Дяволската алтернатива

14.От полунощ до 8,00 часа

Западногерманският кабинет се събра на подновеното заседание в канцлерството в 1 часа след полунощ и когато министрите чуха от Дитрих Буш молбата на Вашингтон, реакциите им варираха между гнева и непреклонността.

— Защо, по дяволите, не иска да ни каже причината? — попита министърът на отбраната. — Не ни ли вярва?

— Твърди, че съществувала причина от огромно значение, но не можел да я довери дори на горещата линия — отговори му канцлерът Буш. — Това ни предоставя възможността или да му повярваме, или да го наречем лъжец. В момента не мога да направя второто.

— Той дава ли си сметка, че разполага с текстовете на всички разговори между „Фрея“ и контролна служба Маас. Както всички знаем, те са заплашили или да убият още един моряк, или да излеят двайсет хиляди тона нефт, или да направят и едното, и другото.

— Добре, нека в такъв случай той поеме отговорността — предложи министърът на вътрешните работи. — Откъде накъде нас ще изкарват виновни, ако това се случи?

— Изобщо не смятам, че ние трябва да поемаме отговорността — отговори му Буш, — но това не е отговор на въпроса. Ще удовлетворим ли молбата на президента Матюс, или няма да я удовлетворим?

За известно време настъпи тишина. Прекъсна я министърът на външните работи:

— Колко време иска?

— Колкото може повече — каза канцлерът. — Той, изглежда, има някакъв план за намиране на изход от положението, на трета алтернатива. Но какъв е този план, коя е тази алтернатива, знае само той. Той и неколцина души, на които очевидно е поверил тайната — добави Буш с известно огорчение. — Но в момента ние не сме между тях.

— Според мен това е доста голяма злоупотреба с приятелските ни отношения — каза външният министър, — но смятам, че е редно да му дадем тази отсрочка, като в същото време намекнем, поне неофициално, че това се прави по негово настояване, а не е наша приумица.

— Може би е намислил да щурмува „Фрея“? — предположи министърът на отбраната.

— Нашите хора казват, че това е извънредно рисковано — отвърна му министърът на вътрешните работи. — Щурмът предполага поне две мили да се изминат под вода, след това щурмовата група ще трябва да се покатери по отвесната хлъзгава стомана от морската повърхност до палубата да проникне в надстройката, без да я забележат от комина и да познаят точно в коя каюта се намира водачът на терористите. Ако, както предполагаме, този човек държи ултракъсовълнов детонаторен механизъм, той трябва да бъде застрелян, преди да е натиснал копчето.

— Във всички случаи днес до разсъмване това не може да бъде осъществено — каза министърът на отбраната. — Трябва да се стъмни, което означава, че е необходимо да се изчака най-малко до десет часа вечерта, тоест двайсет и един часа оттук нататък.

В три без петнайсет германският кабинет най-сетне се споразумя да удовлетвори молбата на президента Матюс: да обяви една неопределена отсрочка на освобождаването на Мишкин и Лазарев, запазвайки си правото непрекъснато да следи реакциите и да промени това решение, ако в Западна Европа бъде сметнато, че е невъзможно по-нататъшното задържане на двамата.

Същевременно правителственият говорител бе помолен да сподели с двама доверени журналисти, че само силният натиск на Вашингтон е причината за това обръщане кръгом.

Във Вашингтон беше 23 часа, а в Европа — 4,00 часа, когато президентът Матюс научи новините от Бон. Той изпрати сърдечна благодарност на канцлера Буш и попита Дейвид Лорънс:

— Има ли някакъв отговор от Ерусалим?

— Никакъв — каза Лорънс. — Знаем само, че на нашия посланик там е обещана лична среща с Бениамин Голен.

Когато израелският министър-председател повторно бе обезпокоен през съботната нощ, търпението му беше на изчерпване. Той прие посланика на САЩ по домашен халат и се държа с него подчертано студено. В Европа беше 3,00 часа, но в Израел — 5,00 часа, и съботната зора вече галеше хълмовете на Юдея.

Той изслуша предадената му от посланика лична молба на президента Матюс, без да реагира. Лично него го притесняваше самоличността на терористите на борда на „Фрея“. От младежките му години, когато той се сражаваше тук, на родна земя, никой не бе се опитвал да предприеме терористична акция, за да освободи евреин от затвора. Тогава се наложи да бъдат освободени осъдени еврейски партизани от британския затвор в Ейкър и той взе участие в акцията. Но бяха изминали трийсет и пет години и ситуацията беше съвсем различна. Сега тъкмо Израел осъждаше тероризма, вземането на заложници, шантажирането на правителствата. И все пак…

И все пак стотици хиляди негови сънародници в душата си щяха да симпатизират на онези двама, които бяха решили да избегнат терора на КГБ по единствения достъпен за тях начин. Тези гласоподаватели никога не биха ги осъдили като убийци. Що се отнася до маскираните хора на „Фрея“, не беше изключено и те да са евреи, евентуално (опазил Господ) от Израел. Предната вечер той се надяваше, че инцидентът ще бъде ликвидиран до събота сутринта, че затворниците от Берлин ще пристигнат в Израел, а терористите от „Фрея“ ще бъдат избити или заловени. Дори и да станеше гаф, той щеше да се потули.

Сега научаваше, че няма да има освобождаване. Американското искане беше невъзможно. Когато изслуша посланика, той завъртя глава.

— Моля ви да съобщите на моя добър приятел Уилям Матюс, че искреното ми желание е тази ужасяваща история да завърши без нови човешки жертви — отговори той. — Но в случая с Мишкин и Лазарев становището ми е следното: ако дам от името на правителството и народа на Израел и по настояване на западногерманското правителство официално, публично обещание да не ги хвърлям в затвора тук, нито да ги върна в Берлин, аз ще трябва да спазя това обещание. Съжалявам, но не мога да постъпя, както ме молите, сиреч да ги върна в затвора в Германия, щом „Фрея“ бъде освободена.

