Дяволската алтернатива

11.От 03,00 до 09,00

Водачът на седмината маскирани терористи впрегна хората си в работа с методична прецизност, която дълго бе репетирал мислено. Издаваше бързи заповеди на език, който капитан Ларсен, офицерите му и младият моряк не разбираха.

Петима от маскираните изблъскаха двамата офицери и моряка към задната част на мостика, достатъчно далеч от командните табла, и ги заобиколиха.

Водачът вдигна автомата си към капитан Ларсен и му каза на английски:

— Каютата ви, капитане, ако обичате.

В колона по един, най-отпред Ларсен, водачът на терористите след него и един от хората му с автомат най-отзад, тримата мъже слязоха по стълбището от мостика до четвърта палуба, един етаж по-долу. На средата на стълбището, на площадката, Ларсен се обърна и погледна назад и нагоре, измервайки разстоянието и правейки си сметка ще може ли да надвие двамата.

— Изобщо не се опитвайте — каза гласът изпод маската зад гърба му. — Никой човек с ума си не спори с автомат на разстояние три метра.

Ларсен пак ги поведе надолу по стълбището. На четвърта палуба се намираха жилищата на старшите офицери. Каютата на капитана както обикновено беше откъм десния борд, където започваше извивката на надстройката. По към левия борд се намираше малката библиотека с картите. Рафтовете й бяха запълнени с висококачествени морски карти, с чиято помощ човек можеше да се озове на желания океан или бряг, на всяка котвена стоянка по света. Всички те бяха копия от оригинали, изработени от Британското адмиралтейство, най-добрите на света.

Следваше салонът за конференции, просторна каюта, където капитанът или корабопритежателят можеха да съберат при желание голям брой посетители по всяко време. По-нататък се намираше приемната на корабопритежателя, заключена и празна, запазена за председателя, ако му хрумне да пътува с кораба. Откъм левия борд имаше още няколко каюти, същите като капитанския апартамент, само че разположени в обратен ред. Там живееше главният механик.

Зад капитанските каюти имаше един по-малък апартамент за старшия помощник, а зад жилището на механика се намираше каютата на главния стюард. Целият комплекс оформяше кух квадрат, чиято среда се заемаше от стълбището, водещо завой след завой чак до първа палуба три етажа по-долу.

Тор Ларсен заведе нападателите до своята каюта и влезе в дневната. Водачът на терористите го последва, обиколи бързо другите помещения, спалнята и банята. Не откри в тях никого.

— Седнете, капитане — каза той с глас, леко заглушен от маската. — Ще останете тук, докато се върна. Моля ви, не мърдайте. Сложете ръцете на масата с дланите надолу и не ги вдигайте.

Последва още един откос от заповеди на чуждия език и автоматчикът зае позиция с гръб към носещата стена на каютата, с лице към Тор Ларсен, но на три метра и половина разстояние от него, насочил цевта на автомата си към белия пуловер с поло-яка на Тор Ларсен. Водачът провери дали всички завеси са спуснати както трябва и излезе, затваряйки вратата зад себе си. Другите двама обитатели на палубата спяха всеки в своята каюта и не чуха нищо.

Само след няколко минути водачът пак се озова на мостика.

— Ей, ти — посочи той с автомата си младото моряче. — Ела с мен.

Момъкът погледна въпросително старши помощника Стиг Лундквист.

— Ако направите нещо на момчето, лично аз ще ви обеся — каза Том Келър с американския си акцент. Две цеви на автомати се помръднаха леко в ръцете на пръстена от хора около него.

— Рицарското ви държане е възхитително, но чувството ви за реалност е отчайващо — каза гласът иззад кожената маска. — Никой няма да пострада, докато не се опита да направи някоя глупост. Тогава ще започне кървава баня и вие пръв ще си изпатите.

Лундквист кимна на моряка.

— Иди с него — каза той, — прави, каквото ти каже.

Морякът бе поведен надолу по стълбището. На равнището на четвърта палуба терористът го накара да се спре.

— Освен капитана кой друг живее на тази палуба? — попита той.

— Главният механик, ей там — каза морякът. — Старши помощникът — отсреща, но в момента той е горе на мостика. И главният стюард — в съседната каюта.

Нямаше признаци на живот зад никоя от вратите.

— Къде се намира складът за бои? — попита терористът.

Без да каже нито дума, морякът се обърна и го поведе надолу по стълбището. Отминаха трета и втора палуба. Само веднъж дочуха глухи гласове, идващи иззад вратата на моряшкия салон, където четирима души, на които не им се спеше, играеха на карти и пиеха кафе.

На първа палуба достигнаха равнището на основата на надстройката. Морякът отвори една външна врата и излезе през нея. Терористът го последва. Студената нощ накара и двамата да потреперят след размекващата топлина на вътрешността. Бяха се озовали зад надстройката. Тя се издигаше трийсет метра над тях, право към звездите.

Морякът тръгна към кърмата, където се виждаше малка стоманена постройка. Тя беше два на два метра и горе-долу толкова на височина. От едната й страна имаше стоманена врата, залостена с два големи болта с крилчати глави.

— Долу — каза морякът.

— Да слезем — каза терористът.

Момъкът отвинти болтовете и дръпна ръчката на вратата. Вътре беше светло, виждаше се малка площадка и стоманена стълба, водеща към недрата на „Фрея“. Подбутнат с автомата, морякът влезе вътре и заслиза надолу, следван от терориста. Стълбата се спускаше с близо пет метра, минавайки край няколко коридора, към които излизаха стоманени врати. Когато стигнаха дъното, те се озоваха ниско под ватерлинията, само килът оставаше под настилката, на която бяха стъпили. Намираха се в оградено помещение с четири врати. Терористът посочи задната.

— Накъде води тя?

— Към кормилното устройство.

— Нека му хвърлим един поглед.

Когато вратата бе отворена, се видя голямо сводесто помещение, цялото от метал и боядисано в бледозелен цвят. То беше добре осветено. По-голямата част от средата на пода бе заета от цяла планина от затворена в кожуси машинария, която получава команди от компютрите на мостика и задвижва руля. Стените на помещението се заобляха надолу. Отвъд стоманата, извън камерата огромният рул на „Фрея“ висеше неподвижно в черните води на Северно море. Терористът заповяда на моряка да затвори вратата и да я залости с болта.

Откъм левия и откъм десния борд на кормилното помещение се намираха съответно складът за химикали и складът за бои.

Терористът не прояви интерес към склада за химикали; той не се канеше да затваря хора в помещение, където те можеха да направят някоя беля с киселините. Складът за бои беше за предпочитане. Той беше достатъчно широк, просторен, добре се проветряваше и негова външна стена беше корпусът на кораба.

— Накъде води четвъртата врата? — попита терористът.

Четвъртата врата беше единствената без ръчка.

— Тя води към машинното отделение — каза морякът. — Залостена е от другата страна.

Терористът натисна стоманената врата. Тя не се помръдна. Той остана доволен.

— Колко мъже има на кораба? — попита той. — Или жени. Без номера! Ако има макар и един повече от бройката, която ми кажеш, ще ги застреляме.

Момъкът прокара език по пресъхналите си устни.

— Жени няма — каза той. — Можеше да вземем съпруги при следващия рейс, но не и за първия. Трийсет души сме с капитан Ларсен включително.

След като научи всичко, което му трябваше, терористът натика притеснения младеж в склада за бои, затвори вратата и я залости с единия от двата болта. После тръгна нагоре по стълбата.

Когато излезе на палубата, той не мина по вътрешното стълбище, а предпочете да се изкачи до мостика по външната стълба.

Кимна на петимата си другари, които още държаха двамата офицери на мушка, и даде по-нататъшни нареждания. След няколко минути двамата офицери от мостика, придружени от главния стюард и главния механик, станали от леглата си на четвърта палуба, под мостика, поеха към склада за бои. Повечето хора от екипажа спяха на втора палуба, където каютите бяха значително по-малки от офицерските над главите им на трета и четвърта палуба.

Разнасяха се протести, възклицания и ругатни, докато ги изкарваха навън и погваха надолу. Но всеки път водачът на терористите, единственият, който изобщо говореше, ги осведомяваше на английски, че капитанът им е под стража в каютата си и ще загине при всеки опит за съпротива. Офицерите и моряците се подчиняваха на заповедите им.

Долу в склада за бои екипажът най-сетне бе преброен: хората излязоха двайсет и девет. На главния готвач и на четирима стюарди бе разрешено да се върнат в камбуза на първа палуба и да донесат в склада за бои подноси с кифли и франзели и каси с бутилирана лимонада и бира в консерви. Две кофи бяха предвидени за тоалетни.

— Чувствайте се удобно — каза водачът на терористите на двайсет и деветимата ядосани мъже, които го гледаха от вътрешността на склада за бои. — Няма да ви държим тук дълго. Най-много трийсет часа. И още нещо: вашият капитан иска да се види с помпаджията. Кой е той?

Един швед на име Мартинсон излезе напред.

— Аз съм помпаджията — каза той.

— Елате с мен.

Беше четири и трийсет.

Първа палуба, основата на надстройката, изцяло бе заета от служебните помещения на морския гигант. Там бяха главният камбуз, камерата за дълбоко замразяване, хладилникът, складовете за хранителни припаси, помещението за мръсно бельо, автоматичната пералня, апаратната за контролиране на товара и противопожарната апаратна, наричана още работилница за пяна.

Отгоре беше втора палуба с моряшките каюти, киното, библиотеката, четирите салона за почивка и трите барчета.

На трета палуба бяха офицерските каюти освен четирите на горния етаж, офицерската каюткомпания и пушалня, клубът с веранда, плувният басейн, сауната и гимнастическият салон.

