Трета част ВЕЛИКА ГОСПОДАРКА

Глава 51

Дори посред лято в илирианския планински лагер беше влажно. Хладовито. Имало и прекрасни дни, уверил ме бе Рис, като са намръщих, докато се ответрявахме, но май прохладното време се отразяваше по-добре на всяка армия. Горещините обтягаха нервите. Особено когато не можеше да се спи от жега. А като се имаше предвид колко свадливи бяха илирианците поначало… Имахме същински късмет, че небето беше облачно, а вятърът бе придружен от мъгли.

Ала дори благоприятното време не придаваше дружелюбен вид на лицата от приветствената група.

Разпознах само един измежду мускулестите илирианци в тежки брони, дошли да ни посрещнат. Лорд Девлон. Изражението му си беше все така насмешливо, но доста по-меко в сравнение с отявлената ненавист, изкривила чертите на неколцина от воините. И те като Азриел и Касиан имаха тъмни коси и лешникови или кафеникави очи. И кожа в наситени златистокафяви нюанси, в някои случаи осеяна с костенобели по-плитки или дълбоки белези.

Но за разлика от приятелите ми, илирианците пред нас носеха по един или два Сифона на ръцете си. Седемте, с които се окичваха Азриел и Касиан, изглеждаха почти вулгарно на техния фон.

Събраните елфи обаче се бяха вторачили единствено в Рис, сякаш илирианците от двете му страни бяха част от пейзажа. Ние с Мор останахме до Неста, която се беше преоблякла в удобна тъмносиня рокля и сега оглеждаше лагера, крилатите воини, огромното множество около нас…

Илейн почти оставаше скрита зад стена от телата ни. Познавайки назадничавото отношение на илирианците към която и да било елфа, бях предложила да се спотаим на заден план при първата среща, и то буквално. В легиона имаше само шепа жени воини… А сега не беше моментът да изпробваме илирианската толерантност. По-късно — ако спечелехме войната. Ако оцелеехме.

Девлон проговори пръв:

— Значи е истина. Стената е паднала.

— Временна спънка — рече бодро Рис.

Още носеше изискания си жакет и панталон от срещата с Великите господари. Незнайно защо ги беше предпочел пред илирианското бойно облекло. И крилата си.

Защото вече знаят, че съм тренирал с тях, че съм един от тях. Но трябва да си припомнят, че съм и техен Велик господар. И нямам намерение да им отпускам юздите.

Сякаш плъзна обвити в коприна нокти по съзнанието ми.

После се зае да раздава строги, студени указания за предстоящата офанзива на юг. Гласът на Великия господар — гласът на воин, който се бе сражавал в предишната война и нямаше намерение да губи тази. Касиан често се включваше със свои заповеди и разяснения.

А Азриел — Азриел просто ги наблюдаваше отвисоко. Преди няколко месеца бе отказал да дойде в лагера. Не му харесваше да се връща тук. Ненавиждаше тези хора, корените си.

Другите лагерни главатари често надничаха към сенкопоеца с ужас, гняв и отвращение. Той им отвръщаше само с гибелния си поглед.

Разговорът продължи дълго, а накрая Девлон надзърна отвъд Рис — към нас.

Намръщи се на Мор. Намръщи се и на мен, но малко по-сдържано… за негов късмет. Сетне забеляза Неста.

— Какво е това? — попита Девлон.

Неста просто продължи да се взира в него, стиснала ръбовете на сивата си пелерина върху гърдите си. Един от другите главатари направи някакъв знак за прогонване на злото.

Това — отвърна със страховито тих глас Касиан — не ви влиза в работата.

— Вещица ли е?

Отворих уста, но Неста отговори с равен тон:

— Да.

И пред очите ми деветте възрастни, калени илириански военачалници потрепнаха уплашено.

— Да, понякога се държи така — обясни Касиан, — но иначе е Върховна елфа.

— Върховна е колкото ние сме Върховни — оспори Девлон.

Спусна се твърде тягостно мълчание. Дори Рис като че ли не знаеше какво да каже. При първата ни среща Девлон възропта, че двете с Амрен сме били „други“, като че усещаше подобни неща.

— Дръж я настрана от жените и децата ни — процеди той.

Стиснах свободната ръка на Неста в безмълвно предупреждение да си мълчи.

Мор изсумтя и илирианците се напрегнаха. После пристъпи от крак на крак, разкривайки Илейн зад себе си. Малката ми сестра просто мигаше опулено, оглеждайки лагера. Армията.

Като я съзря, Девлон изпръхтя. Илейн се загърна по-плътно в синята си пелерина, извръщайки очи от гигантските, мускулести воини и оживения военен лагер, ширнал се към хоризонта… Приличаше ми на роза в кално поле. Гъмжащо от препускащи коне.

— Не се бой от тях — каза й Неста изпод сключените си вежди.

Ако Илейн беше нежен цвят на фона на военния лагер, то Неста… тя беше прясно изкован меч, готов да пролее първа кръв.

Води ги в шатрата ни — каза ми безмълвно Рис. — Девлон сигурно ще изпадне в истерия, ако погледа още малко Неста.

Щедро бих платила да го видя.

Аз също.

Прикрих усмивката си.

— Да изпием по нещо топло — предложих на сестрите си и махнах на Мор да дойде с нас.

