, все още не сте ми осигурили лице, върху което да мога да изпробвам печатите — някой, който е познавал императора отблизо. Връзката между двамата ще ми позволи да изпитам действието на печатите върху него. Ще подействат, макар и временно — достатъчно дълго, колкото да опитам да нагодя някои неща.

— Ще ви намерим такъв — отговори Фрава, докато бавно минаваше покрай гладката маса, която проблясваше меко на светлината.

Прокара един пръст по повърхността ѝ и спря, когато се натъкна на червения отпечатък. Побутна го леко.

— Колко неприятно за окото. След като сте положила толкова труд да направите масата по-красива, защо не сте поставили печата отдолу на плота?

— Гордея се с работата си — отговори Шай. — Всеки Фалшификатор, който види произведението ми, ще може да го разгледа и да види какво съм направила.

Фрава изсумтя.

— Нямаш повод да се гордееш с такова нещо, малка крадло. Освен това не е ли целта на занаята ти да прикриваш, че ти си го направила?

— Понякога — отвърна Шай. — Когато подправям нечий подпис или фалшифицирам някоя картина, заблудата е логична. Но Фалшификацията — истинската Фалшификация — не позволява да скриеш какво си направил. Печатът ще си остане там завинаги — свидетелство за онова, което се е случило. Защо пък, тогава, да не се гордея с него?

Това беше странният парадокс, залегнал в основата на живота ѝ. Фалшификацията не опираше само до печатите, а включваше всички аспекти на изкуството на мимикрията: почерци, изкуство, лични печати… Чираците в занаята, които съмишлениците ѝ обучаваха полутайно, усъвършенстваха всички обикновени видове подправяне и фалшифициране, преди да се научат да използват печатите на душата.

Печатите бяха най-висшата форма на изкуството им, но бяха и най-трудната за скриване от околните. Да, печатът можеше да бъде поставен на някое трудно забележимо място на предмета, или пък да бъде покрит с нещо. Шай бе правила тъкмо това в редица случаи. Но докато печатът можеше да бъде открит все някак, Фалшификацията не можеше да бъде съвършена.

— Оставете ни насаме — обърна се Фрава към Зу и стражниците.

— Но… — възпротиви се Зу, като пристъпи напред.

— Не обичам да се повтарям, капитане — скастри го Фрава.

Зу изръмжа тихо, но се поклони в знак на подчинение. Изгледа Шай ядно — втренчените погледи му бяха станали почти като втора професия напоследък — и се оттегли с хората си. Затвориха вратата с тихо изщракване.

Печатът на Кръвноотпечатващия продължаваше да се откроява върху дървото, обновен едва тази сутрин. Кръвноотпечатващият идваше по едно и също време почти всеки ден. Шай си водеше подробни записки. През дните, в които закъсняваше малко, печатът започваше да избледнява точно преди да се появи. Винаги успяваше да пристигне навреме, за да го поднови, но някой ден, може би…

Фрава измери Шай с преценяващ поглед.

Шай отговори на погледа ѝ, без да трепне, и каза:

— Зу смята, че ще ви направя нещо ужасно, докато сме насаме.

— Зу е простодушен — отвърна Фрава, — макар и да ни е от полза, когато някой трябва да бъде убит. Да се надяваме, че няма да ти се наложи да изпиташ професионализма му на свой гръб някой ден.

— Не се ли страхувате? — попита я Шай. — Сама в една и съща стая с такова чудовище като мен.

— Не чудовище, а опортюнист — поправи я Фрава, отиде до вратата и разгледа печата, който продължаваше да грее меко. — Няма да ме нараните. Прекалено любопитна сте да разберете защо отпратих стражниците.

„Всъщност“, помисли си Шай, „знам точно защо ги отпрати. И защо идваш при мен, когато останалите ти колеги-арбитри със сигурност ще са заети на фестивала“. Зачака Фрава да ѝ отправи предложението си.

— Хрумвало ли ви е — започна арбитърът, — колко… полезно би било за империята да има император, който да се вслушва в гласа на разума, когато той му говори?

— Император Ашраван вероятно е правел именно това.

