Дяволската алтернатива

7.

Докато важни държавни служители в Москва и във Вашингтон трескаво подготвяха срещата в Ирландия, старото корито „Санадрия“ бавно пърпореше на североизток към Дарданелите и Истанбул.

На втория ден след отплаването Дрейк гледаше как се изнизват покрай него голите хълмове на Галиполи и как проливът, разделящ европейската от азиатската част на Турция, се разширява и се превръща в Мраморно море. Капитан Танос познаваше тези води по-добре от дворчето на къщичката си в Хиос и уверено водеше кораба напред. Два съветски кръстосвача минаха покрай „Санадрия“ на път за Средиземно море, където щяха да следят маневрите на Шести американски флот. Малко след залез слънце в далечината заблещукаха светлините на Истанбул и на моста Галата, който минава над Босфора. „Санадрия“ пусна котва, за да пренощува, и на сутринта влезе в пристанището на Истанбул.

Докато разтоварваха мотокарите, Ендрю Дрейк взе паспорта си от капитана и слезе на брега. Срещна се с Мирослав Камински на уреченото място и взе от него голям пакет с кожени якета. Когато се върна на борда, капитан Танос повдигна едната си вежда.

— Добре ще издокараш приятелката си с толкова якета — отбеляза той.

Дрейк поклати глава и се усмихна.

— Другите моряци ми казаха, че мога да продам тези якета много изгодно в Одеса — обясни англичанинът.

Капитанът не се учуди. Знаеше, че поне половината от екипажа му ще се върне на борда с подобни пакети. Одеските прекупвачи плащаха петорна цена за кожените якета и за дънките.

Тридесет часа по-късно „Санадрия“ мина през Босфора, остави Златния рог зад кърмата си и се насочи към Варна, където трябваше да разтовари трактори.

На запад от Дъблин се простира областта Килдеър, в която е разположено малкото задрямало градче Селбридж. В неговите покрайнини се издига най-голямата и красива ирландска постройка в паладиански стил: имението Касълтаун Хауз. Ирландското правителство бе предложило на американския и на съветския посланик преговорите за разоръжаването да се водят именно тук. Двамата дипломати дадоха съгласието си.

Фасадата на Касълтаун Хауз е широка четиридесет и два метра. Освен основната сграда има две странични крила. Едно за кухненския персонал и друго за конюшните, в което щяха да се разположат съветските телохранители.

В основната сграда щяха да се провеждат преговорите и да живеят дипломатите. Само двамата ръководители на делегациите, заедно с най-близките си сътрудници, щяха всяка вечер да се прибират съответно в американското и в съветското посолство, за да уведомяват по шифровата връзка ръководителите на двете суперсили за развоя на преговорите.

Този път нищо не бе скрито от очите на журналистите, с изключение на успоредните преговори за зърното. Дейвид Лорънс и Дмитрий Риков пристигнаха в Дъблин, където бяха посрещнати тържествено от ирландския президент и ирландския министър-председател. След като се ръкуваха дълго пред телевизионните камери и фотоапаратите, двамата външни министри заминаха за Касълтаун.

На осми октомври по обяд Лорънс, Риков и двайсетината им сътрудници влязоха в украсената със старинни сервизи и статуетки от уеджуудски порцелан четиридесетметрова „Дълга зала“. В центъра й бе разположена голяма грегорианска маса с лъскава повърхност. От двете й страни насядаха американската и съветската делегация. Двамата министри бяха придружени от военни специалисти, от експерти в областта на ядрените технологии, ракетите, конвенционалните и ядрените оръжия.

Присъствието на двамата държавници беше чисто формално. След като откриеха конференцията и съгласуваха дневния ред, те щяха да отлетят в страните си и да оставят същинските преговори в ръцете на ръководителите на делегациите: професор Иван Иванович Соколов от руска страна и бившия помощник-министър на отбраната Едуин Дж. Кембъл от американска.

В останалите помещения на същия етаж се бяха настанили стенографите, машинописките и техническият персонал.

Един етаж по-долу, в приземието, в официалната трапезария на Касълтаун при спуснати завеси, които предпазваха присъстващите от ярките лъчи на есенното слънце, без много шум започнаха другите преговори. Делегациите тук се състояха предимно от специалисти по зърнените култури, нефтената промишленост и компютърните технологии.

На горния етаж Дмитрий Риков и Дейвид Лорънс прочетоха кратки приветствени слова, в които изразиха надежда, че настоящите преговори ще допринесат за решаването на проблемите на поставения под ядрена заплаха свят. След което се състоя тържествен обяд.

Преди да отлети за Москва, Риков привика професор Соколов, за да му даде последни указания.

