Глава 13

— Бягай — пророни Люсиен.

Не смеех да откъсна очи от братята му. Ерис свали пламтящата си ръка към ръба на замръзналото езеро.

— Накъде?

Плът срещна лед и се надигна пара. Ледът помътня, стопявайки се в светкавична линия, устремена към нас…

Побягнахме. Ледената повърхност беше опасно хлъзгава и глезените ми роптаеха от напъна да ме задържат права.

Напред езерото се простираше към безкрая. А бледите лъчи на крехкото слънце още не разкриваха достатъчно ясно опасностите пред нас…

— По-бързо! — нареди ми Люсиен. — Не поглеждай назад! — Излая ми, когато понечих да обърна глава, за да видя дали ни преследват.

Стрелна ръка и я вкопчи в лакътя ми, задържайки ме още преди да усетя, че съм се спънала.

Къде ще отидем къде ще отидем къде ще отидем…

Под ботушите ми се разплиска вода — разтопен лед. Ерис или влагаше цялата си сила в борбата с хилядолетния лед, или нарочно го топеше бавно, за да ни измъчва…

— Бягай на зигзаг! — подкани ме задъхано Люсиен. — Трябва да…

Той ме блъсна настрани и аз залитнах с разперени ръце.

В същия момент една стрела отскочи от леда към мястото, където бях стояла допреди миг.

По-бързо! — изкрещя Люсиен и аз не се поколебах.

Впуснах се в същински спринт, докато двамата кръстосвахме взаимно траекториите си на движение отново и отново, затруднявайки стрелците. Там, където стрелите се удряха в земята, хвърчеше лед, и колкото и бързо да препускахме, замръзналата езерна повърхност се топеше под нас…

Лед. Имах лед във вените си, а сега, когато вече бяхме навлезли в границите на Двора на Зимата…

Не ме интересуваше дали ще я видят — силата ми. Силата на Калиас. Не и след като алтернативата беше далеч по-лоша.

Петното от кишав лед под краката ми вече се разширяваше, когато стрелнах ръка напред.

Струя лед изскочи от дланта ми, замразявайки езерото наново.

С всяко разтваряне на юмруците си, докато тичах, разпръсквах лед през дланите си и втвърдявах повърхността пред нас, която Ерис се стремеше да разтопи. Имаше вероятност — поне малка вероятност да прекосим езерото, а ако преследвачите ни имаха неблагоразумието да попаднат върху него след това… Щом можех да образувам лед, несъмнено можех и да унищожавам.

Тъкмо се разминавах с Люсиен, срещайки изцъкления му поглед и понечвайки да отворя уста, за да му споделя плана си, когато Ерис изникна от нищото.

Не зад нас. Отпред.

Но не той, а брат му, застанал от едната му страна с насочен към мен лък и вече изстреляна стрела, съумя да изтръгне крясък от гърлото ми.

Отскочих встрани и се превъртях на земята.

Ала не достатъчно бързо.

Върхът на стрелата поряза ухото и бузата ми, носейки след себе си жилеща болка. Люсиен изрева, но втората стрела вече летеше.

Тя прониза дясната ми предмишница.

Паднах и ледът наряза лицето и дланите ми, а от сблъсъка с твърдата земя коленете ми и ранената ми ръка изпищяха в агония…

Отзад се чуваха забързани стъпки по леда — третият брат ни наближаваше.

Прехапах долната си устна толкова силно, че я разкървих, след което разкъсах ръкавите на жакета и ризата си, счупих стрелата надве и измъкнах парчетата от плътта си. Викът ми се раздроби в леда.

Когато станах, Ерис беше направил една стъпка към мен с вълча усмивка на лице; държах последните си два илириански ножа, а дясната ми ръка изгаряше от болка при всяко движение…

Ледът около мен започна да се топи.

— Това приключение може да завърши, като пропаднеш в езерото, молейки за помощ, щом ледът мигновено го обгърне отново — провлачи Ерис. Зад него, обграден от двамата си братя, Люсиен беше извадил своя нож и ги измерваше с поглед. — Или като приемеш ръката ми. И в двата случая идвате с мен.

Плътта на ръката ми вече се затваряше, оздравяваше благодарение на силата от Двора на Зората, която най-сетне се пробуждаше във вените ми…

А щом тя се възвръщаше…

Не предоставих на Ерис време да отгатне следващия ми ход.

Вдишах рязко.

Бяла, ослепителна светлина избухна от тялото ми. Ерис изруга, а аз побягнах.

Не към него; още бях твърде слаба, за да го нападна с ножове. Втурнах се към далечния бряг. Полузаслепена от собствената си светлина, залитах и се препъвах, заобикаляйки опасните петна размекнат лед, а сетне хукнах с всички сили.

Пробягах малко повече от пет метра, преди Ерис да се ответрее пред мен с директна атака.

Плесница в лицето с опакото на ръката, толкова мощна, че зъбите ми се впиха болезнено в устните ми.

Удари ме отново още преди да съм паднала, но този път с юмрук в корема, изкарвайки въздуха от дробовете ми. Смътно съзнавах, че Люсиен е освободил цялата си мощ върху двамата си братя. Метал и огън се сблъскваха с грохот и хвърчаха откъслеци лед.

