Душата на императора

Ден 3

На следващия ден, Шай — изкъпана, нахранена и отпочинала за пръв път, откакто я бяха заловили, — дочу как на вратата се почуква.

Бяха ѝ дали собствена стая. Беше мъничка — вероятно най-мизерната в целия дворец — и миришеше леко на мухъл. Бяха оставили стражници, които да я пазят през цялата нощ, разбира се, а и се намираше — доколкото можеше да прецени според онова, което си спомняше за огромната постройка — в едно от най-малко посещаваните крила; използваха го преди всичко като склад.

И все пак беше по-добре от килия. Макар и само малко.

Когато чу почукването, тя вдигна глава от старата маса от кедрово дърво, която изучаваше внимателно. Вероятно не бе виждала парцал от преди Шай да се появи на белия свят. Един от пазачите отвори вратата и отстъпи встрани, за да влезе застаряващият арбитър, Гаотона. Носеше кутия — две педи дълга и няколко сантиметра дълбока.

Шай се завтече бързо към него, с което си спечели предупредителния поглед на капитан Зу, застанал плътно до арбитъра.

— Стойте на разстояние от негова светлост — изръмжа той.

— Иначе какво? — попита Шай и взе кутията. — Ще ме намушкаш ли?

— Някой ден ще ми достави истинско удоволствие да…

— Да, да — каза Шай, пристъпи обратно към масата и отвори капака на кутията.

Вътре имаше осемнадесет печата на душата, с гладки, празни клишета. При вида им усети дълбок трепет. Вдигна един и го разгледа внимателно.

Бяха ѝ върнали очилата, затова вече не ѝ се налагаше да примижава. Освен това носеше облекло, доста по-подобаващо от онази опърпана рокля — права, червена пола до средата на прасеца и блуза с копчета. Височайшите вероятно щяха да сметнат дрехите ѝ за старомодни — в момента сред тяхната общност бяха модерни робите и увитите рокли в древен стил. На Шай, обаче, ѝ се струваха прекалено мрачни. Под блузата си носеше тясна памучна тениска, а под полата — клин. Никога не се знаеше кога ще ѝ се наложи да захвърли горния пласт дрехи, за да не могат да я разпознаят по тях.

— Камъкът е хубав — каза тя, все още загледана в печата в ръката си.

Извади едно от длетата, чиито връх беше почти толкова тънък, колкото игла, и започна да човърка печата. Този камък на душата наистина беше много хубав. Дълбаеше се лесно и точно. Камъкът на душата беше мек почти колкото тебешир, но не се трошеше на люспи като него. Можеше да бъде издълбан изключително прецизно, след което да бъде втвърден на огън, с белег на върха, и това щеше да го направи здрав колкото кварц. Единственият начин да се изработи по-хубав печат би било да бъде издълбан направо от кристала, но това беше невероятно трудно.

Бяха ѝ осигурили и яркочервено мастило от сепия, смесено с малко восък. Всеки вид свежо, органично мастило щеше да ѝ свърши работа — макар че с мастилата от животни се получаваше по-добре, отколкото с тези от растения.

— Тази ваза… От коридора отвън ли я откраднахте? — намръщи се Гаотона към предмета, поставен в ъгъла на тясната стая.

Бе я грабнала на връщане от банята си. Един от стражниците се беше опитал да я спре, но Шай бе успяла да го убеди, че няма да бъде проблем. Сега той се червеше от срам.

— Бях любопитна да науча повече за способностите на вашите Фалшификатори — обясни Шай, остави инструментите си и качи вазата на масата.

Когато я обърна на една страна, на дъното ѝ се показа червеният печат, поставен върху глината.

Печатите на Фалшификаторите се откриваха лесно. Те не просто оставяха мастило по повърхността на предмета, но и потъваха направо в него, с което отпечатваха вдлъбната плетеница от червени мисли. Ръбът на кръглия печат също беше червен, но леко издигнат.

