Дяволската алтернатива

13.От 19,00 до полунощ

Президентът Уилям Матюс седна, зашеметен от внезапността, неочакваността и бруталността на съветската реакция. Зачака да дойдат повиканите от него директор на ЦРУ Робърт Бенсън и съветникът му по въпросите на сигурността Станислав Поклевски.

Когато те се присъединиха към държавния секретар в Овалния кабинет, Матюс им обясни затруднението, възникнало след посещението на посланик Киров.

— Какво, по дяволите, са намислили те? — попита президентът.

Никой от тримата му най-важни съветници не можа да даде отговор на въпроса. Изложени бяха различни предположения, които се свеждаха до това, че Максим Рудин се е натъкнал на съпротива в собственото си Политбюро и е лишен от възможността да доведе докрай работата по подготовката на Дъблинския договор. „Фрея“ за него е само повод да откаже подписването му.

Тази идея бе единодушно отхвърлена: ако договорът не бъде подписан, Съветският съюз няма да получи жито, а това, което им е останало, може да се натовари на няколко камиона. Бе изказана хипотезата, че смъртта на капитан Руденко от Аерофлот е нещо, което Кремъл не може да преглътне. Тя също бе отхвърлена: международни договори не се скъсват заради смъртта на един пилот.

След около един час директорът на Централното разузнаване обобщи усещането на всички присъстващи:

— Не виждам в това никакъв смисъл, макар че би трябвало да има такъв. Максим Рудин няма да се държи като луд, ако за това не съществува някаква причина. Причина, която не знаем.

— Тази констатация не ни помага да се измъкнем от двете ужасяващи алтернативи — каза президентът Матюс. — Или ще допуснем освобождаването на Мишкин и Лазарев, загубвайки най-важния договор за разоръжаване, от както свят светува, и позволявайки да бъдем въвлечени във война до една година, или ще тропнем с крак, за да осуетим това освобождаване, и ще изложим Западна Европа на най-голямата екологична катастрофа, също откакто свят светува.

— Длъжни сме да открием трето решение — каза Дейвид Лорънс. — Но кое е то, по дяволите?

— То може да бъде намерено само на едно място — обади се Поклевски. — В Москва. Отговорът се крие някъде в Москва. Не вярвам, че ще можем да измислим някакъв начин за избягване на тези две алтернативни катастрофи, докато не разберем защо Максим Рудин е реагирал по този начин.

— За „Славея“ ли намекваш? — намеси се Бенсън. — Просто нямаме време. Става дума не за седмици и дори не за дни. Разполагаме само с часове. Надявам се, господин президент, че ще направите опит да разговаряте лично с Максим Рудин по пряката линия. Помолете го да ви каже като президент на президент защо е заел такова становище спрямо двамата еврейски въздушни пирати.

— А ако той откаже да изложи съображенията си? — попита Лорънс. — Можеше да даде някакво обяснение чрез Киров. Или да изпрати лично писмо…

Президентът Матюс се замисли.

— Ще се обадя на Максим Рудин — каза той. — Но ако не пожелае да разговаря с мен или откаже да ми даде обяснение, ще трябва да осъзнаем, че той самият е подложен на някакъв невероятен натиск от своето обкръжение. Та докато чакам да ме свържат с него, ще споделя с госпожа Карпентър какво се е случило тук и ще я помоля за помощ чрез сър Найджъл Ървин и „Славея“. В краен случай ще се обадя на канцлера Буш в Бон и ще го помоля да ми даде малко повече време.

Когато обадилият се помоли да го свържат лично с Лудвиг Ян, телефонистката на затвора Тегел се накани да прекъсне линията, защото безброй журналисти се обаждаха и искаха да говорят с конкретни служители, за да изкопчат някакви подробности за Мишкин и Лазарев. Телефонистката беше получила заповед: никакви разговори.

Но когато човекът каза, че бил братовчед на Ян и че искал да го покани за годежа на дъщеря си утре по обед, телефонистката омекна. Семейните работи са друго нещо. Тя откри Ян в канцеларията му.

— Мисля, че ме помните — каза гласът.

Надзирателят си го спомняше много добре: руснака с концлагерните очи.

— Не бива да ме търсите тук — изпъшка той тежко. — Не мога да ви помогна. Стражата е утроена, дежурствата са променени. Аз съм непрекъснато на смяна, спя тук, в канцеларията си. До второ нареждане. Така ни заповядаха. Никой не може да припари до ония двама души.

— Измислете си някакво оправдание и излезте за един час — каза полковник Кукушкин. — Има едно барче на стотина метра от служебния вход.

Каза името и адреса на барчето. Ян не го знаеше, но знаеше къде се намира улицата.

— До един час — каза гласът, — защото в противен случай…

Чу се щракване.

В Берлин беше осем часа вечерта. И вече доста тъмно.

Английската министър-председателка спокойно вечеряше с мъжа си в своето жилище на „Даунинг стрийт“ № 10, когато й съобщиха, че я търси лично президентът Матюс. Докато стигна до бюрото си, телефонът зазвъня. Двамата държавни ръководители се познаваха доста добре и се бяха срещали десетина-дванайсет пъти, откакто за пръв път жена бе станала министър-председател на Англия. Когато разговаряха на четири очи, те се наричаха на малко име, но макар да знаеха, че свръхзащитеният презокеански разговор не може да бъде подслушан, правеше се служебен запис и затова тонът и на двамата беше официален.

С грижливо подбрани, сбити изрази президентът Матюс обясни какво предупреждение е получил от Максим Рудин чрез неговия посланик във Вашингтон.

Джоан Карпентър се смая:

— Защо, за Бога? — попита тя.

— Тъкмо над това си блъскам главата, госпожо — премина Атлантика провлеченият южняшки говор. — Няма обяснение. Изобщо няма. И още две неща. Киров ме уведоми, че ако съдържанието на посланието на Рудин бъде разгласено, Дъблинският договор ще бъде сполетян от същата съдба. Мога ли да разчитам на дискретността ви?