Именно апаратната за контролиране на товара интересуваше терориста и той заповяда на помпаджията да го заведе там. Помещението беше без прозорци, с централно отопление, климатична инсталация, тихо и добре осветено. Иззад маската очите на терориста обходиха таблото с бутони и се спряха на задната носеща стена. Там зад контролния пулт, на който бе седнал помпаджията, един екран с размери два и седемдесет на метър и двайсет запълваше цялата стена. Той показваше във формата на план разположението на товарните резервоари на „Фрея“.

— Ако се опитате да ме измамите — каза той на помпаджията, — това ще ми струва живота на един от моите хора, но аз непременно ще разбера, че сте ме излъгали. Ако това стане, няма да убия вас, приятелю. Ще убия вашия капитан Ларсен. Сега ми покажете къде са баластните и къде — товарните резервоари.

Мартинсон нямаше намерение да му се противопоставя, излагайки на опасност живота на своя капитан. Той беше на около двайсет и пет години и Тор Ларсен беше с едно поколение по-възрастен от него. Беше плавал с Ларсен два пъти досега, единия — в качеството си на току-що назначен помпаджия, и също като целия екипаж много уважаваше и обичаше едрия норвежец, който беше известен с постоянните си грижи за своя екипаж и с това, че е най-опитният моряк в Скандинавския флот. Той посочи диаграмата пред себе си.

Шейсетте резервоара бяха разположени по три по цялата дължина на „Фрея“ — общо двайсет такива комплекта.

— Тук, в носовата част — каза Мартинсон, — резервоарите по левия и десния борд са пълни с нефт. По средата е резервоарът с отпадни води, в момента той е празен, защото още не сме се разтоварили. Така че не е нужно да мием товарните резервоари и да изливаме отпадните води от него. На следващия ред и трите резервоара са баластни; те бяха пълни с морска вода от Япония до Персийския залив, сега са пълни с въздух.

— Отворете вентилите — каза терористът — между трите баластни резервоара и резервоара за отпадни води.

Мартинсон поклати глава отрицателно.

— Хайде, направете го.

Мартинсон натисна един квадратен бутон на пулта пред себе си. Зад пулта се раздаде тихо бучене. На четвърт миля пред тях под стоманената палуба шибъри с размерите на нормална гаражна врата се отвориха и образуваха от четирите резервоара, способни да поберат 20 000 тона течност всеки, едно цяло. Не само въздухът, но и всяка течност, ако влезеше сега в един от резервоарите, свободно щеше да премине в другите три.

— Къде са следващите баластни резервоари? — попита терористът.

Мартинсон посочи с показалец средата на кораба.

— Тук те са три в редица, един до друг — каза той.

— Не ги закачайте — каза терористът. — Къде са другите?

— Баластните резервоари са общо девет — каза Мартинсон, — последните три са тук, един до друг както обикновено, близо до надстройката.

— Отворете вентилите така, че те да се съобщават помежду си.

Мартинсон изпълни нареждането.

— Добре — каза терористът. — Сега ми кажете могат ли баластните резервоари да се свържат пряко през товарните резервоари.

— Не — каза Мартинсон, — това е невъзможно. Баластните резервоари са само за баласт, тоест за морска вода или въздух, но никога за нефт. Товарните резервоари — наопаки. Двете системи са изолирани една от друга.

— Прекрасно — каза маскираният човек. — Ние можем да променим всичко това. Ще поискам от вас още нещо. Отворете вентилите между всички товарни резервоари, напречно и надлъжно, така че те да се свържат помежду си.

За натискането на всички нужни бутони бяха необходими петнайсет секунди. Далеч долу в лепкавия мрак на суровия нефт гигантските шибъри се отвориха и образуваха огромен общ резервоар, съдържащ 1 000 000 тона суров нефт. Мартинсон ужасен гледаше резултата от действията си.

— Ако потънем с един пробит резервоар — простена той, — целият милион тона ще изтече навън.

— В такъв случай властите ще се погрижат корабът да не потъне — каза терористът. — Къде се намира главният захранващ източник от това контролно табло към помпите, които контролират вентилите?

Мартинсон посочи една шалтерна кутия на стената близо до тавана. Терористът отиде до нея, отвори я и дръпна шалтера. Щом обезопаси кутията, той отвинти десетте бушона и ги прибра в джоба си. Помпаджията го гледаше уплашено. Отварянето на вентилите бе станало необратимо. Имаше резервни бушони и той знаеше къде са скрити. Но щеше да се намира в склада за боите. Никой външен човек, влязъл в светилището му, не би могъл да ги намери, за да затвори всички тези жизненоважни вентили.

Бенгт Мартинсон знаеше, защото това му беше работата, че един танкер не може да се товари и разтоварва наслуки. Ако се напълнят резервоарите само откъм десния борд, корабът ще се преобърне и ще потъне. Ако се напълнят резервоарите само откъм левия борд, ще стане същото. Ако предните резервоари се напълнят, без да са балансирани откъм кърмата, танкерът ще се гмурне с носа напред, а кърмата му ще щръкне. Обратното ще се случи, ако кърмовата половина се напълни с течност, а носовата остане празна.

Но ако се допусне носовите и кърмовите баластни резервоари да се напълнят с вода, докато централната секция е запълнена с въздух, корабът ще се изгъне като акробат, правещ задно салто. Танкерите не са проектирани за такива усилия. Масивният гръбнак на „Фрея“ ще се пречупи в средната секция.

— И още нещо — каза терористът, — какво ще се случи, ако бъдат отворени всичките петдесет инспекционни люка на товарните резервоари?

Мартинсон се изкуши, много се изкуши да го остави да опита. Но си помисли за капитан Ларсен, който седеше високо над него, загледан в насочения към гърдите му автомат. Преглътна.

— Ще умрете — каза той, — освен ако не си сложите дихателен апарат.

Обясни на маскирания мъж, че когато резервоарите на танкера са пълни, суровият нефт никога не стига до таваните им. В пространството между повърхността на нефта и тавана на резервоара се образуват газове от изпаряването на нефта. Те са летливи и много отровни. Ако не изтичат, ще превърнат кораба в бомба.

Преди години те се изпомпваха и се изхвърляха над палубата, където, бидейки много леки, бързо се разсейваха в атмосферата. Напоследък бе въведена много по сигурна система: отработените газове се вкарват под налягане в резервоарите, за да изгонят кислорода и да уплътнят повърхността на нефта. Тези инертни газове съдържат предимно въглероден окис.

Създавайки абсолютно лишена от кислород атмосфера, те правят напълно безопасни пламъците или искрите, които изискват кислород. Но всеки резервоар има деветдесетсантиметров кръгъл инспекционен люк, излизащ на главната палуба. Ако тези люкове бъдат отворени от непредпазлив посетител, той мигновено ще бъде обгърнат от инертните газове и ще умре от задушаване в атмосферата, която не съдържа никакъв кислород.

— Благодаря ви — каза терористът. — Кой отговаря за дихателните апарати?

— Това влиза в задълженията на старшия помощник, но всички сме обучени да ги ползваме.

Две минути по-късно той пак се озова в склада за бои сред останалите членове на екипажа. Беше пет часът.

Докато водачът на маскираните разговаряше с Мартинсон в апаратната за контролиране на товара, а другият вардеше Тор Ларсен в собствената му каюта, останалите петима бяха разтоварили моторницата. Десетте куфара с експлозив се намираха в средата на палубата пред челото на трапа в очакване на нарежданията на водача за разполагането им. Тези нареждания бяха дадени с отривиста точност. Далеч напред в носовата част на палубата бяха отвинтени и отворени люковете на баластните резервоари откъм левия и десния борд. Двайсет и четири метрова стълбичка водеше надолу към черните дълбини, запълнени с развален въздух.

Азамат Крим свали маската си, прибра я в джоба си, взе фенерче и слезе в първата шахта. Два куфара бяха спуснати след него с дълги въжета. Работейки на светлината на фенерчето, той сложи единия куфар на дъното на „Фрея“ и го върза с въже за едно от вертикалните ребра. Другия отвори и раздели съдържанието му на две половини. Едната занесе до задната носеща стена, зад която имаше 20 000 тона нефт, а другата половина — до предната носеща стена, зад която също имаше 20 000 тона нефт. Затрупа зарядите с торбичките с пясък, също донесени от моторницата, за да постигне насоченост на експлозията. Когато се увери, че детонаторите са сложени където трябва и свързани със задействащото устройство, Крим се качи на осветената от звездите палуба.

Същата операция бе повторена в другия край на „Фрея“, а после още два пъти — в баластните резервоари откъм левия и десния борд близо до надстройката. За четирите баластни резервоари той бе употребил осем от куфарите, деветия сложи в централния баластен резервоар в средата на кораба, но не за да взриви отвор за чакащото море, а за да пречупи гръбнака.

Десетият беше занесен в машинното отделение. Сложен и зареден близо до носещата стена на склада за бои, експлозивът бе способен да разруши и двете помещения едновременно. Ако това се случеше, онези от хората в склада за бои, намиращи се зад дебелата един сантиметър стоманена стена, които оживееха след експлозията, щяха да бъдат извадени, когато морето под страхотното налягане на двайсет и четирите метра вода нахлуеше през отвора.

Беше шест и петнайсет и зората се пукваше над безмълвната палуба на „Фрея“, когато той докладва на Ендрю Дрейк.

— Зарядите са заложени и подготвени за взривяване, Андрий — каза той. — Моля се на Бога да не стане нужда да ги използваме.

— Няма да се наложи — каза Дрейк. — Но искам капитан Ларсен да се увери, че не се шегуваме. Едва след като види с очите си направеното, той ще може да разговаря достатъчно убедително с властите. Тогава те ще направят това, което искаме от тях. Нямат друга алтернатива.