— Другарю Соколов, знаеш в какво положение се намираме — каза министърът на своя подчинен. — Честно казано, то съвсем не е розово. Американците ще се опитат да извлекат максимална полза от своето преимущество. Ти трябва да се бориш, за да направим минимални отстъпки. Пшеницата ни е необходима. Но преди да склониш на каквато и да е отстъпка в областта на разоръжаването и на военното ни присъствие в Източна Европа, ще докладваш в Москва. Членовете на Политбюро настояват всяка стъпка в тази деликатна област да се съгласува с тях.

Риков не спомена, че от състоянието на „тази деликатна област“ зависи успехът на едно евентуално военно настъпление към Западна Европа. Това, че положението на Максим Рудин се крепи на косъм, също не бе известно на професор Соколов.

В друг кабинет, разположен в отсрещния край на сградата и проверен за наличието на микрофони, също както този на Риков, Лорънс инструктираше Едуин Кембъл.

— Всичко е в твои ръце, Ед. Тук нещата не са поставени като в Женева. Руснаците нямат време и не ще протакат, както друг път. Най-късно до шест месеца трябва да подпишат договор с нас, иначе ще останат без пшеница. Соколов ще се бори с нокти и зъби да направи колкото може по-малко отстъпки. Знаем, че е длъжен да съгласува всеки свой ход с Москва, но Москва ще трябва да решава бързо. Накрая бих искал да ти кажа още нещо. Не бива да притискаме прекалено много Максим Рудин, защото рискуваме да бъде свален. Но, от друга страна, ако не получи пшеницата също ще падне от власт. Трябва да намерим точния баланс: да извоюваме максимални отстъпки в областта на разоръжаването, без да предизвикаме бунт в Политбюро.

Кембъл си свали очилата и разтри гърбицата на носа си. В продължение на четири години той бе ръководил американската делегация на безплодните женевски преговори и не бе новак в дипломатическата борба с руснаците.

— Всичко това звучи добре, Дейвид, но нали ги знаеш руснаците колко са потайни. Ще е доста трудно да разбера кои наши искания биха били неприемливи за тях. Много би ми помогнало, ако знаех точния предел, до който мога да ги притискам.

Дейвид Лорънс отвори дипломатическото си куфарче, извади от него някакви листа и ги подаде на Кембъл.

— Какво е това? — попита го Кембъл.

— Преди единадесет дена в Москва членовете на Политбюро са упълномощили Максим Рудин и Дмитрий Риков да започнат настоящите преговори. Но до решението се е стигнало след много оспорвано гласуване. Седем гласа „за“ и шест „против“. Почти половината от състава на Политбюро иска да провали преговорите и да свали Рудин. На същото заседание Политбюро е очертало точните параметри на пълномощията на Соколов, както и на правото на Рудин да взема самостоятелни решения по преговорите. Ако ние ги принудим да надвишат своите пълномощия, Рудин ще бъде свален, което би ни поставило в много трудно положение.

— А тези листа какви са? — повтори въпроса си Кембъл.

— Снощи ги получих от Лондон — отвърна му Лорънс. — Това е точен препис от стенограмата на това заседание на Политбюро.

Кембъл го зяпна смаян.

— Господи! — възкликна той. — Щом разполагаме с такава информация, можем да диктуваме каквито условия поискаме!

— Не е точно така — възрази държавният секретар. — Трябва да постигнем максималното, без да застрашим мнозинството на умерената фракция в Политбюро.

Посещението на британската министър-председателка и външният й министър във Вашингтон бе определено от пресата като „неофициално“. Привидната цел на визитата бе обръщението на първата жена-премиер на Великобритания към голяма конференция на Съюза на англоговорящите държави. Всъщност по-важна бе срещата й с президента на Съединените американски щати.

В Овалния кабинет Бил Матюс, с помощта на своя съветник по националната сигурност Станислав Поклевски и на държавния си секретар Дейвид Лорънс, запозна детайлно британските гости с обнадеждаващото начало на преговорите в Касълтаун. Президентът им каза, че дневният ред е бил приет без обичайните протакания и разногласия. Били очертани три групи въпроси за обсъждане, като при това руснаците не се заяждали, както винаги досега, за всяка запетайка.

Матюс изрази надежда, че най-сетне ще бъде постигнато значително ограничаване на ядрените оръжия и намаляване на числеността на войските, струпани от двете страни на Желязната завеса по цялото протежение на Европа от Балтийско до Егейско море.

В края на срещата той стигна и до най-същественото:

— Госпожо министър-председател, за нас е изключително важно да продължим да получаваме информация за намеренията на съветското ръководство. Без нея преговорите може да се провалят.

— Имате предвид „Славея“ ли? — попита министър-председателката на Великобритания.

— Да, госпожо — отвърна й Матюс. — Той е незаменим и много бихме искали да продължи да действа.

— Разбирам ви, господин президент — спокойно му отговори премиерката, — но доколкото знам, операцията е доста рискована. Твърде много уважавам сър Найджъл Ървин, за да си позволя да се бъркам в работата му, а още повече — да му налагам каквото и да е. Но ще направя по въпроса, каквото мога.