По изработката и изображенията на нечий печат можеше да се разбере много за личността му. Този печат, например, бе някак си стерилен. В него нямаше истинско изкуство и това контрастираше с изящните украси и деликатната красота на самата ваза. Шай бе чувала, че Фракцията на Наследниците разполага с групи полуобучени Фалшификатори, които Фалшифицираха наизуст по вече готови модели и създаваха изделията си също така автоматично, както работниците в някоя фабрика за обувки.

— Нашите служители не са Фалшификатори — поправи я Гаотона. — Не използваме тази дума за тях. Наричаме ги Запомнители.

— Едно и също нещо.

— Те никога не докосват душата — възрази Гаотона строго. — Освен това, тук става въпрос за възраждане и честване на миналото, а не за измама, с която да печелим пари от хората. Тези произведения служат да напомнят на народа ни за наследството му и да му помагат да го разбере по-добре.

Шай вдигна вежда, хвана чука и длетото си и ги стовари под ъгъл в издигнатия ръб на печата. В първия миг, той не поддаде — у него бе вложена сила, която се опитваше да го задържи на място, — но ударът ѝ успя да го отдели и останалата част от него изскочи от мястото си — просто мастило, вече загубило качествата си.

Цветовете на вазата мигом избледняха и се превърнаха в мишосиво. Формата също се промени. Печатите на душата променяха не само външния вид на предмета, но и пренаписваха неговата история. Без печата, тази ваза беше наистина ужасна. Онзи, който я беше скалъпил, явно не се беше интересувал от крайния резултат. Вероятно бе знаел, че е предназначена за Фалшификация. Шай поклати глава и продължи да работи върху недовършения печат на душата. Не беше за императора — ни най-малко не беше готова за тази стъпка, — но дялкането ѝ помагаше да мисли.

Гаотона направи жест към стражниците, за да ги отпрати — всички, освен Зу, който остана до него.

— Поставяте ни пред труден за разрешение проблем, Фалшификаторке — каза Гаотона, щом другите двама пазача излязоха.

Отиде и седна на един от двата разклатени дървени стола. Цялата мебелировка на стаята се състоеше от едно скърцащо легло, древната маса и сандъка с вещите ѝ. Имаше един-единствен прозорец с крива рамка, през който проникваше лек ветрец. Дори стените бяха целите напукани.

— Проблем? — повтори Шай въпросително и вдигна печата пред очите си, за да го разгледа по-отблизо. — Какъв проблем?

— Вие сте си Фалшификатор. Затова не може да ви се има достатъчно доверие да бъдете оставена без надзор. Ще се опитате да избягате в мига, в който се сетите за подходящ метод.

— Значи просто ще оставите стражници да пазят в стаята — каза Шай и издълба още малко от камъка.

— Простете, но се съмнявам, че ще ви отнеме дълго време да ги изнудите, подкупите или заплашите.

Зу застина на мястото си.

— Не исках да ви обидя, капитане — допълни Гаотона. — Имам огромно доверие на вас и хората ви, но тук си имаме работа с майстор на лъжите, измамите и кражбите. Дори най-добрите ви стражници ще омекнат като глина в ръцете ѝ, рано или късно.

— Благодаря — откликна Шай.

— Това не беше комплимент. Вие и подобните вам покварявате всичко, което докоснете. Не исках да ви оставям под надзора на смъртни пазачи и за един ден. Доколкото мога да съдя по онова, което зная за вас, бихте могла да измамите и самите богове.

Тя продължи да работи.

— Нямам доверие и на оковите да ви удържат — продължи Гаотона тихо, — тъй като се видяхме принудени да ви осигурим камък на душата, за да можете да… изпълните задачата си. Ще ги превърнете в сапун и ще изчезнете със смях в нощта.

