Дяволската алтернатива

5.

В дъждовното утро на първия августовски ден един малко остарял, но по-комфортен от съвременните бойни самолети, четиримоторен VC-10 излетя от военновъздушната база „Лайнхам“ и пое курс към Ирландия и Атлантическия океан. На борда му имаше двама пътници. Един генерал-полковник от авиацията, когото предната вечер бяха уведомили, че сега е най-сгодният момент да замине в САЩ и да обсъди с колегите си от Пентагона предстоящото съвместно англо-американско учение с тактически бомбардировачи, и един цивилен, облечен с поизтъркан шлифер.

Генералът се представи на странния си спътник и в отговор чу, че цивилният бил някой си господин Барет от външно министерство, който пътувал по работа до британското посолство във Вашингтон и шефовете му го качили на генералския самолет, за да спестят на данъкоплатците разноските по пътуването. Висшият офицер от авиацията така и не разбра, че всъщност той самият пътува за сметка на човека с шлифера.

По друго въздушно трасе, успоредно на това, по което летеше VC-10, към Ню Йорк се носеше голям „Боинг“ на Британските аеролинии. Сред тридесетте пътници, насядали в търбуха му, беше и Азамат Крим, тоест канадският гражданин Артър Криминс. В портфейла си носеше много пари. Беше тръгнал на пазар.

Десет часа по-късно самолетът VC-10 се приземи във военновъздушната база в Мериленд, на петнайсет километра югоизточно от Вашингтон. Когато двигателите му замлъкнаха, една кола на Пентагона спря до стълбичката и от нея слезе генерал-лейтенант от ВВС на САЩ. Двама от военната полиция в парадни униформи отдадоха чест на английския генерал. Тържественото посрещане отне пет минути и лимузината отпрати към Пентагона. Двете „снежинки“1 си отидоха и любопитните безделници от персонала на базата се върнаха с неохота към своите задължения. Церемонията бе приключила. Нямаше повече нищо интересно за зяпане.

Никой не обърна внимание на безличната кола, която десет минути по-късно паркира до самолета. Само просветените биха познали по специфичната антена, че това е кола на ЦРУ. Никой не забеляза невзрачния човечец, който секунди след това слезе по стълбичката и се качи в автомобила.

Предната вечер резидентът на ЦРУ в американското посолство в Лондон бе изпратил шифрована радиограма от Англия, в която съобщаваше за пристигането на госта. С колата бе пристигнал шефът на Западноевропейския отдел, който бе пряко подчинен на заместник-директора по оперативните въпроси. Избраха него да посрещне сър Найджъл, понеже двамата се познаваха добре от времето, когато американецът бе работил като резидент на ЦРУ в Лондон.

— Радвам се да те видя отново, Найджъл — рече той.

— Много мило от твоя страна, че ме посрещаш, Ланс — отвърна му сър Найджъл Ървин, макар да знаеше, че колегата му не е дошъл от любезност, а по заповед.

Двамата се разприказваха за Лондон, за семействата си и за времето. В разговора нямаше въпроси от сорта на: „Какво те води насам?“ Колата мина по околовръстния път, после по моста „Удроу Уилсън“ над река Потомак и пое на запад към Вирджиния.

В покрайнините на Александрия шофьорът сви и подкара по западното крайбрежие на реката. Минаха покрай Националното летище и край гробището „Арлингтън“. Сър Найджъл погледна надясно към очертанията на Вашингтон, където преди години бе работил като офицер за свръзка с ЦРУ, под прикритието на британски дипломат. Трудни времена бяха тогава. Тъкмо бе избухнал скандалът с Филби. Американците криеха от англичаните дори прогнозата за времето. При мисълта за това, какво носи в куфарчето си, сър Найджъл си позволи леко да се усмихне.

След около трийсет минути се отбиха от магистралата, минаха над нея и се насочиха към гората. Шефът на английското разузнаване видя табелата „ЦРУ. Влизането забранено“, покрай която бе минавал много пъти, и отново се запита, защо ли са я поставили. Който е дошъл дотук, знае къде отива. А външните хора така или иначе ще бъдат спрени.

На портала, изрязан в триметровата ограда, която опасваше Ленгли, Ланс показа пропуска си и продължиха напред през двора. Колата зави покрай чудовищно грозната зала за събрания, наричана „Иглу“, защото наистина прилича на ескимоска снежна къща.

Ленгли се състои от пет сгради. Една в средата, в чиито четири ъгли се опират останалите — нещо като кръста на свети Андрей. Иглуто бе долепено до крилото, което се намира най-близо до централния вход. Когато го заобиколиха, сър Найджъл мярна огромната врата, пред която на земята бе направена мозайка, изобразяваща герба на Съединените щати. Той знаеше, че оттук влизат само сенатори, конгресмени и други нежелани посетители.

Колата направи още един завой и влезе в един тунел, входът на който обикновено бе затворен със стоманена решетка. Тунелът ги отведе един етаж по-долу, където имаше подземен гараж за не повече от десет коли. Черният автомобил спря и шефът на Западноевропейския отдел предаде госта на своя началник Чарлс „Чип“ Алън, заместник-директора по оперативните въпроси. И той добре познаваше сър Найджъл.

