Дяволската алтернатива

1.

През този хубав майски ден Вашингтон бе огрян от галещите топли лъчи на пролетното слънце. По улиците се появиха първите хора, излезли по къси ръкави. Цъфнали бяха и първите едри цветове на червените рози в градината под френските прозорци на Овалния кабинет на Белия дом. Но въпреки че прозорците бяха отворени и свежото ухание на трева и цветя нахлуваше през тях в тази Светая светих на най-могъщия владетел на света, вниманието на четиримата мъже, събрали се в кабинета, бе насочено към други растения в една далечна страна.

Президентът Уилям Матюс седеше на мястото, на което винаги бяха сядали държавните глави на Америка: с гръб към южната стена на помещението и с лице към широкото старинно писалище и към мраморната камина в отсрещния край на кабинета. Столът му, за разлика от този на повечето от неговите предшественици, не бе изработен по поръчка, а представляваше стандартен въртящ се образец на обикновена чиновническа мебел, с каквато са обзаведени кабинетите на членовете на ръководствата на всяка по-голяма фирма. Президентът, който винаги настояваше авторите на рекламните материали за многобройните му победоносни предизборни кампании да го именуват „Бил“ Матюс, държеше да създаде у хората впечатлението на народен човек, като гледаше облеклото, навиците и вкусовете му да съответстват на този имидж. Затова столът му в Овалния кабинет, където Матюс обичаше да приема многобройни посетители от всякакъв вид, не беше луксозен. Президентът никога не забравяше да спомене пред гостите си, че не е сменил старинното писалище, понеже то било част от традициите на Белия дом. Това обяснение обикновено правеше добро впечатление на потенциалните избиратели.

Но когато се съвещаваше с най-близките си съветници, Матюс ставаше друг човек. Беше немислимо някой от тях да се обърне към него с „Бил“, въпреки че на публични места той насърчаваше дори най-нисшите си подчинени към подобни „непринудени“ фамилиарности. В тесен служебен кръг благият тембър на президента изчезваше. Добродушната му усмивка, накарала избирателите да го възприемат като „момчето от нашия квартал“, се стопяваше. Съратниците му добре знаеха, че той не е никакъв симпатяга, а човекът на върха.

Срещу бюрото на президента бяха седнали тримата мъже, поискали тази сутрин той да ги приеме. Най-приближеният му съветник, в смисъл на човешки взаимоотношения, а не на местоположение в помещението, беше председателят на Съвета за национална сигурност. В Източното крило на Белия дом и в канцелариите на другите правителствени сгради го наричаха различно: „доктора“ или „онзи проклет поляк“. Винаги сериозният Станислав Поклевски се ползваше с доверието на президента по всички въпроси на националната сигурност и външната политика. Мнозина го мразеха, но никой не го подценяваше.

Двамата представляваха доста странна двойка: русият белокож протестант от Юга и мургавият мълчалив католик, емигрирал от Краков в Щатите, когато бил още малко момче. Но образованият в йезуитско училище и безчувствен като сметачна машина поляк попълваше със знанията си липсата у президента на разбиране и на усет към сложната психика на европейците и най-вече на славяните.

Съществуваха още две причини, поради които съветникът се нравеше на шефа си. Поклевски беше предан като куче и нямаше никакви амбиции да прави самостоятелна кариера, вън от тази в сянката на Бил Матюс. Президентът беше достатъчно разумен да балансира силната омраза на доктора към комунистите с по-трезвата и умерена позиция на държавния секретар, който произхождаше от стар бостънски род и притежаваше подходящи за поста си изискани обноски и дипломатичност.

Държавният секретар не присъстваше на тазсутрешното съвещание, свикано по молба на Поклевски. Другите двама мъже, седнали пред бюрото на президента, бяха Робърт Бенсън, директор на Централното разузнавателно управление, и Карл Тейлър.

Сред неосведомената общественост преобладава убеждението, че Агенцията за национална сигурност (АНС) е службата, която отговаря изцяло за електронното разузнаване. Всъщност АНС провежда онези разузнавателни дейности извън територията на САЩ, свързани с електронните средства за подслушване и радиопрехващане. Нейните специалисти дешифрират, превеждат от стотици езици и анализират милиони думи дневно. Но нямат никакво отношение към шпионските спътници. Визуалното наблюдение на планетата, осъществено посредством камери, монтирани на самолети и най-вече на спътници, е прерогатив на Националната служба за разузнаване от въздуха, съвместен орган на ЦРУ и на Военновъздушните сили на САЩ. Карл Тейлър беше директор на НСРВ и освен това имаше чин генерал-лейтенант от Военновъздушното разузнаване.

Президентът събра накуп пръснатите по писалището си снимки и ги върна на Тейлър, който стана и ги прибра в своето куфарче.

— Добре, господа — бавно заговори Матюс, — показахте ми, че на малка част от територията на Съветския съюз, а може би дори само на тези няколко десетки декара, пшеницата не расте добре. Какво доказва това?

Поклевски погледна Тейлър и му кимна. Генералът се покашля.

— Господин президент, позволих си да уредя прожекция на материалите, които в момента идват от един наш спътник тип „Кондор“. Моля да ги видите.

Матюс кимна и проследи с поглед Тейлър, който прекоси кабинета и стигна до библиотеката, в чийто долен край бе освободено място за няколко телевизора. Когато външни хора посещаваха Овалния кабинет, редицата монитори биваше закривана с плъзгащи се вратички от тиково дърво. Тейлър включи крайния ляв монитор и се върна до бюрото на президента. Вдигна слушалката на един от шестте телефона, избра някакъв вътрешен номер и каза кратко:

— Пуснете го.

Способностите на спътниците тип „Кондор“ бяха известни на Матюс. „Кондорите“ летяха на по-висока орбита от всички останали космически апарати и бяха оборудвани със съвършени камери, които можеха от разстояние триста километра, през мъгли, дъждове, снежни бури и облаци, денем и нощем да фокусират обективите си върху предмети с размера на човешки нокът. Тези спътници представляваха последната дума на техниката.