Излишно беше да обяснява нещо, което американският посланик вече знаеше: Голен се притесняваше не толкова от накърняването на националното му достойнство, колкото от невъзможността в случая да се оправдае с това, че изтръгнатото с принуда обещание може и да не бъде изпълнено. Никой израелски министър-председател не ще посмее да се възпротиви на международното обещание да бъдат освободени Мишкин и Лазарев, тъй като ще си навлече гнева на Националната религиозна партия, на екстремистите от Гуш Емуним, на Лигата за защита на евреите и на стоте хиляди израелски гласоподаватели, пристигнали от СССР през последните десет години.

— Е, струваше си, да опитаме — каза президентът Матюс един час по-късно, когато телеграмата пристигна във Вашингтон.

— Да смятаме, че тази трета възможност вече не съществува — обади се Дейвид Лорънс — дори ако Максим Рудин би я възприел, в което се съмнявам.

До полунощ оставаше един час. Светеха прозорците на пет министерства, пръснати из столицата, както и на Овалния кабинет и на още доста стаи в Белия дом, където мъже и жени седяха на телефоните и телепринтерите и чакаха новини от Европа. Четиримата мъже в Овалния кабинет се разбраха, че ще чакат реакцията от „Фрея“.

Лекарите твърдят, че сутринта е времето на най-големия спад в психическата дейност, времето на изнемощялост, бавни реакции и тежка депресия. Вече цяло денонощие седяха един срещу друг и се гледаха двамата мъже в капитанската каюта на „Фрея“. И единият, и другият не бяха спали през тази нощ, както и предната. Бяха им се насъбрали по четирийсет и осем часа без почивка. И двамата бяха изпити, със зачервени очи.

В епицентъра на вихрушката, която бе завъртяла министерски съвети и държавни глави, която бе станала причина за безброй съвещания, аудиенции, консултации и заговори, заради която през цялата нощ светеха прозорците на правителствените сгради в три континента от Ерусалим до Вашингтон, Тор Ларсен играеше своята игра. Той противопоставяше способността си да стои буден на ината на фанатика отсреща със съзнанието, че ако загуби, ще проиграе екипажа и кораба си.

Ларсен знаеше, че човекът, който му се беше представил под името Свобода, по-млад и изгарян от вътрешен огън, с нерви, изопнати от комбинацията от силно кафе и напрежението на комара, който бе подхванал срещу цял свят, би могъл да заповяда да вържат норвежкия капитан, докато той си подремне. Затова брадатият моряк седеше срещу насоченото към него дуло и ръчкаше самолюбието на похитителя си с надеждата, че той ще се хване на въдицата и не ще поиска да се признае за победен от безсънието.

Именно Ларсен час по час му предлагаше силно черно кафе, питие, което той обикновено консумираше с мляко и захар два или три пъти дневно. Именно той говореше, без да млъкне, ядосваше украинеца с предположения за неговия провал, а после даваше заден ход, когато усещаше, че става опасно сприхав. Дългогодишната капитанска служба бе научила брадатия гигант да остава буден и бдителен по време на нощните вахти, когато офицерите му клюмаха, а моряците дремеха.

Така той играеше самотната си игра без оръжия и муниции, без телепринтери или камери за нощно снимане, без подкрепа и без другари. Цялата свръхмодерна техника, с която японците бяха натъпкали новия му мостик, в момента не струваше за него повече от шепа ръждясали гвоздеи. Ако ядоса човека отсреща повече, отколкото трябва, той можеше да си изпусне нервите и да го застреля. Ако се отчаеше, можеше да нареди да застрелят още един моряк. Ако усетеше, че му се додрямва, можеше да накара някой терорист да го смени, докато поспи, и това щеше да провали плана на Ларсен.

Ларсен продължаваше да смята, че Мишкин и Лазарев може да бъдат освободени тая заран. След благополучното им пристигане в Тел Авив терористите ще започнат да се подготвят за напускане на „Фрея“. Но дали ще го сторят? Дали ще могат? Бойните кораби наоколо ще ги оставят ли да се измъкнат толкова лесно? Дори ако се отдалечи от „Фрея“, ако корабите на НАТО го атакуват, Свобода може да натисне копчето и да взриви „Фрея“.

Но имаше и още нещо. Този човек с черни дрехи беше убил един човек от екипажа му. Тор Ларсен не искаше да го изпусне, той искаше да го убие. Затова говори през цялата нощ на човека отсреща, лишавайки и себе си, и него от сън.

Уайтхол също не спеше. Комитетът по преодоляване на кризата започна да заседава в три сутринта и за един час всички докладваха какво са свършили.

Из Южна Англия боботеха огромни камиони-цистерни, реквизирани от „Шел“, „Бритиш Петролиум“ и още десетина фирми, и се товареха с емулгаторен концентрат в хемпширския склад. Шофьори със зачервени от безсъние очи се взираха в нощта и бързаха празни към Хемпшир и пълни към Лоуестофт, превозвайки стотици тонове концентрат към съфолкското пристанище. Към четири сутринта складът се опразни. Десетте хиляди тона държавен резерв бяха прехвърлени на източното крайбрежие.

Докарани бяха и надуваеми баражни звена, които трябваше да спират движението на разления нефт към бреговете, докато химикалите не си свършат работата. На фабриката за емулгатор бе поръчано да работи с пълен капацитет до второ нареждане.

В 3,30 часа от Вашингтон дойде новината, че кабинетът в Бон се е съгласил да задържи Мишкин и Лазарев за известно време.

— Знае ли Матюс какво върши? — попита някой.

