Душата на императора

Ден 2

Шай заби нокът в един от каменните блокове, от които бе построена килията ѝ. Камъкът поддаде леко. Тя потърка праха между пръстите си. Варовик. Странен материал като за стена на затвор, но го бяха използвали само по част от продължението ѝ — само на тази височина.

Усмихна се. Варовик. Тази част от стената бе малка и трудна за откриване, но освен ако не грешеше, най-после бе успяла да идентифицира всичките четиридесет и четири вида скала, които бяха използвали, за да построят кръглата яма, в която беше затворена. Шай коленичи до нара с вилица в ръка — бе извила назад всичките ѝ зъбци с изключение на един — и започна да дълбае бележки в един от дървените крака на леглото.

За да Фалшифицираш нещо, трябва да опознаеш миналото и историята му. Беше почти готова. Но задоволството ѝ се изпари, когато забеляза няколкото знака, които вече бяха издълбани в дървото на светлината на мъждукащата свещ. Те отбелязваха броя на дните, които вече беше прекарала в плен.

„Толкова малко време“, помисли си. Освен ако не беше объркала нещо в броенето, оставаше само един ден до датата, която бяха определили за публичната ѝ екзекуция.

Някъде дълбоко в нея, нервите ѝ бяха опънати до скъсване, като струните на музикален инструмент. Един ден. Оставаше ѝ само един ден, за да създаде печат на душата и да избяга. Но не разполагаше с камък на душата, а само с едно грубо парче дърво, и единственият ѝ инструмент за дълбаене беше вилицата.

Щеше да бъде невероятно трудно. Именно така бяха искали. Тази килия бе създадена специално за себеподобните ѝ — построена от камъни, но не един, а множество различни видове, подредени неравномерно, за да бъдат трудни за Фалшифициране. Бяха донесени от различни каменоломни и имаха различни истории. Като се има предвид колко малко знаеше за тях, щеше да ѝ бъде почти невъзможно да ги Фалшифицира. А и дори да успееше да трансформира скалата, вероятно щеше да се натъкне на някоя друга преграда, която бяха поставили като допълнителна мярка.

„Нощи!“, помисли си. Ама че положение.

Завърши бележките и се улови, че се е загледала в извитата вилица. Беше започнала да дълбае дървената дръжка, която бе откъртила от металната част, за да я превърне в грубовато подобие на печат на душата. „Няма да се измъкнеш така, Шай“, каза си. „Трябва ти нещо друго.“

Беше прекарала шест дни в търсене на друг начин, по който да избяга — да измами стражите, да подкупи някого, да получи дори само следа, по която да се досети за природата и вида на килията си. Но досега нищо не беше…

Вратите на тъмницата се отвориха далеч над нея.

Шай скочи на крака и втъкна дръжката на вилицата в колана си, ниско на гърба. Дали не бяха решили да ускорят екзекуцията ѝ?

По стълбите, които водеха към килията, отекнаха тежки стъпки от ботуши и тя присви очи към новодошлите, които се появиха над главата ѝ. Четирима от тях бяха стражници и придружаваха един мъж с издължени черти и пръсти. Един от Височайшите — расата, която управляваше империята. Робата му в синьо и зелено показваше, че е дребен чиновник, който бе успял да премине тестовете и да бъде назначен на правителствена служба, но не и да се издигне особено високо в йерархията.

Шай зачака напрегнато.

Височайшият се наведе, за да я погледне през решетката на тавана. Остана така за миг, след което махна с ръка на стражниците да я отключат.

— Арбитрите желаят да те разпитат, Фалшификаторке.

Шай се отдръпна назад, а пазачите отвориха килията и спуснаха вътре стълба. Тя започна да се катери по нея предпазливо. Ако тя решеше да ускори нечия екзекуция, щеше да излъже затворника, че се случва нещо друго, за да не окаже съпротива. Докато я извеждаха от затвора, обаче, не ѝ сложиха окови.