— Естествено — отговори му тя. — Кое е второто нещо?

— Опитах се да се свържа с Максим Рудин по горещата линия. Казаха, че не бил в състояние да разговаря с мен. От това си правя заключението, че той самият си има свои собствени проблеми в сърцето на Кремъл и не може да говори за тях. Честно казано, това ме поставя в невероятно тежко положение. Но в едно съм абсолютно убеден. Не мога да допусна този договор да бъде скъсан. Твърде важен е за целия Западен свят. Не мога да допусна двама въздушни пирати от един берлински затвор да го провалят. Не мога да позволя на шепа терористи на борда на един танкер в Северно море да предизвикат въоръжен конфликт между Изтока и Запада, какъвто неминуемо ще последва.

— Напълно съм съгласна с вас, господин президент — каза министър-председателката от лондонския си кабинет. — Какво искате от мен? Струва ми се, че вашето влияние върху канцлера Буш е значително по-голямо от моето.

— Не става дума за това, госпожо. Нещата са две. Ние разполагаме с известно количество информация за това, какво заплашва Европа, ако бъде взривена „Фрея“, но предполагам, че вашата е още повече. Искам да знам всички възможни последици и евентуалните мерки, в случай че терористите на борда извършат най-лошото.

— Да — каза госпожа Карпентър, — през днешния ден нашите хора тук извършиха задълбочено проучване на кораба, на товара му, на шансовете неговото съдържание да се разлее и така нататък. Но още не сме обсъждали идеята за щурмуването му. Сега като че ли ще трябва да го направим. Ще наредя цялата тази информация да ви бъде изпратена до един час. Какво е другото?

— То е по-трудно и просто не знам с какви думи да изразя молбата си — каза Уилиям Матюс. — Убедени сме, че трябва да съществува някакво обяснение за поведението на Рудин, и докато не го научим, ще блуждаем в пълен мрак. Ако ще трябва да се справям с тази криза, имам нужда от малко светлина. Трябва да знам обяснението. Трябва да знам съществува ли трети вариант. Ще помоля вашите хора да задействуват „Славея“ за последен път и да научат този отговор за мен.

Джоан Карпентър се замисли. Тя никога не се бе месила в работата на сър Найджъл Ървин. За разлика от предшествениците си, тя избягваше да си пъха носа в разузнаването, за да задоволява любопитството си. Откакто бе заела поста си, бе удвоила бюджетите и на двамата си директори, на тайната разузнавателна служба и на МИ-5, беше подбрала най-печените професионалисти за постовете и те й се отплащаха с непоклатимата си лоялност. Сигурна в тази лоялност, тя им имаше доверие. И те никога не бяха излъгали това доверие.

— Ще направя каквото мога — каза тя след малко. — Но става дума за нещо в самото сърце на Кремъл и всичко това е въпрос на часове. Ако е възможно, ще бъде направено. Давам ви думата си.

След като затвори телефона, се обади на съпруга си, за да му каже да не я чака. Щеше да прекара нощта на бюрото си. Нареди да й донесат от кухнята кана кафе. След уреждането на битовите въпроси се обади на сър Джулиън Фланъри в дома му, каза му простичко по отворената линия, че е възникнала нова криза, и го помоли незабавно да се върне в канцеларията на Министерския съвет. Последното й обаждане не беше по градската телефонна мрежа. То беше адресирано до дежурния офицер в главната кантора на фирмата. Помоли сър Найджъл Ървин да бъде открит, където и да се намира, и да бъде помолен незабавно да дойде на № 10. Докато ги чакаше да пристигнат, тя включи телевизора в кабинета си и хвана новините на Би Би Си в девет часа. Дългата нощ започваше.

Лудвиг Ян се промуши в сепарето и седна плувнал в пот. От отсрещната страна на масата руснакът го гледаше студено. Пълничкият надзирател не можеше да знае, че страховитият руснак се бори за собствения си живот. Човекът не издаваше това по никакъв начин.

Той изслуша безстрастно всичко, което му разказа Ян за новите мерки, въведени днес от два часа следобед.

Всъщност той нямаше дипломатическо прикритие. Укриваше се в една от сигурните квартири на Щази в Западен Берлин като гост на източногерманските си колеги.

— Както виждате — завърши Ян, — нищо не мога да направя. Невъзможно е дори да ви заведа до този коридор. Там има най-малко трима дежурни, денем и нощем. Всеки трябва да показва пропуска си при влизане в коридора, дори аз, и всички се познаваме. Работим заедно от години. Никое ново лице не може да се появи там, без да се наложи обаждане на директора за проверка.

Кукушкин бавно кимна. Ян усети, че му олеква. Те ще го оставят на мира. Те няма да причинят зло на семейството му. Най-сетне се е отървал от тях.

— Вие естествено влизате в коридора, нали? — попита руснакът. — И можете да влизате в килиите.

— Да, нали съм старши надзирател?! През определени интервали съм длъжен да проверявам дали те са наред.

— И нощем, докато спят ли?

— Може би. Те са чули за станалото в Северно море. Прибрахме им радиоапаратите веднага след обедното предаване, но някакъв затворник от единичните килии им извика новината, преди да очистим коридора от останалите затворници. Те могат да спят, могат и да не спят.

Руснакът кимна мрачно.

— Тогава — каза той — ще се наложи вие да свършите работата.

Долната челюст на Ян увисна.

— Не, не — измънка той. — Вие не разбирате. Не мога да използвам пистолет. Не мога да убия никого.

Вместо да му отговори, руснакът извади две тънки тръбички, приличащи на химикалки, и ги сложи на масата.