В една от стените на подземния паркинг имаше вграден малък асансьор. На вратата му имаше охрана и двама въоръжени мъже. Чип Алън се разписа в една книга, че вкарва външен човек, и отвори вратата на асансьора с личната си магнитна карта. Асансьорът почти безшумно стигна до седмия етаж, където се намираше кабинетът на директора. След като отключи асансьора с друга подобна карта, заместник-директорът по оперативните въпроси го поведе към едно фоайе с три врати. Почука на средната и на прага ги посрещна самият Боб Бенсън, комуто се бяха обадили от портала, че гостът идва.

Бенсън покани сър Найджъл да седне пред камината от бежов мрамор. През зимата директорът на ЦРУ обичаше да слуша пращенето на горящите цепеници, но август не е от най-студените месеци във Вашингтон. Климатичната инсталация беше вклкючена докрай. Бенсън дръпна един параван от оризова хартия, с което отдели холната част на кабинета си от служебната, където бе разположено огромното му бюро. Поръча кафе и когато двамата останаха сами, най-сетне попита:

— Какво те води при нас, Найджъл?

Сър Найджъл отпи от чашката си и се облегна назад в креслото.

— Сдобихме се с нов източник — спокойно каза той.

После говори десетина минути. Чак тогава директорът на ЦРУ го прекъсна:

— Искаш да кажеш, че е в Политбюро? В самото Политбюро?!

— Има достъп до стенограмите от заседанията на Политбюро — отвърна му англичанинът.

— Имаш ли нещо против да повикам Чип Алън и Бен Кан?

— Напротив, Боб. И без друго ще им разкажеш всичко. Така поне няма да повтарям цялата история.

Боб Бенсън стана, отиде до един телефон, поставен на ниска масичка, и се обади на секретарката си. После се загледа през прозореца към ширналата се под него зелена гора.

— Господи! — прошепна той.

Сър Найджъл Ървин нямаше нищо против двамата му стари познати да изслушат неговия разказ.

Всички разузнавателни служби се състоят от две направления: оперативно, което всъщност се занимава с придобиването на информация, и информационно, което я натрупва, съпоставя, анализира и прави прогнози.

И двете направления трябва да действат добре. Ако информацията не струва, колкото и да я анализираш, все глупости излизат. Ако аналитиците са калпави, информацията отива на вятъра. А ръководителите на държавите искат да знаят какво правят и какво възнамеряват да правят другите страни, били те вражески или приятелски. С днешните технически възможности не е трудно да се наблюдават действия, които се извършват в момента, но нито една спътникова камера не може да каже какви са намеренията на хората. В това отношение обработената от добри аналитици агентурна информация е незаменима.

След директора на ЦРУ, който в повечето случаи е политическа фигура, в йерархията на американското разузнаване има двама души: заместник-директорът по оперативните въпроси и заместник-директорът по информационно-аналитичната част. Подчинените на първия инспирират авторите на шпионски романи. Работата на служителите в информационно-аналитичните отдели е бавна, методична, често дори скучна, но изключително важна.

Двамата заместник-директори трябва да си имат пълно доверие и да работят съвместно по всички въпроси. Бенсън имаше късмет със своите заместници. Чип Алън беше типичен рус англосаксонец. Като млад бе играл с голям успех във футболния отбор на университета си. Заместник-директорът по информацията Бен Кан беше евреин, бивш шампион по шах. Двамата си пасваха идеално. След пет минути Алън и Кан се разположиха в креслата срещу Бенсън и Ървин. Нито директорът на ЦРУ се сети да им предложи кафе, нито пък те да си поръчат.

Шефът на британското разузнаване говори повече от час. Никой не го прекъсна. После тримата американци прочетоха материала, като час по час стрелкаха с погледи увитата в найлон ролка. В очите им проблясваше нещо като алчност. Когато Ървин свърши, настъпи тишина. Наруши я Чип Алън:

— Тоя „Славей“ удари Пенковски в земята!

— Сигурно ще искате да проверите достоверността — рече сър Найджъл.

Това ни най-малко нямаше да го засегне. Приятелството си е приятелство, но…

— Ние от десет дена само с това се занимаваме — продължи той. — Резултатите от анализа на гласовете напълно потвърждават самоличността на участниците в записания разговор. И вие знаете за чистката в съветското министерство на земеделието, освен това разполагате със снимките от вашите „Кондори“. Има и още нещо…

Той извади от чантата си второ найлоново пликче, в което бяха сложени няколко стръка млада пшеница.

— Един от нашите хора е наскубал това от една нива в околностите на Ленинград.

— Ще го дам за анализ в нашето министерство на земеделието — рече Бенсън. — Това ли е всичко, Найджъл?

— Всъщност… бих искал някои дребни неща…

— Казвай!

— Руснаците струпват много войски в Афганистан. Страх ни е да не нападнат Пакистан през проходите. Знаеш, че в този регион имаме съществени интереси. Дали бихте могли да погледнете с вашите „Кондори“…

— Готово! — без колебание му обеща Бенсън.

— Освен това разбрахме, че онзи съветски разузнавач, когото докарахте миналата седмица от Женева, знае доста неща за тяхната агентура в английските профсъюзи.