Ако се съдеше по посоката, в която вървяха, явно наистина я водеха към кабинета на арбитрите. Шай се постара да се овладее. Ново предизвикателство, тогава. Смееше ли да се надява да ѝ се удаде някаква възможност? Не биваше да се оставя да я заловят, но вече нямаше какво да се направи. Беше победена — предадена от императорския шут, макар че смяташе, че може да му има доверие. Той бе заменил нейното копие от Лунния скиптър с оригинала, след което бе изчезнал.

Чичото на Шай, чичо Уон, я бе научил, че да бъдеш побеждаван е просто част от живота. Независимо колко си добър, винаги има някой по-добър. Ако приемеш тази истина, никога няма да станеш толкова самоуверен, че да допуснеш грешка от небрежност.

Последния път бе загубила. Този път щеше да спечели. Обърна гръб на раздразнението и яда, задето я бяха хванали, и се превърна в човека, който щеше да съумее да се възползва от този нов шанс — независимо какъв щеше да се окаже. Щеше да преобърне нещата в своя полза и отново да излезе начело.

И този път нямаше да се бори за богатства, а за собствения си живот.

Стражниците бяха Изличители — или поне такова беше официалното име, които Височайшите им бяха дали. Някога се наричаха мулла’дили, но народът им се беше слял с множеството на империята толкова отдавна, че малцина още използваха това име. Изличителите бяха висока раса със слабо, но атлетично телосложение и бледа кожа. Косите им бяха почти толкова тъмни, колкото тази на Шай, но техните бяха къдрави, докато нейната падаше права и дълга. Опита се — донякъде успешно — да не се чувства като джудже в сравнение с високите им фигури. Нейният народ — Май-Пон — не се славеше с особено висок ръст.

— Ти — обърна се тя към Изличителят, който вървеше най-отпред, като се изравни с него. — Помня те.

Ако се съдеше по грижливо оформената му прическа, младият капитан не носеше шлема си често. Височайшите гледаха с добро око на Изличителите и не беше нечувано някой от тях да бъде удостоен с Въздигане. Този имаше сериозно изражение, сякаш вършеше работата си с голямо желание. Лъсната броня, изрядна чистота. Да, явно смяташе, че в бъдеще го очакват големи неща.

— Конят — заговори го пак Шай. — Хвърли ме на коня си, след като ме заловиха. Висок, от гюрийски произход, чисто бял. Хубаво животно. Явно разбираш от коне.

Изличителят продължи да се взира право напред, но прошепна тихо:

— Ще ми достави истинско удоволствие да те убия, жено.

„Разкошно“, помисли си Шай, докато влизаха в Имперското крило на двореца. Богато украсените каменни стени бяха наистина разкошни — издържани в древния стил на ламионците, с високи мраморни стълбове, инкрустирани с релефни фигури. Големите урни между стълбовете също бяха създадени като имитации на съдовете, характерни за старата ламионска цивилизация.

„Всъщност“, напомни си тя, „фракцията на Наследниците още властва, така че…“

Императорът трябваше да бъде от тази фракция — както и съветът, съставен от петимата арбитри, които всъщност взимаха повечето важни решения. Фракцията им ценеше високо наследството и познанията на древните цивилизации — дори бяха отишли дотам, че да построят наново своето крило от двореца в стар стил. Шай подозираше, че на дъното на всяка от тази „древни“ урни има по един печат на душата, който ги превръща в съвършени копия на известни произведения на тогавашното изкуство.

Да, Височайшите наричаха дарбите на Шай „неестествени“, но единствената страна на заниманията ѝ, която беше незаконна в техническия смисъл на думата, беше създаването на Фалшификации, с които да промени жив човек. Фалшифицирането на предмети тихомълком беше позволено и дори често използвано в империята, стига Фалшификаторът да бъде държан изкъсо. Ако някой преобърнеше една от урните и махнеше печата от дъното ѝ, предметът щеше да се превърне в обикновен глинен съд без никакви украси.