Сър Джулиън не трепна.

— Редно е да предположим, че знае — бавно каза той. — Редно е освен това да предположим, че е възможно да се стигне до изливане на нефт от „Фрея“. Усилията ни през тази нощ не бяха напразни. Най-малкото вече сме почти готови.

— Но редно е да предположим и че щом това бъде официално обявено — обади се един служител от външно министерство, — Франция, Белгия и Холандия ще ни помолят за помощ в борбата с всяко разливане на нефт, което може да бъде извършено.

— Тогава ще сме в състояние да направим това, което е по силите ни — каза сър Джулиън. — А какво стана с разпръскващите самолети и противопожарните шлепове?

Докладът в ЮНИКОРН отразяваше какво става в морето. От устието на Хъмбър шлеповете се бяха насочили на юг към лоуестофтското крайбрежие, докато откъм Темза и дори от отдалечената военноморска база в Лий шлеповете, способни да поливат с течности морската повърхност, също бързаха за сборния пункт край съфолкския бряг.

Но не само товари се движеха през тази нощ около южното крайбрежие. Откъм извисяващите се като крепостни кули канари на Бийчи Хед „Кътлъс“, „Симитар“ и „Сейбър“, носещи опакованата, сложна и смъртоносна техника на най-подготвения екип от бойни леководолази на този свят, насочиха носовете си на североизток, за да ги откарат над Съсекс и Кент, където крайцерът „Арджил“ стоеше на котва в Северно море.

Бумтежът на двигателите им отекваше от варовиковите зъбери на южното крайбрежие и хората с по-лек сън в Ийстбоурн чуха бръмчене откъм морето.

Дванайсетимата морски пехотинци от Специалната военноморска служба, подпрени на леера, гледаха изящните си канута и сандъците с леководолазни апарати, оръжия и специални експлозиви, с техния инвентар. Те бяха стоварени на палубата.

— Надявам се — извика младият капитан трети ранг, който командваше „Кътлъс“, на застаналия до него морски пехотинец, — че тия бомбички няма да избухнат.

— Няма — успокои го капитанът от морската пехота. — Докато не стане време да ги използваме.

В една стая до заседателната зала под Министерския съвет техният старши началник се взираше в снимките на „Фрея“, направени и по светло, и по тъмно. Той сравняваше конфигурацията, която се виждаше на снимките, с получените от „Лойд“ планове и с модела на наетия от „Бритиш Петролиум“ супертанкер „Принцеса“.

— Господа — каза полковник Холмс на събраните в залата хора — мисля, че е време да обсъдим един от най-неприятните варианти, с който може би ще се сблъскаме.

— А, да — каза сър Джулиън с неудоволствие, — твърдите действия.

— Ако — продължи Холмс — президентът Матюс продължи да възразява срещу освобождаването на Мишкин и Лазарев, а западногерманското правителство продължи да задоволява неговото искане, може би ще се стигне до момент, когато терористите ще преценят, че са загубили играта, че техният шантаж няма да даде резултат. В този момент те могат да решат, че не искат да се признаят за победени, и да взривят „Фрея“. Лично аз смятам, че това няма да стане, преди да се мръкне, което ни дава около шестнайсет часа време.

— Защо не, преди да се мръкне? — попита сър Джулиън.

— Защото, сър, макар те до един да са кандидат-самоубийци, можем да допуснем, че ще се опитат да избягат в суматохата. Та ако направят опит да се спасят, те могат да напуснат кораба и да използват детонаторното устройство, когато се отдалечат достатъчно от него.

— И какво с вашето предложение, полковник?

— Те са две. Първо, тяхната моторница. Тя все още е вързана за главния трап. Щом се стъмни, един леководолаз ще се приближи до тази моторница и ще прикрепи към нея взривно устройство със закъснител. Ако „Фрея“ избухне, в радиус от половин миля около нея нищо няма да оцелее. Затова предлагам заряд, който се взривява с механизъм, задействан от водното налягане. Щом моторницата започне да се отдалечава от борда на кораба, движението й ще накара водата да влезе в една тръба под кила. Тази вода ще задейства спусъка и шейсет секунди по-късно моторницата ще хвръкне във въздуха, преди терористите да са достигнали безопасната зона на половин миля от „Фрея“ и следователно преди да са задействали своя детонатор.

Около масата се чуха възгласи на облекчение.

— А няма ли взривяването на тяхната моторница да предизвика детонация на зарядите на „Фрея“? — попита някой.

— Не. Ако те имат дистанционен детонатор, той трябва да се задейства с помощта на електроника. Зарядът ще направи моторницата с терористите на парченца. Никой няма да остане жив.

— Но ако детонаторът потъне, дали водното налягане няма да натисне бутона? — попита един от учените.

— Не. Попадне ли във водата, дистанционният детонатор ще стане безопасен. Той не ще може да изпрати радиовълни до зарядите в резервоарите на кораба.

— Прекрасно — каза сър Джулиън. — А не може ли този план да бъде осъществен, преди да се стъмни?

— Не, не може — отговори му Холмс. — Леководолазите оставят след себе си диря от мехури. При бурно време те може да не бъдат забелязани, но при спокойно море ще бъдат твърде очебийни. Някой от наблюдателите може да забележи мехурите. И ще стане тъкмо онова, което искаме да избегнем.

— В такъв случай ще изчакаме да се стъмни — каза сър Джулиън.

— Но смятам, че взривяването на тяхната моторница не бива да е единственият номер, който ще им скроим. Ако, а това е напълно възможно, водачът на терористите реши да загине заедно с „Фрея“, той може да не напусне кораба със съучастниците си. Затова съм убеден, че трябва да щурмуваме кораба, да извършим нощна атака и да го спипаме, преди да е използвал устройството си.