Това твърдение, разбира се, издаваше пълно невежество относно същността на Фалшификацията. Фалшификатът трябваше да бъде правдоподобен — вероятен, — иначе нямаше да проработи. А кой би изработил вериги от сапун? Нелепа идея.

Онова, което можеше да направи, обаче, беше да открие произхода и състава на веригата, след което да пренапише едното или другото. Можеше да Фалшифицира миналото ѝ така, че една от брънките да е била отлята неправилно, което би ѝ осигурило слабо място, което да може да счупи. Дори ако не успееше да открие точната история на веригата, можеше да успее да избяга — един несъвършен печат не би действал дълго, но щяха да ѝ бъдат достатъчни няколко секунди, за да строши брънката с чука.

Можеха да направят верига от ралкалест, неподправимия метал, но това само би забавило бягството ѝ. С достатъчно количество време и камък на душата, щеше да открие как да се справи. Можеше да фалшифицира стената така, че на мястото, където е закрепена веригата ѝ, да има пукнатина, която да поддаде лесно, и по този начин да я издърпа от нея. Можеше да фалшифицира тавана така, че да има някой недобре закрепен скален блок, след което да го остави да падне и да счупи брънките от неустойчив ралкалест.

Но не искаше да прибягва до толкова крайни неща, освен ако не се наложеше.

— Не виждам защо да се безпокоите за мен — каза, без да спира да работи. — Заинтригувана съм от начинанието ни, а и ми обещахте доста голямо богатство. Това е достатъчно, за да ме задържи тук. Не забравяйте, че можех да избягам от предишната си килия, ако бях пожелала.

— А, да — отговори Гаотона. — Тъмницата, където щяхте да използвате Фалшификация, за да пробиете стената. Исках да ви попитам, от чисто любопитство — изучавала ли сте задълбочено антрацита? Скалата, в която твърдяхте, че ще превърнете блоковете от стената? Защото доколкото си спомням аз, тя много трудно може да бъде запалена.

„Този е по-умен, отколкото останалите смятат“, помисли си Шай.

Пламъкът на една свещ трудно би подпалил къс антрацит — на теория, тази скала гореше на такава температура, но да бъде нагрято достатъчно цялото парче щеше да бъде много трудно.

— Бях напълно способна да създам подходящи за горене условия с помощта на дървото, от което беше направен нара, и няколко камъка, които да превърна във въглен.

— Без пещ? — попита Гаотона с леко насмешлив тон. — И без духало? Но не е в това въпросът. Кажете ми, как смятахте да оцелеете в една килия, чиято стена гори с над хиляда градуса? Нямаше ли да се изчерпи всичкият кислород заради огъня? Но да, разбира се — бихте могла да превърнете чаршафите от леглото в някаква изолация — от стъкло, може би, — и да си направите защитна броня от тях.

Шай продължи да дялка, вече обзета от неудобство. Начинът, по който го каза… Да, ясно му беше, че е нямало как да направи нещата, за които говореше. Повечето от Височайшите бяха напълно невежи по въпросите на Фалшификацията и този мъж определено също не знаеше кой знае колко — но явно достатъчно, за да не вярва, че е могла да избяга така, както им беше казала. В думите ѝ бе имало толкова истина, колкото и в идеята, че чаршафите могат да се превърнат в стъкло.

Освен всичко това, щеше да ѝ бъде много трудно да превърне цяла стена в друг вид скала. Щеше да се наложи да променя твърде много неща — да пренапише историята така, че каменоломните на всеки от видовете скала да са били близо до антрацитни залежи и във всеки от случаите работниците да са взели блок от запалимия материал по погрешка. Това беше огромно насилване на възможното, почти до самия му предел — особено като се има предвид, че нямаше необходимите задълбочени знания за всяка от въпросните каменоломни.

