Глава 82 Фейра

Намерих Рисанд на покрива под ярките, ниско надвиснали звезди. Плочките под босите ми крака още излъчваха топлината от слънцето.

Седеше в един от малките железни столове без светлина, без бутилка алкохол — само той, звездите и градът.

Наместих се в скута му и той ме обви в прегръдката си.

Дълго мълчахме. За съвсем кратко бяхме останали насаме след битката, и то толкова уморени, че нямахме сили за друго, освен да заспим. Тази вечер обаче… Той плъзна ръка надолу по бедрото ми, оголено от набраната ми нощница.

Когато ме погледна, подскочи и се засмя до рамото ми.

— Трябваше да се досетя.

— Продавачките ми я дадоха без пари. Като благодарност, задето съм ги спасила от Хиберн. Май ще ми хареса да се боря със злодеи, щом така ще се сдобивам с безплатно бельо.

Носех въпросното бельо от червена дантела под червената нощница, толкова скандално прозирна, че го разкриваше в целия му разкош.

— Нека ти напомня, че си пълна с пари.

— Може да имам пари, но не е казано, че трябва да ги харча.

Той стисна коляното ми.

— Добре. Тук имаме нужда от пестелив човек. Аз самият от доста време пръскам злато наляво и надясно, понеже от Двора на Мечтите не пропускат шанс да се възползват от абсурдната ми щедрост.

Отвърнах му с дълбок, гърлен смях и отпуснах глава назад върху рамото му.

— Амрен още ли ти е Втора?

— Наша Втора.

— Все същото е.

Рис зарисува лениви кръгове по голата ми кожа на коляното ми, на бедрото ми.

— Ако иска поста, неин е.

— Въпреки че вече няма свръхсила?

— Сега е Върховна елфа. Сигурен съм, че ще открие някой скрит талант, с който да ни измъчва.

Засмях се отново, любувайки се на допира му, на топлото му тяло до моето.

— Чух те — пророни той. — Докато… бях другаде.

Започнах да се напрягам от ужаса, който все още не ми даваше да спя нощем, от който едва ли скоро щях да се съвзема.

— В онези минути… — подех, когато той замилва утешително бедрото ми. — Рис… повече никога не искам да се чувствам така.

— Вече знаеш как се чувствах аз В недрата на Планината.

Извих шия, за да го погледна в очите.

— Повече никога да не си ме излъгал. Не и за такова нещо.

— Но за други неща може?

Ощипах го по ръката толкова безпощадно, че той се засмя и перна моята.

— Нямаше да позволя само вие, дамите, да оберете лаврите. Все някой от силния пол трябваше да се увенчае с малко слава, за да не ни се перчите цяла вечност.

Пак го ощипах.

Но той преметна ръка през кръста ми и ме притисна към себе си, заравяйки нос в косата ми.

— Чух те дори от онзи свят. Гласът ти ме накара да погледна назад. Да се позадържа тук.

Преди да отиде на онова място, което веднъж бях опитала да опиша на Резбаря.

— Дойде ли време да прекрачим прага — промълвих, — ще го сторим заедно.

— Договорихме се — съгласи се той и ме целуна нежно.

— Да, договорихме се — прошепнах до устните му.

Кожата на лявата ми ръка настръхна. Сякаш топъл допир се плъзна по нея.

Когато сведох поглед, съзрях нова татуировка — същата като онази от едно време, с изключение на черната лента от уговорката ми с Бриаксис, която Рис беше вплел съвършено сред завъртулките и спиралите.

— Предишната ми липсваше — подхвърлих невинно.

И по неговата лява ръка се спускаше такава татуировка. Не чак до пръстите като моята, а от лакътя до китката.

— Имитатор — рекох свъсено. — На мен ми стои по-добре.

— Хммм. — Той провлачи ръка надолу по гръбнака ми, бодвайки го с пръст на две места. — Миличкият ни Бриаксис е изчезнал. Знаеш ли какво значи това?

— Че трябва да го заловя и да го върна в библиотеката?

— О, при всички случаи.

Завъртях се в скута му и обвих с ръце врата му.

— Ще дойдеш ли с мен? На това приключение. И на всички останали.

Рис се приведе напред и ме целуна.

— На всичките.

В отговор звездите сякаш лумнаха по-ярко и се спуснаха още по-ниско, за да ни гледат. Крилата му изшумоляха и той ни премести в стола, отдавайки се по-настойчиво на целувката си, докато не ме остави без дъх.

После се озовах във въздуха.

Рис ме грабна на ръце и ни изстреля високо в звездната нощ.

Градът се ширеше под нас като блещукащо отражение. От крайречните кафенета се разнасяше музика. Хората се смееха, вървейки ръка за ръка по улиците и мостовете над Сидра. Тъмни петна все още бележеха морето от светлинки — купчини отломки и срутени сгради, но дори някои от тях бяха озарени с мънички точици светлина. Свещи. Непреклонни и прелестни сред непрогледната нощ.

Точно от това щяхме да имаме потребност през идните дни — по дългия път напред. Към един нов свят. Свят, който щях да оставя по-добър, отколкото го бях намерила.

Засега обаче… в този миг, докато градът под нас и всичко заобикалящо ни ликуваше заради трудно спечеления мир… аз също ликувах. С всеки удар на сърцето си. С всички звуци, аромати и образи, запечатващи се в съзнанието ми, толкова многобройни, че щеше да ми отнеме цял живот — няколко живота — да ги нарисувам.

Рис се понесе по въздуха, изпрати мисъл в съзнанието ми и се усмихна широко, когато призовах собствените си крила.

Сетне ме пусна и аз отлетях плавно от прегръдката му, любувайки се на топлия вятър, милващ всеки сантиметър от тялото ми, поглъщайки жадно въздуха с ухание на сол и цитруси. Бяха ми необходими няколко размаха, за да почувствам крилата си, да вляза в неговия ритъм. След това намерих равновесие.

И полетях. Зареях се в небето.

Рис се изравни с мен и когато ми се усмихна отново, докато се носехме заедно сред звездите, сред светлините и морския бриз, когато пак ми разкри всички чудеса на Веларис, на Дъгата, блеснала като жива река от цветове под нас… Когато погали с крило моето просто защото можеше, защото искаше и защото имахме безчет нощи, в които да го правим, да съзерцаваме цялата вселена заедно…

Дар.

Всичко това беше безценен дар.

Загрузка...