Главният секретар въздъхна.

— Разбирам. Без съмнение имате план и за това, нали?

— Лично аз нямам. Но ще ви помоля да изслушате майор Саймън Фалън, командира на Специалната военноморска служба.

Това беше материализация на кошмарите на сър Джулиън Фланъри. Майорът от морската пехота надали беше по-висок от метър и седемдесет, но изглеждаше горе-долу толкова широк в раменете и очевидно спадаше към онази категория хора, които говорят за насичането на себеподобните си със същата лекота, с която лейди Фланъри говори за кълцането на зеленчуците за нейните прочути провансалски салати.

Досега миролюбивият главен секретар на три пъти бе имал случай де се среща със служители от Специалната военновъздушна служба, но за първи път виждаше командира на по-малката специализирана единица, на Специалната военноморска служба. Каза си, че тези хора са от един дол дренки.

Специалната военноморска служба първоначално бе сформирана за конвенционални бойни действия и бе предназначена за атакуване на брегови обекти откъм морето. Затова хората й се набираха измежду морските пехотинци. Основно изискване към тях беше да са изключително силни физически и да са специалисти в плуването, гребането, гмуркането, катеренето, извършването на дълги преходи и воденето на ръкопашен бой.

След това се наложи те да овладеят скоковете с парашут, боравенето с експлозиви, взривното дело и безбройните начини за прерязване на гръклян с нож, тел или просто с голи ръце. В тази област, както и в умението да живеят автономно в открита местност дълго време, без да издават с нищо присъствието си, те бяха равностойни на братовчедите от Специалната военновъздушна служба.

Различаваха се от тях само по опитността си в боравенето с подводна екипировка. С леководолазни костюми и кислородни апарати те можеха да преплуват внушителни разстояния, да залагат експлозиви или да хвърлят леководолазната си екипировка, да се държат вертикално във водата без да вдигат вълни, и да се измъкват от морето, отрупани с цял арсенал от специални оръжия.

Някои от оръжията им бяха съвсем традиционни: нож и тел. Но откакто тероризмът се развихри в края на шейсетте години, те получиха нови играчки, които ги зарадваха. Всеки от тях беше отличен стрелец и имаше на разположение изключително точната, ръчно изработена пушка „Финландия“, норвежко производство. Тя минаваше за най-добрата пушка на света, а освен това на нея можеше да се монтира и обикновено се монтираше оптически прицел, дълъг колкото базука, абсолютно ефикасен заглушител и огнеприкривач.

За разбиване на врати за половин секунда те също като момчетата от Специалната военновъздушна служба обичаха да използват големокалибрена ловна пушка със скъсена цев, изстрелваща големи заряди. Те никога не се целеха в ключалката защото от другата страна на вратата можеше да има още резета. Двама души едновременно стреляха по двете панти, после ритваха вратата и откриваха огън със снабдените със заглушители автомати „Инграм“.

В арсенала на поделението на Специалната военновъздушна служба, която помагаше на германците в Могадишу, бяха влезли и техните гранати тип „Блясък-трясък-писък“, усъвършенстван вариант на „зашеметяващите“ гранати. Те не само зашеметяваха, а и парализираха. Хвърлени в затворено помещение, където се намират и терористи, и заложници, само половин секунда след щракването на ударника те упражняваха тройно въздействие. Ярката светлина заслепяваше всеки, който гледаше в тази посока, поне за трийсет секунди, трясъкът пробиваше тъпанчетата на ушите, причинявайки внезапна болка и определена загуба на концентрация, а писъкът беше звук, който влизаше в средното ухо и водеше по десетсекундна парализа на всички мускули.

И терористите, и заложниците оставаха без тъпанчета, — но те могат да зараснат. Мъртвите заложници не възкръсват.

Докато трае паралитичното действие, избавителите пускат откоси от куршуми на височина десет сантиметра над главите на хората, докато техни колеги се втурват към заложниците и ги притискат към пода. В този момент започва стрелбата на месо.

Точното разположение на заложника и терориста в затворено помещение може да се определи с допиране на електронен стетоскоп до външната страна на вратата. Не е необходимо някой в стаята да говори. Дори дишането може да бъде чуто и локализирано с голяма точност. Избавителите си служат със система от знаци, която не им позволява да допускат погрешни тълкувания.

Майор Фалън сложи макета на „Принцеса“ на заседателната маса, сигурен, че всички присъстващи са насочили погледи към него.

— Предлагам — каза той — да помолим крайцера „Арджил“ да застане успоредно на „Фрея“, за да може още преди да се стъмни, патрулните катери, превозващи моите хора и екипировката им, да се скрият зад „Арджил“, където наблюдателят от комина на „Фрея“ да не може да ги види дори с бинокъл. Това ще ни позволи да се подготвим незабелязано още следобед. Понеже могат да се появят наети от журналисти самолети, моля небето да бъде чисто, а нито един от шлеповете, които ще разпръскват емулгатора, не бива да преминава границата на видимостта, за да не се разбере какво вършим.

Никой не му възрази. Сър Джулиън на два пъти си записа нещо в бележника.

— Аз ще се приближа до „Фрея“ с четири двуместни канута и ще се спра на три мили от нея, в мрака преди да е изгряла луната. Радарите на танкера няма да засекат канутата. Те са твърде малки и почти не се подават над водата. Изработени са от дърво и гумиран брезент, които радарът трудно може да долови. Гребците ще бъдат облечени с гума и кожа, бельото им ще е вълнено, всички закопчалки са от пластмаса. Радарите на „Фрея“ няма да регистрират нищо.