Веднага щом се свлякох на земята, Ерис ме сграбчи за косата, чак в корените и толкова брутално, че в очите ми запариха сълзи. Той тръгна, повличайки ме обратно към брега…

Борех се срещу безмилостния удар в корема, борех се да изпълня дробовете си с въздух. Ритах немощно и ботушите ми стържеха в леда, но Ерис не отпускаше желязната си хватка…

Май Люсиен извика името ми.

Отворих уста, само че тапа от огън се провря между устните ми. Не пареше, но горещината й ми беше достатъчна да проумея, че може да прогори езика ми, ако Ерис реши. Огнени въжета се усукаха около китките и глезените ми. Около гърлото ми.

Не си спомнях какво е нужно да сторя, как да се измъкна, как да спра всичко това…

Влачеше ме все по-близо и по-близо до брега, до групата чакащи войници, ответрели се там от нищото. Не, не, не…

Огромна сянка се стовари върху леда пред нас, пропуквайки го във всички посоки.

Не сянка.

Илириански воин.

Седем червени Сифона проблясваха по люспестата му черна броня. Касиан прибра крилата си и се озъби на Ерис с петвековна ярост.

Не беше мъртъв. Нито ранен. Стоеше напълно невредим пред мен.

С оздравели, заякнали крила.

От гърлото ми през огнената тапа се изтръгна треперлив вопъл. Сифоните на Касиан просветнаха в отговор, сякаш виждайки ме в лапите на Ерис…

Още нещо удари леда зад нас. Подир него се стрелнаха по-дребни сенки.

Азриел.

Този път вече се разплаках неудържимо, преградата в мен се срути, когато зърнах приятелите ми да кацат пред мен. Азриел също беше жив, оздравял. Касиан извади два илириански ножа, свиден спомен от дома, и каза на Ерис с гибелно спокойствие:

— Съветвам те да пуснеш господарката ми.

Ерис стисна косата ми още по-силно, изтръгвайки стон от мен.

Гневът, който скова лицето на Касиан, можеше да срине цели светове.

Но лешниковите му очи се плъзнаха към мен. В безмълвна команда.

Беше ме обучавал с месеци. Не само на атака, но и на защита. Множество пъти ме беше тренирал да се измъквам от хватката на нападател. Да управлявам не само тялото си, но и съзнанието си.

Сякаш бе знаел, че е твърде вероятно някой ден същият този сценарий да се разиграе в живота ми.

Ерис беше вързал крайниците ми, но все пак можех да ги мърдам. Можех да използвам поне части от магията си.

Налагаше се единствено да наруша равновесието му за достатъчно дълго, че да ме пусне, да позволя на Касиан да скочи помежду ни и да се заеме със сина на Великия господар…

Много по-едър от мен, Ерис дори не смогна да погледне надолу, когато извих тяло, завъртайки се на леда, и го блъснах в чатала с вързаните си крака.

Той изпъшка и се преви надве.

Право към завързаните ми ръце, свити в юмруци, които забих в носа му. Изпращя хрущял и ръката му пусна косата ми.

Превъртях се по леда и хукнах настрани. Касиан вече беше там.

Ерис едва успя да извади меча си, преди този на приятеля ми да го връхлети.

Сблъсък на стомана отекна над леда. Войниците на брега изстреляха стрели от дърво и магия, които обаче започнаха да отскачат от синия илириански щит.

Азриел. Азриел и Люсиен се биеха с другите двама братя. Фактът, че братята на Люсиен съумяваха да се опълчат на илирианците, беше доказателство за уменията им, но…

Насочих леда във вените си към огнената тапа в устата ми, към въжетата около китките и глезените ми. Лед срещу огъня, приспивна песен…

Касиан и Ерис се сблъскаха, оттласнаха се един от друг, сблъскаха се пак.

Огнените въжета се скъсаха, превърнаха се в съскаща пара.

Станах на крака и се пресегнах за оръжие, каквото вече нямах. Бях изпуснала кинжалите си на десетина метра оттук.

Касиан преодоля гарда на Ерис със свирепа ловкост. И Ерис изкрещя, когато илирианското острие прониза корема му.

Рубиненочервена кръв оплиска леда и снега.

За част от секундата си представих какво следва: трима от синовете на Берон щяха да погинат в ръцете ни. Временно удовлетворение за мен, петвековно удовлетворение за Касиан, Азриел и Мор, но ако Берон още размишляваше чия страна да избере във войната…

Можех да използвам друго оръжие.

— Спрете — казах.

Кротка, хладна заповед.

Азриел и Касиан се подчиниха.

Другите двама братя на Люсиен стояха гръб до гръб, окървавени и облещени от ужас. Люсиен дишаше тежко, вдигнал меча си. Азриел изтръска кръвта от собствения си меч и тръгна към мен.

Срещнах лешниковия поглед на сенкопоеца. Хладнокръвното лице, притаило толкова болка — и доброта. Беше ми се притекъл на помощ. Касиан също.

Илирианците застанаха до мен. Ерис, притиснал с ръка корема си, хриптеше тежко и ни наблюдаваше с омраза.

