Дяволската алтернатива

4.

Адам Мънроу се бе заключил в една стая в основната сграда на посолството на Великобритания на крайбрежната улица „Морис Торез“ и слушаше последните изречения от записа. Помещението бе обезпечено срещу всички форми на електронно подслушване.

— …извън стените на тази зала не трябва да излезе нито дума за случилото се. След една седмица пак ще се срещнем тук.

Гласът на Максим Рудин заглъхна. Лентата съска още известно време, преди да свърши. Мънроу изключи магнетофона. Отпусна гръб върху облегалката на стола и тихо подсвирна.

„Ако записът е достоверен, той е по-важен от всичко, което ни е съобщавал Пенковски преди двайсет години!“ — помисли си той.

Случаят с Олег Пенковски се разказваше като легенда на новопостъпилите в английските и американските разузнавателни служби. За хората от КГБ това бе един от най-болезнените спомени. Пенковски бил генерал-майор от ГРУ, който имал достъп до най-секретна информация. Разочарован от кремълските управници, той се самопредложил за агент първо на американците, а после на англичаните.

Американците го отблъснали, защото подозирали, че той е подставен от КГБ. Англичаните повярвали в искреността му и в продължение на две години и половина го „ползвали“, докато КГБ не го разкрило. Пенковски бил осъден и разстрелян. Той предоставил на английското разузнаване огромно количество безценна информация, но най-полезен бил по време на Карибската криза през октомври 1962 година. Тогава светът се възхити от това колко умело президентът Кенеди води преговорите с Хрушчов за неразполагането на съветски ракети в Куба. Но световната общественост не подозираше, че благодарение на Пенковски американският държавник предварително знаеше слабите места в позицията на съветския ръководител.

Когато кризата свърши и руснаците изтеглиха ракетите си от Куба, Хрушчов бе унижен, Кенеди се превърна в герой, а Пенковски станал обект на подозрения. През ноември го арестували. Година след това той бил мъртъв. По същото време Хрушчов бе свален от власт от колегите си от Политбюро. Уж заради погрешната си селскостопанска политика, а всъщност защото доста ги бе изплашил с авантюризма си. През същата зима на 1963 година убиха Кенеди. Това се случи точно тринайсет месеца след като излезе от Карибската криза като победител. И демократът, и деспотът, и шпионинът слязоха от сцената по едно и също време. Но дори Пенковски не бе успял да проникне в тайните на Политбюро.

Мънроу свали ролката от магнетофона и грижливо я опакова. Гласът на академик Яковлев естествено му бе непознат, а по-голямата част от записа обхващаше четенето на доклада. Но в развилата се след това дискусия участваха десет гласа, три от които Мънроу разпозна веднага. Басовото ръмжене на Рудин бе общоизвестно. Пискливият глас на Вишнаев звучеше на всеки партиен форум и английският разузнавач многократно го бе чувал по телевизията. А джавкането на маршал Керенски огласяше Червения площад на всеки военен парад. Адам бе присъствал на първомайския.

Проблемът на Мънроу беше как да прикрие своя източник, когато отнесе лентата в Лондон, за да й направят гласов анализ. Знаеше, че ако признае за бележката и за тайната среща в гората, веднага ще възникне въпросът: „Защо е избрала теб, Мънроу? Познаваш ли я отнякъде?“

Невъзможно бе да избегне този въпрос, както и да не отговори на него. Единственият изход бе да си измисли друг източник, надежден и непроверяем.

Мънроу бе в Москва само от шест седмици, но познанията му по говорим руски дадоха резултат. Предната вечер той бе присъствал на прием в чешкото посолство. Докато си приказваше с един индийски дипломат, Адам чу двама руснаци да си говорят тихо зад гърба му. Единият от тях каза: „Обиден е. Щеше му се да стане секретар на ЦК.“

Мънроу проследи погледа на руснака и видя, че той е насочен към един човек, застанал в другия край на залата. По-късно англичанинът провери в списъка на поканените гости и установи, че това е Анатолий Кривой, дясната ръка на идеолога Вишнаев. „Защо ли е обиден?“ — запита се Мънроу и се разрови из архива си. Кривой бе работил в организационния отдел на Централния комитет. Скоро след избирането на Петров за секретар на ЦК по организационните въпроси той бе назначен в кабинета на Вишнаев. За какво ли е обиден? Напуснал вследствие на личен конфликт с Петров? Огорчен, че не са избрали него за секретар? Всичко това бе напълно възможно и представляваше интерес за един резидент на чуждо разузнаване.

„Вишнаев навярно му дава да прочете своите екземпляри от преписите на стенограмите на заседанията — каза си наум Мънроу. — Кривой може би има достъп дори до лентите с магнетофонните записи. Когато Валентина ми предаде лентата, той сигурно е бил в Москва. Поне шефът му беше тук. Видях го миналата седмица по телевизията при посрещането на източногерманския министър-председател.“

Мънроу мушна плика с ролката във вътрешния си джоб и преди да отиде при пълномощния министър, промърмори тихо:

— Извинявай, Анатолий, ти току-що стана предател!

— Налага се в четвъртък да придружа чувала до Лондон — каза той на старшия дипломат. — Имам неотложна работа в Англия.