На задните седалки ще бъдат леководолазите. Кислородните им бутилки са изработени от метал, но от три мили разстояние няма да се възприемат като нещо по-голямо от нефтено петно на повърхността и не ще предизвикат тревога на мостика на „Фрея“. На разстояние три мили гмурците ще направят засечка по компаса към кърмата на „Фрея“, която ще се вижда, защото е осветена, и ще скочат във водата. Те имат на китките си луминисцентни компаси и ще се ориентират с тяхна помощ.

— Защо да не минат откъм носа? — попита полковникът от авиацията. — Там ще е по-тъмно.

— Отчасти, защото евентуално ще им се наложи да премахнат наблюдателя, който стои на бака, а той може би поддържа радиотелефонна връзка с мостика — каза Фалън. — Отчасти, защото разходката по палубата ще трае много дълго, а на мостика има управляем прожектор. Отчасти защото надстройката, ако я гледа човек отпред, представлява стоманена стена, висока пет етажа. Бихме могли да се изкатерим по нея, но каютите имат прозорци и някой отвътре би могъл да ни забележи.

Четиримата гмурци, единият от които ще съм аз, ще се срещнат под кърмата на „Фрея“. Там ни очаква едно леко изкачване от няколко метра. Наистина на комина, на трийсет метра височина, има човек. Но когато се намираш на трийсет метра височина, по си склонен да гледаш надалеч, а не право под себе си. За да го подпомогнем в тази насока, искам „Арджил“ да започне да святка с прожектора си към някой съседен кораб и да изиграе едно представление за наблюдателя от комина. Преди да се качим на палубата, ще се отървем от плавниците, маските, кислородните апарати и баластните колани. Ще бъдем гологлави, боси, само по неопреновите си костюми. Оръжието се ще носим на широки колани на кръста.

— Как ще се изкачите на борда на „Фрея“, след като мъкнете по себе си осемнайсет килограма железария и сте изплували три мили? — попита един от министерските чиновници.

Фалън се усмихна.

— При тренировки на нефтените сонди в Северно море сме изкачвали петдесет и триметрова вертикална стоманена стена за четири минути.

Той прецени, че е излишно да обяснява каква физическа подготовка се изисква за такова постижение, нито пък каква екипировка го прави възможно. Специалистите отдавна бяха измайсторили за Специалната военноморска служба няколко великолепни устройства за катерене. Едно от тях беше магнитна захващачка. Тя приличаше на чиния, облечена в гума, за да може да се допира до метал, без да вдига шум. Самата чиния беше от стомана и можеше да се магнетизира извънредно силно. Магнитното поле се създаваше или премахваше с един превключвател, монтиран на ръкохватката от задната страна на чинията. Електрозахранването се осигуряваше от малки, на надеждни никел-кадмиеви акумулатори, монтирани в чинията за катерене.

Гмуркачите бяха тренирани да се подават от водата и да допират първата чиния, а след това да включват тока. Магнитът залепваше чинията за стоманената повърхност. След това те се издърпваха нагоре и залепваха втората чиния. Едва след като се убедят, че е сигурно закрепена, те прекъсваха тока в първия диск, преместваха го по-нагоре и пак го залепваха. Така, увиснали на ръцете си, те се катереха, докато телата и екипировката им ги теглеха надолу.

Ръцете и раменете на командосите трябваше да са не по-малко силни от магнитите, защото понякога се налагаше да се катерят по повърхности, надвиснали над главите им под ъгъл четирийсет и пет градуса.

— Първият човек тръгва със специалните захващачки — каза Фалън, — при което тегли след себе си въже. Ако е спокойно на задната палуба, той ще завърже въжето и останалите трима могат да се озоват на палубата за десет секунди. Тук, в основата на комина, този турбинен корпус ще хвърля сянка под светлината, идваща от лампата над входа на надстройката откъм първа палуба. Ще се спотаим в тази сянка. Ще бъдем с черни неопренови костюми, с черни длани, ходила и лица.

Първият голям риск ще бъде прекосяването на осветената ивица между сянката на турбинния корпус и надстройката с нейните каюти.

— И как смятате да постъпите? — попита вицеадмиралът, въодушевен от това преминаване от технологията към времето на Нелсън.

— Няма да я прекосяваме, сър — каза Фалън. — Ще се намираме под срещуположната спрямо „Арджил“ страна на коминната конструкция. Надявам се, че наблюдателят на върха на комина ще гледа към „Арджил“, надалеч от нас. В сянката ще се придвижим покрай стената на турбинния корпус, ще завием ето тук покрай надстройката и ще стигнем до прозореца на склада за мръсно бельо. Ще изрежем безшумно плоското стъкло с миниатюрна горелка, захранвана от малка газова бутилка, и ще влезем вътре през прозореца. Шансът вратата на подобен склад да се окаже заключена е минимален. Никой не краде мръсно бельо, така че тия врати нямат ключалки. След това ще притичаме по коридорчето до стълбището, което свързва първа палуба с втора, трета, четвърта и с мостика.

— Къде очаквате да намерите водача на терористите? — попита сър Джулиън Фланъри. — Човека с детонатора.

— Докато се изкачваме по стълбището, ще преслушваме всяка врата за човешки гласове и ще унищожаваме намиращите си в каютите с автомати със заглушители. Двама влизат в каютата, двама остават да ги пазят отвън. Така из целия път до горе. С всеки срещнат по стълбището ще постъпваме по същия начин. Така ще стигнем до четвърта палуба незабелязани. Тук трябва да поемем добре пресметнат риск. Единият вариант е капитанската каюта. С това ще се нагърби един. Отваря вратата, влиза вътре и стреля, без да задава въпроси. Друг ще направи същото с каютата на главния механик от другата страна на кораба. Той ще действува аналогично. Останалите двама ще се качат на мостика: единият с гранати, другият с „Инграм“. Площта на този мостик с твърде голяма, за да се избират цели. Просто ще трябва да ги обсипем с куршуми и да поразим всеки в това помещение, докато е парализиран от гранатата.