През седемдесетте години фоторазузнаването вече бе доста напреднало, но отнемаше много време. Всяка ролка заснет филм трябваше да бъде изстреляна от спътника към земната повърхност в специална защитна капсула. В капсулите имаше радиомаяци, които излъчваха специфичен сигнал, който помагаше на наземните екипи да ги открият. После филмите биваха пренасяни със самолети и хеликоптери до централната лаборатория на НСРВ за промиване. Само когато спътниците имаха пряка видимост към територията на Съединените щати, беше възможно да се извършват директни телевизионни предавания. Когато спътниците се намираха над Съветския съюз, овалът на земната повърхност пречеше на приемането на сигнала и хората в командния център трябваше да чакат, докато предшествениците на „Кондорите“ не обиколят планетата и не им пуснат записите.

През лятото на 1978 година учените измислиха „параболичната игра“, която реши този проблем. Те изобретиха с помощта на компютрите си следното: щом от Белия дом пожелаеха картина от някой конкретен спътник, той получаваше заповед отдолу и започваше да предава сигнала си по ниска парабола на своя най-близък съсед, той — на следващия, и така, докато сигналът не стигнеше до спътник с пряка видимост към територията на Америка. „Кондорите“ приличаха на баскетболисти, които в движение си подават топката. От приемателните антени картината можеше да бъде предадена в централната сграда на НСРВ, а оттам — директно в Овалния кабинет.

Спътниците летяха на висока орбита и като се отчетеше въртенето на Земята, всъщност те се движеха със скорост шейсет хиляди земни километра в час. Това създаде големи трудности. Наложи се да се правят гигантски изчисления и пермутации, но компютрите се справиха с тях и през 1980 година президентът на Съединените щати само с натискането на едно копче можеше да види всеки квадратен сантиметър от земната повърхност. Това донякъде го смущаваше. Не и Поклевски. Той беше възпитан в духа на светата изповед и смяташе, че дори най-съкровените мисли и постъпки могат да станат достояние на упълномощените за това. Възприемаше „Кондорите“ като изповедални, а себе си като свещеник, какъвто навремето едва не бе станал.

На екрана се появи образ, генералът разгърна върху бюрото на президента карта на Съветския съюз и посочи с пръст:

— Господин президент, в момента виждате картина, предавана от „Кондор 5“. Това е територия между Саратов и Перм, отвъд целинните земи и Черноземието.

Матюс вдигна поглед към екрана. Под спътника се простираше широк около трийсет километра пояс от ниви. Земята изглеждаше гола, като наесен, след жътва. Тейлър даде някакви инструкции по телефона. След няколко секунди обективът се фокусира върху отрязък от земната повърхност, не по-голям от седем квадратни километра. В лявата част на екрана се появиха и след малко пак изчезнаха няколко загубени в необятната степ дървени селски къщурки. В обектива на спътниковата камера попадна коларски път. Тейлър отново измърмори нещо в слушалката. Сега екранът обхващаше площ от около стотина квадратни метра. Качеството на изображението се подобри. Появи се някакъв мъж, който водеше кон за юздата.

— Забавете картината! — нареди Тейлър.

Нивите започнаха да минават по-бавно под камерата. Високо в небето спътникът „Кондор“ продължи да се движи със същата скорост и на същата височина. Картината видоизменяха специалистите в лабораториите на НСРВ. Застанал до ствола на едно самотно дърво, селянинът бавно разкопча дюкяна си. Президентът Матюс нямаше отношение към техниката и непрестанно се удивляваше на нейните достижения. „Наистина е смайващо — помисли си той, — че аз си седя тук на топло в кабинета във Вашингтон и гледам как един човек пикае в подножието на Урал!“

Селянинът бавно излезе от кадър. На екран се появи безкрайно поле, засято с пшеница.

— Стоп! — заповяда Тейлър по телефона.

Изображението застина.

— Увеличете! — рече Тейлър.

Земната повърхност започна да се приближава, докато двайсетина стръка млада пшеница не заеха целия екран. Те изглеждаха клюмнали и крехки. Матюс бе виждал подобни растения в пустинните области на Средния запад, където бе израсъл.

— Стан — подкани той към обяснение своя близък сътрудник Поклевски, който бе свикал това съвещание.

Полякът внимателно подбра думите си:

— Господин президент, тази година Съветският съюз по план трябва да получи реколта от двеста и четиридесет милиона тона от зърнени насаждения. Сто и двадесет милиона тона пшеница, шейсет милиона тона ечемик, четиринайсет — овес, четиринайсет — царевица и остатъка — ориз, просо, елда и бобови култури. Основната част от реколтата са пшеницата и ечемикът.

Поклевски стана и отиде до бюрото, където бе разгърната картата на Съветския съюз. Тейлър изключи телевизора и се върна на мястото си.

— Четиридесет процента от годишния добив на зърнени култури в Съветския съюз дават Украйна и Кубанската област в Южна Русия — продължи полякът и посочи въпросните райони на картата. — Там насажденията са предимно от зимна пшеница. Това означава, че площите се засяват през септември-октомври. Пшеницата покълва през ноември, когато падат първите снегове, които предпазват кълновете от декемврийските и януарските студове.

Поклевски се обърна и тръгна към френските прозорци зад стола на президента. Той имаше навик да кръстосва напред-назад, докато говори.

Скритият в задната част на западното крило Овален кабинет не се забелязваше от Пенсилвания Авеню, но тъй като горната част на тези високи прозорци можеше да се види от паметника на Вашингтон и някой снайперист би могъл да опита далечен изстрел, зеленикавите им стъкла бяха дебели десет сантиметра и непробиваеми за куршуми. Когато Поклевски се приближи към прозорците, аквамаринената светлина, която се процеждаше през тях придаде на и без друго бледото му лице съвсем мъртвешки вид.

Той се обърна и пое обратно тъкмо когато Матюс се канеше да завърти стола си, за да го вижда по-добре.