Пълномощният министър не зададе никакви въпроси. Той знаеше каква е истинската работа на Мънроу и обеща да уреди заминаването му. „Чувалът“ с дипломатическата поща в повечето случаи всъщност представляваше няколко платнени торби, които пътуваха всеки четвъртък от Москва до Лондон. Винаги с полета на Британските авиолинии, а не с Аерофлот. Един от дипломатическите куриери на Нейно величество, които обикалят всички британски посолства по света, неизменно придружава до Москва запечатаните с държавния печат чували. Най-секретните материали се носят в специална касетка, прикрепена с белезници за лявата китка на куриера. При опит за насилствено отваряне или чрез натискане на копче съдържанието на касетката се самоунищожава вътре в нея. В чувалите се слага по-маловажната документация. По обратния път от Москва до Лондон някой от посолството винаги придружава куриера.

Всички дипломати се радват, когато им се падне да изпълнят това задължение, защото то им позволява безплатно да се разходят до Лондон, където да се видят с близките си, да напазаруват, да изгледат някой нов филм или да се повеселят в свястно нощно заведение. Затова съществуваше последователен график кой кога ще придружава пощата. Вторият секретар, комуто се падаше да пътува до Лондон този четвъртък, бе разочарован, но не каза нищо.

Два дена по-късно „Еърбъс-300В“ на Британските авиолинии излетя от летище „Шереметиево“ и пое курс към Лондон. Седналият до Мънроу куриер, дребен и пъргав майор в оставка, веднага се захвана със своето хоби: съставяне на кръстословици за някои от най-четените ежедневници.

— Човек трябва някак си да запълва времето през тези безкрайни самолетни пътувания — каза той на Мънроу. — Всеки куриер си има „полетно хоби“.

Мънроу промърмори нещо в отговор и погледна през илюминатора към отдалечаващата се Москва. Някъде долу, в една от окъпаните в слънчеви лъчи сгради, работеше неговата любима и предаваше хората, които я обкръжаваха. Тя бе съвсем сама сред враговете.

Картата на Норвегия прилича на голяма вкаменена ръка на праисторически човек, протегната от Арктика към Дания и към Великобритания. Всъщност тя наподобява дясна ръка, обърната надолу с дланта към океана. Късият й палец сочи право към проливите Скагерак и Категат. В извивката между него и показалеца е разположена столицата Осло.

На север предлактието стига до Тромсо и до Хамерфест — градове, намиращи се доста навътре в Задполярието. Тази дълга ръка е на места толкова тънка, че заема само шейсеткилометрова ивица между брега на Норвежко море и шведската граница. На релефна карта се вижда, че ръката сякаш е била ударена и сплескана с някакъв гигантски чук на боговете, вследствие на което се е натрошила на безброй дребни костици. Това е особено характерно за северозападния ръб на дланта.

Там брегът е начупен на хиляди малки частици. В процепите е нахлуло морето, създавайки ждрелца, заливчета, клисури и виещи се дефилета, където планинските скали се спускат отвесно към блестящата водна повърхност. Това са фиордите. Преди хиляда и петстотин години от тях са потеглили първите лодки на един древен народ, дал на света най-добрите моряци. Синовете му стигнали до бреговете на Гренландия и на Америка, завладели Ирландия и се заселили в Англия и в Нормандия. По-късно корабите им акостирали на бреговете на Испания, Мароко и дори на Исландия.

Наричали се викинги. И до ден-днешен техните потомци живеят и ловят риба из фиордите на Норвегия.

Един от тях бе Тор Ларсен, капитан далечно плаване. През този слънчев юнски следобед той минаваше покрай кралския дворец в шведската столица, на път от централния офис на фирмата, за която работеше, към хотела. Хората се отдръпваха от пътя му, защото фигурата му внушаваше респект. Ларсен беше висок метър и деветдесет, а раменете му бяха широки, колкото тротоарите в старинната част на Стокхолм. Той имаше яркосини очи и брада. Тъй като в момента не му бе поверен кораб, капитанът не носеше униформата си, но това не го дразнеше както обикновено, защото след посещението си в централата на „Нордиа лайн“ той имаше основание да предполага, че скоро ще се качи на капитанския мостик.

Ларсен тъкмо бе завършил курс за повишаване на квалификацията, на който го бе изпратила фирмата. Той бе опознал най-съвременната радарна техника и бе усвоил тънкостите на компютърната навигация, както и на управлението на супертанкери. Сушата вече му бе втръснала и той изгаряше от нетърпение пак да излезе в открито море. Оказа се, че личната секретарка на собственика, председателя и изпълнителния директор на „Нордиа лайн“ е повикала Ларсен в кантората, само за да му връчи покана за вечеря от шефа си. Капитанът бе поканен заедно с жена си, която в момента пътуваше със самолет от Норвегия за Стокхолм, тъй като корабоплавателната фирма предвидливо й бе изпратила билет предния ден. „Старецът е решил да се поизхвърли! — помисли си Ларсен. — Сигурно е замислил нещо.“

Качи се в наетата кола, която бе оставил на паркинга пред хотела, намиращ се на крайбрежната „Нибровикен“, и подкара към отдалеченото на трийсет и седем километра летище. Лиза Ларсен слезе от самолета, понесла в ръка само една чанта с най-необходимото. Съпругът й я посрещна, давайки израз на радостта си деликатно като санбернар: сграбчи я в прегръдките си, вдигна я и я завъртя. Жена му бе дребничка като момиче. Имаше искрящи кафяви очи и мека кестенява коса. Съдейки по стройната й фигура, човек никога не би познал, че е на трийсет и осем години. Ларсен я обожаваше.