С омраза, но и пресметливост. Гледаше трима ни, когато заявих на него, на другите му двама братя и на войниците от брега:

— Всички заслужавате да умрете заради това. И заради още много провинения. Но ще пощадя нещастния ви живот.

Дори тежко ранен в корема, Ерис сбърчи презрително устни.

Касиан му изръмжа предупредително.

Премахнах илюзията, зад която се бях крила през изминалите седмици. Ръкавите на жакета и ризата ми ги нямаше, ето защо на мястото, където ме беше пронизала стрелата, вече се виждаше само гладка, здрава кожа. Кожа, която постепенно се покриваше с мастилени спирали и кръгове. Белезите на новата ми титла — и връзката с другаря ми.

Люсиен се насочи с пребледняло лице към нас и спря до Азриел, макар и на почтително разстояние.

— Аз съм Велика господарка на Двора на Нощта — обявих с тих глас на всички.

Дори Ерис заличи презрителната си гримаса. Кехлибарените му очи се изцъклиха и в дълбините им се прокрадна нещо като страх.

— Велика господарка. Не съществува такова нещо — изплю един от братята на Люсиен.

По устата ми заигра бледа усмивка.

— Вече съществува.

И беше крайно време светът да го узнае.

Срещнах погледа на Касиан и открих гордост в него — и облекчение.

— Води ме у дома — наредих му с величествено вдигната брадичка. После се обърнах и към Азриел: — Водете и двама ни у дома. — А накрая уверих поданиците на Двора на Есента: — С вас ще се видим на бойното поле.

По-добре бе сами да решат дали е по-разумно да се бият с нас, или срещу нас.

Обърнах се към Касиан, който разтвори ръце, прегърна ме здраво и ни изстреля в небето сред вихрушка от крила и мощ. До нас Азриел и Люсиен сториха същото.

Когато Ерис и останалите се превърнаха в черни точки върху белия сняг под нас, когато се понесохме с вятъра, Касиан отбеляза:

— Не мога да преценя кой изглежда по-неловко: аз или Люсиен Вансера.

Засмях се и надникнах през рамо към сенкопоеца, прегърнал приятеля ми. И двамата умишлено се стараеха да не си говорят и да не поглеждат към нас.

— Вансера?

— Не знаеше ли фамилията му?

Натъкнах се на присмехулния му, свиреп лешников поглед.

Усмивката на Касиан поомекна.

— Здравей, Фейра!

Гърлото ми се стегна до болка и преметнах ръце през врата му в силна прегръдка.

— И ти ми липсваше — пророни Касиан, притискайки ме в обятията си.

* * *

Летяхме чак до границата на свещената осма земя. А щом Касиан ни остави в едно заснежено поле преди древната гора, само зърнах русата елфа в илирианска кожена броня, крачеща между чворестите дървета, и хукнах към нея.

Мор отвърна със същата сила на прегръдката ми.

— Къде е той? — попитах, без да я пускам, без да вдигам глава от рамото й.

— Ами… дълга история. Далеч е, но в момента лети като вятъра към дома. — Мор се отдръпна, колкото да огледа лицето ми. Като съзря драскотините и синините по него, стисна устни и зачопли нежно засъхналата по ухото ми кръв. — Засече те през връзката преди няколко минути. Ние тримата бяхме най-близо. Аз се ответрях с Касиан, но заради Ерис и другите… — Очите й притъмняха от чувство за вина. — Отношенията ни с Двора на Есента са обтегнати. Решихме, че ако аз остана тук, на границата, Калиас може и да не погледне на юг. Поне докато те вземем.

И за да избегне среща с Ерис, за която навярно не беше готова.

Поклатих глава да разсея срама, почернил вечно греещото й лице.

— Разбирам. — Прегърнах я пак. — Разбирам.

Мор ме стисна толкова силно, че почти смачка ребрата ми.

Азриел кацна с Люсиен, разпилявайки снега около себе си. Двете с Мор се пуснахме и приятелката ми посърна, като забеляза Люсиен. Беше покрит със сняг, кръв и мръсотия — също като мен.

— Би се срещу Ерис и другите двама — обясни й Касиан.

Мор преглътна, виждайки кръвта по ръцете на илирианеца — чуждата кръв. А веднага щом подуши чия е, промълви:

— Ерис. Да не би…

— Жив е — отговори вместо него Азриел. Около острите върхове на крилата му се усукваха сенки, изпъкващи на фона на снега под ботушите ни. — Другите също.

Люсиен оглеждаше трима им, предпазлив и безмълвен. Така и не го бях попитала какво знае за миналото на Мор, свързано с най-големия му брат. Нямах желание.

Мор отметна гъстите си, златисти къдри през рамо.

— Тогава да си вървим у дома.

— Кой от двата? — намесих се внимателно.

Мор отново плъзна очи към Люсиен. Почти го съжалих заради тежестта на този поглед, заради укора в него. Погледът на Мориган, чиято дарба беше чистата истина.

Каквото и да разпозна в Люсиен, явно беше достатъчно, за да каже:

— Градската къща. Някой те чака там.

Загрузка...