Глава 28

На сутринта се измъкнах от леглото с огромен напън на волята си.

Амрен бе казала, че Резбарят не би се затворил в елфическо тяло, заявила го беше с увереност.

Но можеше поне да опитам. Ако това ни даваше поне мъничък шанс да удържим срещу Хиберн, да не позволяваме на Рис да се жертва докрай…

Като се събудих, него вече го нямаше. Стиснала зъби, облякох кожените си дрехи и се ответрях до Дома на Ветровете.

Преди да достигна защитената му със заклинания територия, приготвих крилата си и се спуснах в почти сносен полет към откритата тренировъчна площадка на равния покрив.

Касиан вече ме чакаше с ръце на хълбоците. Наблюдаваше внимателно как се снишавам надолу, надолу…

Твърде бързо. Краката ми се подхлъзнаха на чакъла и ме изстреляха нагоре, нагоре…

Задно салто…

Ала предупреждението му закъсня.

Забих се в пурпурната стена още преди погледът ми да се изпълни с червено. Изругах с достойнство, охлузено не по-малко от дланите ми, и залитнах назад, едва овладявайки брулените си от вятъра крила. Раменете на Касиан се тресяха от зле сдържан смях, на който аз отвърнах с вулгарен жест.

— Ако ще кацаш с такава засилка, гледай да имаш достатъчно място.

Намръщих му се.

— Добре де, научих си урока.

— Или достатъчно пространство да направиш вираж и да покръжиш, докато намалиш скоростта…

— Разбрах.

Касиан вдигна ръце, но шеговитостта напусна лицето му, като видя моето, докато крачех към него, освободила се от крилата.

— Искаш ли да го раздаваме по-леко днес?

Струваше ми се, че другите подценяваха умението му да долавя промените в емоционалната нагласа на околните. Все пак, за да командва цели легиони, трябваше да е способен да разчита подобни тънкости, да преценява кога неговите или вражеските войници са силни, грохнали или пък на път да грохнат.

Надзърнах в себе си, към онова местенце, което сега чувствах като яма с плаващи пясъци, и отвърнах:

— Не ме щади. Искам да си тръгна куцаща.

Съблякох кожения си жакет и навих ръкавите на бялата си риза.

Касиан ме премери с поглед и пророни:

— И на мен физическото натоварване ми помага. — Завъртя рамене, а аз започнах упражненията за разтягане. — Само с тренировки смогвам да се съсредоточа и уравновеся. А след снощи… — Той върза тъмната си коса. — Определено имам нужда от това.

Задържах крака си сгънат назад и мускулите ми възроптаха срещу мощното разтягане.

— Е, има и по-лоши методи за разпускане.

Той ми се ухили накриво.

— О, да, има.

* * *

За урока на Азриел след това се налагаше да стоя на вятъра, запаметявайки обясненията му за въздушните течения и низходящата тяга, за влиянието на топлия и студения въздух върху вятъра и скоростта. През цялото време сенкопоецът беше мълчалив и сдържан. Нетипично дори за него самия.

Допуснах грешката да го попитам дали бе говорил с Мор, след като се оттегли миналата вечер.

Не, не беше. И толкова.

Макар че непрекъснато свиваше в юмрук белязаната си ръка. Сякаш си припомняше как бе изтръгнала нейната собствена от хватката му по време на срещата ни. Отново и отново. Не дръзнах да му кажа, че е постъпил правилно, че може би е по-добре да говори с Мор, вместо да позволи на чувството за вина да го гложди. Между двама им се бяха случили достатъчно неща и без аз да се намесвам в отношенията им.

Наистина няколко часа по-късно се прибрах с накуцване в градската къща, където заварих Мор на масата в трапезарията. Похапваше гигантски сладкиш, който явно си беше купила от някоя пекарна по пътя към дома.

— Изглеждаш като прегазена от стадо диви коне — рече тя с пълна уста.

— Чудесно — отвърнах, грабнах сладкиша от ръката й и го доядох на една хапка.

Тя изпищя възмутено, но после само щракна с пръсти и на лъснатата маса пред нея се появи чиния с нарязан пъпеш от кухнята в дъното на коридора.

Точно върху купчина писма, написани върху всевъзможни листове.

— Какво е това? — попитах, бършейки трохите от устата си.

— Първите отговори от Великите господари — обясни ми услужливо тя, набоде парче от сочния зелен плод и отхапа.

От снощния й гняв, от страха й нямаше и следа.

— Приятно четиво, хмм?

— Първото писмо беше от Хелион. Получихме го тази сутрин. Покрай всичките си недомлъвки май казва, че е готов да… застане на наша страна.

Вдигнах вежди.

— Това е добре… нали?

Тя сви рамене.

