Двойна радост

ШЕСТА ГЛАВА

На двайсет и първи декември в седем часа Кори слезе по стълбите в турскосиня копринена рокля и сини обувки с високи токчета. Не изглеждаше, а и не се чувстваше като дете. Тя се бе превърнала в жена, очите й блестяха в очакване и бяха изпълнени с любов. Пепеляшка на път за бала наблюдаваше през прозореца на всекидневната кога ще дойде принцът на мечтите й.

Принцът закъсняваше.

Когато стана осем без петнайсет, Кори позвъни в тях. Знаеше, че баба му възнамерява да се върне от Скотсдейл утре и е пуснала прислугата в отпуска за Коледа. И така, когато никой не отговори, Кори бе убедена, че Спенс пътува към тях.

Когато не дойде и в осем и петнайсет, баща й любезно предложи да отиде до къщата му и да провери защо Спенс се бави, да не би да има някакъв проблем.

Изпълнена с подозрение и лоши предчувствия, тя изчака баща си, напълно убедена, че само смърт или сериозна болест могат да попречат на Спенс да удържи на обещанието си. Господин Фостър се върна след двайсетина минути. Беше ядосан и Кори разбра, че новините са лоши. Много лоши. Баща й говорил със семейния шофьор, който живееше в апартамента над гаража, и той му казал, че Спенсър е решил да не идва за празниците. Според него майката на Спенсър, която всички очакваха да се прибере за Коледа, заминала за Париж и по тази причина бабата на Спенсър решила да остане в Скотсдейл за новогодишните празници.

Кори изслуша обяснението, като се задушаваше от мъка и се бореше с напиращите сълзи. Неспособна да понесе състраданието и възмущението на семейството си, тя се качи в стаята си, съблече красивата си рокля, която бе избрала толкова внимателно, за да го впечатли. През следващата седмица скачаше всеки път, щом телефонът звъннеше, убедена, че той ще се обади, за да обясни и да се извини.

До Нова година не й се обади. Кори взе синята рокля от гардероба и внимателно я сложи в кутия, махна всяка негова снимка от стените и огледалата.

След това слезе във всекидневната и се обърна към цялото семейство с молбата никога да не споменават за Спенсър в нейно присъствие. Тя бе чакала твърде дълго, бе крайно възмутена и разочарована и не желаеше да го вижда до края на живота си. Все още разгневен заради страданието, което Спенсър причини на Кори, господин Фостър не се съгласи. Той заяви, че на Спенсър му се разминава доста леко и че заслужава да се бичува, поне с думи, ако не физически. Кори спокойно отвърна, че не би искала той да узнае, че го е чакала толкова дълго, че се е притеснявала и е страдала.

— Нека си мисли, че съм отишла на танците с друг — твърдо изрече.

Господин Фостър продължаваше да спори. Като баща на Кори щеше да му достави изключително удоволствие „да каже две-три приказки на този младеж“. Майката на Кори сложи ръка на рамото му и заяви:

— Гордостта на Кори е по-важна и е по-добре да я послушаме.

Даяна също беше ядосана на Спенсър, но беше съгласна с Кори.

— Аз също бих искала да му дам добър урок, татко, ала Кори е права. Не бива да казваме нищо, което да го накара да си мисли, че е бил толкова важен за нея.

На следващия ден сестра й дари прекрасната синя рокля с благотворителна цел. Изгори всички снимки.

Остави само тези в огромните красиви албуми, които държеше под леглото си. Сложи албумите в голям кашон и ги качи на тавана, като реши един ден да извади снимките и да използва албумите и рамките за по-подходящи цели.

Когато си легна вечерта, Кори не заплака, не си позволи дори и за миг да мечтае за Спенсър Адисън. Тя изхвърли от живота си не само снимките му, но и загърби прекрасното си и изпълнено с нереални мечти детство.

