Глава 72

Вятърът отнесе сълзите, които Неста пророни, зървайки корабите на баща ни.

Виждайки кой точно бе избрал, за да влети в битката… заради дъщерята, мразела го толкова години, задето не се бори за нас, задето майка ни почина, заради нищетата, отчаянието и погубената младост.

Дракон попита сухо:

— Да разбирам ли, че се познавате?

Баща ни, от когото месеци наред не бяхме получили ни вест, ни кост.

От сестрите ми знаех, че бе тръгнал на среща по повод заплахата отвъд стената. Дали тогава вече беше станало ясно, че са ни предали собствените ни кралици? Дали не беше заминал на толкова тайна мисия, че не бе пожелал да рискува посланието до нас да попадне в грешните ръце?

За да ни помогне. На мен и на сестрите ми.

Рис каза на Дракон:

— Запознай се с Неста. А това е Фейра, другарката ми.

Никоя от нас не погледна принца. Вперили бяхме очи във флота на баща ни — в корабите, които бе кръстил на нас.

— А като заговорихме за Васа — продължи Рис, — успял ли е някой да премахне проклятието й?

Човешката и хибернската армада летяха стремглаво една към друга и съзнавах, че сблъсъкът им ще е смъртоносен. Хиберн издигна магическите си щитове. Серафимите вдигнаха своите.

— Виж сам — отвърна Дракон.

Нещо се стрелна между корабите на човеците и аз примигнах недоумяващо. Сетне се извиси над водата, бързо като светкавица. И се втурна към Хиберн. Червено, златисто, бяло — ярки като разтопен метал.

Можех да се закълна, че хибернският флот изпадна в паника, когато нещото се откъсна от човешката армада и се понесе към тях.

А щом разпери широко крила, сипейки по вълните след себе си искри и живи въглени, проумях какво — кой — се движеше скорострелно към вражеското войнство.

Огнена птица. Лумнала с жаркия, свиреп пламък на ковашкото огнище.

Васа — изчезналата кралица.

* * *

Рис избърса с устни сълзите, търкулнали се по лицето ми, когато забелязах как огнената кралица се врязва в хибернската армада. След нея изтляваха единствено обгорелите дървени коруби.

Простосмъртната армия зад баща ни се разгърна, за да поеме оцелелите вражески кораби.

Рис каза на Дракон:

— Изпрати легиона си на сушата.

Тънък лъч надежда — надежда за победа. Или поне за край на кръвопролитието.

Очите на Дракон се премрежиха по онзи начин, който ми подсказа, че дава заповеди на някого от разстояние. Чудех се дали Нефел и съпругата й бяха в този легион, дали не бяха вадили мечовете си за последно именно в онази далечна битка на морското дъно.

Явно и Рис се беше умислил за миналото, защото промълви на Дракон сред грохота от двете сражения:

— Юриан е тук.

Небрежната, нахакана осанка на принца изчезна. Леден гняв скова изражението му в нещо ужасяващо. А кафявите му очи… почерняха напълно.

— Бие се на наша страна.

Това като че ли не промени настроението му, но принцът кимна. После посочи към Касиан.

— Предполагам, че ти си Касиан. — Генералът сведе почтително брадичка. Вече съзирах сенките в очите му заради загубата на илирианците. — Легионът ми е твой. Командвай го така, както сметнеш за добре.

Касиан плъзна поглед по отслабващата ни войска, по северния фланг, който Азриел прегрупираше, и даде на Дракон няколко отривисти заповеди. Дракон размаха крилата си, чиято белота изпъкваше още повече на фона на медната му кожа, и каза на Рис:

— Мириам ти е бясна, между другото. Не си ни гостувал от триста петдесет и една години. Ако оцелеем, бъди готов да й се подмазваш.

Рис се изсмя дрезгаво.

— Предай на вещицата си, че същото важи и за нея.

Дракон се ухили и с могъщ размах на крилата си се изстреля в небето.

Рис и Касиан го изпратиха с поглед, а сетне отправиха очи към кървавото сражение между двете армади. Баща ни беше там — баща ни, когото не бях виждала да борави с оръжие през целия си живот…

Огнената птица сееше разруха по корабите. Буквално. Обливаше ги с горяща лава, запращайки стъписаните им екипажи на морското дъно.

— Сега — обърнах се към Рис. — С Амрен трябва да тръгнем сега.