Чак когато свърши церемонията по изпращането пред официалния вход на Белия дом и журналистите се разотидоха Станислав Поклевски даде воля на негодуванието си.

— Операцията била рискована! Какво означава съдбата на един руски агент в сравнение с касълтаунските преговори?! — рече той.

— Прав си — отвърна му президентът, — но според Боб Бенсън, ако „Славея“ бъде разкрит, хората от Политбюро ще разберат какво ни е съобщил и ще прекратят участието си в преговорите. На „Славея“ или трябва да му бъде затворена устата или да бъде изтеглен от СССР. Но не и преди да сме подписали договор с руснаците! А дотогава може да минат шест месеца!

Същата вечер, докато слънцето още ярко светеше във Вашингтон, в Одеса вече се стъмваше. „Санадрия“ пусна котва. Дрънченето на котвената верига стихна и корабът потъна в тишина, нарушена само от едва доловимото бръмчене на генераторите в машинното отделение и от свистенето на изпусната пара. Ендрю Дрейк се облегна на перилата и се загледа в пробуждащите се светлини на града.

На запад от кораба, в северния край на пристанището, се намираше танкерният пристан, заграден с телена ограда. На юг се виждаше големият вълнолом. На петнайсет километра зад него се намира блатистото устие на Днестър. Оттам преди пет месеца Мирослав Камински бе откраднал лодката и бе предприел отчаяното си бягство към свободата. Благодарение на него сега Андрий Драч се бе завърнал в страната на своите предци. Но този път той бе дошъл въоръжен.

Бреговите власти уведомиха капитан Танос, че на сутринта ще му бъде определено място за акостиране в пристанището. На борда се качиха митничар и санитарен контрольор, които, без да извършват никакви проверки, се затвориха за час в каютата на капитана, който бе запазил за случая бутилка специално уиски. Когато видя, че руснаците си отиват, Дрейк се почуди дали Танос не го е издал. Нямаше нищо по-лесно от това. Щом Дрейк стъпеше на брега, щяха да го арестуват, а гръкът щеше да си отплава с петте хиляди долара.

„Всичко зависи от това дали Танос е повярвал на историята с годеницата — помисли си Дрейк. — Ако е повярвал, няма причина да ме предава на тукашните власти, защото не се каня да извърша някакво голямо нарушение.“

Почти всички моряци от екипажа се занимаваха с контрабанда. Дали ще внесеш нелегално няколко якета или долари, уж предназначени за годеницата ти — един и същ параграф нарушаваш. А ако капитанът бе разбрал за пушката и пистолетите, по-лесно би било да ги изхвърли в морето и когато корабът се върне в Пирея, да изрита Дрейк на брега.

Въпреки тези разсъждения Дрейк не спа цяла нощ от притеснение. Не можа и да хапне нищо.

Малко преди разсъмване на борда се качи лоцманът. „Санадрия“ вдигна котва и бавно потегли между вълноломите към определения й пристан. Дрейк беше чувал, че обикновено в Одеса дълго се чака, докато се освободи място и те пуснат в пристанището. „Навярно машините за разтоварване на зърно доста им трябват“ — помисли си той. Не подозираше колко е прав. Щом пристанищните кранове се заеха с товара на „Санадрия“, капитанът пусна всички, свободни от вахта, да слязат на брега.

По време на пътуването Дрейк се бе сприятелил с корабния дърводелец, грък на средна възраст, който бе посещавал Ливърпул и много искаше да се упражнява в употребата на двайсетината английски думи, които знаеше. Щом срещнеше Дрейк някъде по палубата, той ентусиазирано започваше да ги повтаря всичките. В отговор англичанинът неизменно кимаше насърчително. Ендрю успя да обясни на дърводелеца, че има приятелка в Одеса и че й носи подаръци. Константин одобри постъпката му. Заедно с още десетина моряци двамата слязоха по трапа и тръгнаха към портала на пристанището. Дрейк бе облякъл едно от най-хубавите си кожени якета, въпреки че времето бе топло. Константин носеше сак, пълен с бутилки шотландско уиски.

Целият район на одеското пристанище е опасан с висока телена ограда, осветена от прожектори. Денем главният портал е отворен. Прегражда го само една лека бариера на червени и бели ивици, която спира камионите и колите. До нея пазят двама въоръжени милиционери и митничар.

До входа за превозни средства има дълга тясна барака. Едната й врата е към пристанището, а от другата се излиза в града. Групата от „Санадрия“ влезе в бараката. Водеше ги Константин. Вътре имаше дълго гише, зад което стояха един митничар, един от граничния контрол и милиционер. И тримата изглеждаха безкрайно отегчени. Константин отиде при митничаря и тръсна сака си на тезгяха. Служителят го отвори и извади бутилка уиски. Константин с жест му показа, че тя е подарък за него. Митничарят се усмихна почти приятелски и я прибра под плота.