Правдоподобността бе ключът към всяка фалшификация — била тя магическа или не. Носеха се мълви за Фалшификатори, които били успели да превърнат оловото в злато. Не разбираха, че обратното е далеч, далеч по-лесно. Да се измисли история на кюлче злато, която да включва как някой е добавил в него оловни примеси… е, това беше една наистина правдоподобна лъжа. Обратното обаче беше толкова невероятно, че действието на печата за трансформация щеше да изчезне след съвсем кратко време.

— Впечатлявате ме, ваша светлост — продума най-после Шай. — Мислите като Фалшификатор.

Гаотона придоби кисело изражение.

— А това — уточни тя — беше комплимент.

— Аз ценя истината, жено. Не Фалшификацията.

Изгледа я като кръстник, разочарован от кръщелницата си, и продължи:

— Виждал съм изделията, създадени от ръцете ви. Онова копие на картината… беше забележително. И все пак сте го създала в името на една лъжа. На какви ли велики дела бихте била способна, ако се съсредоточахте върху честния труд и красотата, вместо върху богатствата и измамите?

— Нещата, които създавам, са велики произведения.

— Не. Вие копирате чуждите велики произведения. Постиженията ви са великолепни в чисто техническо отношение, но им липсва каквато и да била одухотвореност.

Мускулите на ръцете ѝ се сковаха така, че едва не подхлъзна длетото по погрешно място в камъка. Как смееше? Да я заплашва със смърт беше едно, но да обижда изкуството ѝ? Караше я да звучи като… като някой от онези Фалшификатори, подредени по дължината на конвейера, за да произвеждат ваза след ваза механично като машини!

Успокои се, макар и с усилие, след което лепна на лицето си широка усмивка. Леля ѝ Сол веднъж я беше посъветвала да се усмихва на най-лошите обиди и да отвръща жестоко на дребните. По този начин никой нямаше да разбере какво всъщност се крие в сърцето ѝ.

— И как, тогава, ще успеете да решите проблема, който представлявам? — попита тя. — Вече стигнахме до извода, че съм едно от най-мерзките изчадия, които някога са пропълзявали през коридорите на този дворец. Не можете да ми сложите окови и не можете да се доверите на собствените си войници да ме пазят.

— Е — отговори Гаотона, — смятам да идвам и да наблюдавам работата ви лично колкото е възможно по-често.

Шай би предпочела Фрава — тя изглеждаше доста по-лесна за манипулиране, — но и така можеше да се оправи.

— Щом желаете — отговори. — Повечето неща ще бъдат доста скучни за някой, който не е запознат с принципите на Фалшификацията.

— Без значение е дали ще ми бъде интересно — отговори Гаотона и махна с длан към капитана. — Капитан Зу ще ме пази, докато съм тук. Той е единственият Изличител, който е запознат със състоянието на императора, както и с плана ни. През останалото време ще те пазят други стражници, а ти няма да им споделяш каквото и да било за задачата си. Не желаем да плъзват слухове.

— Няма защо да се тревожите, че ще проговоря — отвърна Шай, този път напълно откровено. — Колкото повече хора знаят за една Фалшификация, толкова по-вероятно е тя да се провали.

„Освен това“, добави наум, „ако кажа на стражниците, вие със сигурност ще ги екзекутирате, за да запазите тайните си.“ Не харесваше Изличителите, но харесваше империята още по-малко — а и пазачите бяха просто вид роби, в края на краищата. Нямаше намерения да става причина за нечия ненужна смърт.

— Отлично — заяви Гаотона. — Вторият метод, с който ще си осигурим вашата… отдаденост на проекта, се намира извън стените на двореца. Ако обичате, капитане.

Зу отвори вратата. Между стражниците се бе изправил един закачулен силует. Той пристъпи в стаята. Походката му бе лека, но някак неестествена. След като Зу затвори вратата след него, мъжът свали качулката си и разкри под нея млечнобяла кожа и червени очи.

Шай изсъска тихо през зъби.

— А наричате онова, което аз правя, „извращение“?

Гаотона не ѝ обърна внимание, а се изправи от стола да посрещне новодошлия.