— За Хелион така или иначе не се притеснявахме. Другите двама обаче… — Тя изяде и последната хапка от парчето пъпеш, дъвчейки шумно. — Тесан твърди, че ще дойде, но само ако срещата се състои на неутрално, безопасно място. Калиас… той ни няма доверие след… В недрата на Планината. Иска да си доведе въоръжена стража.

Дворовете на Деня, Зората и Зимата. Най-близките ни съюзници.

— От другите няма ли вести? — полюбопитствах със свит стомах.

— Не. Още нямаме отговор от Пролетта, Есента и Лятото.

— Не ни остава много време до срещата. Ами ако изобщо не отговорят?

Не смеех да се усъмня на глас дали Ерис ще удържи на думата си и ще уреди присъствието на баща си. Същото важеше и за участието му в каузата ни. Светлината току-що се беше върнала на лицето й…

Мор си взе още едно парче пъпеш.

— Тогава ще трябва да решим дали двамата с Рис да ги сграбчим за яките и да ги довлечем на срещата, или да я проведем без тях.

— Бих подкрепила втория вариант. — Мор свъси вежди. — Първият — обясних — не ми звучи като подходяща основа за сформирането на съюз.

Макар че ме изненадваше липсата на отговор от Таркуин. Независимо от кръвната му вражда с нас… Елфът, с когото неотдавна се бях запознала, когото продължавах да уважавам най-искрено… Очаквах на драго сърце да сключи съюз срещу Хиберн. Освен ако вече не желаеше да се съюзи с тях, за да отмъсти на двама ни с Рис.

— Ще видим — каза лаконично Мор.

Въздъхнах през носа си.

— Снощи…

— Нищо не е станало. Всичко е наред.

Бързината на отговора й предполагаше точно обратното.

— Не е вярно. Имаш право да се чувстваш така.

Мор поразроши косата си.

— Е, това няма да ни помогне във войната.

— Така е, няма. Но… Не знам какво точно да ти кажа.

Тя впери поглед в прозореца.

— Разбирам защо го е направил Рис. В каква позиция се намираме. Ерис е… Знаеш какъв е. И ако наистина е заплашвал да продаде информация за дарбата ти на баща си… Свещена Майко, и аз самата бих сключила същата сделка с Ерис, за да не позволя на Берон да те нарани. — Нещо в гърдите ми се отпусна от думите й. — Просто… Баща ми разбра… в мига, в който чу за това място, разбра колко е важно за мен. Не очаквах баща ми да обяви друга цена за помощта си във войната. Рис също беше наясно. Довел е Ерис, за да подслади сделката за баща ми. Може би дори се е надявал да го накара да забрави за Веларис.

Вдигнах въпросително вежди.

— С Рис си поговорихме. Тази сутрин. Докато Касиан ти сритваше задника.

Изсумтях.

— Ами с Азриел?

А уж бях решила да не им се меся.

Мор пак зачопли пъпеша.

— Аз… Трябвало е да вземе трудно решение, когато Ерис го е намерил. Просто… — Тя задъвка долната си устна. — Не знам защо очаквах да застане на моя страна, защо така се изненадах. — Сдържах се да подхвърля, че би могла да му го каже. Мор сви рамене. — Но някак… всичко това ми дойде изневиделица. Никога няма да се примиря с тези условия и все пак… Баща ми печели, Ерис печели, всички елфи като тях печелят, ако позволя на обстоятелствата да ме смачкат. Да повлияят на радостта ми от живота. На отношенията ми с всички вас. — Тя въздъхна към тавана. — Мразя войната.

— Споделям чувствата ти.

— Не само заради смъртта и жестокостите — поясни Мор. — Но и заради постъпките, към които ни тласка. Заради решенията, които ни принуждава да взимаме.

Кимнах, макар че едва започвах да осмислям решенията и цената на всичко това.

Отворих уста, ала в този момент на входната врата се почука. Надникнах към часовника във всекидневната отвъд фоайето. Лечителната идваше.

По-рано тази сутрин бях споменала на Илейн, че Маджа ще дойде да я прегледа в единайсет, а тя ми бе отвърнала доста уклончиво. Но и това беше по-добре от директен отказ.

— Ти ли ще отвориш вратата, или аз да отида?

Реагирах на явния й сарказъм с нецензурен жест, но докато ставах от стола, приятелката ми ме хвана за ръката.

— Ако имаш нужда от нещо… можеш да разчиташ на мен.

Отговорих й с лека, благодарна усмивка.

— И ти на мен.

Тя продължаваше да ми се усмихва, когато поех дълбока глътка въздух и тръгнах към вратата.

* * *

Лечителката не откри нищо нередно.

