Двор от крила и разруха

Глава 60

Като прекрачих прага, стиснах дръжката на вратата и забих пети в пода, насочвайки малкото си останала енергия към ръцете си. Вратата в никакъв случай не биваше да се затваря. Да ме заключва вътре.

Невидими ръце я забутаха, но аз стиснах зъби и опрях крак в стената, долавяйки как желязото се впива в дланите ми.

Стаята зад мен тънеше в мрак.

— Крадличке — изпя меден глас от тъмнината.

— Нали съзнаваш — изчурулика отвън Ианта, забавяйки крачка, — че ще трябва да убием обитателите на колибата заедно с теб. Колко егоистично от твоя страна, Фейра.

Макар и задъхана от умора, смогнах да удържа вратата отворена, като внимавах да не ме видят от другата й страна.

— Срещала си се с близнака ми — изсъска приглушено Тъкачката. В гласа й се четеше леко удивление. — Подушвам го по теб.

Отвън Ианта и стражите се приближаваха. Все повече и повече.

Усетих как някъде в дъното на стаята Стрига се раздвижи. Усетих как става. И пристъпва към мен.

— Какво си ти? — прошепна Тъкачката.

— Фейра, понякога си много наивна — оплака се Ианта. Точно отпред. Виждах малко от светлата й роба през пролуката между вратата и прага. — Да не си въобразяваш, че можеш да ни устроиш засада в тази къщурка? Зърнах щита ти. Останала си без капчица сила. И не смятам, че онзи трик със сиянието ще ти е от помощ.

Тъкачката закрачи бавно към мен и роклята й зашумоля в мрака.

— Кого ми водиш, малка вълчице? Кого си ми довела?

Ианта и двамата й стражи прекрачиха прага. И направиха по още една стъпка през отворената врата. Не ме забелязаха в сенките зад нея.

— Вечеря — отговорих на Тъкачката и с ловко завъртане изскочих навън.

Пускайки дръжката.

Когато вратата се затръшна с такава мощ, че цялата колиба се разтърси, съзрях кълбото елфическа светлина, което Ианта вдигна, за да освети стаята.

Видях ужасяващото лице на Тъкачката, как устата й с проядени зъби широко се разтваря от доволство и злокобен глад. Древна богиня на смъртта, ламтяща за живот. И красивата жрица пред нея.

Вече препусках към гората, когато стражите и Ианта закрещяха.

Безкрайните им писъци ме преследваха поне километър. Щом стигнах до мястото, където бяха повалили сюриела, вече не ги чувах.

Мършавите гърди на проснатото същество се надигаха и спадаха на откъслечни интервали, дишаше твърде пресекливо.

Умираше.

Строполих се на колене до него, потъвайки в окървавения мъх.

— Нека ти помогна. Мога да те изцеря.

Също както бях помогнала на Рисанд. Щях да извадя стрелите и да му дам от кръвта си.

Посегнах към първата, когато суха, кокалеста ръка сграбчи немощно китката ми.

— Магията ти… — програчи сюриелът. — Едва е останала. Не я… пилей по мен.

— Мога да те спася.

Съществото стисна по-здраво китката ми.

— Вече съм мъртъв.

— Какво… какво да направя?

Думите ми прозвучаха някак излиняло, крехко.

— Остани… — промълви той. — Остани с мен… до края.

Поех ръката му.

— Съжалявам.

Само това ми хрумваше да кажа. Аз бях виновна — аз го бях довела тук.

— Знаех — процеди съществото, доловило мислите ми. — Знаех, че ме следите.

— Тогава защо дойде?

— Ти… имаш добро сърце. Пребори се със страха си. Имаш… добро сърце — повтори.

Заплаках.

— Ти също — отвърнах, позволявайки на сълзите ми да се стичат по окървавената му, съдрана роба. — Благодаря ти. За това, че ми помогна. Когато никой друг не го стори.

Върху устата му, лишена от устни, изплува ефимерна усмивка.

— Фейра Арчерън. — Измъчена глътка въздух. — Казах ти… да останеш с Великия господар. И ти ме послуша.

Предупреждението му при първата ни среща.

— Говорил си… говорил си за Рис.

През цялото това време. През цялото време…

— Остани с него… и всичко ще се нареди.

— Да. Останах. И всичко наистина се нареди.

— Не, още не е. Остани с него.

— Добре.

Завинаги.

Гърдите на сюриеда се надигнаха — сетне спаднаха.

— Дори не знам името ти — прошепнах.

Сюриел — това беше титла, название за расата му.

Пак неизменната вяла усмивка.

— Има ли значение, Унищожителке на проклятия?

— Да.

Очите му притъмняха, но вместо да ми отговори, каза единствено:

— Върви сега. По-зли… по-зли твари идат. Кръвта… тя ги привлича.

Стиснах мършавата му ръка с изстиваща суха кожа.

— Ще поостана още малко.

Убила бях достатъчно животни, за да знам кога едно тяло наближаваше смъртта. Щеше да го повлече съвсем скоро, само след няколко глътки въздух.

— Фейра Арчерън — повтори сюриелът, вперил очи в разлистените корони на дърветата, в небето отвъд тях. Той вдиша болезнено. — Една молба.

Приведох се към него.

— Каквото кажеш.

Поредната гъргореща глътка въздух.

— Остави този свят… едно по-добро място от вида, в който го завари.

И когато гърдите му се надигнаха за сетен път, когато дъхът напусна тялото му за последно, проумях защо сюриелът ми се притичваше на помощ отново и отново. Не само от добрина… а защото в него живееше мечтател.

И сърцето на един мечтател спря да бие в гърдите на чудовището.

Внезапното му мълчание отекна в моето.

Отпуснах глава върху гърдите му, върху притихналия купол от кости и заридах.

Продължих да ридая, докато не долових нечия силна ръка върху рамото си.

Мирисът й, допирът й не ми бяха познати. Но разпознах гласа, когато Хелион рече приглушено:

— Хайде, Фейра. Тук е опасно. Ела.

Вдигнах глава. Той ме наблюдаваше с мрачно лице и пребледняла кафеникава кожа.

— Не мога да го зарежа тук — отвърнах, упорито вкопчила се в ръката на сюриела.

Не ме интересуваше как ме бе намерил Хелион. И защо.

Той стрелна очи към мъртвото същество и стисна устни.

— Аз ще се погрижа за него.

Щеше да го изгори — със силата на слънцето.

Позволих му да ме изправи на крака. Да протегне ръка към трупа…

— Почакай.

Хелион се подчини.

— Дай ми пелерината си. Моля те.

Той свъси недоумяващо вежди, но развърза пурпурната пелерина, окачена на раменете му.

Без да му обяснявам, покрих тялото на сюриела с изящния плат — безкрайно превъзхождащ отвратителните дрипи, които му беше дала Ианта. Подпъхнах нежно пелерината на Великия господар под широките му рамене, под кокалестите му ръце.

— Благодаря ти — прошепнах за последно на сюриела и отстъпих назад.

Пламъците на Хелион лумнаха в чисто, ослепително бяло.

И изпепелиха сюриела само за миг.

— Хайде — подкани ме отново Хелион и ми подаде ръка. — Да те върнем в лагера.

Грижовният му глас пропука сърцето ми. И ме подтикна да поема ръката му.

Докато топлата светлина на Великия господар ни ответряваше надалеч, можех да се закълна, че видях как призрачен вятър разнася купчинката прах.