— Понякога — отговори Фрава. — В други случаи, обаче, се показваше… войнствено глупав. Не би ли било невероятно, ако се събуди без тази своя склонност?

— Мислех, че искате да го възстановя точно такъв, какъвто е бил? — попита Шай. — Колкото е възможно по-еднакъв с предишния му аз.

— Така е, така е. Но вие се славите като една от най-великите Фалшификаторки в историята и знам от сигурен източник, че сте особено талантлива в отпечатването на собствената си душа. Сигурна съм, че ще можете да възпроизведете душата на скъпия ни Ашраван достоверно, но и с нова готовност да се съобразява с разумни съвети… когато те му бъдат дадени от определени хора.

„Проклети нощи“, каза си Шай. „Готова си направо да си го кажеш, а? Искаш да ти оставя вратичка към душата на императора и дори нямаш благоприличието да се засрамиш от това.“

— Може… и да успея да го направя — отговори Шай, сякаш се замисляше за тази възможност за пръв път. — Но би било сложно. Ще се изисква възнаграждение, което да компенсира задоволително положените от мен усилия.

— Разбира се, че ще има и съответно възнаграждение — рече Фрава, като се обърна към нея. — Доколкото разбрах, възнамерявате да напуснете имперската столица, след като бъдете освободена — но защо? Този град може да ви предостави невероятни възможности — особено с един благоразположен владетел на трона.

— Говорете направо, ваша милост — каза Шай. — Очаква ме дълга нощ на учене, докато останалите празнуват. Не съм в настроение за шикалкавене.

— В града процъфтява тайната търговия с контрабанда — заяви арбитърът. — Следя развитието ѝ с любопитство, хоби ми е. И би било в мой интерес тази мрежа да бъде управлявана от правилния човек. Ще ви осигуря това, ако изпълните молбата ми.

Това бе грешката, която допускаха всеки път — мислеха си, че знаят какво иска тя. Вярваха, че ще се нахвърли стръвно на тази възможност; вярваха, че контрабандистите и Фалшификаторите са на практика едно и също нещо, защото не се подчиняваха на нечии чужди закони…

— Звучи приятно — отговори Шай и я дари с най-искрената усмивка, на която беше способна — онази, в която се долавяше явна нотка на престореност.

Фрава пък ѝ се усмихна топло.

— Ще ви оставя да обмислите идеята — каза тя, отвори вратата и плесна с ръце, за да даде знак на войниците да влязат пак.

Шай се отпусна на стола. Беше ужасена. Не заради самото предложение — бе очаквала нещо подобно от дни, — а защото чак сега бе осъзнала какво означава то. Обещанието да я направи главатарка на мрежата от контрабандисти беше лъжа, естествено. Фрава може и да беше способна на такова нещо, но така или иначе нямаше да го направи. Досега не беше твърдо убедена, че арбитърът планира да я убие след изтичането на стоте дни, но сделката, която ѝ предлагаше сега, беше възможно най-красноречивото доказателство.

Но имаше и още нещо. Нещо важно. „Тя е наясно, че току-що ме е открехнала за идеята, че императорът може да бъде контролиран. Няма да се довери на Фалшификата ми. Ще предположи, че съм оставила вратички и за себе си — пътища до ума на императора, които предоставят пълния контрол върху него не на нея, а на мен.“

И какво означаваше това?

Означаваше, че Фрава разполага и с друг Фалшификатор. Някой, който вероятно нямаше таланта и смелостта да се опита да Фалшифицира нечия чужда душа, но който можеше да провери работата на Шай и да намери вратичките, които е оставила. Някой Фалшификатор, на когото има по-голямо доверие и който ще може да пренапише работата на Шай така, че накрая Фрава да контролира императора.

Можеше дори да се окаже способен да довърши работата ѝ, ако тя успееше да стигне достатъчно далеч. Досега бе планирала да използва и стоте дни, за да организира бягството си, но сега разбираше, че могат да се отърват от нея без предупреждение и по всяко време.

И колкото повече приближаваше краят на проекта, толкова по-вероятно ставаше това.