— Нали ви изпращаме копия от разпитите — намеси се Алън.

— Бихме искали да участваме в разпитите.

Алън погледна Кан. Евреинът вдигна рамене.

— Добре — каза Бенсън. — Ние ще получим ли достъп до „Славея“?

— Съжалявам. Не мога да ви обещая това — отговори му сър Найджъл. — Случаят е много деликатен. Трябва да пипаме предпазливо, за да не подплашим рибата. Ще ви изпращаме незабавно всичко, което получим от агента. Опитвам се да увелича обема на предаваната информация и честотата на срещите, но не трябва прекалено да се бърза.

— Кога ще получите още информация от „Славея“? — попита го директорът на ЦРУ.

— След седмица. За тогава е насрочена поредната среща. Надявам се да ни донесе нещо.

Сър Найджъл Ървин пренощува в една тайна квартира на ЦРУ и на следващия ден „господин Барет“ отлетя за Лондон, заедно с генерала от авиацията.

Три дена по-късно Азамат Крим отплава от пристан № 49 на нюйоркското пристанище на борда на старичкия кораб „Кралица Елизабет II“, който пътуваше за Саутхемптън. Татаринът прецени, че ако вземе самолет до Англия, митничарите на летището непременно ще проверят багажа му с рентген. Затова реши да пътува по море.

Беше купил всичко необходимо. Багажът му се състоеше от алуминиево куфарче, каквито носят фотографите и операторите, и огромен сандък, пълен с дрехи. В куфарчето имаше фотоапарати и обективи, които бяха поставени в специални легла, издълбани в дебела подложка от мека пластмаса. Под пластмасата бяха скрити два пистолета.

Сред багажа в сандъка Азамат беше скрил един продълговат алуминиев предмет, приличащ на тръба. Когато се отвинтеше капачката в единия му край, отвътре се изваждаше странно оптическо устройство. Татаринът разчиташе на това, че ако се стигне до щателна проверка на багажа, митничарите ще вземат тръбата за телеобектив. В подкрепа на тази версия той бе сложил в сандъка и няколко книги с фотографии на птици и други животни, заснети сред природата.

Всъщност „тръбата“ беше прибор за нощно виждане, какъвто свободно може да се купи в САЩ, но не и в Англия.

Беше неделя, осми август. Невероятната жега подгони онези московчани, които нямаха възможност да излязат извън столицата, към многобройните градски басейни. Новопостроеният за олимпийските игри спортен комплекс привличаше най-много народ. Служителите на британското посолство, заедно с дипломатите и техническия персонал на още десетина чуждестранни мисии, бяха на плажа на Москва-река, който се намираше срещу Успенския мост. Сред тях беше Адам Мънроу.

Стараеше се да изглежда безгрижен, както всички останали, но твърде често си поглеждаше часовника. Най-сетне реши, че е време, и се облече.

— О, Адам, тръгваш ли си вече? В града е още много топло! — каза му една от секретарките.

Той й се усмихна уж печално.

— Дългът ме зове. Трябва да подготвя програмата на делегацията от манчестерската търговска палата.

Мина през една горичка и стигна до колата си. Остави в нея плажните си принадлежности, огледа се и я заключи. Наоколо имаше твърде много хора, обути със сандали и облечени със семпли летни панталони и ризи с къси ръкави. Сред толкова народ лесно можеха да се скрият преследвачите. Слава Богу, че хората от КГБ почти никога не сваляха саката си. След като се увери, че никой от навалицата не му прилича на човек от противниковия лагер, Адам тръгна през гората на север.

Валентина го чакаше в сянката на дърветата. Стана му приятно, когато я видя, но стомахът му бе свит. Тя не бе обучена да се проверява и биха могли да я проследят. В случай на провал дипломатическият му имунитет щеше да го защити и руснаците само щяха да го експулсират. Но разкриването на Валентина би имало непредвидими последствия. Мънроу с основание се страхуваше за нея. Каквито и да бяха нейните мотиви, за постъпката й имаше само едно определение: държавна измяна.

Той я прегърна и я целуна. Тя трепереше в обятията му.

— Страх ли те е? — попита Мънроу.

— Малко — отвърна Валентина. — Чу ли записа?

— Да. Преди да го предам. Може би не трябваше, но го направих.

— Тогава ти е известно, че ни очаква глад. Адам, когато бях малка, веднага след войната, видях какво е глад. Беше страшно, но издържахме, понеже знаехме, че за страданията ни са виновни фашистите. Вярвахме, че Сталин ще оправи нещата.

— Може и сегашните ръководители да ги оправят — рече Мънроу, но гласът му не звучеше убедително.

Валентина ядосано поклати глава.

— Те дори не се опитват! — избухна тя. — Нали ги слушам какво си приказват. Дърлят се и всеки гледа само да спаси собствената си кожа.

— А чичото на твоя съпруг, маршал Керенски? — предпазливо я попита Мънроу.