После Константин сложи косматата си лапа на рамото на Дрейк.

— Друг! — каза той и се ухили лъчезарно.

Митничарят кимна, с което показа, че е разбрал: новият е приятел на дърводелеца и заслужава подобаващо отношение. Дрейк също се усмихна глупаво. После направи крачка назад и огледа митничаря така както продавачите в магазините за облекло оглеждат клиентите. Когато свърши с първата част от представлението, англичанинът си съблече якето и го подаде на държавния служител, като се опита да му обясни със знаци, че двамата са горе-долу един ръст. Митничарят не си игра да го мери. Якето струваше колкото месечната му заплата. Той само се усмихна, прибра и него отдолу и махна на цялата група да минава. Служителят от ГКПП и милиционерът не се учудиха на сценката. И за тях имаше бутилка уиски. Моряците оставиха на плота своите моряшки книжки или паспорти и вместо тях получиха по един временен пропуск за влизане в града. След няколко минути екипажът на „Санадрия“ се изниза от другия край на бараката.

Срещата на Дрейк беше в едно кафене близо до пристанището, недалеч от паметника на Пушкин. Това беше стар квартал с малки павирани улички, които пълзяха нагоре от брега към центъра на Одеса.

Дрейк се отдели от групата моряци, уж за да се срещне с приятелката си. След трийсетина минути лутане той откри заведението. Малко след обяд дойде Лев Мишкин. Той се държеше предпазливо. Седна на една свободна маса и с нищо не показа, че познава Дрейк. Изпи си кафето, стана и излезе на улицата. Дрейк го последва. Чак когато стигнаха широкия булевард „Приморски“, двамата тръгнаха един до друг. Говориха по пътя.

Дрейк предложи същата вечер да мушне двата пистолета в колана си, прибора за нощно виждане да сложи в сак заедно с две бутилки уиски и така да мине през бараката. За да не се виждат пистолетите, той възнамеряваше да си облече друго яке и да го закопчае уж заради вечерния хлад. Мишкин и неговият приятел Давид Лазарев трябваше да чакат Дрейк до паметника на Пушкин, за да приемат оръжията.

Малко след осем часа вечерта Дрейк мина без проблеми граничната и митническата проверка. Махна приятелски на митничаря, той му кимна, каза нещо на колегата си, който взе паспорта на Дрейк, даде му пропуск и това беше всичко.

Дрейк се спря в краката на Пушкин и се загледа във вдигнатата към звездите глава на поета, когато измежду чинарите се появиха две фигури.

— Имаше ли някакви проблеми? — попита го Лазарев.

— Не — отговори Дрейк.

— Хайде да действаме — рече Мишкин.

Двамата евреи носеха малки куфарчета, с каквито ходят повечето мъже в Съветския съюз. Те далеч не са „дипломатически“, тъй като в тях не се носят документи. Тези куфарчета всъщност са мъжки вариант на така наречената „авоська“, което в свободен превод означава: пазарска чанта, която една жена винаги трябва да носи в джоба си, защото може ненадейно да види дефицитна стока, преди още опашката за нея да е станала прекалено голяма. Мишкин взе оптическия прибор и го сложи в своето куфарче, което бе по-голямо. Лазарев прибра пистолетите, резервните им пълнители и кутията с патрони за пушката.

— Корабът ми отплава утре вечер — каза Дрейк. — Ще трябва да изнеса пушката сутринта.

— По дяволите! — рече Мишкин. — На дневна светлина е много опасно! Давид, ти познаваш по-добре района на пристанището. Къде да стане предаването?

Лазарев се замисли.

— Има една малка уличка между двете работилници за ремонт на кранове — каза той и описа местонахождението на работилниците.

— Уличката е къса и единият й край е задънен от калкана на трета сграда. Отвореният й край гледа към морето. Ти ще влезеш оттам точно в единадесет часа. Аз ще тръгна срещу теб. Ако има други минувачи, ще ме подминеш, ще свиеш зад ъгъла на работилницата, ще я обиколиш и пак ще опитаме. Когато се убедим, че никой не ни гледа, ще взема от теб пушката.

— В какво ще я носиш? — попита Мишкин.

— Ще я увия в едно кожено яке и ще го мушна в сака. Разглобена на части, тя е не по-дълга от седемдесет сантиметра.

— Да изчезваме! — рече Лазарев. — Идва някой!

Когато Дрейк се върна в пристанището, на смяна бе непознат митничар, който провери багажа и джобовете му, но не откри нищо нередно. На следващата сутрин Дрейк помоли капитана да го пусне извънредно на брега, за да се видел още веднъж с годеницата си. Танос го освободи от задълженията му на борда и му разреши да отиде в града. В бараката митничарят, който явно бе в лошо настроение, неочаквано накара Дрейк да си обърне джобовете. Англичанинът остави сака си на пода и се подчини. Митничарят насочи обвиняващо пръст към Дрейк и конфискува четирите десетдоларови банкноти, които изпаднаха от джоба на панталона му. Сакът не предизвика интерес у властите. Очевидно кожените якета бяха допустима контрабанда, а доларите — не.