Преди двайсет години, когато беше само един длъгнест двайсет и пет годишен втори помощник-капитан, той я срещна на улицата. Това се случи през един мразовит ден в Осло. Тя се подхлъзна на заледения тротоар. Ларсен я хвана, повдигна я с лекота и внимателно, сякаш държеше в ръцете си кукла, я изправи на крака. Лиза си бе нахлупила качулка, обточена по края с пухкава кожа, която почти изцяло закриваше дребничкото й червеноносо лице. Когато момичето му поблагодари, той успя да зърне само очите й, които надничаха изпод снега и кожата. Това бяха игривите очи на северна мишка. Оттогава мина много време, те се ожениха и заживяха щастливо, но Ларсен продължи да я нарича „моето северно мишленце“.

Докато я караше към центъра на Стокхолм, той я разпита за дома им в Алесунд и за това как са двете им деца. Малко по на юг в небето мина самолет на Британските аеролинии, който се движеше по въздушното трасе Москва — Лондон. Тор Ларсен не го забеляза нито пък полетът го интересуваше.

Семейство Ларсен бяха поканени на вечеря в прочутата винарна „Аурора“, заведение, разположено под земята в избата на един средновековен дворец в старинната част на Стокхолм. Слязоха по тесните стълби, в подножието на които ги чакаше съдържателят Леонард.

— Господин Венерстрьом ви очаква — каза той и ги отведе в една от заличките за специални гости. Неизмазаните тухлени стени на помещението бяха иззидани преди петстотин години. На тежката дъбова маса бяха поставени свещници от ковано желязо. Когато двамата влязоха, Харалд Венерстрьом стана, прегърна Лиза и стисна ръката на мъжа й.

Харалд Венерстрьом, или Хари, както го наричаха неговите приятели, беше нещо като легенда в скандинавското корабоплаване. Той беше седемдесет и пет годишен, побелял, с набръчкано лице и рунтави вежди. След Втората световна война Венерстрьом бе наследил от баща си шест малки товарни кораба. За трийсет и пет години бе успял да създаде най-големия независим частен танкерен флот в света, като се изключат няколкото гръцки и хонконгски. „Нордиа лайн“ бе негова рожба. През петдесетте години собственикът й премина от сухотоварни кораби на танкери, като инвестира много пари в строежа на тези морски цистерни, защото предвиди петролния бум през шейсетте години. През целия му дълъг живот неговата интуиция никога не го беше излъгала.

Докато вечеряха, Венерстрьом ги разпита за децата и не говори по служебни въпроси. Неговата съпруга, с която бяха женени в продължение на четиридесет години, бе починала преди четири години. Деца нямаха. Но ако имаше син, Венерстрьом би желал той да прилича на едрия норвежец, седнал срещу него на масата — един истински моряк. Старецът много обичаше и Лиза.

Накиснатата в саламура с копър сьомга беше превъзходна. Печената патица от солените блата край Стокхолм бе сочна и крехка. Когато привършиха с виното и Венерстрьом направи кисела физиономия над конячената си чаша, пълна с вода („Проклетите доктори не ми разрешават нито глътка концентрат!“), дойде време да поговорят делово.

— Тор — започна старецът, — преди три години, през 1979 г., предвидих три неща. Първо, че до края на 1982 година солидарността между страните, членки на ОПЕК, ще се разпадне. Второ, че водената от американския президент политика за ограничаване на използването на петролни енергоизточници дотогава също ще претърпи неуспех. Трето, че Съветският съюз ще се превърне от износител във вносител на нефт. Всички ми казаха, че съм бил изкуфял, но излезнах прав.

Тор Ларсен кимна. През 1973 година създаването на ОПЕК, Организацията на страните-износителки на петрол, бе довело до четворно увеличаване на цените на нефта. Западните страни едва не рухнаха икономически. Използването на танкери замря и в продължение на седем години стотици от тях гниеха в доковете, причинявайки огромни загуби на своите собственици. Кой би могъл да предрече, че от 1979 до 1982 година в света ще се случат такива събития като разединението между отделните страни-членки на ОПЕК, като ислямската революция в Иран, упадъка на Нигерия или стремежа на някои страни-производителки на петрол, да продават нефта си на каквито и да е цени, за да си набавят оръжия, необходими за осъществяване на агресивните им намерения. В средата на седемдесетте никой не предполагаше, че потреблението на петролни продукти в САЩ ще продължи да се увеличава с невероятни темпове. Причина за това нарастване бе твърдото убеждение на средния американец, че Господ е дал единствено на него правото да си живее комфортно и да опустошава земните богатства на цялата планета. Съветската нефтодобивна и нефтопреработвателна промишленост съвсем закрета с остарелите си технологии и производството в този отрасъл спадна неимоверно. СССР отново започна да внася петрол. Тези три фактора обусловиха танкерния бум, започващ сега, през лятото на 1982 година.

— Както знаеш — продължи Венерстрьом, — миналия септември подписах договор с японците за построяването на супертанкер. Всички от бранша ме сметнаха за луд. Половината ми кораби стоят без работа в пристанище Стромстад, а аз поръчвам нов. Но, уверявам те, не съм се смахнал. Чувал ли си за фирмата „Ийст Шор Ойл“?

Ларсен отново кимна.

Преди десет години това беше малка нефтена компания от Луизиана. Тогава я купи предприемчивият бизнесмен Клинт Блейк. За едно десетилетие тя толкова се бе разраснала, че можеше да се мери с картелите от Голямата седморка — колосите в световния бизнес с нефт.