— Не ви трябва пистолет — каза той. — Доближавате отворения край, ето този, до устата и носа на заспалия човек. Натискате копчето в другия край, ето това. Смъртта настъпва след три секунди. Вдишването на парите на циановодородната киселина причинява мигновена смърт. До един час симптомите стават също като при сърдечен удар. След като си свършите работата, ще заключите килиите, ще се върнете в служебното помещение, ще избършете много добре тръбичките и ще ги сложите в шкафчето на някой друг надзирател, имащ достъп до същите килии. Много простичко и много чисто изпипано. Ще излезете сух от водата.

Това, което Кукушкин бе показал на ужасения старши надзирател, представляваше модернизиран вариант на газовите пистолети, с които „чистачите“ от съответния отдел на КГБ бяха убили двамата украински националистически водачи Степан Бандера и Лев Ребет в Германия двайсет години преди това. Принципът беше същият, ефикасността на газта бе повишена чрез по-нататъшни изследвания. Вътре в тръбичките имаше стъклени ампулки, пълни с циановодородна киселина. Спусъкът освобождаваше пружинката, която задействаше ударника, а той счупваше ампулката. Едновременно киселината се разпръскваше от балончето със сгъстен въздух, което се задействуваше със същия спусък. Изтласкана от сгъстения въздух, газообразната смес се изхвърляше през тръбичката към дихателните пътища като невидима мъгла. Един час по-късно издайническата миризма на бадеми изфирясваше, мускулите на тялото отново се отпускаха. Симптомите бяха като на сърдечен удар.

Никой не би повярвал, ако му кажеха, че двама млади мъже едновременно са получили сърдечен удар. Неизбежно щеше да има следствие. Откритите в шкафчето на някой от надзирателите газови пистолети щяха да представляват почти неопровержима улика срещу този човек.

— Аз… аз не мога да извърша това — простена Ян.

— Но аз мога и ще го сторя: ще видите семейството си в някой арктически концентрационен лагер, където те ще останат до края на живота си — изръмжа руснакът. — Всичко е много просто, хер Ян. Иска се да надвиете скрупулите си за десетина минути и по този начин да спасите цялото си семейство. Замислете се над това.

Кукушкин хвана ръката на Ян, обърна я и сложи тръбичките върху дланта му.

— Замислете се над това — каза той, — но не губете време. После влезте в тези килии и свършете работата. Това е всичко.

Той излезе от сепарето. Няколко минути по-късно Ян стисна газовите пистолети, пъхна ги в джоба на шлифера си и тръгна да се прибира в затвора Тегел. В полунощ, след три часа, трябваше да замести надзирателя от вечерната смяна. В 1 часа сутринта трябваше да влезе в килиите и да свърши работата. Нямаше друг избор.

Когато последните слънчеви лъчи се изгубиха от небето, „Нимрод“ над „Фрея“ изключи дневната Ф.126 камера и включи нощната Ф.135 версия. Нищо друго не се промени. Камерата за нощно виждане, вперила надолу инфрачервеното си око, можеше да регистрира почти всичко, което би станало на 4 500 метра под нея. Ако командирът на „Нимрод“ поискаше, би могъл да прави снимки с помощта на електронната светкавица на Ф.135 или да включи прожектора на своя самолет, чиято мощност беше един милион свещи.

Нощната камера пропусна да забележи как фигурата с анорака, която лежеше просната от сутринта, бавно се размърда и изпълзя изпод надлеза, а след това се запримъква към надстройката. Когато фигурата най-сетне долази до открехнатата врата и се шмугна вътре, никой нищо не забеляза. Сутринта се изказа предположението, че трупът е бил изхвърлен в морето.

Човекът с анорака тръгна по коридора, потривайки ръце и треперейки с цялото си тяло. В камбуза намери един от другарите си и си сипа чаша вряло кафе. Когато го изпи, се върна на мостика и се преоблече в своите дрехи, в черния анцуг и черния пуловер, с които се бе качил на борда.

— Божичко — каза той на човека на мостика с американския си акцент, — добър стрелец си. Имах чувството, че от анорака ми изхвърчат вълма памук.

Дежурният на мостика се засмя:

— Андрий ми каза да го направя както трябва — рече той. — Но те се хванаха на въдицата. Мишкин и Лазарев ще излязат от затвора в осем утре сутринта. До следобед ще са в Тел Авив.

— Чудесно — каза украино-американецът. — Нека се надяваме, че планът на Андрий да ни измъкне от този кораб ще е не по-малко сполучлив от досегашния.

— Бъди спокоен, ще успеем — каза другият. — По-добре си сложи маската и върни дрехите на онзи янки от склада за бои. След това гледай да поспиш. Ще застъпиш на вахта в шест сутринта.

Сър Джулиън Фланъри повторно събра комитета по преодоляване на кризата един час след разговора си на четири очи с министър-председателката. Тя бе му съобщила причината, поради която е настъпила промяната в ситуацията, но само той и сър Найджъл Ървин щяха да я знаят и нямаше да я издадат на никого. Членовете на комитета просто трябваше да знаят, че държавните интереси налагат освобождаването на Мишкин и Лазарев утре заран да бъде отложено или отменено в зависимост от реакцията на германския канцлер.

Някъде в Уайтхол страница по страница данните за „Фрея“, за нейния екипаж, за товара й и за възможните рискове се предаваха по фотопът пряко във Вашингтон.

На сър Джулиън му провървя: повечето най-важни специалисти от комитета живееха в радиус шейсет минути бързо шофиране от Уайтхол. Повечето бяха сварени да вечерят вкъщи, никой не бе заминал за провинцията. Двама бяха издирени в ресторанти, един — на театър. До девет и половина кажи-речи всички пак насядаха около масата в ЮНИКОРН.

Сър Джулиън им обясни в какво се състои задължението им: да осъзнаят, че нещата са преминали от категорията на военно учение в категорията на истинска битка.

— Можем да допуснем, че канцлерът Буш ще се съгласи да отложи освобождаването, докато не се изяснят някои други проблеми. Ако това стане, трябва да допуснем, че терористите ще изпълнят най-малко една от първите си заплахи, тоест да излеят част от нефта във „Фрея“. Сега от нас се иска да измислим как да хванем и унищожим едно евентуално петно от двайсет хиляди тона нефт; второ, да си дадем сметка, че това количество може да се увеличи петдесет пъти.