Изличителите я отведоха пред една инкрустирана със злато врата. Когато се отвори, тя успя да зърне за секунда червения печат на душата върху вътрешния ѝ долен ъгъл. Той я превръщаше в съвършена имитация на някаква друга врата, съществувала в миналото. Стражниците я въведоха в уютното помещение, в което тихо припукваше огнище, и което бе обзаведено с дебели килими и мебели от тъмно дърво. „Ловна хижа от пети век“, предположи тя.

И петимата арбитри от Фракцията на Наследниците чакаха вътре. Трима от тях — две жени и един мъж — седяха в кресла с високи облегалки близо до огъня. Една друга жена се бе настанила зад бюрото, поставено точно до вратата: Фрава, най-старшата сред арбитрите от тази Фракция, и вероятно най-влиятелната личност в цялата империя — с изключение на самия император Ашраван. Прошарената ѝ коса бе сплетена на дълга плитка с червени и златни панделки; надиплената ѝ роба имаше същия златист оттенък. Шай отдавна се чудеше как да обере тази жена, тъй като едно от задълженията на Фрава — измежду многото други — беше да управлява Имперската галерия. Имаше кабинет точно до самата сграда.

Преди да влезе Шай, Фрава явно бе спорила с Гаотона — застаряващия мъжки Височайш, застанал до бюрото. Той се изправи в цялата си височина и хвана ръце зад гърба си в поза, която говореше, че размишлява. Той бе най-старият от арбитрите, които все още бяха на власт. Твърдяха, че думата му има най-малка тежест от всички, тъй като не се радва на благоразположението на императора.

И двамата млъкнаха, когато Шай влезе. Впериха очи в нея, сякаш бе котка, която току-що е преобърнала някоя ценна ваза. На Шай ѝ се дощя да беше успяла някак да опази очилата си, но положи усилия да не присвива очи пред тях; трябваше да изглежда колкото може по-внушително.

— Уан Шай-Лу — започна Фрава и се пресегна да вземе един лист хартия от бюрото. — Има доста внушителен списък престъпления, приписани на името ви.

„Начинът, по който го казва…“, замисли се Шай. Каква игра играеше тази жена? „Иска нещо от мен“, реши Фалшификаторката. „Това е единственото възможно обяснение, задето е поискала да ме доведат.“

Възможността започна да се разкрива пред очите ѝ.

— Присвояване на самоличността на благородничка от висок ранг — продължи Фрава, — влизане с взлом в Имперската галерия на двореца, пренаписване на собствената душа и, разбира се, опит за кражба на Лунния скиптър. Наистина ли предполагахте, че няма да разпознаем една проста фалшификация на предмет от толкова голямо значение за империята?

„Явно не сте“, помисли си Шай, „щом Шутът наистина е успял да изчезне с оригинала.“ Почувства лека тръпка на задоволство, когато си припомни, че в момента фалшификатът ѝ заемаше почетното място на Лунния скиптър в Имперската галерия.

— Ами това? — попита Фрава и махна с дългите си пръсти към един от Изличителите, за да донесе нещо от отсрещната страна на помещението.

Стражникът постави картината на бюрото. Шедьовърът на Хан Шу-Жен „Лилия в лятно езеро“.

— Открихме това в стаята, която бяхте наела в странноприемницата — каза Фрава и потупа с пръсти по платното. — Копие на произведение, което притежавам лично аз — една от най-известните творби в империята. Според оценката на нашите специалисти, вашата фалшификация е, меко казано, аматьорска.

Шай срещна погледа на жената.

— Кажете ми защо сте създала това копие — подкани я Фрава, като се наведе напред. — Явно сте възнамерявала да го замените за оригинала, който се намира в кабинета ми до Имперската галерия. Но същевременно, основната ви цел е била самият Лунен скиптър. Защо сте поискала да откраднете и картината? От алчност?

