Глава 62

Нямах сили да се усмихна на Амрен. Едва държах брадичката си вдигната.

Тя надникна зад мен, сякаш проследяваше дирята ми от шатрата на Мор, подушваше спора ни.

— Внимавай — предупреди ме Амрен, когато двете тръгнахме заедно към моята шатра. — Не я притискай. Има някои истини, пред които дори Мориган не се е изправила.

Жаркият ми гняв бързо преминаваше в нещо студено, горчиво и тежко.

— Всички се караме от време на време, момиче — додаде Амрен. — Вие, двечките, трябва да поохладите страстите. Утре си поприказвайте пак.

— Хубаво.

Амрен ме стрелна косо и косата й се люшна пред лицето й. Но за щастие, тъкмо стигахме до шатрата.

Рис и Азриел настаняваха внимателно Касиан на един стол пред отрупаното с карти и листове бюро. Лицето на генерала още сивееше, но някой му беше намерил чиста риза и го бе поизмил от кръвта. Като съзрях колко немощно увисна в стола си… се досетих, че явно бе настоял да присъства. А като видях как Рис разроши закачливо косата му, заобикаляйки бюрото… разбрах, че и тази рана е била закърпена.

Когато влязох в шатрата с не съвсем смирена походка, другарят ми вирна въпросително вежда. Аз поклатих глава.

Ще ти разкажа по-късно.

Утешителна милувка с нокти по най-вътрешната ми преграда.

Амрен остави Книгата на бюрото с глухо тупване, което отекна в земята под краката ни.

— Втората и предпоследната страница — подхванах, мъчейки се да сдържа отвращението си, когато силата на Книгата плъзна като пипала из шатрата. — Сюриелът каза, че там бил скрит отговорът, който търсиш. Ключът към обезвреждането на Котела.

Предполагах, че Рис е разказал на Амрен за случилото се и е наредил да извикат Неста, защото сестра ми влетя в шатрата миг по-късно.

— Носиш ли ги? — Рис се обърна към Амрен, докато Неста вървеше безмълвно към масата.

Все така изкаляна почти до коленете, сестра ми спря от другата страна на бюрото спрямо мястото на Касиан. Плъзна очи по него. Лицето й не разкриваше нищо, но ръцете й… можех да се закълна, че потрепериха леко, преди да ги стисне в юмруци и да се извърне към Амрен. Касиан я погледа още секунда, преди и той да извие глава към Амрен. Колко ли дълго Неста бе наблюдавала битката от онзи хълм? Дали беше видяла как го пронизват?

Амрен бръкна в джоба на оловносивата си пелерина и хвърли кесийка от черно кадифе на бюрото. Съдържанието й изтрака при сблъсъка с дървото.

— Кости и камъни.

Зървайки кесийката, Неста килна глава.

Сестра ти дойде веднага щом й обясних какво е нужно — каза Рис. — Допускам, че приключението на Касиан я е убедило да не ни напада точно днес.

Или пък да нападне някой друг междувременно.

Неста взе кесийката.

— Значи, необходимо е само да разпилея тези неща по масата като някой уличен шарлатанин и те ще ми помогнат да намеря Котела?

Амрен се засмя тихо.

— Горе-долу е така.

Под ноктите на Неста имаше кал, но май не й правеше впечатление. Сестра ми просто развърза малката кадифена торбичка и изсипа съдържанието й. Три камъчета и четири кокалчета. Костиците бяха кафяви и лъснали от старост, а камъчетата — бели като луната и гладки като стъкло, всяко белязано с фина, изящно изписана буква от незнайна азбука.

— Камъчетата са три, колкото лицата на Майката — обясни Амрен, когато Неста свъси неразбиращо вежди. — А костиците са четири… заради една или друга измишльотина на шарлатаните, която не си е струвало да запомня.

Неста изсумтя. Рис потвърди мнението й. Тогава сестра ми попита:

— И какво… просто да ги поразтърся в шепи и да ги хвърля ли? Как да ги разчета после?

— Ще измислим начин — отговори Касиан с дрезгав, уморен глас. — Но като ги вземеш в ръце, си мисли за Котела.

— Недей просто да мислиш за него — поправи го Амрен. — Трябва да изпратиш съзнанието си към него. Да откриеш връзката помежду ви.