— Кажи ѝ.

Новодошлият положи дългите си бледи пръсти на вратата и я разгледа внимателно.

— Ще поставя руната тук — произнесе той с тежък акцент. — Ако напусне помещението по каквато и да било причина или се опита да измени нещо в руната на вратата, ще разбера. И любимците ми ще я открият.

Шай потрепери и впери ядосан поглед в Гаотона.

— Кръвноотпечатващ. Поканили сте Кръвноотпечатващ в двореца си?

— Този успя да ни докаже, че може да ни бъде от полза — каза Гаотона. — Лоялен е, пък и дискретен. А освен това — много ефикасен. Има… моменти, в които става необходимо да прибегнеш до помощта на тъмнината в името на победата над една по-страшна тъмнина.

Кръвноотпечатващият извади нещо от робата си, а Шай отново просъска. Груб печат на душата, издялкан от кост. „Любимците“ му също трябваше да са от кост — Фалшификации на човешки същества, създадени от скелети на мъртъвци.

Кръвноотпечатващият извърна поглед към нея.

Шай отстъпи назад.

— Няма начин да очаквате, че…

Зу я хвана за ръцете. Нощи! Ама че беше силен. Усети, че изпада в паника. Белезите на Същността! Имаше нужда от тях! С тяхна помощ можеше да се бие, да се освободи, да избяга…

Зу я поряза с меча по задната част на ръката. Едва усети плитката рана, но започна да се съпротивлява на хватката му. Кръвноотпечатващият пристъпи напред и потопи отвратителния инструмент в кръвта ѝ. След това се обърна и притисна печата в средата на вратата.

Когато отдръпна пръстите си, на дървото вече се виждаше мекото сияние на червения отпечатък. Имаше формата на око. В мига, в който докосна вратата, Шай усети остра болка в ръката — там, където я бяха порязали.

Пое си рязко дъх. Очите ѝ се разшириха. Никога преди не се бяха осмелявали да сторят такова нещо с нея. Почти предпочиташе да я бяха екзекутирали! Почти предпочиташе да…

„Овладей се“, заповяда си тя твърдо. „Бъди някой, който би могъл да се справи с това.“

Пое си дълбоко дъх и се остави да се превърне в друг човек. Имитация на самата нея — но такава, каквато бе способна да запази хладнокръвие дори в такова положение. Беше съвсем груба фалшификация, просто умствен фокус — но проработи.

Отърси се от ръцете на Зу, след което спокойно пое кърпичката, която Гаотона ѝ протягаше. Впери поглед в Кръвноотпечатващия, докато болката в ръката ѝ утихваше. Той ѝ се усмихна с бели, полупрозрачни устни, които ѝ напомняха на кожата на някоя личинка. След това кимна на Гаотона, сложи пак качулката си и излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Шай си наложи да диша равномерно, за да се успокои напълно. Нямаше нищо сложно в онова, което Кръвноотпечатващият беше направил. Той и подобните му не се славеха с деликатността си. Те не използваха майсторство и умения, а измами и кръв. Но все пак постигаха резултати. Мъжът щеше да узнае, ако Шай напуснеше стаята, а прясната ѝ кръв вече се бе сляла с печата и го беше свързала с нея неразривно. По този начин, немъртвите му любимци щяха да могат да я открият, където и да отиде.

Гаотона отново седна на стола си.

— Знаете какво ще се случи, ако се опитате да избягате, нали?

Тя го изгледа, без да каже дума.

— Вече разбирате колко сме отчаяни — рече той меко и сплете пръсти на гърдите си. — Ако изчезнете, ще оставим Кръвноотпечатващия да ви догони. А костите ви ще се превърнат в следващия му любимец. Тази сделка бе единственото заплащане, което той поиска от нас. Можете да започвате работа, Фалшификаторке. Ако я свършите добре, ще можете да се спасите от тази съдба.