Душата на императора

Епилог Ден 101

— И така, надявам се — каза Ашраван на събралите се пред него арбитри от осемдесетте фракции, — че с това сложих край на някои опасни слухове. Силното преувеличение на тежестта на болестта ми не е било нищо повече от злонамерена измислица. Тепърва предстои да открием кой е изпратил наемните убийци, но убийството на императрицата няма да остане без последствия.

Той изгледа арбитрите един по един и добави:

— Или без да бъде понесена отговорността за него.

Фрава скръсти ръце, загледана в копието с удовлетворение, но и неодобрение. „Какви задни вратички си оставила в ума му, малка крадло?“, питаше се тя. „Ние ще ги открием.“

Ниен вече изучаваше внимателно копията на печатите, които бяха направили. Фалшификаторът твърдеше, че ще може да проследи обратно методът на изработката им, но щеше да му отнеме време. Може би — години. Но в края на краищата, Фрава щеше да разбере как би могла да контролира императора.

Унищожението на бележките бе умен ход от страна на момичето. Дали някак не беше успяла да се досети, че Фрава всъщност не е наредила да им направят копия? Арбитърът поклати глава и пристъпи до Гаотона, който седеше в тяхната ложа в Пленарната зала. Седна до него и заговори тихо, почти шепнешком:

— Ще приемат.

Гаотона кимна, без да откъсва очи от фалшивия император.

— Не долавям дори сянка за съмнение. Това, което сторихме… не беше само престъпно, но и — според повечето хора — невъзможно.

— Момичето би могло да се възползва — рече Фрава. — Доказателството за истината е скрито в самото тяло на императора. Ще трябва да внимаваме през идните години.

Гаотона кимна разсеяно. Пресвети дни, как ѝ се искаше да имаше властта да го свали от поста му. Беше единственият арбитър, който смееше да ѝ се противопоставя. Точно преди покушението, Ашраван бе вече готов да го изгони, ако тя го подтикнеше към това.

Пазеха срещите си в тайна от всички останали. Шай нямаше как да е разбрала за тях, затова и Фалшификацията ѝ не знаеше. Щеше да се наложи да започне всичко отначало — освен ако не намереше начин да контролира това копие на Ашраван. И двете възможни решения я изпълваха с раздразнение.

— Част от мен още не може да повярва, че наистина сторихме такова нещо — обърна се към нея Гаотона тихо, докато фалшивият император започваше следващата част на речта си — призив към присъстващите да се стремят към единство.

Фрава изсумтя.

— Планът ни мина по вода.

— Шай избяга.

— Ще я открием.

— Съмнявам се — отвърна той. — Извадихме късмет, че изобщо успяхме да я хванем веднъж. За щастие, не смятам, че има основание да се безпокоим, че ще се намеси.

— Ще се опита да ни изнудва — каза Фрава.

„Или да намери начин да управлява императора зад кулисите“, добави наум.

— Не — възрази Гаотона. — Не, толкова ѝ стига.

— Стига ѝ, че е успяла да се измъкне жива?

— Стига ѝ, че едно от творенията ѝ седи на престола. Веднъж вече се е опитала да измами хиляди — но сега ще има възможност да измами милиони. Цяла една империя. Да разкрие истината би провалило висотата на постижението ѝ — поне в нейните очи.

Нима този стар глупак наистина вярваше в това? Наивността му често даваше на Фрава възможности да се възползва от него. Бе обмисляла да го остави на поста му само заради това.

Фалшивият император продължаваше с речта си. Ашраван действително бе обичал да слуша собствения си глас. Фалшификаторката бе възпроизвела това добре.

— Използва покушението като средство да укрепи влиянието на фракцията ни — отбеляза Гаотона. — Чуваш ли? Намеците за единство, задружност, призивите да си припомним наследството на силната ни империя… И слуховете — онези, които Фракцията на Славата разпространяваше, за смъртта му… Като ги споменава, поставя честността им под въпрос. Те поеха риск, като приеха, че няма да се върне — но сега изглеждат като кръгли глупаци.

— Наистина — съгласи се арбитърът. — Ти ли му внуши да постъпи така?

— Не — отговори Гаотона. — Отказа да слуша каквито и да било съвети относно речта си. И все пак този ход изглежда като нещо, което би направил старият Ашраван — Ашраван от преди едно десетилетие.

— Значи не е съвършено копие — заключи Фрава. — Ще трябва да го имаме предвид.