— Какво ще стане, ако между тях се окаже капитан Ларсен — попита един министерски служител.

Фалън огледа присъстващите.

— Съжалявам, но няма начин за идентифициране на целите — каза той.

— Представете си, че водачът няма да е в никоя от двете каюти. Представете си, че човекът с детонатора е някъде другаде. Че е излязъл да се поразходи и да подиша чист въздух. Или е в банята. Или е заспал в друга каюта.

Майор Фалън вдигна рамене.

— Експлозия — каза той, — страхотна експлозия.

— Долу са заключени двайсет и девет души от екипажа — възрази му един учен. — Можете ли да ги освободите? Или поне да ги изведете на палубата, където ще имат шанса да се спасят с плуване?

— Не, сър. Обмислил съм всички варианти за проникване в склада за бои, ако те наистина се намират в склада за бои. Опитът да стигнем до тях през палубната надстройка ще ни развали играта. Болтовете ще скърцат силно, отварянето на стоманената врата ще залее палубата със светлина. Ако тръгнем от главната надстройка през машинното отделение и се опитаме да ги освободим, силите ми ще се раздробят. Нещо повече, машинното отделение е огромно, с височина три етажа и сводест таван. Достатъчно е там да има само един човек, поддържащ връзка с водача, ако не го обезвредим навреме, всичко ще бъде загубено. Смятам, че откриването на човека с детонатора е най-големият ни шанс.

— Ако той взриви танкера заедно с вашите хора на борда, надявам се, че ще можете да стигнете с плуване до „Арджил“ — каза друг министерски служител.

Когато майор Фалън го погледна, по опърленото му от слънцето лице беше изписан от гняв.

— Господине, ако корабът бъде взривен, всеки плувец, който се намира на по-малко от сто и осемдесет метра от него, ще бъде засмукан от водовъртежа, образуван от потъването му.

— Съжалявам, майор Фалън — намеси се главният секретар, — сигурен съм, че моят колега просто е загрижен за вашата безопасност. Сега въпросът се свежда до следното: шансът ви да улучите човека, който държи детонатора, се изразява в едно доста проблематично число. Ако не сполучите да попречите на този човек да възпламени зарядите, ще се стигне до същото нещастие, което искаме да избегнем…

— Моите уважения, сър Джулиън — прекъсна го полковник Холмс, — но ако през днешния ден терористите заплашват, че ще взривят „Фрея“ през нощта, а канцлерът Буш не отстъпи по въпроса за освобождаването на Мишкин и Лазарев, неизбежно ще ни се наложи да прибегнем до предложения от майор Фалън вариант. Няма да имаме друг избор.

Присъстващите закимаха одобрително. Сър Джулиън се предаде.

— Много добре. Министерството на отбраната нека нареди на „Арджил“ да застане успоредно на „Фрея“, за да осигури заслон за патрулните катери на майор Фалън, когато те пристигнат. Министерството на околната среда да съобщи на контрольорите на въздушния трафик, че трябва да установяват и отклоняват всички самолети, опитващи се да доближат „Арджил“ на каквато и да е височина. Различните отговорни ведомства да инструктират шлеповете и всички други кораби да не наближават „Арджил“, за да не бъдат издадени на някого приготовленията на майор Фалън. А какво ще предприемете вие, майор Фалън?

Командирът на морските командоси погледна часовника си. Беше пет и петнайсет.

— Военноморските сили ще ми осигурят един хеликоптер, който ще ме прехвърли на задната палуба на „Арджил“ — каза той. — Ще бъда там, тъкмо когато хората ми и екипировката пристигнат по море, ако тръгна още сега…

— Тогава на добър час и успех, младежо.

Събралите се станаха прави, докато леко смутеният майор събираше макета на кораба, чертежите и снимките и излизаше заедно с полковник Холмс, за да тръгне право за хеликоптерното летище на брега на Темза.

Капналият от умора сър Джулиън Фланъри излезе от задимената заседателна зала. В хладната ранна утрин на новия пролетен ден той отиваше да докладва на министър-председателката.

В 6,00 часа в Бон бе разпространена кратка декларация, която гласеше, че след преценка на всички обстоятелства германското федерално правителство е стигнало до извода, че не е редно да се поддава на изнудване и поради това отменя предишното си решение за освобождаването на Мишкин и Лазарев в 8,00 часа.

Вместо това, пишеше по-нататък в декларацията, федералното правителство ще направи всичко, което е по силите му, за да влезе в преговори с похитителите на „Фрея“, целейки да постигне освобождаване на кораба и екипажа му на базата на алтернативни предложения.

Европейските съюзници на Западна Германия бяха уведомени за тази декларация само един час преди обнародването й. Всички министър-председатели без изключение си зададоха един и същи въпрос:

— Какво ли, по дяволите, си е наумил Бон?

Изключение направи Лондон, който вече знаеше. Но неофициално всяко правителство бе уведомено, че тази промяна на германското становище се дължи на натиска, който американците са упражнили през нощта върху Бон, както и че Бон се е съгласил само да отложи това освобождаване, надявайки се на нови, и то благоприятни, промени в развоя на нещата.

След като прочете декларацията, говорителят на бонското правителство проведе две кратки и много дискретни работни закуски с влиятелни германски журналисти, по време на които на всеки от вестникарите бе намекнато със заобикалки, че промяната на решението се дължи единствено на бруталния натиск на Вашингтон.

В сутрешните новини на радиостанциите бе съобщено за най-новата декларация на Бон, когато слушателите бяха разгърнали вестниците, които доверително ги информираха, че двамата въздушни пирати са били освободени тази сутрин. Издателите на вестници не бяха очаровани и бомбардираха правителствената пресканцелария с искания за обяснения. Получените отговори не ги задоволиха. Неделните вестници, чието отпечатване бе започнало късно вечерта в събота, запретнаха ръкави да подготвят бомбени сутрешни издания.