— Догодина напролет Клинт Блейк ще нахлуе в Европа. Тук пазарът е труден и пренаселен, но той смята, че ще успее да се пребори. Възнамерява да построи няколко хиляди бензиностанции по европейските магистрали, в които ще продава своя собствена марка бензин и нафта. За това ще му е необходим голям танкерен тонаж. Аз мога да му го дам. Ще сключим седемгодишен договор за доставка на нефт от Близкия изток до Западна Европа. Блейк строи своя рафинерия в Ротердам, редом с рафинериите на „Есо“, на „Мобил“ и на „Шеврон“. Новият ми танкер ще е огромен, ултрамодерно оборудван и скъп, но при този договор ще се изплати за пет години. Ще извършва пет-шест курса годишно от Арабския залив до Ротердам. Това ще е най-големият и най-красивият ми танкер. Той ще е моят флагмански кораб, моят паметник. Ти ще си негов капитан.

Тор Ларсен не каза нищо. Лиза се пресегна, сложи дланта си върху ръката му и леко я стисна. Допреди две години норвежецът Ларсен не би могъл да е капитан на кораб, плаващ под шведски флаг. Но предната година бе подписан Готенбургският договор, за което до голяма степен бе спомогнал самият Венерстрьом. Сега вече шведските собственици на кораби можеха да правят постъпки пред правителството за присвояване на почетно шведско гражданство на граждани от другите скандинавски страни, кандидатстващи за капитани на шведски кораби. Венерстрьом бе уредил въпроса с Ларсен по този начин.

Сервираха кафето.

— Възложих изграждането на танкера на корабостроителницата „Ишикаваджима-Харима“ — каза старецът. — Те притежават най-големия сух док в света.

И двамата мъже добре знаеха, че времената, когато корабите се строяха на хелинги, отдавна отминаха. Съвременните гигантски съдове се изграждат в огромни сухи докове, които се запълват с вода през специални шлюзи и така корабът се спуска в морето „на място“.

— На четвърти ноември японците започнаха градежа. Положиха кила на тридесети януари. Идния първи ноември ще я спуснем на вода, ще направим техническите проби и на втори февруари догодина танкерът ще е готов да отплава. Ти ще си на мостика, Тор.

— Благодаря ти — рече Ларсен. — Как ще го наречеш?

— Помниш ли сагите? Ще му дам име, което да умилостиви Ниорн, бога на морето — тихо му отвърна Венерстрьом.

Той бе вдигнал чашата си и гледаше през стъклото пламъците на свещите.

— Ниорн е повелител на огъня и на водата — най-големите врагове на всеки капитан на танкер.

Светлината на пламъка се отрази от повърхността на водата в тумбестата чаша и проблесна в очите на стареца, също както през 1942 година, когато Венерстрьом седеше в спасителната лодка и безпомощно гледаше горящия танкер и хората от своя екипаж, които се пържеха в лумналото петролно петно. Това бе първият му курс като капитан.

Тор Ларсен изгледа своя шеф и наставник. Съмняваше се, че старецът вярва в митичните божества. Като всяка жена Лиза бе по-проницателна от него и разбра, че Венерстрьом говори искрено. Старецът излезе от унеса си, вдигна глава и с жест на нетърпение си наля чаша вино.

— Ще го кръстим на името на дъщерята на Ниорн, най-красивата богиня, Фрея.

Той вдигна чашата си.

— За „Фрея“!

Тримата отпиха.

Ларсен знаеше, че двата най-големи танкера в света са собственост на френския филиал на „Шел“. И „Беламия“, и „Батилус“ имаха товаровместимост по около петстотин хиляди тона.

— Колко суров нефт ще може да превозва „Фрея“? — попита той.

— А, да. Забравих да спомена за това — хитро се усмихна старият швед. — Около един милион тона.

Тор Ларсен чу как жена му хлъцна от смайване.

— Голям кораб — рече той най-сетне. — Доста голям.

— Светът не е виждал по-голям от него! — възторжено му отвърна Венерстрьом.

Два дена по-късно един джъмбо джет от Торонто кацна на летище Хийтроу в Лондон. Сред пътниците беше Азамат Крим, роден в Канада, син на емигрант, който, подобно на Ендрю Дрейк, бе приел английско име и сега се казваше Артър Криминс. Дрейк отдавна го беше набелязал като човек, който напълно споделя неговите собствени възгледи.

Посрещна го на летището и оттам го закара направо в апартамента си на „Бейзуотър Роуд“.

Азамат Крим беше кримски татарин. Нисък, мургав и къдрав. За разлика от бащата на Дрейк, през Втората световна война неговият се бе сражавал на страната на Червената армия. Верността му към Русия не му бе донесла нищо. След войната Сталин изсели целия му народ в азиатските съветски републики. Десетки хиляди кримски татари измряха по пътя в камионите за говеда, с които ги превозваха. Още толкова замръзнаха в ледовитите степи на Казахстан и Сибир.

В германския военнопленнически лагер Чингис Крим научи за гибелта на цялото си семейство. През 1945 година го освободиха канадците и за негово щастие не го изпратиха в Съветския съюз, където сигурно щеше да изгние в някой сталински лагер. Чингис се сприятели с един канадски офицер, бивш състезател по родео от Калгари. Веднъж канадецът видя как татаринът язди в една австрийска ферма и се възхити на умението му. После му помогна да емигрира в Канада. Там по-късно Чингис Крим се ожени и му се роди син. Азамат вече бе на трийсет години и също както Дрейк ненавиждаше Кремъл заради всичко, което бе причинил на сънародниците му.