— Да — съгласи се Гаотона.

В ръката си държеше нещо — малък, дебел тефтер, който Фрава не бе виждала преди.

От дъното на ложата се разнесе тихо шумолене и една от прислужничките на Символа на Фрава влезе, като подмина арбитър Стивиент и арбитър Ушнака. Младото момиче се приближи от едната страна на Фрава и се наведе.

Арбитърът я изгледа неодобрително.

— Какво толкова важно се е случило, че да ме безпокоиш тук?

— Простете, ваша милост — прошепна момичето. — Но ме помолихте да подготвя кабинета ви за съвещанията следобед.

— И? — попита Фрава.

— Влизали ли сте там вчера, ваша милост?

— Не. Покрай главоболията с онзи Кръвноотпечатващ и заповедите на императора, пък и… — Фрава смръщи вежди още по-силно. — Какво има?

Шай се обърна и погледна към имперската столица. Градът се простираше върху група от седем високи хълма; на върховете на шест от тях имаше по една къща, в която се помещаваха основните фракции, а на върха на този, който се намираше в центъра, се извисяваше дворецът.

Конят до нея не приличаше по нищо на онзи, който бе откраднала от конюшните на двореца. Липсваха му някои зъби и вървеше с наведена глава и превит гръб. Козината му изглеждаше така, сякаш не е била минавана с четка от години, и беше толкова недохранен, че ребрата му се брояха ясно като по дървената облегалка на някой стол.

Шай се бе укривала в града през последните дни — използвала беше Отражението на същността, което я превръщаше в просякиня, за да се слее с обстановката в затънтените улички на пропадналите квартали в столицата. С помощта на тази маскировка и маскировката на коня бе успяла да излезе от града без никакви проблеми. Но след като се отдалечи, отстрани Отражението от себе си. Да мисли като просякиня беше… неприятно.

Отпусна ремъците на седлото на коня, протегна се под корема му и пъхна един от ноктите си под ръба на мътно светещия печат там. Успя да го отлепи с известни усилия, и Фалшификацията спря да действа. Конят незабавно се преобрази — гърбът му се изправи, главата се вдигна високо, а хълбоците му се наляха. Животното залитна несигурно, огледа се насам-натам и подръпна юздите, които Шай беше хванала. Бойният кон на Зу беше наистина прекрасен звяр — в някои части от империята би могла да го размени срещу малка къща.

Сред припасите, които носеше на гърба си, бе скрита и картината, която Шай бе откраднала — отново — от кабинета на арбитър Фрава. Фалшификация. Никога досега не бе имала причина да краде някое от собствените си творения. Беше някак… смешно. Бе оставила празната рамка, а в средата ѝ бе издълбала на стената отзад една-единствена реоска руна. Значението ѝ не беше особено приятно.

Тя потупа коня по врата. Доста добра печалба — като се имаше предвид ситуацията. Хубав кон и картина, която — макар и фалшива — бе толкова реалистична, че дори притежателката ѝ я беше смятала за оригинал.

„Сега изнася речта си“, помисли си Шай. „Иска ми се да можех да я чуя.“

Перлата в короната ѝ, шедьовърът на цялата ѝ кариера носеше скиптъра на имперската власт. Това я изпълваше с гордост и вълнение, но именно те я бяха накарали да продължи нататък. Дори стремежът да го съживи не беше основната ѝ цел, нито пък причината за трескавата ѝ работа. Не — бе дала всичко от себе си, защото искаше да внедри в душата няколко определени промени. Може би месеците, през които бе откровена с Гаотона, я бяха променили.

„Ако проследиш с молива очертанията на някоя рисунка отново и отново на най-горния лист от цялата купчина“, помисли си Шай, „накрая ще се е отпечатал на всички листа. Дълбоко надолу.“

Тя се обърна и извади Отражението на същността, което щеше да я превърне в ловец, способен да оцелее в дивата природа. Фрава щеше да очаква от нея да върви по пътищата — но вместо това, тя щеше да поеме право през най-големия гъсталак, в самото сърце на Соджианската гора. Там щеше да може да се скрие най-добре. След няколко месеца щеше да я напусне и да продължи внимателно през провинцията, откъдето щеше да се заеме със следващата си задача: да открие императорския шут, който я беше предал.

Засега искаше само да се отдалечи възможно най-много от стените, дворците и имперските интриги. Шай се покатери на седлото и се сбогува както със столицата, така и с мъжа, който я управляваше в момента.

