Глава 71

Силата на Котела сякаш порази и слуха, и разсъдъка ми.

При вида на пустото, изпепелено парче земя, където допреди малко бе стоял Резбарят, внезапна ледена тръпка пробяга по гръбнака ми — може би за да заличи татуировката, стелеща се по него.

А сетне тишина — абсолютна тишина в някакво кътче от съзнанието ми, докато едната част от двойната връзка, с която бях контролирала подчинените си същества, просто се разсея в мрака на нищото. Изпари се напълно.

Зачудих се кой ли ще резбова неговата смърт в Затвора.

Дали той самият вече не я беше изобразил върху някоя от стените на килията си. Дали не бе държал да се увери, че заслужавам помощта му не за да се подиграе с мен, а защото бе искал краят му… да си струва резбоването.

И докато се взирах в онова унищожено парче от равнината, все още обсипвано от пепелта на илирианците… се запитах дали Резбарят бе успял. Дали беше съумял да стигне до мястото, за което проявяваше толкова голямо любопитство.

Изпратих безмълвна молитва за него, за всички войници, превърнали се в прах по вятъра… Помолих се Отвъдното да е такова, каквото винаги са се надявали да бъде.

Илирианците ме изтръгнаха от глухата тишина, огласяна единствено от звъна в ушите ми. Макар и армията ни да изпадаше в паника заради всепомитащата сила на Котела, оцелелите илирианци се прегрупираха в нови формации и се впуснаха в атака, вече напълно слели се с Перегрините на Тесан.

Простосмъртната армия на Юриан, съставена от войници на Грейсън и други… За моя изненада, тя не се скова от страх. И продължи храбрите си набези, въпреки че човеците погиваха един по един.

Ако Котелът нанесеше трети удар…

Неста беше заровила чело в тревата, когато Касиан кацна с такава мощ, че разтърси земята. Посягайки към нея, той попита задъхано:

— Какво става, какво…

— Пак утихна — пророни Неста и позволи на Касиан да я изправи до седнало положение.

Той заоглежда лицето й със съкрушено, гневно изражение. Дали знаеше? Дали се досещаше, че тя бе извикала името му, за да долети… за да го спаси?

Рис просто му нареди:

— Връщай се в строя! Войниците се нуждаят от теб.

Касиан оголи зъби.

— Какво, по дяволите, можем да сторим срещу онова нещо?

— Влизам в боя — обяви Азриел.

— Не — отсече Рис.

Но Азриел вече разперваше крила. Слънцето озари новите, дебели белези по ципата им.

— Окови ме за някое дърво, Рис — подкани го кротко Азриел. — Хайде. — Той се зае да проверява катарамите на ножниците си. — Ще го изтръгна от земята и ще отлетя с него на гърба си.

Рис впери взор в него, в крилата му. После го извърна към разбития илириански легион.

Ако изобщо имахме някакъв шанс за победа…

Неста не можеше да отиде никъде. Едва седеше. А Илейн… Амрен я крепеше, докато малката ми сестра повръщаше в тревата. Не от влиянието на Котела. От чист ужас.

Ако не обезвредяхме Котела, преди да възобнови силата си… Всичко щеше да приключи след още няколко удара. Срещнах погледа на Амрен.

Мога ли да го направя сама?

Тя присви очи.

Може би. — Кратка пауза. — Може би. В Книгата не се казва колко са нужни. Но ние двете… вероятно ще сме достатъчни.

Изправих се. И гледката към бойното поле ми се стори още по-потресаваща.

Хелион, Таркуин и Калиас се бореха да удържат фронта. Юриан, Тамлин и Берон още водеха сражение на северния фланг, а илирианците и Перегрините воюваха с аторския легион; Мраконосците на Кеир от своя страна вилнееха с поизбледнели сенки сред хаоса, но…

Не беше достатъчно. Гигантската армия на Хиберн… започваше да ни изтласква назад.

Да ни надвива.