До „Фрея“ новината стигна чрез „Би Би Си уърлд сървис“, на чиято вълна бе настроил приемника си Дрейк, в емисията от 6,30. Също като мнозина други заинтересовани в Европа украинците изслушаха новините мълком, а след това избухнаха:

— Какво, по дяволите, си мислят тия?

— Станала е засечка — категорично каза Тор Ларсен. — Те са променили становището си. Май нищо няма да излезе от вашето начинание.

В отговор Дрейк се наведе напред в другия край на масата, насочи автомата си право в лицето на норвежеца и извика:

— Не се радвайте. Тези хора си играят глупави игри не с приятелите ми в Берлин. Нито с мен. Играят си с вашия свръхмодерен кораб и с екипажа му. Недейте забравя това.

Той мисли напрегнато в продължение на няколко минути, след това повика по капитанската радиоуредба един от хората от мостика. Човекът, който влезе в каютата, още беше маскиран и заговори с началника си на украински, но в тона и на двамата се долавяше загриженост. Дрейк го остави да пази капитан Ларсен и излезе за петнайсетина минути. Когато се върна, подкани с груб жест капитана да го последва на мостика.

Обаждането им прозвуча в контролна служба Маас в седем без една минута. Двайсети канал продължаваше да е резервиран само за „Фрея“ и дежурният оператор очакваше да се случи нещо, защото също беше чул новините от Бон. Когато „Фрея“ се обади, той вече беше включил магнетофоните.

Гласът на Ларсен звучеше отпаднало, но той прочете декларацията на похитителите си с лишен от каквито и на било емоции тон: „В отговор на глупавото решение на правителството в Бон да отмени съгласието си да освободи Лев Мишкин и Давид Лазарев в осем нула нула тая заран хората, които владеят в момента «Фрея», заявяват следното: в случай, че Мишкин и Лазарев не бъдат освободени и не излетят със самолет за Тел Авив до днес по обед, «Фрея» точно в дванайсет часа по пладне ще излее двайсет хиляди тона нефт в Северно море. Всеки опит за предотвратяване на това или за намеса при извършването му, както и всеки опит от страна на кораби или самолети да навлязат в забранената зона около «Фрея» ще доведе до незабавно унищожаване на кораба, на екипажа и товара му.“

Предаването завърши и каналът заглъхна. Близо сто подслушващи поста чуха съобщението и то влезе като една от най-важните новини в сутрешните радиопредавания в цяла Европа само след петнайсет минути.

В ранните утринни часове Овалният кабинет на президента Матюс бе заприличал на военен съвет.

И четиримата мъже в него бяха свалили саката си и разхлабили вратовръзките си. Час по час влизаха и излизаха помощниците на президентските съветници и донасяха ту на един, ту на друг съобщения от комуникационния център. Съответните комуникационни центрове на Ленгли и на Държавния департамент бяха скачени с Белия дом. Беше седем и петнайсет европейско време, но едва два и петнайсет сутринта, когато новините за ултиматума на Дрейк бяха донесени в кабинета и връчени на Робърт Бенсън. Той подаде листа на президента, без да му каже нито дума.

— Смятам, че беше редно да очакваме това — изпъшка президентът, — но не ми е кой знае колко приятно да го науча.

— Мислите ли, че ще го направи, който и да е този човек? — попита държавният секретар Дейвид Лорънс.

— Досега е изпълнявал всичките си закани, дявол да го вземе — отговори му Станислав Поклевски.

— Предполагам, че Мишкин и Лазарев се охраняват както трябва в затвора Тегел — каза Лорънс.

— Те вече не са в Тегел — отговори му Бенсън. — Били са прехвърлени малко преди полунощ по берлинско време в Моабит. Той е по-модерен и по-сигурен.

— Откъде знаете, Боб? — попита Поклевски.

— Поставил съм Тегел и Моабит под наблюдение още от обедното предаване от „Фрея“ — каза Бенсън.

Лорънс, дипломат от старата школа, се ядоса.

— Някаква нова политика ли е шпионирането на съюзниците ни? — троснато попита той.

— Не съвсем — отвърна му Бенсън. — Винаги сме ги шпионирали.

— Защо е сменен затворът, Боб? — попита Матюс. — Дали Дитрих Буш не си с помислил, че руснаците ще се опитат да премахнат Мишкин и Лазарев?

— Не, господин президент, помислил си е, че аз ще го направя — каза Бенсън.

— Струва ми се, че съществува възможност, за която не е ставало дума досега — намеси се Поклевски. — Ако терористите наистина излеят двайсет хиляди тона нефт и заплашат да излеят още двайсет хиляди тона по-късно през деня, натискът върху Бон ще стане неудържим…

— Безспорно ще стане — съгласи се Лорънс.

— Мисълта ми е, че Буш просто може да реши да освободи въздушните пирати, без да ни пита. Недейте забравя: на него не му е известно, че тази стъпка ще доведе до скъсване на Дъблинския договор.

За няколко секунди настъпи тишина.

— Нямам с какво да го спра — тихо каза президентът Матюс.

— Имате, имате — каза Бенсън.

Другите трима го загледаха внимателно. Когато той им обясни какво има предвид, по лицата на Матюс, Лорънс и Поклевски се изписа отвращение.

— Не мога да дам такава заповед — каза президентът.