Когато пристигнаха в апартамента, Дрейк му обясни плана си и татаринът се съгласи да участвува в осъществяването му. Двамата доизпипаха последните неуточнени подробности на акцията за обезпечаване на средства и се заеха с обира на една банка в Северна Англия.

Щом пристигна в службата си, Адам Мънроу незабавно се яви пред ръководещия го от Центъра офицер Бари Фърндейл, шеф на Съветския отдел. Преди години Фърндейл си бе отслужил своето зад граница и бе участвал при разпитите на Олег Пенковски, състояли се по време на краткотрайните посещения на руснака в Лондон. Пенковски няколко пъти бе придружавал съветски търговски делегации до Англия.

Фърндейл бе нисък, закръглен, червендалест веселяк. Той прикриваше острия си ум и широките си познания по съветската проблематика под маската на добродушност и наивност.

Фърндейл изслуша целия запис. Двамата с Мънроу се бяха настанили в кабинета му, който се намираше на четвъртия етаж в сградата на Сикрет Интелиджънс Сървис. Когато лентата свърши, шефът на Съветския отдел скочи и закрачи нервно напред-назад, като търкаше припряно стъклата на очилата си. Не можеше да скрие вълнението си.

— Господи! Адам, приятелю, това е безценен материал! Невероятно!

— Дано излезе достоверен — предпазливо му отвърна Мънроу.

Фърндейл се сепна, сякаш тази мисъл не му бе минала през главата.

— Да, разбира се. Ако е достоверен. Кажи ми как го докопа?

Мънроу му разказа. Само излъга, че Анатолий Кривой е източникът на лентата.

— Кривой, да, да, знам го, разбира се! — рече Фърндейл. — Е, сега трябва да преведа записа на английски и да го покажа на Господаря. Такъв агент се случва веднъж на двайсет години. Не мога да те пусна да се върнеш утре в Москва. Имаш ли къде да отседнеш? В клуба? Чудесно. Хайде, иди си почини, хапни нещо свястно за вечеря и остани няколко дена в клуба.

Фърндейл телефонира на жена си и я предупреди, че довечера няма да се прибира в скромната им къща в Пинър, а ще пренощува в града. Тя знаеше какво работи мъжа й и отдавна бе свикнала с честите му отсъствия.

Той се затвори в кабинета си и цяла нощ превежда записа. Знаеше руски много добре, само дето произношението му не бе като на родения полиглот Мънроу. Нито докладът на Яковлев, нито последвалите го реакции не затрудниха Фърндейл в езиково отношение.

В десет часа на следващата сутрин недоспал, но обръснат и закусил, свеж и розов както винаги, началникът на Съветския отдел се обади по вътрешния телефон на секретарката на сър Найджъл и поиска среща с генералния директор. След десет минути се качи при него.

Сър Найджъл Ървин прочете ръкописа, остави го на бюрото си и се загледа в магнетофонната ролка, която Фърндейл бе донесъл.

— Достоверна ли е информацията?

Бари Фърндейл беше свалил маската на веселяк. Той познаваше сър Найджъл от години и това, че приятелят му бе станал „сър“ и се бе издигнал до най-висшия пост в службата, не бе променило отношенията им.

— Не знам — замислено отговори той. — Трябва добре да я проверим. Възможно е. Адам ми каза, че се е запознал с този Кривой на прием в чешкото посолство преди две седмици. Ако Кривой е решил да ни се предложи, не би могъл да избере по-добро място. Пенковски подходи по същия начин. Запозна се с наш дипломат на неутрална територия и насрочи тайна среща след няколко дни. Естествено бяхме много предпазливи, докато не проверихме получената от него информация. Мисля, че и сега трябва да действаме аналогично.

— Казвай, какво точно предлагаш? — попита го сър Найджъл.

Фърндейл отново започна да си бърше очилата. Колегите му се шегуваха, че скоростта, с която търкаше лещите, съответства на скоростта, с която мисли. А в момента Фърндейл лъскаше бясно.

— Първо: в случай че това е клопка, искам Мънроу да остане тук, докато не проверя лентата. Има вероятност информацията да е подхвърлена и противникът да цели конфронтация между нашите страни.

— Полага ли му се отпуск? — попита сър Найджъл.

— Има да взема две седмици от миналата година. Не успя да ги използва, защото от школата направо го изпратихме в Москва.

— Нека си вземе отпуската, но да се обажда периодично. И да не напуска Англия, Бари! Не искам да ми се мотае из чужбина, преди ла сме изяснили достоверността на информацията.

— Стигнахме до лентата — продължи Фърндейл. — Записът може да бъде разделен на две части: доклала на Яковлев и репликите на членовете на Политбюро. Мисля, че не разполагаме със запис на гласа на академика. Не може да подложим първата част от лентата на звуков анализ. Но ми се ще да проверя достоверността на терминологията, която Яковлев използва. В Министерството на земеделието има много добри специалисти по химическата обработка на зърното. Естествено няма да им казвам за какво точно става дума. Искам само да разбера дали такава авария с впръскващия клапан е възможна и какви са последствията от употребата на прекомерни дози „Линдан“.

— Помниш ли онзи доклад, който братовчедите ни показаха преди месец? — попита го сър Найджъл. — Със снимките, направени от спътниците „Кондор“?

— Разбира се.

— Провери дали данните от него съответстват на нашата версия. Какво друго ще предприемеш?