— Чичо ми Уон — отговори Шай — ми е казвал, че човек винаги трябва да има резервен план. Нямаше как да бъда сигурна, че скиптърът изобщо ще бъде изложен в галерията.

— А… — отвърна Фрава и придоби почти майчинско изражение, макар че в него се четеше и дълбока, зле прикрита ненавист, както и снизхождение. — Както повечето затворници, и вие поискахте арбитрите да се намесят и да преразгледат смъртната ви присъда. Реших да удовлетворя молбата ви почти като мой личен каприз — любопитно ми бе да разбера защо сте създала тази картина.

Тя поклати глава и продължи:

— Но просто не е възможно наистина да вярвате, че ще ви освободим, дете мое. След такива прегрешения? Намирате се в извънмерно неблагоприятно за вас положение, а нашата милост все пак има граници…

Шай хвърли поглед към другите арбитри. Онези, които седяха до огнището, привидно не обръщаха внимание на случващото се, но не говореха помежду си. Слушаха. „Нещо не е наред“, помисли си Шай. „Разтревожени са.“

Гаотона продължаваше да стои на същото място, леко встрани от нея. Изучаваше я с очи, в които не можеше да се разчете никаква емоция.

Поведението на Фрава напомняше на някой възрастен, принуден да сгълчи непослушно дете. Недоизказаният край на думите ѝ пък целеше да породи у Шай надеждата да бъде помилвана. А съчетанието между двете бе предназначено да я направи по-податлива и готова да се съгласи на всякакви условия срещу обещанието за свобода.

„Каква възможност, наистина…“

Беше време да вземе нещата в свои ръце.

— Искате нещо от мен — заговори тя. — Готова съм да обсъдим евентуалния ми хонорар.

— Хонорар? — възкликна Фрава. — Момиче, та вашата екзекуция е само на една нощ разстояние! Ако наистина искахме нещо от вас, щяхме да ви заплатим с живота ви.

— Животът ми принадлежи само на мен — възрази Шай. — И то — от дни насам.

— О, много ви се моля — отвърна Фрава. — Бяхте заключена в килията за Фалшификатори, построена от тридесет различни вида камък.

— По-точно — четиридесет и четири.

Гаотона вдигна вежда с одобрително изражение.

„Нощи! Добре, че сметките ми излязоха точни…“

Шай се обърна към Гаотона:

— Помислихте си, че няма да разпозная воденичния камък, нали? Как ли не. Та аз съм Фалшификатор. Усвоих пълната класификация на видовете скали още през първата ми година на обучение. Онзи къс явно е бил взет от каменоломната в Лайос.

Фрава отвори уста, за да я прекъсне. На устните ѝ играеше лека усмивка.

— Да, зная за плочите от ралкалест, неподправимия метал, които са скрити зад каменната стена на килията ми — увери ги Шай, без да издава, че това е само догадка. — Стената е пъзел, създаден с цел да ме разсее. Никой не би направил наистина килия от скали като варовик, защото някой затворник би могъл да се откаже от Фалшифицирането и да се опита да се измъкне, като просто издълбае дупка през него. Построили сте вътрешната стена, но после сте я подсилили и с плочи ралкалест, за да предотвратите евентуално бягство.

Фрава затвори уста рязко.

— Проблемът с ралкалеста, обаче — продължи Шай, — е, че не е особено устойчив метал. Е, да — решетката на покрива на килията ми беше доста здрава и нямаше да мога да се измъкна оттам. Но една тънка метална плоча? Смехотворно. Чували ли сте за антрацит?

Фрава се намръщи.

— Скала, която гори — отговори Гаотона.

— Дадохте ми свещ — каза Шай, пресегна се с една ръка към колана на гърба си и метна самоделния, дървен печат на душата на бюрото. — Трябваше само да Фалшифицирам стената и да убедя камъните, че са антрацит — което не бе особено трудна задача, след като вече знаех за четиридесетте и четири вида скали. После можех да ги изгоря, а това щеше да разтопи плочите зад тях.