Двама души от екипажа бяха изведени от склада за бои, заставени да си облекат защитни костюми, да си сложат гумени маски, свързани с кислородни бутилки, и да отворят петдесетте инспекционни люка на товарните резервоари от носа на кораба до надстройката. Когато си свършиха работата, те бяха върнати в склада за бои. Стоманената му врата бе завинтена и с двата болта, за да се отвори отново едва когато двамата затворници се озоват в безопасност в Израел.

В шест и трийсет Ендрю Дрейк, все още маскиран, се върна в дневната каюта на капитана. Седна мрачен срещу Тор Ларсен и му разказа от игла до конец какво е свършено. Норвежецът го гледаше безстрастно, следен от автомата, насочен към него откъм ъгъла на помещението.

Когато свърши, Дрейк извади едно черно пластмасово устройство и го показа на Ларсен. То беше не по-голямо от два долепени пакета цигари. На лицевата си страна имаше само едно червено копче, а от горната му страна стърчеше десетсантиметрова антена.

— Знаете ли какво е това, капитане? — попита маскираният Дрейк.

Ларсен вдигна рамене. Бе достатъчно запознат с радиотехниката, за да разбере, че това е малък транзисторен предавател.

— Това е осцилатор — каза Дрейк. — Ако натисна копчето, той ще предаде само един-единствен високочестотен звук, който ще се повиши до пищене, недоловимо от ничие ухо. Но всеки от зарядите е свързан с приемател, който ще го чуе. Едновременно с повишаването на звука ще започнат да се отместват стрелките и когато те стигнат до крайно положение, токът ще се прекъсне. Прекъсването на тока във всеки приемател ще задейства детонаторите. Знаете ли какво означава това?

Тор Ларсен се бе втренчил в маскираното лице на отсрещния край на масата. Неговият кораб, неговата любима „Фрея“ беше похитена и той нищо не можеше да направи. Екипажът му беше натикан в стоманен ковчег на сантиметри от намиращия се отвъд стоманената носеща стена експлозив, който можеше да ги избие до крак и да ги залее само за секунди с ледена морска вода.

Въображението му нарисува картината на същински ад. Ако зарядите избухнат, ще се отворят огромни дупки в четирите баластни резервоара откъм десния и откъм левия борд. Ръмжащи планини от морска вода ще нахлуят през тях и ще напълнят баластните резервоари само за няколко минути. Понеже морската вода е по-тежка от нефта, тя ще проникне в съседните товарни резервоари, изтиквайки нефта нагоре през инспекционните люкове, така че още шест резервоара ще се напълнят с вода. Това щеше да стане на носа и тук, под краката му. За минути машинното отделение ще бъде залято от десетки хиляди тонове зелена вода. Носът и кърмата ще потънат най-малко три метра, но средната част на кораба ще се издига, докато са невредими нейните баластни резервоари. „Фрея“, най-красивата норвежка богиня, ще превие гърба си в мъки и ще се пречупи на две. Двете й половини ще потънат, без да се преобърнат, право надолу и ще легнат на морското дъно, което е само на седем метра и половина под кила, с отворени инспекционни люкове. Един милион тона суров нефт ще рукне към повърхността на Северно море.

На могъщата богиня може би ще й бъде нужен цял час, за да потъне окончателно, но процесът ще бъде необратим. В тези плитки води част от мостика й може би ще продължи да се подава над морето, но тя никога не ще може да бъде издигната на повърхността. Може би ще са нужни три дена, за да изтече целият й товар, но никой аквалангист не би могъл да работи между петдесетте колони от вертикално изригващ нефт. Никой не би могъл да затвори люковете. Разливането на нефта, както и разрушаването на неговия кораб, беше непредотвратимо.

Той пак се загледа в маскираното лице, но нищо не отговори. Вътре в него се надигаше кипящ гняв, нарастващ с всяка изминала минута, но той не го издаваше.

— Какво искате? — избоботи Ларсен.

Терористът хвърли поглед към цифровия електрически часовник. Той показваше седем без петнайсет.

— Да идем в кабината на радиста — каза Дрейк. — И да си поговорим с Ротердам. По-точно казано, вие да поговорите с Ротердам.

На двайсет и шест мили по на изток изгряващото слънце караше да избледняват високите жълти пламъци, изригвани денонощно от нефтопреработвателните заводи на Европорт. През нощта от мостика на „Фрея“ можеха да се видят тези пламъци в тъмното небе над „Шеврон“, „Шел“, „Бритиш Петролиум“ и дори, далеч зад тях, студено-синкавото зарево на уличното осветление на Ротердам.

Нефтопреработвателните заводи и огромният лабиринт на Европорт, най-голямото приемателно нефтено пристанище на света, се намират на южния бряг на устието на Маас. На северния бряг е Хук ван Холанд с неговата фериботна гара и сградата на Мааската контролна служба, клекнала под своята въртяща се радарна антена.

Тук в 6,45 часа сутринта на 1 април дежурният Бернард Дийкстра се прозяваше и протягаше. След петнайсет минути той трябваше да си тръгне за вкъщи, където щеше да го чака напълно заслужена закуска. По-късно, след като се наспеше, щеше да се върне с колата си от своя дом в Гравензанде, за да види през свободното си време как новият свръхгигантски танкер минава през устието. Това щеше да е бележит ден.

Сякаш в отговор на мислите му високоговорителят пред него се съживи:

— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.

Свръхтанкерът беше на двайсети канал, обичайния канал, по който се обаждаха идващите откъм морето танкери на Мааската контролна служба по радиотелефона. Дийкстра се пресегна напред и натисна едно копче.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете.

— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Говори капитан Тор Ларсен. Къде е моторницата с моя швартови екипаж?

Дийкстра погледна към един светещ екран вляво от командния пулт.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Тръгнали са от Хук преди повече от час. Ще стигнат до вас до двайсет минути.

Това, което последва, накара Дийкстра да подскочи от стола си.

— „Фрея“ до лоцманска служба Маас. Незабавно се свържете с моторницата и им кажете да се върнат в пристанището. Не можем да ги приемем на борда. Съобщете на лоцманите от Маас да не излитат, повтарям: да не излитат. Не можем да ги приемем на борда. Имаме критична ситуация. Повтарям: имаме критична ситуация.

Дийкстра затули високоговорителя с длан и кимна на дежурния си колега да включи магнетофона. Когато лентата се завъртя, Дийкстра отмести ръката си и каза старателно:

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Разбирам, че не искате швартовият екипаж да ви приближава. Разбирам, че не искате лоцманите да излетят. Моля, потвърдете.

— Лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“. Потвърждавам. Потвърждавам.

— „Фрея“, ако обичате, съобщете подробности за вашата критична ситуация.

За десетина секунди настъпи мълчание, сякаш на мостика на „Фрея“ далеч в морето се съвещаваха. След това гласът на Ларсен отново гръмна в контролното помещение:

— Лоцманска служба Маас, „Фрея“ е. Не мога да ви изложа естеството на критичната ситуация. Но при всеки опит от страна на когото и да било да приближи „Фрея“ ще загинат хора. Моля ви, стойте далеч от нас. Не правете никакви по-нататъшни опити да се свържете с „Фрея“ по радиото или по телефона. И накрая, „Фрея“ пак ще се свърже с вас точно в девет нула нула. Осигурете присъствието на началника на ротердамското пристанище в помещението на контролната служба. Това е всичко.

Гласът замлъкна и се чу щракване. Дийкстра направи опит да се свърже с танкера два-три пъти. След това погледна колегата си.

— Какво ли, по дяволите, може да значи това?

Дежурният Скипер вдигна рамене:

— Не ми хареса тонът му — каза той. — Гласът на капитан Ларсен ми прозвуча тревожно.

— Спомена за хора, които могат да загинат. Как да загинат? — попита Дийкстра. — Бунт ли е станал? Или някого го е хванал амокът?

— По-добре ще е да направим това, за което ни помоли той — каза Скипер.

— Прав си — каза Дийкстра. — Ти се обади на началника, а аз ще се свържа с моторницата и с двамата лоцмани в Скипхол.

Моторницата, която превозваше швартовата команда, пърпореше равномерно с десет възела по гладката повърхност към „Фрея“, оставаха й още три мили път. Разгаряше се прекрасна пролетна утрин, гореща за сезона. Дори от три мили разстояние грамадата на гигантския танкер се извисяваше застрашително и десетината холандци, които щяха да помагат при неговото акостиране, но никога не бяха го виждали, си изкривиха вратовете, докато го наближаваха.

Никой нищо не си помисли, когато телефонът за връзка с брега записука до кърмчията. Той вдигна слушалката и я доближи до ухото си. С едно движение той намали оборотите на двигателя и помоли да му повторят казаното. След като я остави, той рязко зави надясно и накара моторницата да опише полукръг.

— Връщаме се — каза той на хората, които го гледаха озадачено. — Станало е нещо. Капитан Ларсен още не е готов да ви приеме.

Зад тях „Фрея“ пак се отдалечи към хоризонта, защото те се насочиха обратно към Хук.

На летище Скипхол южно от Амстердам двамата устийни лоцмани крачеха към хеликоптера на пристанищната служба, който щеше да ги прехвърли до борда на танкера. Това беше част от ежедневието им — те винаги стигаха до чакащите танкери с винтокрилата птица.

Старшият лоцман, среброкос ветеран с двайсетгодишна служба в морето, с капитанска правоспособност и петнайсет години работа като мааски лоцман, носеше своята „кафява кутия“, инструмента, който щеше да му помогне да преведе кораба дори ако под кила му има само един метър вода. Тъй като от дъното на „Фрея“ до плитчините оставаха само шест метра, а вътрешният канал беше едва с петнайсет метра по-широк от самата „Фрея“, тази заран той щеше да му потрябва.