След това съдбата й предостави две възможности да види Спенсър: първата бе на погребението на баба му през пролетта и другата — на сватбата му за млада нюйоркчанка през лятото. Кори беше на погребението заедно с цялото си семейство, но когато отидоха да изкажат съболезнованията си на Спенсър, тя нарочно се изгуби сред тълпата. Загледана в украсения с цветя ковчег, Кори си взе сбогом с възрастната жена, по страните й се стекоха сълзи. След това си тръгна.

Нито тя, нито семейството й присъстваха на сватбата му, която се състоя в Хюстън, където живееха бабата и дядото на младоженката.

През първата брачна нощ на Спенс тя направи точно това, което замисляше от известно време: спа с Дъг Хейуърд.

За нещастие младият мъж, на когото позволи да отнеме девствеността й, бе по-скоро приятел и довереник, отколкото любовник. Кори се опита да излекува раненото си сърце в непохватната му прегръдка.

След време тя съвсем забрави за Спенсър. Съществуваха други, по-хубави неща, върху които да се съсредоточи, да очаква и да празнува.

Фостърови бяха известни из целия щат. Всички членове на семейството споделяха еднакви интереси — градинарство, готварство, занаятчийство и както изглеждаше, Мардж Крамбейкър бе най-голямата им приятелка, тъй като продължаваше да пише статии за тях. Когато Кори бе в първи курс на колежа, редакторката на „Домът и градината“ видяла статия във вестника, посетила семейството, присъствала и на тържеството им по случай Четвърти юли, след което решила да създаде рубрика и да я нарече „Забавление в стил Фостър“.

Когато излезе броят на списанието, в него бяха публикувани снимки на сервизите на баба й — порцеланът, който лично Роуз бе изрисувала, ръчно изработените й рогозки, прекрасната украса с цветя, която бе дело на Кори и майка й. Също така бяха показани и някои от любимите ястия на семейството, снимките бяха с изключително качество и всичко бе описано с подробности, бяха включени рецепти и съвети как да се отглеждат подправките и билките, плодовете и зеленчуците, които се използват за направата на гозбите. Накрая майката на Кори се опита да изрази как се чувства:

„Аз мисля, че удоволствието да организираш тържество, да приготвиш вкусно ястие, да се грижиш за градината, да обзаведеш стая, идва от това, че го правиш с хората, които обичаш. Изпитваш истинско удовлетворение от усилията, които си положил, независимо колко големи са били те.“

Статията завършваше с „Идеалът Фостър“.

По-късно много други списания се свързаха с тях и ги молиха за статии и снимки, като заплащането бе много добро. Майка й, баба й и дядо й даваха идеите, Даяна се зае да напише статиите, а Кори правеше снимките.

В началото бе нещо като семейно хоби.

Робърт Фостър почина внезапно пет месеца след голямата криза на борсата през 1987. Когато адвокатът и счетоводителят му обясниха подробно финансовото състояние на семейството, те разбраха защо е бил толкова напрегнат и зает през последната година. За да ги защити, им бе спестил доста проблеми. Така че семейното хоби се превърна в бизнес и им помогна да оцелеят. Статиите на Мардж Крамбейкър бяха направили Мери Фостър звезда — най-известната домакиня в Хюстън, ала след смъртта на Робърт това вече нямаше значение за никого, особено пък за скърбящото семейство.

Илайза Ланиър — съпругата на един от най-богатите бизнесмени в Хюстън, им подаде ръка и им помогна да си върнат славата. Няколко седмици след смъртта на Робърт тя позвъни на Мери и любезно я попита дали би желала да организира „Балът на орхидеите“. Когато Мери се съгласи, Илайза използва огромното си влияние да убеди и останалите организатори.

За пръв път в историята на баловете организацията се поверяваше на един човек. Илайза бе предложила приятелството и подкрепата си. Мери никога не забрави този жест. Няколко години по-късно съпругът на Илайза бе избран за кмет на Хюстън и Мери имаше възможност да изрази благодарността си. Тя изпрати огромна кошница за пикник с големината на лек автомобил, украсена с червени и сини панделки.