— И той е същият като останалите. Когато се женехме с мъжа ми, чичо Николай дойде на сватбата. Стори ми се голям веселяк. В личния си живот сигурно наистина е такъв. Но сега го слушам как говори на заседанията. Думите му са безмилостни и цинични. Всички в Политбюро се борят помежду си за власт и пет пари не дават за народа. Навярно и аз би трябвало да разсъждавам като тях, но не мога…

Мънроу зарея поглед към боровете, но вместо тях видя маслинени дръвчета и чу едно момче в униформа да вика: „Не съм твоя собственост!“

„Странно — помисли си той. — Господарите понякога губят власт над слугите си именно защото злоупотребяват с властта си.“

— Мога да те измъкна оттук, Валентина — каза й Мънроу. — Ще трябва да напусна външно министерство, но какво от това? Саша е още малък. Може спокойно да израсне в друга страна.

— Не, Адам. Предложението ти ме изкушава, но не мога да го приема. Каквото и да се случи, аз съм част от Русия. Трябва да остана тук. Някой ден… Може би… Не знам…

Двамата помълчаха известно време, като се държаха за ръцете. Най-сетне тя наруши тишината:

— Вашите… хора от разузнаването изпратиха ли лентата в Лондон?

— Мисля, че да. Предадох я на един колега от посолството, за когото предполагам, че работи в Сикрет Сървис. Той ме попита дали ще получа още.

Валентина кимна към чантата си.

— Донесох машинописен препис. Не мога да взимам повече ленти. Държат ги в сейф, от който нямам ключ. Преписът е от стенограмата на следващото заседание на Политбюро.

— Как измъкваш тези материали от службата си, Валентина? — попита я той.

— След всяко заседание магнетофонните ленти и стенографските записки се пренасят под охрана до сградата на Централния комитет. Там в специална секретна секция работим ние: аз и още пет жени. Имаме един началник. Когато препишем съдържанието на записите, той ги заключва в сейфа.

— Тогава как успя да измъкнеш онази лента?

Тя вдигна рамене.

— Имаме нов шеф. Назначиха го миналия месец. Предишният ми началник не беше толкова взискателен и не държеше много на дисциплината. До моята стая има звукозаписно студио, където се прави по едно копие от всяка лента, преди да ги заключат в сейфа. Миналия месец останах за момент сама в студиото, откраднах копието и сложих на негово място празна ролка.

— Празна ли?! — възкликна Мънроу. — Но нали ако се наложи на направят някаква справка, ще забележат липсата!

— Малко вероятно е — отвърна му Валентина. — Важни са машинописните преписи. Те съставляват архива. Голям късмет извадих с тази лента. Изнесох я от сградата в пазарска торба, под продуктите, които купих в магазина на Централния комитет.

— Не те ли претърсват на излизане?

— Почти никога. На нас ни вярват, Адам. Ние сме елитът на нова Русия. Документите са по-лесни за изнасяне. На работа ходя със старовремски ластичен колан под полата. Трябваше да преснимам на копирната машина преписа от стенограмата на последното заседание, състояло се през юни. Направих и едно копие за себе си, а после върнах брояча с една цифра. Мушнах моя екземпляр в колана.

Мънроу потрепери, като разбра на какъв риск се подлага Валентина.

— За какво говорят на това заседание — попита той и посочи чантата й.

— За последствията — отговори му тя. — За това, какво ще се случи, ако настъпи глад. Страх ги е, че руският народ ще се разбунтува. Но, Адам… в началото на юли се състоя още едно заседание. Не можах да го фотокопирам, понеже бях в отпуска. Щеше да е много подозрително, ако изведнъж се бях отказала да я ползвам. Но когато се върнах на работа, говорих с една колежка, която е преписвала записа от това заседание. Тя беше пребледняла от ужас и отказа да ми каже за какво са говорили членовете на Политбюро.

— Можеш ли да направиш копие от този материал?

— Ще се опитам. Трябва да изчакам другите да си тръгнат. Като върна назад брояча на копирната машина, никой няма да забележи, че съм я използвала. Но чак в началото на следващия месец ще работя втора смяна и ще мога да снимам преписа.

— Следващия път не бива да се срещаме тук. Опасно е да използваме едно и също място продължително време.

В продължение на цял час Мънроу й обясняваше някои професионални похвати, които ще са им необходими, за да насрочват бъдещите си срещи, без да се виждат. Говори й и за предпазните мерки, които Валентина трябва да вземе, за да не бъде разкрита. После извади изпод колана на панталона си малко тефтерче, със ситно изписани странички.

— Написал съм ти всичко тук, скъпа. Запомни го и после изгори тефтерчето. Пепелта хвърли в тоалетната и пусни водата.

Пет минути по-късно тя му даде пачка тънки листа, които извади от чантата си, и тръгна през гората към колата си, паркирана на километър оттам.

Мънроу се скри в сянката на параклиса. Извади от джоба си ролка скоч, свали панталона си до коленете и залепи листата за бедрото си. Когато тръгна между дърветата, усещаше как те се трият в плата, но под грубите торбести съветски панталони това не личеше.

В апартамента си на спокойствие той препрочете материала десетина пъти. В четвъртък листата отпътуваха за Лондон в касетката, захваната с белезници към китката на куриера. Копието на стенограмата бе запечатана в плик от плътна хартия и бе адресирана лично до представителя на разузнаването във външно министерство.