Когато те се гмурнаха под въртящите се остриета, летецът се показа и им направи някакъв знак с пръст.

— Май е станала някаква беля — провикна се той през бръмченето на мотора. — Ще трябва да почакаме. Изключвам двигателя.

Когато двигателят замлъкна, перките започнаха да се въртят по-бавно и по-бавно.

— Какво, по дяволите, значи всичко това? — попита вторият лоцман.

Летецът вдигна рамене:

— Недейте пита мен — каза той, — току-що го научих от контролна служба Маас. Корабът още не е готов да ви приеме.

Във внушителната си вила извън Влаардинген Дирк ван Гелдер, началникът на пристанището няколко минути преди осем закусваше, когато телефонът иззвъня.

Жена му вдигна слушалката.

— Теб търсят — каза тя и тръгна към кухнята, където къкреше кафето.

Ван Гелдер стана от масата захвърли вестника на едно кресло и затътри пантофите си към коридора.

— Ван Гелдер — каза той в телефонната слушалка.

Когато чу съобщението, настръхна, челото му се сбърчи.

— Какво значи, че могат да загинат? — попита той.

Последва нов поток от думи.

— Добре — каза Ван Гелдер, — стойте там, аз ще пристигна до петнайсет минути.

Той затръшна телефона, изрита пантофите си, обу си обувките и си облече сакото. Две минути по-късно беше пред вратата на гаража си. Когато се метна в мерцедеса си и го подкара на заден ход по постланата с речни камъчета алейка, той се мъчеше да отпъди кошмара, който си представяше.

— Мили Боже, само дано не е похищение. Моля ти се, само не похищение.

След като пренесоха високочестотния радиотелефон на мостика на „Фрея“, капитан Тор Ларсен направи под дулото на автомата една разходка по собствения си кораб. Огледа с фенерче предния баластен резервоар и видя големите пакети, завързани далеч долу, под ватерлинията.

От палубата зърна моторницата с такелажната команда на три мили от танкера, поела обратно към брега.

По-навътре в морето премина малък търговски кораб, отиващ на юг, и поздрави гиганта на котва с весело изсвирване. Не му бе отговорено.

Той бе видял единичния заряд в централния баластен резервоар и останалите заряди в задните баластни резервоари близо до надстройката. Нямаше нужда да гледа склада за бои. Знаеше къде се намира и можеше да си представи колко близо до него са заложени зарядите.

В осем и половина, докато Дирк ван Гелдер крачеше през сградата на контролна служба Маас, за да чуе магнетофонния запис, Тор Ларсен бе отведен обратно в каютата си. Бе забелязал един от терористите да стърчи с вдигната яка, защото му беше студено, на носа на „Фрея“ и да оглежда хоризонта пред кораба. Друг се беше покатерил на комина на повече от трийсет метра височина и имаше обзор към цялото море наоколо. Трети беше на мостика и наблюдаваше радарните екрани. Благодарение на собственото техническо оборудване на „Фрея“ той можеше да наблюдава една окръжност с радиус четиридесет и осем мили и голяма част от морето под нея.

От останалите четирима души двама, водачът им и още един, бяха с него, другите двама сигурно се намираха някъде под палубата.

Водачът на терористите го накара да седне на собствената си маса в собствената си каюта. Той потупваше закачения на колана му осцилатор.

— Капитане, моля ви, не ме принуждавайте да натисна това червено копче. И ви моля да не си мислите, че няма да го сторя, ако някой на този кораб реши да се прави на герой или ако исканията ми не бъдат задоволени. Сега, ако обичате, прочетете това.

Той подаде на капитана три листа голямоформатна хартия с машинописен текст на английски. Ларсен го прегледа набързо.

— В девет часа ще прочетете това послание по радиотелефона на началника на пристанище Ротердам. Нищо повече и нищо по-малко. Няма да преминавате на холандски или норвежки. Никакви допълнителни въпроси. Само посланието. Ясно ли е?

Ларсен кимна мрачно. Вратата се отвори и влезе един маскиран терорист. Той идваше от камбуза. Носеше една табла с пържени яйца, масло, конфитюр и кафе, които остави на масата между тях.

— Закуската — каза водачът на терористите. Направи жест към Ларсен. — Можете да си хапнете.

Ларсен поклати глава, но си наля кафе. Не беше спал цяла нощ, а предния ден бе станал от леглото в седем часа заранта. Двайсет и шест часа без сън и кой знае още колко оттук нататък. Трябваше да бъде бодър и прецени, че черното кафе ще му помогне. Направи си сметка, че и терористът, седнал на отсрещния край на масата, не е спал също толкова дълго.

Терористът даде знак на въоръжения човек да излезе. Когато вратата се затвори, те останаха сами, но през дългата маса Ларсен не можеше да се пресегне до терориста. Пистолетът лежеше на десетина сантиметра от дясната ръка на мъжа, осцилаторът беше на колана му.

— Не смятам, че ще се наложи да злоупотребяваме с гостоприемството ви повече от трийсет часа, най-много — четирийсет — каза маскираният. — Но ако ходя с маската през цялото това време, ще се задуша. Никога досега не сте ме виждали и няма да ме видите отново, когато се разделим вдруги ден.

С лявата си ръка мъжът смъкна плетената маска от главата си. Ларсен видя срещу себе си мъж на трийсет и няколко години, с кафяви очи и кестенява коса. Той озадачи Ларсен. Човекът говореше като англичанин, държеше се като такъв. Но англичанин не би тръгнал да похищава танкер. Може би е ирландец? От ИРА? Но той спомена за приятелите си, които били затворници в Германия. Или е арабин, може би? В затворите в Германия има палестински терористи. И разговаря с другарите си на някакъв странен език. Но той не звучеше като арабски, макар да съществуват различни диалекти на арабския, а Ларсен познаваше само араби от Залива. Може би все пак са ирландци?

— Как да ви наричам? — попита той човека, за когото никога нямаше да научи, че се казва Андрий Драч или Ендрю Дрейк.

Човекът се замисли за миг, както дъвчеше.

— Можете да ме наричате „Свобода“ — каза той след малко. — Това е разпространено име в моя език. Но то е и съществително. Означава „свобода“.

— Това не е на арабски — каза Ларсен.

Човекът се усмихна за пръв път.

— Разбира се, че не е. Ние не сме араби. Ние сме украински борци за свобода и се гордеем с това.

— И смятате ли, че властите ще пуснат другарите ви от затвора? — попита Ларсен.

— Ще им се наложи — доверително му каза Дрейк. — Нямат никаква друга алтернатива. Хайде, наближава девет.

— Лоцманска служба Маас, лоцманска служба Маас, тук е „Фрея“.

Баритонът на капитан Тор Ларсен отекна в главното контролно помещение на ниската сграда на самото връхче на Хук ван Холанд. В стаята с широки прозорци, гледащи към Северно море, чиито завеси в момента бяха спуснати, за да не избледняват радарните екрани от ясното сутрешно слънце, петима мъже седяха и чакаха.

Дийкстра и Скипер още не бяха си отишли и изобщо не си помислиха за закуската. Дирк ван Гелдер стоеше зад Дийкстра, готов да вземе нещата в свои ръце, щом му се обадят от „Фрея“. На другия пулт хората от дневната смяна се бяха нагърбили с останалото движение по устието, като пропускаха корабите да влизат и излизат и ги държаха надалеч от „Фрея“, чиято светлинка на радарните екрани беше на границата на видимостта, но все още по-голяма от всички останали. Старшият офицер на службата за морска сигурност също присъстваше.

Когато се чу повикването, Дийкстра се измъкна от креслото си пред микрофона и на мястото му седна Ван Гелдер. Той грабна стеблото на настолния микрофон, прочисти си гърлото и натисна „предавателното“ копче.

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говорете, моля.

Извън стените на сградата, която приличаше на скъсена летищна контролна кула, стъпила на пясъка, и други уши слушаха. По време на предишните предавания два други кораба бяха хванали част от разговора и през изтеклите деветдесет минути корабните радиооператори бяха си почесали езиците. Сега една дузина слушаха напрегнато.

На „Фрея“ Ларсен знаеше, че може да се превключи на шестнайсети канал, да се обади в Радио Скевенинген и да помоли за връзка с контролна служба Маас, та да не бъде подслушван, но любопитните скоро щяха да го намерят и на този канал. Затова си остана на канал Двайсет.

— „Фрея“ до лоцманска служба Маас, искам да говоря лично с началника на пристанището.

— Тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Аз съм началник на пристанището.

— Тук е Тор Ларсен, капитанът на „Фрея“.

— Да, капитан Ларсен, познахме гласа ви. В какво се състои вашият проблем?

Отсреща на мостика на „Фрея“ Дрейк посочи с цевта на пистолета си написаното изявление в ръцете на Ларсен. Ларсен кимна, натисна „предавателното“ копче и зачете по телефона.

— Чета предварително подготвено изявление. Моля, не ме прекъсвайте и не ми задавайте въпроси: „В 3,00 тази сутрин «Фрея» беше завзета от въоръжени лица. Вече получих предостатъчно доказателства, за да повярвам, че тези хора не се шегуват и са готови да изпълнят заплахите си, ако исканията им не бъдат задоволени.“

В контролната кула върху пясъка някой изпъшка зад гърба на Ван Гелдер. Той затвори очи от яд. Години наред бе предупреждавал, че трябва да се вземат някакви мерки, за да се предпазят тези плаващи бомби от похитители. Не му обръщаха внимание и ето че сега това най-сетне се бе случило. Гласът от високоговорителя пак зазвуча, магнетофонната ролка се въртеше безстрастно.