В нея имаше ръчно изрисувани чаши за вино, сервиз за кафе, свещници, салфетници, оливерници, салфетки и покривки, изработени със сръчност и любов. Това бе сервиз за пикник за двайсет и четири души. На всяка негова част имаше монограм „Ланиър“, изписан в червено, бяло и синьо.

Въпреки че семейство Фостър се завърнаха триумфално сред Хюстънското висше общество, те нямаха достатъчно приходи, за да поддържат огромната къща. Тежката работа започна да оказва влияние върху майката на Кори и нейните родители.

Даяна реши, че семейството трябва да използва известността си и да се опита да публикува разнообразни статии за дома и за развлечения. Тази идея й се струваше по-разумна от организирането на тържества. Даяна бе дъщеря на един от най-видните бизнесмени в Хюстън и бе наследила неговата амбициозност.

Тя направи успешен бизнесплан, събра всички рецепти и статии, които бяха публикували през годините. Направи и колекция от най-хубавите снимки на Кори.

— Ще го направим — заяви тя пред сестра си, преди да се срещне с банкера, стар приятел на баща й. — И то по неповторим начин, с доста голям заем. Иначе ще се провалим, не защото не сме добри или защото нямаме опит и ни липсва професионализъм, а защото нямаме толкова пари, че да покрием разходите за първите две години.

По някакъв начин тя се сдоби с тези пари.

Първият брой на „Прекрасен живот“ излезе след една година и въпреки че изпитаха огромни затруднения и бяха изплашени до смърт, читателите го харесаха, „Фостърс Ентърпрайсиз“ започна да издава също готварски книги и списание за обзавеждане. В него снимките на Кори донесоха доходи на семейството, за които дори не бяха и мечтали.

Всички тези мисли се въртяха в главата на Кори по пътя за Нюпорт. След десет години и десетки фотоапарати и камери, пътят, който бе извървяла, наподобяваше кръг. Сега отново се връщаше в началото, за да снима Спенсър Адисън…

Кори паркира колата и провери колко е часът, след което колебливо отвори вратата. Изкачвайки първите няколко стъпала пред къщата, осъзна, че идеята да види Спенсър отново, не я депресира. Бе се справила успешно с ужасните спомени, погребани на тавана, снимките и албумите. Вече разсъждаваше като възрастен човек и те не можеха да я наранят.

Тогава просто бе романтичка, привлечена и наранена от „по-голямо момче“. Той я отблъскваше и в края на краищата се подигра с нея. Бе толкова просто.

Вече не е дете, скоро ще навърши двайсет и девет години, има много познати, толкова осъществени мечти и животът, който й предстои, е твърде вълнуващ.

Спенсър бе… непознат. Непознат, чийто брак бе приключил пет години, след като бе сключен. Непознат, който бе останал да живее на Източното крайбрежие, и където бяха единствените му роднини — доведената му сестра и племенницата му, която щеше да се омъжи.

Като се замислеше, не можеше да повярва, че прие толкова зле предложението и самата идея да го види отново. Сватбата, която щеше да снима за „Прекрасен живот“, щеше да се окаже вълнуващо събитие и истинско предизвикателство за кариерата й, а тя беше професионалистка. Всъщност чувствата, които бе изпитвала към него, не бяха истински, а увлечението й — изключително глупаво. Може би трябваше да вземе всички снимки от тавана и да ги изпрати в Нюпорт. В края на краищата на нея не й бяха нужни. Това са спомени от неговото детство, може би трябва да му ги даде.

Всички се бяха събрали на масата в кухнята. Навсякъде бяха разпилени листове хартия.

— Здравейте — с усмивка изрече Кори и седна. — Кой ще дойде с мен в Нюпорт?

Майка й, баба й, дядо й и Даяна й се усмихнаха.

— Всички с изключение на мен — отвърна Хенри Брайтън и се загледа в бастуна, който вече използваше. — Вие, момичета, ще се забавлявате както винаги!