Докато с Амрен прекосяхме обширното бойно поле… Какво ли щеше да е останало от армията ни?

Кой щеше да е останал?

Отново проехтя рог.

Този вече знаех, че не принадлежи на наш съюзник.

Също както знаех, че Хиберн не бе избрал бойното поле просто заради благоприятния му терен… но и заради подходящото му географско разположение.

Защото по морето, откъм западния хоризонт, откъм Хиберн… изникна цяла армада.

Множество кораби. Всичките гъмжащи от войници.

Хванах погледите, които си размениха Касиан, Азриел и Рис, съзирайки армията, прииждаща откъм гърба на нашата.

Не. Не друга армия. Остатъкът от хибернската армия.

Приклещваха ни.

Амрен изруга.

— Май е време за отстъпление, Рисанд. Преди да са акостирали.

Нямахме сили да се борим и с двете армии. Изнемогвахме дори срещу една.

Рис се обърна към мен.

Опитай да прекосиш бойното поле навреме. Да възпреш войската. Кралят. Но ако не смогнеш, когато всичко отиде по дяволите… когато не остане никой от нас…

Недей — примолих му се. — Не го изричай.

Искам да бягаш. Не ме интересува колко ще ти струва. Бягай. Избягай надалеч, за да подемеш борбата наново. Не поглеждай назад.

Поклатих глава.

Каза, че няма да се сбогуваме.

— Азриел — подхвана Рис тихо, дрезгаво, — поведи другите илирианци към северния фланг.

Вина — вина и страх се гърчеха в очите на другаря ми заради заповедта. Знаеше, че Азриел не се е съвзел напълно, но…

Сенкопоецът не му даде шанс да размисли. Не се сбогува с никого от нас. Просто изхвърча в небето и още незарасналите му крила го понесоха с всички сили към отслабения северен фланг.

Армадата се приближаваше неумолимо. Хибернците, усетили скорошното акостиране на подкреплението си, заликуваха и атаката им се превърна в още по-безмилостна. Дотолкова, че редиците на илирианците поддадоха. Азриел летеше към тях и Сифоните му оставяха диря от син пламък.

Рис се взря в него за момент и преглътна тежко, преди да заповяда:

— Касиан, поеми южния фланг.

Наистина идваше. Мигът, в който ги виждах за последно.

Но нямаше да избягам. Ако всичко отидеше по дяволите, щях да изцедя силите си докрай, само и само да залича краля и армията му от лицето на земята. Сега обаче…

Армадата на Хиберн се отправи директно към далечния бряг. Ако не тръгнех веднага, щях да се сблъскам с новата вълна войници. Тъкачката вече забавяше изтреблението, на което подлагаше източния фронт — множеството врагове възпрепятстваха гибелния й танц. Бриаксис продължаваше да разбива хибернските редици, завещавайки цели полета от мъртъвци след себе си. Но дори това не стигаше. Всичките ни планове… и те се оказваха нищожни.

Касиан се обърна към трима ни с Рис и Неста.

— Ще се видим от другата страна.

Знаех, че не говори за другата страна на бойното поле.

Крилата му заеха позиция за излитане.

И в тази секунда още един рог разсече света.

Дузина рогове се извисиха в съвършена, могъща хармония.

Рис застина.

Застина като статуя, вцепенен от величествения гръм на далечните рогове. Откъм изток — откъм морето.

Завъртя глава към мен, сграбчи ме през кръста и ме издигна в небето. Миг по-късно Касиан долетя до нас с Неста в ръце — сякаш и тя бе настояла да види.

И наистина… откъм източния хоризонт…

Не знаех накъде да погледна.

Към крилатите войници — десетки хиляди, — втурнали се право към нас високо над океана; към армадата, ширнала се под тях. По-голяма от тази на Хиберн. Много, много по-голяма.

Разбрах кои са в момента, в който покритите с бели пера крила на въздушните воини се проясниха пред очите ми.

Серафимите.

Легионът на Дракон.