Дори аз застинах от думите й. А Неста, вече хванала камъчетата и костиците… Още не смееше да затвори очи.

— А… да я… да я докосвам ли?

— Не — предупреди я Амрен. — Просто се приближи до нея. Намери я, но не я закачай.

Неста остана все така неподвижна. Беше ми споделила, че и до момента не смее да влезе във ваната. Защото спомените, които й носеше…

— Тук нищо не може да те нарани — увери я Касиан. След което си пое въздух, простена тихо и се изправи на крака. Азриел се помъчи да го спре, но той го избута и тръгна към сестра ми. Като спря до нея, опря ръка на бюрото. — Нищо не може да те нарани. — Повтори.

Неста гледаше именно него, когато най-сетне затвори очи. Наклоних глава и новият ъгъл ми позволи да видя онова, което първоначално ми бе убягнало.

Неста стоеше пред картата, стиснала юмрук с камъчета и костици над нея. Касиан беше до нея, преметнал свободната си ръка през кръста й.

Фактът, че му позволяваше подобен допир… удивяваше ме колкото опръсканата с кал ръка, която бе протегнала напред. Съсредоточеното й изражение.

Очите й се движеха под клепачите, сякаш обхождаха света.

— Не виждам нищо.

— Навлез по-надълбоко — подкани я Амрен. — Намери нишката помежду ви.

Тя се напрегна, но Касиан пристъпи по-плътно до нея и сестра ми се отпусна отново.

Изтече минута. И още една.

Някакво мускулче потрепна по челото на Неста. Ръката й подскочи.

Дъхът й се учести и засвистя пронизително през зъбите й.

— Неста — обади се Касиан.

— Тихо — смъмри го Амрен.

Тъничък звук се изтръгна от гърлото на сестра ми — уплашен стон.

— Къде е, момиче?! — насърчи я Амрен. — Отвори ръка. Покажи ни.

Пръстите на Неста стиснаха още по-здраво и кокалчетата й побеляха като камъните в шепата й.

Навлизаше твърде надълбоко, каквото и да правеше…

Спуснах се към нея. Не физически, а със съзнанието си.

Ако портите в ума на Илейн бяха като от спяща градина, то тези в ума на Неста… Те бяха като портите на древна крепост — с остри, злокобни върхове. Точно на каквито си представях, че някога са набивали хора.

Ала зееха отворени. И отвъд тях…

Мрак.

Мрак, какъвто не бях виждала дори с Рисанд.

Неста.

Пристъпих в съзнанието й.

И образите ме завръхлитаха един след друг.

Армия, ширнала се чак до хоризонта. Оръжията, омразата, гигантската заплаха.

Съзрях как кралят стои над някаква карта във военната си шатра, обграден от Юриан и няколко командири. Котелът бе зад тях… в центъра на помещението.

Зърнах и Неста.

И тя беше в шатрата. Наблюдаваше краля, Котела.

Замръзнала на място.

Скована от страх.

— Неста.

Като че ли не ме чуваше, вторачила взор в тях.

Хванах я за ръката.

— Намери го. Виждам го… виждам къде е.

Лицето на Неста бледнееше, останало без кръв. Но поне обърна поглед към мен.

— Фейра.

Изцъклените й от потрес очи грейнаха от изненада.

— Да се връщаме — прошепнах й.

Тя кимна и се насочихме към изхода на шатрата. Но тогава го усетихме — и двете.

Не бе кралят, нито някой от съзаклятниците му. Нито пък Юриан, вглъбен в смъртоносната си измама. Усетихме Котела. Сякаш огромен спящ звяр отвори едното си око, доловил присъствието ни.

Почувствах как се разбужда, готов да връхлети върху Неста. Сграбчих ръката на сестра си и побягнах.

— Отвори си юмрука — наредих й, докато препускахме към железните порти на съзнанието й. — Отвори го веднага!

Тя просто продължи да тича задъхано, а чудовищната сила зад нас се надигаше все повече и повече като черна вълна.

— Отвори си юмрука или ще ни последва тук. Сега, Неста!

Чух думите, изскачайки от съзнанието й — чух ги, защото ги бях изкрещяла в шатрата.