Стъклените френски прозорци, които гледаха към розовата градина, бяха плътно затворени. Само бръмченето на климатичната инсталация нарушаваше тишината в Овалния кабинет. Приятните юнски дни бяха отминали. Вашингтон изгаряше в августовска жега.

От другата страна на сградата потни туристи се любуваха на популярната гледка на Белия дом откъм „Пенсилвания авеню“: официалния вход с колоните, държавния флаг на покрива и чакълестата овална алея. Никой от зяпачите не обръщаше внимание на невзрачната малка сграда, известна като „Западното крило“, в която президентът Матюс се съвещаваше със своите приближени.

Пред бюрото му бяха седнали Станислав Поклевски и Робърт Бенсън. Малко по встрани се бе настанил държавният секретар Дейвид Лорънс, бостънски адвокат, типичен представител на висшето съсловие от Източния бряг.

Президентът Матюс захлопна папката пред себе си.

Той отдавна бе запознат с английския превод на магнетофонния запис от заседанието на Политбюро. Сега тъкмо бе прочел оценката на своите експерти за материала.

— Боб, твоята прогноза за недостига на пшеницата се оказа много точна. Ти предположи, че на руснаците ще са им необходими още поне трийсет милиона тона зърно, а сега по всичко личи, че наесен ще им трябват петдесет-петдесет и пет тона — рече той. — Сигурен ли си, че записът е направен на заседание на Политбюро?

— Господин президент, подложихме го на най-щателна проверка. Гласовете са автентични, а в корените на насажденията наистина има голямо съдържание на „Линдан“. Няма съмнение, че в съветското министерство на земеделието се провежда чистка. Напълно сме сигурни в достоверността на информацията.

— Това е уникален случай. Трябва добре да обмислим нашите действия. Нямаме право да сгрешим! — каза президентът.

— Господин президент — обади се Поклевски. — Тук не става дума за недостиг. Руснаците са изправени пред опасността от масов глад.

Без да знае, той бе повторил думите, които Петров бе казал на Иваненко след първото заседание на Политбюро по въпроса за зърното.

Президентът Матюс кимна замислено.

— Всички знаем това, Стан. Въпросът е какво да предприемем.

— Нека си гладуват — отговори му полякът. — Това е най-голямата грешка на съветското ръководство, откакто през пролетта на 1941 година Сталин не повярва на предудрежденията на Запада, че Хитлер ще го нападне. Да се оправят, както знаят!

— Дейвид, ти какво ще кажеш?

Държавният секретар Дейвид Лорънс поклати глава в несъгласие. Противоречията между него и най-ревностния ястреб Поклевски бяха легендарни.

— Не съм съгласен, господин президент — каза той. — Първо, смятам, че не сме обмислили добре промените, които биха могли да настъпят в Съветския съюз, ако ги сполети това бедствие. Не приемам решението да ги оставим сами да се задушат от проблемите си за най-добро. Такъв развой на събитията би довел до съществени промени в световен мащаб.

— Какво е твоето мнение, Боб? — попита Матюс.

Директорът на ЦРУ бе потънал в мисли.

— Все още разполагаме с много време. Руснаците знаят, че преди един месец вие приложихте закона „Шанън“. Добре осъзнават, че ако искат да купят пшеница, трябва да се обърнат лично към вас, господин президент. Съгласен съм с държавния секретар, че сме длъжни да се занимаем по-сериозно с въпроса за последствията от един евентуален глад. Нищо не пречи отсега да започнем да отделяме повече сили и средства на този проблем. Рано или късно Кремъл трябва да открие картите. Ние печелим при всички случаи. Известно ни е колко са закъсали, но те не подозират, че сме така добре информирани. Разполагаме с пробите от пшеницата, със снимките, направени от „Кондорите“, и със сведенията на „Славея“. Руснаците нямат шанс. Държим ги в ръцете си. След като всичките козове са у нас, защо да бързаме и отсега да взимаме решение как да ги изиграем?

Лорънс кимна и погледна Бенсън с респект. С изказването си шефът на разузнаването доста му се издигна в очите. Поклевски вдигна рамене. Президентът Матюс взе решение:

— Стан, искам да създадеш една работна група към Съвета за национална сигурност. Групата трябва да е малобройна и съществуването й да се запази в пълна тайна. Нейни членове ще сте ти, Боб, Дейвид, председателят на Съвета на началник-щабовете, министрите на отбраната, на земеделието и на финансите. Възможно най-скоро ми дайте отговор на въпроса, какво би станало в световен мащаб, ако Съветският съюз бъде подложен на гладуване.

Един от телефоните на бюрото му иззвъня. Беше пряката линия до Държавния департамент. Президентът изгледа въпросително Лорънс.

— Ти ли ми се обаждаш, Дейвид? — пошегува се той.

Държавният секретар стана, вдигна телефона и известно време слуша. После го затвори.

— Господин президент, нещата се ускоряват. Преди два часа външният министър на Съветския съюз Риков е привикал нашия посланик в Москва Доналдсън. От името на съветското правителство е поискал да закупи от Съединените щати петдесет и пет милиона тона зърно от различни култури.