„Живей добре, Ашраван“, помисли си тя. „И ме накарай да се гордея с теб.“

Късно тази вечер, след като бе изслушал цялата реч на императора, Гаотона седеше до познатото огнище в личния си кабинет и разглеждаше тефтера, който Шай му беше дала.

И му се удивляваше.

Тефтерът беше точно копие на печата на душата на императора — подробно, с обяснителни бележки. Всичко, което Шай бе направила, се разкриваше пред него тук.

Фрава нямаше да открие начин да контролира императора, понеже такъв нямаше. Душата му беше завършена, здраво заключена и изцяло негова. Което обаче не означаваше, че той беше съвсем същият, какъвто беше някога.

„Както виждате, позволих си някои волности“, обясняваше Шай в бележките си. „Исках да възпроизведа душата му колкото можех по-точно. Това беше задачата и предизвикателството, които бяха поставени пред мен. Така и направих.

Но след това продължих и изведох нещата още няколко стъпки напред — укрепих и засилих присъствието на някои спомени, а други отслабих. Внедрих дълбоко в Ашраван някои условности, които ще го провокират да реагира по определен начин, когато разбере за опита за покушение и лечението си.

Това не променя душата му. Не го прави различен човек. Само го подтиква леко да поеме по даден път — също както един хитър измамник би насърчил жертвата си да избере дадена карта. Това е все пак той. Той — такъв, какъвто е могъл да бъде.

Кой знае? Може би това е той — такъв, какъвто е щял да бъде.“

Гаотона никога нямаше да успее да се досети за това сам, разбира се. Познанията му в тази област бяха ограничени. Подозираше, че дори да беше специалист, пак нямаше да успее да различи какво е направила. В записките си, тя обясняваше, че целта ѝ е била да бъде така деликатна и внимателна с промените, че никой друг да не успее да ги открие. Освен ако не познаваше императора отпреди, и то — от много, много близо, човек дори не би заподозрял какво се е случило.

Сега, след като бе прочел бележките, Гаотона успя да забележи промените. Фактът, че Ашраван се бе разминал на косъм със смъртта, щеше да го накара да се замисли дълбоко — и задълго. Щеше да потърси дневника си и да започне да препрочита разказите на младото си „аз“ отново и отново. Щеше да види какъв е бил и най-после щеше да направи истински опит да се върне към това.

Шай уточняваше, че промяната ще бъде бавна. Ашраван щеше да се превърне в човека, в който някога бе трябвало да се превърне, в течение на години. Във взаимодействията на печатите му бяха заложени скрити склонности, които щяха да го насочат незабелязано в посоката на самоусъвършенстването, вместо в тази на егоизма и угаждането на собствените прищевки. Най-после щеше да накара фракциите да приемат промените, чиято необходимост той — и много преди него — бяха забелязали още отдавна.

Накратко казано, той щеше да започне да се бори. Щеше да направи тази малка — но така трудна — крачка, с която да премине границата от човек, който мечтае, към човек, който действа. Гаотона виждаше всичко това на тези страници.

Откри, че по страните му се стичат сълзи.

Не за бъдещето на императора. Това бяха сълзите на човек, изправен пред един шедьовър. Истинското изкуство бе далеч повече от красота; далеч повече от умели похвати. Далеч повече от имитация.

То беше смелост. Контраст, но и деликатност. В тези записки, Гаотона откриваше творба, която можеше да си съперничи с тези на най-великите художници, скулптори и поети от всяка епоха.

Най-великото произведение на изкуството, което бе виждал някога.

Гаотона прекара почти цялата нощ, хванал благоговейно тефтера в ръце. Това бе крайният резултат от месеци трескава, неспирна работа и вдъхновение — породени от външен натиск, но освободени като дъх, затаен до последния момент. Суров, но изпипан до последния детайл. Смел, но пресметнат.

Възхитителен, но невидян от никого.

Такъв и трябваше да си остане. Ако някой откриеше какво е сторила Шай, с императора беше свършено. Може би щяха да се разклатят устоите на цялата империя. Никой не биваше да разбира, че решението на Ашраван най-после да се превърне във велик водач е било породено от думи, изсечени направо в душата му от ръката на един богохулник.

Когато небето се зазори, Гаотона се изправи бавно — мъчително бавно — от стола си до огнището. Стисна тефтера в ръка — това несравнимо произведение на изкуството, — и го протегна напред.

А после го пусна сред пламъците.