— През декември миналата година топла вълна, придвижваща се откъм Черно море и Босфора, обхвана цяла Украйна и Кубан. Това и преди се е случвало в тези региони, но този път горещото време се задържа по-дълго. Първият сняг се разтопи. След десет дни, сякаш за да навакса, времето стана мразовито. Температурите стигнаха до петнайсет, дори до двайсет градуса под нулата.

— Което сигурно е навредило на пшеницата — предположи президентът.

— Господин президент — намеси се Робърт Бенсън от ЦРУ, — най-добрите ни специалисти по селското стопанство твърдят, че руснаците ще се радват, ако успеят да спасят петдесет процента от украинската и кубанската реколта. Нанесените щети са огромни и непоправими.

— Това ли ми показахте на екрана? — попита Матюс.

— Не, сър — отвърна му Поклевски. — Стигнахме до предмета на настоящото съвещание. Останалите шейсет процента от съветската реколта, които представляват около сто и четиридесет милиона тона, идват от целинните земи, разорани за пръв път от Хрушчов в началото на шейсетте години, и от Черноземието в подножието на Урал. Отвъд тази планинска верига, в Сибир има съвсем малко зърнени насаждения. Показахме ви точно тези подуралски територии.

— И какво става там? — попита Матюс.

— Нещо странно и необяснимо, сър. В тези области има предимно пролетна пшеница, която се засява през март-април след разтопяването на снеговете. Вече би трябвало да е избуяла и да се зеленее. А тя расте рехава и има нездрав вид, като че кара някаква болест.

— Това също ли се дължи на времето? — поинтересува се президентът.

— Не. Зимата и пролетта в тази част на Съюза бяха малко по-влажни от обикновено, но съвсем нормални. Сега слънцето грее и времето е сухо. Чудесни условия за пшеницата.

— Каква територия обхваща тази… болест?

Бенсън отново се намеси:

— Не знаем, господин президент. Заснели сме само около петдесет ленти по този проблем. Насочваме повечето си спътници към военни обекти. Следим предимно придвижванията на войсковите части, новите ракетни бази и военните заводи. Но имаме основания да предположим, че това „нещо“ по пшеницата се разпростира върху много от засетите площи.

— И какво смятате да предприемете?

— Бихме искали — каза в заключение Поклевски — да посветим повече сили и средства на този проблем и да разберем каква заплаха представлява той за руснаците. Бихме могли да се опитаме да изпратим делегации от бизнесмени в тези райони. Ще се наложи да снемем някои спътници от други неприоритетни задачи и да насочим камерите им натам. Смятаме, че за Америка е жизненоважно да разбере точно пред каква беда е изправена Москва.

Матюс се замисли и погледна часовника си. След десет минути трябваше да посрещне някакви еколози, които да му връчат поредния почетен диплом. Преди обяд имаше среща с главния прокурор, с когото щяха да обсъждат новия кодекс на труда. Матюс стана.

— Добре, господа. Съгласен съм с предложението ви. До трийсет дни очаквам от вас отговора на този важен въпрос.

Десет дни по-късно генерал Карл Тейлър седеше в кабинета на Робърт Бенсън, директора на Централното разузнавателно управление, и гледаше собствения си доклад и прикрепения към него плик със снимки, които лежаха на ниската масичка пред коленете му.

— Пълна загадка! Нищо не разбирам, Боб!

Бенсън бе застанал до редицата големи, плъзгащи се прозорци, които покриваха от край до край една от стените в кабинета на шефа на американското разузнаване, и гледаха на север-северозапад към гъстата гора, зад която течеше река Потомак. Като всички свои предшественици, и той обичаше тази гледка. Особено през късната пролет и в началото на лятото, когато короните на дърветата бяха обагрени в нежно зелен цвят. Обърна се с лице към Тейлър и седна срещу него.

— Моите специалисти по зърнените насаждения също са безпомощни, Карл. Не искам да се обръщам към Министерството на земеделието. Каквото и да е това, което става с пшеницата в Русия, трябва да го пазим в тайна. Ако потърсим помощ от външни хора, само след седмица ще прочетем за проблема в пресата. Все пак до какви изводи стигна твоята служба?

— На снимките се вижда, че тази епидемия или… не знам как да я нарека… не е всеобхватна — каза Тейлър. — Дори няма регионален характер. Точно тук е загадката. Ако причините са метеорологически, би трябвало да има някакви аномалии във времето, а такива нямаше. Ако е болест по растенията, логично е да е ограничена в определени райони. Същото важи и за паразитите. Но тя се появява неравномерно. Пояси от здрава висока пшеница растат редом до засегнати насаждения. Наблюденията на „Кондорите“ не показват логична схема на разпространение на „болестта“. Вие открихте ли нещо?

Бенсън поклати отрицателно глава.

— Прав си. Във всичко това няма никаква логика. Изпратих няколко от моите хора да вземат проби от почвата, но още не са изпълнили задачата. Агрономите ми внимателно изследваха твоите снимки и успяха да измъдрят само някакви мъгляви предположения за болест по семената или заразеност на почвата. И те не могат да си обяснят неравномерната поява на „болестта“. А на мен ми виси на главата прогнозата за цялостната съветска реколта. Президентът очаква да му я представя в най-скоро време.

— Не съм в състояние да снимам всяка проклета руска нива, засята с пшеница или ечемик! — рече Тейлър. — Това би ми отнело месеци, дори и да използвам всичките „Кондори“! Ти би ли ми позволил да го сторя?

— В никакъв случай! — отговори му Бенсън. — Необходима ми е информация за движението на съветските войски покрай границата с Китай и за концентрацията на военни части в близост до Турция и Иран. Непрестанно трябва да наблюдаваме разгръщането на Червената армия на територията на ГДР и новите силози на ракетите СС-20 зад Урал.

— Тогава ще мога да направя само предположение за размера на засегнатите територии в цялата страна на база на заснетия материал.

— Но, моля те, бъди точен — каза Бенсън. — Не искам да се повтори 1977 година!