Вече цареше пълен хаос. Във всяка посока се вихреше сражение… и с Амрен имахме шанс. Кралят вероятно щеше да е ангажиран.

Рис понечи да ме свали на земята, където ни чакаха Амрен и Илейн. Неста обаче го спря.

— Почакай.

Той се подчини.

Сестра ми се взираше в армадата, в кораба на баща ни.

— Използвайте ме като стръв.

Примигнах смаяно, а Касиан отсече:

— Не.

Неста не му обърна внимание.

— Кралят по всяка вероятност стои до Котела. Дори да стигнете до тях, ще се наложи първо да се преборите с него. Нека го примамя надалеч.

— Как? — попита приглушено Рис.

— Ще се възползвам от гнева му — прошепна Неста. — Той не знае колко от силата на Котела съм откраднала. И ако… ако се престоря, че ще я използвам… Кралят мигом ще дотърчи. За да ме убие.

Наистина ще те убие — изръмжа Касиан.

Тя стисна лакътя му.

— Затова… затова ще ми е потребна помощта ти.

Да я предпази. Да заложи капан на Хиберн.

— Не — отказа Рис.

Неста изсумтя.

— На мен не си ми Велик господар. Мога да върша каквото си реша. А понеже би те усетил край мен… Ще трябва и ти да се отдалечиш.

Рис се извърна към Касиан.

— Няма да ти позволя да пропилееш живота си за това.

Склонна бях да се съглася.

Касиан погледна към разредения илириански отряд, воюващ смело под командването на Азриел.

— Аз държи положението под контрол.

— Казах не — озъби му се Рис.

За пръв път го чувах да говори така на Касиан, на когото и да било от тях.

Генералът заяви с уравновесен тон:

— Това е единствената ни възможност да отклоним вниманието му. Да го откъснем от Котела. — Той стисна по-здраво Неста. — Ти даде всичко, Рис. Прекара цели петдесет години в онзи пъкъл заради нас. — Никога не бе споменавал темата, не и в прав текст. — Да не смяташ, че не знам какво си преживял? Знам, Рис. Всички знаем. И знаем, че го направи, за да ни спасиш. — Касиан поклати глава и слънцето проблесна по тъмния му, крилат шлем. — Позволи ни да ти върнем жеста. Да ти се издължим.

— Няма за какво да ми се издължавате.

Гласът на Рис пресекна и сърцето ми се сви от болка.

Касиан му отвърна със същото вълнение.

— Така и не се отблагодарих на майка ти за добрината й. Нека го сторя сега. Нека ти спечеля малко време.

— Не мога да го позволя.

Чудех се дали някога в цялата история на Илирия бе провеждан такъв разговор.

— Можеш — рече кротко Касиан. — Можеш, Рис. — По устните му се разля ленива усмивка. — Отстъпи малко слава и на нас.

— Касиан…

Касиан обаче попита Неста:

— Ще се справиш ли?

Тя кимна.

— Амрен ми показа достатъчно. Наясно съм как да призовавам силата.

А ако двете с Амрен съумеехме да овладеем Котела… тяхната помощ…

Неста сведе очи към Илейн. Малката ни сестра наблюдаваше стълкновението в далечината. После погледна към мен и пророни тихо:

— Благодари на татко от мое име.

Тя обви плътно ръце около Касиан с блеснали сивкавосини очи и двамата изчезнаха.

Тялото на Рис се напрегна от усилието, което му костваше да не ги последва към горичката, намираща се далеч зад бойното поле.

— Възможно е да оцелее — изрекох тихо.

— Не — отвърна Рис, докато ме носеше към Амрен и Илейн. — Няма.

Помолих го да отведе Илейн в най-далечния край на лагера ни. А като се върна, другарят ми ме целуна и отлетя право към сърцето на битката — към най-ожесточеното сражение. Нямах сили да гледам, не исках да виждам къде ще кацне.

Когато с Амрен се озовахме сами, тя ми каза:

— Направи ни невидими и бягай. Не спирай за нищо на света и опитай да не убиваш. Не бива да оставяме следа.

Кимнах, проверявайки оръжията си. Серафимите вече кръжаха над главите ни с крила, ярки като озарен от слънцето сняг. Обгърнах двете ни с щит, който ни скриваше от взора на околните и заглушаваше звуците ни.

— Бързо! — повтори Амрен. В сребърните й очи сякаш бушуваха буреносни облаци. — И не поглеждай назад.

Послушах я.

Загрузка...