Известно време в Овалния кабинет се чуваше само тиктакането на окачения над камината позлатен стенен часовник.

— Какъв отговор му е дал посланикът? — попита Матюс.

— Че ще информира Вашингтон за молбата на съветското правителство — отвърна Лорънс.

— Господа — каза президентът, — групата трябва да действа бързо! В най-скоро време искам да получа отговор на въпроса за последствията от глада. Мога да протакам най-много месец. Но най-късно до петнадесети септември съм длъжен да отговоря на руснаците. До тогава искам да съм наясно с всички възможни варианти.

— Господин президент, след няколко дни очакваме да получим нова информация от „Славея“. Тя би могла да ни даде представа за това каква е позицията на Кремъл по същия проблем.

Президентът Матюс кимна.

— Боб, веднага щом получите материала от англичаните, го искам преведен на бюрото си!

Съвещанието в Овалния кабинет свърши по здрач. По същото време в Лондон отдавна бе нощ. На следващия ден полицейските сводки показаха, че през същата нощ на единадесети срещу дванадесети август в Англия са били извършени много обири с взлом. Но полицията в окръг Самърсет бе най-силно разтревожена от кражбата, извършена в магазин за спортни и ловни оръжия, намиращ се в китното градче Таунтън.

Крадците очевидно бяха посетили магазина по някое време през деня, защото личеше, че жиците на алармената инсталация са били предварително и грижливо прерязани. След като по този начин бяха подготвили нощното си посещение, бандитите бяха отстранили с огромни клещи решетката на прозорчето, което гледаше към задния двор.

Не бяха оставили магазина разхвърлян, нито пък бяха взели ловни пушки, каквито обикновено се използваха при банкови обири. Собственикът установи, че липсва само една от най-хубавите му карабини, финландска пушка марка „Сако Хорнет“, калибър 22, изключително точно оръжие. Освен нея бандитите бяха задигнали и съответните муниции. Патрони марка „Ремингтон“ с отверстия във върховете на куршумите. Силният заряд на тези патрони придава много висока скорост на куршума, който при попадение нанася големи поражения.

Ендрю Дрейк, Мирослав Камински и Азамат Крим седяха в хола на лондонския апартамент на Дрейк и гледаха подредения на масата арсенал. Той се състоеше от два пистолета, всеки с по два заредени пълнителя, пушка с две кутии патрони и прибор за нощно виждане.

Съществуват два основни вида такива прибори. Едните работят на принципа на инфрачервените лъчи, а другите са с усилваща образна оптика. За нощна стрелба по-подходящ е вторият вид. Като всеки жител на Западна Канада, Крим беше добър ловец. Освен това бе служил три години в десантните части на канадската армия. Затова изборът му бе добър.

Инфрачервените прибори изпращат инфрачервени лъчи, които осветяват целта и очертанията й се появяват във визьора, обагрени в зеленикав цвят. Но за да изпратят тези невидими за човешкото око лъчи, този вид прибори се нуждаят от източник на енергия. Увеличителните прибори за нощно виждане, подобно на око на бухал, улавят малкото светлина, съществуваща в „тъмна“ среда. Те работят без захранване.

Миниатюрните ръчни увеличителни прибори отначало бяха разработени за военни нужди, но към края на седемдесетте години от тях се заинтересува огромната цивилна промишленост, произвеждаща охранителни устройства и системи. Тези прибори се оказаха много подходящи за пазачи на фабрики, складове и други подобни обекти. Скоро се появиха на пазара. В началото на осемдесетте години в американските магазини човек можеше свободно да закупи по-голямата версия на същия прибор, която може да се прикачи към карабина. Азамат Крим купи точно от тези прибори.

Пушката имаше готови жлебове за монтиране на оптически мерник. Азамат Крим стегна прибора за нощно виждане в менгеме и започна с пила да разширява шейната на поставката му, за да я нагоди към жлебовете на карабината.

По същото време, докато Крим се потеше над стягата на два километра от него Бари Фърндейл отвори вратата на американското посолство, което се намира на площад „Гроувнър“. Той идваше да посети по предварителна уговорка резидента на ЦРУ, който естествено работеше под дипломатическо прикритие.

Срещата беше кратка и сърдечна. Фърндейл извади от чантата си снопче листа и ги подаде на американеца.

— Още са топли, направо от фурната! — каза Фърндейл на колегата си. — Множко са, но сам знаеш, че руснаците са приказлив народ.

Това беше английски превод на листата, които Валентина бе предала на Мънроу при втората им среща. Американецът щеше лично да ги шифрира и да ги излъчи по радиостанцията до Ленгли. Никой от колегите му в посолството не биваше да ги види. Той благодари на Фърндейл и се приготви да работи цяла нощ.

Американският резидент в Лондон не беше единственият човек, който не успя да си легне през същата нощ. Далеч от него в украинския град Тернопол един служител от КГБ излезе от офицерския клуб, който се намираше непосредствено до казармата на поделението на КГБ. Тръгна към дома си пеша, защото бе твърде ниско в йерархията, за да го вози служебна кола, а неговият личен автомобил бе паркиран пред къщата му. Нощта беше топла и приятна и след весело прекараната вечер в компанията на колеги офицерът от КГБ нямаше нищо против да се поразтъпче.