Шай дръпна един стол, седна пред бюрото и се облегна удобно. Дочу иззад гърба си тихото изръмжаване на капитана на Изличителите, но Фрава сви устни в тънка линия и не каза нищо. Шай се отпусна и прошепна нечута молитва към Незнайния Бог.

Нощи! Изглежда наистина се бяха хванали. Беше се уплашила, че някой от тях може да знае достатъчно за Фалшифицирането, за да улови лъжата ѝ.

— Щях да избягам тази вечер — рече Шай, — но явно задачата, която имате предвид, е нещо наистина важно — щом сте готови да прибегнете до услугите на такъв пропаднал човек като мен. И така, стигаме до въпроса за възнаграждението ми.

— А мога и да наредя да ви екзекутират — отвърна Фрава. — Още сега. Тук.

— Но няма, нали?

Фрава стисна челюсти.

— Предупредих ви, че ще ви бъде трудно да я манипулирате — обърна се Гаотона към Фрава.

Шай виждаше, че го е впечатлила. Но едновременно с това, в очите му се четеше… тъга? Правилно ли бе разпознала чувството? Да чете израженията на възрастния мъж ѝ беше също толкова трудно, колкото да чете книга на свордски.

Фрава вдигна пръст и замахна с него встрани. Един прислужник се приближи, понесъл малка кутия, тапицирана с плат. Сърцето на Шай подскочи при вида ѝ.

Мъжът отвори закопчалките с изщракване и вдигна капака. Вътрешността на кутията имаше мека подплата с пет вдлъбнатини, в които да бъде поставен по един печат на душата. Всеки от цилиндричните, каменни печати беше дълъг колкото пръст и широк колкото мъжки палец. Подвързаният с кожа тефтер, положен на определеното му място над тях, бе износен от дългата употреба. Шай вдиша дълбоко и усети полъха на познатия аромат.

Бяха наречени Отражения на Същността — най-мощният вид печати на душата. Всяко Отражение на същността хармонираше с конкретен човек и бе предназначено да пренапише историята, личността и душата му за известно време. Тези пет Отражения бяха свързани с Шай.

— Петте печата, с които може да бъде пренаписана една душа — рече Фрава. — Всеки един от тях е противоестествено и незаконно извращение. Щяха да бъдат унищожени този следобед. Дори да бяхте избягала, щяхте да останете без тях. А колко време отнема да бъде създаден един?

— Години — прошепна Шай.

Нямаше други копия. Бележките и диаграмите бяха прекалено опасни, за да бъдат запазени — дори на някое тайно място, — понеже биха разкрили на останалите прекалено много лични неща за притежателя им. Тя никога не изпускаше Отраженията на Същността от поглед — освен в редките случаи, когато успяваха да ѝ ги отнемат.

— Ще ги приемете ли като заплащане? — попита Фрава през присвитите си от отвращение устни, сякаш говореше за някое ястие от слуз и разложена плът.

— Да.

Фрава кимна и прислужникът затвори кутията с тихо хлопване.

— Нека ви покажа какво се очаква от вас, тогава.

Шай никога не се беше срещала с император, камо ли да го беше щипала по лицето.

Император Ашраван на Осемдесетте Слънца — четиридесет и деветият господар на Империята на Розата — не реагира на побутванията на Шай. Продължи да се взира напред с невиждащ поглед. Закръглените му бузи имаха лека, здрава розовина, но изражението на лицето му бе напълно безжизнено.

— Какво му се е случило? — попита Шай и се изправи пак.

Леглото на императора, до което беше застанала, беше изработено в древен ламионски стил, с табла, оформена като феникс, устремен към небето. Бе виждала рисунка на същата табла в една книга; вероятно бяха я използвали като основа на Фалшификацията.

— Наемни убийци — отговори арбитър Гаотона.

Стоеше от другата страна на постелята, а до него имаше и двама хирурзи. Единственият Изличител, допуснат в помещението, бе предводителят им — капитан Зу.