— Втората половина от записа ще подложим на звуков анализ — отговори му Фърндейл. — Ще я разделя на части, така че специалистите да не разберат за какво става дума. Освен това ще възложа на нашите специалисти по руски от езиковата лаборатория в Бийкънсфийлд да установят самоличността на отделните участници в разговора чрез изследване на фразеологията, синтаксиса, диалектите, употребата на специфични изрази и така нататък. Но решаващи са резултатите от звуковия анализ на гласовете.

Сър Найджъл кимна. И двамата знаеха, че всеки човешки глас, превърнат в електронни трептения, е уникален също като отпечатъците от пръсти.

— Добре, Бари — съгласи се шефът на разузнаването. — За случая знаем само аз, ти и Мънроу. На други хора — нито дума! Не искам да пробуждаме напразни надежди. Възможно е да се окаже, че лентата е някаква уловка. Отсега нататък да не съм чул името Анатолий Кривой! Измисли му някакъв псевдоним.

Два часа по-късно Бари Фърндейл се обади по телефона на Мънроу, който тъкмо бе седнал да обядва в клуба си. Тъй като разговорът се водеше по открита телефонна линия, двамата използваха обичайната за такива случаи търговска терминология.

— Изпълнителният директор е много доволен от доклада за продажбите — каза Фърндейл на Мънроу. — Иска да си вземеш двуседмична отпуска, за да можем междувременно да го обсъдим и да решим каква ще е търговската ни политика за в бъдеще. Имаш ли предвид някое конкретно място, където да прекараш отпуската си?

Мънроу нямаше нищо предвид, но веднага реши къде ще замине. Фърндейл не му предлагаше да си почине, а му заповядваше.

— Бих искал да отида в Шотландия. Отдавна мечтая да се поразходя по брега на Лохабер до Съдърленд.

— Красотите на Шотландия! През лятото там е прелестно! — възторгна се Фърндейл. — Аз не си падам много по физическите натоварвания, но съм сигурен, че ти добре ще си прекараш. Обаждай ми се от време на време. Да речем, през ден. Нали имаш домашния ми телефон?

Седмица след този телефонен разговор Мирослав Камински получи необходимите за пътуване документи от Червения кръст и пристигна в Англия. Той прекоси цяла Европа с влак. Билет му купи Дрейк, чиито средства вече бяха на привършване.

Дрейк запозна Камински с Крим и веднага му възложи първата задача.

— Учи английски! — каза му той. — Денонощно! Купил съм ти учебници и касетки. Междувременно ще се опитам да те снабдя с някакви нормални документи. Не можеш вечно да караш с тази хартия от Червения кръст. Дотогава не излизай от апартамента и учи!

За десет дена Адам Мънроу направи преход от Инвернес през Рос и Кромърти и стигна до планинската област Съдърленд. Пристигна в градчето Лохинвер и за шести път позвъни в дома на Бари Фърндейл.

— Добре, че се обади — рече Бари. — Връщай се в службата. Изпълнителният директор иска да поговори с теб!

Мънроу му обеща да вземе първия влак за Инвернес, а оттам да се качи на самолет за Лондон.

В покрайнините на Шефийлд, център на стоманодобивната промишленост в Северна Англия, господин Норман Пикеринг целуна жена си и дъщеря си за довиждане и пое към банковия клон, чийто управител бе.

След двайсет минути пред къщата спря малък микробус на фирма за електроуреди и от него слязоха двама мъже в бели престилки. Единият носеше голям кашон, а другият — тефтер, в който явно записваше адресите на клиентите. Госпожа Пикеринг отвори вратата и двамата влязоха.

Десет минути по-късно човекът с тефтера излезе и замина нанякъде с микробуса. Очевидно колегата му бе останал да инсталира новия електроуред.

След трийсет минути микробусът паркира на две преки от банката и шофьорът, който вече бе свалил бялата престилка и бе останал по сив елегантен костюм, влезе в нея. Вместо тефтер сега той носеше голямо дипломатическо куфарче. Мъжът подаде някакъв плик на едно от момичетата зад гишетата. Тя видя, че пликът е адресиран лично до господин Пикеринг и го отнесе на директора си. Бизнесменът търпеливо зачака.

Две минути по-късно директорът отвори вратата на кабинета си и огледа салона. Погледът му се спря върху бизнесмена.

— Господин Падингтън? — каза той с въпросителна интонация. — Заповядайте, влезте.

Ендрю Дрейк не обели нито дума, докато вратата не се затвори зад гърба му. После заговори със силен акцент като чужденец. Беше боядисал косата си в червеникав цвят. Очилата с тежки рамки донякъде променяха физиономията му.

— Бих искал да депозирам един чек, срещу който да открия сметка и веднага да изтегля пари в брой.

Пикеринг се учуди. Всяка от жените в салона за обслужване на клиенти би могла да свърши това.

— Става дума за голяма сума — поясни Дрейк.

После подаде чека на Пикеринг. Това беше свободен банков чек, какъвто можеше да се вземе непопълнен от всяко гише. Той бе издаден от лондонския клон на същата банка. В него бе вписана сумата от трийсет хиляди лири.

— Разбирам — каза Пикеринг.

С такива суми наистина се занимаваше директорът.

— Колко ще теглите?

— Двайсет хиляди в брой.

— Добре. Само ще се обадя в лондонския ни клон, за да потвърдят чека — рече Пикеринг и посегна към телефона.