Очерта се зловеща картина. Общественото безразличие в продължение на години бе довело до политическа немарливост. Така или иначе, количеството емулгатори, с които разполагаше Англия, и средствата за транспортирането им до нефтеното петно бяха по-големи от всичко, с което разполагаше цяла Европа.

— Трябва да осъзнаем, че отговорността за екологичната катастрофа ще падне върху нас — каза представителят на Уорън спрингс. — Когато през 1978 година стана катастрофата с „Амоко Кадиз“, французите отказаха да приемат помощта ни, въпреки че разполагахме с по-добри емулгатори и с по-добри системи за разпръскването им от тях. Техните рибари платиха скъпо тази пълна глупост. Старомодните им перилни препарати, които използваха вместо нашите емулгаторни концентрати, изтровиха много повече риба от самия нефт. И не разполагаха с достатъчни количества за системите за разпръскване, които имаха. Те все едно че се опитваха да убият октопод с тапишник.

— Не се съмнявам, че германците, холандците и белгийците не ще отхвърлят в случая една съвместна операция с нас — обади се служителят от външно министерство.

— В такъв случай трябва да сме готови — каза сър Джулиън. — С какви количества разполагаме?

Д-р Хендерсън от Уорън спрингс продължи:

— Най-добрият емулгаторен концентрат може да емулгира, тоест да превърне в миниатюрни капчици, които ще позволят на природните бактерии да доразрушат нефта, обем, двайсет пъти по-голям от неговия собствен. Един галон емулгатор на двайсет галона нефт. Имаме на склад хиляда тона от него.

— Достатъчни за разливане на двайсет хиляди тона нефт — вметна сър Джулиън. — А ако става дума за един милион тона?

— Изключено — мрачно каза Хендерсън. — Изключено. Ако започнем да произвеждаме по-големи количества от този миг, това ще ни даде хиляда тона на всеки четири дена. За един милион тона ще са ни необходими петдесет хиляди тона емулгатори. Честно казано, тия маниаци с черни маски могат да изтребят почти всичко живо в Северно море и Ламанша и да замърсят плажовете от Хъл до Корнуол откъм нашия бряг и от Бремен до Ушант на отсрещния.

За известно време настъпи мълчание.

— Нека се съсредоточим върху първото нефтено петно — спокойно каза сър Джулиън. — Друго надали ще има.

Комитетът се съгласи незабавно да бъде дадено нареждане още тази нощ да бъде извозено до последния тон количеството емулгатор от склада в Хемпшир; Министерството на енергетиката да реквизира товарни танкери от петролните компании; камионите с товара да се паркират на кея на Лоуестофт на източното крайбрежие; да се насочат към Лоуестофт всички морски съдове, разполагащи с разпръскващи устройства, включително пожарникарските кораби на лондонското пристанище и аналогичните от Кралските военноморски сили. Очакваше се още преди обед цялата флотилия да стигне до лоуестофското пристанище, откъдето да вземе емулгатора.

— Ако морето остане спокойно — каза д-р Хендерсън, — нефтеното петно ще се движи полека на североизток от „Фрея“ заедно с прилива, насочвайки се към Северна Холандия, с около два възела. Това ще ни даде време. Когато настъпи отливът, то ще започне да се връща. Но ако задуха вятър, може да тръгне във всяка посока в зависимост от вятъра, който ще надделее прилива на повърхностното ниво. Според мен ще се справим с едно двайсетхилядитонно петно.

— Не бива да допускаме корабите да влизат в акваторията с радиус пет мили около „Фрея“ от три посоки и където и да било между нея и холандския бряг — отбеляза заместник-началник щаба на Министерството на отбраната.

— Но можем да наблюдаваме петното от „Нимрод“ — каза майорът от Кралските военновъздушни сили. — Ако то излезе от окръжността около „Фрея“, вашите момчета от флота веднага ще започнат да го поливат.

— Добре, за заплахата от изливане на двайсет хиляди тона нефт се разбрахме — обади се човекът от външното министерство. — А какво ще правим по-нататък?

— Нищо — каза д-р Хендерсън. — Възможностите ни ще бъдат изчерпани.

— Добре, да приключваме. Чака ни огромна административна работа — каза сър Джулиън.

— Има и още един вариант — обади се полковник Холмс от Кралските военноморски сили. — Твърдите действия.

Около масата настана притеснена тишина. Само вицеадмиралът и майорът не изпитаха неудобство. Те бяха заинтригувани. Учените и чиновниците бяха свикнали да боравят с технически и административни въпроси, с техните контрамерки и решения. Всички заподозряха облечения с цивилен костюм кокалест полковник, че има предвид стрелба на месо.

— Може този вариант да не ви харесва — убедено каза Холмс, — но терористите вече хладнокръвно убиха един моряк. Могат да избият и останалите двайсет и девет. Корабът струва сто и седемдесет милиона долара, товарът му — сто и четирийсет милиона долара, предотвратяването на екологичните щети — тройно повече. Ако по някакви причини канцлерът Буш не ще може или не ще иска да освободи двамата души в Берлин, няма да ни остане никаква друга възможност освен да се опитаме да щурмуваме кораба и да премахнем човека с детонатора, преди да го е използвал.

— Какво по-точно предлагате, полковник Холмс? — попита сър Джулиън.

— Предлагам да повикаме майор Фалън от Дорсет и да го изслушаме — каза Холмс.

Предложението се прие и заседанието бе прекратено до сутринта. Беше 21,50 часа.

Докато траеше заседанието, на две крачки от Министерския съвет министър-председателката приемаше сър Найджъл Ървин.