При споменаването на този отдавнашен случай Тейлър се намръщи, въпреки че по онова време още не беше директор на НСРВ. През 1977 американските разузнавателни служби бяха заблудени от една гигантска манипулация на руснаците. Цяло лято експертите от ЦРУ и от Министерството на земеделието убеждаваха президента, че реколтата от зърнени насаждения в Съветския съюз ще възлезе на около двеста и петнайсет милиона тона. Съветските власти показваха на американските специалисти по селското стопанство, посетили страната им, ниви със здрава хубава пшеница. Оказа се, че това били изключения. Анализът на данните от фоторазузнаването бе погрешен. Когато дойде есента, Леонид Брежнев спокойно съобщи, че са събрани само сто деветдесет и четири милиона тона зърно.

В резултат на това изкупните цени на пшеницата на вътрешния американски пазар скочиха, защото фермерите и търговците бяха сигурни, че руснаците ще трябва да купят липсващите двайсет милиона тона. Но вече бе твърде късно. През лятото Москва бе сключила посредством подставени френски фирми фючърсни сделки за закупуване на американско зърно по старите ниски цени. Руснаците дори бяха чартирали кораби, които да го извозят до Западна Европа. В Ленгли този случай бе известен като „големия номер“.

Карл Тейлър стана.

— Добре, Боб. Ще продължа да правя хубави снимчици като безгрижен турист.

— Карл — гласът на шефа му го спря на вратата — не е достатъчно само да направиш снимки. Най-късно на първи юли искам „Кондорите“ да се върнат към следенето на военни обекти. До края на месеца ми представи възможно най-точна прогноза за реколтата. Не се впускай в недоказани предположения. Предпочитам да бъдеш по-предпазлив в оценките. Ако твоите момчета забележат нещо, което би могло да обясни явлението, върнете обратно спътниците над мястото и го снимайте още веднъж. По дяволите! Трябва да разберем какво става с тая руска пшеница!

На следващата сутрин американските спътници „Кондор“ продължаваха да патрулират над Съветския съюз. Те можеха да наблюдават почти всичко на територията на тази необятна страна, но не бяха в състояние да видят единия от тримата първи секретари на английското посолство в Москва, който бе седнал зад бюрото си. Самият Харолд Лесинг съзнаваше, че видът му не е за показ. Дипломатът беше бял като платно и изглеждаше зле.

Основната ограда на английското посолство в съветската столица е красива старинна къща от преди революцията. Тя е разположена на крайбрежната улица „Морис Торез“ и фасадата й гледа на север към южната част на Кремъл, който се намира отвъд реката. По царско време къщата принадлежала на захарен магнат — милионер. Британците я закупили скоро след революцията. Оттогава съветското правителство все се опитва да ги прогони от нея. Всяка сутрин Сталин трябвало да търпи гледката на английското знаме, трептящо на утринния ветрец, защото въпросната къща се намирала точно срещу личните му покои. Това го вбесявало.

На Британското търговско представителство не е оказана честта да бъде разположено в красивата сграда до реката. То се помещава в грозен и зле построен следвоенен блок на около три километра по на запад, на „Кутузовски проспект“, срещу подобния на многоетажна торта хотел „Украйна“. Всъщност това е комплекс от сгради, приютили както многочислени канцеларии на най-различни посолства, така и квартири на дипломати от цял свят. Комплексът има само един вход, охраняван от неколцина бдителни милиционери. Неугледната компилация от сгради е известна сред московчани като „дипломатическия корпус“.

Кабинетът на Харолд Лесинг се намираше на последния етаж на търговското представителство, като заемаше едно малко блокче. През това топло майско утро, в десет и половина часа Лесинг припадна. Докато се свличаше на пода, той неволно катурна телефона от бюрото и звукът накара секретарката му да дойде от съседната стая, за да види какво става. Без да вдига много шум, тя повика съветника по търговските въпроси, който нареди на две млади аташета да помогнат на Лесинг, който вече бе дошъл в съзнание, но се чувствуваше много зле. Младежите отведоха своя по-старши колега до апартамента му, който бе разположен в блок № 6, само на стотина метра от търговското.

Съветникът се обади в посолството, съобщи на пълномощния министър за случилото се и помоли да изпратят при Лесинг лекаря на посолството.

След като прегледа Лесинг в апартамента му, докторът понечи да информира съветника по търговските въпроси за състоянието му. За негова изненада съветникът го прекъсна и каза, че ще е по-добре да отидат в сградата на „Морис Торез“ и да обсъдят въпроса с пълномощния министър. Лекарят, който беше обикновен интернист, изпратен по тригодишен договор в Москва, където временно му бе присъден ранг първи секретар, чак по-късно разбра защо бе необходимо да ходят в посолството. Когато пристигнаха пълномощният министър ги отведе в специална стая, изолирана и оборудвана срещу подслушване. В търговското представителство нямаше подобни помещения.

— Получил е кръвоизлив на язвата — доложи лекарят на двамата дипломати. — От няколко седмици, а може и месеци, имал болки, но си мислел, че се дължат на лошо храносмилане. Вместо да дойде да го прегледам, гълтал противокиселинни таблетки с цели шепи.

— Налага ли се да бъде хоспитализиран? — попита умислено пълномощният министър.

— Несъмнено! — отвърна му докторът. — Ще уредя да го приемат след един-два часа. Съветските ми колеги са напълно компетентни в лечението на подобни случаи.

За известно време се възцари тишина. Двамата дипломати се спогледаха. Съветникът по търговските въпроси поклати отрицателно глава. И двамата мислеха за едно и също. Знаеха онова, което докторът не подозираше: истинската функция на Лесинг в посолството. Шефът на търговската секция отстъпи пред по-висшите интереси:

— Не! — каза той кротко. — Ще го изпратим в Хелзинки със следобедния полет. Ще издържи ли пътуването?

— Но…

Лекарят понечи да възрази, но млъкна. Осъзна защо трябваше да пропътува три километра, заради този разговор: навярно Лесинг ръководи резидентурата на английското разузнаване в Москва.