— „Целият ми екипаж в момента е заключен в най-долната част на кораба, зад стоманени врати и не може да избяга. Така или иначе, засега не му е причинена никаква злина. Мен самия ме пазят с насочен автомат на собствения ми мостик.

През нощта експлозивни заряди са били разположени на стратегически места вътре в конструкцията на «Фрея». Огледах ги лично и мога да твърдя, че ако бъдат взривени, те ще пречупят «Фрея» на две, ще избият мигновено екипажа и ще изхвърлят един милион тона суров нефт на повърхността на Северно море.“

— О, Боже — каза един глас зад Ван Гелдер. Той махна нетърпеливо с ръка към обадилия се, за да го накара да млъкне.

— „Следват неотложните искания на хората, които завзеха «Фрея». Първо, цялото морско движение незабавно да бъде отклонено от площта, включена в дъгата от деветдесет градуса между «Фрея» и холандския бряг. Второ, никакъв кораб, надводен или подводен, не бива да се опитва да се доближи до «Фрея» от която и да било посока на по-малко от пет мили. Трето, никакъв самолет не бива да прелита над «Фрея» в една окръжност с радиус пет мили около нея и на височина по-малка от три хиляди метра. Това ясно ли е? Трябва да отговорите.“

— „Фрея“, тук е лоцманска служба Маас. Говори Дирк ван Гелдер. Да, това е ясно. Ще отклоня цялото надводно движение от площта, затворена в деветдесетградусовата дъга между „Фрея“ и холандския бряг и откъм морето на пет морски мили от „Фрея“ във всички останали посоки. Ще предупредя въздушните диспечери на летище Скипхол да прекратят всяко движение в площ с радиус пет мили около „Фрея“ и на височина под три хиляди метра. Край.

Настъпи пауза, а след това пак се чу гласът на Ларсен.

— Уведомен съм, че при всеки опит за нарушаване на тези заповеди ще последва незабавна санкция без допълнителни преговори. Или „Фрея“ незабавно ще изхвърли двайсет хиляди тона нефт, или един от моряците ми ще бъде… екзекутиран. Разбрахте ли това? Трябва да отговорите.

Дирк ван Гелдер погледна подчинените си.

— Исусе Христе, отклонете корабоплаването от тази площ, бързо! Свържете се със Скипхол и им кажете. Никакви пътнически полети, никакви частни самолети, никакви фотографски снимки от въздуха, нищо. Хайде, размърдайте се.

В микрофона той каза:

— Разбрано, капитан Ларсен. Има ли още нещо?

— Да — каза изнемощелият глас. — Няма да има по-нататъшна радиовръзка с „Фрея“ чак до дванайсет нула нула. Дотогава „Фрея“ няма да ви се обажда. Бих искал да разговарям пряко и лично с министър-председателя на Холандия и със западногерманския посланик. И двамата трябва да са там. Това е всичко.

Микрофонът замлъкна. На мостика на „Фрея“ Дрейк взе слушалката от ръката на Ларсен и я отметна настрана. След това подкани норвежеца да се върне в дневната си каюта. Когато седнаха в двата края на двуметровата маса, пуловерът му се надигна. Ларсен видя закачения на колана му смъртоносен осцилатор.

— Какво ще правим сега? — попита Ларсен.

— Ще чакаме — каза Дрейк. — Докато цяла Европа се побърка окончателно.

— Да знаете, че те ще ви убият — каза Ларсен. — Качили сте се на борда, но никога няма да слезете от него. Могат да направят, каквото им кажете, но след като го направят, ще ви причакват.

— Знам — каза Дрейк. — Но ще ви кажа, че не се замислям много за смъртта. Ще се бия за живота си, но ще умра, и ще убивам, преди да видя как убиват моето начинание.

— Толкова ли държите онези двама души в Германия да бъдат освободени?

— Да, толкова. Не мога на ви обясня защо, но дори ако се опитам, няма да ме разберете. От много години моята страна, моите сънародници са окупирани, изтезавани, хвърляни в затворите, избивани. И никой пет пари не дава за това. Сега аз заплашвам да убия един-единствен човек или да ударя Западна Европа по джоба и ще видите какво ще направят те. Това ще се възприеме като нещастие. Но за мен истинско нещастие е робството на моята страна.

— Каква всъщност е мечтата ви? — попита Ларсен.

— Свободна Украйна — простичко каза Дрейк. — Но това не може да се постигне, ако милиони хора не въстанат.

— В Съветския съюз?! — каза Ларсен. — Това е невъзможно. Това никога няма да стане.

— Ще стане — възрази му Дрейк. — Ще стане. Щом можа да стане в Източна Германия, в Унгария, в Чехословакия. Но преди това трябва да се разруши заблудата на тези милиони, че те никога не ще победят, че завоевателите им са непобедими. Стане ли това, шлюзовете ще се вдигнат.

— Никой никога няма да повярва в това — каза Ларсен.

— Не на Запад, така е. Но има едно странно нещо. Тук на Запад хората ще кажат, че криво си правя сметката. Но в Кремъл знаят, че съм прав.

— И за това… народно въстание сте готов да умрете, така ли? — попита Ларсен.

— Ако потрябва. Това е моята мечта. Обичам тази страна, този народ повече от себе си. Това е предимството ми. В радиус от сто мили около нас няма нито един човек, който обича нещо повече от живота си.

Един ден по-рано Тор Ларсен може би щеше да се съгласи с фанатика. Но в този едър, малко муден норвежец бе станало нещо, което го изненада. За пръв път през живота си той мразеше някого толкова, че беше готов да го убие. Един вътрешен глас му каза: „Не ме е грижа за вашата украинска мечта, господин Свобода. Вие няма да унищожите моя екипаж и кораба ми.“

Във Феликстоу на съфъкското крайбрежие един офицер от бреговата охрана се отдалечи от своя приемател и вдигна телефона.

— Дайте ми Министерството на околната среда в Лондон — каза той на телефонистката.

— Божичко, тия холандци здравата са загазили — каза помощникът му, който също бе чул разговора между „Фрея“ и контролна служба Маас.

— Не само холандците — каза старшият от бреговата охрана. — Погледни картата.

На стената имаше карта на цялата южна част на Северно море и на северния край на Ламанша. На нея се виждаше, че крайбрежието на Съфък е точно срещу устието на Маас. На нея офицерът от бреговата охрана бе отбелязал с маркер местоположението на „Фрея“. Тя се намираше точно по средата между двете крайбрежия.

— Ако корабът бъде хвърлен във въздуха, нашият бряг също ще бъде залян от две педи нефт, като се почне от Хъл и се стигне до Саутхемптън.

Само след няколко минути той вече разговаряше с един служител в Лондон, с един от хората от отдела в министерството, който се занимаваше специално със случаите на разливане на нефт. Това, което му каза, стана причина една чаша чай в Лондон да изстине напълно.

Дирк ван Гелдер можа да хване министър-председателя в резиденцията му, тъкмо когато той се канеше да потегли за службата си. Настойчивостта на началника на пристанището убеди младия помощник от канцеларията на Министерския съвет да подаде телефона на министър-председателя.

— Ян Грайлинг — каза той в слушалката. Колкото повече слушаше Ван Гелдер, толкова повече се издължаваше лицето му.

— Какви са тези хора? — попита той.

— Не знаем — каза Ван Гелдер. — Капитан Ларсен четеше предварително написано изявление. Беше му забранено да се отклонява от него и да му се задават въпроси.

— Щом върху него е бил упражнен натиск, може би не е имал друга възможност, освен да потвърди разполагането на експлозивите. Може би това е блъф — каза Грайлинг.

— Не смятам, че е така, господине — каза Ван Гелдер. — Ще ми позволите ли да ви донеса лентата със записа?

— Да, веднага с вашата кола — каза министър-председателят. — Направо в Министерския съвет.

Той остави слушалката и тръгна към лимузината си, мозъкът му работеше трескаво. Ако заплахата се окаже реална, тази ясна пролетна утрин е донесла най-тежката криза, откакто той възглавява кабинета. Щом колата се отдели от бордюра, следвана от неизбежния полицейски автомобил, той се отпусна назад и се опита да обмисли най-неотложните действия, които трябваше да предприеме. Едно незабавно заседание на Министерския съвет, разбира се. Журналистите няма да се бавят. Сигурно много уши са чули разговорите между кораба и брега, някой все ще съобщи на пресата до обед.

Трябваше да информира сума чужди правителства чрез техните посолства. И да утвърди спешното създаване на комитет по преодоляване на кризата, съставен от специалисти. За щастие, познаваше голям брой такива специалисти от времето, когато преди няколко години бяха завзети Южните Молукски острови. Когато колата наближи сградата на Министерския съвет, той си погледна часовника. Беше девет и половина.

Терминът „комитет по преодоляване на кризата“ вече бе хрумнал, макар и още да не бе изречен, в Лондон. Сър Рупърт Мосбанк, постоянен заместник-министър на околната среда, разговаряше по телефона с главния секретар на кабинета сър Джулиън Фланъри.

— Още е много рано, разбира се — каза сър Рупърт. — Не знаем кои са те, колко са, сериозни ли са заплахите им и има ли изобщо някаква бомба на борда. Но ако наистина в морето се излее такова количество нефт, това ще е много мръсен номер, разбира се.

Сър Джулиън се позамисли, гледайки през прозорците на кабинета си на първия етаж към Уайтхол.