Неста простена и пръстите й се разтвориха широко, разпилявайки камъчетата и костиците по картата.

Тя се олюля на краката си и Касиан я задържа с ръка около кръста. Движението го накара да изсъска от болка.

— Какво, по дяволите…

— Вижте — пророни Амрен.

Никоя ръка не можеше да го постигне — освен онази, надарена с магия.

Камъчетата и костиците образуваха идеален, плътен кръг около една точка от картата.

Двете с Неста пребледняхме. И двете се бяхме натъкнали на гигантските мащаби на армията. Докато Хиберн ни бе тласкал на север, докато беше губил времето ни с последните две битки…

Събирал бе цялото си войнство по западната граница с човешките земи.

На по-малко от двеста километра от дома на семейството ни.

* * *

Рис извика Таркуин и Хелион, за да ги запознае с откритието ни.

Вражеската армия превъзхождаше многократно числеността дори на трите ни обединени армии. Показах на Рисанд какво бях видяла, а той го разкри на останалите.

— Калиас ще пристигне скоро — отбеляза Хелион, прокарвайки ръце през ониксовата си коса.

— Ще трябва да доведе четирийсет хиляди войници — изтъкна Касиан. — А се съмнявам да има дори наполовина толкова.

Рис дълго време се взира в кръга от камъчета и кости върху картата. Усещах огнения му гняв — не само към Хиберн, но и към него самия, задето не се бе досетил, че кралят си играе с нас и нарочно ни води насам.

Спечелили си бяхме преимущество в последните две битки, а Хиберн си бе спечелил преимущество във войната.

Знаеше какво го чака в Средните земи.

И ни беше принудил да се съберем тук, точно на това място, за да ни изтласка на север с чудовищната си армия. Пълно опустошение от юг, заради което трябваше или да се разположим в Средните земи, или да разцепим силите си, за да избегнем опасния гъсталак и смъртоносните му обитатели.

А атакувахме ли… Все едно си търсехме смъртта.

Не бяхме толкова глупави, че да градим плановете си около Юриан, независимо от истинската му позиция във войната. Най-сигурно беше да печелим време, докато пристигнеха съюзниците ни. Калиас. Тесан.

Тамлин беше избрал страна. Но дори да беше заложил на Притиан, тепърва се налагаше да свиква войска в Двора на Пролетта, след като бях унищожила вярата на поданиците му в него.

А Мириам и Дракон…

Нямаме достатъчно време — обясни ми Рис. — Да ги издирваме и да водим армията им тук. Нищо чудно, докато се върнем, Хиберн вече да е изтребил нашата.

Оставаше ни Резбарят, ако, естествено, дръзнех да му занеса онова, което искаше. Не го споменах, не предложих.

Първо трябваше да се уверя, че е възможно, че няма да припадна от умора.

— Да починем — въздъхна Таркуин. — Ще говорим утре призори. Решенията, взети след дълъг ден, никога не са с благополучен край.

Хелион се съгласи и напусна. Трудно ми беше да не се взирам в него, да не сравнявам чертите му с тези на Люсиен. Имаха еднакви носове — смайващо еднакви. Как беше възможно толкова време никой да не бе изтъквал този факт?

Но май това беше най-малката ми грижа. Таркуин погледна свъсено картата и обяви:

— Ще намерим начин да се преборим.

Рис кимна, а Касиан кривна устни на една страна. Беше се върнал на стола си за разговора и сега държеше чаша с някаква лечебна отвара, която Азриел му беше донесъл.

Таркуин се обърна да си върви, но в този момент чифт широки рамене заприщиха входа на шатрата…

Вариан. Принцът дори не надникна към Великия си господар, насочвайки очи право към Амрен, която беше заела челното място на масата. Като че бе усетил появата й… или някой му беше докладвал. И той се беше спуснал насам.

Амрен вдигна поглед от Книгата. Червените й устни се извиха в свенлива усмивка.

По кафявата кожа на Вариан, по сребърната му броня, по късата му бяла коса още имаше кръв и мръсотия. Но като че ли не го интересуваше, защото просто закрачи към Амрен.

И никой от нас не продума, когато принцът падна на колене пред стола й, взе смаяното й лице в широките си ръце и я целуна силно.

Загрузка...