— Да, да, ще издържи. Сега е в шок и е загубил около половин килограм кръв. Инжектирах му сто милиграма петидин — безвредно успокоително. В три часа ще му направя още една инжекция. Лесинг не е в състояние да кара автомобил. Ще се наложи да го откарате до летището и да изпратите с него придружител. Щом пристигне, веднага трябва да бъде настанен в болница. Ще съм по-спокоен, ако лично го придружа. Бих могъл да се върна с утрешния самолет.

Пълномощният министър стана.

— Чудесно — каза той. — Останете там два дни. Починете си малко. Жена ми е попривършила запасите от някои необходими за домакинството стоки. Ще бъдете ли така любезен… Благодаря ви! Сега ще се разпоредя да уредят всичко по пътуването.

От години в пресата и в шпионските романи се пише, че централата на британското разузнаване или Сикрет Интелиджънс Сървис, известно в миналото като МИ 6, се помещава в една сграда в лондонския район Ламбет. Това винаги предизвиква усмивки у служителите на това ведомство, тъй като адресът в Ламбет е грижливо поддържано прикритие.

По същия начин, за всички любопитни, които се интересуват къде се намира контраразузнаването, или МИ 5, е създадено прикритие на улица „Кързън“: известната сред обществеността Ликънфийлд Хаус, която е в съседство с клуба „Плейбой“. Всъщност неуморимите ловци на шпиони от години не са се мяркали по тези места.

Истинският дом на най-тайната от тайните служби е модерна висока сграда, която е на един хвърлей място от една от големите лондонски гари за влакове, пътуващи в южно направление. Разузнаването обитава тази сграда от началото на седемдесетте години.

В апартамента, разположен на най-горния й етаж, иззвъня един от вътрешните телефони. Генералният директор на британското разузнаване вдигна слушалката, загледан през прозорците със затъмнени стъкла към Биг Бен, който се извисяваше в далечината зад реката. Новината за болестта на Лесинг бе пристигнала от Москва в ранния следобед и бе незабавно дешифрирана от съответния отдел, който се намираше в подземните етажи на същата сграда. Сега началникът на кадри я долагаше на своя шеф.

— Колко време ще отсъства от работа — попита генералният директор.

— Поне няколко месеца — отговори му кадровикът. — Няколко седмици ще прекара във финландската болница, после ще му трябва поне още толкова време, за да се възстанови.

— Жалко — рече директорът. — Налага се бързо да му намерим заместник.

Порови се в невероятната си памет и се сети, че Лесинг ръководеше двама агенти: единия в Червената армия, другия в съветското външно министерство. Не бяха особено високопоставени, но вършеха работа.

— Уведомете ме, когато Лесинг пристигне в Хелзинки и ме дръжте в течение за това как се развива здравословното му състояние — продължи директорът. — Съставете кратък списък на подходящите кандидати за неговото място. Искам го до довечера!

Сър Найджъл Ървин бе третият поред професионален разузнавач, издигнал се до поста генерален директор на Сикрет Интелиджънс Сървис или „фирмата“, както я наричаха хората от бранша.

Много по-голямото американско ЦРУ, основано от Алън Дълес, който бе направил много за изграждането на авторитета на това ведомство, в началото на седемдесетте години бе оглавено от външен човек — адмирал Стансфийлд Търнър. Това бе своеобразна контрамярка, която президентът бе принуден да вземе срещу злоупотребите с власт и анахроничните силови методи, използвани от ЦРУ. По ирония на съдбата в същото време британското правителство стори тъкмо обратното и назначи за шеф на „фирмата“ професионалист, а не висш дипломат от Форин Офис, както повеляваше традицията.

Оказа се, че решението е било правилно. Фирмата твърде дълго се бе разкайвала заради измяната на Бърджис, Маклийн и Филби. Сър Найджъл Ървин се стремеше да работи така, че когато дойде време да предаде поста си на своя приемник, реномето на английското разузнаване да е безукорно и оттук насетне всички началници на Сикрет Интелиджънс Сървис да са хора „от вътре“. Затова той осъждаше строго своеволията на своите подчинени и здраво държеше юздите на фирмата.

„Тук сме, за да служим, а не да изпълняваме циркови номера. Не работим за аплодисменти!“ — обичаше да казва сър Найджъл на новопостъпилите, които се обучаваха в Бийкънсфийлд.

Навън вече бе тъмно, когато донесоха на сър Найджъл трите лични досиета, но той искаше лично да направи избора, затова бе готов да остане до късно в службата. Прекара цял час над папките, въпреки че единият от кандидатите очевидно бе по-подходящ от другите двама. Шефът на фирмата вдигна телефонната слушалка и нареди на началника на „кадри“, който чакаше да бъде повикан, да се качи. Две минути по-късно секретарката на сър Найджъл въведе кадровика в кабинета.

Генералният директор сипа на своя подчинен едно уиски със сода. Същото пиеше и самият той. Сър Найджъл смяташе, че има пълното право да се наслаждава на някои от радостите на живота и за това бе обзавел кабинета си доста комфортно, с всички удобства. С това вероятно компенсираше фронтовата мръсотия, на която се бе наситил през 1944 и 1945 година, както и мизерията на долнопробните виенски хотелчета, в които бе живял в края на четирийсетте години, когато като млад разузнавач се бе опитвал да скланя към предателство руснаци в окупираната от съветските войски част на Австрия. Двама агенти, вербувани от него през онези години, след дълъг период на „замразяване“, сега отново действаха и сър Найджъл се гордееше с това.

Сградата на британското разузнаване бе модерна, построена от стомана, бетон и стъкло. Но кабинетът на генералния директор бе обзаведен по старовремски елегантно. Тапетите бяха бежови, а мекият килим — светлокафяв. Бюрото, столът зад него, двете кресла и тапицираното с кожа канапе представляваха ценни антики.