— Такова е положението, сър Найджъл — завърши тя. — Ако не изнамерим трето решение, или двамата затворници ще бъдат освободени и Максим Рудин ще скъса Дъблинския договор, или те ще останат в затвора и приятелите им ще взривят „Фрея“. Ако се случи второто, те може би не ще посмеят да изпълнят заканата си, но не бива да разчитаме на това. Възможно е да направим опит да я щурмуваме, но шансът ни за успех е малък. За да си позволим да преминем към твърди действия, трябва да знаем защо Максим Рудин е възприел тази линия. Дали той, да речем, е надценил възможностите си в самото Политбюро? Дали не иска да блъфира Запада чрез причиняването на огромна икономическа щета, за да компенсира собствените си проблеми със зърнените храни? Трябва да разберем това.

— С колко време разполагате, госпожо министър-председател, с колко време разполага президентът Матюс? — попита главният директор на тайната разузнавателна служба.

— Трябва да си дадем сметка, че ако похитителите на самолета не бъдат освободени утре заран, ще се наложи да поразиграваме терористите, за да спечелим време. Но се надявам, че ще сме в състояние да съобщим нещо на президента до утре следобед.

— Като доста отдавнашен служител смятам, че това е невъзможно, госпожо. В Москва сега е полунощ. Със „Славея“ практически не може да се влезе във връзка освен на уговорени доста по-отрано срещи. Едно спешно повикване на агента може да го унищожи.

— Запозната съм с вашите правила, сър Найджъл, и разбирам смисъла им. Безопасността на действащ агент е изключително важно нещо. Но същото важи и за държавните интереси. Скъсването на договора или разрушаването на „Фрея“ са въпроси от държавна важност. Първото може да изложи на опасност мира в продължение на години или да доведе на власт Ефрем Вишнаев с всички последици от това. Финансовите загуби, които ще понесе само „Лойд“, а чрез „Лойд“ — британската икономика, ако допуснем разрушаването на „Фрея“ в Северно море, ще бъдат ужасяващи, а да не говорим за загубата на трийсетината моряци. Не ви заповядвам, сър Найджъл: моля ви да сравните тези възможности с евентуалния риск за един руски агент.

— Госпожо, ще направя каквото мога. Давам ви дума — каза сър Найджъл и се запъти към главната си квартира.

От една канцелария в Министерството на отбраната полковник Холмс телефонира в Пуул, Дорсет, в главната квартира на Специалната военноморска служба. Майор Саймън Фалън бе открит в офицерската трапезария, където беше седнал на халба бира с приятели, и повикан на телефона. Двамата морски пехотинци се познаваха много добре.

— Следите ли събитията около „Фрея“? — попита Холмс от Лондон.

От другия край се чу смях.

— Предположих, че ще дойдеш да пазаруваш в моя дюкян — каза Фалън. — Какво искат ония?

— Работата се запича — каза Холмс. — На германците може би ще им се наложи да променят намеренията си и да подържат двамата палячовци в Берлин още известно време. Току-що заседавахме цял час в ЮНИКОРН. Не им харесва, но май ще стане нужда да приемат нашия вариант. Имаш ли някакви идеи?

— Естествено — каза Фалън. — През целия ден съм мислил за това. Трябват ми един макет, чертежите и екипировка.

— Добре — каза Холмс. — Разполагам с чертежите и с един великолепен модел на друг подобен кораб. Събери момчетата си. Изкарай всичката машинария от складовете: подводната екипировка, всички видове техника, зашеметяващите гранати, ти знаеш какво ще ви потрябва. Колкото може повече. Излишното ще бъде върнато. Ще помоля да изпратят кораби от Портланд и да вземат всичко — и машинарията, и командата. Остави някой свестен човек да те замества, качвай се на колата и подкарвай към Лондон. Искам те в кабинета си колкото може по-рано.

— Не се тревожи — каза Фалън. — Машинарията вече е стъкмена и опакована. Изпрати транспорта час по-скоро. Аз ще потегля веднага.

Когато якият набит майор се върна в барчето, настъпи тишина. Хората му знаеха, че е говорил с Лондон. Само за минути те вдигнаха на крак подофицерите и морските пехотинци в техните казарми, бързо хвърлиха цивилните костюми, с които бяха отишли в трапезарията и се преоблякоха с черните куртки с ширити и със зелените барети на поделението си. Преди полунощ те вече чакаха на каменния кей, закътан в най-отдалечения край на тяхната заградена с бодлива тел част от военноморската база; чакаха да дойдат корабите и да ги откарат заедно с екипировката им където трябва.

Ярката луна изгряваше над Портланд Бил западно от тях, когато трите патрулни катера „Сейбър“, „Кътлъс“ и „Симитар“ излязоха от пристанището и се насочиха към Пул. Те дадоха газ, носовете им се издигнаха нагоре, кърмите им потънаха в разпенената вода и боботенето им отекна по целия бряг.

Същата луна осветяваше правата хемпширска магистрала, по която лимузината на майор Фалън гълташе милите до Лондон.

— Сега какво, по дяволите, да кажа на канцлера Буш? — попита президентът Матюс съветниците си.

Беше пет часа следобед. Макар че над Европа отдавна беше паднала нощта, във Вашингтон слънцето още озаряваше розовата градина зад френските прозорци, където първите пъпки се отзоваваха на пролетната топлина.

— Струва ми се, че не бива да споделяте с него истинското послание, получено по Киров — каза Робърт Бенсън.

— Защо не, по дяволите? Казах го на Джоан Карпентър и без съмнение тя ще трябва да го каже на Найджъл Ървин.

— Има разлика — настоя шефът на ЦРУ. — Англичаните ще трябва да вземат необходимите мерки за предотвратяване на екологичната катастрофа край техните брегове и за целта ще свикат технически специалисти. Това е технически проблем. На Джоан Карпентър не ще й бъде нужно да свиква на заседание кабинета в пълен състав. Дитрих Буш ще бъде помолен да задържи още известно време Мишкин и Лазарев с риск да предизвика катастрофа, от която ще пострадат европейските му съседи. В случая той почти неизбежно ще трябва да се консултира с кабинета си…

— Той е почтен човек — прекъсна го Лорънс. — Ако разбере, че става дума за спасяването на Дъблинския договор, ще осъзнае, че не бива да споделя наученото със своя кабинет.