— Убийците нахлуха преди две нощи и нападнаха императора и съпругата му. Тя бе убита на място, а императорът бе улучен с арбалет в главата.

— Независимо от което — отбеляза Шай, — изглежда забележително добре.

— Запозната ли сте с Преотпечатването? — попита Гаотона.

— Бегло — отговори тя.

Народът ѝ го наричаше „Фалшификация на плътта“. С нейна помощ, един наистина способен хирург бе в състояние да Фалшифицира нечие тяло така, че да отстрани раните и белезите му. За целта се изискваха усилени, задълбочени изследвания. Фалшификаторът трябваше да познава всяко едно мускулче, всяка вена и сухожилие, за да успее да излекува пациента си правилно.

Преотпечатването беше една от малкото области на Фалшифицирането, в които Шай не бе имала възможността да се усъвършенства. Ако нещо се объркаше по време на създаването на някоя обикновена имитация, щеше да се получи просто произведение с лоши естетически качества. Ако обаче се объркаше нещо по време на Фалшификация на плътта, това означаваше нечия смърт.

— Разполагаме с най-добрите Преотпечатели в света — заяви Фрава, като пристъпи към долния край на леглото с ръце, хванати зад гърба. — Погрижиха се за императора скоро след опита за покушение. Раната на главата му е излекувана, но…

— Но умът му не е? — предположи Шай и махна пак с ръка пред лицето на мъжа. — Не ми звучи като да са се справили особено добре.

Един от хирурзите прочисти гърло. Бе извънредно дребен мъж с уши, щръкнали от двете страни на главата като капаци на прозорци, отворени широко в някой слънчев ден.

— Преотпечатването поправя щетите на тялото и го възражда отново. Но това е почти като да замениш изгорелите страници на някоя книга с нова хартия. Да, предметът отново изглежда по същия начин и нито една негова част не липсва. Но буквите… Буквите са изчезнали. Благодарение на нас, императорът има нов мозък. Просто е празен.

— Хм — изсумтя Шай. — Открихте ли кой се е опитал да го убие?

Петимата арбитри се спогледаха. Да, знаеха.

— Не сме сигурни — каза Гаотона.

— Или с други думи — уточни Шай, — знаете кой е бил, но не разполагате с достатъчно доказателства, за да отправите официално обвинение. Което означава, че е била една от другите фракции в съда, нали така?

Гаотона въздъхна.

— Фракцията на Славата.

Шай подсвирна тихо. Но в това наистина имаше логика. Ако императорът умреше, щеше да бъде силно вероятно Фракцията на Славата да успее да издигне негов наследник от своите редици. Четиридесетгодишният император Ашраван беше млад — или поне според стандартите на Височайшите. Очакваше се да властва още петдесет години.

Ако издигнеха нов император, петимата арбитри, които се намираха пред нея, щяха да загубят длъжностите си — което пък, в съответствие с политическото устройство на империята, щеше да бъде равнозначно на огромно понижение в ранга им. Щяха да се превърнат от едни от най-влиятелните хора в света в членове на една от най-нископоставените от осемдесетте фракции в империята.

— Убийците не оживяха след нападението — обясни Фрава. — Фракцията на Славата още не знае дали планът им е успял, или не. Ти ще замениш душата на императора с…

Тя си пое дълбоко дъх, преди да довърши:

— С Фалшификация.

„Полудели са“, каза си Шай. Дори да фалшифицираш собствената си душа бе достатъчно трудно — и то без да се налага да започваш от самото начало.

Арбитрите нямаха представа какво искат от нея. Естествено, че нямаха. Ненавиждаха Фалшифицирането — или поне така твърдяха. Вървяха по Фалшифицирани плочки, подминаваха идеални копия на древни вази и бяха заповядали на хирурзите си да поправят тялото на императора, но не наричаха нито едно от тези неща „Фалшификация“ на глас.