Запътихме се към най-голямата шатра в лагера, от чийто връх се вееше черно знаме, на което бяха извезани планина и три сребърни звезди. И воините, и всяка от елфите, трудещи се покрай огньовете, ни проследиха мълчаливо с погледи. Неста отвърна на всички им с презрително високомерие. Илейн беше забила очи в сухата, скалиста земя.

Шатрата беше обзаведена семпло, но луксозно: дебели килими застилаха ниската дървена платформа, изолираща шатрата от влажната земя; метални фенери с елфическа светлина мъждукаха покрай разпръснатите из помещението столове и канапета, покрити с плътни кожи. Масивно писалище с няколко стола заемаше едната половина от централното помещение. А зад завеса в дъното… вероятно ни чакаше леглото.

Мор се метна на най-близкото канапе.

— Добре дошли в илириански военен лагер, дами! Моля, сдържайте удивлението си!

Неста закрачи към писалището и разгърнатите върху него карти.

— Каква е разликата — попита, без да поглежда никоя от нас — между елфа и вещица?

— Вещиците трупат сила, надхвърляща вродения им запас — отговори с неочаквано сериозен тон Мор. — С помощта на заклинания и архаични талисмани овладяват повече магия, отколкото им е отредил Котелът. И я използват за каквото решат: добро или лошо.

Илейн изучаваше мълчаливо шатрата, кипвайки глава назад. Тежката й кестенявозлатиста коса се люшна зад гърба й и елфическата светлина затанцува сред копринените й кичури. Беше вдигнала само половината от нея, за да може останалата да скрива островърхите й уши, ако заклинанията случайно не сработеха в имението на Грейсън. Тези на Тамлин не бяха повлияли на Неста — нищо чудно Грейсън и баща му също да се окажеха неподатливи на подобни магии.

Илейн седна на стола до Мор и роклята й — розова като зората и по-изящна от онези, които обикновено носеше — се смачка под нея.

— Много ли… много ли от тези войници ще загинат?

Аз настръхнах, но Неста отвърна:

— Да.

Почти прочетох неизречените й думи: „Твоят другар може да загине и преди тях“.

— Когато си готова, Илейн, дай знак и ще те омагьосам — каза Мор.

— Ще боли ли? — попита Илейн.

— Не те боля, когато Тамлин омагьоса спомените ти — отбеляза Неста, подпирайки се на писалището.

Мор все пак й отговори:

— Не. Може само да гъделичка. Просто се дръж като човек.

— Аз и сега се държа така.

Илейн закърши тънките си пръсти.

— Да — обадих се аз, — но… опитай да не говориш за… виденията си. Поне докато сме там. — След което побързах да добавя: — Освен ако не е нещо, което не можеш да…

— Мога — увери ме тя, изправяйки кльощавите си рамене. — Ще се справя.

Мор се усмихна сдържано.

— Вдишай дълбоко.

Илейн й се подчини. Едва мигнах, и вече бе готово.

За секунда бяха изчезнали бледото сияние на безсмъртната й жизнеспособност, поизострените черти на лицето й, елфическите уши, свръхестествената грациозност. Образът й някак се посмекчи. Стана по-прозаичен — доколкото красота като тази на Илейн можеше да е прозаична. Дори косата й сякаш загуби блясъка си; златистото се превърна в месингово, кестенявото в сивкаво.

Илейн огледа ръцете си, завъртя ги.

— Чак сега осъзнавам… колко обикновено съм изглеждала.

— Пак си красива — увери я топло Мор.

Илейн й се поусмихна.

— Май войната обезсмисля подобни неща.

Мор се умълча за кратко.

— Вероятно. И все пак не й позволявай да ти ги отнема.

* * *

Усещах дланта на Илейн потна и студена до моята, докато Рис ни ответряваше към човешките земи, оставил Азриел и Неста на Мор. И макар лицето й да изглеждаше спокойно, когато се озовахме под жаркото слънце на същинското лято в простосмъртния свят, тя стискаше ръката ми така, както желязната халка стискаше пръста й.

Горещината сякаш тегнеше над имението пред нас. И в двете посоки не виждах друг вход, освен през каменната стражева кула.

А колосалната стена се издигаше пред нас, непоклатима като гигантски звяр, толкова висока, че трябваше да извия врат назад, за да зърна шиповете по върха й.

Стражите при масивните железни порти…

Рис пъхна ръце в джобовете си, вече обгърнал всички ни с щит. Мор и Азриел заеха отбранителни постове от двете ни страни.

Дванайсет стражи пред тази порта. Всичките въоръжени, със скрити под солидни шлемове лица независимо от жегата. Телата им, чак до ботушите, също бяха скрити под броня от тежки метални пластини.

Всеки от нас можеше да ги прати на оня свят без дори да замахне с ръка. А стената, която пазеха, портите, пред които стояха на пост… Едва ли и те биха издържали дълго.

Но… ако успеехме да защитим укреплението със заклинания, да разположим отряд от елфически воини… През отворените порти се забелязваха просторни земи — полета, ливади, гори, езеро… А отвъд тях… внушителна, солидна крепост от тъмнокафяв камък.

Неста имаше право. Това място приличаше на затвор. Господарят му се беше приготвил да преживее бурята вътре, царувайки в личния си дворец. Но наистина имаше място. Достатъчно място за много хора.

А някогашната претендентка за господарка на този затвор… Вирнала гордо глава, Илейн заяви на стражите, на десетината стрели, насочени към крехката й шия:

— Кажете на Грейсън, че годеницата му идва при него. Кажете му… кажете му, че Илейн Арчерън търси убежище.

Загрузка...