Уличката беше пуста. Само Мишкин и Лазарев идваха от другия й край. Мишкин гледаше бдително дали някой няма да се появи зад гърба на Дрейк. Когато тримата се разминаваха, той каза: „Хайде!“ и Дрейк прехвърли сака на рамото на Лазарев.

— Успех! — пожела им англо-украинецът. — Ще се видим в Израел.

Сър Найджъл Ървин членуваше в три клуба в лондонския Уест Енд, но за вечерята с Бари Фърндейл и Адам Мънроу той избра „Брукс“. По стара традиция оставиха служебните въпроси за накрая. Когато привършиха с яденето, тримата излязоха от салона за хранене и се разположиха в пушалнята. Сър Найджъл предварително бе запазил любимия си кът с четирите огромни кожени кресла, разположени до прозореца, който гледаше към улица „Сейнт Джеймс“. Мънроу си поръча коняк и вода, а Фърндейл и сър Найджъл — бутилка отлежал портвайн. Докато тримата си палеха пурите, се възцари тишина. От стените ги гледаха „Дилетантите“ — група лондонски бонвивани от осемнадесети век.

— И така, Адам, какво те тревожи? — най-сетне проговори сър Найджъл.

Мънроу стрелна с поглед съседната маса, където седяха и разговаряха двама високопоставени държавни чиновници. Ако проявяха любопитство, те биха могли да чуят разговора на разузнавачите. Сър Найджъл забеляза погледа.

— Освен ако не се разкрещим, никой няма да ни чуе — спокойно констатира той. — Джентълмените никога не подслушват чужди разговори.

Мънроу обмисли това твърдение.

— Но ние го правим — заключи той.

— Това е друго — каза Фърндейл. — На нас работата ни е такава.

— Добре — примири се Мънроу. — Искам да измъкна „Славея“.

Сър Найджъл се загледа във върха на пурата си.

— Така ли? Има ли някаква конкретна причина за това? — попита той.

— От една страна, напрежението — отговори му Мънроу. — Той е заменил откраднатата магнетофонна лента с празна. Вероятността някой да установи липсата го изнервя. Освен това непрекъснато нараства опасността той да бъде разкрит. Всеки път, когато „Славея“ взема и изнася стенограма от поредното заседание, рискът се увеличава. Знаем, че Максим Рудин се бори да остане на власт. Ако „Славея“ прояви невнимание или дори ако извади лош късмет, ще го хванат и ще използват разкриването му във вътрешните си борби.

— Адам, той е поел този риск, когато ни се е предложил — каза Фърндейл. — Всеки агент може да бъде разкрит. Пенковски също го хванаха.

— Точно това имам предвид — продължи Мънроу. — Когато бе разкрит, Пенковски вече бе изчерпал информационните си възможности. Кубинската криза бе свършила. Руснаците нямаше как да поправят нанесените им от Пенковски щети.

— Тъкмо затова ми се струва напълно логично да оставим „Славея“ да действа — рече сър Найджъл. — Той може да ни свърши още доста работа.

— Напротив — възрази Мънроу. — Ако извадим „Славея“ от играта, хората от Кремъл никога не ще узнаят какво точно ни е предал агентът. А ако го заловят, ще го принудят да си каже всичко и това ще свали Рудин от власт. Мисля, че точно сега Западът не би приветствал падането на Рудин.

— Така е — съгласи се сър Найджъл. — Разбирам твоята загриженост. И двете възможности са рисковани. Ако си приберем „Славея“, КГБ ще проведе подробно разследване и вероятно ще открие липсващата магнетофонна лента. В резултат на това е твърде възможно руснаците да предположат, че е изтекла дори повече информация, отколкото в действителност. Ако пък го заловят, става още по-лошо. Той ще си признае какво ни е дал и ще свалят Рудин. Е, вярно, че и Вишнаев може би ще изпадне в немилост, но във всеки случай касълтаунските преговори ще бъдат прекратени. Съществува и трети вариант: да оставим „Славея“ да действа само до края на преговорите. След това войнолюбивата фракция в Политбюро вече няма да е опасна. Мисля, че това решение е най-разумно.

— Искам да го приберем — упорстваше Мънроу. — Или поне да го замразим. Нека му наредим да спре да придобива информация за известно време.

— Аз пък смятам, че трябва да продължи да действа най-малкото до края на касълтаунските преговори — намеси се Фърндейл.

Сър Найджъл обмисли двете предложения.