— Доста ужасно е — съгласи се Бенсън, — но само с това можем да притиснем канцлера Буш. И ние ще научим, ако той започне да крои тайни планове за преждевременно освобождаване на ония двамата. Не е важно как, но ще го научим. Нека си дадем сметка: алтернативата ще бъде скъсването на договора и последвалото го засилване на надпреварата във въоръжаването. Ако договорът бъде скъсан, ние вероятно ще спрем доставките на жито за Русия. В този случай Рудин може да падне…

— Което прави реакцията му толкова шантава — подчерта Лорънс.

— Може би сте прав, но реакцията му е такава и докато не разберем на какво се дължи тя, не можем да кажем доколко е шантава — обобщи Бенсън. — Докато не го разберем, предложението, което току-що направих, доведено до знанието само на канцлера Буш, ще го направи по-предпазлив още за известно време.

— Сиреч, искате просто да го използваме като меч, вдигнат над главата на Буш, така ли? — попита Матюс с надежда в гласа. — Но всъщност никога няма да прибегнем до това, нали?

В този момент бе донесено лично послание до президента от министър-председателката Карпентър.

— Това се казва жена — каза той, след като го прочете. — Англичаните са пресметнали, че могат да се справят с първото разливане на двайсет хиляди тона нефт, но само с него. Те подготвят план за щурмуване на „Фрея“ от аквалангисти, щом се стъмни, и да ликвидират човека с детонатора. Надяват се, че шансът им е голям.

— Следователно задачата ни е да държим германския канцлер в положение „мирно“ още дванайсет часа — каза Бенсън. — Господин президент, подканвам ви час по-скоро да заповядате това, което току-що ви предложих. Има шанс заповедта ви никога да не бъде приведена в изпълнение.

— Но ако се наложи, Боб? Ако се наложи?

— Значи, ще ни се е наложило.

Уилям Матюс затули лицето си с длани и натисна с пръсти изморените си очи.

— Мили Боже, никой човек не бива да бъде каран да дава такива заповеди — каза той. — Но аз нямам избор… Боб, дайте заповедта.

Слънцето едва се бе подало на хоризонта, далеч на изток иззад холандския бряг. От задната палуба на „Арджил“, който сега беше застанал успоредно на „Фрея“, майор Фалън гледаше как трите патрулни катера се швартоват към невидимия за наблюдателя от комина на „Фрея“ борд. Хората на Фалън, морските командоси, веднага започнаха да подготвят канутата си и да вадят екипировката си от сандъците. Яркият изгрев обещаваше още един топъл слънчев ден. Морето беше гладко като тепсия. До Фалън застана командирът на „Арджил“, капитан Ричард Престън.

Те загледаха трите лъскави морски хрътки, които бяха докарали хората и екипировката от Пул само за осем часа. Катерите се разлюляха от вълните, вдигнати от един военен кораб, който премина на няколко кабела западно от тях. Фалън погледна натам.

— Кой е тоя? — попита той, кимвайки към сивия боен кораб под американски флаг, който се движеше на юг.

— Американският военен флот е изпратил наблюдател — каза капитан Престън. — Това е „Моурън“. Ще застане между нас и „Монткалм“.

Той си погледна часовника.

— Седем и трийсет. Закуската е сервирана в каюткомпанията. Каня ви да се присъедините към нас.

Беше седем и петдесет, когато се почука на вратата на каютата на капитан Майк Манинг, командира на „Моурън“.

Той стоеше на котва, след като бе препускал цяла нощ, и Манинг, който през цялото това време не бе напускал мостика, стържеше четината си със самобръсначка. Когато влезе телеграфистът, Манинг пое телеграмата и й хвърли един поглед, без да престава да се бръсне. Остави самобръсначката и погледна мичмана.

— Не е дешифрирана — каза капитанът.

— Да, сър. Има означение, че е изпратена лично до вас, сър.

Манинг освободи човека, отиде до стенния си сейф и извади личното си упътване за дешифриране. Започна да движи молива по колоните от цифри и да издирва в телеграмата съответстващите им комбинации от букви. Когато привърши дешифрирането, седна и се вторачи в телеграмата, за да види дали не е допуснал някаква грешка. Провери още веднъж началото на телеграмата с надеждата, че някой си е направил с него шега. Но нямаше никаква шега. Беше му изпратена по СТАНФОРЛАНТ от военноморското министерство във Вашингтон. Беше заповед на президента, лично до него от върховния главнокомандващ на американските въоръжени сили, от Белия дом във Вашингтон.

— Не може да иска от мен подобно нещо — изпъшка той. — Никой не може да иска от моряк да извърши такова нещо.

Но телеграмата го изискваше, и то недвусмислено.

В случай, че западногерманското правителство се опита до освободи въздушните пирати от Берлин едностранно, корабът „Моурън“ да потопи супертанкера „Фрея“ със запалителни снаряди, правейки всичко възможно, за да възпламени товара и да сведе до минимум щетите за околната среда. Да се премине към действие, щом „Моурън“ получи сигнала „ГРЪМОТЕВИЦА“, повтарям, „ГРЪМОТЕВИЦА“. Унищожете телеграмата.

Майк Манинг беше на четиридесет и три години, женен, с четири деца, които живееха заедно с майка си близо до Норфолк, Вирджиния. От двайсет и една години служеше във Военноморския флот на САЩ и нито веднъж не бе му минавало през ум да постави под съмнение някаква заповед.

Излезе на палубата и погледна петте мили морска повърхност до ниския силует, който се намираше между него и изгряващото слънце. Помисли си как неговите магнезиеви запалителни снаряди ще пробият тънката обвивка на танкера и ще проникнат в летливия нефт под нея. Помисли си за двайсет и деветимата души, натикани дълбоко под ватерлинията, на двайсет и четири метра под вълните, в стоманения ковчег, очакващи да бъдат освободени, мислещи за близките си в горите на Скандинавия.

Той смачка листа хартия в ръката си.

— Господин президент — каза той с въздишка, — не знам дали мога да изпълня заповедта ви.