— Проблемът е — завърши Бенсън, — че най-малко още петнайсет души могат да научат тайната. Някои от тях ще я споделят с жените си, с помощниците си. Още не сме забравили случая с Гюнтер Гийом. В Бон има прекалено много дърдорковци. Ако се разчуе, Дъблинският договор ще пропадне, каквото и да се случи в Северно море.

— Той ще се обади след една минута. Какво, по дяволите, да му кажа? — повтори Матюс.

— Кажете му, че разполагате с информация, която просто не може да бъде доверена на никаква телефонна линия, дори на свръхсигурната презатлантическа — предложи Поклевски. — Кажете му, че освобождаването на Мишкин и Лазарев ще предизвика по-голямо нещастие от вбесяването на терористите на борда на „Фрея“ в продължение на още няколко часа. Помолете го на този етап просто да ви предостави малко време.

— Колко? — попита президентът.

— Колкото може повече.

— А след като изтече този срок? — попита президентът.

Иззвъня телефонът. Бяха открили канцлера Буш в дома му. Разговорът по строго контролираната линия бе прехвърлен там. Нямаше нужда от преводач: Дитрих Буш свободно говореше английски. Президентът Матюс му говори десетина минути, през които германският шеф на правителството го слушаше смаян.

— Но защо? — попита той накрая. — Сигурно проблемът сериозно застрашава Съединените щати?

Матюс се изкуши. Робърт Бенсън предупредително вдигна пръст.

— Дитрих, моля ви. Повярвайте ми. Моля ви да ми имате доверие. По тази линия, по която и да било линия през Атлантика, не мога да бъда толкова откровен с вас, колкото съм бил досега. Назряват събития от огромна важност. Слушайте, ще бъда максимално искрен. Тук открихме нещо за онези двама души. Тяхното освобождаване в момента, през идните няколко часа, може да има катастрофални последици. Моля ви за време, Дитрих, приятелю, само за време. За едно отлагане, докато не си изясним проблема.

Германският канцлер дочуваше звуците на Бетовеновата музика, минаващи през открехнатата врата на хола, където той бе седнал преди това да се наслади на една пура и на един концерт по стереоуредбата. Меко казано, той беше налегнат от подозрение. Знаеше, че презатлантическата линия, прекарана преди години, за да свързва главите на правителствата на страните от НАТО, се проверява редовно и е абсолютно сигурна. Нещо повече, каза си той, Съединените щати имат великолепна връзка с посолството си в Бон и биха могли да му изпратят лично послание по нея, стига да бяха поискали. Не му мина през ум, че Вашингтон просто не може да довери на неговия кабинет тайна от такова значение след многократното залавяне на източногермански агенти в седалището на властта край Рейн.

От друга страна президентът на Съединените щати надали би му се обаждал посред нощ за глупости. Сигурно си има оправдание, реши Буш. Но това за което го молеха не можеше да бъде решено без консултации.

— Тук минава десет вечерта — каза той на Матюс. — Имаме време за размишляване до утре сутринта. До тогава нищо особено няма да се случи. Нощес ще свикам отново моя кабинет и ще се посъветвам с министрите си. Нищо повече не мога да ви обещая.

Нямаше как, президентът Матюс трябваше да се задоволи с това.

След като затвори телефона, Дитрих Буш седя замислен няколко минути. Става нещо, разсъждаваше той, свързано с Мишкин и Лазарев, които лежат сега в единичните си килии в затвора Тегел в Западен Берлин. Ако нещо им се случи, срещу федералното правителство ще надигнат вой и средствата за масово осведомяване, и опозицията. И то тъкмо сега, в навечерието на местните избори…

Най-напред се обади на Лудвиг Фишер, министъра на правосъдието, който също си беше вкъщи в столицата. Според предварителната им уговорка никой от министрите не биваше да заминава за провинцията през почивните дни. Министърът на правосъдието веднага прие неговото предложение: двамата незабавно да бъдат прехвърлени от старомодния затвор Тегел в значително по-новия и свръхсигурен затвор Моабит. Тази предпазна мярка му се стори съвсем основателна. В Моабит нито един наемник на ЦРУ не би могъл да припари до тях. Фишер незабавно се обади в Берлин и даде нарежданията си.

Съществуват известни изречения, невинни сами по себе си, които, казани от главния шифровчик на посолството в Москва на човека, за когото той знаеше, че е резидент на Британия, всъщност означаваха: „Зарязвай всичко и идвай тук. Ще се получи нещо спешно от Лондон“. Такова едно изречение накара Адам Мънроу да изхвръкне посред нощ по московско време от леглото си и да хукне през целия град към кея „Морис Торез“. В Лондон беше 22,00 часа.

Докато пътуваше от „Даунинг стрийт“ към службата си, сър Найджъл Ървин осъзна, че министър-председателката е абсолютно права. Сравнено със скъсването на Дъблинския договор, от една страна, и с унищожаването на „Фрея“, на екипажа и товара й, от друга, излагането на един руски агент на опасността да бъде разкрит беше по-малкото зло. Това, което той се канеше да поиска от Мънроу да свърши в Москва, и начинът, по който му се налагаше да го поиска, никак не го радваше. Но още преди да пристигне в сградата на тайната разузнавателна служба, осъзна, че трябва да го направи.

Дълбоко в сутерена свързочната служба си вършеше рутинната работа, когато той влезе в помещението и загледа нощната смяна. След по-малко от пет минути шифрованият телекс се получи в Москва. Никой не се запита защо му трябва на Господаря да разговаря пряко с московския си резидент посред нощ. Трийсет минути по-късно телексът в шифровъчното помещение в Москва изпрати съобщението, че Мънроу е там и чака.