— Много добре направихте, че ми се обадихте толкова бързо, Рупърт — каза той. — Мисля, че ще постъпя правилно, ако незабавно уведомя министър-председателката. Междувременно, само като предпазна мярка бихте ли помолили двама-трима от най-добрите си мозъци да нахвърлят заедно докладна записка за евентуалните последици, ако корабът бъде взривен? Става дума за скоростта на изтичането, за площта от океана, която ще се залее, за приливите и отливите, за теченията, за площта по нашата брегова линия, която може да бъде засегната. Нещо по тези въпроси. Сигурен съм, че тя ще поиска такава.

— Вече я държа в ръцете си, стари приятелю.

— Добре — каза сър Джулиън, — прекрасно. Колкото може по-бързо. Подозирам, че тя ще иска да научи тези данни. Абсолютно сигурен съм, че ще попита за тях. Винаги го прави.

Беше сътрудничил на трима министър-председатели, но сегашната беше значително по-твърда и по-решителна от останалите. От няколко години се повтаряше шегата, че управляващата партия се състои от баби от двата пола, но за щастие се ръководи от истински мъж. Той се казва г-жа Джоан Карпентър. На главния секретар на кабинета бе казано, че ще бъде приет след няколко минути и той прекоси в слънчевата утрин затревената площ до № 10 угрижен, но без да бърза.

Когато влезе в личния кабинет на министър-председателката, стопанката му седеше на бюрото, където се намираше от осем часа. На масичката отстрани се виждаше сервиз за кафе от костен порцелан, а на пода — три отворени червени куфарчета за книжа. Сър Джулиън изпита възхищение: тази жена се справяше с книжата като резачка за документи и до 10 часа сутринта беше приключила с тях, все едно дали ги бе утвърдила, или отхвърлила, дали бе написала по диагонал, че иска допълнителна информация, или задала писмено няколко въпроса по същество.

— Добро утро, госпожо.

— Добро утро, сър Джулиън, какъв хубав ден.

— Наистина е хубав, госпожо. Но за съжаление ни носи и главоболия.

В отговор на подканващия й жест той седна на един стол и й обрисува положението в Северно море до толкова, доколкото беше в състояние. Тя бе разтревожена, попиваше всяка негова дума.

— Този кораб „Фрея“ наистина може да причини екологична катастрофа — каза тя.

— Така е, макар че не знаем доколко е осъществимо потопяването на такъв гигантски кораб с експлозиви, каквито се използват за каменарски нужди. Не вярвам нападателите да разполагат с други. Разбира се, има хора, които са в състояние да преценят това.

— В случай че заплахата се окаже реална — каза министър-председателката, — е редно да сформираме комитет по преодоляване на кризата, който ще каже какво трябва да предприемем. Ако ли пък не, ще получим възможността да проведем едно учение в условия, близки до реалните.

Сър Джулиън повдигна едната си вежда. Мисълта че може да бъде подпален задникът на една дузина министерски отдели с учебна цел, не беше му минавала през ум. Тя му се стори забавна.

В продължение на половин час министър-председателката и главният секретар на кабинета нахвърляха областите, в които щяха да се нуждаят от професионална експертиза, ако искаха да бъдат точно информирани за последиците от отвличане на един голям танкер в Северно море.

Що се отнася до самия супертанкер, той беше застрахован в „Лойд“, следователно там разполагаха с неговите чертежи. В корабния отдел на „Бритиш Петролиум“ би трябвало да имат специалист, който е в състояние да прегледа тези чертежи и да се произнесе относно осъществимостта на изтичането на нефта.

Съгласиха се, че по въпроса за контрола над разливането ще трябва да се обърнат към най-добрия специалист на лабораторията Уорън спрингс в Стевенидж, близо до Лондон, която се издържаше съвместно от министерствата на търговията и промишлеността и на земеделието, риболова и хранителната индустрия.

От Министерството на отбраната трябваше да поискат един офицер от инженерните войски, специалист по експлозивите, за да прецени тази страна на нещата, а в самото Министерство на околната среда имаше хора, способни да определят размерите на екологичната катастрофа в Северно море. Тринити хауз, главната служба, отговаряща за корабоплаването по британското крайбрежие, щеше да бъде помолена за сведения относно приливите и теченията. Отношенията и връзките с чуждите правителства щяха да паднат върху външно министерство, което щеше да изпрати свой наблюдател. До към десет и половина списъкът беше готов. Сър Джулиън се накани да си тръгва.

— Смятате ли, че холандското правителство ще се справи с проблема? — попита министър-председателката.

— Още е твърде рано, за да се прецени, госпожо. Засега терористите искат да изложат исканията си лично пред господин Грайлинг днес по обед, тоест след деветдесет минути. Не се съмнявам, че Хага ще се чувствува способна да реши въпроса. Но ако исканията се окажат неизпълними или корабът се взриви по някаква причина, тогава ние като крайбрежна страна ще бъдем засегнати. При всички случаи, тъй като в Европа имаме най-голям опит в ликвидирането на последиците от разливане на нефт, вероятно нашите съюзници отвъд Северно море ще потърсят помощта ни.

— Тогава колкото по-рано бъдем готови, толкова по-добре ще е — каза министър-председателката. — И още нещо, сър Джулиън. Може би няма да се стигне дотам, но ако исканията се окажат неприемливи, трябва да се обмисли като вариант щурмуването на кораба, за да се спаси екипажът и да се обезвредят зарядите.

За пръв път сър Джулиън се почувствува притеснен. Изкарал целия си живот в държавната администрация, откакто бе завършил с пълно отличие факултета в Оксфорд, той вярваше в словото, написано или произнесено, и беше в състояние да реши почти всички проблеми, стига да разполагаше с достатъчно време. Но насилието го отвращаваше.

— О, да, госпожо, но дотам ще се стигне само в краен случай. Това май се наричаше „твърди действия“.

— Израелците щурмуваха пътническия самолет в Ентебе — замислено каза министър-председателката. — Холандците щурмуваха влака край Асен — когато не им бе останала никаква друга алтернатива. Подозирам, че и сега ще им се наложи да го сторят.

— Да, госпожо, не е изключено.

— В състояние ли са холандските морски пехотинци да изпълнят подобна задача?

Сър Джулиън започна ла подбира думите си много внимателно. Беше си представил как морските пехотинци трополят с дебелите си подметки из целия Уайтхол. Най-добре щеше да е, ако тези хора си играят своите смъртоносни игри в срещуположния край на страната.

— Ако се стигне до щурмуване на кораб в морето — каза той, — смятам, че десант от хеликоптери е неосъществим. Те ще бъдат забелязани от палубните наблюдатели и, разбира се, от корабния радар. Аналогично и приближаването на надводен кораб ще бъде открито. Това не е самолет на бетонна писта, нито спрял влак, госпожо. Това е кораб на двайсет и пет мили от брега.

Той се надяваше, че с тези думи ще сложи край на разговора.

— А какво ще кажете за изпращането на въоръжени аквалангисти или леководолази? — попита тя.

Сър Джулиън затвори очи. Ами да, въоръжени леководолази. Според него политиците четяха повече романчета, отколкото би било полезно за тях.

— Въоръжени леководолази ли, госпожо министър-председател? — попита той.

Сините очи от другата страна на масата не го изпущаха.

— Смятам — каза тя с ясен глас, — че в тази област сме едни от първите в Европа.

— Вярвам, че е така, госпожо.

— И кои са тези подводни специалисти?

— Специалната военноморска служба, госпожо министър-председател.

— В Уайтхол кой контактува с нашите специални сили? — попита тя.

— Има един полковник от Кралския военноморски флот — предаде се той, — казва се Холмс.

Той усещаше, че работата отива на зле. Веднъж вече бяха използвали наземно базирани части, съответстващи на Специалната военноморска служба, или СВС, когато оказваха помощ на германците в Могадишу и при обсадата на иранското посолство на Балкомб стрийт. Харолд Уилсън много държеше да научава всички подробности за смъртоносните игри, които тези мъжаги си играеха със своите противници. Сега май пак щеше да започне едно фантастично романче в джеймс-бондовски стил.

— Помолете полковник Холмс да се включи в комитета по преодоляване на кризата само като консултант, разбира се.

— Естествено, госпожо.

— И свикайте ЮНИКОРН. Надявам се заседанието да започне по обед, когато станат известни исканията на терористите.

На триста мили отвъд Северно море от сутринта кипеше бурна дейност.

От канцеларията си в морската столица Хага министър-председателят Ян Грайлинг и неговите подчинени сформираха комитет, подобен на този, за който бе споменала госпожа Карпентър в Лондон. Първата му задача щеше да бъде определянето на последиците от една евентуална човешка или екологична трагедия в резултат от взривяването на кораб като „Фрея“ и на вариантите, пред които е изправено холандското правителство.

За да се осигури тази информация, бяха повикани специалисти горе-долу от същите области заради техните знания: по корабоплаването, разливането на нефт, приливите и теченията, метеорологията и дори военни.

След като връчи магнетофонния запис със съобщението от „Фрея“ от девет часа, Дирк ван Гелдер потегли обратно за контролна служба Маас. Ян Грайлинг му бе наредил да седи на високочестотния телефон за в случай, че от „Фрея“ пак се обадят преди пладне.

Именно той вдигна слушалката в 10,30, когато се обади Хари Венерстрьом. Току-що привършилият закуската си в апартамента на най-горния етаж на ротердамския „Хилтън“ стар корабен магнат още не знаеше за нещастието, сполетяло неговия танкер. Естествено никой не беше се сетил да му се обади.

Венерстрьом се обаждаше, за да попита как върви придвижването на „Фрея“, която по това време вече би трябвало да е във Външния канал и да напредва бавно и предпазливо към Вътрешния канал, на няколко мили от Еврошамандура № 1, от където да поеме курс осемдесет и два градуса и половина. Той се канеше да потегли от Ротердам със своя керван от големци, за да види как „Фрея“ ще се зададе около обед едновременно с върховата точка на прилива.