— Днес следобед бях при министър-председателката — най-сетне каза той. — Тя настоятелно ме помоли от свое име и от името на американския президент да обезпеча и занапред получаването на информация от „Славея“. Не мога да не изпълня молбата й. Ако руснаците вече бяха надушили нещо и на „Славея“ му гореше под опашката… тогава естествено веднага бих го измъкнал. Но в момента не го грози никаква непосредствена опасност. Американците смятат информацията му за жизненоважна. Искат „Славея“ поне до Нова година да продължи предварително да ги осветлява за позицията на руснаците на преговорите. Знаете ли какво ще направим? Бари, ти подготви план за извеждане на „Славея“, който да може да бъде приложен светкавично. Адам, ако стане напечено, веднага ще го измъкнем. Но засега по-важни са преговорите и намеренията на групата на Вишнаев. До края на преговорите най-много още три-четири пъти ще се наложи „Славея“ да ни предаде информация. Руснаците не могат да протакат вечно. Най-късно до февруари-март всичко ще се реши. След това, Адам, ще приберем „Славея“ на Запад. Сигурен съм, че американците щедро ще го възнаградят за усилията му.

Вечерята в кремълския апартамент на Максим Рудин бе наистина в много тесен кръг. Болезнено предпазливите съветски управници не вярват на приказки за джентълмени, които не подслушват чужди разговори. В жилището бяха само Рудин, двамата му гости и безмълвният Миша. Генералният секретар се настани в любимия си фотьойл в кабинета и покани с жест Иваненко и Петров да седнат срещу него.

— Какво мислиш за днешното заседание? — попита Рудин и вдигна поглед към Петров.

Организационният секретар на КПСС вдигна рамене.

— Засега държим фронта — каза той. — Докладът на Риков за хода на преговорите беше много умело написан. Но ни предстои да направим още доста сериозни отстъпки, за да получим пшеницата. А Вишнаев не се е отказал от военния вариант.

Рудин изръмжа:

— Вишнаев иска да седне на моето място. Това е единствената му цел. Керенски иска война. Мерак му е да използва военната ни мощ, преди съвсем да е остарял.

— Едното не пречи на другото — обади се Иваненко. — Ако Вишнаев успее да ви катурне, той ще е задължен на маршала и няма да е в състояние да се противопостави на желанието му да реши всички проблеми на Съветския съюз от един път. Той ще позволи на Керенски да атакува напролет. Двамата ще унищожат всичко, постигнато с труда на две поколения съветски граждани.

— Какво ти докладваха вчера? — попита Рудин.

Той знаеше, че предния ден Иваненко бе привикал от чужбина двама от своите най-близки сътрудници, единият от които отговаряше за всички операции на КГБ в Африка, а другият — в Близкия изток.

— Оценката им е доста оптимистична — отвърна му Иваненко. — Капиталистите провеждат толкова немощна политика в Африка, че скоро няма да възстановят позициите си на този континент. Слава Богу, че във Вашингтон и в Лондон управляват либерали, поне в областта на външните работи. Така са се загрижили за Южноафриканската република, че изобщо не забелязват какво става в Нигерия и в Кения. И двете държави скоро ще ни паднат в ръцете. Виж, французите в Сенегал здраво си защитават интересите. А що се отнася до Близкия изток, мисля, че до три години Саудитска Арабия ще падне. Обградили сме я почти отвсякъде.

— Кога ще владеем Близкия изток?

— До няколко години. Най-късно до 1990 г. морските пътища и петролните находища ще са в нашата сфера на влияние. Пацифистките кампании, които организираме във Вашингтон и в Лондон, непрестанно се разрастват и дават резултат.

Рудин издиша тютюнев дим и загаси папиросата си в пепелника, който му подаде Миша.

— Няма да доживея да видя този триумф — каза той, — но вие двамата ще имате това щастие. До десет години Западът ще загине от недостиг на суровини, без да сме дали нито един изстрел. Длъжни сме да спрем Вишнаев, докато е време.

На четири километра югозападно от Кремъл, между два завоя на Москва-река, недалеч от стадион „Ленин“, се намира старинният манастир „Новодевичий“. Главната му порта гледа право към входа на централната „Безьозка“ — валутния магазин за хора с привилегии и за чужденци, който се намира на отсрещната страна на улицата.

В манастирските земи са разположени три езера и гробище. Гробището е достъпно за всички. Пазачът на входа му почти никога не спира хора, които носят цветя.

Адам Мънроу паркира колата си пред „Берьозка“, редом с другите автомобили, но чиито номера личеше, че принадлежат на привилегированите.

„Къде най-добре можеш да скриеш едно дърво? — казваше навремето инструкторът от разузнавателната школа, който преподаваше на курса на Мънроу. — В гората!

Къде да скрием песъчинка? На плажа. Винаги търсете естественото!“

Мънроу пресече улицата прекоси гробището с букет карамфили в ръка и намери Валентина на брега на едно от езерата. Беше краят на октомври и от степите духаше студен източен вятър. Небето бе покрито с тъмни облаци. Повърхността на водата се къдреше от поривите на вятъра.