От картинното хранилище на Министерството на околната среда, от което висшите държавни служители можеха да вземат експонати за украсяване на кабинетите си, сър Найджъл бе избрал една творба на Дюфи, една на Вламенк и картина, чието авторство не бе съвсем сигурно, но се предполагаше, че е нарисувана от Брьогел. Шефът на разузнаването беше хвърлил око на малко, но изключително красиво платно на Фрагонар, но някакъв по-пъргав началник от Министерството на финансите го бе изпреварил.

За разлика от Форин Офис, чиито стени бяха окичени с портрети на бивши министри като Канинг и Грей, във фирмата този жанр не бе на почит. Мъже като ръководителите на разузнаването, които цял живот се бяха стремили да запазят пълна анонимност, не обичаха да бъдат увековечавани. В сградата на фирмата не се срещаха и картини, изобразяващи Кралицата, докато в Ленгли бе пълно със снимки с автограф на поредния президент.

„Ако афиширахме нашата преданост и вярност към Кралицата и Родината, нямаше да работим тук!“ Такъв отговор получаваха учудените от „непатриотичната“ декорация на сградата американски посетители.

Сър Найджъл се откъсна от съзерцанието на светлините на Уест Енд и загърби прозореца.

— Като че ли най-подходящ е Мънроу. Ти как мислиш? — попита той.

— Съгласен съм — отвърна му кадровикът.

— Какво представлява той? Прочетох личното му дело, но кажи ми какъв човек е?

— Потаен.

— Отлично.

— Пада си малко самотник.

— Това не е голяма беда.

— В случая решаващ е неговият руски — каза кадровикът. — Другите двама знаят добре езика, докато Мънроу го владее като матерен. Обикновено говори със силен акцент. Използува своята езикова дарба само когато трябва да се представя за руснак или да се слее с тълпата местни хора. Ще му се наложи веднага да приеме на връзка Синигера и Скореца. В това отношение перфектният руски ще му е от голяма полза.

„Синигера“ и „Скореца“ бяха псевдонимите на двамата агенти, вербувани и ръководени от Лесинг. На агентите, действащи в Съветския съюз, се даваха имена на птици по азбучен ред, съответстващо на последователността на вербовките. Двата псевдонима, започващи с буквата „с“, бяха присвоени на неотдавна привлечените руснаци.

Сър Найджъл изсумтя:

— Добре. Ще изпратим Мънроу. Той сега къде е?

— Преподава на новоназначените в Бийкънсфийлд.

— Да ми се яви утре следобед! Не е женен и предполагам, че ще може веднага да замине. Няма какво да се мотае с подготовки. Утре сутрин ще получа от Форин Офис съгласие за назначаването му на мястото на Лесинг за шеф на търговската секция на посолството.

Бийкънсфийлд е разположен недалеч от центъра на Лондон. Навремето мнозина богаташи са строили вилите си в това красиво предградие. Напоследък в повечето от тези елегантни сгради се провеждат всевъзможни семинари, курсове по мениджмънт и религиозни сбирки. Една от тях бе приютила школата за подготовка на английското разузнаване, но с нищо не го показваше, за разлика от окичените с рекламни табели съседни постройки.

Курсантите обичаха лекциите на Адам Мънроу „по специалността“ не само защото те се различаваха от скучните часове по шифриране и дешифриране. Адам усещаше, че е успял да ангажира вниманието на младежите.

— А сега да поговорим за някои проблеми, които ще срещнете, и за това, как да ги преодолеем — рече Мънроу.

Школниците притихнаха в очакване.

— Трябва да получите от вашия агент контейнер със сведения — продължи разузнавачът, — но местното контраразузнаване ви следи. В случай на арест ще се позовете на дипломатическия си имунитет, но агентът ви е беззащитен. Той е местен човек, който рискува живота си заради вас. Ще ви чака на уговореното място не повече от десет минути. Ако остане по-дълго, рискува да привлече внимание. Какво ще направите?

— Ще се отърва от „опашката“. Ще се изплъзна! — предложи някой.

Мънроу поклати глава отрицателно.

— Нали се предполага, че сте невинен дипломат. Ако вършите подобни фокуси, веднага ще „лъснете“ като разузнавач. Освен това може да не успеете да се измъкнете от външното наблюдение. Ако си имате работа с КГБ и ви проследява опитна бригада, по-добре се откажете и направо се върнете в посолството. Други варианти има ли?

— Няма да отида на срещата — обади се друг курсант. — Сигурността на агента е над всичко!

— Правилно — отговори му Мънроу, — но така човекът няма да може да ви предаде важната информация, а и оставате без уговорка за следващата среща.

Мънроу напрани пауза.

— Или има още някаква уговорка?

— Трябва отпреди да сме насрочили втора среща в случай, че се провали редовната — сети се трети курсант.

— Точно така — похвали го Мънроу. — Преди, когато някой друг от посолството е бил под рутинно външно наблюдение, вие сте имали достатъчно време да обучите агента си на цяла система от алтернативни срещи. И така, той чака десет минути и отива на следващото място. Как се нарича втората среща?

— Резервна — каза умникът, който бе предложил да се измъкне от проследяването.

— Първа резервна среща — поправи го Мънроу. — След няколко месеца ще имаме практически упражнения по лондонските улици, затова запомнете добре тези неща!

Курсантите започнаха усърдно да записват термина в тетрадката си.

— Запътили сте се към следващата среща — продължи Мънроу, — но „проследяването“ продължава да е по петите ви. Какво ще правите, когато стигнете на мястото на първата резервна среща?

Възцари се пълна тишина. Мънроу им предостави трийсет секунди, после обясни:

— Там не се срещате с агента. Той само ви наблюдава отстрани. В уречен час, когато знаете, че едностранният визуален контакт е установен и вашият човек ви гледа от терасата на някое кафене или от някое друго удобно място, му давате предварително уговорен знак. Почесвате се по ухото, изсеквате се, изпускате на земята вестника си или нещо подобно. Какво съобщавате по този начин на агента?

— Че преминавам към третата среща — отново блесна умникът.