Ван Гелдер му се извини, загдето не го е потърсил в „Хилтън“, и старателно му обясни какво се бе случило в 7,30 и 9,00 часа. На хилтънския край на линията настъпи тишина. Вероятно Венерстрьом си даваше сметка, че отвъд западния хоризонт са пленени един кораб на стойност 170 000 000 долара и нефт на стойност 140 000 000 долара. Но най-накрая той каза:

— Там имам трийсет моряка, господин Ван Гелдер. И още отсега искам да ви кажа, че ако се случи нещо на когото и да било от тях, защото исканията на терористите не са задоволени, ще държа отговорни холандските власти.

— Г-н Венерстрьом — каза ван Гелдер, който на времето също бе командвал кораб, — правим всичко каквото можем. Искането на терористите да се осигури чисто пространство около „Фрея“ е изпълнено буквално. Най-важните им искания още не са декларирани. Министър-председателят се завърна в канцеларията си в Хага, за да предприеме каквото може, и ще се върне тук по обед за следващото съобщение от „Фрея“.

Хари Венерстрьом остави слушалката настрана и се загледа през панорамните прозорци на дневната в небето на запад, отвъд което корабът на неговите мечти стоеше на котва в открито море с въоръжени терористи на борда.

— Отложете кервана за контролна служба Маас — каза той внезапно на една от секретарките си. — Отложете закуската с шампанско. Отложете вечерния прием. Отложете пресконференцията. Аз заминавам.

— За къде, господин Венерстрьом? — попита го смаяното момиче.

— За контролна служба Маас. Сам. Обадете се колата да ме чака пред гаража.

С тези думи възрастният човек излезе от апартамента и тръгна към асансьора.

Морето около „Фрея“ беше опразнено. В тясно сътрудничество с британските си колеги във Фламбъроу хед и Феликсстоу, дежурните от холандския контрол на корабоплаването отклоняваха корабите от „Фрея“, като най-близкият беше на повече от пет мили западно от нея.

Източно от похитения кораб движението бе спряно или обърнато обратно, като влизането и излизането във и от Европорт и Ротердам бе преустановено. На ядосаните морски капитани, чиито гласове заляха контролна служба Маас с искания за обяснения, просто им бе казано, че е възникнала извънредна ситуация и те трябва да избягват на всяка цена морската площ, чиито координати са им били прочетени.

Невъзможно беше да се държи пресата в неведение. Група от неколцина именити журналисти от технически и морски списания, както и специални кореспонденти на най-големите ежедневници от съседните страни вече бяха пристигнали в Ротердам за приема, уреден по случай триумфалното пристигане на „Фрея“ днес следобед. Към 11 часа преди обед тяхното любопитство нарасна отчасти поради отлагането на екскурзията до Хук, по време на която те щяха да наблюдават как „Фрея“ се показва на хоризонта във Вътрешния канал, и отчасти поради съобщенията, получени в техните редакции от многобройни радиолюбители, обичащи да подслушват разговорите между корабите в морето.

Малко след единайсет започнаха да звънят телефоните в апартамента на техния домакин Хари Венерстрьом, но него го нямаше, а секретарките му не знаеха нищо. Други звъняха в контролна служба Маас, откъдето ги препращаха към Хага. В холандската столица телефонистките ги свързваха с личния подсекретар на министър-председателя, който по нареждане на господин Грайлинг се отърваваше от тях както можеше.

Липсата на информация много заинтригува журналистическото тяло, затова всеки съобщи на главния си редактор, че на „Фрея“ й се е случило нещо сериозно. Главните редактори изпратиха още репортери, които от сутринта се струпаха пред сградата на контролна служба Маас на Хук, където не ги допускаха да минават отвъд тежката желязна верига. Други се събраха в Хага да досаждат на различни министерства, но повечето бяха в канцеларията на министър-председателя.

Главният редактор на „Де Телеграаф“ получи от един радиолюбител информация, че на борда на „Фрея“ има терористи и че те ще съобщят исканията си по обед. Той веднага нареди един радиомонитор да бъде настроен на двайсети канал и свързан с магнетофон, за да бъде хванато цялото съобщение.

Ян Грайлинг лично телефонира на западногерманския посланик Конрад Фос и му разказа доверително какво се е случило. Фос незабавно се обади в Бон и след трийсет минути отговори на холандския министър-председател, че естествено ще го придружи до Хук за дванайсет часа както са поискали терористите. Федералното правителство на Германия, увери той холандеца ще направи всичко, което е по силите му, за да помогне.

Холандският външен министър има любезността да уведоми посланиците на всички страни, свързани по някакъв начин с инцидента: Швеция, под чийто флаг плаваше „Фрея“ и чиито моряци имаше на борда; Норвегия, Финландия и Дания, които също имаха моряци на борда; САЩ, защото четирима от моряците бяха скандинавоамериканци с американски паспорти и двойно гражданство; Англия като крайбрежна страна, заинтересована и поради това, че „Лойд“ бе застраховал и кораба, и товара; Белгия, Франция и Западна Германия, и трите като крайбрежни страни.

В девет европейски страни зазвъняха телефоните между министерства и отдели, от телефонни будки и редакции, в осигурителни дружества, корабни агенции и частни домове. За хората от правителството, банковото дело, корабоплаването, застрахователното дело, въоръжените сили и печата перспективата за един спокоен уикенд през тази петъчна сутрин се отдалечи в гладкото синьо море, където под горещото пролетно слънце една 1 000 000-тонна бомба наречена „Фрея“, лежеше безмълвна и неподвижна.

Хари Венерстрьом бе изминал половината път от Ротердам за Хук, когато му хрумна една идея. Лимузината му минаваше извън Скиедам по магистралата за Влаардинген, когато той се сети, че личният му реактивен самолет е на Скиедамското общинско летище. Вдигна телефона и потърси главната си секретарка. Тя още се опитваше да се отърве от журналистите, които не преставаха да се обаждат в апартамента му в „Хилтън“. Когато можа да се свърже с нея едва след третия опит, й нареди да предаде на неговия пилот цяла поредица от заповеди.

— И още нещо — каза той. — Искам името и служебния телефонен номер на шефа на полицията в Алесунд. Да, Алесунд в Норвегия. Щом ги научите, свържете се с него и му кажете да стои, където е, и да чака моето обаждане.

Разузнавателният отдел на „Лойд“ бе информиран малко след десет часа. Един английски търговски кораб се канел да влезе в устието на Маас на път за Ротердам тъкмо когато от „Фрея“ се обаждаха на контролна служба Маас. Радистът чул целия разговор, записал го дословно със стенографски знаци и го показал на капитана си. Само след няколко минути той го диктувал на корабния си агент в Ротердам, който го предал в главната кантора в Лондон. Кантората се свързала с Колчестър, Есекс и повторила новината на „Лойд“. Един от председателите на двайсет и петте отделни осигурителни фирми бил намерен и уведомен. Консорциумът, който бе събрал 170 000 000-та застраховка на кораба, трябваше да е голям. Същото важеше и за групата фирми, покрила застрахователната сума за единия милион тона нефт за Клинт Блейк в Тексас. Но независимо от размерите на „Фрея“ и на товара й най-големи бяха застраховките „Живот“ на екипажа и „Щети“ в случай на разливане на нефта. Ако „Фрея“ бъдеше взривена, те щяха да глътнат най-много пари.

Малко преди пладне председателят на „Лойд“ в кантората си високо над Сити надраска няколко цифри в бележника си.

— Става дума за един милиард долара загуби, ако се случи най-лошото — каза той на личния си помощник. — Кои, по дяволите, са тези хора?

Водачът на тези хора седеше в епицентъра на развихрящата се буря срещу брадатия норвежки капитан в дневната му каюта под дясното крило на мостика на „Фрея“. Завесите бяха дръпнати и слънцето напичаше. През прозорците се разкриваше панорамен изглед към безлюдната предна палуба, която се отдалечаваше на четвърт миля чак до острия нос.

Една миниатюрна прегърбена фигурка седеше близо до носа и гледаше трепкащото море. От двете страни на кораба синята вода беше гладка и спокойна, само лекият зефир набръчкваше повърхността й. От сутринта насам този бриз бе издухал невидимите облаци от отровен инертен газ, които излетяха от резервоарите, когато бяха отворени инспекционните люкове. Сега беше безопасно да се ходи по палубата, в противен случай човекът на носа нямаше да е там.

Температурата в каютата беше стабилна, климатичната инсталация намали централното отопление, когато слънцето започна да напича през двойните прозорци.

Тор Ларсен седеше там, където бе седял цяла сутрин, в единия край на голямата маса, срещу Ендрю Дрейк на другия.

След разговора им между двете обаждания по радиотелефона, в 9,00 и 10,00, те предимно бяха мълчали. Напрежението от очакването бе започнало да си казва думата. Всеки от тях знаеше, че отвъд морето и в двете посоки се извършват трескави приготовления: първо, за да се установи точно какво се е случило на борда на „Фрея“ нощес, и, второ, да се прецени дали може да се направи нещо по въпроса.

Ларсен знаеше, че никой нищо няма да предприеме до обедното предаване на исканията. В този смисъл екзалтираният млад мъж, който седеше насреща му, не беше глупав. Той бе предпочел да накара властите да си блъскат главата. С това, че принуди Ларсен да говори от негово име, ги бе лишил от всякаква нишка, с помощта на която да стигнат до самоличността или произхода му. Дори подбудите му бяха неизвестни извън каютата, в която седяха. И властите ще искат да научат нещо повече, да анализират магнетофонните записи на радиопредаванията, да установят говорните особености и националните корени на говорещия, преди да пристъпят към действие. Човекът, който се беше нарекъл Свобода, им отказваше тази информация и по този начин подкопаваше самоувереността на хората, които бе предизвикал да му се противопоставят.