Операторите и в двата края, стари служби, бяха доверени хора и така трябваше да бъде. Те, без да им мигне окото, изпращаха съобщения, които можеха да свалят правителства. От Лондон телексът щеше да изпрати своето разместено до неузнаваемост, непрехващаемо съобщение до гората от антени извън Челтънхам, който беше по-известен с конните си надбягвания и с девическия си колеж. Там думите автоматично щяха да бъдат превърнати в еднократен неразгадаем код и изпратени над заспалата Европа към антената на покрива на посолството. Четири секунди след написването им в Лондон те трябваше да излязат дешифрирани на телекса в сутерена на палата на някогашния захарен магнат в Москва.

Там шифровчикът погледна застаналия до него Мънроу.

— Лично Господаря го изпраща — каза той, след като прочете индекса на пристигащото съобщение.

Сър Найджъл трябваше да каже на Мънроу колко се е стреснал президентът Матюс от посланието на Киров само преди три часа. Ако не знаеше това, Мънроу не би могъл да поиска от „Славея“ отговора на въпроса, който измъчваше Матюс: „Защо?“

Телексът трака няколко минути. Мънроу зачете съобщението и усети, че от ужас му иде да се изповръща.

— Не мога да направя това — каза той на служителя, през чието рамо четеше.

Когато съобщението от Лондон привърши, той каза на служителя:

— Отговорете следното: „Не повтаряйте, такъв отговор не може да се получи за толкова време.“ Предайте го.

Разговорът между сър Найджъл Ървин и Адам Мънроу продължи петнайсетина минути. „Има начини за спешно свързване със С“, настоя Лондон. „Да, но само в случай на страшна опасност“, отговори Мънроу. „Става дума за стократно по-голяма опасност“, изтрака машината от Лондон. „Но С. може да започне проучването на въпроса най-рано след няколко дена, възрази Мънроу. Следващото редовно заседание на Политбюро ще се състои идния четвъртък.“ „Знаете ли нещо за магнетофонните записи от последното четвъртъчно заседание?“, попита Лондон. „«Фрея» не е отвлечена предния четвъртък“, отговори Мънроу. Накрая сър Найджъл направи нещо, което се бе надявал, че не ще му се наложи да прави.

„Съжалявам — изписа машината, — заповедите на министър-председател не се оспорват. Ако не бъде направен опит за предотвратяване на катастрофата, операцията по изтеглянето на С. на Запад няма да бъде проведена.“

Мънроу гледаше излизащата от телекса книжна лента и не можеше да повярва на очите си. Той за пръв път се хвана в клопката на собствения си опит да скрие своята любов към агентката, която ръководеше, от началствата в Лондон. Сър Найджъл Ървин си мислеше, че „Славея“ е озлобен руски ренегат на име Анатолий Кривой, дясната ръка на войнолюбеца Вишнаев.

— Предайте на Лондон — тъпо каза той — следното: „Ще се опитам още тази нощ, точка, не мога да поема отговорност, ако С. откаже или бъде разкрит по време на опита, точка.“

Отговорът на Шефа беше: „Съгласен. Действйте.“

В Москва беше 1,30 часа. Тъмна и много студена нощ.

Във Вашингтон беше 18,30 часа. Върху поляните отвъд блиндираните прозорци зад креслото на президента започна да пада здрач и се наложи да бъдат запалени лампите. Групата в Овалния кабинет очакваше: очакваше канцлера Буш, очакваше новини от някакъв незнаен агент в Русия, очакваше да разбере какво ще направи маскираният терорист от неизвестен произход, яхнал една 1 000 000-тонна бомба над Европа с детонатор на колана. Очакваха шанса за трети вариант.

Зазвъня телефонът, търсеха Станислав Поклевски. Той послуша известно време, закри устата си с длан и каза на президента, че се обаждат от военноморското министерство в отговор на негово запитване от преди един час.

В района на „Фрея“ имало един боен кораб на САЩ. Той се връщал от приятелско посещение на датския крайбрежен град Есбйерг и трябвало да се присъедини към ескадрата си от Атлантическите военноморски сили, патрулираща северно от Норвегия. Бил вече доста далеч от датския бряг и бързал да се присъедини към съюзниците от НАТО.

— Да промени посоката си — каза президентът.

Заповедта на президента бе предадена от Поклевски на военноморското министерство, което скоро започва да я изпраща чрез СТАНФЛОРАНТ на американския боен кораб.

Малко след един часа сутринта преполовилият пътя между Дания и Оркнейските острови „Моурън“ обърна руля, форсира машините си и се впусна в лунната нощ на юг към Ламанша. Това беше ракетоносец с водоизместимост близо 8 000, който, макар и по-тежък от британския лек крайцер „Арджил“, се броеше за разрушител. Движейки се с пълна скорост по спокойното море, той правеше близо трийсет възела и щеше да стигне до определената му точка на пет мили от „Фрея“ в 8 часа сутринта.

На паркинга на хотел „Можайски“, който се намира в края на Кутузовски проспект, имаше само няколко коли. С изключение на две, останалите бяха тъмни и безлюдни.

Мънроу видя как светлините на другата кола примигнаха и угаснаха, излезе от автомобила си и закрачи през паркинга. Когато той седна на мястото до шофьора, Валентина беше разтревожена и разтреперана.

— Какво става, Адам? Защо ме търсиш в апартамента ми? Може би разговорът ни е бил подслушан.

Той я прегърна и усети треперенето й през палтото.

— От телефонна будка ти се обадих — каза той, — и стана дума само за това, че Грегор няма да може да дойде на твоята вечеря. Никой нищо няма да заподозре.

— В два часа сутринта! — възрази му тя. — Никой не се обажда по такъв повод в два часа сутринта. Нощният портиер ме видя, че излизам от блока. Той ще докладва за това.

— Много съжалявам, скъпа. Чуй.