— Правилно. Но вие още имате „опашка“! Къде ще се проведе третата среща? На какво място?

Този път никой не си опита късмета.

— В каквато и да е сграда — бар, ресторант, кафене, — чиято входна врата е непрозрачна и на приземния етаж няма прозорци откъм фасадата. Тоест, от улицата не трябва да се вижда във фоайето. Защо избираме подобни места като най-подходящи за предаването на контейнера с информацията?

На вратата тихо се почука. В стаята надникна началникът на школата. Той кимна на Мънроу да излезе за малко.

— Наредиха да се явиш при Господаря в три часа. Бейли ще поеме следобедните ти часове.

Мънроу се върна озадачен в класната стая. „Господаря“ беше ироничния, но изпълнен и с уважение прякор на генералния директор на фирмата.

— За да може да отидем до масата на агента и да вземем пакетчето, без да ни видят отвън — предположи някой групата.

Мънроу поклати глава.

— Не. След като си отидете, противникът може да разпита келнерите и рискувате агентът ви да бъде идентифициран по описание. Други предположения?

— Да използуваме тайник вътре в ресторанта — пак се осмели умникът.

За сетен път Мънроу поклати глава.

— Няма да имате достатъчно време за това — рече той. — Хората от проследяването ще нахълтат в заведението няколко секунди след вас. Тоалетната, която, да речем, сте определили като място за провеждане на тайниковата операция, може в момента да е заета. Твърде рисковано е. В случая трябва да направим „моменталка“. Ще ви обясня какво е това. Пишете! Агентът вижда подадения от вас сигнал и разбира, че сте под наблюдение. Съгласно предварителната уговорка, той сверява часовника си по телефона с автоматичната служба за съобщаване на точно време. Вие правите същото от някоя телефонна будка по пътя към мястото на моменталната среща. В уречения час той ви чака в съответния ресторант, кафене или друга сграда, която сте избрали за операцията. Отваряте входната врата в точно определено до секундата време. Ако видите, че ще стигнете до уреченото място твърде рано, спрете се, завържете си връзката на обувката или се зазяпайте в някоя витрина. Когато поглеждате часовника си, не го правете очебийно, а скришом. Влизате във фоайето на ресторанта и входната врата се затваря зад гърба ви. В същия момент агентът вече е станал, платил е сметката си и върви към изхода, тоест към вас. Докато хората от проследяването влезнат в ресторанта ще разполагате поне с пет секунди. Минавате покрай агента, като се стремите в мига на предаването да сте в „мъртва зона“ или, казано по-просто, да сте възможно по-далеч от хорските погледи. При разминаването незабелязано получавате пакетчето и продължавате към някоя свободна маса. Противникът ще влезе след секунди. А през това време агентът вече е излязъл. По-късно келнерите ще потвърдят, че не сте говорили с никого и никой не се е спирал до масата ви. Допивате си питието, връщате се в посолството с контейнера в джоба си и се молите противникът да не е забелязал нищо. Толкоз за моменталната среща. А, ето го и звънеца. За днес стига.

Няколко часа по-късно Адам Мънроу вече седеше в секретната библиотека, която се намираше в подземието на високата сграда, в която се помещаваше фирмата, и се бе зарил в дебели папки. Бяха му дали само пет дена, през които трябваше да наизусти необходимата информация, без която не можеше да наследи Лесинг като „легален резидент“ на фирмата в Москва.

На трийсет и първи май той отлетя за съветската столица, за да встъпи в новата си длъжност.

Първата седмица Мънроу се запознаваше с обстановката. За всички служители в посолството, с изключение на неколцината посветени, той беше обикновен дипломат, изпратен спешно на мястото на Харолд Лесинг. Само посланикът, пълномощният министър, шефът на радистите и шифровчиците и съветникът по търговските въпроси знаеха истинската му длъжност. Фактът, че на четиридесет и шест години бе само първи секретар, се обясняваше на любопитните с късното постъпване на Мънроу на работа във външно министерство. Адам се запозна с целия състав на посолството. После шефът му го поведе по приеми, за да го представи на колегите дипломати от западните страни. Мънроу посети и американския резидент, с когото си поговориха делово. Както се изрази човекът от ЦРУ, „водата“ била тиха.

Въпреки, че някои от английските дипломати, изпратени на работа в Съветския съюз, владееха почти съвършено руски, Мънроу ломотеше със силен акцент както пред колегите си, така и пред руснаците, с които се срещаше по служба. На един коктейл той чу двама съветски чиновници от Министерството на външните работи да си разменят бързи фрази и разбра всичко, въпреки че те използваха специфични изрази от жаргона на съветските бюрократи. Чутото представляваше относителен интерес и Мънроу го изпрати като информация в Лондон.

На десетия ден след пристигането си той седеше сам на една пейка във ВДНХ — изложбата на постиженията на народното стопанство, разположена в северните покрайнини на съветската столица. Чакаше агента от Червената армия, когото трябваше да приеме на връзка от Лесинг.

Мънроу бе роден през 1936 година в семейството на единбургски лекар. Въпреки войната детството му бе щастливо и безоблачно като на всяко обикновено момче от средната класа. До тринайсетгодишна възраст той посещаваше местното училище, а след това прекара пет години в колежа Фетс, една от най-добрите гимназии в Шотландия. Там учителите за пръв път забелязаха необичайната му дарба за изучаване на чужди езици.

През 1954 година военната служба още бе задължителна и Мънроу го взеха войник. След клетвата баща му се погрижи момчето да бъде разпределено в Първи планински полк, в който самият той бе служил навремето. Полкът бе изпратен в Кипър и още през лятото на същата година Адам участвува в битки с партизаните от ЕОКА в планините Трудос.

Докато седеше в московския парк, той си спомни за голямата селска къща. Цяла нощ бяха пълзели в люцерната, за да я обградят незабелязано. По данни, получени от някакъв информатор, в нея имало партизани. Когато се развидели, решиха да атакуват. Мънроу мина отзад и застана на пост в подножието на стръмния хълм, на чийто връх бе къщата. Основната част от взвода му нападна имението откъм главния вход. Войниците се втурнаха към портата от изток, така че слънчевите лъчи да заслепяват партизаните.