Освен това бе предоставил на пресата предостатъчно време да научи за станалото, но не и условията му. Беше им позволил да пресмятат размера на катастрофата, ако „Фрея“ бъде взривена, така че тяхната възбуда, желанието им да оказват натиск на властите щяха да станат достатъчно големи, още преди той да е казал исканията си. Когато исканията бъдат съобщени, те ще изглеждат много умерени в сравнение с алтернативата, така че пресата ще започне да притиска властите, още преди те да са имали възможност да преценят исканията.

Ларсен, който знаеше какви ще са исканията, не виждаше как властите могат да ги отхвърлят. Алтернативата беше твърде страшна за всички. Ако Свобода просто бе отвлякъл някой политик, както хората на Баадер-Майнхов отвлякоха Ханс-Мартин Шлайер или Червените бригади — Алдо Моро, можеше да му бъде отказано освобождаването на неговите приятели. Но той бе предпочел да съсипе пет крайбрежия, едно море, трийсет души и един милиард долара в пари.

— Защо тези двама души са толкова важни за вас? — ненадейно попита Ларсен.

По-младият мъж го изгледа.

— Те са добри момчета — каза той.

— Не — каза Ларсен. — Спомням си, през януари четох, че те били двама евреи от Лвов, на които не им било разрешено да емигрират, затова отвлекли един руски пътнически самолет и го принудили да кацне в Западен Берлин. По какъв начин това ще доведе до вашето народно въстание?

— Нямайте грижа за това — отвърна му похитителят. — Стана дванайсет без пет. Да се връщаме на мостика.

На мостика нищо не се беше променило, освен че там имаше още един терорист, сгушен и заспал в ъгъла, стиснал автомата си здраво. Той беше маскиран също като оня, който дежуреше на радара и на монитора на хидролокатора. Свобода каза нещо на езика, за който Ларсен вече знаеше, че е украински. Човекът разтърси глава и му отговори на същия език. По заповед на Свобода маскираният насочи автомата си към Ларсен.

Свобода се движеше пред екраните и ги четеше. Около „Фрея“ имаше пръстен от безлюдно море с радиус поне пет мили на запад, на юг и на север. На изток морето беше чисто чак до холандския бряг. Той се измъкна през вратата към крилото на мостика, навири глава и се провикна нагоре. Ларсен чу, че човекът от комина му се обади в отговор.

Свобода се върна на мостика.

— Елате — каза той на капитана. — Вашите събеседници ви чакат. При най-малкия опит да ме измамите ще застрелям някой от вашите моряци, както ви обещах.

Ларсен взе слушалката на радиотелефона и я превключи на предаване.

— Контролна служба Маас, контролна служба Маас, тук е „Фрея“.

Макар че той не можеше да знае това, над петдесет различни служби чуха обаждането му. Петте главни разузнавания подслушваха, хванали двайсети канал от етера със съвършените си апаратури. Думите му бяха чути и препредадени незабавно на американската Агенция за национална сигурност, на британското, френското, германското и съветското разузнавания, както и на сходните служби в Холандия, Белгия и Швеция. Слушаха го корабни радисти, радиолюбители и журналисти.

От Хук ван Холанд се върна един глас:

— „Фрея“, тук е контролна служба Маас. Говорете, моля.

Тор Ларсен зачете от своя лист хартия:

— Тук е капитан Тор Ларсен. Искам да говоря лично с министър-председателя на Нидерландия.

Един нов глас, говорещ на английски, се чу от Хук:

— Капитан Ларсен, тук е Ян Грайлинг. Аз съм министър-председателят на Кралство Нидерландия. Добре ли сте?

На „Фрея“ Свобода затисна с длан микрофончето на телефона.

— Никакви въпроси — каза той на Ларсен. — Само попитайте там ли е посланикът на Западна Германия и го накарайте да си каже името.

— Моля, не ми задавайте въпроси, господин министър-председателю. Забранено ми е да отговарям на тях. С вас ли е западногерманският посланик?

В контролна служба Маас микрофонът бе предаден на Конрад Фос.

— Тук е посланикът на Федерална република Германия — рече той. — Казвам се Конрад Фос.

На мостика на „Фрея“ Свобода кимна на Ларсен:

— Така е — каза той, — продължавайте с четенето.

Седмината мъже, събрани около командния пулт на контролна служба Маас слушаха безмълвно. Един министър-председател, един посланик, един психиатър, един радиоинженер за в случай, че нещо се повреди, Ван Гелдер от пристанищната управа и дежурният. Цялото останало корабоплаване беше прехвърлено на друг канал. Два магнетофона се въртяха безшумно. Звукът беше засилен, гласът на Тор Ларсен отекваше в стаята.

— Повтарям това, което ви казах в девет часа тази заран. „Фрея“ е в ръцете на партизани. Разположени са заряди, които ще я пречупят на две, ако бъдат възпламенени. Зарядите могат да бъдат взривени с натискането на едно копче. Повтарям, с натискането на едно копче. Не бива да се правят никакви опити за приближаване на кораба, за спускане на десант върху него или за атакуването му по какъвто и да било друг начин. В такъв случай детонаторният бутон ще бъде натиснат незабавно. Имам всички основания да вярвам, че хората, за които става дума, ще предпочетат да загинат, отколкото да се предадат.

Продължавам: ако бъде направен и най-малък опит за приближаване, било с кораб или с лек самолет, един от моряците ми ще бъде застрелян или ще бъдат изпомпани в морето двайсет хиляди тона нефт, или и двете.

Следват исканията на партизаните: „Затворените заради техните убеждения Давид Лазарев и Лев Мишкин, намиращи се понастоящем в затвора Тегел в Западен Берлин, трябва да бъдат освободени. Те трябва да бъдат прехвърлени със западногермански пътнически реактивен самолет от Западен Берлин в Израел. Предварително министър-председателят на Израел трябва да даде официална гаранция, че те няма да бъдат нито репатрирани в Съветския съюз, нито върнати в Западна Германия, нито хвърлени в израелски затвор.

Тяхното освобождаване трябва да стане утре заран. Израелската гаранция за безопасността и свободата им трябва да бъде дадена днес до полунощ. Неизпълнението на това искане ще стовари цялата отговорност за последиците върху Западна Германия и Израел. Това е всичко. Няма да има нови контакти, докато исканията не бъдат приети.“

Радиотелефонът щракна и замлъкна. В сградата на контролната служба настана тишина. Ян Грайлинг погледна Конрад Фос. Западногерманският посланик вдигна рамене:

— Трябва спешно да се свържа с Бон — каза той.

— Мога да ви кажа, че капитан Ларсен е притеснен — каза психиатърът.

— Много ви благодаря — каза Грайлинг. — И аз съм притеснен. Господа, това, което чухме току-що, ще бъде разгласено най-много до един час. Предлагам да се завърнем в службите си. Аз ще подготвя декларация за новините в един часа. Господин посланик, страхувам се, че натискът сега ще започне да се измества към Бон.

— Това е вярно — каза Фос. — Аз трябва да се прибера в посолството си час по-скоро.

— Тогава придружете ме до Хага — каза Грайлинг. — Аз имам полицейски ескорт, а освен това ще можем да си поговорим в колата.

Помощниците им взеха двата магнетофонни записа и групата потегли за Хага, на петнайсет минути нагоре по брега. Когато те си излязоха, Дирк ван Гелдер се качи на плоския покрив, където Хари Венерстрьом се канеше да проведе закуската с разрешение на Гелдер, а гостите щяха да се взират към морето, за да зърнат гиганта, сърбайки шампанско и похапвайки си сандвичи със сьомга.

„Сега може би той никога няма да пристигне“, помисли си Ван Гелдер, загледан в синята вода. Той също имаше капитанска правоспособност и беше капитан от холандския търговски флот, докато не му предложиха служба на брега с обещание за спокоен живот с жена му и децата му. Като моряк той си мислеше за екипажа на „Фрея“, заключен ниско под повърхността на морето и очакващ безпомощно да бъде спасен или избит. Но тъкмо защото беше само моряк, нямаше да води преговорите. Това вече беше извън неговия обсег. Нещата ще бъдат поети от обиграни хора, боравещи с политически, а не с човешки категории.

Помисли си за едрия норвежки шкипер, с когото никога не беше се срещал, но чиято снимка бе виждал, изправен в момента пред побъркани хора с автомати и динамит, и се питаше как ли би постъпил, ако това се беше случило на него. Той бе предупреждавал, че някой ден това може да се случи, че танкерите са прекалено беззащитни и извънредно опасни. Но парите говореха с по-ясен глас. По-убедителен беше аргументът, че ще трябват допълнителни средства за монтирането на необходимите устройства, за да заприличат танкерите на банките и погребите за боеприпаси, каквито всъщност донякъде бяха. Никой не го чуваше и нямаше да го чуе. Хората са загрижени за пътническите самолети, защото те могат да паднат върху жилищни сгради, но не и за танкерите, които са извън погледа им. Затова политиците не настояваха, а корабопритежателите не се съгласяваха. Сега един супертанкер може да бъде откраднат като детска порцеланова касичка, един капитан и двайсет и девет души екипаж рискуват да бъдат издавени във въртоп от вода и нефт.

Той загаси цигарата си с ток, разтри я в бетона на покрива и пак погледна към празния хоризонт.

— Копелета — каза той, — мръсни копелета. Защо не ме послушахте?!