— Поставих въпроса на началниците в Лондон — кротко й каза той. — Те смятат, че в момента е твърде рисковано да те измъкнем. Мислят, че ако сега те приберем, хората от КГБ ще открият празната лента и ще разберат каква информация си ни предала. Опасяват се, че ако това се случи, Политбюро ще изтегли делегацията си от преговорите в Ирландия и ще премине към изпълнение на плана на Вишнаев.

Валентина леко потрепери. Може би от хладния вятър, а може бе от страх при мисълта за това, какво биха могли да сторят нейните шефове. Адам я прегърна и я притисна към себе си.

— Сигурно са прави — тихо му отговори тя. — Сега Политбюро поне преговаря за храна и за мир, а не да готви война.

— Струва ми се, че групата на Рудин искрено желае да се разбере със Запада — каза Мънроу.

Валентина изсумтя с презрение.

— И те са като другите! — възрази тя. — Ако не бяха загазили, никога нямаше да седнат на масата за преговори.

— Но така или иначе са загазили — отвърна й Мънроу. — Въпросът с пшеницата трябва да се реши неотложно. Мисля, че светът все пак ще получи своя мирен договор.

— Ако това стане, значи си с струвало да върша всичко това — рече Валентина. — Не искам Саша да израсне в мизерия като мен, нито пък да живее с оръжие в ръка. А точно такова бъдеще се опитват да му отредят онези от Кремъл.

— Повярвай ми, скъпа, той ще отрасне на свобода, на Запад! — увери я Адам. — Тримата ще сме щастливи. Шефовете ми се съгласиха напролет да те изтеглят.

Тя го погледна с надежда.

— Напролет ли? О, Адам, кога ще дойде пролетта?!

— Преговорите не може да се протакат. Най-късно до април Кремъл трябва да получи зърното. Дотогава ще са изчерпани всички резерви. Когато се стигне до споразумение, дори още преди фактическото подписване на договора, двамата със Саша ще бъдете прехвърлени на Запад. А дотогава искам да рискуваш възможно най-малко. Ще ни даваш само информация със съществено значение за преговорите в Касълтаун.

— Ето, донесла съм ти нещо такова — каза Валентина и посочи чантата си, която бе преметнала през рамо. — От преди десет дена е. Има много технически термини, така че не разбрах точно за какво става дума, но е свързано с допустимото намаление на броя на подвижните установки с ракети СС-20.

Мънроу кимна.

Това са тактически ракети с ядрени бойни глави. Много са точни и са лесни за придвижване. Прикачени са върху верижни машини и са скрити под маскировъчни платнища в горите на Източна Европа.

Двадесет и четири часа по-късно материалът замина за Лондон.

Три дена преди края на месеца една възрастна жена вървеше по киевската улица „Свердлов“ към блока, в който се намираше апартаментът й. Имаше на разположение кола и шофьор, но тъй като бе израснала на село, тя пращеше от здраве и макар да минаваше седемдесетте, предпочиташе на по-къси разстояния да върви пеша. Старицата бе освободила шофьора до сутринта и към осем вечерта бе отишла на гости на своя приятелка, която живееше съвсем наблизо. Сега беше десет и тя бавно се връщаше към блока си.

Колата се появи така ненадейно, че бабичката не я забеляза. Изведнъж блеснаха фарове и изскърцаха гуми. Старицата се вцепени. Видя как я връхлита нещо, което в последния момент се отклони и я удари странично, а не фронтално. Калникът я блъсна в бедрото и тя падна в канавката.

Колата не спря, а продължи по посока на булевард „Крешчатник“. Старицата чу, че някакви минувачи се затичаха към нея, за да й помогнат.

Същата вечер Едуин Кембъл, ръководителят на американската делегация в Касълтаун, се прибра в резиденцията на посланика уморен и ядосан. Америка бе настанила своя представител в Дъблин в една много красива, модерно обзаведена вила. В нея имаше няколко апартамента за гости, а в най-хубавия от тях се бе разположил Едуин Кембъл. Той влезе във вилата, като мислеше единствено за гореща вана и за почивка.

Остави си палтото на закачалката, каза „Добър вечер“ на посланика и взе от куриера един дебел плик, който му отне жадувания сън. Но Едуин Кембъл не съжаляваше за пробудуваната нощ.

На следващия ден той зае мястото си на масата в „Дългата зала“ на Касълтаун и погледна равнодушно към професор Иван Соколов, който седеше срещу него.

Четиридесет и осем часа по-късно съветската делегация се съгласи да съкрати наполовина подвижните тактически ядрени ракети, разположени в Европа. Шест часа след това един етаж по-долу бе подписано споразумение за продажба на американски технологии за нефтодобивната промишленост по изключително ниски цени, на обща стойност двеста милиона долара.