Оттатък хълма Мънроу чуваше пукота на „Стенганите“. После видя две човешки фигури да се измъкват от прозорците и задната страна на къщата и да се спускат надолу към него. Склонът беше много стръмен и те търчаха с бясна скорост право към клекналия зад едно маслинено дърво Мънроу, като едва успяваха да запазят равновесие. На Адам му се стори, че единият от двамата държи в дясната си ръка нещо като къса черна пръчка. По-късно Мънроу стигна до извода, че дори ако тогава беше викнал, двамата нямаше да се спрат, защото бяха събрали голяма инерция. Но такива мисли му дойдоха чак след време. Когато видя устремилите се към него човешки фигури, той реагира, както бе обучаван. Изправи се и даде два смъртоносни откоса.

Куршумите спряха телата и ги тръшнаха в калта. Когато синият дим от барута се разнесе, той се приближи до тях да ги огледа. Помисли си, че сигурно ще му прилошее или че ще припадне, но не почувства нищо. Само любопитство. Взря се в лицата им. Убитите бяха момчета, по-млади от самия него, а той беше само на осемнайсет години.

След малко дойде сержантът.

— Браво, моето момче! — провикна се той.

Мънроу отново сведе поглед към младежите, които никога нямаше да се оженят, да имат деца, да танцуват под звуците на бузуки, да се радват на слънцето и на виното…

Ръката на единия от двамата продължаваше да стиска онова, което Мънроу беше взел за пистолет. Оказа се, че късата пръчка всъщност е парче от кренвирш. Другата му част беше в устата на убития. Нападението бе изненадало обитателите на къщата по време на закуска. Мънроу се обърна към сержанта и му изкрещя:

— Не съм твоя собственост! Нямаш право да ми заповядваш! Аз сам съм си господар! Никой друг!

Сержантът отдаде избухването на младежа и несвързаните му приказки на шока от първото му убийство и не доложи за случая.

Навярно това бе грешка. Защото властите така и не забелязаха, че Адам Мънроу никога и никому не се подчинява изцяло.

Шест месеца по-късно му бе предложено да се яви на съкратени курсове за офицерско звание и да подпише свръхсрочен договор за още три години служба.

Той прие, тъй като бе уморен от Кипър. Изпратиха го обратно в Англия в кадетската школа в Итън Хол. След три месеца получи ромбчето на младши лейтенант.

Когато бе попълвал формулярите за постъпване в Итън Хол, Мънроу бе споменал, че говори свободно немски и френски. Изпитаха го по двата езика и се оказа, че не е излъгал.

След като получи офицерско звание, му предложиха да изкара курсовете по руски за държавни служители. По онова време тези курсове се помещаваха в една голяма сграда в Бодмин, наречена „Малката Русия“. Другият вариант беше да командва взвод в някакво забутано поделение в Шотландия и той се съгласи да учи руски. Шест месеца по-късно Мънроу владееше езика толкова добре, че спокойно можеше да мине за руснак.

През 1957 година, въпреки увещанията на командирите на полка, Мънроу се уволни от армията защото искаше да стане кореспондент на някой вестник в чужбина. По време на престоя си в Кипър се беше запознал с неколцина такива журналисти и смяташе работата им за по-интересна от крещенето на плаца или висенето в някоя канцелария.

Мънроу получи мястото на младши репортер в единбургския вестник „Скотсмън“. Две години по-късно се премести в Лондон и постъпи на работа в агенция „Ройтер“, чиято централа се намира на „Флийт Стрийт“ № 85.

През лятото на 1960 година отново му помогна неговото знание на чужди езици. На двайсет и четири годишна възраст той бе изпратен в Западен Берлин като помощник на титуляр-кореспондента Алфред Клус. Това бе лятото, предшестващо издигането на Берлинската стена. Три месеца преди това Мънроу се запозна с Валентина.

Сега осъзнаваше, че тя е единствената жена, която някога бе обичал.

До него на пейката седна някакъв мъж и се изкашля. Мънроу се сепна и се отърси от спомените.

Руснакът бавно извади цигара и я сложи в устата си, без да изпуска от очи английския дипломат. Движенията му бяха малко сковани от учудване, но той все пак изпълняваше предшестващите паролата действия. Мънроу вдигна запалката си и поднесе огънчето към цигарата.

— Преди две седмици Роналд припадна в кабинета си — спокойно започна разговора англичанинът. — Кръвоизлив на язвата. Аз се казвам Майкъл. Той ме помоли да продължа работата с вас. А, да не забравя… Вярно ли е, че телевизионната кула в Останкино е най-високото здание в Москва?

Облеченият в цивилни дрехи съветски офицер изпусна тютюневия дим и видимо си отдъхна. Паролата беше вярна. Дал му я бе Лесинг, когото познаваше под името Роналд.

— Да — отвърна руснакът. — Висока е петстотин и четиридесет метра.

Агентът остави на пейката между двамата сгънатия на четири вестник, който държеше в ръка. Мънроу бе сложил на коленете си своя шлифер и сега дрехата се изхлузи на земята. Разузнавачът я вдигна и я постави върху вестника. В продължение на няколко минути двамата не пророниха нито дума. Руснакът допуши цигарата си и се наведе, за да загаси фаса.

— След четиринайсет дена — прошепна му в този момент Мънроу. — В мъжката тоалетна под сектор „Г“ на новия Държавен цирк. По време на номера на клоуна Попов. Представлението започва в седем и трийсет.

Руснакът стана и се отдалечи по алеята. Мънроу остана още десетина минути, за да огледа обстановката. Всичко бе спокойно. Никой не тръгна след агента. После взе шлифера заедно с вестника и се върна с метрото на „Кутузовски проспект“.

Укритият във вестника плик съдържаше списък на новоназначените на висши постове в Съветската армия.