Фалшификацията на душата — ето това смятаха за извращение. Което означаваше, че Шай наистина бе единственият избор, който имаха. Никой от официалните служители на правителството не би бил способен на такова нещо. Вероятно дори тя самата не би била.

— Можете ли да го направите? — попита я Гаотона.

„Представа си нямам“, отговори тя наум, но на глас каза:

— Да.

— Ще трябва да бъде абсолютно точна Фалшификация — намеси се Фрава със строг глас. — Ако от Фракцията на Славата успеят да се досетят за онова, което сме сторили, ще се възползват от шанса да ни спрат. Императорът не бива да се държи неестествено.

— Казах, че мога да го направя — отвърна Шай. — Но ще бъде трудно. Ще ми е необходима много информация за Ашраван и живота му — всичко, което успеете да изнамерите. Официалните исторически летописи са подходящи като начало, но са прекалено сухи и ограничени. Ще трябва да проведа задълбочени разговори и да обменя писма с онези, които са го познавали най-добре — прислужници, приятели, членове на семейството. Водел ли е дневник?

— Да — потвърди Гаотона.

— Отлично.

— Това са запечатани документи — намеси се един от другите арбитри. — Той нареди да бъдат унищожени…

Всички в стаята се обърнаха към него. Той преглътна тежко и сведе поглед.

— Ще получите всичко, което ви е необходимо — заяви Фрава.

— Ще имам нужда и от някой, на когото бих могла да опитвам Фалшификациите си — уточни Шай. — Да ги изпробвам предварително. Трябва да е Височайш, мъж, да е прекарал много време около императора и да го е познавал добре. Това ще ми помогне да се ориентирам дали съм възпроизвела характера му правилно.

Нощи! До това щеше да опре след доста време. Първата ѝ грижа щеше да бъде да изработи печат, който изобщо да успее да хване… Това щеше да бъде първата стъпка. И далеч не беше уверена, че ще се получи.

— И, разбира се, ще ми трябва камък на душата.

Фрава скръсти ръце и впери поглед в нея.

— Няма как да очаквате, че ще мога да го направя без камък на душата — каза Шай сухо. — Ако ми се наложи, мога да издялкам печата и от дърво, но задачата, която ми поставяте, и без това е достатъчно трудна. Камък на душата. И то — в големи количества.

— Добре тогава — съгласи се Фрава. — Но ще бъдете под наблюдение през целите три месеца. Под близко наблюдение.

— Три месеца? — възкликна Шай. — По груби сметки, това ще ми отнеме поне две години.

— Имате сто дни — каза Фрава. — Всъщност вече са деветдесет и осем.

„Невъзможно“, помисли си Шай.

— Официалното обяснение за отсъствието на императора през последните два дни е, че е в траур по повод смъртта на жена си — обясни една друга арбитър. — От Фракцията на Славата ще предположат, че се мъчим да си осигурим колкото можем повече време след смъртта му. След като стоте дни усамотение изтекат, ще настояват Ашраван да се яви в съда. И ако не го направи, с нас е свършено.

„Както и с теб“, подсказваше тонът ѝ.

— Ще ми трябва злато — заяви Шай. — Удвоете онова, което сте си мислели, че ще поискам, и това ще бъде моето заплащане. Ще напусна тази страна богата.

— Имаш го — увери я Фрава.

„Прекалено лесно се съгласи“, каза си Шай. Просто прекрасно. Смятаха да я убият, след като приключи със задачата си.

Е, това означаваше, че разполага с деветдесет и осем дни да намери начин да избяга.

— Донесете ми летописите — каза им. — Ще ми трябва място, където да работя, достатъчно материали и всички вещи, които ми взехте.

Вдигна пръст, преди да са успели да възразят, и продължи:

— Не Белезите на Същините. Но всичко останало — да. Няма да работя три месеца, облечена в същите дрехи, които носех в затвора. И като се замисля — трябва ми и вана. Веднага.