— Мисля, че това няма да е необходимо — каза Дрейк и сложи на бюрото пред него сутрешния брой на „Таймс“. Пикеринг изгледа вестника с недоумение. Дрейк му подаде и една моментална снимка, направена с „Полароид“. На нея банковият директор разпозна жена си, с която се бе разделил преди час и половина. Тя седеше ококорена от страх на фотьойл пред камината в хола на собствената му къща и с една ръка притискаше към себе си детето. На коленете й бе сложен същият брой на вестник „Таймс“.

— Снимката е направена преди един час — каза Дрейк.

Пикеринг почувствува как стомахът му се свива. Фотографията не бе особено качествена, но на нея ясно личеше гърбът на някакъв мъж и рязаното дуло на ловджийска пушка, насочена срещу жената и детето.

— Ако задействате алармената инсталация, полицията ще дойде тук, а не в дома ви — тихо му рече Дрейк. — Преди полицаите да влязат в този кабинет, вие ще бъдете мъртъв. Ако до шейсет минути не съобщя по телефона, че съм взел парите, приятелят ми ще дръпне спусъка. Не мислете, че се шегуваме! Готови сме да умрем за нашата кауза. Ние сме от „Фракция Червената армия“.

Пикеринг преглътна на сухо. Копчето за повикване на полицията се намираше на двайсет сантиметра от коляното му. Той погледна още веднъж снимката и се отказа от мисълта да го натисне.

— Повикайте началника на салона — заповяда му Дрейк. — Наредете му да открие сметка, да я захрани с чека и да ми даде в брой двайсет хиляди от сумата. Кажете му, че сте се обадили в Лондон и че всичко е наред. Ако изрази учудване, му обяснете, че фирмата ми провежда мащабна рекламна кампания, в която ще се раздават много парични награди. Стегнете се и се дръжте естествено!

Началникът на салона наистина се учуди, но директорът изглеждаше съвсем спокоен, може би само малко подтиснат. Видът на бизнесмена в тъмния костюм също внушаваше доверие. На масичката пред двамата имаше по чаша от шерито на господин Пикеринг. Странно беше само това, че въпреки топлото време клиентът не си бе свалил ръкавиците. Тридесет минути по-късно началникът на салона донесе парите от хранилището, остави ги на бюрото на директора и излезе от кабинета.

Дрейк спокойно ги прибра в куфарчето си.

— Приятелят ми ще чака още тридесет минути — каза той на Пикеринг. — След двадесет и пет ще му се обадя. Той ще остави жената и детето ви непокътнати. Ако вдигнете аларма преди това, първо ще ги застреля, а чак след това ще мисли как да се оправя с полицията.

След като Дрейк си тръгна, Пикеринг половин час седя вцепенен на стола си. Всъщност Дрейк се обади на Крим от уличен телефон веднага щом напусна банката. Татаринът вдигна слушалката, усмихна се на завързаната жена, която лежеше на пода, и излезе от къщата. Качи се на един мотоциклет, паркиран малко по-надолу на същата улица, и отпраши към Лондон. Дрейк взе от микробуса една каска, с която да прикрие косата си, и се качи на друг мотор, оставен наблизо. Заряза микробуса, който бяха откраднали предния ден, и подкара също към столицата. Двамата изоставиха мотоциклетите си на две различни места в северните предградия на Лондон и стигнаха до апартамента на Дрейк с градския транспорт. Ендрю изми червената боя от косата си и строши очилата на парченца.

На следващата сутрин Мънроу хвана първия полет от Инвернес за Лондон. Стюардесите отсервираха пластмасовите таблички с остатъците от закуската и започнаха да раздават лондонски вестници. Мънроу беше седнал най-отзад и за това не успя да вземе „Таймс“, нито „Телеграф“. Наложи се да се задоволи със сутрешния брой на „Дейли Експрес“. Заглавието най-отгоре на първа страница гласеше: „Двама неидентифицирани обрали двайсет хиляди от банка в Шефийлд. Предполага се, че са германци от терористичната организация «Роте Арме Фракцион»“.

— Гадове! — възкликна работникът от нефтодобивните платформи в Северно море, който седеше до Мънроу.

Той посочи първата страница на вестника и добави:

— Мръсни комунисти. Бих ги избесил всичките! С главите надолу!

Мънроу се съгласи, че прилагането на този вид наказание има бъдеще.

На летище „Хийтроу“ той взе такси и слезе на няколко преки от службата. Отиде направо в кабинета на Фърндейл.

— Адам, приятелю, изглеждаш като нов човек! — каза шефът на Съветския отдел, покани го да седне и му предложи кафе.

— Предполагам, че изгаряш от любопитство да разбереш какво показа анализът на лентата — продължи Фърндейл. — Автентична е! В това няма съмнение! В съветското министерство на земеделието има голяма чистка. Седем висши функционери са уволнени, а един от тях дори е в Лубянка. Вероятно онзи, дето се е престарал в химическия комбинат. Това потвърждава лабораторните резултати, според които гласовете на записа наистина са на членовете на Политбюро. Има и още нещо. Един от нашите агенти в Ленинград излязъл на разходка с колата си извън града. Там на север няма много пшеница, но той успял да изтръгне няколко стръка, докато пикаел в една нива. Онзи ден ги изпратиха с пощата, а снощи получих резултатите от изследванията. Корените на стръковете съдържат прекомерно количество „Линдан“. Както биха се изразили нашите американски братовчеди, разкрихме златна жила. Аз бих казал, че попаднахме на безценно съкровище. Между другото Господарят иска да те види. Утре вечер се връщаш в Москва.

Срещата със сър Найджъл бе сърдечна, но кратка.