Доброто настроение му попречи да види двете човешки фигури, които го наблюдаваха от един вход от другата страна на улицата. Щом кагебистът излезе от клуба, двамата дебнещи се спогледаха и си кимнаха.

Минаваше полунощ и улиците на Тернопол бяха пусти. Пийналият офицер тръгна през парка „Шевченко“, където разлистените корони на дърветата почти закриваха тесните алеи. Човекът искаше да мине напряко, за да стигне по-бързо вкъщи, но прекият път се оказа най-дългият в живота му. Изведнъж зад гърба му изшумуляха стъпки. Той се обърна, но палката вече се бе стоварила върху тила му.

Когато се свести, бе започнало да се развиделява. Нападателите го бяха отвлекли в някакви храсти и му бяха взели портфейла, ключовете, парите, продоволствената и служебната карта. Милицията и КГБ проведоха безплодно разследване на това необичайно нападение. Но не откриха крадците. Те още същата сутрин се бяха качили на първия влак за Лвов и се бяха прибрали в домовете си.

Президентът Матюс лично председателстваше заседанието на работната група, на което трябваше да се обсъди материалът, получен от „Славея“ на втората среща.

— Моите аналитици стигнаха до някои прогнози за това какво би могло да се случи, ако в Съветския съюз избухне глад — каза Бенсън на седемте мъже. — Но никой от тях не посмя да предрече такива катаклизми в съветското общество, каквито прогнозират самите членове на Политбюро.

— Същото важи и за моите хора — рече Дейвид Лорънс. — Членовете на Политбюро смятат, че дори силите на КГБ няма да са в състояние, да се справят с масовите вълнения на населението. Ние не стигнахме чак до такива предсказания.

— Какъв отговор да дам на Максим Рудин? Ще им продадем ли петдесет и пет милиона тона зърно? — попита президентът.

— Господин президент, откажете му — намеси се Поклевски. — Това е уникална възможност за нас. Скоро няма да имаме друга такава! Държите в шепата си Максим Рудин заедно с цялото Политбюро. През последните две десетилетия всички американски президенти помагаха на руснаците винаги когато Съветският съюз имаше икономически затруднения. А те, вместо да са благодарни, стават все по-агресивни спрямо нас. След всеки наш жест засилват влиянието си в Африка, в Азия и в Латинска Америка. Създават сред народите от Третия свят впечатлението, че сами са се справили с проблемите си и че марксистката икономическа система дава резултати. Този път светът ще разбере, че икономическата им система нищо не струва. Притиснете ги, господин президент! Искайте отстъпки за всеки тон пшеница! Кажете им, че ако не се махнат от Азия, Африка и Южна Америка, с Рудин е свършено!

— Това ще свали ли Рудин от власт? — попита президентът Матюс и почука с пръст по материала, придобит от „Славея“.

Отговори му Дейвид Лорънс:

— Ако всичко, от което се опасяват членовете на Политбюро, наистина се случи, Рудин ще изпадне в немилост, подобно на Хрушчов.

— Тъкмо затова използвайте силата си! — настоя Поклевски. — Притиснете го, Рудин няма избор. Трябва да приеме вашите условия. Ако не склони, ще загуби поста си.

— А този, който дойде на неговото място… — започна президентът.

— … ще си е взел поука от съдбата на Рудин — продължи вместо него полякът. — Който и да наследи поста на Рудин, ще е принуден да приеме нашите условия.

Президентът Матюс поиска мнението на всички участници в съвещанието. С изключение на Лорънс и на Бенсън, всички останали се съгласиха с Поклевски. Президентът Матюс взе решение: ястребите бяха победили в спора.

Съветското Министерство на външните работи се помещаваше в една от седемте почти еднакви, високи сгради, построени в любимия на Сталин декоративно-помпозен стил. Те приличат на многоетажни торти, изградени от безумен сладкар, който има слабост към неоготиката.

Министерството се намира на ъгъла на булевард „Смоленски“ и „Арбат“.

Кадилакът „Флийтуд Броум“ на американския посланик в Москва безшумно сви към паркинга пред главния вход. Господин Мортън Доналдсън бе посрещнат на вратата и придружен до официалния кабинет на външния министър Дмитрий Риков, който се намираше на четвъртия етаж. Двамата мъже добре се познаваха. Посланик Доналдсън бе работил известно време в ООН, където Риков бе известна фигура. Американецът и руснакът често бяха вдигали приятелски наздравици. От време на време се връщаха към тази традиция и тук, в Москва. Но днес срещата бе официална. Доналдсън бе довел своя пълномощен министър, а Риков бе привикал на аудиенцията петима души от ръководството на министерството.

Доналдсън прочете посланието, като бавно изговаряше всяка английска дума. Риков знаеше добре английски език, но един преводач шепнеше в ухото му.

В писмото си президентът Матюс не издаваше нито с дума, че знае за бедствието, сполетяло реколтата в Съветския съюз, но и не изразяваше учудване от желанието на руснаците да закупят огромното количество от петдесет и пет милиона тона зърно. В сдържан тон той просто уведомяваше съветското правителство, че съжалява, но Съединените щати не са в състояние да продадат на Съветския съюз искания тонаж зърно.

