Душата на императора

Ден 42

Всеки човек бе загадка.

Така ѝ го беше обяснил Тао, първият ѝ учител по Фалшификация. Фалшификаторите не бяха прости мошеници или престъпници. Фалшификаторите бяха художници, които рисуваха с човешките възприятия.

Всяко мърляво хлапе, хванато от улицата, можеше да измами някого. Фалшификаторите се стремяха към далеч по-големи висини. Обикновените измамници постигаха целта си, като замажат очите на жертвата си и избягат, преди да е осъзнала какво се е случило. Фалшификаторите обаче трябваше да създадат нещо толкова съвършено, толкова красиво, толкова истинско, че околните изобщо да не го поставят под съмнение.

Уважавай хората, които лъжеш, учеше я Тао. Ако крадеш от тях достатъчно дълго, ще започнеш да ги разбираш.

Докато работеше, Шай бавно създаваше книга — истинската история на император Ашраван. Тя щеше да бъде по-вярна от историята, която писарите му бяха съчинили, за да го възвеличаят — по-вярна дори от онази, написана от собствената му ръка. Шай бавно разкриваше загадката, като си проправяше път през джунглата на ума на Ашраван.

Той наистина бе идеалист, както Гаотона твърдеше. Вече го беше забелязала във внимателните, леко тревожни записки от първите му дни на трона и по начина, по който се бе отнасял към прислугата си. Империята не беше нещо ужасно. Не беше и нещо прекрасно. Империята просто беше. Народът понасяше безропотно господството му, защото дребните му прояви на тирания не ги смущаваха. Корупцията беше неизбежна. Човек трябваше да се примири да живее с нея. Другият избор беше да приемеш хаоса на непознатото.

Височайшите се ползваха със силно привилегировано положение. Назначението им на правителствена служба — най-доходоносната и престижна от всички професии — зависеше повече от подкупи и връзки, отколкото от способностите и пригодността им. В добавка към това, някои от онези, чиито принос бе най-полезен за империята — търговците и трудоваците — непрекъснато се ограбваха от стотици ръце, които бъркаха в джоба им.

Всеки знаеше тези неща. Ашраван бе искал да ги промени. В началото.

А после… Е, не можеше да се определи някое конкретно „а после“. Поетите биха посочили някой от недостатъците в нрава на императора като обяснение за провала му, но хората никога нямат само по един недостатък, също както нямат и само по една страст. Ако Шай основеше Фалшификацията си върху една-единствена черта от характера, щеше да създаде не човек, а посмешище.

Но… Това ли беше най-доброто, на което можеше да се надява? Може би трябваше да се опита да му придаде автентичност в определени условия — император, който се държи както трябва, докато е в съдебната зала, но не може да заблуди онези, които са най-близо до него. Това можеше да се окаже достатъчно — като декорите на някоя сцена, които изпълняват ролята си, докато пиесата тече, но не биха преминали добре един по-близък оглед.

Това беше постижима цел. Може би трябваше да отиде при арбитрите, да им обясни какво е възможно и да им осигури един по-низш император — марионетка, която да могат да използват по време на официалното изпълнение на длъжностите му, след което да отстранят бързо от погледа на околните под предлог, че пак не се чувства особено добре.

Можеше да го направи.

Усети, че не иска.

Това не би било предизвикателство. Това би било измама, достойна за някой уличен мошеник, който цели само бърза печалба. Фалшификаторите обаче създаваха трайни неща.

Дълбоко в себе си чувстваше въодушевление при мисълта за задачата си. Улови се, че иска да върне Ашраван към живота. Или поне искаше да опита.

Шай се отпусна на нара, който вече бе Фалшифицирала и превърнала в доста по-удобно легло — със завеси и мека завивка. Държеше завесите вдигнати. Стражниците, които бяха на смяна тази вечер, играеха на карти на масата ѝ.

„Защо те вълнува дали Ашраван ще оживее отново?“, запита се Шай. „Арбитрите ще те убият, преди изобщо да видиш дали ще има някаква полза от усилията ти. Единствената ти цел трябва да е бягството“.

И все пак… не друг, а императорът. Бе избрала да открадне Лунния скиптър, защото той бе най-известната реликва в цялата империя. Искала беше нейно произведение да бъде изложено в пищната Имперска галерия.

Задачата, върху която работеше сега, обаче… Това беше нещо далеч по-велико. Кой друг Фалшификатор можеше да се похвали с такова дело? Негова Фалшификация да седи на Трона на розата?

„Не“, каза си тя по-твърдо. „Не се мами. Гордостта ти, Шай. Не се оставяй на гордостта ти да те води.“

Отвори книгата на последните ѝ страници, където бе записала плановете си за бягство с таен шифър, който на пръв поглед представляваше просто списък с термини и имена на хора.

Онзи ден Кръвноотпечатващият бе дотичал до вратата на стаята ѝ, сякаш се страхуваше, че ще закъснее да опресни печата си. Дрехите му миришеха на силен алкохол. Наслаждаваше се на гостоприемството на двореца. Ако можеше да го накара да подрани някоя сутрин, след което да се увери, че ще се напие повече от обикновено вечерта след това…

Планините на Изличителите граничеха с Джамар, където се намираха блатата на Кръвноотпечатващите. Омразата, която изпитваха помежду си, бе силна и дълбока — може би по-дълбока от чувството на преданост към империята. Някои от Изличителите изглеждаха особено отвратени от Кръвноотпечатващия. Шай бе започнала да се сприятелява с тях. По някоя шега от време на време. Споменавания на случайни прилики между нейното семейство и произход и техните. Изличителите не биваше да разговарят с нея, но вече бяха изминали седмици, а тя не правеше друго освен да се взира в страниците на книгите и да си говори със старите арбитри. Стражниците скучаеха, а скуката правеше хората лесни за манипулиране.

Бяха ѝ предоставили повече от достатъчно камък на душата, и тя щеше да се възползва от него. Понякога, обаче, по-простите методи даваха по-добри резултати. Хората винаги очакваха от Фалшификаторите да използват печати за всичко. Височайшите разказваха истории за тъмни магии и за Фалшификатори, които поставяли печати на стъпалата на хората, докато спели, и променяли характерите им. Нахлували в ума им, изнасилвали душите им.

Истината беше, че печатите на душата често бяха последна мярка за един Фалшификатор. Прекалено лесно беше да бъдат открити. „Не че не бих дала дясната си ръка, за да получа Белезите на Същността си сега…“

Почти се изкушаваше да издялка ново Отражение и да го използва, за да избяга. Но те щяха да очакват това и на нея щеше да ѝ бъде много трудно да изпълни множеството опити, необходими, за да получи работещо Отражение. Ако го изпробваше върху ръката си, стражниците щяха да доложат за това, а върху Гаотона никога нямаше да се получи.

А да използва Отражение на същността, чието действие още не е изпитала… Това можеше да завърши много, много зле. Не. Плановете ѝ за бягство включваха печати на душата, но в основата им лежаха доста по-обикновени хитрости.