Разказа й за посещението на посланик Киров при президента Матюс предната вечер; за съобщаването на новината в Лондон; за това, че от него се иска да се опита да открие защо е такова отношението на Кремъл към Мишкин и Лазарев.

— Не знам — направо му каза тя. — Нямам дори най-малка представа. Може би защото ония зверове убиха капитан Руденко, който остави вдовица и малки деца.

— Валентина, през последните девет месеца двамата с теб слушахме какво се е говорело в Политбюро. Дъблинският договор е жизнено важен за твоя народ. Откъде накъде Рудин ще го поставя под заплаха заради тия двама души?

— Не го прави той — отговори му Валентина. — Западът е в състояние да контролира нефтеното петно, ако корабът бъде взривен. Щетите могат да бъдат покрити. Западът е богат.

— Скъпа, на борда на този кораб има трийсет души. И те са оставили на брега жени и деца. Трийсет човешки живота срещу затворничеството на двама. Трябва да съществува друга, и то много сериозна причина.

— Не знам — повтори тя. — Не е ставало дума за това на заседанията на Политбюро. И ти го знаеш.

Мънроу гледаше отчаян през предното стъкло. И той не можеше да каже защо се бе надявал, че тя ще знае отговора, от който се нуждаеше Вашингтон, че ще е дочула нещо в сградата на Централния комитет. Накрая реши, че трябва да изплюе камъчето.

Когато той свърши, тя се загледа в мрака с разширени очи. Той забеляза, че се е просълзила.

— Те обещаха — простена тя, — обещаха да ни вземат със Саша след две седмици, от Румъния.

— Те ще удържат на думата си — увери я той. — Но искат една последна услуга.

Тя отпусна глава върху облечените си с ръкавици китки, подпрени на кормилото.

— Ще ме хванат — промълви тя. — Толкова ме е страх.

— Няма да те хванат — опита се да я разубеди той. — КГБ действува много по-бавно, отколкото си мислят хората, и колкото по-високопоставен е заподозреният, толкова по-бавни са действията им. Ако съумееш да набавиш информацията, от която има нужда президентът Матюс, мисля, че ще ги накарам да те изтеглят само след няколко дена, а не чак след две седмици. Моля те, опитай се, моя любов. Това е едничкият ни шанс да се съберем завинаги.

Валентина гледаше през стъклото.

— Тази заран е имало заседание на Политбюро — каза тя най-сетне. — Не бях там. Било е специално, извънредно заседание. Обикновено в петък вечерта те заминават за провинцията. Дешифрирането на магнетофонните записи ще започне утре, тоест днес, в десет часа сутринта. Екипът ще работи през почивните дни, за да подготви материалите до понеделник. Може би днес са обсъждали този въпрос.

— Можеш ли да идеш и да прегледаш стенограмите, да прослушаш магнетофонните записи? — попита той.

— Посред нощ? Ще им се стори подозрително.

— Измисли някакво оправдание, скъпа. Каквото и да е оправдание. Кажи им, че искаш да започнеш да работиш отсега, за да се освободиш по-рано.

— Ще се опитам — каза тя най-сетне. — Ще се опитам заради теб, Адам, а не заради ония хора в Лондон.

— Аз познавам ония хора в Лондон — каза Адам Мънроу. — Те ще ви измъкнат двамата със Саша, ако сега им помогнеш. Това ще е последният риск, наистина последният.

Тя сякаш не бе го чула и бе превъзмогнала за миг страха си от КГБ, опасността да бъде разобличена като шпионка, страшните последици от залавянето й, ако не успее да изчезне навреме. Когато заговори, гласът й беше много спокоен:

— Знаеш ли къде се намира „Детский мир“? Секция „Кукли“. В десет часа тая заран.

Той остана на черния асфалт, загледан в задните светлини на колата й, след като тя потегли. Беше си свършил работата. Бяха го помолили да я свърши, бяха настояли да я свърши и той я свърши. Той имаше дипломатическа неприкосновеност и Лубянка не го заплашваше. В най-лошия случай в понеделник сутринта неговият посланик ще бъде повикан във външното министерство, което ще изслуша леден протест и искане за отзоваването му от името на Дмитрий Риков. Но Валентина щеше да отиде право в поверителните архиви, без да разполага с каквото и да било нормално, приемливо обяснение, което да я защити. Погледна си часовника. Седем часа, седем часа оттук нататък, седем часа със свит стомах и обтегнати нерви. Тръгна към колата си.

Лудвиг Ян стоеше пред широко отворената врата на затвора Тегел и гледаше светлините на блиндираната камионетка, която откарваше Мишкин и Лазарев.

За разлика от Мънроу, той вече нямаше какво да чака, нямаше защо да се притеснява до сутринта. За него чакането бе приключило.

Той бързо се прибра в канцеларията си на първия етаж и затвори вратата. Постоя малко до отворения прозорец, после отметна назад едната си ръка и запокити първия от газовите пистолети в мрака. Беше дебел и болнав. Ако не останат никакви улики, всички ще си помислят, че е получил сърдечен удар.

Надвесен през прозореца, той си спомни за своите племеннички отвъд Стената в Източен Берлин, спомни си засмените им лица, когато чичо Лудо пристигна с Коледните подаръци преди четири месеца. Затвори очи, доближи другата тръбичка до ноздрите си и натисна бутона.

Болката се стовари върху гърдите му като гигантски чук. Отмалелите му пръсти изтърваха тръбичката, която падна с дрънчене. Ян се отпусна, отблъсна се от черчевето на прозореца и хлътна обратно в канцеларията си, вече мъртъв. Когато го намерят, ще сметнат, че е отворил прозореца, за да влезе чист въздух, щом е усетил първите болки. Кукушкин нямаше да ликува. Часовниковата камбана, която започна да бие в полунощ, бе заглушена от бученето на камиона, който направи тръбичката на парченца.

Отвличането на „Фрея“ взе първата си жертва.