Без да направи пауза, Доналдсън премина към втората част от посланието. Между двете привидно нямаше никаква връзка. Във втората част президентът изразяваше съжаление, че преговорите за ограничаване на стратегическите оръжия, известни под съкращението САЛТ 3, не бяха доведени до успешен завършек. По-нататък Матюс пишеше, че се надява на предстоящите тази есен преговори САЛТ 4 да бъде постигнат по-съществен напредък, което да даде шанс на света да заживее в справедлив и траен мир. Това беше всичко.

Американският посланик остави посланието на бюрото на Риков, прие формалните благодарности на побелелия и посърнал съветски външен министър и си тръгна.

Ендрю Дрейк прекара почти целия ден, заровен в книги и справочници. Азамат Крим бе заминал за уелските планини, където щеше да простреля пушката с монтираната оптика за нощно виждане. Мирослав Камински продължаваше съвестно да учи английски. А Дрейк събираше информация за украинското пристанище Одеса.

Първо провери в седмичното издание „Лойд’с Лоудинг Лист“, в което има информация за всички търговски кораби, отплаващи от европейски пристанища. От него той научи, че няма постоянна линия от Северна Европа до Одеса, но една частна независима корабоплавателна фирма, която обикаля Средиземноморието, често се отбива в черноморски пристанища. Името й бе „Салоника лайн“ и имаше регистрирани два кораба.

После Дрейк разлисти „Лойд’с Шипинг Индекс“, прокара пръст по колонките и намери имената на двата кораба. Усмихна се. Корабите бяха собственост на фирма, регистрирана в Панама, което означаваше в повечето случаи, че въпросната фирма представлява само една месингова табелка, закачена на стената на някоя адвокатска кантора в Панама сити.

Третият справочник, към който посегна Дрейк, беше „Указателят на гръцките собственици на кораби“. Според него агентите на двата кораба имаха обща фирма, чийто офис бе в атинското пристанище Пирея. Дрейк знаеше какво означава това. В деветдесет и девет процента от случаите, когато човек говори с агентите на кораби, плаващи под панамски флаг, той всъщност разговаря лично със собствениците. Те твърдят, че са „само агенти“ и че не носят отговорност за прегрешенията на своите шефове. Прегрешенията обикновено означават ниски надници на екипажа, застраховани за огромни суми, но технически неизправни кораби, и от време на време по някое изпуснато по невнимание нефтено петънце.

Тъкмо поради всичко това Дрейк хареса „Салоника лайн“. На такива кораби екипажът се събира от кол и въже. Обикновено членовете му са от всякакви националности и повечето от тях нямат изправни моряшки книжки. За да те назначат в екипажа, е достатъчно да имаш редовен паспорт. Корабите на „Салоника лайн“ допаднаха на Дрейк и по още една причина: те често посещаваха Одеса.

Максим Рудин остави на масичката пред себе си руския превод на посланието от президента Матюс и огледа двамата си гости. Навън бе тъмно, а той обичаше кремълският му апартамент да тъне в полумрак.

— Изнудват ни! — ядосано каза Петров. — Мръсни изнудвачи!

— Разбира се, че ни изнудват — рече Рудин. — А ти какво очакваше? Съчувствие ли?

— Зад цялата тази работа стои оня проклет поляк Поклевски — намеси се Риков. — Но това не може да бъде окончателният отговор на Матюс. Нашата заявка за петдесет и пет милиона тона и снимките на „Кондорите“ са помогнали на американците да си съставят ясна картина за положението, в което се намираме.

— В крайна сметка ще се съгласят ли да преговарят с нас? — попита Иваненко.

— Без съмнение. Но ще отлагат, колкото могат, докато гладът започне да ни притиска. Тогава ще ни предложат зърното, като ни поставят унизителни условия.

— Надявам се да не са съвсем унизителни — промърмори Иваненко. — В Политбюро разполагаме само с един глас повече от онези. Не бих искал съотношението на силите да се промени в наш ущърб.

— Точно това най-много ме притеснява — измърмори Рудин. — Рано или късно трябва да изпратя Дмитрий Риков да преговаря, да се бори с американците, а не разполагам с никакво оръжие, което да му дам.

На следващата сутрин Ендрю Дрейк взе самолета от Лондон до Атина, където възнамеряваше да намери кораб, който да го откара до Одеса. Беше последният ден на август.

По същото време от Лондон за Дувър потегли един микробус-караван, с каквито английските студенти обичат да кръстосват Европа през ваканцията си. Крайната цел на пътуването бе Атина. Под подовото покритие на микробуса бяха скрити пистолетите, пушката и приборът за нощно виждане. Повечето контрабандисти на наркотици пътуват в обратна посока: от Балканския полуостров към Франция и Англия. Затова митническата проверка при пресичането на Ламанша от Дувър към Кале представлява по-скоро една формалност.

Зад волана беше Азамат Крим с канадския си паспорт и международната си шофьорска книжка в джоба. До него седеше Мирослав Камински, който наскоро бе получил редовни британски документи.