А в корабите под тях — толкова много различни кораби, хиляди, от безчет народи — хората на Мириам. Но другите…

Откъм облаците се спусна Серафим с бронзова кожа и тъмни коси. Нотката на удивление в смеха на Рис ми подсказа кой лети към нас. Воинът кацна с широка усмивка на лице.

— Знаеш ли, можеше да ни поискаш подкрепление — провлачи елфът. Дракон. — Вместо да научаваме за цялата тази крамола от слухове и догадки. Но май пристигаме навреме.

— Ходихме да ви търсим, само че така и не ви намерихме — обясни Рис. В очите му проблясваха сълзи. — Това леко затрудни призива ми за подкрепление.

Дракон изсумтя.

— Да, досетихме се. Мириам отгатна защо толкова време не сте ни потърсили. — Удължените му бели зъби просветнаха почти ослепително на слънцето. — Преди три века имахме малко неприятности по една от границите ни и защитихме острова с магия. Затова всеки, който ни доближи, вижда само руини и просто си тръгва. — Той намигна на Рис. — Идея на Мириам. Заета от теб и града ти. — Дракон се понамръщи. — Но май излиза, че действа прекалено безотказно, щом отпраща и врагове, и приятели.

— Искаш да кажеш — поде тихо Рис, — че през цялото това време сте били на Кретея?

Дракон направи гримаса.

— Да. Докато… не чухме за Хиберн. Както и че Мириам отново трябва да се крие. — От Юриан. Лицето на принца се скова от ярост, но той плъзна изпитателен поглед към мен, към Неста и Касиан. — Да ви помогнем ли, или предпочитате да си приказваме тук?

Рис килна глава.

— На вашите услуги, принце. — Той надникна към армадата, устремена към хибернската войска. — Твои приятели?

Дракон кривна уста в усмивка.

— Твои приятели, бих казал. — Сърцето ми спря. — Има и от корабите на Мириам, тя ги предвожда, но повечето идват заради теб.

— Какво… — каза с остър и недотам въпросителен тон Неста.

Дракон посочи корабите.

— Срещнахме ги по пътя насам. Засякохме се на канала и решихме да слеем силите си. Затова и позакъсняхме, макар че им дадохме малко начален тласък.

Вятърът издуваше белите платна на корабите, тикайки ги все повече към вражеската армада.

Дракон потри челюстта си.

— Не знам как да ти предам накратко оплетената им история, но… — Той поклати глава. — Предвожда ги кралица на име Васа.

Разплаках се.

— Доколкото разбрах, я намерил…

— Люсиен — пророних.

— Кой? — свъси вежди Дракон. — О, елфът с металното око. Не. Той ги срещнал впоследствие и им казал накъде да тръгнат. И да побързат. Толкова са настоятелни притианците. Добре че поне ние вече се придвижвахме насам, за да проверим дали не се нуждаете от помощ.

— Но кой е открил Васа? — процеди със същия тон Неста.

Като че тя някак знаеше отговора.

Корабите на човеците ни доближаваха с всяка изминала секунда. Толкова много — толкова, толкова многобройни, плаващи под всевъзможни флагове, които вече започваха да се избистрят пред елфическото ми зрение.

— Нарича сам себе си Принц на търговците — обясни Дракон. — Разбрал що за предателки са простосмъртните кралици още преди месеци и оттогава гради независима човешка армия, с която да се опълчи на Хиберн. Успял да намери кралица Васа и заедно събрали тази войска. — Дракон сви рамене. — Каза ми, че трите му дъщери живеели тук. И години наред предавал доверието им. Но този път нямало да го позволи.

Корабите от предната линия на човешката армада се проясниха в далечината, както и златните букви по корпусите им.

— Кръстил е трите си лични кораба на тях — допълни с усмивка Дракон.

И ето че начело плаваха…

„Фейра“.

„Илейн“.

А онзи, който предвождаше атаката срещу Хиберн, летейки неустрашимо по вълните…

„Неста“.

С баща ми… с нашия баща на руля.

Загрузка...