— Браво! Добра работа си свършил! — рече Господарят. — Доколкото разбрах, следващата ти среща е след две седмици.

Мънроу кимна.

— Това се очертава като дългосрочна операция. Добре, че си отскоро в Москва. Никой няма да се учуди, ако поостанеш там някоя-друга година. Страхувам се агентът да не размисли. Затова искам да го притиснеш за повече информация. Трябва на изцедим от него колкото се може повече. Имаш ли нужда от нещо? Да ти изпратим помощник?

— Не, благодаря — отговори му Мънроу. — Агентът настоява да се среща само с мен. На този етап лесно бихме могли да го подплашим, ако вкараме в играта още някого. За разлика от Пенковски, Кривой не излиза в чужбина. Вишнаев не пътува зад граница, а най-близкият му помощник е винаги с него. Ще трябва сам да осъществявам връзката с този агент.

Сър Найджъл кимна:

— Добре, така да бъде.

Когато Мънроу излезе от кабинета, сър Найджъл Ървин отвори поставената върху бюрото папка. Това беше личното досие на Мънроу. Генералният директор на британското разузнаване имаше някои опасения по отношение на своя подчинен. Мънроу бе самотник и трудно работеше в колектив. Той беше човек, за който най-добрият отдих е да се разхожда сам из шотландските планини. Сред опитните разузнавачи няма прибързани и самонадеяни. Хората с такива качества рано отпадат от фирмата. Сър Найджъл беше опитен разузнавач и винаги бе предпазлив както в действията, така и в преценките си. Случаят с пшеницата дойде твърде неочаквано, изневиделица. И бързо се развиваше. Но, от друга страна лентата беше автентична. В това нямаше никакво съмнение. Толкова истинска колкото и оставената на бюрото му покана за аудиенция при ръководителя на правителството.

Когато предния ден проверките потвърдиха достоверността на информацията, съдържаща се в лентата, сър Найджъл уведоми за случая външния министър. В резултат на това сега го привикваше министър-председателката.

Черната лакирана врата на резиденцията на британската министър-председателка вероятно е една от най-прочутите врати в света. Тя се намира на десния тротоар на задънената уличка „Даунинг стрийт“, която се е сгушила между сградите на правителството и на Министерството на външните работи.

На нея е изписан с бели цифри номерът на къщата: 10. Под него има месингово клепало. Охранява я невъоръжен полицай. Туристите много обичат да се снимат до него и да наблюдават как през въпросната врата влизат и излизат куриери и разни знаменитости.

Всъщност този вход използват само известните на обществеността личности, а истински влиятелните хора минават през задния. Резиденцията на премиера, често наричана просто „номер десет“, е разположена под прав ъгъл спрямо сградата на правителството. Там, където ъглите им почти се срещат, има малък проход, който води към странична вратичка. През нея минаха генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис и сър Джулиън Фланъри, секретарят на кабинета. Качиха се на втория етаж, минаха покрай заседателната зала на правителството и влязоха в кабинета на премиера.

Министър-прсдседателката беше прочела преписа от съдържанието на лентата, предоставен й от външния министър.

— Информирахте ли по този въпрос американците? — направо попита тя.

— Още не, госпожо — отвърна й сър Найджъл. — Автентичността на записа потвърдихме едва преди три дена.

— Бих искала вие лично да ги уведомите — рече министър-председателката. — Предстоящият глад в Съветския съюз може да има неизмерими политически последствия. Страната, която разполага с най-големи излишъци от пшеница в света — САЩ, трябва да е в течение на този случай.

— Не бих желал да деля с братовчедите този агент — каза сър Найджъл. — Работата с него изисква голяма деликатност. Мисля, че ще е по-добре да го водим сами.

— Те ще ви се бъркат ли? — попита го министър-председателката.

— Може и да се опитат, госпожо. С Пенковски работихме заедно, въпреки че го бяхме вербували ние. Но за това си имаше причина. Сега случаят е друг. Няма да им го дадем.

Министър-председателката добре разбираше какви политически дивиденти могат да се извлекат от проникването в тайните на Политбюро.

— Ако много ви притискат, уведомете ме. Лично ще разговарям с президента Матюс по въпроса. Искам утре да отлетите за Вашингтон и да им дадете лентата или поне препис на съдържанието. И без друго довечера ще се обаждам на Матюс.

Сър Найджъл и сър Джулиън станаха.

— Напълно разбирам нежеланието ви да ми разкриете самоличността на агента си, сър Найджъл — каза министър-председателката, преди двамата да си тръгнат. — А на Робърт Бенсън ще кажете ли името му?

— В никакъв случай, госпожо.

Генералният директор на Сикрет Интелиджънс Сървис не би издал агента си нито на министър-председателката, нито на външния министър. Нещо повече — той не би им казал дори, че Мънроу е човекът, който поддържа контакт с руснака. Американците щяха да узнаят за Мънроу, но не и с кого се среща той. Само да посмеят да проследят Мънроу в Москва! Сър Найджъл нямаше да допусне това.

— Предполагам, че руснакът има някакъв псевдоним. Мога ли да знам поне него? — попита министър-председателката.

— Разбира се, госпожо. В нашата картотека агентът е заведен под псевдонима „Славей“.

На всички агенти в Съветския съюз се даваха имена на пойни птички. Просто славеят по азбучен ред бе след синигера и скореца. Но министър-председателката не знаеше за тази система за кръщаване на агенти. За пръв път от началото на срещата тя се усмихна:

— Много подходящ псевдоним сте му избрали.