Когато линейката я докара в „Октябрьская болница“, намираща се на улица „Карл Либкнехт“ № 39, старицата беше в безсъзнание. Отвори очи чак сутринта. Успя да обясни коя е и паникьосаните лекари бързо я преместиха в самостоятелна стая, която незабавно бе украсена с много цветя. Следобед най-добрият хирург ортопед в Киев оперира бедрото на старицата.

В Москва Иваненко вдигна телефона. Обаждаше му се неговият личен секретар.

— Ясно — каза шефът на КГБ. — Съобщи на местните власти, че тръгвам веднага. Какво? Кога ще излезе от упойката? Утре вечер? Добре, уреди заминаването ми!

Беше последната вечер на октомври. Духаше мразовит вятър. На улица „Роза Люксембург“, която минава зад болница „Октябрьская“, не се виждаха пешеходци. Две дълги черни лимузини бяха паркирани до задния вход на болницата. Иваненко бе решил да мине оттам, вместо да използва главния портал.

Малко по-надолу, на отсрещната страна на улицата, се строеше нова болнична сграда. Последните й, още недовършени етажи се подаваха над короните на дърветата, засадени в редица по тротоара. Двамата мъже, скрити зад замръзналите чували с цимент, потриваха ръце, за да не вкочанясат пръстите им, и не откъсваха погледи от лимузините, които бяха осветени само от слабата светлина на една крушка, мъждукаща над задния вход.

Мъжът, комуто бе писано да живее още седем секунди, слезе по стълбището, облечен в дълго палто с пухкава кожена яка. На ръцете си бе сложил дебели ръкавици, въпреки че трябваше да направи само няколко крачки до стоплената кола. В продължение на два часа той бе успокоявал майка си и й бе обещал, че хората му ще намерят престъпниците, както вече са намерили изоставената от тях кола.

Един от неговите подчинени изприпка напред и загаси лампата на входа. Чак когато всичко потъна в тъмнина, Иваненко пристъпи към вратата, която един от шестимата му телохранители вече бе отворил. Отвън пазеха други четирима. Шефът на КГБ излезе на тротоара. Трудно бе да го различиш сред няколкото сенки на хората от охраната му.

Той тръгна с бърза крачка към зила. Спря за секунда, докато му отворят задната врата, и умря. Куршумът мина през челото му, разтроши основата на тила му и се заби в рамото на един от телохранителите.

Плясъкът на куршума, излизащ от черепа, изстрелът и викът на полковник Евгений Кукушкин, шефа на охраната, се разнесоха в рамките на една секунда. Полковникът улови падащото тяло под мишниците и го натика в зила.

Още преди да е затворил вратата, той викна на уплашения шофьор:

— Карай! Карай!

Кукушкин сложи в скута си кървящата глава на своя шеф и трескаво заобмисля положението. Зилът полетя напред. В коя болница да откара Иваненко? Когато лимузината стигна до края на улицата, той светна лампичката на тавана й. През дългите години служба полковникът беше виждал много мъртъвци. Един поглед му бе достатъчен, за да разбере, че шефът му не е за болница. Професионално обученият ум на Кукушкин реагира инстинктивно: „Никой не трябва да разбере!“ Немислимото се бе случило и сега най-важното бе инцидентът да бъде запазен в тайна. Трябваше да се уведомят само тези, които е нужно. Именно заради умението си да взема бързи и правилни решения Кукушкин се бе издигнал в службата. Той хвърли едно око на втората кола — чайката, с останалите телохранители, която караше след зила, и нареди на шофьора да спре в някоя тъмна уличка.

Кукушкин съблече окървавеното си палто, заповяда на телохранителите да пазят двете коли и тръгна пеша към близкото управление на милицията. Там се легитимира и поиска да го оставят сам в кабинета на началника. След петнайсетина минути успя да се свърже по специалния телефон с Кремъл.

— Трябва спешно да говоря с другаря генерален секретар! — каза той на телефонистката.

Жената знаеше, че този телефонен номер е известен само на неколцина и веднага го свърза с един от охраната на Рудин. Телохранителят закри с длан слушалката и се обади по вътрешен телефон на Рудин, който се съгласи да разговаря с Кукушкин.

— Да — изръмжа той. — Рудин е на телефона.

Полковник Кукушкин много пъти бе виждал генералния секретар отблизо, но никога не бе говорил лично с него. Въпреки това веднага позна гласа му. Преглътна, пое си дълбоко дъх и му разказа всичко.

Рудин го изслуша, зададе му два въпроса, излая няколко заповеди и затвори телефона. После се обърна към Василий Петров, който седеше до него и го гледаше с притеснение.

— Юрий Иваненко е мъртъв! — каза Рудин.

По гласа му личеше, че още не може да повярва на случилото се.

— Не е инфаркт. Застреляли са го. Някой току-що е убил председателя на КГБ! — продължи генералният секретар.

Зад прозореца часовникът на Спаската кула отби полунощ. Заспалият свят вървеше към война.