Имах й доверие — ако не за друго, то поне защото не бях виждала много други Върховни елфи с толкова белязана от бръчки тъмна кожа и коса, изтъняла като паяжина от старостта. Кафявите й очи още бяха бистри и подклаждани от вътрешна топлина, а чворестите й ръце не трепваха, докато ги прокарваше над тялото на Илейн, която лежеше търпеливо и безмълвно на леглото си.

Маджа излъчваше магия, сладка и успокояваща, и изпълваше стаята на сестра ми с нея. А когато постави нежно ръце от двете страни на главата й и аз настръхнах, лечителката просто ми се усмихна иронично над кльощавото й рамо и ми каза да се отпусна.

Неста, която я наблюдаваше зорко от ъгъла, не пророни и дума.

След една дълго проточила се минута Маджа предложи трите с нея да донесем на Илейн чаша чай, хвърляйки многозначителен поглед към вратата. С Неста се съгласихме и оставихме сестра си в окъпаната от слънцето стая.

— Как така й няма нищо? — изсъска тихо Неста, докато старицата слизаше по стълбището, вкопчила ръка в парапета.

Аз вървях до нея, достатъчно близо да я хвана за лакътя, ако се наложеше.

Маджа, напомних си, беше излекувала Касиан и Азриел — и още безброй ранени елфи. Изцерила бе крилата на Рис по време на Войната. Изглеждаше древна, но не се съмнявах в силата й, нито в желанието й да помага на пациентите си.

Лечителката не благоволи да отговори на Неста, докато не преодоляхме стълбището. Люсиен вече ни чакаше във всекидневната, а Мор беше в трапезарията. И двамата се изправиха, но не напуснаха стаите си, сякаш заели позиции в двата фланга на фоайето.

— Ами, така — отвърна най-сетне Маджа, преценявайки с поглед първо Неста, а сетне и мен. — Не откривам нищо нередно. Тялото й е добре; прекалено измършавяло и с потребност от храна и свеж въздух, но иначе му няма нищо. А що се отнася до съзнанието й… не смогвам да проникна в него.

Примигнах насреща й.

— Има щит?

— Тя е възкресена от Котела — обясни лечителната, надзъртайки отново към Неста. — Вие не сте като всички нас. Не мога да достигна местата, където е оставил най-дълбока следа. — Съзнанието. Душата. Тя ми стрелна предупредителен поглед. — И на ваше място не бих опитвала, господарке.

— Но смяташ ли, че макар да е добре наглед, вътрешно й се е случило нещо? — настоя Неста.

— И преди съм си имала работа с жертви на душевна травма. Симптомите й определено отговарят на такива невидими рани. Но… била е възкресена от нещо, което не разбирам. Питате дали има нещо нередно с нея. — Маджа сякаш задъвка думите. — Не ми харесва това определение. Нередно. Бих казала, че е различна. Променена.

— Можем ли да й помогнем някак? — процеди през зъби Неста.

Древната лечителка кимна с брадичка към Люсиен.

— Вижте дали той може да й помогне. Ако някой изобщо е способен да усети нещо лошо в нея, то това ще е другарят й.

— Как.

Думата прозвуча не като въпрос, а като гневна заповед.

Тъкмо се канех да смъмря Неста за невежливото й поведение, но Маджа й отвърна, като че приказваше на малко дете:

— Другарската им връзка. Тя е мост между душите им.

Тонът на лечителната накара сестра ми да настръхне, но Маджа вече куцукаше към входната врата. На излизане отново посочи Люсиен.

— Поседи при нея. Просто си поговорете, усети я. Провери дали ще доловиш нещо. Но не я притискай.

След това си тръгна.

Завъртях се към Неста.

— Можеше да проявиш малко уважение, Неста…

— Извикай друг лечител.

— Защо, за да изгониш и него с поведението си?

— Извикай друг лечител.

Мор тръгна към нас с измамливо спокойствие и Неста втренчи в нея изпепеляващ поглед.

Срещнах очите на Люсиен.

— Ще опиташ ли?

Неста му се озъби:

— Да не си посмял…

— Млъкни! — срязах я аз.

Неста примигна смаяно.

Оголих зъби насреща й.

— Ще опита. И ако не намери нищо странно, ще извикаме друг лечител.

— И какво, ще я довлечеш тук ли?

— Ще я поканя.

Неста се обърна към Мор, която все още ни наблюдаваше от свода към трапезарията.

— А ти какво ще правиш през това време?

Мор й се усмихна едва-едва.

— Ще остана при Фейра. За да следя как се развиват нещата.

Люсиен измърмори под нос, че нямало нужда да го следят, и трите го стрелнахме изпитателно.

Той просто вдигна ръце, заяви, че искал да се поосвежи, и тръгна по коридора.

Загрузка...